Автор Тема: Българското хайдутство  (Прочетена 14187 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9003
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 11.64 Opera 11.64
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Българското хайдутство
« -: Август 19, 2012, 20:45:23 »
Българското хайдутство


Често се случва да чуваме приказки, как след петте века на османско потисничество, българите сме се били превърнали в народ с робска психика. Били сме прекланяли глава и сме търпяли и такива сме щяли да си останем. Тези твърдения, обаче не само не отговарят на историческата истина, но са форма на внушение. Внушение, което цели да пречупи психиката на българина, да го убеди, че е потомък на слаби роби, неспособни дори да се защитят. Да помисли, че и той самият е такъв слаб роб и му е отредено единствено да търпи и да се подчинява. Или най-малкото да го разколебае и откаже от активна борба, тъй като е изгубил вяра в силите на народа си. Да, дребни душици и предатели е имало и винаги ще има. Но те са навсякъде сред народите и ние не сме по-особен случай. На тях умишлено се набляга, именно за да се насади черногледство и отчаяние. Истината, обаче е съвсем друга. Българите на практика не са спрели да се съпротивляват срещу чуждата власт. Включително и с оръжие в ръка. Въоръжената борба, под формата на хайдутство, започва още преди окончателното падане на България и продължава до самото ѝ освобождение. Но мащабите и продължителността на тази съпротива са слабо познати. В голяма степен, това е и поради факта, че днес отново опитват да направят от българина роб. Нещо, което е отрицание на самата му същност.

Предлагаме ви една статия от две части, посветена на българското хайдутство. Тя е взета от блога на
Валентин Иванов – АТИЛ:

http://atil.blog.bg/history/2012/06/12/bylgarskoto-haidutstvo.966966

Колкото и странно да изглежда, ние българите, имаме една съвсем приблизителна, да не кажа – изопачена представа – за нашето хайдутство. Главната причина за това е, че историческата наука не е още намерила време да се позанимае с този много интересен период от историята, домашните извори не са проучени, нито издадени и като изключим две -три публикации на османски документи във връзка с хайдутите, останалото е кажи-речи – в пълна тайна за широката публика. Учи се нещо за хайдутите в учебника по история, но първо – то е твърде малко и второ – то е и много неточно. Пише например там, че хайдутите ходели в дружини от по 10 до 15 души, а истината е, че хайдушките дружини, както ще видим по-нататък, са достигали до 500 души.

В същото учебниче прочетох, че хайдутите са въоръжавани с пушки бойлийки, а истината е, че такива пушки хайдутите са употребявали едва от началото на 19 век, а преди това, в продължение на два-три века, те си служили с оръжията на своето време – боздугани, мечове, копия, лъкове и разбира се, трофейни пушки, каквито са им попадали в ръцете. Но понеже за „пушки бойлии“ се говори в народните песни, оттам е проникнало в учебниците, че тези пушки са били едва ли не единствените, с които са си служили българските хайдути.

От народните песни, където се говори за „сенки дебели“, руйни вина и печени агнета, пак е дошло, че хайдутите са си живеели доста добре „с руйно вино и тлъсти агнета“, а това е голяма заблуда. Че главната храна на хайдутите е била наистина печено месо – така е, но хлябът е бил рядкост и лукс, солта – скъпоценност, манджа са яли от дъжд на вятър, а периодите на глад са били понякога тъй ужасни, че малко хайдути са могли да издържат на тоя напрегнат и суров живот. Има опасни случаи, когато хайдутите са си изяждали кожусите и ремъчките на цървулите от глад.. Прочетете записките на Филип Тотю и Панайот Хитов и ще се убедите, че легендите за печените „тлъсти агнета“ и „руйното вино“ нищо общо нямат с хайдушкото всекидневие.

Романтично е описан в народните песни, а и в историята животът на хайдутите: „постилка им била тревата, покривка им било небето“. И дори не „тревата“ е написано, а „зелената морава“. Още по-меко! А истината е сурова и дори ужасна. Не говоря за живота на хайдутите, които оставали понякога в планината и зимно време, а за лятото, „хайдушкото време“ от Гергьовден до Димитровден. Дори в тоя най-благоприятен период планината не е била всякога гостоприемна, особено по време на дълготрайни дъждове. Вечно преследвани, хайдутите не са могли да имат постоянни свърталища и осигурен покрив над главите си и през повечето време са нощували на открито, около запалени огньове, а понякога и без огньове ( когато са се спасявали от издайници), обути, стегнати, готови всеки миг да рипнат и да се бият или да бягат. Имали са ямурлук – за завивка и постеля, шал или кепе, а често и това нямали. Животът под открито небе, на влажната и корава земя при тези „удобства“ не бил никак лесен и този живот са могли да издържат само силни и много закалени хора, от малки свикнали на кърските несгоди. Когато Панайот Хитов излиза хайдутин, той тръгва с шест души, но в края на лятото всички се отказват от хайдутлука, с изключение на Хитов и шурея му Стоян. Хитов обяснява, че той и шурето му са могли да издържат само защото те от малки са били козарчета, постоянно са живеели в планината и отрано били навикнали на балканската дивотия.

Ангел войвода, който излиза хайдутин на 18 години, също е бил козарче и е порастнал току-речи в планината, сред вълците и бурите. Петко войвода излиза хайдутин на 17 години, но преди това пасъл кози и овце и познавал планината като родната си къща.

Тежкия хайдушки живот са могли да издържат само хора със силна физика и корава душа. Дядо Илю Малешевски хайдутувал 30 години, имал десетки рани, но въпреки това – осемдесет годишен, той взима участие в Сръбско-българската война. Панайот Хитов доживява до 88-годишна възраст. Много силен бил и Ангел войвода, също и Капитан Петко войвода, наречен още „Големия“, заради огромния си ръст. Те и двамата предпочитали ръкопашния бой със сабя, защото в такъв бой физическото им превъзходство  решавало борбата в тяхна полза. Чакър войвода от Самоков надвивал мечка. Ангел войвода можел да прескочи кон, натоварен със съндъци. Румена войвода прескачала два коня. Тя била изумително пъргава жена ивървяла така бързо, че ножът и от бързото ходене сам излизал от ножницата. (Ножът и бил окачен през лявото рамо и затова силно се клатушкал. Бил нещо като къс меч и се наричал „пала“.)

Малко са известни и „духовните“, тъй да се каже, подвизи на българските хайдути. В песните се говори само за обиране на хазни, за казани със заровено имане, а от това излиза, че хайдутите едва ли не са бродили из горите само за обир. Че имало такива хайдути – имало, но големите хайдути в нашата история са оставили своето голямо име не с големите обири, а с големите си бойни подвизи и обществени дела: Петко войвода е имал редовно в своя „бюджет“ суми за подпомагане на църкви и училища. Ангел войвода помогнал изграждането на араповския манастир „Света Неделя“, който се превръща в голямо просветително средище в Южна България. Неизвестен войвода е възстановил разрушения манастир “ Света Петка Мулдавска“ над Асеновград. Не говорим за традиционното хайдушко раздаване на пари, за подпомагане на сиромаси хора, т.е. връщането на ограбеното на ограбените. Всичко това дава на нашето хайдутство ореол и морална красота.

Може да се предположи, че като хора извън закона, като неограничени господари на гората, които решават с куршум и нож всичките си проблеми, малко значение ще имат за тях моралните задръжки и нравствените норми. Но човек остава изненадан, когато при изучаването на хайдушките истории установява, че хайдутството има своята нравственост и морално-етични принципи, ако не и по-строги от тези в мирното общество.

Хайдутите живеят, както е известно, от грабежите, но и в тая област се очертава ясен водораздел – грабежите имат само наказателен характер и могат да се прилагат само към враговете. Особено строг в това отношение е родопския Ангел войвода. На 17 май 1863 година Ангел войвода оставя дружината си край село Семихча и отива в Хасково по някаква работа. Докато дружината чака в една горичка завръщането на войводата, съгледниците донасят известието, че по пътя ще мине един богат евреин, търговец, придружен от двамата си телохранители. Дружината не устоява на изкушението да сложи ръка на тази плячка въпреки клетвата да не напада мирни хора – устройва засада на търговеца и се опитва да го залови и обере. Става престрелка , властите узнават, започва преследване и привечер хайдутите биват заградени в местността „Османтепе“. Ангел научава за това, връща се при дружината, успява да я отърве от обсадата, но не и прощава прегрешението( Друг въпрос е че чужденците по правило през вековете а и до днес отвръщат на помоща и съдействието на българите с черна неблагодарност и вероломство… Но това е друга тема, в случая е нарушена клетвата,правилата). Защото престъпена е хайдушката клетва, хайдушкият байрак не е вече чист. На 24 май той събира дружинниците си край село Буково, разпуска ги и проклина всеки, който отсега нататък ще сложи хайдушки ятаган на кръста. Легендарният Петко войвода, който започва своя хайдутлук след след смъртта на Ангел, е още по-строг: той събира необходимите пари за дружината само от богати турци и при това не винаги насила, а като налог или откуп и води редовна сметка за прихода и разхода. Разбира се, и единият, и другият раздават голяма част от ограбеното злато на бедните селяни. Хайдушкият закон да не се ограбват мирни хора е еднакво валиден и за родопските, и за старопланинските, и за всички хайдути, но има понякога увлечения и изключения. Така например по едно време малката дружина на Румена войвода си позволява да ограби и неколцина търговци-християни. Но после заговаря съвестта, и идва страхът, очакването на „божието наказание“. Хайдутите вземат решение, влизат в Пирот и пленяват от там едно красиво малко момче, което водят със себе си, та покрай невинността му бог да пощади тях от заслужено наказание. Момчето остава дълго време при хайдутите, докато най-сетне успява да избяга. Бягството му така разстройва и изплашва цялата дружина, че само след няколко дни тя окончателно се разпада, след като двама от хайдутите правят опит да убият своята войводка.

Хайдутите на Чакър войвода – това е единствения случай в историята на хайдутството – не живеят от обир, а слизат от рилските гори в Самоков и там работят като зидари. Има споразумение между Чакъра и каймакамина, докато са въоръжени с чука и триона и работят, властите да не ги преследват и нападат. Особено строг е хайдушкият морал към женската чест, изобщо към жената. Не е известно жена да е развеждана от хайдути из гората, както са имали обичай турските и другите арамии. Колкото и да съм се взирал в биографиите на най-известните войводи – Чакър от Самоков, Ангел и Петко от Родопите, дядо Илю, Караджа и други – да открия една любов, увлечение, докато те са в гората, или просто авантюра, епизод – нито един достоверен факт не съм намерил за такова нещо. А за обратното – за въздържание и строгост в това отношение – десетки факти: Ангел войвода изпъжда от дружината си един от най-добрите хайдути, защото се отбива в полето при едни жътварки и пие от стомната им вода. А веднъж Селим Ходжа от село Ташлък, благодарен на Петко войвода за това, че войводата му взема не всичките пари, а само колкото му трябват, заръчва на двете си дъщери  да донесат на хайдутите кафе. Щом дъщерите влизат при хайдутите, някой си Вангел намигва на едното момиче, но Петко войвода забелязва това и на момента заповядва на Вангел да остави оръжието и да напусне дружината завинаги.

При разправата с враговете съществуват също така известни правила и норми, задължителни за всеки истински хайдутин. Когато пленява своя най-яростен противник Калън Тома – богаташ и турски шпионин, Петко войвода не го убива, а цял месец го води из Балкана, разследва неговите мръсни дела и след като хайдушкият съд установява вината му, осъжда го на разстрелване. Калън Тома предлага фантастична сума за откуп на живота си, но Петко не се съгласява. Справдливото възмездие! А не парите! Самоковският Чакър войвода в личен двучой с най-върлия си преследвач и враг – пехливанина Хаджи Дамба, успява до го пореже с ятагана си и да го повали на земята. Най-естествено е да отреже главата му, но Чакър войвода не може да извърши такава „долна работа“, не може да посегне на ранен, макар и враг. И вместо да го погуби, превързва му раната, натоварва го на една конска кола и го връща в Самоков. И, разбира се, спечелва добрата слава на човек страшен, но благороден. Ангел войвода в ръкопашните си битки никога не нанася удар в гръб и затова го уважават дори и най-яростните му врагове.

http://bgns.net/българското-хайдутство-част-1/

Кога са се появили у нас хайдутите и защо?


Румена войвода

Хайдутите са се появили у нас твърде рано, би могло да се каже още преди да бъдат завоювани всички български земи и преди да завършат турските завоевания в Европа. Самата дума – „войвода“ на съвременен език означава – войсковод а знае се ,че дружина без байрак и байрактар не е дружина, т.е. имаме от самото възникване още военачалие и военна форма на организацията. Най-вероятно началото на хайдутството да е поставено от разпръснати и разпилени български военни части, от непокорни военачалници и боляри, които продължили съпротиватата, и вместо да напуснат страната споделили съдбата на народа си, като се обявили за негови защитници. В достоверни исторически данни се споменава името на Павел Бакич от Тракия, който с 200 души българи се е сражавал срещу турците под стените на Виена и нему е била поверена охраната на дунавските мостове. Султански заповеди ни разкриват, че след жестокото потушаване на Пиротското въстание през 1565 година в околностите на Пирот завърлували хайдушки дружини, които продължили борбата срещу потисниците и спахиите. От други документи, датирани през 1566 и 1575 г., узнаваме, че най-много хайдути по това време излизали от войниганските села, попритиснати след първите военни несполуки на турците с тежки, изнурителни тегоби. Турският пътешественик Евлия Челеби, който прекосил нашата страна през средата на 17 век, разказва надълго  за своите срещи с българските хайдути и за това, как е трябвало да води преговори за свободен пропуск с 500 добре въоръжени юнаци, срещнали го на Шипченския проход по пътя за Габрово. Напоследък бяха открити многобройни документи в Ориенталския архив на Народната библиотека в София от 16, 17 и 18 век, в по-голямата си част височайши заповеди за преследване на хайдути, от които се вижда, че хайдутството непрекъснато е създавало грижи на властта и въпреки жестоките мерки за преследване, дори до Освобождението на България, „бунтовниците“ не се свършват.

Намерените в последно време съдебни протоколи (синджили), изостанали от архива на Битолския областен съд, изобилствуват с убедителни данни за хайдушкото движение в този край, където хайдушки чети по „двеста арамии-разбойници, с развети знамена и свирене на тръби“ нападат около 1638 г. селата и градовете и разрушават „твърдините“(крепостите). От стотиците присъди над заловените хайдути, където подробно се описват техните имена и арамийски подвизи, както и наказанията, на които са били те подложени, се разбира, че не става дума за отделни, изолирани случки и събития, а за постоянен бунтовен кипеж, една непрекъснато ожесточена съпротива срещу завоявателя.

По-определени сведения за мащабите и характера на хайдутството имаме от втората половина на 17 век, по времето на феодалните размирици. През 1760 година в околностите на Сливен действува Христо войвода, през 1804 г. около Шумен се подвизава хайдут Велко и Конда, а в Средните Родопи – един легендарен Караджа, възпят в песни и предания. По-късно хайдутите се намножават толкова много, че изброяването на всичките е трудна, почти невъзможна задача. Между тях по-известни са Злати Кокарчоолу, Даглъ Стоян от Ямбол, Димитър Кълъчлията, Чавдар войвода, Калифер войвода, дядо Млечко от Калофер, Ангел войвода, Чакър войвода и още много като тях предпочели ятагана пред мотиката и гегата, мирното поприще сменили  – с хайдушкото, домашния уют – с горските пущинаци. От своите горски убежища те връхлитали въз бейските чифлици, обирали и убивали пътуващи турски големци, наказвали подкупни кадии(съдии) и спахии-насилници, поради което са си спечелили и хулното в турския език прозвище „хайдути“, което за народа обаче станало синоним на бунтовничество, юначество и закрилничество, на мъжка доблест и благородство. Затова той възпява героите-хайдути, уплита им поетически венец и ги увенчава за слава и гордост на потомството.

За да опазим докрай историческата истина, трябва да кажем, че макар от века да е имало неписан хайдушки закон да не се посяга на жена и християнин и да не се прави от парата господ, не всички хайдути са опазили своя косъм чист. Имало е и такива, които не правили разлика между християни и мохамедани, стига християнинът да има по-дебела кесия. Такива развъртали ятагана, когато трябва и не трябва, и ги е опивал блясъкът на златото повече, отколкото жаждата за мъст. В своите предания и песни народът не им придирвал толкова много, а ги е възпявал и възвеличавал, защото подхранвали националното му самочувствие и са му давали възможност да се усеща само надвит, но не и поробен. А завоевателите наистина са искали да превърнат победените българи в роби и това е всъщност коренната причина за възникването на хайдутството.

Особено лошо става положението на раята след смъртта на султан Сюлейман Великолепни през 1655 година. Завоеванията на тоя султан отбелязват най-голямото величие на светкавично застроената Турска империя. Неговата смърт е повратна точка във военните успехи и положението на раята. Започва разложението на турската военна аристокрация, повсеместна корупция. Данъците биват непрекъснато увеличавани и умножавани. В един документ се говори, че от 60 аспри данъкът „на глава“ е станал на 400-500 аспри. Турската колонизация все повече се разширява, а заедно с нея и заграбването на земя. Раята е унизена до такава степен, че с народни фермани се определят отличителните и знаци и облекло, забранява се язденето на кон, носенето на оръжие, употребата на гайтан. Ангарията се превръща в закон, произволът – в система. В нашите и чужди исторически извори изобилстват документи, които говорят за безброй издевателства, заграбване на земи, изнасилвания, завличане на българки в харемите, липса на правосъдие, убийства и грабежи. Редица документи ни представят едно вътрешно безначалие и хаос зад солидната международна фасада на Отоманската империя. Това е периодът, доскоро наричан в нашата история „черно робство“. Сега този период не се нарича тъй. Оказа се, че макар теглото на раите да е било наистина „черно“,  то в никакъв случай не би могло да се нарича „робство“,в смисъл на безропотно животинско подчинение(присъщо на действителните роби от по-далечната и по-близка история на човечеството). Масовите селски въстания през втората половина на 17-ти век и по-сетне и хайдутството – съществувало през цялото време на отоманското владичество у нас – достатъчно говорят, че българинът никога не е скършил врат, че той никога не е престанал да се бунтува срещу завоевателите.

Русе Калайджията от Караорман среща по пътя си две завлечени от турци българки, но вместо да подмине с наведена глава, пребива турците и 40 години след това ги трепе, преобличайки се нощем в турски дрехи, страшен и неуловим. Петко от Доган Хисар – сетнешния Капитан Петко войвода, загубва брата си – заклал го беят, комуто аргатувал. Забрадил ли Петко черна кърпа? – Не! Препасва ятагана, хваща бея, удавя го в Марица и след това в сто и три битки с турците мъсти не само за собствения си брат, но за всички унизени и обидени. Хайдут Велко станал хайдутин, след като три години гнил в занданите на шуменския кадия за това, че не искал да се потурчи. Прочутия Илю Малешевски е щял да си остане завинаги „чобан Илю“, ако турците не бяха съсекли брат му Станя. В началото на всяка хайдушка орисия има кръв, обида или драма. След това идва желанието за лично отмъщение, което прераства у повечето в отмъщение заради всички и тогава хайдутинът се превръща в народен закрилник.

 Само фраза ли е това „закрилник“, крилата фраза от народните песни? Не ! Тази дума означава една историческа действителност. Достатъчно е да цитираме писмото на ксантийския каймакамин до Капитан Петко войвода, в което го нарича “ горски самоуправен владетел“. Подобна роля в Хасковско играе цели трийсет години Ангел войвода, който за една пъдарска псувня дири сметка и търси възмездие. В Делиормана, Димитър Кълъчлията заедно с приятеля си Солак Мустафа дълги години контролира пътищата между Одрин и Силистра и смайва турците със своята горска артилерия от черешови топчета. Чакър войвода от Самоков осем години се разпорежда в своя „рилодаг бейлик“ с такова самовластие, че самият султан му дава прозвището „самоковски барон“. Такива истински хайдути, властни и корави мъже, ревнители на българщината, твърде много облекчават тежката участ на народа и предизвикват неговото възхищение за вечни времена. Между многото мъжки хайдутски и воеводски  имена историческите предания и народните песни споменават и редица женски имена. Един особен и не малък дял от хайдушкия национален епос се пада на жената – войводка. По-голямата част от тези възпяващи героизма на жената народни песни са изградени в сюжетно отношение върху такава тема: жена -годеница, съпруга или сестра избавя от беда своя мъж, годеник или брат и съсича неговите неприятели. И върши това някак между другото, докато ражда деца, преде или пасе овцете. Димитър Миладинов под текста на песента за Сирма войвода прави бележка, че той лично видял тази знаменита жена у дома и – вече старица – и научил от нея, че за дълги години тя водила своите хайдути, без те да разберат, че войводата им е жена.

Най-убедителен е обаче примерът с Румена войвода от Гюешево. Сама жена сред петнадесет мъже – между тях и двама бивши войводи с опит и слава, – тя става войвода на дружината и цели три години я води от победа към победа, докато най-сетне не пада от ръката на един амбициозен предател.

Хайдутството е историческо явление, което реабилитира попадналия в робство българин и говори, че ако продажни боляри и късогледи царе са го предали на завоевателя, той, българинът, никога не се е предавал, не е бил роб. Хайдутувал е, бунтувал се е, мъстил е на тиранина, бранил е – кога със сопа, кога с пушка – своята чест и свобода и непрекъснато му е напомнял, че техните сметки не са докрай разчистени, че тепърва ще има да делят мегдан. Ако масовата сила в тая сурова борба са мъжете, би трябвало да признаем, че нейното романтично обаяние и увенчание се дължи на жените, които дадоха прелест и порив на тая борба, дадоха и вдъхновение и красота.

Източник: http://atil.blog.bg/history/2012/06/13/bylgarskoto-haidutstvo-vtora-chast.967533

https://bgns.net/българското-хайдутство-част-2/
« Последна редакция: Август 06, 2018, 21:48:27 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9003
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.14 Opera 12.14
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българското хайдутство
« Отговор #1 -: Февруари 19, 2013, 16:12:30 »
Сирма войвода

Родена е в 1776 година в дебърското село Тресонче, тогава в Османската империя. Ръководи малка чета в Дебърско, Кичевско и Крушевско и се бори срещу албанските разбойнически банди. През 1818 година се заселва в Прилеп, като се жени за байрактаря Велко Спиров от Крушево. В 1856/1857 година като 80-годишна старица с нея се среща Димитър Миладинов. Убита е от турци на път от Прилеп за Варош в 1864 година.. За нея разказва хайдушката песен „Сирма войвода“. Нейна восъчна фигура е поставена в Музея на македонската борба в Скопие.

http://bg.wikipedia.org/wiki/Сирма_войвода

СИРМА ВОЙВОДА

Заплакала е гората

 Дали се чуло, видело,
 мома войвода да бидит
 на седамдесет сеймени,
 на тия гори зелени,
 на тия води студени,
 с кадифе фустан до земя
 со тънка пушка на рамо,
 чифте пищоли на пояс?
 Сеймени я завидели,
 силна поплака сториле:
 - Нейкиме мома булюкбаш!
 Мома им веле, говоре:
 - Това сос сръдба не биват
 това сос лютба не биват!
 Месите пресна погача,
 турите алтан во неа,
 скършите парче по парче -
 кому алтанот ке паднит,
 той булюкбаша да бидит.
 Месиле пресна погача,
 кладоха алтън по неа,
 скършиле парче по парче,
 на сите по две парчина,
 моме се даде едно парче -
 нейдзе се падна алтанот.
 Делии я завидоха,
 силна поплака сториха:
 - Нейкиме мома булюкбаш!
 Мома им веле, говоре:
 - Това сос сръдба не биват,
 това сос лютба не биват,
 Земайте пърстен от ръка,
 вързейте пърстен на бука,
 фърлейте редом на нишан -
 кой ке удари пърстенат,
 той ке си бидет войвода.
 Зедоа пърстен от ръка,
 вързаа пърстен на бука,
 сите фърляа со редом,
 нокой ми пърстен не удари.
 Мома си веле, говоре:
 - Подай ми, чауш, пушката!
 Пушката пукна от ръка,
 падна ми пърстен от бука.
 Пак ми се сърдат сеймени,
 пак ми се лютат делии -
 нейкят си мома войвода.
 Пак мома веле, говоре:
 - Земайте камен, фърлейте,
 кой ке ме мене надфърлит,
 той млад войвода да бидит
 и мене да ме кердосат.
 Сите ми с редом фърляа,
 никой камен не надфърли
 десет чекори по тамо.
 И седемдесет дружина
 отбраа Сирма войвода.

http://liternet.bg/folklor/sbornici/osinin_2/56.htm
« Последна редакция: Март 03, 2015, 19:58:41 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9003
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.14 Opera 12.14
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българското хайдутство
« Отговор #2 -: Февруари 20, 2013, 06:41:48 »
С благодарност към форум "Традиция" за тези интересни статии за български хайдутки:

http://www.traditsia.com/forum/showthread.php?t=5065

Гуга войвода

Гуга войвода - сведенията за живота на тази хайдутка са оскъдни и повечето легендарни, но името й продължава до ден днешен да буди удивление и патриотични чувства сред хората от Асеновградския край. Не е точно установено родното й място, като според някои източници тя е родом от с. Избеглии, Асеновградско, а според други – от съседното с. Карареизово (дн. Болярци), разположено пак там – в полето между Асеновград и Садово.
 Кратка информация за Гуга войвода помества най-напред писателя Н. Хайтов в брошурата си „Жени-хайдутки” (1962 г.). По-късно тези сведения обобщава в свои публикации Евдокия Емануилова – историк, председател на Общински комитет „Васил Левски” – Пловдив. Гуга (Гуга, Гюрга, а то от Георги – гр. „georgos”, „земеделец”) е била жена на някой си родопчанин Браню. Само три месеца след сватбата им съпругът е принуден да „хване гората” заради убийството на двама турци. Връщайки се от пазар в Асеновград, където отива за да си купи муле, Браню е нападнат от трима въоръжени турци. Мъжът не се оставя покорно да го ограбят и с кол пребива двама от нападателите си – третият избягва. След случилото се Браню се прощава с близките си и става войвода на малка хайдушка чета в Родопите. Скоро Гуга ражда детенце, но е набедена, че се среща тайно със съпруга си и знае къде се укрива. Непрекъснато тормозена и разпитвана от местните турци за мъжа си, тя оставя детето на близки хора в селото, подпалва дома си, за да няма какво да я тегли назад и се присъединява към четата на Браню. Двамата хайдутуват из Родопите в продължение на няколко години. Дружината им е малка – само от шестима души, но според легендата обсегът на нейните действия достига от връх „Драгойна” и Буковския балкан чак до Бяло море. Юначна и смела жена, Гуга умее да стреля по-добре от мъжете в дружината, върти едновременно два ятагана в ръцете си и с храбростта си увлича и другите. Преданието разказва, че когато пленява ходжата на с. Катърли (дн. с. Боянци, Асеновградско), заради прегрешенията му тя го наказва като го завежда на върха на Станимашката местност „Анатемата”, завързва го за една празна кола и така го пуска надолу в пропастта. Въобще, докато четата е сплотена, всичко върви добре. Браню обаче пада убит (според Хайтов – той се подхлъзва фатално и пада от една скала) и след гибелта му хайдутите избират Гуга за предводител на дружината. Новата ситуация поражда спор кой да се ожени за войводката и скарва хайдутите. Това предопределя и унищожителния край на четата. В безсмислена, но безмилостна борба помежду си, всички до един загиват. Гуга ги погребва всички заедно и остава сама – без мъж, без дружина, без дете. Не е ясно дали просто се отказва от хайдутството или предпочита да сложи точка на целия си драматичен живот. По-нататъшната й съдба е неизвестна.

Кера войвода

Кера войвода - известна още като Калъч Кера или Айдут Кера, се споменава, че произхожда от една колибарска махала край Малко Търново. Родена е вероятно през последната четвърт на ХVІІІ в. Предвожда самостоятелна женска хайдушка дружина, действаща в началото на ХІХ в. из Странджанско. Това поне твърди за нея, макар и в своя роман за юноши "Хайдути шетат по море" (1988 г., базиран върху конкретни исторически събития), писателят Димитър Мантов. Той сочи две сходни обстоятелства, които принуждават тази млада жена да излезе в гората. Според едната версия Кера е съвсем млада невяста, когато кърджалии убиват мъжа й. Според другата – само е сгодена, но пак поради горната причина остава без годеник. Оттук-насетне не е трудно да се предугади следващата й житейска стъпка. Познава се добре с прочутия Вълчан войвода (1775 – 1831), но сама сформира своя отделна дружина. Събира изключително силни жени като нея, останали без мъже по време на кърджалийските размирици от края на ХVІІІ – началото на ХІХ век. Жени, които нямат повече за какво да жалеят, но които имат за какво да си отмъщават. Подобно на древните амазонки Кера въвежда строго хайдушко правило – принуждава съратничките си да се закълнат, че каквото и да се случи мъж до себе си няма да допуснат. Дълго време това правило е стриктно съблюдавано, докато един ден една от хайдутките – Руска, нарушава клетвата, залюбва се с тюфекчия от харбалийското (войнишко) с. Ковчас (дн. гр. в Р. Турция), Лозенградско, и за известно време напуска четата. Когато се връща Кера я изправя пред хайдушкия съд и без всякакво колебание я осъжда на смърт чрез обесване. Същото наказание сполетява по-късно и друга хайдутка от дружината – Гена. За този случай авторът Д. Мантов се позовава на неизвестна досега приписка, която гласи следното: „И знайно да буде кога Хайдут Кера повеси хайдут Гена ради клетвата в име Х-та. Турчина бега чак до Едирне. Беше лето 1812. Писа К-сти.”

Рада войвода

Рада Барачкина (Рада войвода) - тази прославена хайдутка е родена вероятно през последната четвърт на ХVІІІ в. в малкото преселническо селце Чолакова махала (дн. квартал на гр. Велико Търново). То носи името на дядо й – ратай с прозвище Чолак, който дълги години аргатува на бея в турското с. Качица, Търновско. Дядото се оженва, напуска селото и се премества в съседно землище, като така става родоначалник на новото с. Чолакова махала. Внучката му Рада е единствена дъщеря на някоя си що-годе състоятелна жена – вдовица, позната под името Барачката. Рада (Радка) става известна още на 12 – 13 годишна възраст, когато спасява от удавяне едно по-малко от нея овчарче, а като 17 – 18 годишна мома изнася сама на ръце болна старица от пламъците на горящата й къща.
 Такива са най-ранните сведения за тази храбра жена, които откриваме в писанията на Петко Р. Славейков. Възрожденският поет и публицист разказва за нея още през 1867 г. в „Исторически примери. Събрани от разни нравствени книги...” (Свръзка І, Цариград, 1867, стр. 33 – 36). По-късно Славейков се връща към очерка си за Рада Барачкина и в „Бележки за някои стари войводи” отново ни напомня за смелостта и безстрашието й, описани така, както са били „Според преданието, което от достоверни лица сме чували и което се потвърдява още и от народните песни...” Ето как всъщност продължава разказът на автора по-нататък: „Тази й сърдчавост, спретнатост и лепостта й, а още повече доброто й сърце я направили да бъде желаема съпруга на момците от селото и на тези даже от околните села, между които бил и синът на едного от богатите и силните аги в село Качица. Заплашванията на този млад ага отстранили всички други искатели, но досажданията му, за да привлече на своя страна тази сърцата мома, принудили я най-после да прибегне в дружината на известния по това време в тези страни Вълчан воевода. После ненадейното улавяние на Вълчан воевода от леденишкия спахия, стария Ахладоолу, Рада не се отказала да приеме воеводството над дружината си, което и водила няколко години напред, но без да ся споменува някое злодеяние и насилие, направено от ней и юнаците й. Нейното хайдутувание било да покровителствува изложените на опасност жители от околните села в поченатите вече нашествия на кърджалиите и даалиите и в междуособните борби на бейовете и на аяните по това време. Не ся знае положително сетнината на тази юначна и добродетелна мома воевода. Едни казуват, че тя... умряла в дълбока старост, други: че тя забягнала във Влашко, а трети: че била убита в едно сбивание с няколко хайти при село Пушево...”
 Информацията за Рада войвода дообогатява с малко повече конкретика поборникът-книжовник Филип Симидов (1852 – 1925), който пише за нея следното: „Рада Барачкина, войвода на 70 юнаци, действала около 1838 г. край град Търново. Тя е родом от село Чолакова махала, на час и половина път югозападно от Търново. Била облечена като мъж, наричали я войвода Радю и дълги години не могли да открият, че всъщност е мома. Не се знае каква е кончината й. Едни казвали, че е избягала във Влашко, а други – че е убита в сражение.”
 Фактът, че Рада се облича и действа като мъж, се потвърждава и от едно предание от Русенския край. Според него тя се присъединява към дружината на Вълчан войвода заедно с приятелката си Пен(к)а и двете в продължение на години остават неразпознати под мъжките си имена Радю и Пеню.
 През отминалия ХХ в. изследователят Димо Минев ни предава друг интересен разказ за момата воевода Рада Барачкина. Него той успява да запише от 90-годишната си майка заедно с една народна песен за същата хайдутка (текстът на песента се съхранява в Института за литература към БАН). Накратко чутото и запазено от Минев сведение гласи: „Рада Барачкина..., е била воеводкиня на 75 души юнашка чета. Тя е върлувала в околните гори и планини на Търново по време на аените в турско време. Моята майка умря на 90 години. Тя я помни като дете. На половин час далеч от Търново е имало турско село Качица, което е враждувало със с. Чолакова махала, обирали и убивали мнозина. Един ден трима млади турчета отишли въоръжени в дома на Рада и поискали тя да им налива ракия да пият. Рада се явила внезапно пред тях вместо с ракия с една дрянова сопа в ръка и кротко попитала гостите защо я търсят. „Търсим те да ни изнесеш ракия да ни черпиш.” „Та аз не съм кръчмарка, нито къщата ми е кръчма да ви черпя. Добре ще сторите да си отидете, откъдето сте дошли” – и си тръгнала към къщи. Но единият посегнал да я улови и задържи. С един светкавичен удар Рада му прекосила ръцете, посреща и другите двама със сопата тъй бърже, щото те не сварили да изтръгнат нож или пищов, защото и тям ръцете били увиснали от Радините удари. Оттогаз Рада забягнала в горите и повела чета...”
 Това е известната история за Рада Барачкина. За съжаление, сведенията за геройствата на тази, макар и реално съществувала личност също са обвити до някаква степен от романтичната мъгла на преданията. Но, както отдавна е доказано, във всяко предание има и малки, рационални зрънца истина. За историографията, която гради своите изводи на факти и безспорни документи, проблемът с легендите и преданията е, че понякога се оказват самата истина. Колкото и оскъдни да са, данните за Рада войвода ни позволяват да обобщим – основна първопричина за нейните енергични действия и последвало хайдутство с дружината на Вълчан войвода стават нескритите низки намерения на нахлулите в дома й натрапници и опасността да бъде насила потурчена. Така предаността към вяра и народност окончателно предопределя по-нататъшната съдба на младата българка. Впоследствие народната памет съхранява спомена за нейните подвизи във фолклора, независимо че там истинското и приказното почти винаги се преплитат.
 Съществуват различни интерпретации на Радиното хайдушко минало. В една от многото легенди за хайдутина Вълчан и седемте му войводи например се твърди, че той е роден в Осеновлак някъде близо до Искъра и става хайдутин със сестра си Рада – за да я спаси от „пашата на Орхание”, който иска да я потурчи и вземе в харема си. Очевидно и тук сюжетът е същия. Според друга версия Вълчан е от с. Косача край Перник. Няма исторически известия обаче, които категорично да казват, че това е действително така и че става въпрос за същата хайдутка Рада. Много по-достоверно изглежда Рада Барачкина да е същата онази „Бела Рада”, спомената наред с Вълчан войвода в летописната книга на изследователя Йордан Перчинков „Вълчедръм – докосване до миналото”. Авторът цитира една приписка от онова хайдушко време, в която се казва следното:
 „Ние бяхме 99 души без майки и бащи. Турска вяра не щем. Боже, Боже, пари и богатство ни даде, и юначни години, но българско царство не ни даде…”.
 (Вълчан войвода, поп Мартин, Али бей врачански и Бела Рада)
 Независимо от неизбежно натрупваните с времето наслоявания може да се заключи, че Рада Барачкина действа като хайдутка из Търновския край в един изключително смутен период – края на ХVІІІ и първите десетилетия на ХІХ в. В онези години на засилена феодална анархия в Османската държава, когато един срещу друг застават редица влиятелни аяни от балканските провинции на империята, последиците от междуособната вакханалия рефлектират най-вече върху мирното християнско население. При тези условия естествен защитник на угнетените българи от своеволията на разпореждащия се из Търновско и почти цяла Северна България русенски първенец Исмаил ага Тръстениклиоглу се явява с дружината си и юначната Рада войвода. За благодарност народът запява песни за нея, разказва легенди и до ден днешен нарича на нейно име редица местности в Централна и Западна Стара планина – „Радина планина” или „Радина гора”, „Радин кладенец” (под вр. Мургаш), „Радина вежда”, „Радини кули” и пр. Често е споменавана и от минали, пък и от сегашни иманяри. За тях повечето от посочените местности, свързани с Радиното хайдутство, продължават да са обект на особено внимание, поради легендите за натрупаните и незнайно къде скрити от Рада и Вълчан войвода несметни богатства.
« Последна редакция: Февруари 23, 2013, 11:03:16 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9003
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.16 Opera 12.16
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българското хайдутство
« Отговор #3 -: Октомври 09, 2013, 17:19:21 »
Двама войводи управлявали два месеца Велико Търново

Преди 215 г. хайдутите Мирчо и Узун Петко установили българско управление в старопрестолния град


Днес Леденишката кула е превърната в етнографски комплекс

Малкото село Вишовград, днес в Павликенска община, на около 7 км южно от Бяла черква, е дало на България един от първите войводи – Мирчо войвода, който е водил чета в този край и из Балкана, далеч преди да се появят Индже войвода и други известни комити.
 Отначало Мирчо бил мирен, добър и заможен българин. Според спомените на някогашния свещеник Иван Радев, който след Освобождението събирал и записвал от стари вишовградчани спомени и предания, той произхождал от българския вишовградски род Касабоолу.

 Жени се за красавицата Станка, на която бил хвърлил око белочерковският Мехмед бей и искал да я отвлече. За да предпази жена си и двете си деца, Мирчо ги завел в Търново при племенника си Кочо кмета – заможен и влиятелен българин, а самият той организирал дружина от 25 юнаци.

 Скоро Търново било нападнато от кърджалии и Станка, заедно с по-малката си рожба била жестоко убита, а по-голямото дете – 7-годишната Гена, била отвлечена. Като заварил тази гледка, Мирчо проследил насилниците и ги застигнал при манастира „Света Троица”. По време на разразилото се ужасно сражение малката Гена успяла да избяга в гората. После там я намерили ловджии и я върнали в Търново, където войводата я оставил на грижите на Кочо кмета, а самият той се отдал на борба срещу народните изедници, като шетал не само в Търновско, но и в Балкана – чак до Шипка и Казанлък.
 В по-сериозните случаи той действал в съдружие с войводата Узун Петко от с. Дряново, с когото обединявали дружините си и защитавали голям район в Търновско от набезите на главорезите.

 Узун Петко бил едър и снажен. Той имал друга стратегия – стоял си вкъщи, но разпращал свои разузнавачи, които дебнели действията на кърджалиите и при тревожен сигнал събирал четата си и ги пропъждал или избивал. В повечето случаи двамата войводи действали заедно някъде около и след 1775 г. докъм 1800 година.
 Но, за съжаление, и двамата останали почти неизвестни в българската история, въпреки че са от малкото смели българи от онова време, които се осмелили да грабнат оръжие и да бранят народа си от османските орди.

 Трябва все пак да отдадем заслуженото на народната памет, която от поколение на поколение е предавала сведенията за техните героични дела. Така те стигнали до споменатия вече Иван Радев. Основно той ги записал от известния търновец Киро Тулешков (приятел на Христо Ботев) през 1887 г. Той пък ги бил научил от 90-годишната си баба Гена – дъщерята на Мирчо войвода, спасила се от кърджалийското нападение, което описахме, и  останала да живее в Търново

 Веднъж кърджалийската орда навлязла откъм Търново в землището на с. Дряново. Двамата войводи веднага събрали хората си и посрещнали нападателите близо до селцето, като ги прогонили в бяг чак до Търново, а оттам към с. Леденик. Разбойниците се укрили в една висока постройка, която съществува и до днес и бива наричана Леденишката кула. За самотната двуетажна сграда, построена на наклонен терен, се знае, че е издигната преди падането на старопрестолния град под турска власт, но така и не е известно какво е било предназначението й. Кулата имала малки тесни прозорци, по-скоро – отвори, които турците наричали мазгали.

 По онова време, когато се разиграват събитията, в Търново имало един аенин (окръжен управител), който бил славолюбив и не е имал лошо отношение към българите. Името му така и остава неизвестно. Узун Петко изпратил свой пратеник там, за да го пита как да постъпят с кърджалиите, обградени в кулата. Аенинът зарадван отвърнал: „Разбийте ги – славата е наша, плячката – ваша”.

 Уповавайки се на думите му, двамата войводи решили да избият обсадените главорези, от които било пропищяло цялото население на търновския санджак.
 Трудно било обаче да се приближат до кулата, защото кърджалите се защитавали отвътре през мазгалите, откъдето стреляли. Мирчо и Узун Пенко решили с хитрост да ги изкарат от укреплението им. За целта разглобили една селска каруца, взели й само двете предни колелета и натрупали върху тях огромна грамада сено. Зад него се скрили Узун Петко и двама от другарите му, които търкулили колелетата право към кулата. Като се доближили до вратата, на кърджалиите вече било много трудно да ги обстрелват. Войводата запалил сеното под един от мазгалите и всичкият дим нахлул в кулата.

 Задушаващите се разбойници решили да излязат навън с гърмежи, като се надявали да избият натрупалите се до вратата Узун-Петкови и Мирчови юнаци. Но сметката им излязла крива. Узун Петко ги чакал отстрани и съсичал на място всеки, който се покаже. Ако някой сполучвал да се измъкне жив, той пък попадал в ръцете на хайдутите на Мирчо войвода, който направил засада малко по-надалече.

 Когато след сражението хайдутите изпратили пратеник с подаръци за аенина, той обаче задържал не само богатството, но и самите пратеници. Това принудило двамата войводи да влязат в Търново и да накажат неблагодарника със смърт.
 Имената на Мирчо и Узун Петко се свързват и с временното управление на града от българите. Честите нападения на кърджалии над старопрестолнината и некадърността на аенина Тосун бей предизвикали брожение както у българите, така и сред турското население. Делегация от турски първенци заминала за Цариград да иска смяната на управника, но не постигнала целта си.

 Първенците направили и втори опит за смяната на Тосун бей на тайно заседание в дома на богатия турски чифликчия Феруз бей, на което присъствал и българинът Кочо кмета. На него било взето решение аенинът да се изгони от града. Останало да се реши въпросът за избора на новия управител на Търново. Кочо предал какво се е случило на Мирчо войвода, а той от своя страна уведомил Узун Петко и Стоян войвода от Шипка. Тримата решили да използват недоразумението между турците и да вземат властта в ръцете на българите.

 С чета от 200 души Мирчо минал през Шаранполе, пуснал се през Варуша над Баджарлък и се отправил към конака. Тосун бей бил заловен и затворен и били извикани кадията и градските първенци – и турци, и българи. Постъпката на войводите била одобрена в меджилиса и се пристъпило към избора на нов управител на града. Турците предложили Феруз бей, но Мирчо войвода и неговите четници настояли управлението на Търново да се предаде на Иван Доброджалията, а после – на Кочо кмета.


Търново през 1878 г., стара литография

 Меджилисът бил съставен от равен брой турци и българи, а кадията (съдията) имал задачата да тълкува законите и волята на падишаха. Било раздадено оръжие на 100 българи, които трябвало да пазят реда в града редом с турската стража. Така в продължение на два месеца българите управлявали старопрестолнината съвместно с турците.
 От това не бил доволен само Феруз бей, който отишъл в Цариград и известил за случващото се Великия везир. Когато наближило завръщането му, по предложение на Мирчо войвода българите отстъпили властта и повикали за управител Хасан бей от Горна Оряховица, така че когато войските от Цариград дошли, заварили турчин да управлява и така градът бил спасен от разорение.

 Мирчо войвода се задомил впоследствие за втори път и останал във Вишовград, но бил убит подло в кошарата си от сина на втората си жена по поръчка на белочерковския Мехмед бей. За Узун Петко има предание, че е загинал геройски някъде из Балкана…

http://www.desant.net/show-news/28545/
« Последна редакция: Август 06, 2018, 21:51:14 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9003
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българското хайдутство
« Отговор #4 -: Април 01, 2014, 07:59:21 »
Румена войвода - планинската царица

Легендарната българка години наред всявала ужас с хайдушката си чета сред поробителите


За днешната младеж Дядо Вазов е скучен. Да не говорим за Любен Кравелов. А Раковски буквално е непреводим. Предишната власт признаваше заслугите на революционерите, но борбите за църковна свобода бяха в дебела сянка. Сега душманите на султана почват да стават неудобни за някои. И да отпадат от школските книжки. Прахът на забравата покри кумирите на дедите ни. Възкръсна само духът на Капитан Петко войвода с таланта на Хайтов и съдействието на БНТ. А сред забравените има личности, с които биха се гордели малки и големи народи. Спомнете си онзи австралийски читател, който убеждаваше Мерсия Макдермот, че книгата и за Левски е чудесна и много добре измислена. Защото, ако той беше съществувал, светът щеше да знае за него, разсъждаваше логично човекът.
Сред ярките личности от миналото, за които не само светът, но и по-голямата част от днешните българи не са чували е Румена войвода. Една невероятна личност между две епохи, която не иска и не може да влезе в рамките на човешките представи и стереотипи.
 
Тил Ойленшпигел в нашенски вариант
 
Ако човек застане на Девебаир зад гърба му на север е китното Кюстендилско поле, а пред него е Кратовското поле. Според Ефрем Каранов тези две полета са най-плодородните в обширната Османска империя. Земен рай. Само дето преди век и половина в този рай животът е бил доста несигурен. Особено за раята. А и самият път София – Скопие е доста оживен и керваните са примамлива плячва за разбойниците. Затова отколе на високото в прохода има кула и охрана. Но сеймените, охраняващи прохода, често са съучастници и помогачи в обирите.
Та на тази кула е пазач бащата на Румена. Сиреч пъхнал се е сам в устата на вълка. Дервенджийския занаят наследил от баща си Павле, чепат българин, сирак (турците убили родителите му), който твърде млад обагрил ножа си с харамийска кръв. Не падал по-долу и сина му Георги. От такива горди и непокорни българи, готови винаги да дадат възмездие, се е пръкнала Румена.
Гората била дом за момичето. Играчките и – костенурки, змии и гущери. Била пъргава като невестулка, непознаваща умора и покой, необикновенно силна за крехкото момичешко тяло. Обичала да се бори и често побеждавала козарчетата от съседните села.
 
Имала невероятно мощен глас,
 
който впечатлявал всички.
Когато Румена поотраснала проличало онова, което през целия и живот ще бъде нейната магия, оръжие и проклятие. В едно всичките и съвременици – и българи, и турци, и каракачани, и стари, и млади са единодушни. Веднъж само човек да види Румена – “влиза ти в ума, в главата и в сърцето”, както казвал Афуз ага. Две неща хипнотизирали – стойката и тънката снага , винаги опъната и трептяща като струна на тамбура и очите и – черни и огнени под слючените вежди.
Такава хубост под чул не можеш да скриеш. Името на Румена тръгнало по къшлите и селата на Осоговския балкан. Де да беше само хубост – в сарай щеше да угасне.
Дедо Павле, дядото на Румена, както стана дума, бил непокорна глава с пълен силях ножове и пищови. Той с радост осигурил най-хубавата играчка на момичето – пищова. Губел си времето да учи Румена от дете да стреля. Но то не било загубено. Защото внучката надминала него, а и всички други. Веднъж по жътва пред тумба сеймени, които се надстрелвали в едно яйце, Румена взела пушката на един и от първия изстрел пръснала яйцето. Но по-лудо било друго нейно изпълнение. От шейсет разкрача пред пребледнелите българи и турци , поставяла ябълка на главата на сейменина Алия и я пронизвала с един изстрел.
Дванайсетгодишната Румена била толкова известна, че каймакаминът на Крива паланка
 
решил да отвлече момата за бейски харем.
 
Цяло Гюешево тръгнало след турците и само след застъпничеството на влиятелен ага момата била спасена.
Видял накъде отиват нещата Георги задомил буйната си щерка. След няколко години на бял свят се явил Андон и всичко сякаш идвало на мястото си.
Но не и с Румена и не в размирната империя. През неспокойната 1853 г. мародери и грабители нападат Гюешево. Селяните се вдигат в самозащита, която прераства в спонтанен бунт и не една чалма пада в праха. Наказанието е жестоко – дошлите от Ниш заптии обесват някои, други затварят, трети пребиват. След побой умира дедо Павле, бита е и Румена.
Сурването на дружината на знаменития Ильо Малешевски на Девебаир изпълва душите на раята с възторг. След оттеглянето на хайдутите се повтаря обичайната процедура – бой и естествено волската жила не подминава гърба на Румена.
Мъжът на Румена често ходел по гурбет. Някакъв турчин хвърлил око на невястата и често я задявал . Веднъж като разбрал, че е сама, свърнал коня в двора, където намерил края си от ножа на коравата българка. Но двама колибари станали неволни свидетели на случилото се.
Румена осъзнала, че има два пътя – или издевателствата и турските зандани или планината. Избрала второто. Пътят и пресякъл Стоян ковача от с. Кръкля. И тръгнал след нея.
Започвала хайдушката одисея.
 
Жената, коята стряскаше съня на насилниците
 
От 1858 до 1862 г. са четири години. В безвремието на робството нищо. Наистина в Одеса Раковски чертае своите планове за освобождението на България, но над югозападните краища на отечеството сянката на полумесеца все така изглежда вечна. В такова време зад Румена застават петнайсетина мустакати комити, двамина от които са бивши войводи. В студ и пек из дебрите на Осоговския балкан да правиш засади, да бягаш от потери, да си играеш с турците на котка и мишка и то воден не от прославен комита, а от жена? Тази жена обаче много бързо доказала, че е повече от старите комити. По точна ръка от нейната нямало и в четата, и сред потерите. По-бърз и издръжлив на бяг нямало. Често след изнурителен преход, когато краката са чужди, а душата в зъбите, тя предлагала да се надбягват до някой връх. Случвало се да се надбягва сама със себе си. По-решителен също нямало. Веднъж изтощената чета спряла да почине на неподходящо място. И потерята ги стегнала в железен обръч. Само нощта отложила екзекуцията. Някои предложили да сложат оръжие. Знаейки, че турците нощем не воюват, тя повела тихо хайдутите към огъня. С диви викове и гърмежи от гората изскочили българите, водени от страшна хала с дълги развети коси, от чиито глас косите настръхвали. Четата се измъкнала невредима.
За месеци бандите от главорези и мародери в Осоговския край изчезнали, а раята заговорила за Планинската царица.
Бързината, с която се придвижвала четата, нощните нападения, изненадата, внезапните удари накарали насилниците в Кочани, Кратово, Щип, Крива паланка и Кюстендил да треперят. Не само турци, но и български чорбаджии се страхували за кожата си. Четата била неуловима благодарение и на верните ятаци. Сред тях имало българи, каракачани и турци.
 
Над всички табута и канони
 
За четири години от отрудена селска невяста Румена израства до воевода, народен закрилник, страшилище за насилниците. Но остава жена – магнетична, стройна, с хипнотичния си поглед. Спомнете си думите на Афуз ага за нея – само един поглед и… А зад гърба и са 15-16 силни, непокорни мъже. Затова първата и работа, събирайки четата, е да се побратими с всички комити. За суеверния българин това е табу, по-силно и по-страшно от всеки друг грях. И никой не се осмелява да го прекрачи. С изключение на Румена.
Поемайки хайдушките пътеки, отначало тя е сподиряна от Стоян ковача, който става байрактар. Навсякъде той е до нея. И искрата между двамата пламва. Но и тя, и Стоян са оставили дом и семейство.
Една нощ Румена влиза в родната си къща, облечена в хайдушките одежди и предлага на стреснатия си съпруг да я опрости и да се събере с жената на Стоян. Той отказва.
Следва още по-решително действие. В тъмна доба двамата със Стоян се изправят пред свещеника на Преколница с искане да ги венчае. Побратимството е вечно, кълне се отчето и отказва да изпълни обряда.
Въпреки канона Румена
 
тайно износва втората си рожба
 
и я дава на своя родственица в Грамаждано да я кръсти и отгледа. Името на детето е Карамфил.
А над България вече се зазорява. В Белград Раковски зове под знамената всички непокорни българи в своята легия. Нататък се насочва и дружината на Дядо Ильо. Научила за това, Румена решава да присъедини и своите скромни сили към въстанническата армия за свободата на отечеството. От Враня те трябва да вземат талисмана на четата – невинно момче, което коравите мъже понякога водят със себе си като връзка с по-добрия свят. Близките на момчето обаче го скриват. Четата приема това като лошо знамение.
Когато настигат Дядоильовата дружина, войводата е далеч напред. Неговият заместник решава да отпрати новопристигналите с неизвестни за нас мотиви. За което войводата сетне го гълчал люто. А може би са разбираеми мотивите. Представяте ли си в сраженията при Калето до Левски и Караджата да размаха сабя Планинската царица? Понякога и историята се плаши от човешката дързост.
Четата поема назад унила и обезверена. Този момент използва един от хайдутите – Спасе за да излее своята ревност. Според една версия с кол, според друга с пищов той убива заспалия байрактар и неговата войводка. Четата се разпада. Идва края на Планинската царица.
 
От възкръсването към легендата
 
Това е версията на Ефрем Каранов. Но Николай Хайтов открива нови документи и доказателства, че Румена е оцеляла и е лекувана няколко месеца при свои близки. За нея се е грижила и баба Ружа от с. Преколница, известна лечителка. Не е загинал и Стоян. Хайтов привежда факти, че и след това през 1862 г. Румена е водила дружина из Осоговския балкан. “Румена от Каменичко с оръжие се явила с дружина от 15-16 души, която прави опустошения в осоговските села”, пише в-к “България” на 6 юли 1862 г.
Хайтов привежда спомени на внука на Румена Китан Андонов – Румата. От баща си той научил, че след като разпуснала четата тя заминала със Стоян за Букурещ, където се оженили и имали дъщеря. През 1895 г. при Андон дошъл пратеник от майка му с предложение да отиде в Букурещ. Андон взема и придружител, но след като стигнал Дунава размислил и се отказал.
 
Причините са неизвестни.
 
Хайтов допуска, че някакъв страх от майката е смутил Андон, но дали е така никой не може да каже.
Останал споменът за Румена войвода. Него народната памет шлайфала в легенда за чудно красивата Румена, от която треперели душманите от Ниш до Цариград, а сиромасите имали своя закрилник. А по жътви и седянки песни запели за Румена войвода.
 
                                        ***
 
Всеки опит за сравнение на Румена с някой друг удря на камък. Защото няма с кого. Защото е толкова ярка, че изглежда нереалистична и измислена. И както беше казъл онзи далечен сънародник на кенгурата – тя не е съществувала, разбира се, защото ако беше съществувала, ние, българите щяхме да я помним и тачим.
 
Иван ВАСЕВ

http://www.nabore.bg/statia/rumena-voivoda-planinskata-carica-548-14
« Последна редакция: Август 25, 2015, 22:26:44 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9003
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българското хайдутство
« Отговор #5 -: Май 21, 2014, 20:48:11 »
Чакър войвода

Чакър войвода бил знаменателна личност. Произволите на някои турски разбойници и главорези, чиято жертва паднал и баща му Продан, го принудили да излезе в гората и с чета от 10-15 души, която при важни битки нараствала на над 50 хайдути, от 1845г. Нататък цели 10 години властвал над Самоковската окология.
Плод на упоритата му борба против безправието, безплатния тежък труд, е премахването на ангарията по тези места. Той наказвал преди всичко турците, но бил суров и не прощавал на предателите, и онези които се провинили в нещо към народа.
Действията на Чакъра не били обикновенни подвизи. Те имат непосредствени и бързи икономически и политически последствия, не само защото слагат край на ненавистната ангария, всяват страх сред най-прогнилите крепители на османската тирания и доказват голямата сила на въоръжените, оучени и убедени в правотата си българи. Те изкарват на сцената въпроса за стремежите на цял един народ, които се разгарят все по-силно. И макар че за него е писано не малко, струва си да се отбележат някои моменти от събитията, в които главен герой е четата. Още първите и сражения с известни бабаити, предводители на местни турски шаики завършват с победа – в Карагьол с Мутиш ага и на Клисурския проход с Хаджи Дамба. Трето важно сражение донася нова слава на Чакъра при Стамболово. Там момче-българче надвива и набива едно турче, чиито баща идва в къщата на българина и иска да му извие главата, защото е засегната честта на рода му. Бащата на българчето се противопоставя, в резултат на което турчина го убива с нож. Дружината на Чакура научава и се отправя за селото, да накаже насилника, но там е посрещната от доброволни турци. Убиецът на българина е наказан, а противниковата чета разпиляна.
Много важни последствия има и унищожаването на друга шайка – този път на бабаити арнаути под командването на албанеца Ибрям Лека, която заплашва Рилския манастир. По молба на игумена четата на Чакъра с бърз преход се озовава на мястото , където се води ожесточена битка само с ятагани. Умението да се бият, като не само “секат”, но и “мушкат” се доказва категорично и само трима души от противниците им се спасяват, и то пуснати, за да разкажат подвизите на българите, и да разправят надлъж и нашир никога арнаути да не стъпват в българските земи. За това сражение Николай Хайтов пише:
„Беглеците и ранените се завръщат в Самоков и с разказите си всяват панически ужас. Те твърдят, че Чакър войвода куршум не го лови и се кълнат в брадата на Мохамеда, че видели със собствените си очи как куршумът на Хаджи Дамба спраскал кожения пояс на войводата, без да му направи нищо.“
Именно затова е съвсем естествено, да споменем и народните песни, съставени от благодарните българи за този велик наш герой:
-Ой Чакъре, мили ми войводо,
ой, Чакъре, славни ми хайдутин,
събери си верната дружина,
събери я и разтуряй
тия мътни вади, дето
наще млади момци мият
бейовата черна руда.

Дочу си славния хайдутин,
Па събра си верната дружина,
Разтури вирове и вади
Хабер на пашата прати
Ангария нииде да не вика
Че глави там ще се търкалят.

https://www.facebook.com/groups/chakarova/permalink/222113751332475/
« Последна редакция: Август 25, 2015, 22:30:01 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9003
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българското хайдутство
« Отговор #6 -: Декември 27, 2014, 06:38:32 »
Познатият и непознат Индже войвода

Литературният образ на легендарната историческа личност не следва буквално да се отъждествява със своя прототип


Автор: Пламен Павлов

В продължение на десетилетия името на легендарния Индже се носи из цялата българска земя, а и сред нашите общности в Бесарабия, Таврия и Крим. Днешната представа за Индже е формирана най-вече под влияние на известната творба на големия български писател Йордан Йовков. Както е известно, той заимства от предания и народни песни, като ги пресътворява в талантлива и изключително въздействаща „история“.
И все пак „литературният Индже“ не следва буквално да се отъждествява със своя прототип. Без да оспорваме гениалния „прочит“ на Йовков, все пак сме длъжни да кажем, че между съдбата  на литературния герой и историческия, реалния войвода Индже има твърде сериозно разминаване.

Интересът към личността на Индже датира от време, сравнително близко до онова на неговата гибел. Той е засвидетелстван още при Георги С. Раковски, Панайот Хитов, Добри Войников и други възрожденски автори, като продължава да е достатъчно силен до днес.
Индже, чието истинско име е Стоян, е роден около 1755-1760 г. Според някои автори е родом от Сливен, по-точно от известната му махала Клуцохор, в която осемдесет години по-късно се ражда Хаджи Димитър. Според друга версия още съвременниците му са се колебаели между Сливен и с. Попово (тур. Папазкьой), Ямболско, община Болярово.
Като дете Стоян остава сирак, майка му се омъжва повторно в Сливен, откъдето е връзката с Града на стоте войводи. Наред с това за негово родно място, макар и инцидентно, са сочени Жеравна, с. Попово, Карнобатско, и с. Доганджик, Лозенградско (Доганджа, околия Пехливанкьой, сега на територията на Турция), Източна Тракия.

В семейните предания се твърди, че малкият Стоян е даден от втория си баща в „школа за еничари” в Цариград, където той получава прозвището си заради своята „тънка” и стройна фигура. След като получава военна подготовка, младият българин е включен в отряд за изтребване на разбойници. След време Индже убива своя командир турчин, а другарите му го избират за свой главатар и поемат хайдушките пътеки...

Според други легендарни сведения Индже е отвлечен от самите еничари, но успява да избяга и повежда хайдушка дружина в Странджа. Така или иначе, Индже става известен във времето, в което води чета в Сливенския Балкан, а периметърът на действията му включва Сакар и Странджа. Всички тези сведения са по-късни от времето на самия Индже, като малко или много са украсени от устното творчество и фантазията на разказвачите.

Ако „историите“ за хайдутина Индже все пак отговарят на духа на епохата, то мотивът за „еничарската школа“ е неправдоподобен. Събирането на християнски момчета за еничарския корпус (т.нар. девширме или „кръвен данък”) е преустановено още в началото на ХVІІІ в. От друга страна, няма нито едно директно сведение, вкл. и в народните песни и предания, в което да се твърди, че Стоян – Индже е приемал исляма – категорично условие за еничарския корпус и основните структури на османското общество и армия.
Единствената възможност е младият българин да е свързан по някакъв начин с военизираното (войнушко или войниганско) християнско население.

Този особен институт е съществувал до времето на Гюлханския хатишериф (1839 г.). и е засягал стотици селища по българските земи. Именно в такава връзка той може да е изпратен в Цариград, където българи са служели в помощни части на османската армия. Впрочем, в преданието за с. Доганджа като негово родно място, „интуитивно“ или не, се визира именно такава възможност – младият българин произлиза от т.нар. доганджии – специализирана категория български селяни, които имат задължението да отглеждат и обучават ловни соколи. Такива „соколари“ е имало още в Българското средновековие, за което има редица споменавания във владетелските грамоти на българските царе.

След 1792 г. Индже се присъединява към кърджалиите. Факт е обаче, че в османо-турските документи, в които става дума за над сто и петдесет големи кърджалийски главатари, Индже не се споменава. Това показва, че ролята му на „кърджалия" е преувеличена от народното предание. И все пак, още Константин Иречек обръща внимание на обстоятелството, че според народните песни Индже е най-справедливият сред разбойниците. Оттук тръгват твърденията на почти всички автори, спирали се върху живота на Индже, че той често проявява милост, че се превръща в закрилник на онеправданите българи.

Твърди се например, че той набива на кол насилниците на две български момичета, че щади населението в нападаните селища и т.н. В редица песни обаче, в зависимост от едни или други обстоятелства, на преден план изпъква безмилостният разбойник и насилник, което показва, че в народната памет неговият образ съвсем не е еднозначен... Както отбелязва заслужилият изследовател на Странджа и Одринска Тракия Панайот Маджаров, “... най-страшните кърджалийски престъпления по обезлюдяването на селищата в Източна Тракия са свързани с името на Индже... “

В песни, съхранени във фолклора на кримските българи, зверствата на войводата и хората му не са забравени и след сто години! Изселниците от Граматиково и околните села, принудени да търсят спасение в Руската империя, в Цариград и на други места, свързват своята злочеста съдба най-вече с Индже. Същото може да се каже и за участието на Индже в кърджалийските нападения над Котел, Жеравна, Калофер, Карнобат, Елена, Габрово, Тетевен и т.н.

Тези нелицеприятни сведения не бива да се подминават, още по-малко да се прикриват, но е пресилено бурният живот на този забележителен човек да се оценява само от тази гледна точка. Предвид самата епоха, българският поборник със сигурност е имал своите грехове и лутания, които предопределят неговата еволюция от кърджалия до борец за справедлива кауза.

Като народен закрилник и борец за свобода Индже се проявява нейде след 1800 г. Според интерпретираните от Горо Горов предания и песни, Индже се отделя от останалите кърджалии и става главен войвода само на българските чети в това размирно движение – извод, който обаче няма абсолютно никаква документална основа. Нещо повече, Балчо Нейков в своето „Факийско предание” разказва за т.нар. Равногорска (Странджанска) буна, която е представена като въстание за българска автономия от рода на онази, извоювана в Първото сръбско въстание приблизително по същото време. Тази героична и романтична “история” не се подкрепя от документални свидетелства, нещо повече - в нея се съдържат анахронизми и смесване със събития от по-късно време, към които Индже войвода няма отношение.

Както е известно, само едно десетилетие след смъртта си Индже се превръща в прототип (или в един от възможните прототипи) на главните герои на две литературни творби – през 1834 г. великият руски поет и писател Александър Сергеевич Пушкин пише малката си и недовършена повест „Киржали” (Сочинения, т. 3. Москва, 1961). Две години по-късно известният полски писател, генерал и политик Михаил Чайка-Чайковски издава роман със същото заглавие. И двамата черпят сведения и впечатления от устни разкази, отнасящи се към кърджалиите, а вероятно и за участието на Индже във „Филики Етерия” (гръцката “Завера”) и събитията в Молдова и Влахия през 1821 г.

Проблемът е, че литературните интерпретации и сюжети, от които няма как да се очаква пълна достоверност, в една или друга степен са прехвърлени от изследователите на Индже към неговия живот и дейност в по-ранно време. Оттук навярно тръгва версията, че Индже е участвал в Сръбското въстание, че са го наричали „нов Кара Георги” (по името на сръбския предводител) и т.н. - твърдения, които се възпроизвеждат и доукрасяват от биографите на Индже, без обаче да имат сериозна документална основа.

Това, което се знае със сигурност, е, че през или, както ще видим, по-скоро след 1806 г. българският войвода емигрира на север от Дунав. В молдавската столица Яш той постъпва на служба в княжеския двор, като се издига до гвардейски командир. Освен това Стоян – Индже се жени и има син. Впрочем оказаното доверие към бившия кърджалия поне отчасти потвърждава славата му на войвода и поборник против турците от предходните години.

По време на бурните събития, свързани с „Филики Етерия” на гръцкия национален водач Александър Ипсиланти и въстанието на Тудор Владимиреску, Индже премества семейството си в Русия (в Бесарабия), а той самият се включва в революционната армия. Целта е етеристите да преминат през Дунав в България, да вдигнат на оръжие християнското население на Балканите, на първо място българите, и да подкрепят въстанието в Гърция. Поради отрицателната позиция на Русия и конфликта между Ипсиланти и Владимиреску, след нахлуването на турски войски в дунавските княжества планът пропада. Голяма част от разбитите етеристи се спасяват в Русия и Трансилвания.

„Капитан Индже” („Стоян волентир”) взема дейно участие като командир в тези събития и загива в отчаяната битка с турците при с. Скулен на р. Прут, близо до гр. Яш, на 17/29 юни 1821 г. След смъртта му неговата съпруга Екатерина се завръща в Яш. В молба до властите тя изтъква заслугите на българския войвода и представя “... документ, че моят съпруг, капитан Индже, непрекъснато е служил както на споменатите двама владетели (...) Той направи много услуги на княжеския двор. Когато избухна въстанието и се записваха доброволците, моят съпруг, заедно с други атакуваха влиятелните турци, намиращи се тук, което е известно на всички...”

Кога и как Стоян – Индже се озовава в Яш остава неясно. В цитирания по-горе документ е казано, че той е служил на двама молдавски владетели: Скарлат Калимаки (трикратно княз на Молдова) и Михаил Суцу ІІ Младши.
Отиването на Индже на север от Дунав без съмнение е във връзка с Руско-турската война от 1806-1812 г., когато десетки хиляди българи емигрират в Молдова и Руската империя. Според някои от биографите на Индже той е участвал във формираната по време на войната българска „земска войска“, за което обаче няма доказателства. Възможно е Индже и хората му да са напуснали българските земи заедно с преселващи се към Влашко, Молдова и Руската империя групи население в хода на Руско-турската война.

На пръв поглед неочаквано, има основание да се търси още една „българска връзка“ в съдбата на Индже – негови евентуални контакти с известния възрожденски деец и виден османски държавен функционер Стефан Богориди. В онези години Богориди е приближен на княз Скарлат Калимаки. Той пристига заедно с него в княжество Молдова през 1812 г., като до 1819 г. е хетман (управител) на Галац и член на държавния съвет (диван). По същото време, както стана дума, Индже е на служба в самия княжески двор. Когато през 1819 г. Калимаки е поставен на княжеския престол във Влахия, Богориди придружава своя покровител в Букурещ.

През 1821-1822 г. Богориди е назначен за „каймакам“ (наместник) на молдавския престол, така че Екатерина, вдовицата на Индже, вероятно е разчитала на това обстоятелство. С оглед на казаното, молбата на съпругата на Индже очевидно не цели да запознае властите с делата и заслугите на Стоян Индже, които няма как да не са били известни на Стефан Богориди, а и не само на него (впрочем, в нейното обръщение е казано „на всички“), а да ги припомни предвид конкретните трудности на неговите близки. Дали има някаква по-конкретна връзка между емигрирането на Стоян Индже в княжество Молдова и високата служба на Стефан Богориди в Галац и Яш е трудно да се отговори, освен ако не се намерят документи и свидетелства в такава посока.

И така,  „капитан Индже“ загива в битката при Скулен на 17/29 юни 1821 г. В тази битка около 400-500 от най-непримирите етеристи, водени от Атанасиос Карпенисиотис (славен в Гърция като герой на освободителната борба), загиват в сражение на десния бряг на Прут. Те отказват да преминат на левия бряг на реката, която по Букурещкия мир е граница между княжеството Молдова и Бесарабия, вече под руска власт. Етеристите, сред които е Индже със своите българи, се сражават до смърт срещу много по-силната турска войска, брояща около четири, според други данни дори седем хиляди души!

На руския бряг на реката свидетели на неравната битка стават побегнали техни другари гърци, молдавски бежанци, руски погранични части. Присъства и губернаторът на Бесарабия, известният „попечител и благодетел на българските колонисти“ ген. И. Н. Инзов. Русите обаче няма как да се намесят в сражението предвид тогавашните междудържавни отношения и актуалната по онова време руска политика. Стоян Индже загива геройски в ръкопашна схватка с турците заедно с Кара Колю и редица прославени гръцки въстаници.

Очевидно е, че животът на Индже, белязан от толкова много неясноти и митове, се нуждае от още по-прецизно проучване. Няма съмнение обаче, че в негово лице срещаме един от най-забележителните българи в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., чиито дела са възпети от народния гений, от чиято съдба са се интересували велики българи като Раковски...
Наистина, възможно най-високата оценка за легендарния войвода е дадена в народната песен! Можем ли да оспорваме онези думи, които ни разтърсват всеки път, когато ги чуем:
„Заплакала ми й гората,/ гората и планината,/ и на гората листето…/ - Де го е Индже да дойде,/ от робство да ни отърве!“

http://www.desant.net/show-news/32041/
« Последна редакция: Август 06, 2018, 21:53:03 от Hatshepsut »

Неактивен Мишок

  • Account Disabled
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4730
  • Country: it
  • Карма: +23/-32
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 39.0.2171.71 Chrome 39.0.2171.71
Re: Българското хайдутство
« Отговор #7 -: Март 03, 2015, 17:11:03 »
Нормално е в националистически форум да има тема посветена на тези наши велики герои и народни закрилници.
Началото на хайдутството е веднага с падането под турско робство. Първи воеводи се явяват боляри и военноначалници отказващи да се преклонят пред турската власт.
Така техният опит се предава от човек на човек, от хайдутин на хайдутин и воевода на воевода чак до освобождението ни от това омразно робство.

Неактивен Мишок

  • Account Disabled
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4730
  • Country: it
  • Карма: +23/-32
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 39.0.2171.71 Chrome 39.0.2171.71
Re: Българското хайдутство
« Отговор #8 -: Март 03, 2015, 17:13:21 »
 ХАЙДУТИТЕ : БЪЛГАРСКИ герои оказали се единствените защитници, на народа  по време на ужасното турско робство.


Започвам с този не много известен хайдутин.

Пеньо войвода
Пеньо Чернеоолу, при когото е чиракувал Филип Тотю. Пеньо бил ратай у някой

богат турчин от с. Крън, на когото работил няколко години. Турчинът освен че не

му платил, а го набил отгоре. След време Пеньо го среща в гората, насича го с

брадвата, натоварва го на колата и натирва воловете към дома му, а той образува

малка чета от Кольо Аджара, Дянко Стамата, Матьо Руканя, Неделчо Бързела, все

шипчанци, Кольо Дзъна от Енина, Неделчо от Милево, Иван Асана от Габровско и

Петко Ракаджията и Иван Донкоолу от с. Розово. Смел, бърз и съобразителен,

подв   изите на Пеня са безбройни. Закрилял бедните. Така например на

Благовещение всяка година той задължавал кръчмаря дядо Стайко от Шипка да

раздаде на бедните в селото риба и после лично проверявал как е изпълнено

нареждането му. Вземал добитък от богати турци и го раздавал на бедните

българи, придружавал кервани със стоки до Цариград, пазел жетварки по полето.

Пратена била специална войскова част да го улови, но главатарят й Риза ефенди

сам попада в неговите ръце. Най-после чрез хитрост, че нищо не ще му сторят,

ако се прибере и заживее мирно в селото, турците го примамват, той слиза,

почва да си строи къща и когато била готова и се навел да види тегли ли коминът,

подкупеният майстор го убил. За подвизите на Пеня Чернеоолу народът също е

съчинил няколко песни, които също са съхранени в казанлъшкия музей.

Неактивен Мишок

  • Account Disabled
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4730
  • Country: it
  • Карма: +23/-32
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 39.0.2171.71 Chrome 39.0.2171.71
Re: Българското хайдутство
« Отговор #9 -: Март 03, 2015, 17:14:49 »
Предание за Страхил Войвода

Преданието разказва, че родното място на Страхил войвода е село Овчарци. Тук е протекъл и първият период от хайдушката му дейност. От този период е може би и хайдушкия нож с инициалите СВ, пазен грижливо от учителя Васил Стоев от това село.

С панагюрските овчари, които са пасли стадата си в Рила, в областта на Голямо пазар дере, Страхил войвода заминава за Пазарджишко, където става предводител на многобройна чета.

Откъслечни известия от хрониста Силяхдар споменават за Страхил от село Ветрен Пазарджишко, който “развял байряк” и с 200 души извършвал дръзки нападения (виж История на България, т.4 стр. 237). През 1689 г. в Пазарджишко избухва въстание, а на следващата година и в Кюстендилско. Узнали за готвеното голямо настъпление на турската власт срещу тях, въстаниците се изтеглят заедно със семействата и добитъка си и намират убежище в окупираната от австрийците Нишка крепост.

Сред хайдутските прояви, по време на въстанието, действията на Страхил войвода заемат централно място. Както свидетелства Силяхдар, Страхил войвода действа съвместно с 4 000 немци, маджари и хайдути в нападенията срещу Кюстендил на 20 март 1690 г.

В ”История на България” се казва още, че при подготовката на османската офанзива срещу Ниш, Страхил войвода, който неведнъж бил нанасял щети на мюсюлманското население, затворен в крепостта, се опасявал, че ако турците обсадят града, австрийците ще го предадат. Той успял да излезе от града и изчезнал. При овладяването на Ниш от мюсюлманите семейството му е заловено и продадено в робство.

Атмаджа дума Страхилу


Атмаджа дума Страхилу:
- Страхиле, страшен войводо,
що тъй си толкоз кахърен?
Дали ти пушка дотегна,
или ти сабя омръзна,
или ти старост потропа,
или ти булче домиля?
Страхил на Атмаджа думаше:
- Нито ми пушка дотегна,
нито ми сабя омръзна,
нито ми старост потропа,
нито ми булче домиля.
Снощи си на връх замръкнах,
на връх на Стара планина,
на хайдушката равнина.
Там ми се дрямка додряма,
па легнах, та си позаспах
на пушка, на тапанджата.
Страшен си съня сънувах -
отдолу иде потеря,
до седемдесет татари,
до седемдесет читаци,
със седем сини байряци.
Атмаджа дума Страхилу:
- Страхиле, стара войвода,
и туй ли да те науча?
Съблечи дрехи юнашки,
облечи дрехи просяшки,
па земи блюдо просяшко,
че иди долу на пътя,
на пътя, на кръстопътя,
на голям камък да седнеш,
там ще потеря да мине.
Всеки ще хвърли по пара,
най-подир върви войвода,
той ще ти хвърли пет пари,
па ще те тихо попита:
- Че видял ли си Страхила,
Страхила, страшен войвода?
Докат си дума издума,
а ти на крака подскочи,
извади сабя френгия,
па се наляво завърти,
дор се надясно обърнеш,
сам ще войвода остане.
Страхил на крака подскочи,
съблече дрехи юнашки,
облече дрехи просяшки,
наложи калпак мечешки,
препаса сабя френгия,
наметна дрехи просешки,
зема си блюдо просешко,
па слезе долу на пътя,
на пътя, на кръстопътя,
на голям камък поседна,
положи блюдо просешко,
на зелената морава,
под тая бука зелена,
под тая сянка дебела,
при тая вода студена.
Чакал ни малко, ни много,
тъкмо ми три дни, три нощи.
Погледнал Страхил надолу -
то не ми било потеря,
от седемдесет юнаци
със седем сини байряци,
най ми е била потеря
колко на небе звездите,
колко на поле тревите,
колко на гора листето.
Всеки му хвърлил по пара,
най-подир върви войвода -
той му е хвърлил пет пари
и си Страхила попита:
- Видя ли нейде Страхила,
Страхила страшен войвода?
Докат войвода издума,
Страхил на крака подскочи,
извади сабя френгия,
па си наляво завъртя,
сал войводата остана.
Страхил войводу думаше:
- Войводо, робско плашило,
иди да търсиш Страхила,
Страхила страшна войвода.
И му главата посече,
главата барабар с чалмата!

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9003
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българското хайдутство
« Отговор #10 -: Септември 30, 2015, 08:00:12 »
Марко Секулички


Войводата Марко Секулички - български хайдутин и революционер, деец на ВМОРО и ВМОК.
Марко Стоянов, известен още като Секлулички е роден в 1848 г. в кратовското село Сакулица (или Секулица), в Македония. Завършва четвърто отделение. Заедно с брат си Никола (Кольо) Секулички става хайдутин и застават на чело на чета действаща в родния им край, както и в Кумановско и Велешко от 1870 до 1876 г. като ликвидират зулумджиите Исмаил ага и Дели Мустафа. За Кольо Секулички има дори народна песен.

След 1878 г. Марко Секулички заминава за освободеното Княжество и се установява в Кюстендил. При избухването на Сръбско-българската война в 1885 г. е доброволец в Българската армия, с която се сражава против сърбите.

След войната се занимава с търговия в Кюстендил. През 1895 г. участва в четническата акция на ВМОК. Става член на ВМОК и участва активно в дейността на Кюстендилското дружество, но по-късно от май 1904 до май 1905 г. е начело на пограничния пункт на ВМОРО в Кюстендил. Роднинска връзка го свързва с фотографа на ВМОРО от това време Анастас Новев.

При избухването на Балканската война в 1912 г. Марко Секулички е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи заедно със сина си Димитър (16-годишен) в Първа рота на 7 - а Кумановска дружина.
След Първата световна война остава в редовете на ВМРО. През 1923 г. е арестуван от правителството на БЗНС по повод конфликта му с ВМРО на Тодор Александров. Марко Секулички умира на 79 години в Кюстендил през 1928г.

https://m.bgwars.net/p-Marko-Sekulichki-57
« Последна редакция: Август 06, 2018, 21:54:18 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9003
  • Country: bg
  • Карма: +524/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 48.0.2564.97 Chrome 48.0.2564.97
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българското хайдутство
« Отговор #11 -: Февруари 01, 2016, 20:39:45 »
Златко хайдутин от Брезе

Много са подвизите на Златко Михов като хайдутин, но до наши дни са достигнали като предания само няколко. Другите са потънали в праха на забравата и едва ли времето ще ги разбули някога, за да научим нещо повече за неговия живот и борбата му срещу поробителите.

... Знайно е, че когато на "гости" му дошъл Осман бюлюбаши, Златко го посрещнал като смирен християнин и лоялен поданник на султана.

Нагостил го, дал му постеля и завивка, че и бъдурче с ракия му предложил. Но не се задоволил с предложеното бюлюбашията и посегнал на една от снахите. Не се стърпял Златко, измъкнал един кол и с няколко удара му "светил маслото". После хванал шумака. Широка била гората, все ще намери място за оше един прокуден от робията. Дълго обикалял от дол на дол, от скат на скат и накрая се спрял в пещера под връх Була. Обосял и огладнял, най-после намерил убежище каквото търсел. Доядяло го само, че забравил да вземе оръжието на Осман-баши и започнал да крои план откъде да си набави. Предрешил се, започнал да тропа от вратник на вратник и да врачува на лековерните хорица, за които знаел това-онова отпреди, та му било лесно, а бъдещето на всеки виждал като да е начертано пред него. Само оръжие не виждал никъде.

Намерил го там, където най-малко очаквал - при вдовицата Велика. Съжалила го тя, дала му дългата пушка на мъжа си, а заедно с нея барут за всички такъми за правенето на джепане. На нея такива неща, дето биели на ачик, не й трябвали. Имала си пищов барабанлия за всеки случай.
Както си скитал из върхарите, една привечер Златко видял дим да се вие в падината под Каишов връх. Ха да побегне назад, ала нозете му го дърпали напред. Приближил се с тихи стъпки и що да види- седят деветима, топлят ръце на огъня и лакомо лапат картофи, вадени направо от жарта. В един от деветимата познал Найден Факира от Заселе- несретник и беглец от душманите също като него. Престрашил се, приближил, ама преди това напълнил цевта на пушката с джепането, дето му дала Велика. Седнал край огъня и разказал от игла до конец, всичко както си е било Ама хайдутите вяра не хващат. Извадил войводата ятагана, изсвистяло острието му току до Зарко. Той не помръднал дори: "Ако се мре, от свой човек барем да е!" - помисли си.

-Хайде, дружино, ставай и клетва да му приемем!- и като се обърнал към Златко добавил:
-А ти помни, че клетва до гроб се дава.Който клетва погази, добро няма да види!...

Така Златко станал хайдутин. От най-храбрите и достойните. Tова той доказал неведнъж. Когато били на войводина поляна в Зимевишкото землище, се получило известие, че на следващия ден наблизо ще премине товар от хазната, изпратен от Видин за Цариград, придружаван от елитен аскер на османлиите. Взел със себе си Златко десетина момчета от дружината, намерил сгодно място и наредил да приготвят "капана". Под негово ръководство насякли клони и сложили върху тях камъни. Така сгласили стореното, че само с едно дръпване на кола всичко се срутвало. Мястото отдолу- теснина. Двама по двама можело само да се върви.

Когато се задала хазната, хайдутите притаили дъх, изчакали да мине и последния товар през клопката и отприщили грамадата. Стонове, див рев и молби, отправени към Аллаха, огласили клисурата. В това време налетели останалите хайдути да помогнат на Златковата група и що да видят-хора, камъни, коне и товар се валят в една обша кървава каша. По-жалостивите отвърнали глава да не гледат. На някои им прилошало.
-За поганците-поганска смърт!-изрекъл, сякаш за извинение Златко, а войводата се приближил до него, както при първата им среща, хванал го здраво за лакътя и продумал:
- Право дело си сторил, хвала ти! За тези изедници и тая смърт е малко...

Милост към тях не трябва да познава сърцето ти, Златко! Нека ти е златно името и с гордост да го носиш, с гордост да те споменуват внуци и правнуци...

http://bgnasledstvo.org/index.php/reports/view/26
« Последна редакция: Февруари 01, 2016, 20:43:08 от Hatshepsut »

Неактивен Мишок

  • Account Disabled
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4730
  • Country: it
  • Карма: +23/-32
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Firefox 47.0 Firefox 47.0
Re: Българското хайдутство
« Отговор #12 -: Юли 23, 2016, 22:48:59 »
НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - Чакър войвода от Самоков е достоверна историческа личност. Неговото детство е поучителен пример на това как се ражда един хайдутин.

Когато бил на три-четири години, баща му бил убит от турците… „Щом поотраснал“, вуйчо му, поп Никола, го дал в ковачницата на Рилския манастир да си вади хляба. Но майсторът калугер направил тоя хляб горчив. Сприхав човек, несвестен и жесток, той често биел едроглавото русо чираче, а веднъж запратил големите щипки върху него и насмалко да го затрие, ако не се мушнало момчето под гюрука.
До вечерта Христо изгледал манастира от Кобилино бранище и хванал преките пътища към Самоков.
И в Самоков не го оставили дома: дали го в тюфекчийницата на Мито Шатарента. Отначало той въртял точилото, лъскал с пепел и оцет ръждясалите шишанета и раздухвал огъня, но бърже свикнал работата и скоро заместил майстора — вече стар и уморен човек, който повече обичал припеците и каймаклията кафе…
Встрастеният към оръжие Чакър изучил всички тънкости на оръжейния занаят, а покрай това — навиците, нрава и бабаитлъците на турците, които носели там развалено оръжие за поправка. Тюфекчийницата имала и стрелбище за изпробване на поправените пушки, така че, без никому да се зловиди, Христо можел на воля да стреля, докато станал най-добрият стрелец не само в Крайискърската махала, но и в целия град Самоков. На турците бездруго не се харесвал много-много тоя пъргав, мускулест мъж със засукани руси мустачки и чакърести очи, но те още повече го намразили, когато се намесил веднъж в играта на няколко турчета и метнал камък три пъти по-далеч от тях. На недотам любезната покана да се махне той им показал юмрук. Два дена след това неколцина „гъжвалии“ нахълтали в тюфекчийницата да го убият, но младият майстор измъкнал тежката наковалня и се развъртял с такава сила, че нападателите побягнали презглава.
Чакъра достатъчно познавал „правоверните“ свои съграждани, за да мисли, че след тия сблъсъци спокойно ще може да остане между тях, за да им точи ятаганите, и затуй отрано започнал да се готви. Раздал тук-там на свои приятели, които обичали като него миризмата на барута, по някоя поправена от него пушчица, водел ги на стрелбището да стрелят като него, а вечер се събирали в горния етаж на бакалничката на дядо Мите Ковано, където правели военни упражнения с ятагани. На новаците бъдещият хайдутин давал дървени саби. Едни карал да „секат“ по обичая на турците, а други да да отбиват ударите, като „мушкат“. На по-напредналите заменял дървената саби с повити в парцали истински ятагани и най-после отвивал острилото на ятаганите. Подът на бакалничката така се тресял от жестоката опасна игра, че от време на време дядо Мите Ковано провиквал отдолу: „Кротко, ей, че отиде мазата!“ На което Чакъра отговарял: „Нека една маза отиде, сто юнака да живеят.“
Едва ли ще да е мислил Христо Чакъра, когато е джаскал ятаган в ятаган, че много скоро той ще води не игра, а истински бой с ятагани…
В един празничен ден, две недели преди Благовец, край поповата върба в Крайискърската махала се били събрали моми н невести, разправяли си нещо и весело се кискали, когато се задала откъм Боровец група турски ловци, между които и Ясимбеговият син Осман. Тоя Осман отдавна бил ударил око на една напета хубавица — Елка Доцина. Виждайки я между жените, Осман се спуснал да я отвлече, но жените не останали мирни, задърпали го, издраскали го и закрещели за помощ. На виковете им се притекли неколцина младежи от Миташовата махала и се почнала борба. Подлютените турци пуснали в ход опакото на своите ятагани и били вече притиснали младежите в едни плетища, когато се явил Христо Чакъра. Той измъкнал един кол, завъртял се наляво, обърнал се надясно и фесовете изпокапали. Ясимбегчето забравил хубавицата и побягнал с наранена глава. След малко дошли каймакамските заптии да изловят разлудувалите се гяури, но Чакъра не бил вече там, а у Мите Ковано. Там окачил една вехта торба отвън, на прозорчето, в знак, че кой как мине от другарите му, трябва да се качи горе, а който идвал — приемал заповед от войводата за девет дни да се приготви и на десетия да е в Карагьол. Самият Чакър, като се стъмнило, тръгнал за Рилския манастир.
На Белюва черква той спира и се обръща: назад е останал градът с топлите одаи, черквите и приветливо мигащи светлинки, с бащината му стряха, където е оставил майка и жена. Напреде му е тъмната грамада на заснежената Рила и… борбата. Чакъра знае много добре, че турците няма да му простят, но той не е грабнал пушката за прошка, а да им вкара ума в главата, да сложи край на сиромашкото тегло.
Като четем биографиите на старите хайдути, виждаме, че почти всякога някакъв случай прави от мирния човек хайдутин. Русе Кайлалията от Караорман излиза зарад две завлечени от турците българки, Даглъ Стоян от Ямбол хваща гората, обиден от Кърагесъта Ясим бей, Панайот Хитов се разгневил на кадията, а Гарабчи Гьорги зарязал гегата за това, че Арнаут Пеню му съборил гуглата. За разлика от тия „вехти войводи“ Чакъра подготвя своя хайдутлук отнапред и това не е случайно.
Времето през първата половина на XIX век за самоковчани е време на тежки ангарии. Вярно е, че тука бейски чифлици няма, но има стотици видни и мадани за добиване на желязо — 1340 кантара ежегодно за нуждите на султанския арсенал. През времето, когато се развиват описваните събития, допотопните мадани едвам издържат чуждестранната конкуренция и ако още се крепят, то е поради безплатния труд на населението. Въпреки султанските фермани за забрана на ангарията, нещастните самоковци редовно си я влачат по силата на юмручното право. Те превозват рудата от железните рудници до видните, те приготовляват рудата, поправят вадите и макар да знаят височайшата заповед за отменяване ангарията — кротуват, защото в Самоков и околността работите се решават не от ферманите, а от ятагана. Рече ли някой да не отиде ангария, и току се раздуе след някой ден, че бабаити съсипали дома му, надянали му нажежена пиростия на врата и го заклали.
Всеки бей имал около себе си неколцина главорези, които държали в страх и трепет населението. Когато нямали друга работа, събирали събирали се, кръстосвали из кърищата, биели, грабели и обезчестявали, а наесен се прибирали в града, ни лук яли, ни лук мирисали.
Особено страдало самоковското население от еснафа на кожарите. Всеки петък след излизане от джамията те тръгвали вкупом през улицата начело с тъпани, зурни и байраци, въоръжени като за война, тежко томува, който им пресичал пътя. На един радуилец въглищар, който попаднал в ръцете им, свирепите кожари така предялали главата с тъпото на ятаганите, че станала като одрана. На един искровец бил надянат оглавник и язден от Дели Муса през цялата чаршия. Каймакаминът си затварял очите пред тези изстъпления на фанатиците и не смеел нищо да им стори, защото напълно зависел от тях. Отидеш на панаир — та това значело да си туриш главата в торбата. Озъбиш ли се на бейските пазванти, трябвало да чакаш нажежена пиростия или смърт. Султанският ферман нищо не струвал пред ятагана, затова срещу ятагана трябвало да се вдигне ятаган… Такова било времето.
Според времето, Христо Чакъра избрал и мястото на хайдушкото сборище — самоковския Карагьол. Това е „блатище“ в местността „Пашаниница“, обрасла в камъш и диви лопки, където не смеел да стъпи човешки крак. Според едно поверие, привечер от черната вода на блатото излизал грамаден бик със свещи на рогата, а призори — самодиви, които удушвали своите жертви с дългите си коси. Мястото е защитено не само от страшното поверие. Стръмни, обрасли с лещак и борикй планински склонове заграждат местността и я оставят достъпна само откъм запад, където минава една конска пътека. От нея надолу стръмен спуск стига дори до Маданската река, където се гушат руините на един изоставен, стар мадан. Дърварите от планината, когато минават край езерото, свалят гуглите и се кръстят, а ловците връзват ловните кучета, докато подминат. В това горско блато, достъпно само за вълците и мечките, дружината на Христо Чакъра ще остане цели осем години. Там ще отбие тя първия и последен опит на турците да проникнат в хайдушкото свърталище, там ще нанесе и
Първата победа
Оставихме Христа Чакъра на Белюва черква на път за Рилския манастир. Защо отива там самоковският хайдутин? Във всеки случай не отива за причастие, както неговите биографи искат да кажат. След чираклъка при сприхавия калугер, който е щял да го претрепе в ковачницата, Чакъра не ще да е имал особена любов към калугерите, светците и светиците. Той отишъл в манастира да направи една сделка. Поискал от игумена 600 лакти шаяк, 40 чифта цървули за облекло на дружината, а в замяна предложил своята хайдушка закрила. За богатия, винаги заплащен от разбойници манастир това предложение било изгодно и дядо игумен приел да облече и въоръжи дружината — една разноска, която по-сетне ще му бъде заплатена с лихвите.
Ето как Чакъра се видял войвода на една стегната, добре въоръжена дружина, за която турците вече стягали потеря. Оставените в града и по селата хайдушки съгледници предизвестили войводата, че каймакаминът вече събира башибозук. Петдесет души табаци запасали силяхлъците и избрали за свой главатар известния в Самоков храбрец и бабаджан Мутиш ага. Ходжата им раздал муски да ги не лови куршум, благословил ги в Байракли джамия да избият враговете и увеличат славата на Дин исляма. На следния ден потерята потеглила, съпроводена от десетина тъпани и зурни, които пищели с такава сила, че свивали вършето на чаршийските върби. Начело яздел на черен ат предводителят Мутиш ага, целият накичен, с ятаган, посребрени пищови и с възсукани бурмалия мустаци. Струпалите се да изпращат потерята циганки треперели от възхищение пред бабаитския изглед на Мутиша и си дерели гърлата да викат: „Яшасън, Мутишан, яшасън пала буюклу!“ (мустакат лудетино), а Мутиш ръсел, с едната ръка ситни пари за бакшиш, а с другата карал коня да всича огън по низания калдъръм.
Докато се точело въоръженото шествие през чаршийската улица, тъпаните гърмели, а зурните пищели, българите се спотайвали в домовете си и правели кръстове пред иконата на преподобния Василий изповедник да закриля юнаците от башибозушката паплач.
За късмет на хайдутите Чакъра нямал нужда от закрила. Чрез свои хора в града и селата той пуснал слух, че докато е в Карагьол, Мутиша нищо не може да му направи, защото биците и самодивите ще издавят там всичките му пехливани. Лековерният Мутищ повярвал, че хайдутите наистина ще го дочакат в своето убежище, затова спокойно се наспал във „вехтия мадан“, а на заранта хората му се проточили по пътеката към Карагьол. Той не подозирал, че войводата е заложил своите хора от двете страни на пътя с готови шишанета и захапани ятагани. Всеки хайдутин е трябвало да се прицели в човек, а самият Чакър — в предводителя. Битката била кървава и кратка: щом турците влезнали в засадата, изврещели трийсетина пушки и Мутиш заедно с десетина други паднал мъртъв. Останалите се юрнали назад. Тогава Чакъра извел юнаците и започнал де когото стигне да сече. Пищови пукали гърди срещу гърди, ятагани звънтели, хора охкали и викали. Двайсет и седем души башибозуци били ранени и убити. Останалите успели да се вмъкнат в стария мадан и залостили желязната врата.
Чакъра обрал оръжието на повалените и пратил хабер на каймакамина да си ги прибере. Каймакаминът наредил тайно да погребат убитите и пратил един лечител да лекува събраните във вехтия мадан ранени. Той искал да запази поражението в тайна, но не успял. Скоро в града и околностите му се разнесла новината за поражението на Мутиша. Довчерашният Тюфекчи Христо станал изведнъж за турците „Чакър бюлюкбаши“. Каймакаминът наредил да се удвои стражата в конака. Всесилните бейове оборили глави и зачакали да видят какво ще стане по-нататък.
Чакъра не ги оставил много да чакат. Два дена след сразяването на Мутиша той изпратил предупреждение до всички притежатели на мадани да не взимат ангария. Всесилните бейове не обърнали внимание. Тогава хайдутите отбили водата на най-близкия до града мадан, собственост на богатия и влиятелен ихтимански спахия Махмуд бей. Беят заплашил Чакъра, че ще вдигне срещу него известните по своята свирепоет ихтимански турци. Чакъра отговорил:
— Да заповядат!
Беят наистина опитал да изпрати сто души въз Чакъра, но като научили съдбата на Мутиша, те отказали да вървят и Махмуд бей приел условието на Чакъра само и само да пусне по-скоро водата в запустелия мадан. По същия начин бил заставен да се откаже от ангария споменатият вече кръвопиец Ясим бей, собственик на стъкларската фабрика. Същия този ден от Самоков за Рельово лети една каруца. В каруцата друса подкърпени потури ухилен до уши и с гугла, обърната наопаки, рельовецът Коле Гайдаро. Конници и пешаци идват от Белчински бани и кой как срещне Гайдаро, пита:
— Защо си обърнал гуглата наопаки?
— За това, че Ясим бей си плати. Беше такъв един мек, като че оплакнат със зехтин.
И наистина, случило се е нещо невероятно: всесилните самоковски бейове, които пет пари не дават за султанските фермани, Чакъра ги стряска. Рано е обаче да се нарича това „победа“, защото сетнешните събития ще покажат, че то е само началото на една жестока борба, в която Чакър войвода ще бъде изложен на
Смъртна опасност
За около една година — от 1848 до пролетта на 1849 — в Самоков и околността настъпва мир. Така поне изглежда. Ангария вече няма. За всеки товар въглища бейовете плащат по два гроша, за всяка кола — шест. Табаците не се явяват вече на чаршията с байраци. В кафенето агаларите мълчат и пушат. Разговорите се въртят повече около алъш-вериша и „хавата“. Няма слухове за нажежени пиростии и заклани хора. Дори музеинът, когато се изкачи на Байрякли джамия, не изпява, а сякаш изплаква традиционните корански слова.
Така изглежда, но не е така: в конака честичко влизат и излизат брадати ветерани на табашкия еснаф. Бейовете плащат, но скърцат със зъби. Бабаитите мълчат, но сърцата им яде люта ненавист за това, че един вироглавец с трийсетина размирници е съсипал цвета на мюсюлманството. Но те, правоверните, ще го унищожат. Имат и хора, и оръжие, трябва им само един изкусен водач. Председателят на табашкия еснаф, юначният Хаджи Дамба, се съгласява да ги води. Участвувал в не едно сражение из Сърбия, изклал много хора и разплакал много майки, той минава за най-достоен да вземе главата на Чакъра. Това се превръща в мечта и Хаджи Дамба пристъпва към осъществяването и не с лековерието на повлеканина Мутиш ага, а с хитрините на лисицата.
Хаджи Дамба няма намерение да ходи в Карагьол. Осем месеца ще чака той с паешка упоритост да излезе хайдушката дружина на открило, за да я срещне и да срази в личен двубой нейния предводител. Осем месеца ще упражнява той своите хора в „сечене хайдушки глави“ и никой, дори съгледвачите на Чакъра, няма да узнаят, че всичко е приготвено за разгрома на дружината. Сгодният случай за Хаджи Дамба настъпва, когато през пролетта на 1849 г. Чакъра предприема с 35 души поход, за да усмири разлудувалия се дупнишки бей. Щом дружината превалила Клисурския преслоп и се спуснала към Сапарева баня, един от самоковските съгледвачи я настигнал и обадил, че Хаджи Дамба е по петите й.
Чакъра знае кой е Хаджи Дамба. Известно му е, че предводителят на табаците с един удар на ятаган разсича магаре на две, че тоя зверовит и безпощаден неприятел търси личен двубой и хората му са двойно повече от карагьолските хайдути. Всеки благоразумен мъж на мястото на Чакъра ще си помисли дали да върви на вълка в устата, или да мръдне в сапаревските букаци, където не Хаджи Дамба, а цяла ордия не би могла да го намери. Но Чакъра дори не се замисля: обръща веднага дружината и я повежда срещу Хаджи Дамба.
Сблъскването между двете въоръжени чети става на Клисурския превал, където осемдесет и четири души турци лежат, затаили дъх, в копривите и чакат сгодната минута да връхлетят на хайдутите… И работата би взела много лош обрат, ако между бабаитите на Хаджи Дамба не се намерили неколцина припрени, които без команда изпразват пушките върху чакъровци и овреме издават пусията. Хайдутите залягат. Сметнали, че хората са избити, турците се спускат с ятагани, за да ги съсекат. Рипнали и хайдутите насреща им. Още в пьрвата минута Дамбата и Чакъра се озовават един пред друг и почти едновременно изпразват пищовите един в друг. Турчиньт е ударен в рамото, а Чакъра — в кожения пояс, но никой не пада. Ведната се улавят за ятаганите. Дамбата връхлетява, силен, страшен, и замахва да отсече главата на Чакъра. По-лек и пъргав, войводата отбива удара. Пак замахва турчинът, този път от другата страна, но и сега Чакъра отбива удара и докато ятаганът на турчина хвърчи, войводата плъзга своя ятаган напред и пробожда Хаджи Дамба, който пада в краката му с изпулени очи. Шапката на предводителя се търкулва на тревата е извезани върху нея страшни думи: „Я Чакарън башъ, я йолюм!“ (Или главата на Чакъра — или смърт.) Войводата скача на гърдите на поваления враг и размахва ятагана. Раненият предводител на башибозуците си помисля, че е настъпил последният му час, и започва да се моли: — Аман, бюлюкбаши, моля ти се като на брат! Чакъра го оставя да лежи и се спуска да помогне на своите. Хората на Хаджи Дамба се бият добре, но тяхната остаряла хватка „сечене“ не помагала в ръкопашната борба с хайдутите, научени да се бият „алафранга“, т.е. с мушкане. Повалянето на предводителя им съвсем ги обезкуражава, те захвърлят оръжието и се пръскат из горите, докато петнайсетина ранени четат последните си молитви, охкат и се прощават в очакване да ги дотрепят хайдутите. Чакъра не е главорез. Той заповадва на клисурския мухтар (кмет) да ги прибере, да ги превърже и препрати в Самоков на каруци, застлани със сено. Взима само червения байрак, камата и бурията на Хаджи Дамба, но пък му дава от своя мехлем за рани и му връща ятагана. Беглеците и ранените се завръщат в Самоков и с разказите си всяват панически ужас. Те твърдят, че Чакър войвода куршум не го лови и се кълнат в брадата на Мохамеда, че видели със собствените си очи как куршумът на Хаджи Дамба спраскал кожения пояс на войводата, без да му направи нищо. (Те не знаят, че тоя куршум по една щастлива случайност ударил в посребрената дръжка на пищова.) Но това, което най-много удивлява турците, е благородството на хайдутите. Самият паша, когато приема известие за помилването на ранените, заявява на окръжаващите го ефендета, че тоя Чадър бюлюкбаши е един горски рицар и заслужава да го имат за пример на военна доблест.
„Самоковски барон“
След поражението на Хаджи Дамба самоковските турци дотолкова се смиряват, че дружинниците на Чакъра идват необезпокоявани от никого в домовете си. Никой и не помисля да ги преследва, още по-малко войводата им. Една вечер Чакъра среща в самоковските улици бюлюкбашията на сеймените, взема пищова от силяхлъка му, наплюва му капсата и му го връща. Побледнелият бюлюкбашия прави едно ниско темане и заситнява ни жив, ни мъртъв към доми си с втреперани колене.
Бейските видни и мадани запустяват, но за ангария вече никой и не помисля. Настъпва време за големи сборове и веселби, за тежки сватби и хора. Народът се отпуска, но не и войводата. Веселото самоковско островче е заобиколено от океан човешка мъка. Дуагбей в Дупнишко събира невести да му играят голо хоро, а когато червенобрежкият мухтар иска да направи оплакване до пашата — удавя го в една каца вино. В Ихтиманско прекупвачите на десятъка дерат сиромашта под закрилата на Кара Бекир Пехливан, който им е ортак. Чакъра знае, че рано или късно с тоя Бекир ще се ударят, и се готви за тоя удар. Карагьолският батак е разчистен, мотиките са изравнили един „харманлък“, където всяка утрин се извършват упражнения с ятагани. Играта е тежка и безмилостна. На един зазяпал се искровец ушите биват отрязани от нападащия го, Иван Вуруко от Доспей насмалко не загубва къдравия си перчем заедно с кожата. Вече никакви дървени саби, никакви парцалени повързии: ятаган срещу ятаган! Както в боя.
Не случайно заляга войводата в упражненията за бой. Турците, като остатък от прадядовските кавалерийски традиции, дори до края на XIX век употребяват ятагана за сечене. Така се бият срещу Чакъра и самоковските турци. Но бившият оръжеен майстор е забелязал, че по-съвременният начин за бой с ятагана — „мушкането“, далече превъзхожда „сеченето“. При всеки замах този, който „сече“, разкрива гърдите си, а и ударът му, колкото и силен да е, лесно може да се отбие по цялата плоскост на ятагана, докато при мушкането един светкавично насочен връх е почти неотразим. В боя с Хаджи Дамба двадесет от двадесет и шестима убити и ранени башибозуци са поразени от ятаган, докато при хайдутите — само двама. И трябва да се признае, че светкавичните успехи на Чакъра в тази и следващата битка с ихтиманския кръвопиец Кара Бекир Пехливана освен на юначеството дружинниците се дължи на по-съвременната тактика на хайдутите.
Освен упражнения с ятагани дружинниците на Чакъра се упражняват и в хвърляне камък, стрелба, катерене по високи дървета и скали, надскачане и надбягване. Постоянен готвач дружината няма. Последният в състезанието е и готвач. Той полива на хайдутите сутрин да се измиват и суши навоите на другарите си. И понеже за единг мъж с ятаган на кръста, калпак и засукани мустаци това е унижение, състезанията са винаги оживени, да не кажем — ожесточени.
Но какво е решил да прави Чакъра, когато около него е всичко мирно и тихо? Султанското ли царство ще събаря, хазната ли ще граби? Войводата мълчи. Мълчат и двамата негови помощници Дикята и Месаро, които знаят плановете му да удари освирепелите ихтимански бейове. Той чака само сгоден случай и случаят не закъснява; в Ихтиманското село Кабааплий (сега Бодрово) един турчин убива при някаква свада българин. Чакъра решава да го накаже. Известният кръвопиец Кара Бекир Пехливан събира ихтиманските турци и дочаква самоковската дружина в една горичка край Кабааплий. Научил от съгледвачите на кое място е пусията на Кара Бекир, Чакъра го напада неочаквано, рано призори, без пушка да пукне. Това е и неговата цел, защото хайдутите са почувствували своето превъзходство в ръкопашната борба.
Още в първата минута на сблъскването Чакъра промушва замахналия да го сече Кара Бекир. Битката се води с голямо ожесточение. Ранените, макар и паднали, продължават да се бият, Емин ага от Очушите, вече паднал, успява да отхапе големия пръст на помощник-войводата Месаро заедно с омекналия от росата говежди цървул. Друг един, макар и полупребит, препъва с дръжката на пищова си Колр Сапаревецо и се опитва да го дави с чалмата си. Но всичко е напразно. Слънцето огрява едно полесражение, насеяно с накървавени ятагани, пищови и чалми, а Чакъра може да изпрати своето предупреждение до ихтиманския каймакамин: червения със звезда и полумесец фес на Кара Бекира и строшения му на две ятаган.
« Последна редакция: Септември 06, 2016, 22:14:28 от Hatshepsut »

Неактивен Мишок

  • Account Disabled
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4730
  • Country: it
  • Карма: +23/-32
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 42.0.2311.135 Chrome 42.0.2311.135
Re: Българското хайдутство
« Отговор #13 -: Август 26, 2016, 20:02:20 »

След кабааплийската битка Чакъра замисля да прехвърли Рила и да прошета съседната Горноджумайска кааза, но един неочакван случай го заставя да воюва не вече за усмщиряването на съседните каази, а за живота на българското население в Самоков. Кой е този страшен неприятел, който го заплашва, след като се е разправил с главните бабаити? Самият паша в София, комуто са посдърпали ушите от Цариград, е твърдо решил да възстанови „реда“ в Самоковската кааза. Чрез самоковския каймакамин той прави предложение до Чакъра да разпусне дружината и заживее мирно в града. Но Чакъра отказва. Пашата уговаря тогава каймакамина да излови хайдутите, които идват в Самоков.
На пръв поглед това не е трудно: десетина четници заедно с двамата помощници на войводата — Дикята и Месаро, са наели в Самоков да правят една къща. Самият Чакър войвода през ден-два ги навестява, любува се на работата им и от време на време прави забележки за някои ненаместен както трябва кьошелия камък, за лошо сложена греда или мертек. Невероятна картина!… Всесилният войвода, който начаса може да накара всеки по-богатичък бей да напълни скута му с лири, кара дружинниците да си вадят прехраната не с ятаган, а с дюлгерския чук и мистрията. Послушайте преданията, преровете летописите, и ще видите, че със спечелени битки и юначество мнозина могат да се похвалят, но с тоя вид нравствени подвизи — нито един!
Но да се върнем да темата: един ден юзбашията заповядва да арестуват двамата помощници на войводата заедно с другите четници-зидари… Заптиите се опитват да сложат ръка и на Чакъра, ала той ги подгонва със сабята и се измъква от Самоков невредим. Помощниците на войводата затварят в най-лошия зандан, но с помощта на Чакъровите хора те успяват да избягат. За да отмъсти на каймакамина, дружината го причаква, когато се завръща със семейството си от София, и го пленява. Каймакаминът коленопреклонно моли за прошка и войводата се съгласява да го пусне, при условие никога вече да не закача четниците, когато са на работа в града. Да ги преследва, но само когато са въоръжени, в гората.
Това кавалерско споразумение, което каййакаминът ще опази докрай, Вали паша не зачита и когато през пролетта на 1851 година един азиатски пехотен полк се завръща от Ниш през София за Цариград, той успява да склони командира да отдели един табор, за да срази Чакъра.
Новината, че един табор редовна войска се отправя за Самоков, се разнася и преобразява смирените уж самоковски турци. Те вземат мерки да посрещнат с подобаваща тържественост войниците и изколят след това самоковските българи. Съгледвачите на Чадъра му известяват за трескавите приготовления на табашките турци и надвисналата над града опасност. Особено нараства опасността при новината, че таборът е вече на път. По-сетнешните признание на агите разкриват един таен заговор: дружина турци, преоблечени като арнаути разбойници, мимо волята на каймакамина щяла да загради българската махала и да изколи мъжете. И може би това е щяло да стане, ако събитията не изпреварили заговора.
Самоковският войвода знаел, че вече не се касае за целостта на дружината, а за града, и решил да нанесе удар на войската. Всички пръснати насам-натам четници били повикани. От селата се отправили за Карагъол катъри, натоварени с храна. Под вехтия мадан Чакъра наредил да се копаят шанци. Всичките му действия говорели, че той има намерение да се облегне на укрепено място и да дочака там аскера. Приятелите недоумявали, но враговете потривали ръце, защото от крепост Карагьол лесно можел да се превърне в гробища. В това време съгледвачи донесли новината, че на другия ден таборът ще потегли от София. Според вековното разписание на пещеходците селото Пусти Пасарел трябвало да им бъде „конак“ вечерта на другия ден.
За да прикрие намеренията си, Чакъра заповядал на копачите да си копаят окопите, а като се мръкнало, извел дружината по тайни горски пътеки и се отправил за Пусти Пасарел. През нощта почивал край с. Горни Окол, а призори бил край Пусти Пасарел. Разположил хората в боровата гора над селото и тогава чак им съобщил, че тука ще дочакат аскера. До вечерта имало време да почакат и се наспят. Караулните заели своите места, адружинниците налягали по тревата. Цял ден спали, а вечерта станали да наблюдават как войската влиза в Пусти Пасарел.
Разтичали се пасарелци да приготвят конаци, зашарили низамите насам-нататък, но щом прицъркали щурците, шетаята стихвала и всички се прибрали да спят. Бодърствували само петимата караулни в кръчмата, но скоро се упили и заспали. Тогава Чакъра разделил дружината на две: едната половина завардила моста на Искъра по пътя за Самоков, а другата — пътя за София. И мостът, и софийският път били заприщени с дървета. След това в разстланото край Искъра спящо село се вмъкнали петима хайдути, дали огъня на три-четири купни слама и когато огнените езици се извили към небесата, изпразнили пушките и с викове „Аман качанъз!“ (Олеле, бягайте), изтопуркали към искърския мост.
Наизскачали изпоплашени сънени войници, запукали наслуки аскерите пушки, викове „аман качанъз“ се подели от всички страни и подплашените анадолци се изсипали по шосето, едни — обратно за София, другите — за Самоков, но били посрещнати от хайдушките ятагани. В уплахата си мнозина наскачали в Искъра и там намерили смъртта си, други били посечени и само неколцина успели да се измъкнат и стигнат до София, където занесли вестта за разбиването на табора.
Същия ден към обед вместо табор войници в Самоков влезнали, наредени по двама, хайдутите на Чакъра. Вестта за разбиването на аскера била току-що приета в каймакамството и чаршийската улица запустяла. Само старият ходжа се осмелил да посрещне хайдутите и да попроси извинение, че не махнал овреме знамето на Байрякли джамия, закачено там за среща на победоносния аскер. Нему Дикята оставил двата трофейни коня и потупвайки го успокоително по рамото настигнал дружината, която марширувала през града за Карагьол.
След Пасарелската битка софийският паша предложил на командира на турския полк да мине вместо през Вкарел — през Самоков, за да разбие четниците, но той, сплашен от легендарната слава на Чакъра, отказал и кротко продължил своя път за Цариград.
Така Чакъра станал некоронован цар на Рилодарбейлик или какго самият султан Меджид го нарекъл — самоковския барон.
Строшената сабя
Затвърдил своята бойна слава, Христо Чакъра можел вече да се занимае и с уреждането на някои вътрешни работи в каазата. Оплакали му се например поповете от владиката Дели Матей, че за нищо ги ругае и им скубе брадите, че когато да ходи в конака, събира по 12 души свещеници, които трзябало да вървят напреде му, докато язди той алестия кон, съпроводен от гавазите. А от владишкия дом до конака разстоянието било четири километра и свещениците през цялото време трябвало да „предат“ с бързината на отпочиналия владишки кон. Чакъра изпратил на гърка ултиматум да остави поповете на мира, ако държи на рахатлъка и брадата си, и Дели Матей изведнъж омекнал.
Друга напаст, с която трябвало да се справи „самоковският барон“, били куцовласите, които лятно време пасели стадата си из Рила. Те имали обичай да опожаряват горите, за да има просторни пасбища за овцете, и по тоя начин застрашавали да обезлесят цялата планина. Чакъра заповядал да хвърлят в такъв един пожар каракачанския кехая и пожарите секнали.
До ятагана войводата прибягвал само когато е трябвало да накаже някой злосторник, както наказал развратните турци Мече, Пиго и Ескията — заловени в една вакарелска къща, когато се готвели да изнасилят стопанката. Били изведени навън и скопени на дръвника. Чакъра наказал неколцина турци изнудвачи, които безпокоели искровци. Една вечер те влезли в дома на Димитър Ковачина и започнали с нажежени железа да го измъчват, за да каже къде му са парите. Неколцина хайдути заградили къщата, хванали мъчителите и ги заставили да опитат същите нагорещени железа. Накрая те били дамгосани по лицата, натоварени на една каруца и изпратени на каймакамина.
Само през пролетта на 1854 година хайдутите водили истинско сражение: елбасанският разбойник Ибрям Лека с около 40 души нападнал Рилския манастир и Чакъра бил повикан на помощ. В един бой край манастира Чакъра убил водача им, пръснал арнаутите, а манастира освободил от угрозата да бъде ограбен и съсипан. Старото задължение на войводата към монашеската обител било платено заедно с лихвите.
Този нов подвиг на самоковския войвода обърнал дори вниманието на султана и от Цариград били дадени строги разпоредби „със злато или желязо — Чакъра да бъде премахнат!“
Да бъде премахнат, но как? За въоръжена сила вече и дума не ставало. Доста си поблъскали главите каймакаминът и пашата, докато един неочакван случай им дал възможност да подготвят
Коварното убийство
Между четниците в Карагьол бил и някой Иван от Искровете. Неговата жена Йона отишла веднъж да смели брашно у туркинята Ниджесанка и там двете жени намерили сгода да се пооплачат от живота си. Ниджесанка се оплакала, че синът й — войник в Арабистан — не й е пратил никакъв хабер, а Йона — че мъжът й рядко си идва, че цялата работа е легнала върху нея заради „пустия Чакър“. Хитрата туркиня предала тоя разговор на каймакамина, а каймакаминът, от своя страна, й казал да уговори Йона да убие Чакъра, та хем мъжът и ще се върне, хем ще получи награда връв жълтици.
Йона била жена суетна, лакома и каймакамското предложение й подействувало. Приела 500 гроша от ръката на Ниджесанка, за да разположи своя мъж с ядене и пиене, и започнала „работа“. Отпускаринът Иван бил слисан от страстните милувки на жена си, която му заявила, че след бога най-обича него, че без него не може, че той трябва да я избави от тая проклета самота.
— Но аз съм четник — отговарял зашеметеният хайдутин, — войводата няма да ме пусне!
— Един пукот на войводата от невидена страна, и вече няма да си четник! — внушила му тя премахването на Чакъра! — Тоя изпулен Чакър да не ти е господ? Да не си му ратай до века или роб?
Иван скочил да запуши с длан устата на жена си, целият изтръпнал от несвестните й думи, и отказвал да я слуша, но Йона не го оставяла. Щом Иван се върне у дома, тя го посреща с ароматен тютюн и мастика, с обилно ядене, вино и не преставала да му напомня, че все такъв широк живот го очаква и занапред, ако се съгласи да убие Чакъра, защото пашата се е врекъл да й отмери от държавната хазна фес жълтици, ако премахнат размирника.
„Фес жълтици!… — размишлявал Иван, впулен в тавана. — Ще може да прикупи някоя нива, да хване аргатин. Да има винаги на трапезата ракия и вино… Не е това, като да ти хлопат ятаганите по̀глава, да съдираш пъп от катерене по елите! Може би Йона е права. Но как да посегне на тоя страшен Дели Чакър?“ Йона и на това го е научила; ще поканят Чакъра у дома им уж на гости, ще го разположат на кьошка в двора, а Иван ще му стреля от прозореца…
Един ден преди Света Троица, на 11 юни 1855 година, войводата с двамата си помощници решили да слязат в Самоков да уредят участието на дружината в празненството. Иван искровецът им се примолил него да вземат, за да свърши някаква си домашна работа, пък на връщане от Самоков да се отбият у дома му, за да опитат неговата ракия. Войводата се съгласил и заедно с помощниците си заминал за града, а Иван се озовал дома да върши своята „работа“. Видът му не ще да е бил много войнствен. От мисълта, че трябва да вдигне ръка на страшния Дели Чакър, го втрисало, та Йона побързала да му върне куража с някоя и друга мастика. Скоро той се опил и станал послушен на жена си роб. Тя го въвела в стаята, откачила шишането от стената (всеки четник имал оръжие у дома), сложила фишек със сребърен куршум и му го дала в ръцете. След това го наместила зад прозореца и излязла навън да срещне гостите.
Когато войводата дошел, тя любезно го поканила в кьошка и отишла уж да повика Ивана. Едвам се отместила, пияният Иван гръмнал от 20 разкрача, Чакъра подскочил и паднал възнак на земята. Щом чули гърмежа, Дикята и Месаро, които пазели отвън, се втурнали, грабнали поваления войвода и започнали с него да бягат към реката Бистрица, но там той издъхнал, а нагласената отпреди сейменска потеря ги принудила да го оставят и потърсят спасение за себе си. Гърмежите вдигнали дружината в Карагьол и тя се спуснала към Самоков, но срещнала окървавените помощник-войводи и заедно с тях се впуснала към онова място, където оставили войводата, за да намерят само обезглавения му труп.
Пашовите козни възтържествували. Страшният Чакър бюлюкбаши, непобедимият хайдутин, никога през живота си непознал поражение, лежал с гърди, сдупчени от предателска ръка. Белобрадият ходжа от Самоков можел сега да побие зеления байрак на Байрякли джамия и да възвести по четирите посоки на света: „Слава на Мохамеда!“
Това, че предателят Иван не надживял нито с един ден убития войвода, че заклал жена си и застрелял себе си, когато чул грозния рев на бившите си другари — не утешило покрусеното население. Това, че седем попа се събрали да препратят покойника до вечното му жилище — не върнало живота на закрилника, не попречило на Ясим бея да удари на Коле Гайдаро от Рельово 50 тояги, дето се подиграл с бейската му чест, като си обърнал гуглата.
Леярският еснаф поставил на гроба на Чакъра голям железен кръст с надпис. Резбарите в Самоков положили голяма мраморна плоча, стотици мъже и жени напоили купчината пръст със сълзи и я покрили с цветя, а Хаджи Дамба, същият оня Хаджи Дамба, когото хайдушкият войвода повали на Клисурския превал и завинаги прикова на легло, строшил ятагана си на две и пратил аргатина си да го сложи въз гроба на Чакъра заедно с неговото „евалла“.
Скоро тоя страшен ятаган се превръща в символ на една посмъртно спечелена от Чакъра битка — увенчание на справедливата му борба и юначество, пред което се прекланят неговите заклети врагове.

https://chitanka.info/text/11485-chakyr-vojvoda
« Последна редакция: Септември 06, 2016, 22:14:17 от Hatshepsut »

Неактивен pamir

  • Newbie
  • Публикации: 1
  • Карма: +0/-0
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Mozilla compatible Mozilla compatible
Re: Българското хайдутство
« Отговор #14 -: Декември 28, 2016, 18:46:40 »
Здравейте, а освен книгата на Николай Хайтов за хайдутите, други печатни книги има ли? Изглежда, че по тая толкова интересна тема май никой не пише и не издава.


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf