Българският националистически форум

Българска култура и духовност => Култура и изкуство => Фолклор => Темата е започната от: Hatshepsut в Април 05, 2011, 19:26:34

Титла: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Април 05, 2011, 19:26:34
Старите българи строели къща далеч от самодивско игрище

За градеж използвали леска и бряст заради магическата им сила
да гонят злите демони


(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/1525628_1449400688604757_1249833857_n.jpg?_nc_cat=0&oh=e71bcaa4edb29a7b7f685ce1d88b5d39&oe=5BE2B048)
https://www.facebook.com/bgnacionalisti.org/photos/a.1448411825370310.1073741830.1428497157361777/1449400688604757/?type=3&theater (https://www.facebook.com/bgnacionalisti.org/photos/a.1448411825370310.1073741830.1428497157361777/1449400688604757/?type=3&theater)

Старите българи знаели, че поляната, ливадата, равното място са добри места за строеж на дома. Кръглата им форма е знак за обитаемост, зелената трева - също. Знаели освен това, че върху самодивско єгрище трева не никне. Такива места трябвало да са далеч от дома. Знак за самодивско пространство били и големите дрянови дървета. Край тях също избягвали да строят. Знаели освен това и различни магически техники за прогонване на злите духове, ако те все пак доближат селището.

Съграждането на дом било свещено начало за предците ни, а първата копка се смятала нещо като просветителски обред за мъжа, с който той става стопанин и домовладика. Започвало се от копаене на основите - чрез слизане под земята, т.е. едно ритуално умиране, за да се роди отново, за да излезе на белия свят в нов социален статус - като глава на семейството, на дома, на къщата. Единствено


мъж, построил сам

дома си, имал право да

се нарича стопанин

И пак само той в по-късното бъдеще може да стане духовен покровител, стопанин, пазител на рода и потомците. Тази временна смърт много прилича на ритуалната смърт на невестата. Както тя умира като девойка и се ражда като омъжена жена, така и живеещият на чужда къща - син, брат, сродник, ще се прероди в самостоятелен стопанин със собствено домакинство.

В Родопите връзката е съвсем директна - стягащият се за сватба момък трябва да построи къщата, защото "то е мъжка работа", а това, дали и как ще го направи, е нещо като тест за годност - става ли или не, готов ли е или не за брак.

При избиране на място за дома старите българи винаги имали усещане за невидимото присъствие на световете. Съобразявали се с него. Знаели как да отблъснат, да преградят пътя пред призраците от царството на мрака и как да отворят път за душите на светлината. За градеж на външни и вътрешни стени на новия дом се използват леска и бряст заради магическата им сила да гонят злите демони. В Кюстендилско колците на оградата се правят от неизгорели бъдници, чиито отбранителна сила и мощ са още по-големи.

След построяването на дома най-главната задача естествено била да се родят деца. Според вярванията на старите българи има добри и лоши


дни, в които е

добре или не

да се родиш

Тези дни се знаели и били знак за цял живот, в скрития смисъл на който се крие загадката на всичко онова, което и се случва с човека. Ако детето се роди в сряда, това било знамение. Може би именно защото е среда на седмицата, се приемало, че не е зле да се появиш на белия свят в този ден [и аз съм роден в сряда  :smile-1:]. Единствено изключение е т. нар. "Луда сряда" - в седмицата на големия Великденски пост. За нея се казвало "по-добре е да не се е раждал". Детето, родено в сряда, ще е хубаво на лице, ще има стремеж към духовен чин. Ще бъде верен, чистосърдечен, честен, но не особено богат. Родените в сряда според вярванията по-трудно оцелявали, но ако преживеят, достигат до дълбока старост.

Ако детето се роди на 30-о число от месеца, пак било знак за изключителност. Вярванията за тази дата са, че това е един щастлив ден. Родените на него са благословени от Бога със здраве и хубаво бъдеще, ще са добродетелни и с художествени заложби, ще израснат добри и почтени хора. Който се разболее на 30-о число, бързо щял да оздравее. Денят освен това бил смятан за най-подходящ за довършване на всякаква работа.

Впрочем старите българи са вярвали и в това, че има лоши дни за зачеване - петък, събота и неделя...

Да построиш къща, да родиш и отгледаш деца, да посадиш дърво - така гласи древната повеля на българина. Дървото е символ нa живота, то свързва световете - земния и небесния, човешкия и този нa сенките. Корените му сочат надолу, към земята и всичко, с което се свързва земята в митологичен план. Стволът му е по посока на висините, короната, клоните и цветовете са самите висини. Като медиатор между световете дървото участва във всички ритуали на преход, прекрачване, пътуване между тях.


Зеленото дърво е

знак за живот, сухото -

за болест и смърт

На цъфнало дърво или храст се оставя при болест първо жълт после червен конец. Очаква се вълшебство, при което дървото може да дари здраве и да поеме върху себе си болестите и бедите. През процеп на дърво се прекарва болно дете. Болестта остава при дървото, а детето оздравява. Покаралите пръчки също участвали в ритуали за лекуване, тъй като означават изцеление и живот. При първото подстригване детенцето сяда под зелено дърво. На зелено дърво закрепват и отрязаната косица - да расте високо и здраво, да стои и да е силно като него. Плодните дървета винаги носят добър благослов - за изобилие, здраве, многолюдна челяд. Затова под техните клони всеки обред има магическо действие - бръсненето на младоженеца, сплитането и отбулването на невестата. Магията им действа и когато са само материал за обредните вещи - сватбено знаме, кумово дръвце, дръвце на царя на коледарите и др.

Разказват, че някога, когато в света все още се случвали чудеса, дърветата вървели след хората, правели им сянка, сами влизали в дворовете им. Но след като една жена се отнесла лошо, омърсила ги, те спрели да се движат и да помагат на човека.


За нашите предци змията била символ на мъдрост

Старите българи нямали негативното отношение към змиите, прието от християнството, а дори след покръстването то се запазило. Змията за тях била символ на знание, мъдрост, на дълголетие, безсмъртие и вечна младост. Защото народът вярвал, че като си сменя кожата, змията отхвърля старостта и се подмладява. Като негативен символ змията не се използвала - тя хапе само за защита, когато е настъпена, а не напада. Затова змията във фолклора поначало е добра. Българите в отношението си към змиите били като източните народи - китайци, японци и други.

Змейовете от българската митология са аналог на далекоизточните дракони и също са положителни образи. Според вярванията на старите българи змиите са закрилници на домашното огнище. Змейовете пък са пазители на плодородието и реколтата - давали дъжд и прогонвали сушата.

Макар самото име на змия да не се използва за хора, българите използвали и досега използват много змийски имена, защото народът ни наричал змията с най-различни имена.

Драган - дракон,

Драго, Трак - дракон,

траки, драговичи - дракони,

Калоян, Калиман - от хала,

Кольо - от хала,

Шар, Шарколия - змей (от шарената - епитет на змията, както и в гатанката: шарена тояга = змия);  Шар планина - змейска планина,

Краса - шарената - епитет на змията,

Дила - дълга, дългата - епитет на змията,

Дилян - змей, аналог на гр. Ладон; Диляна - Лада.

Анаста (от гръцки - възстановяваща се) защото си сменя кожата с нова.

vestnikataka.bg
Титла: Re:Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Май 12, 2011, 11:19:55
Къща и съставните й части

 (из "Народна вяра и религиозни народни обичаи", Д. Маринов, 1994, БАН.)

 Къща или дом в народното вярване има значение не само на сградата, но и цялата челяд в нея и като такава тя играе много важна роля във вярванията.

 "Да завъртиш къща като кукувица" - е страшна клетва у народа; тук се разбира не само сградата къща, но и семейство, челяд.

 "Да събираш дом и къша" - се разбира не само сградата къща, но и семейство, челяд. Именно в тоя смисъл на къщата е отредено почетно място във вярванията, обредите и религиозните обичаи.

 На Бъдня вечер бъднякът се вниса в къщата и се кади в името на къщата; на къщата той е посветен; на трапезата се кади особен хляб, представляващ къщата; парата в тиквеника и питата нарича се първо за къщата; коледарците ще пеят първата си коледна песен за къщата; главатарят им – куда-башията – ще балжи, т.е. ще благославя първом за къщата; на Водици попът ще преръси най-напред къщата; на Сирни заговезни ще туйкат и ще хвърлят стрели първом за къщата; кукерите ще играят пак за къщата; и още други обреди и обичаи имат къщата като нещо свято.

 “Къщата е божа” - трябва всеки да каже; никой не бива да каже “къщата е моя”.

 Вярването народно утвърждава, че щом се изгради къща и се запали първият огън, веднага къщата получава свой сейбия, стопанин, невидим дух; тоя стопанин бива добър за къщата, т.е. задругата, челядьта, ако е дошъл в добър час, а лош, ако е дошъл в лош час. В чест на този стопанин се устройва празненство. Къщата като сграда има значение за обществото. Къщата като сграда има значение за обществото. Човек, който няма къща е битанка, бездомник, скитник, а такъв не е приет никъде. Народната вяра утвърждава, че човек без къща се преследва от бащини и майчини клетви. Селянин без къща не е човек.

 В къщата като наследници могат да живеят момчетата; момичетата отиват в друга къща. Ако някъде има само момиче и то остане като наследник в тая къща – това народната вяра счита като клетиня. Мъжът като влиза в тая къща като зет – зет на къщата, домазет или приодник, не е и не може да бъде глава на къщата, защото е от чужда кръв.

 Къщата за семейството е светилище, църква, защото в нея се вършат всичките обреди и колят всичките жертви и курбани.

 Когато се случи, та селището се загради на лошо място, задругата или семейството в новото селище, в новата къща, почва да намалява, да умират един по един. В такъв случай задругата или семейството напуща селището с къщата и къщата става пуста. Такава пуста къща или пусто селище става обиталище на нечисти духове. и вещици, магьосници и бродници в такива пусти селища и напуснати огнища правят своите магии.

 Ако сънува човек, че гради къща - добро е, придобив.

 Ако се сънува, че къщата е паднала - лошо, ще има смъртник скоро.

 Ако къщата гори - добро е, ще има сватба; ще се ожени или момата, или момъкът

 Съставните части, които влизат в народното вярване. обредите и религиозните обичаи са:

Огнище

 При направата на къщата половината от обредите и религиозните обичаи, които е наредило народното вярване, се извършват в чест и около огнището. Ето защо огнището в много обреди и обичаи замества къщата и понятието за къща. И в песните често се пее "бащино огнище", вместо "бащина къща".

 Огнището според народната вяра е свято и никакви лоши дихания, никакви магии не могат да боравят при огнището; при него се разбиват всички лоши навети.

 Тая святост и неприкосновеност огнището е получило от обредите и обичаите, които се извършват около него, когато за пръв път в една нова къща правят ново огнище.

 Първата работа, когато се направи къщата е да се избере място за огнището. Мястото за огнището ще се избира всякога да бъде на изток Слънце, понякога може да бъде на юг според положението на къщата; обаче никога огнището не се гужда на север или запад. Много често, да не кажем повечето пъти, когато къщата - именно тая част, дето е огнището, е широка, тогава огнището се полага на средата.

 Когато се избере мястото, изкопава се трапчинка, ръсе с вода, кади се и като се гуди в трапчинката китката, с която е ръсено и която е от всякакви магьоснически билки, похлупва се с плоча. После се прекадява с палежника и извършват още някои обичаи, след което огнището е основано и на него се кладе първият огън, запушва първият дим.

 Във всичките обреди и релогиозни обичаи огнището играе важна роля.

 На Игнажден шумката за пилците ще се дигне на огнището; полязникът, като влезне в къщата, ще отиде при огнището и тамо ще сее с протока и пр. На Бъдня вечер бъднякът, като се прекади ще се тури на огнището за да гори цяла нощ. На сватба булката, като влезе в къщата за пръв път, най-напред ще отиде при огнището и ще разбърка огъня. От уроки ще омият урочасалия с баяна вода пак на огнището.

 На огнището магии не се правят; ако някоя жена се опита да направи магии, магиите не само се развалят, но още и за къщата е лошо, па и за самата жена, която ги прави.

 Магии се правят само на пусто, или, както се казва, парясано огнище.

Комин

 Коминът е съставна част на огнището и неразделна от него, защото огнище без комин не може и не бива. Наистина има огнища без комин, но тия огнища не са в къща, а в бурдели, колиби, кошари и пр. Тия постройки не се броят за къща.

 Коминът играе важна роля в много обреди, религиозни обичаи и в поверието.

 На Андреевден – Мечкинден – за здраве на мечката и за наедряване на дните хвъргат просо, варена царевица, смесена с фасул и др. семена из комина.

 Невестата, когато ще влезне за пръв път в къщи, ще отиде при огнището и ще погледне през комина и пр.

 Когато се роди дете през Мръсните дни (от 25 декември до 6 януари), поверието казва, че това дете ставало вампир; да не се увампири, изтъкават му дрешка на комина отгоре.

 Някои сватбарски песни пеят на комина. Това ставало, когато къщите са били узем; сега тия песни се пеят пред вратата.

 Хайдуците, макар и коминът да е широк, не смеят да влизат през него.

 Поверието казва, че хайдутин, който влиза през комина ще бъде уловен и убит. Поверието казва, че хайдутин, който влиза през комина, ще бъде заловен или убит.

 Вампири и други нечисти духове не могат да влизат в къщата през комина. Болест може да влезе през комина, ако огънят е угаснал. Ето защо в време на чума, холера, сипаница, кашлица и други епидемии поверието препоръчва огънят на огнището да не угасва нощно време.

 Най-тежката клетва е: “Комин да ти не пуши!”

 Пустинята се отбелязва от народното вярване с тези клетви: "дето петел не пее, дето куче не лае, дето комин не пуши".

Врата

 Първите врата къщни, през които се влиза в къщи, се нарича стари врата. Когато се правят и наместват тия стари врата, извършват се обреди и обичаи. Поставени веднъж тия врата, за народната вяра те стават вече не обикновена веществена част на къщата, но някакъв обект свят и религиозно уважаван.

 Тия врата пазят къщата, т.е. челядьта в къщата.

 Тия стари врата се явяват в много обредии обичаи.

 На Игнажден полезникът, като влезне в къщи, ще седне първом зад вратата, за да лежат квачките на яйцата; за да седи в къщата щастието, плодородието в годината. После отива при огнището. Когато върлува някаква епидемия, на вратата се окачват нищелките, за да пресекне епидемията.

 Когато свекървата ше посрещне булката за пръв път, ще я срещне тук при вратата и ще я благославя.

 На Бъдня вечер домакинът на къщата ще отиде на тия стари врата и тук ще посрещне коледарците.

 Ако къщата се развали вратата се скътват; поверието забранява да се горят или унищожават.

Праг

 Праговете са два: горен и долен.

 Тия два прага са съставни части на вратата. Както вратата, тъй и праговете народната вяра счита за необикновено вещество. Горният и долният праг се срещат в много обреди и обичаи.

 На Великден черупките на червените яйца, с които ще се отговее на трапезата, не се хвърлят; те се лепят (с говежди изпражнения) на горния праг и тамо стоят до другата година. Туй се прави, защото народната вяра учи, че тия черупки не дават на каква да е болест да влиза в къщи.

 Когато невестата се връща от венчило или за пръв път я довеждат и ще влезне в къщи, тя ще се спре при входа на вратата и ще помаже с масло и мед горния праг, за да има в къщата берекет и спор в всичко и да има благ живот между нея и мъжа й.

 Под долния праг заравят билки срещу магии и болести.

 "Да те удари горния праг, та да видиш долния" е възречица, употрбявана в смисъл, когато дойде човеку грижа, тогава познава живота; тогава става по-умен, по-опитен.

 През долния праг не се подава нищо; или трябва да се влезне вътре в къщи, или да се излезне вънка. Поверието казва, че е лошо за къщата; туй, от що се дава, ще се довърши.

 На прага и зад врата е лошо да се пикае; затова домашните пазят децата да не би някое да направи такава грешка.

 На прага се не сяда, защото хората щели да говорят лошо за къщата.

Водник

 Водникът е дъска, на която се слагат ведрата и котлите с вода, или пък клиновете, дето се окачват. Във вярванията и обредите водникът се явява тоже нерядко.

 Невестата, когато ще влезне за пръв път в къщата, ще я отведат при водника и нему ще се поклони в знак, че отсега нататък до самата й смърт водникът ще и бъде другар, а той ще я бие, т.е. в случай, когато е забравила да донесе у време вода.

 На Мишинден, когато се извършват обреди и обичаи с замазване на очите на мишките, калта, с която се замазват очите, се зима от водника.

 Когато едно дете или мома, а особено булката са угледни, т.е. красиви и мили, за да не гледа у тях светът или ако ги гледа, да бъдат запазени от лоши очи, зимат калчища от водника и им замазват челата.

 Ако сънуваш, че си миеш ръцете - туй значи, което желаеш няма да постигнеш. Оттамо е и възречицата "омих си шаките" (шъпите, ръцете) - означава изгубих надежда да постигна туй, що желаех.

 Ако сънуваш, че си бил кален, па си се омил - ще се отървеш от някоя беля, от някоя туня-беда, от някое обвинение.

Лочняк

 Лочнякът е копаня, в която изсипват помията от съдовете. Тая помия се изсипва в лочняка за псетата, да локат, отдето и името му лочняк. Когато няма помия, в лочняка се сипва вода за псетата, за свините, за кокошките.

 Изобщо лочнякът се счита мръсен и ако някой бръкне в него с ръка, вярва се, че той ще бъде пофракан по снагата с пришки. Туй става, че в лочняка обитават нечисти духове.

 Ако сънуваш лочняк с помия - лошо е, ще имаш омраза с някого, скарване.

 Ако някой те посипе с помия - лошо е; ще имаш големи неприятнисти; някои тайни работи, коит си вършил, ще излезнат наяве.

Кочина

 Кочината е жилище за свините.

 Кочината не само че е мръсна, но се счита от вярването и за нечиста в отвлечено отношение, защото е нея има нечисти духове.

 Във вярата народна и в народната медицина, доколкото тя се уповава на народното вярване, кочината се явява целебна.

 Булката, ако излезе нечиста, т.е недевствена, мъжът й и домашните му имат право да я върнат на баща й. Ако по една или друга причина не я върнат, а решават да я оставят в къщата си, тя трябва да бъде очистена, защото такава, каквто е, тя се счита нечиста, мръсна духовно и лошо е за къщата, за челядта.

 В такъв случай народното вярване заповядва: булката да отиде да легне в кочината, в мръсотиите и сетне я откарват с кола или шейна на рекатаи тамо я окъпват, па бил и много голям студ. След като се върне от реката, вярването утвърждава, че булката е вече чиста и за къщата няма никаква беда, никакво нещастие.

Курник

 Курникът е жилище за кокошките.

 И курникът се счита за нечист, но и той се среща в някои обреди и обичаи.

 Деца, които се напикават нощно време на съня си, са болни; в тях има дух нечист, който ги блазни да се напикават. Има и такива, които от деца още като се напикават, имат тая болест и като момък или мома. Такъв момък-пиклю или мома-пикла мъчно се оженват, защото, колкото домашните и да крият, все се узнава за болестта им. За да се пропъди тоя дух и да бъдат излекувани, народното вярване е посочило няколко способа. Един от тия способи става в курника, и то в потайна доба. Тук се извършвал цял обряд.

 В курника да се бърка нощно време вярата народна забранява, защото е лошо. Да се пикае при курника също така лошо е.

 Грях голям е да се хвърля сметта в курника.

 "Развали къща - направи курник" - е пословица, която се отнася за човек, който е глупав и не знае що върши в стопанствено отношение.

 "Ще струпам баре един курник" е възречица, който изразява най-скромно желание.

Дръвник

 Дръвник се казва мастото, където стоварват и секат дърва, а също така и самият пън, на който се секат.


 Дръвникът в обредите и обичаите се среща нерядко.

 На Игнажден, който излезне пръв из къщи на връщане за в къщи задължително трябва да отиде на дръвника и оттам да земе шумка и тая шумка се отнася на огнището.

 Полезникът на Игнажден преди да влезне в къщи ще отиде при дръвника и оттамо ще земе шумка, с която ще бърка в огъня.

 Кукерите на Сирни заговезни ще играят при дръвника.

 На Благовец лазарките ще отидат при дръвника да пеят своите песни.

 На Благовец и Еремия, когато се дрънка с машите и ръжена та се пъдят змиите и гущерите, ще почнат за дрънкат от дръвника най-напред и тамо ще свършат.

 Голям грях е да се пикае на дръвника.

 Когато ще свалят на булката превеса, та да й турят на главата забрадка – върши се цял обред. Тоя обред се извършва на дръвника.

 Дете, което плаче нощно време, е болно: има лош дух, наречен плач, тоя дух е изпратен от вещица чрез магии; за да бъде тоя дух на плача изгонен от детето, лекуването се извършва пак при дръвника – никъде друго място.

 Има болест наречена далак, и той пак е лош дух. Да бъде изгонен, лекуването трябва да се извърши при дръвника.

 Дръвник в преносно значение се казва на човек тъп, глупав.

https://www.bulgarian-folklore.com/articles.php?article_id=279 (https://www.bulgarian-folklore.com/articles.php?article_id=279)
Титла: Re:Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Юли 22, 2011, 19:23:45
21 ноември - празник на българското семейство

На 21 ноември българският народен календар отбелязва празника на семейството. Дедите ни отстоявали вековния народен опит и вярвали, че това, което прихване в детството, остава за цял живот; че домът е мястото, където детето получава най-сериозните си познания за света, най-добрата подготовка за живота; че семейната среда е определяща не само за възпитанието, но и за изграждането на характера, за по-нататъшното развитие на дарбите и заложбите на детето.

Както в много други народни обредни практики и тук намираме преплетени стародавната традиция с православния канон. 21 ноември е Въведение Богородично – общ православен христянски празник, но само от българите се празнува като ден на христянското семейство.

Предците ни приели библейското сказание като потвърждение на своя дълговечен опит и вяра, че само едно благочестиво семейство може да отгледа Девата, достойна да роди сина Божи и да създаде Светото семейство.

Според Библейското сказание на този ден родителите на Дева Мария я отвели в храма на Ерусалим, за да я посветят на Бога, както се били врекли при раждането ѝ.

Тригодишното момиченце с очудваща лекота изкачило 15-те стъпала без ничия подкрепа, и се спряло на най-горното. Първосвещенникът Захария я въвел в Светая светих, където веднаж годишно влизал само той.

От този ден нататък бъдещата Божия майка останала в храма – в специално помещение към него, където живеели и се учели посветени на Бога девойки, вдовици и служителки. Родителите на Дева Мария изпълнили своя обет към Бога – да му посветят дългоочакваната си едничка рожба.

За разлика от другите възпитанички, които, достигайки брачна възраст, „се връщали в света“, Дева Мария пожела да се посвети на Бога докрай...

И празничният камбанен звън, припомнящ православното Писание, връщал в душите на дедите ни стародавната вяра, че българското семейство е храм, в който се учим на добро.

Обърнем ли поглед към българското словестно народно творчество, ще усетим веднага коя е била най-важната, основната стойност в живота на българина: да създаде семейство и да отгледа деца и внуци.

Още в обредните практики при раждане на детето, ведно с основните пожелания за здраве, щастие и радост, срещаме и благословии за бъдещ богат дом с много челяд, с много радост.

При обичая „стрижба“, когато момчето стане на 5-6 години, кръстникът взима коса от седем места на главата на детето и благославя: „Айде, ега ни е живо кумче – както на златни ножици, така на сребърни венци.“ Сребърните венци са всъщност неотменимият реквизит на сватбения ден, а благопожеланието в деня на „стрижбата“ определя и занапред житейската програма на момчето.

Една седмица след раждане на дете в семейството се меси погача, събират се само жени, а на угощението се пеят и песни. Като тази за бездетната булка, която повива камък и го люлее девет месеца. Но щастливият завършек в случая – камъкът се превръща в дългоочаквана рожба – вдъхвал вяра в магическата сила на словото.

В Кюстендилско на погача се пеели специални песни за момче, за момиче или за близнаци, и се наричат „повойничарски“, от „повой“ – повиване на бебето.

Това са песни-пожелания, в които се възхвалява хубостта на девойката, величаят се юначеството и военните подвизи на момъка, а щастливият им край винаги води до сватбата, до създаването на новото семейство.

Многобройни са вярванията, с които старите българи са се стремили да осигурят свой дом, свое семейство за всеки. Днес не разбираме някои от тях, други ни разсмиват. Така повсеместно съществува забрана да се бият с метла мома или ерген, защото няма да се оженят. Та кой не се е пазил да не бъде „заметен“? Пак по същата причина.

А знаят ли госпожиците днес, че на Великден всяка мома трябвало да носи в джоба си червено яйце, за да е бяла и червена, но не бивало да го яде през първите три дни на празника, за да не остане неомъжена...

Врачки и баячки се опитвали да разтурят „черната магия“, защото се вярвало, че тя е причина да остане стара мома или ерген. На застарял ерген родителите канели на „питка“, защото се вярвало, че на което дете не е спазен този обичай, то няма да се ожени.

И Кукерските игри си поставяли задача да ускорят закъснелите сватби. Кукерите биели тези, които след приключване на сватбарския сезон (дните от Йордановден до Заговезни) са останали сами. Най-често този кукер, който е връщан от мома, я преследвал с мех, пълен с пепел и голяма ряпа в ръка, и викал: „Не харесваш, връщаш, а сега да те видим!“ И как да не я преследва, като се вярвало, че такива моми задържат сватбите и на останалите.

Така в Габровско си имало местност, където се правело хоро – преглед на неомъжените; във Видинско пък през Тодоровата седмица се събирали поизостанлите, варели царевица и пеели шеговити песни – и хорото, и седянката с варената царевица били възможност за нови запознанства, за нови севди, за бъдещи сватби. Защото още от раждането – с песни, с наричания и с пожелания се определяла жизнената програма на младенеца: да създаде богато семейство с много челяд.

Един от най-тежките грехове за българина било пускането на лоша дума за момък или девойка. Лоша дума, която би попречила на бъдеща сватба. Затова и в народните песни се пее, че душата на човек, който „мома годена одума, одума и къща развали“ ще е отлъчена и на оня свят, като непростимо греховна.
Така най-жестоките клетви в българското словесно творчество са: „Венчило да не видиш!“ и „Стройник (сват) да ти не влезе в къщата!“

Сватбата била най-голямото събитие в личния живот на българина. Обикновено богатият кръг от сватбени обреди, придружени от многобройни песни и ритуални действия, траел цяла седмица. С чаша вино в ръка, кумът благославял: „Да сте честите и доброчести, да остареете и побелеете като Стара планина; да съберете дом и имот, та през прага ви да прелива; да нараждате челяд, размесена като цвете в градина, като млади фиданки около вас...“

На сватбарската трапеза се пеели песни с увлекателно и поучително повествование, свързани със семейния живот: за готовността да се замени „тежко имане“ и „двори широки“ за „от сърце рожба“...

В многотомния Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, съхранил митични вярвания, обреди и обичаи от различни краища на България, се споменава и за един нетрадиционен семеен празник – „стопанова гозба“, който няма определена дата в народния календар, но, според мен, е близък по насоченост с Деня на българското семейство.

За този строго спазван магически обред намираме потвърждение и в словесното народно творчество. Дедите ни вярвали, че всяка къща си има духовен Стопанин-покровител, и на неговите грижи е поверено всичко най-свято и най-скъпо за всеки дом.

Така ако членовете на едно семейство живеят до дълбока старост, ако жените добиват деца без много болки, ако стадата се множат, овцете дават обилно мляко, а нивите, лозята и овощните дървета раждат повече – това е все по милост на невидимия Стопанин на къщата.

В негова чест бил и поменът, известен под името „стопанова гозба“ – обред, близък по съдържание до обредите за мъртвите: с курбан на черна кокошка или чер овен, с погача, баница и вино. Най-старата жена в дома отделяла от всичко, качвала се на тавана на къщата и го поставяла в четирите ъгли с думите „Радвай се, стопане! Весели се, къщо!“

Преди да седнат на трапезата, тя изливала вино в огъня на огнището и в пепелта около него с думите „Цъфти къщо! Весели се, стопане! Където идеш, тук да се върнеш. Роса да доведеш, жито да донесеш.“ По време на обяда се изричали още много, много благословии за богатство и изобилие в този дом.

И като на всяка празнична българска трапеза се пеели песни. Те припомняли добрини и злощастия, сполетели къщата, заради недоволството на Стопанина-покровител. Една народна песен от Гоцеделчевско разказва тъкмо за такова отмъщение на разсърдения стопанин, когато семейството на Бойко не разбрало тайнствената му подкана да бъде нахранен:

Хлопане се чуло в Бойковата къща,
хлопане се чуло ноще на тавана,
сън си е видяла Бойковата щерка:
гозба направете, вино наточете,
че съм много гладен, че съм много жаден...

Бойкови не послушали молбата и не направили „стопанова гозба“. Тогава станало нещо неочаквано и страшно: за една нощ измрели всички, както били на легло, пощадена останала само дъщерята. Загинали и волове, и коне в обора, и овци в кошарите, опустяла имотната къща.
След седмица се върнал от път най-малкият Бойков син и като чул от сестра си за станалото, паднал примрял. Тогава му се явил Стопанинът и му поръчал да направи обичайната гозба, за да се възвърне в къщата всичко три пъти по-добро.

Момъкът се свестил и изпълнил поръчката. На другия ден дошъл незнаен чужденец и отвел отчаяния син през три села в четвърто, за да го ожени за най-хубавата мома. Като се завърнал дома си, Бойковият син намерил дворовете пълни с овци, обора с волове и коне, хамбарите с жито и пшеница, раклите с жълтици. След година време на младоженеца се родили близнаци, син и дъщеря, хубави като две звезди.

Една тракийска притча също разказва за Стопанина на къщата, който причинява добро и зло, крие се недивим, явява се на сън или излиза като змия в къщи.

Живял някога богат селянин. Имал той много земя, стада, гори и ливади, скътани жълтици и трима сина. Приживе разделил имота си помежду им. На най-големия син дал земята, на средния – стадата, а на най-малкия – парите, и го пратил да се учи.

Останал сам, бащата имал навика привечер да сяда в градината си под огромен орех, като в краката си оставял ведро с мляко. Малко след това от земята излизал смок – Стопанинът-дух, пазител на къщата – и пиел от млякото. А подир това двамата кротко си приказвали. Така течели старините на богатия селянин в очакване да се завърне от науки най-малкият му син.

Минало време и през една от ваканциите момъкът си дошъл. Бащата забелязъл, че много се е променил – гнусял се от обора, никаква работа не похващал. Докривяло му, но си замълчал.

Една вечер синът излязал на двора преди баща си и видял под ореха смок да пие мляко. Грабнал прът и го халосал така, че му откъснал опашката. Смокът се обвил около врата на младия мъж и го удушил. Горко плакал чорбаджията за най-малкия си син и го погребал в двора. Смокът след тази случка изчезнал, а богатият дом запустял.

Минали години. Една привечер бащата излязъл и седнал под ореха. Малко след това видял от разстояние своя приятел, смока.

– Каквото било, било – рекъл старецът. – Станалото не може да върнем и поправим, но да се сдобрим, и както някога, поне по приказка да си разменяме.

– Не може – отвърнал смокът. – Докато ти гледаш тази купчина пред себе си, а аз обезобразеното си тяло, ни приказка, ни дружба помежду ни може да има.

И се шмугнал в своята дупка.

Дедите ни разказвали тази притча и се обръщали към синове, снахи и внуци с думите: „За добро сме на този свят. Добре да живеем, да не забравяме своя род и корен и най-важното – и в най-голям гняв да се опомним и зло да не струваме.“

За разлика от многолюдното патриархално семейство на старите българи, днес кръгът все повече се затваря и семейната формула все по-често е във вида „мама, татко и аз“. Това не пречи на празника на христянското семейство да приемем за своя стародавната изпитана вяра на дедите ни, че българското семейство е свята твърдина, в която през вековете са намирали опора, подкрепа и душевна радост; че българското семейство и днес е храм, в който трябва да се учим на добро.

21 ноември е добър повод да се събере и забързаното, задъхано съвременно българско семейство. И всеки от нас да остави проблемите си навън, до пътната врата, да посвети вечерта на най-близките си, да освободи душата си и я зареди с положителни емоции.

http://club50plus.bg/life/family/707-den-semeistvo.html
Титла: Re:Домът на някогашните българи
Публикувано от: Мишок в Юли 22, 2011, 20:21:37
Според написаното от тебе българите са : станисти , отявлени езичници, глупаци и ненормалници.
Не го вярвам !!!
Титла: Re:Домът на някогашните българи
Публикувано от: vailen в Юли 22, 2011, 22:37:51
Според написаното от тебе българите са : станисти , отявлени езичници, глупаци и ненормалници.
Не го вярвам !!!
Старите българи са били здрав народ, морален и чист духовно. Никакъв сатанизъм няма тука.
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Януари 01, 2012, 07:31:58
Нощви

(http://4.bp.blogspot.com/-tKaHSw_cL04/TnrjLxTwx9I/AAAAAAAAAOw/czhWMlUUeEo/s1600/216758_248810895146921_156224417738903_951821_8223630_n.jpg)

Допреди 50-60 години, не е имало къща в България, където да няма този така жизнено необходим домакински уред. Нощвите представляват дървено корито, в което се е месел хлябът. Това ги прави не само неразделна част от покъщнината на българина, но и от магическата обредност и особено тази, свързана с хляба. За това до колко е важен за народа ни хляба, можете да прочетете от статията на Иваничка Георгиева "Хлябът на българина: хляб без квас, хляб с квас".

Според народните вярвания костенурката е произлязла от нощви. Една легенда разказва как млада невеста не дочакала свекъра си да се върне от нивата и, противно на обичая, първа опитала прясно изпечения хляб, който била приготвила. След известно време обаче осъзнала грешката си и горко съжалила. От срам тя седнала върху кръга за хляб и се похлупила с нощвите, молейки се на Бог да я превърне в някакво животно, за да избегне унижението. Бог се смилил над нея и я превърнал в костенурка.

Нощвите играят важна роля на такива празници като Гергьовден, когато се окичват със зеленина, за да могат да придадат живителна сила на хляба. Те са и един от основните елементи при обичаят "Пазене на квас" в Средна Северна и Североизточна България, който се изпълнява срещу Игнажден. Тогава жените месят тестото, но с гръб към самите нощви.

Също както хлябът, който се приготвя в тях, нощвите са на особена почит в дома на българина. Считало се е за особено голям грях да стъпиш в нощви, било то и по невнимание. А ако домашните допуснат животно да прескочи нощвите, се е вярвало, че голямо нещастие ще застигне дома.

На някои места нощвите са се предавали по наследство - от свекървата на младата невеста, като свещен предмет, символизиращ дома и семейното щастие.

https://occultroom.blogspot.com/2011/09/blog-post_22.html


Нощви (нъщви, нъчва, нощовà), се нарича дървен съд, предназначен за замесване на тесто, неотменна част от бита и покъщнината на българите в миналото. Представлява заоблено дървено корито, издълбано от цяло дърво. Дължината на нощвите е различна — от 80 - 90 см до над 1 м, ширината им е около 50 - 60 см, а дълбочината 15 - 40 см.

В българските народни вярвания на нощвите е отредено специално място. Според представите те трябва да бъдат изработени от бряст, габър или друго дърво, за което се вярва, че има силата да прогонва злите сили. Нощвите се предават от баща на син; нови нощви се правят, когато някой от синовете се отдели от баща си и съгради собствен дом. Тогава се изработват нови нощви, които се прекадяват с тамян, поставен върху ръжен, ръсят се неначената вода и т. н. Докато не бъдат „осветени“ по този начин, на тях се гледа като на обикновено корито. Старите (бащините) нощви остават в бащината къща, която обикновено остава за най-малкия брат. Когато братя, които не живеят заедно, се събират по големи празници (Бъдни вечер, Сирни заговезни, Гергьовден, Великден и т. н.), то тези събирания стават в „старата къща, при старите нощви“ [1].

Нощвите не бива да бъдат оставяни открити, трябва винаги да са похлупени с нещо (според вярването най-добре е с кръга, на който се слага хляба) или обърнати с дъното нагоре. Също така изключително много се внимава някой да не стъпи в тях, както се внимава и да не бъдат прескачани от човек или животно, защото това ще донесе много беди на къщата.

Нощвите участват в сватбените обичаи (обредът Засевки), родилните и погребалните обичаи, като в тях се месят предназначените за целта хлябове, което е придружено със специфичен за случая обред. В нощвите, отново със съпътстващите обреди, се месят и обредните хлябове за различните празници.

Когато младата невеста влезе след сватбата в новата си къща, свекървата я отвежда при нощвите и ритуално й ги предава, а невестата им се покланя. Вярването в магическата им сила обуславя тяхното използване и в обредите и баянията срещу уроки, уплаха, магии и др.

Според народните вярвания костенурката е произлязла от невеста, която не дочакала свекъра си от нивата и хапнала от хляба, който предварително опекла. От срам тя седнала върху кръга за хляб и се похлупила с нощвите, молейки Бог да я превърне в някаква животинка; той я превърнал в костенурка. Този мотив е широко разпространен и познат в различни варианти.

Литература:

[1] Димитър Маринов. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Второ фототипно издание, стр. 189.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Нощви (https://bg.wikipedia.org/wiki/Нощви)
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Февруари 14, 2012, 19:11:37
Българското патриархално семейство

Традиционното българско семейство като основна единица на обществото винаги предизвиквало интерес от страна на учените. Проблемите на българското патриархално семейство са предмет на изследване на видните наши етнографи проф. Ст. С. Бобчев и Димитър Маринов. В своите научни трудове и двамата назовават българското патриархално семейство с термина – челедна задруга. Този термин е взаимстван от българското обичайно право. По този повод проф. Бобчев допълва „ Задругата като челядъ е родственъ, широкъ, многоклонестъ организъмъ, който има единъ общъ коренъ." В своите изследвания двата видни етнографи отделят голямо внимание на йерархията в патриархалното семейство. Редът и закона в тази клетка от възрожденското ни общество представлява умален модел на общинските структури в българските общини. Според българското обичайно право начело на задругата стои най-възрастния член на фамилията. Димитър Маринов го нарича домовладика. В трудовете си проф. Бобчев и Димитър Маринов споменават, че този домакин народа нарича още и старец или стария. Както вече споменах стареца е най-възрастния мъж в рода. Но не е задължително той да бъде дядото. Старея може да бъде както дядо (дедо), така и бащата (тато), чичо или лало. Ако се случи да умре стареца, то останалите членове от семейството или рода избират следващия по възраст мъж. Той може да бъде както син на стареца, така и негов брат или племенник. Тези права новия стария получава до живот. Когато обаче се случи така, че той да не може да изпълнява задълженията си, то тогава неговите роднини избират помощник, който да помага на домовладиката. Обикновено това е най-опитния и уважавания не само в рода, но и в обществото. Според обичайното право на българите домакина или домовладиката изпълнява функции от различен характер. В неговите ръце е съсредоточена цялата власт в челядната задруга. Неговата дума е закон и всички задругари са длъжни да я спазват. Ако някой от членовете на задругата се провини пред обществото обикновено го съди стареца. Пак той плаща глобите от наличните средства на семейството или рода. Друго основно задължение на стареца или стареа е правилното управление на семейните имоти. Само той има правото да купува, продава или заменя движима и недвижима собственост. За тези функции на дядото по-подробно пише проф. Бобчев. За разлика от него – Димитър Маринов обръща по-голямо внимание на съществуването на семейния съвет. Според видния ни етнограф във всяка задруга съществува такъв съвет. В него влизат „само мъже, а рядко и то много рядко и бабата." По нататък в своя труд, той допълва, че право на съвещателен глас имат само онези мъже в задругата, които са задомени. Несемейните и най-младите представители на семейството и рода нямат право на съвещателен глас. Семейния съвет по същество е съвещателен орган в патриархалното семейство. Често пъти домакина се допитва до тях. Този домашен съвет понякога отнема правата на домовладика. Това става само в случаите, когато старейшината е в напреднала възраст и е неспособен да води семейните дела. Тогава най-възрастните мъже принуждават дядото да се откаже от своите функции. Той продължава да се нарича домовладика, но фактически неговия по-млад брат или най-възрастния му син, племенник ръководят семейните дела. Ако стареца няма братя, синове или племенници, тогава неговите функции ги поема най-възрастния му зет. Старея може да бъде заменен тогава, когато заболее психически. Поради тази причина семейния съвет отново се събира за да избере нов домакин или дедо.

Наред с дедото (домовладика) важно място в патриархалното семейство заема и бабата. Домакинята или бабата е най-възрастната жена в семейството. Обикновено тя е съпругата на стареца. Но ако стареца е вдовец мястото на неговата съпруга бива заето от най-възрастната сестра, снаха или дъщеря. Бабата може да е стрина или леля. Както дядото или старея се разпорежда с имуществото на рода, така и бабата се решава коя от жените да се занимава с добитака, коя да меси хляб или да готви. За домашните дейности старецът не се безпокои. Освен това бабата понякога изпълнява и длъжността на домовладиката. Това обаче става изключително рядко. Като изключим бабата останалите жени в семейството заемат различно положение в семейната йерархия. На най-ниско стъпало са снахите. Особено най-младите. Те освен на свекървата и по-възрастните си етърви трябва да се подчиняват и на зълвите си.

Децата в патриархалното семейство също имат особен статут. Тяхните права и задължения са различни. Те се определят от пол, възраст и произход. Така например момчетата и момичетата над 10 години извършват различни стопански дейности свързани с работата на задругата. Обикновено те изпълняват заръката или поръката на дядото и бабата. За разлика от големите – малките деца са освободени от работата в задругата. Положението на децата сираци, полусираци и храненици е по-различно от тези, чийто родители са живи. При смърта на бащата – детето или децата остават в семейството на неговите родители. За тях обикновено се грижат дядото, бабата, чичото или лелята. Когато само единия родител е починал, то грижата за детето или децата се поделя между живия родител и близките роднини на починалия. Но когато едно дете остане пълен сирак, то тогава грижата за неговото отглеждане и възпитание поемат обикновено най-близките му роднини по бащина линия. Съдбата на сираците, които макар и да живеят в патриархалното семейство не винаги е била лека. Не случайно народът е оплакал тяхната участ в своите песни. Сам Димитър Маринов попада два пъти в тази ситуация. Веднъш, когато умира родната му майка и втори път, когато умират неговите осиновители. Със смъртта на родителите си големия наш етнограф губи своето имущество. Неговите роднини не го приемат като законен наследник и предeвяват претенции относно имуществото на неговия баща и почти успяват да се наложат. От гледна точка на българското обичайно право това е нарушение, тъй като то не познава завещанието като правна мярка. „Както понятието наследство в смисъл на гражданското правои строено по системата на римското, така и понятието на завещание е чуждо на задругата, затова ние не срещнахме самата дума. Народа не знае що е завещание" – Бобчев, Стефан; „Българска челядна задруга", СбНУ, тл 22-23, стр. 87. Според същите тези обичаи недвижим имот не се завещава. Това важи най-вече за земеделските земи, гори и къщи. Независимо кой е собственика имота остава в челядната задруга. Членовете на българското патриархално семейство могат да завещаят единствено своето лично имущество. В случая роднините на именитият ни етнограф нарушават нормите на действащото все още в България – обичайно право. Въпреки техните претенции Димитър Маринов успява с помощта на дядо си да си върне своето имущество. Това е така, тъй като глава на семейството е дядото на Димитър Маринов – бащата на покойния му осиновител.. Той решава дали да лиши храненика на сина си от имущество или не. Под влияние на западната традиция и право в българското общество навлизат нов вид отношения. Все още действащото българско семейно обичайно право бива измествано от гражданското. Това оказва влияние и върху разпадането на старото патриархално семейство. Тези процеси се засилват особено в края на ХІХ в. и началото на ХХ век. Но те не протичат еднакво. За разлика от градовете в селата се запазват до по-късно време патриархалните отношения. С разпадането на челядната задруга си отиват и старите семейни ценности и норми.В създалото се вече общество тези норми придобиват архаичен характер и губят своя смисъл. Днес в началото на ХХІ век се чуства липсата на старите семейни ценности. Улисани в забързаното ежедневие хората късат и без това отънялите семейни и родови връзки.

Използвана литература:

1. С.С. Бoбчев "Българска челядна задруга" - СбНУ, т. ХХІІ-ХХІІІ
2. Д. Маринов "Семейния живот на българите" - "Жива старина " - т. ІІІ.

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8788 (http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8788)
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Февруари 09, 2013, 07:04:42
Благословение на нов дом

АвторДоростолски митрополит Иларион

В псалмите се казва: „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й; ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата” (Пс. 126:1). С тази вяра обичай е да се покани за молитва свещеник при полагане основите на нов дом и после при влизане в новия дом.

При полагане основите на дома свещеникът прави водосвет и поръсва мястото. В ъгловия изкоп полага три камъка „в името на Отца и Сина и Светия Дух…” и чете молитва Господ Бог да заздрави строежа „на твърд камък” и да благослови в дома да се живее благочестиво.

След като се изгради, домът се благословя с молитва Бог да прати Своето благословение. Прави се водосвет. Свещеникът чете молитва над елей за освещаване да служи за прогонване всяка вражеска сила и сатанински замисли Господ да благослови дома, според думите Му и Евангелието, тъй че „нито вятър, нито вода, нито друго нещо да може да го повреди”, и тия, които ще живеят в него, да освободи от всяка „вражеска злоумисъл”. После свещеникът помазва на кръст стените на дома. Този елей не се освещава, както при тайнството елеосвещение; на него само се изчита определената молитва за освещаването му.

При полагане основен камък на обществена сграда, църква, училище или друг монументален строеж в основите се зазижда написан на пергаментова или друга твърда хартия „паметен акт”, поставен в шише олио, добре разтворено. Съдържанието на акта обикновено започва тъй: „В името на Единия Бог, прославян в Една Свята Единосъщна, Животворяща и Неразделна Троица – Отец, Син и Дух Свети, изгради се тази църква (дом) по времето на Негово Величество… (ако има цар) и Негово Високопреосвещенство (ако се строи църква)… в Господнята… година при ктитори…” (изреждат се имената, ако строежът е за църква. Ако е друга сграда, вместо ктитори – основатели, основоположници… и дарители, ако има такива с по-крупни дарения в пари и труд, да се помнят, за вечни времена). Този паметен документ се подпечатва, поставя се навит на руло в шише или стъкленица, пълна с олио, затваря се добре, поставя се на определеното място, свещеникът поръсва със светена вода и се зазижда при пение тържествено „Вечная память”. Така вековете са ни завещали всичко да става с молитви.

На много места в нашата страна има оброчища (оброк – място, където някога е имало черква и където се прави църковна и обредна служба на определен празник). На определени места, предимно на полето, където изкласява пшеницата, във връзка с някое местно събитие в миналото или на развалините на някогашен храм, благочестивите жители са забили каменен кръст. Там обрекли на определен ден да се прави общ водосвет, да се устройва обща братска трапеза в блажни дни с месо, в постни – с постно ядене, да се отчита от свещеника и тъй да вкусят и отнесат по домовете от яденето за благословение. Този обичай се поддържа и днес и на много места в миналото изоставен, сега се възстановява.

Някои благочестиви хора имат, по завещание или самите след някое премеждие или изпълнение на добро желание, оброк – обричат, нарочват агне или друго животно и го отвеждат при свещеника да отчете за здраве и с него устройват трапеза у дома си или раздават на близки и познати за Божие благословение.

Някои правят по-скромен оброк – на определен ден или празник за някой паметен случай – премеждие, обричат си свещ, която запалват в църква с молитва от свещеника.

http://www.pravmladeji.org/node/1812
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Февруари 26, 2013, 18:39:22
Обичаи при строеж на къща, мостове...
   
Полагане на основния камък

 Полагането на основния камък е един обичай от по-ново време, но той се прилага от по-просветените, навярно пренесен от Западна Европа. Покойният арх. Кирил Рачов, роден 1878 г., през 1958 г. разказва, че през цялата си практика винаги е напомнял на майсторите и стопаните за обичая за полагане на основния камък. Според думите му той се състоял в следното: издълбава се дупка в предварително избран камък, подходящ за ъгъл. Върху пергаментна хартия се написва акта за започване настроежа: "Изграждането на този дом започна (упоменава се датата - ден, месец и година) при майстор строител ...., планът е проектиран от ...., постройката се ръководи от ...., в присъствието на ...(вписват се имената на присъстващите), като накрая се подписват всички. След това хартията се свива, поставя се в стъкленица с олио или зехтин, запушва се и се залива с разтопен восък; поставя се в дупката, където се слагат няколко монети и дупката се зациментирва. След това този камък се зазижда в един от ъглите. За този обичай почти същото разказваха майсторите Съби Колев Рудев, роден 1914 г. в с. Гостилица, Дряновско, и Пеню Ат. Колев, роден 1902 г. в с.Дралфа от родители преселници от Еленско. Особеното тук е, че актът се изработва в 4 еднообразни екземпляра, поставяни в стъкленици в 4-те ъгли на постройката. На някои места в Североизточна България според втория майстор вместо в стъкленица актът се завива в плат, напоен с восък. В Смядово майстор Тодор Рачев Хайманов, роден 1891 г. разказваше през 1957 г., че понякога в 4-те ъгъла се слагали 4 стъкленици със светена вода, а в други шишета с масло се поставя акта за започване на строежа, като при всички случаи се поставят и монети.
 В Перущица по-стари хора знаели това - когато градели училището преди Освобождението, в основите му турили само едно шише с надпис вътре и с три турски лири и една махмудия.
 На някои места в Североизточна България при полагане на първия камък майсторът прави шега, като казва, че камъкът не ляга, от което се подразбира, че стопанинът трябва да даде пари за почерпка. Пак там на места на 4-те ъгли на изкопа на сградата се поставяли четвъртити камъни, наречени "темели", те се поръсвали с вода и най-старият мъж от къщата посядал на всеки от тях. Това очевидно се е правело, за да има тройно живуване и засядане на домакинството. На мястото, където било определено да бъде огнището, закопавали една плоча, която се поръсвала с неначената вода, в която са били натопени някои бурени и билки. След поръсването бурените се закопавали под плочата и огнището вече било недостъпно за лоши духове. Някои автори като Е. Каранов и Иречек споменават за обичай да се зазиждат стари църковни книги в основите на новострояща се църква.
 Този акт на полагане на основния камък е практикуван не само при строеж на частни жилища, но и при строеж на обществени сгради, където на случая се придава известна тържественост, произнася се подходящо слово за значението на сградата, която се изгражда и се правят снимки на цялото тържество. Понякога то се отбелязва от пресата. Обичаят преди строежа регистрира един важен акт чрез вписване датата на започване настроежа, имената на майстора, проектанта и стопанина. Поставянето на монети при липса на други данни по най-безспорен начин датира сградата при евентуално събаряне. При ремонт на избата на Общинския дом в Шумен се откри акта при полагане на основния камък. Актът бе изработен художествено - с винетки, в които са отбелязани имената на присъстващите, по чий проект и от кой строител се изпълнява строежа и се препоръчва стъпващите в сградата ръководители на града да имат чувство за отговорно отношение при работата си и делата им да се ръководят в името на просперитета на града. В последно време този обичай не се спазва, а това е необходимо, особено при строеж на обществени сгради.

Пренасяне на жертва и преданието за вграждане

 Обичаят да се прави жертва преди започване на нов строеж е твърде стар. Жертвата първоначално е била човешка. И в Библията има твърде любопитен факт, записан така: "В дните на грубия езически цар Ахлав, Хил Ветиленецът съгради Ерихон - тури основите му със смъртта наАвирона първородния си и тури вратата му със смъртта на Сегува, по-младия си син" (кн.III на царете, чл. 16)
 Съществува предание, че в далечното минало при зидане на обществени сгради като черква или мост, за да се създаде дух покровител, който да ги заздрави, трябвало да се принесе човешка жертва, като тя или сянката й се зазижда в основите или в оставена недостроена част от строежа. Обяснението е , че в този случай има нужда от дух пазител, какъвто изкуствено може да се създаде, като се взида жив човек или, според по-късна замяна, само сянката му. Това е един вид защита на сградата и обитателите й, чиято несигурност смущава както майсторите, така и собствениците. Обяснява се с примитивната зидарска техника, която не може да задържи сградата и да я предпази от пагубни стихии. Наистина в далечно езическо време са били вграждани хора и този "суров" обичай бил изоставен твърде късно. Мнозина в миналото са вярвали, че някои мостове като Павлекюпрюси на р. Еркене (приток на р. Марица) или Кадин мост на р. Струма, или Маринов мост при Перущица били задържани, само защото майсторите вградили жена или сянка на човек. При събарянето на джамията в с. Мадара в основата й бил намерен цял човешки скелет. Може да се предположи, че е бил взидан човек или, по-вероятно, че основите са попаднали над гроб.
 Самото вграждане на човешка жертва или на нейната сянка ставало така: при изграждане на основите на сградата или съоръжението майсторите оставяли недоизградено място в някоя от неговите части и когато, било по невнимание или поради незнание, или пък по подлъгване, минавал някой покрай мястото, блъскали го вътре и го зазиждали. В по-късно време майсторите вземали мярка с пръчка, тръстика или въже на сянката на обречената жертва и я вграждали в основите или в друга част на градежа. Вярвало се, че този на когото била снета сянката, почвал да линее и наскоро умирал и се превръщал в таласъм (сенище). Като отглас от това се предавали множество легенди, разпространени между народа, най-известната от които е възпята в народната песен за вграждането на майстор Маноловата жена Невяна. Същността на тази песен се състои в това: трима братя майстори градили мост. Дълго време продължил строежът, понеже не могли да сключат средния свод, който постоянно се рушал, като построеното денем нощем се проваляло. Досетили се те най-после, че строежът иска жертва и решили да не кажат нищо на жените си и която дойде на другия ден най-рано при тях, нея да зазидат в моста. Отишли си братята вечерта по домовете и най-младият майстор Манол не казал нищо на жена си. На другия ден жена му, след като напразно канила етървите си да отидат заедно да занесат храна на мъжете си, отишла сама. Когато видял отдалече младата си невяста, майстор Манол заплакал мълком, и когато тя дошла при тях, помолил я да потърси пръстена му, който бил паднал до свода. Щом отишла да го търси, другите майстори я повалили и започнали да я зазиждат. Невяна плакала и се молила да я освободят, но като разбрала, че е напразно, помолила ги да оставят гърдите и очите й открити, за да може да гледа и кърми детето си пеленаче. Майсторите склонили накрая и изпълнили молбата й и тя дълго време кърмила детето си и плакала; дори и сега гласът й се чувал нощем да проплаква.
 Някой от българските майстори на словото са претворили такива предания. П. Р. Славейков в баладата "Изворът на Белоногата" (1873г.) обработва преданието за чешмата между Хабибчево и Харманли, където била вградена сянката на мома Гергана. Подобен мотив са обработили П. Ю. Тодоров в драмата си "Зидари" и Ст. Чилингиров в пиесата "Мостът на река Струма".
 Известни са съществуващи поверия и предания за аналогични примери за вграждания на сянка на преминаващ наблизо до строеж човек. Поверията са познати на народите от Балканския полуостров, Азия, Африка и Новия свят. Считало се,че тази жертва дава сила на земята да държи тежестта на основите и на сградата, като я заздравява. Вграждането безспорно по своята същност свидетелства за една първобитна вяра, че сградите придобиват една вътрешна сила и устойчивост. Многобройните примери от различните части на света свидетелстват в подкрепа на становището, че в случая не се касае за принасяне на жертва с цел да се спечели благоразположението на духа - собственик на мястото, а до превръщане на жертвата в сянка покровител.

Обичаят "викане" или "дакия"

 В района на гр. Смядово се спазваследния обичай: когато се свърши половината от строежа, т.е. завърши грубия строеж и се направи билото на покрива се прави "викане" или "дакия". Обикновено майсторът, който умее, произнася следната благословия с провикване:

Благодарете се, майстори! От нашия чорбаджия дойде един подарък бял като сняг, червен като гюл, който струва 125 пола имперола! Колкото са на подаръка жичките, толкова да са му жълтичките! Той майстора сайдиса, калфите зарадва! Да му помогне Господ да иде на свето място! Да запише майка, баща, род роднини и комшии! Да отиде похвален, да се върне благодарен и от всяко зло избавен!

 След като свърши последната дума от викането, всички работещи: устабашията, калфите, чираците и стопанинът в един глас извикват "Амин". Викачът привързва подаръка към дървения кръст, поставен на билото. Това се повтаря многократно при следващо поднасяне на подарък.
 Известен е обичаят, който се спазва в района около гр. Попово. При издигане на сградата до билото на покрива и сковаването на дървения кръст един от майсторите произнася следната благословия:

Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии! Чорбаджията подарява един подарък, който струва хиляда пола и пирона! Благодарете се, майстори, той чорбаджията сайдиса и майсторите зарадва! Да иде на Божи гроб, да пише баща и майка, и роднини, и нас да не забрави! Да се върне със златни кочии! Колкото на тоз дар жичките, толкова да му са жълтичките, толкава чест и изобилие в тая къща! Пак се благодарете на тоз, който донесе и на тоз, който не донесе! Тоз, който донесе, на оня свят гюловасянка да има над главата си!

 Спазва се следния обичай около Шумен: След поставянето на билото на сградата, сковава се кръст и след като се поднесе подарък от някой съсед или от стопанина на новостроящата се сграда, един от майсторите произнася следната благословия на висок глас:

Слушайте, майстори, калфи и чираци и вий наоколо комшии и чорбаджии! Който с теслата задялва, той постройката запрайва! Който на плана разбира, той постройката развива! Комшията (стопанинът) подарява един бакшиш - 12 аршина и половина. Той, чорбаджията, сайдиса и майсторите зарадва! Да му помогне Господ колкото са на бакшиша жичките, толкова да му са жълтичките! (Ако е селски стопанин:) Колкото са в полето могилите, толкова да му са кобилите! Да му помогне Господ на свято място да отиде да пише баща и майка и всичките си родове! Благодарете се, майстори, който подарък донесе, Господ в къщата му живот и здраве да внесе!

 Когато се строила църквата в с. Златна нива, е бил направен 4 м висок кръст, на който били окачени многобройни подаръци. Били събрани 12 ризи, 150 кърпи, 30 м басма и много други подаръци. Използват се дотук благословии при викането от три различни района на Североизточна България. Между тях съществува известно сходство, но и различия, които внасят своеобразна окраска в разработката им. Прието е съседите, роднините и приятелите на този, за който се прави сградата, щом чуят, че дюлгеринът започне да вика и те да занасят от себе си подарък, повечето пъти домашно тъкани кърпи. При получаването на всеки отделен подарък става повтаряне на викането. В този случай само всичките други работници работят, а онзи, който вика, напуща работата си и начева своята монотонна песен. Когато строящата се сграда принадлежи на частно лице, то стопанинът има пълна възможност да прави сигурни заключения кои от съседите и роднините му са негови искрени приятели. Прието било, че собственикът на сградата може да си направи оценка, когато майсторите му са събирали най-много подаръци, че "той е обичан човек в селото".

http://www.bulgarian-folklore.com/articles.php?article_id=337
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Март 17, 2013, 16:39:54
Огънят и огнището в дома на някогашните българи

Огънят е култов символ в представите на българите, запазил силата и божествеността си от предхристиянско време, преминал през различни божества от Перун, Дажбог, Сварог до светлината на Спасителя, до магията на небесния огън и топлина. Към огъня се изпитва голямо уважение. Огънят е вид слънчева магия, чийто основен смисъл е да призове плодородието, да осигури както реколтата, така и продължаването на родовия ритъм. Огънят е символ на мъжкото соларно начало и основен център на празничните ритуали.

 На Игнажден благословиите на полазника се изричат пред огнището. На Бъдни вечер се кадят живи въглени, положени върху палешник. Бъдникът, прототип на световното дърво и свързващ световете, се миросва край огнището и трябва да гори цяла нощ и да не угасва. Огънят и бъдникът в огнището на Коледа символизират връзката между земята и небето, старото и новото, светлината и тъмнината. Тази нощ огънят е вид слънчева магия, трябва да даде сила на слънцето, да му помогне в новия слънчев път.
 На Сирни заговезни се палят оратници, мятат се любовни светещи стрели, прескачат се огньове за здраве , докъдето стига светлината им, дотам ще е защитено мястото от бедствия. На този ден огънят има особена магическа, очистваща и отблъскваща сила. Символизира слънчевия диск (хората около огъня и запаленото колело), движението му (оратниците) и лъчите му (огнените стрели). Запалената слама на върха на специалните пръти символизира световното дърво и слънцето над него.
 На Благовец и Еремия се пушат краката на огън за запазване от болести и против ухапвания от змии.

 Огънят е връзка между света на живите и душите, посредник между небето и земята. Огънят в огнищата не бива да гасне. Единствено при епидемия по хората и добитъка трябва да бъде угасен и подновен отново. Това става на третия Горещник, когато се смята, че огънят сам слиза от небето. Обредът за получаване на нов огън символизира брачен съюз и трябва да се прави с дървета, които не могат да се приемат като брат и сестра. Огнището е свято място в дома, замества понятията за къща, род и родина. Когато се строи нова къща, първо се избира място за огнището. Трябва да е на изток или на юг, никога на север или запад. Баенето против уроки става с баяна вода на огнището, там лоши магии не се правят, “не хващат”. На огнище се лекува и изплашване. Вдясно от огнището е и мястото на змията – стопанин и закрилник на дома.

 Огънят неотменно присъства и в семейните обичаи – раждане, сватба, погребение. Като земен аналог на слънцето има смисъл на светлина, ден, живот, граница между живота и смъртта. Той е другият полюс на тъмнина, нощ, смърт. Животът, означен от огъня, е подреденият свят, космосът. На другата страна са неусвоеният човешки свят, хаосът и мракът. Затова около него семейните обичаи – родилни, сватбени и за раздяла, имат смисъл на вход в новия дом или съответно изход. При родилните обичаи прекрачването е от отвъдното към нашето – от страна на детето, и от нашето към отвъдното – от родилката. Силната връзка, ръката, която издърпва на страната на живота, са светлите пламъци, живите въглени, неугасващи в огнището.

 Присъствието на огъня в дома е защита на живота и отблъскване на бродещите в тъмнината злини. Особено се засилва ролята му в моменти на криза, на преход, на нестабилност и подвластност на силите на отвъдното. Безспорен момент на криза е раждането. В борба с живота и смъртта са майката и новороденото. Затова и огънят в тези дни (опасните 40) е до тях – ден и нощ, без да се гаси, неизменно и сигурно стои и пази слабите, неустановили се още в живота майка и дете. Когато излиза вечер от дома, родилката носи със себе си горящ въглен. Дрехите на детето, останали навън след залез слънце, преди да се облекат, “се прекарват през огън”. Нови дрехи също се прекарват през огън.

 При сватба още при идването на годежарите с разравянето на огъня те дават сигнал за смисъла на своето появяване. Разравят с машата, “да се знае защо са дошли, да се сетят домакините”, “да се чуе думата им”. С ровенето в огъня не само показват истинската си цел, но всъщност и тогава стават в истинския смисъл годежари. До преди това са били обикновени гости. Сякаш влизат два пъти в дома, веднъж при вратата на входа като обикновени гости и веднъж при вратата на огнището – вече като годежари. Чрез пряка имитативна магия се цели да се разгорят чувства, плам, любов. Трапезата на годеж се реди около огъня.
 Невестата се прибулва край огнището. Последното й сбогуване е с огъня – разравя с ръжена въглените в огнището, оттам поема вече завинаги навън, затваря вратата зад себе си. Заедно с младоженеца прекрачват през прага, на който отново има жар. И огнището, и прагът имат смисъл на изход от дома.
 Първата работа на невестата в новия дом е да отиде на огнището (бялото платно, по което върви, стига дотам), да разрови жаравата в него. Разгарянето на огъня съвпада по смисъл с изгряването на слънцето, с новото раждане. Ако отделянето на невестата от дома й и мястото й в предишния живот се приема като временна смърт, то край огъня става нейното второ раждане, прекрачването й от невидимия, “долния” свят, оставането й на “белия свят”, тук на земята. С ритуала на огнището смъртта се превръща в живот. Пространството в новата къща става светло, топло, подредено.
 Веднъж прекрачила до огнището, невестата вече не може да се върне, остава в дома. Всъщност става истинското й приемане. Ако жената е пристанала и я приемат до огъня, значи я приемат и в къщата. На момата, “минала през огнището”, вече се гледа като на невеста. Ако веднъж край огнището се е намерило място за нея, ако е разровила вече жаравата, втори път не го прави, дори това да обедни малко сватбения ритуал. Вратата се преминава само веднъж. На огнището може да стане и венчавката на младите.
 В символиката на българската сватба преминаването през огнището е като пристъпване в “долния свят” и е равнозначно на встъпване в брак. Като картини сякаш на този брак са съвместното раздухване на въглените от двамата (или от невестата и девера), оставането й наблизо “да се нажежежи” от топлината на пламъците, държането на малко дете край огнището, разбиването от нея съд на огнището и др.
 Домашното огнище е символ на дома. За специалистите то принадлежи към т. нар. “женски пространства” в къщата. Явно не случайно за народа ни жената е душата на дома, тя е тази, която пази и държи къщата. Същата е ролята й в празниците – да ги пази и осмисля.
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Април 06, 2013, 07:58:15
Роднински връзки

Ще засегна и въпроса за роднинските връзки, тъй като някои от названията вече са почти или изцяло излезли от употреба.

РОДНИНА                        СЕМЕЙНА ВРЪЗКА
баджанакНа две сестри съпрузите един на друг са баджанаци.
бабаМайка на майката или бащата.
бабалъкБаща на съпругата.
балдъзаСестра на съпругата.
баткоПо-голям брат.
бащаМъж родител.
братМъжко дете на родителите ти.
братовчедСин или дъщеря на брата или сестрата на бащата/майката.
буля (местно)Жена на брата.
внукСин на сина или дъщерята.
внучкаДъщеря на сина или дъщерята.
вуйна (учинайка)Съпругата на брата на майката (Съпругата на вуйчото)
вуйчоБрат на майката.
деверБрат на съпруга.
дъщеряЖенско дете.
дядоБаща на майката или бащата.
етърваСъпругата на брата на съпруга - на двама братя техните жени.
зетСъпругът на дъщерята/сестрата.
зълваСестра на съпруга.
какаПо-голяма сестра.
калекоМъж на бащината сестра.
калинаПо-млада от мъжа зълва, която снахата е заварила в семейството мома.
лелин (лелинчо)Мъж на бащината сестра (т.е на лелята).
леляСестра на майката или бащата.
майкаЖена родител.
малина1. Втора зълва, заварена като мома, по-млада от калина.
2. Изобщо по-млада роднина на мъжа, заварена като мома.
племенникСин на брат или сестра
племенницаДъщеря на брат или сестра.
прабабаМайка на бабата или на дядото.
правнукСин на внука или внучката.
правнучкаДъщеря на внука или внучката.
прадядоБаща на бабата или на дядото.
свакоМъж на майчина или бащина сестра.
сватСвекъри и тъстове едни на други са сватове.
свекърБаща на съпруга.
свекърваМайка на съпруга.
сестраЖенско дете на родителите.
синМъжко дете.
снахаСъпругата на сина/брата.
стринка (чина, чинка)Съпругата на брата на бащата (съпругата на чичото).
тетин (тетинчо)Мъж на майчина сестра (т.е на тетката).
теткаСестра на майката.
тъстБаща на съпругата.
тъщаМайка на съпругата.
чичоБрат на бащата.
шурейБрат на съпругата.
шуренайкаСъпругата на шурей (съпругата на брата на съпругата).

     
http://www.souhssz.com/za-uchjenika/prjezjentatsii/rodninskitje-vrzki/    
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Август 15, 2013, 11:34:16
Българска именна традиция

Името не прави човека, а човека прави името.
Колко мъдрост се крие в тези няколко думи?

Самато даване на името е свързано с духовните традиции на българите. Името се дава, когато се роди дете. То обикновено
се кръщава на родителите на съпруга. Ако е момче се кръщава свекъра, но ако детето е момиче тогава се кръщава на свекървата.
В миналото семействата са били многодетни. Много често между брататята и сестрите е имало голяма разлика. Затова не са били редки случаите, когато техните деца са кръщавани на един и същ дядо или баба.
Този ред на именуване може да бъде нарушен тогава, когато дядото или бабата по бащина линия вече не са между живите. В този случай традицията повелява новороденото да бъде записано на родителите на съпругата.
В миналото детската смъртност е била голяма. За да се прекрати това, родителите са предприемали редица мерки. Една от тези мерки е смяна на кръстника.
Майката и бащата са взимат последното новородено. Отиват с него на кръстопът извън населеното място и го оставят на земята. Който мине и вземе пеленачето него канят за кръстник на детето.
Вярва се, че по този начин детето ще избегне нерадостната съдба на своите починали братя и сестри.
При осиновяване – българското обичайно право разрешава осиновителя да смени името на детето. Такъв е случаят с големия наш етнограф Димитър Маринов.
Неговият осиновител променя името на малкият Петко на Димитър и така в историята на българската етнография големия учен остава с второто си име.
Българската именна традиция е дълбоко свързана и с вярванията на народа. Повечето български имена имат апотропейни функции. Тяхната задача е да защитят новороденото.
Пак според народните вярвания те определят съдбата на детето.
В митичните народни песни много често се говори за красиви девойки, които за да бъдат предпазени от залюбването от змейове или от слънцето носят името Грозданка.

„... Славки си рожба не трае!
Добила Славка момиче,
твърде е било хубаво;
Славка се чуди и мае
как да му име нарече.
Нарекла го е Грозданка,
да му е грозно името... “

Така според народната вяра и традиция в името на човека се кодира неговата бъдеща съдба.

Източник (https://www.facebook.com/pages/Българска-етнология/185781174785580?hc_location=timeline)
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: DenBr в Август 15, 2013, 19:43:38
В миналото най-големият празник за човека (който се празнува ежегодно - иначе е сватбата) бил именният ден. Рожденните дати дори не са се помнели с точност, както е сега. Освен това, друга традиция, която днес не се спазва, е ако си роден напр. на Атанасовден, да те кръстят Атанас. Вярва се, че светецът, на който си кръстен, ще те пази. Затова масово българите и днес носят имена като Георги, Димитър, Иван, Йордан, Мария, Ангелина...
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Септември 26, 2013, 07:58:47
"Музиката на името" определя съдбата на човека

(http://www.duma.bg/sites/default/files/1402_20060417.jpg)

Наричането на едно дете предначертава живота му, най-много българи се казват Георги, Иван и Димитър, най-много българки - Мария

На детето се дава несрещано име, за да е то неоткриваемо за злото - гласи едно поверие. Според народните вярвания името носи много голяма сила и едва ли не е показателно за целия бъдещ живот на човека. Нещо като орисия. Затова и в миналото много родители са избирали за своите деца имена, които символизират живот и здраве - Живко, Здравка, успех в живота - Първан, сила и храброст - Бойко, Храбро, Страхил, реки и планини - Искър, Пиринка, Рилка, физическа хубост - Младен, Румен, Хубен, положителни качества на характера - Веселин, Добри, Искрен, Мила, и т.н. Други имена били свързани със старинни поверия и обичаи. А ако дете се родяло на голям църковен празник - назовавали го на светеца-покровител. Прието е било, и до днес някои се съобразяват с това, да се уважат родителите първо на бащата, а после и на майката, като се нарече внучето на тях. Но все по-често младите родители избират имената на рожбите си по други съображения или мотивация - защото им звучи красиво и внушително или романтично и нежно, или просто им напомня за любим герой/героиня от книгите и филмите, които са оставили трайни следи в съзнанието им. Да не говорим за редица нелепи имена - те остават като клеймо върху абсолютно невинните същества, които възрастните създават и за които са отговорни. И най-безобидните сред тях са Телефонка, Салфетка, Реклама, Самолетка, Ролка, Мостра, Справка, Диаграма...
 Дали името прави човека или човекът - името, това е като дилемата за яйцето и кокошката. Всеки е срещал крайни несъответствия между човек и неговото име, както и обратното - пълно съвпадение между тях. Така че явно няма общовалидни правила. Интересни вярвания съществуват и по отношение на именуването на момичета с мъжки имена и обратно - на момчетата с женски. Но тъй като не избираме сами името си - поне в началото на земния си път, добре е родителите да помислят как ще звучи то и след време, когато сладкото им бебче порасне и стане огромен як мъжага с умилително именце или пък се превърне в нежна миньонка с гръмко "заглавие". Както и да избират неясни за тях по значение наименования, които просто им се струват интересни, или пък изобщо не подхождат на фамилното им име. За да не залагат бъдещо неудобство и да не предопределят конфузни случки за обичните си отрочета. В други случаи се получават доста интересни ситуации по време на голямо семейно тържество, когато се обърнете по име към някой от присъстващите и едновременно ви отговорят дядото, бащата и синът или пък бабата, майката и дъщерята.
 Астролозите смятат, че ако едно дете се кръсти на определен човек, то наследява неговия кармичен товар. Те умеят да изчислят какво име би било най-подходящо за всеки човек, което ще му предначертае по-лек и успешен път в живота. Всеки от тях ще ви каже, че смяната на рожденото име може да доведе до промяна на съдбата и житейския път - понякога тя е търсена като благоприятна възможност за положителни обрати, друг път поради незнание може да стане причина за отрицателни преживявания в останалата част от живота ни.
 Френският изследовател Пиер Руже пък говори за "музиката на името", която според него определя съдбата на човека. А Учителят Петър Дънов смята, че по името може да се предсказва всичко, което предстои да мине през живота ни. Добре е то да бъде с повече срички, защото многото букви носят повече и по-различни вибрации и обогатяват по този начин личността. Най-важната буква в името е първата.
 Както казва популярният американски писател и лектор Дейл Карнеги (1888-1955), "Помнете, че името на човека е най-сладкият и най-важният за него звук на всеки език!" Ето защо трябва да слушаме внимателно, когато се запознаваме и човекът ни се представя, както и да бъдем прецизни при изговарянето и изписването на името му, особено ако държим на този контакт или разчитаме на бъдещо партньорство.

Танци и веселба чак до сутринта

         Името ти свято днес
          да бъде то полято
          с руйно вино, танци, веселба
          и така до сутринта.

Това хубаво пожелание се отправя към празнуващия на един от най-личните празници - именния ден, който се чества от православните и католическите християни. Преди всичко това са дните на определени светци, чиито имена носят хората. Но могат да бъдат свързани и с празници, посветени на плодородието или на прехода от едно към друго време.
 Повече от 300 хиляди българи празнуват на Ивановден, а Йордан и Йорданка са близо 100 хиляди, сочат данни от Националния статистически институт за миналата година. Най-разпространените лични имена сред мъжете са Георги - почти 178 хиляди, и Иван - 174 хиляди. Следва името Димитър - 133 хил.  Класацията на най-разпространените мъжки имена продължава с Николай - 95 хил., Петър - 81 хил., Христо - почти 66 хил., Йордан - 56 хил., Александър, Стефан, Васил, Тодор и Стоян. От всички жени 124 700 носят името Мария. На второ място по разпространение е името Иванка - 68 хиляди. Следват Елена - почти 57 хил. и Йорданка - 43 хил.

Празненствата започват на Васильовден

След като сме уважили всички Христовци и Стефановци, и сме отпразнували Рождество, три дни ни делят от първия именен празник в новата година - Васильовден или Сурваки, или Василица, който започва още в полунощ. Васил, Василка, Веселин,  Веселина, Василена, Веселка първи посрещат гости и честват името си. Един от най-характерните  обичаи на този ден е сурвакането. Чрез него се пожелава и подсигурява здраве и благоденствие. Сурвачката е направена от плодно дърво, но най-често от дрян, който в народните представи се свързва със здравето, дълголетието и жилавостта като едно от най-рано цъфтящите и с голяма здравина дървета. Според народните вярвания Васильовден се празнува в периода на така наречените мръсни, погани дни - те са 12 на брой и през тях бродят зли сили, които навреждат на човека. Завършват на Йордановден с кръщаването на водата.
 Йордановден се празнува на 6 януари и е известен още като Водици, Кръстовден, Богоявление, Водокръщи, Неятка. Основен обичай на този ден е кръщаването на водата. След празничната черковна служба свещеникът хвърля кръста във водата (река, море или друг водоем), а млади мъже го изваждат. Вярва се, че този, който успее, ще бъде много здрав през годината. С китка босилек, топван в светената вода, свещеникът напръсква хората, жилищата им и домашните животни за здраве.От светената вода всички пийват по малко и отнасят от нея вкъщи.Тази вода се пази цяла година и се използва при болест с вяра в целебната й сила.. Именници са Дана, Божан, Йордан, Йорданка, Данчо, Боян, Богдан, Богдана, Божидар, Богoлюб, Богoлюбa, Божанa.

(http://www.duma.bg/sites/default/files/1404_20120107.jpg)

Още сити и приятно замаяни от Богоявленския празник, на следващия ден - 7 януари, пак ще сядаме на трапезата, за да уважим всички Ивановци и Иванки. Църковният календар на този ден почита паметта на св. Йоан Кръстител, извършил Кръщението Господне. В народната представа свети Иван е покровител на кумството и побратимството.
 В два последователни дни са и празниците на св. Антоний и св. Атанасий - 17 и 18 януари. Според легендата имало двама братя близнаци Антон и Атанас, които изобретили ковашките клещи. Затова именните им дни се честват един след друг и тогава празнуват ковачи, железари и ножари. В народния календар Антоновден се чества за предпазване от болести, а Атанасовден е известен още и като Среди зима. Св. Атанас, на когото при разделянето на света се паднали зимните снегове и ледове, си съблича кожуха, облича копринена риза, отива в планината, прогонва зимата и вика лятото. Празнуват Антон, Андон, Антоан, Антония, Антонина, Антоанета, Тончо, Тоня, Дончо, Донко, Донка, Атанас, Атанаскa, Tанас, Hасo, Hася.
 Паметта на двама Христови апостоли, ревностни разпространители на християнството, честваме също в два последователни дни - на св. Петър и св. Павел - 29 и 30 юни. На Петровден сутринта жените носят в черквата колак и ранни ябълки - петровки. Осветени от свещеника, те носят здраве. Празнуват всички, които се казват Павел (означава малък), Павлин, Павлина, Павлета, Пейо, Пенка, Пенчо, Петрана, Петранка, Петър (означава камък, скала), Петьо, Пепа, Петя, Пецо, Апостол (означава пратеник), Камен, Кремена.
 Трифоновден е православният и народен празник в чест на св. Трифон - на 1 февруари по нов стил и на 14-и по стар. Трифон Зарезан се почита от лозарите, соколарите, градинарите и кръчмарите. Мъжете отиват на лозето, прекръстват се, вземат косерите и от три главини всеки отрязва по три пръчки. След това отново се прекръстват и поливат с донесеното вино лозите. Този ритуал се нарича "зарязване". След това всички се събират и избират Царя на лозята. "Царят" е окичен с венец от лозови пръчки на главата и с друг венец през раменете. Следващите два дни, наречени във фолклора "трифунци", се почитат за предпазване от вълци. Този ден е ред да почерпят всички с името Трифон и Трифонка.

(http://www.duma.bg/sites/default/files/1401_20121221.jpg)

Тодоровден честваме в съботата след Сирни заговезни, първата седмица от Великия пост. Посветен е на здравето на конете и затова се нарича още Конски Великден. Църквата възпоменава паметта на св. Теодор Тирон. Легендата разказва, че на този ден св. Тодор съблича своите девет кожуха, яхва бял кон и отива при Бога да измоли лято. На този ден стават надбягванията с коне (кушии). Тодоровден е празник и на младите невести, омъжили се през годината, затова го наричат и Булкина неделя. Празнуват всички с имена Тодор, Теодор, Тодора, Теодора, Тошо, Божидар, Божидара, Божанка, Даринка, Божо, Доре, Дарчо, Дора, Дорка, Дарка.

(http://www.duma.bg/sites/default/files/1403_20110312.jpg)

Георги носи лято, Димитър - зима

Димитровден е народен и православен празник, отбелязван на 26 октомври в памет на свети Димитър Солунски. Поговорка гласи: "Георги носи лято, Димитър - зима." Според легендата Св. Димитър е покровител на зимата и студа и е по-голям брат на Св. Георги. Той язди на червен кон, а от дългата му бяла брада се изсипват първите снежинки - "Дойде ли Димитър, идва и снегът". Характерни са и трите дни след Димитровден, т.нар. Миши дни. Димитровден е ден на строителя. Празнуват Димитър, Димитрина, Деметра, Дима, Димо, Димка, Димчо, Димана, Драго, Драгомир, Драган, Митко, Митра, Митка, Митрана, Мита, Даниела, Даниел, Диян/а, Диан/a.
 На Гергьовден, 6 май - един от най-големите празници през годината и най-големият пролетен празник, се чества Свети Георги Победоносец. Обявен е за официален празник, както и за Ден на храбростта и Българската армия. Празнува се в чест на Св. Георги, традиционно схващан като повелител на пролетната влага и плодородието, покровител на земеделците и най-вече на овчарите и стадата. Имен ден имат Георги, Гергана, Гинка, Ганка, Глория, Ганчо, Гено, Генчо, Генади, Гошо, Генка, Галина, Галя, Генко, Геновева и др.

(http://www.duma.bg/sites/default/files/1406_20121226(1).jpg)

Лазаровден и Връбница/Цветница предшестват Възкресението

Най-слънчевите и пъстроцветни празници в именния календар на българите са Лазаровден и Връбница/Цветница. Те са в съботата и неделята, предшестващи неделята на Христовото Възкресение. Увенчани с много слънце, цветя, върбови клонки, Лазаруване и други всенародни пролетни обичаи и тържества, те са и лични празници на хиляди жени и мъже, носещи името Лазар, Лазарина, Лазо, Лако, Лалка, както и на цветя, дървета, треви, билки и т.н. Ден е и на моминските празници. На Цветница се отива на черква и се взима букетче осветени цветя. Те ще защитават семейството от болести, а осветеното върбово клонче, сложено над вратата, пази да не влезе злото в този дом. На светлия християнски празник Великден, който се чества в първата неделя след пролетното равноденствие, своите имена почитат Велико, Велик, Велко, Величко, Велян, Велика, Велина, Величка, Велка, Веляна, Велин, Вилиана и др.

В края на годината

Андреевден е първият от тях - на 30 ноември, св. Андрей Първозвани пръв от апостолите бил повикан да тръгне след Христос. Българите наричат празника Едрей, Едринден или Мечкин ден. Тогава започва нарастването на деня. Още в навечерието на празника или в настъпилото ранно утро всяка домакиня приготвя вариво от царевица, жито, фасул, леща, ечемик, овес и пр. Това се прави, за да едреят посевите, тъй както наедряват сварените зърна. Празнуват Андрей, Андриан, Андреа, Андриана, Първан, Пръвка, Първанка, Храбър, Храбрин, Силен, Силка, Дешо, Дешка, както и невестите, очаквайки благоволението на съдбата - да нарастват като деня и семената, да забременяват, да раждат здрави и хубави деца.
 Другите "важни" дни са св. Варвара, св. Сава и св. Никола (4, 5 и 6 декември). "Варвара вари, Сава (пече) меси, Никола гости гощава", казва народът.В деня на св. Варвара започва началото на зимните празници. В народните представи Варвара е сестра на св. Никола, а Сава е жена светица, сестра на Варвара и Никола. От тях Сава е по-добрият персонаж, винаги върви след Варвара и я моли да не пуска от ръкава си ледени зърна по нивите. Свети Никола е покровител на моряците и рибарите, закрилник на семейството и рода, пазител на дома, имота и стоката. За свой патрон го почитат търговци, кираджии, воденичари, ловджии, банкери.
 На 20 декември се почита паметта на свети Игнатий Богоносец. Обикновено с Игнажден започват коледните празници, като трапезата е изцяло постна. Празникът се свързва със зимното слънцестоене и се смята за началото на новата година. Нарича се още Млада година, Нов ден, Млад месец, Полаз или Полазовден. Най-характерен е обичаят "полазване". По това кой ще влезе пръв в къщата на Игнажден се гадае каква ще бъде следващата година. Ако "сполезът" е добър, в къщата през цялата година ще има благоденствие и успех. Игнажден не бива да ви сварва с дълг - върнете го преди този ден. Не давайте и не взимайте нищо назаем.

Пролет, лято, есен

През първия пролетен месец май църквата почита два големи празника - на св. равноапостоли Кирил и Методий и на св. Константин и Елена, 11 и 21 май. И на двете дати празнуват много именници, а на 21 май танцуват нестинарите.
 Почитан празник е успение на пресвета Богородица Дева Мария - на 15 август, наричан още Голяма Богородица. Празнуват Мария, Мариана, Мариан, Мара, Маринела, Мариета, Мариола, Маруся, Маша, Мери, Мими, Мария-Магдалена и всички двойни имена, включващи Мария, както и Марио, Мариус, Марий.
 Един от най-обичаните празници е този на Вяра, Надежда, Любов и София (17 септември). Имената на трите сестри и майка им въплъщават най-силните добродетели, които човек може да притежава. Празнуват Вера, Вяра, Люба, Любов, Любен, Любомир, Надежда, Надя, Севда, София.
 Всеки ден в календара има свой именник. Сред другите големи празници са Благовещение, Спасовден, Кръстовден, Света Екатерина, Еньовден, Илинден, Архангел Михаил, Томина неделя и др. А всички, които носят имена без точна дата, празнуват в първата Неделя след петдесетница - на Вси светии, подвижен празник, който се определя според датата на Възкресение Христово.

http://www.duma.bg/node/45552
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Ноември 07, 2013, 20:15:47
Българска традиционна сватба

Източник: https://www.facebook.com/media/set/?set=a.653648904665469.1073741855.185781174785580&type=1 (https://www.facebook.com/media/set/?set=a.653648904665469.1073741855.185781174785580&type=1)

От най-дълбока древност хората започнали да честват празника на създаване на семейството. Хилядолетията са окичили този празник със странни обичаи и символични обреди и постепенно той е придобивал все по-голямо значение у всички народи, без оглед на техния етнически произход и религия. Сватбата, чрез комплекс от ритуали и действия, отразява по своеобразен начин един важен преход в живота на човека, промяна в личностния и социален статус, отделяне от едно семейство и начин на живот и приобщаването му към друго.
Традиционната българска сватба е една съвкупност от предхристиянски ритуали, които народът ни е съхранил през вековете. Това е една истинска народна драма в три действия – завръзка, кулминация и развръзка и определени главни и второстепенни роли. Драматичната игра е наситена с музика и танци, но зад тази зрелищност обикновено се крие един мълчалив, неписан договор между семействата на младоженците.
Символната обредност започва още с изпращането на доверени лица на разузнаване в дома на девойката. Пратениците обикновено сядали близо до огнището и разравяли с машата огъня. Това било сигурен знак за целта на тяхното посещение. При разговора се спазвала известна загадъчност и нищо не се назовавало с истински имена, само чрез символи: „търсене на изгубена юница", „съединяване на зидове" и др. Също не директно давали своя отговор и родителите на девойката. Ако предложението им харесвало, те казвали, че ще си помислят. Ако искали да откажат, отговаряли, че момата е още малка и не е за женене.
При щастлив изход от този предварителен „оглед", се пристъпвало към годеж. По време на една или няколко срещи между семействата на бъдещите младоженци се уговаряли подробно материалните изисквания на двете страни, разменяли се дарове. На годежа се устройвало тържество, съпроводено с музика и гощавка, на която се канели близки и роднините.. След годежа младите получавали правото свободно да се срещат денем, но било забранено да остават насаме до сватбата. В някои краища на България тази забрана се спазвала дори до началото на XX век.
След като приключи годежът и се определи деня на сватбата, започва нейната подготовка, като всички отделни моменти имат определен смисъл и се изпълняват от определени лица. В различните краища се наричат по различен начин, но ролите им са идентични – булка (невеста) и младоженец, кум и кума, девери (понякога и двама), стар сват и стара сватя, зълви и др.
Освен обикновен хляб се месeли и сватбени краваи, наричани най-често кумови краваи, украсени със символични образи – змии, гущери и др.
След приготвянето на хляба се пристъпва към подготовката на сватбеното знаме, наричано още пряпорец, хоругва, стяг. Сватбеното знаме представлява прът, накичен с бяла и червена кърпа и забодено на върха цвете, билки и червени конци против уроки, позлатена ябълка или глава кромид лук. В някои области приготвянето на знамето е свързано с разгърната обредност. То се се предшества от ходене в гората за прът и цветя, отсичане на пръта с един замах, за да не се женят повторно младоженците, заливане на корените на дръвчето с вино, поставяне на хляб и орехи и тържествено завръщане у дома с песни, които описват обредните действия и величаят сватбеното знаме. То има своя роля в един по – късен епизод от сватбения сценарий.
Някъде едновременно със сватбеното знаме се приготвяло и кумово дръвце. То се прави от клон на иглолистно или плодно дърво. При изпълнението на подходящи песни момините дружки го украсявали с позлатени ябълки, цветя, разноцветни прежди и панделки или хартиени ленти. По-късно го продавали на кума, за да украсява сватбената трапеза, забодено върху кумовия кравай.
Непосредствено преди отвеждането на девойката в дома на момъка се извършват и редица обреди, свързани с нейните коси. Важен момент е ресането и сплитането на косата, чрез което се символизира преминаването ѝ от моминство към положение на омъжена жена. Аналогичен обред е и бръсненето на младоженеца. Той сяда на дръвника или под плодно дръвче и деверът или някой от ергените го обръсва, дори и да няма брада. Под брадата на младоженеца държат бяла кърпа (подарена на момъка от годеницата му), за да съберат всички косми и да се опазят от магия.
Обличането и забулването на младоженката е най-важния момент преди началото на сватбата. Сватбената премяна на булката се отличава с общо установени обредни атрибути. Такива са червеното було, булчинският венец, специалната венчална връхна дреха, металните накити. Широко разпространена е практиката булката да облича за венчаването една над друга две ризи - долната чисто бяла, а горната богато извезана. В повечето райони над ризата се облича специално шита за целта венчална дреха. На кръста се поставя кован или тъкан колан. Булката облича за първи път на венчалния обред споменатата женска дреха, която от сватбата нататък става белег за нейното положение на омъжена жена. Тази дреха както и обувките са задължителен елемент на венчалното облекло и се подаряват на булката от родителите на младоженеца. Те имат грижата и за накитите. Още при годежа свекърът подарява на момата пафти и гривна от сребро или злато – до този момент тя е можела да носи само мънистени украшения, не и метални. Тяхното разположение по тялото също не е случайно: паричките или скъпоценните камъни, които падат на челото от забрадката, пазят ума; пендарите на гърдите съхраняват млякото на бъдещата майка, а пафтите и коланът – детеродните й органи. Всички звънтящи украси – треперушки, висулки и парички гонят лошите сили.
Накрая лицето на младоженката се закривало с плътен червен плат – було. Забулването се извършвало от кумата и било съпътствано от песни за успокоение на младоженката. Булото оставало на главата ѝ до понеделника или срядата след сватбата. Тогава при ритуалното отбулване за първи път се слага невистинското забраждане. От този момент тя вече окончателно преминавала в групата на омъжените. Останалите части от облеклото тя носи до 40-ия ден след сватбата, до първия Гергьовден, до деня, в който младоженците жънат нивата на кума си, или до деветият месец след сватбата. Едновременно със забулването за невестата настъпва и период на говеене – обредно мълчание пред новите родители, което понякога продължавало с месеци и било прекъсвано със специален ритуал, наречен прощаване, прошка. На говеенето се е държало изключително много и неспазването му се считало за грях. Обичаят е спазван много строго чак до края на първото десетилетие на XX век.
Венчалните атрибути в облеклото на младоженеца, въпреки че не са така колоритни, имат същия характер както в костюма на булката. И тук обредният смисъл на облеклото се изразява с китки и венци, жълтици, нанизани на червен конец или мартеница, пъстри обредни пешкири и др. Венчаването на младоженеца също не може да се извърши без връхна дреха, която както и при жените се свързва с неговото преминаване в групата на оженените.
Докато булката се приготвя, младоженецът вече е дошъл пред портите, които са здраво залостени. Деверът или някой от другите гости трябвало да покаже някаква сръчност, смелост или да даде откуп, за да ги пуснат вътре.
Кулминационната точка на завладяването на двора на девойката е при появата на брат ѝ. Той трябвало да се пребори с бъдещия си зет и да бъде победен от него. Така за младоженеца се откривал пътят към невестата, която била заключена в къщата заедно с други девойки, нейни приятелки. Младоженецът искал да влезе, но девойките не му отваряли и се налагало да насили вратата. При извеждането на невестата от дома ѝ се пее прощална песен. На прага майката на булката излива пред нея вода (с широко разпространения и при други обичаи смисъл "да ѝ върви по вода"). На тръгване ръсят младоженците и сватовете с жито. Деверът гръмвал с пушка и това е знак, че сватбата тръгва към църквата. Широко застъпена по българските земи е практиката по пътя за църквата сватбата да премине през вода. Ако по пътя няма река, сватовете спирали на кладенец или чешма. Водата е символ на границата, определяща преминаването на невестата от свое в чуждо пространство.
При влизането в църквата двамата млади трябва на прекрачат прага едновременно с десния крак, за да са заедно цял живот. Според църковните правила активна, действаща фигура във венчаването е свещеникът. Той разменя венчилата, пръстените, той захранва младоженците. Известни са обаче много случаи, когато част от неговите функции се изземват от кума и кумицата. Прието е на излизане от църквата кумата да ръси сватбарите с жито, дребни монети, сухи плодове и понякога бонбони, за да са плодовити младоженците. Някъде, ако свещеникът позволява, или по традиция, кумата ръси младоженците, докато те обикалят масата пред олтара.

Посрещането в дома на младоженеца също е свързано с множество обредни действия, които целят социалното приобщаване на невестата към новата среда, тъй като тя е възприемана като чуждо същество. Младоженците влизат в къщата по постлано на земята бяло платно, черга, или червен конец (в Разложкия край). На невестата свекървата дава два хляба, ябълки, мед и масло, с които тя влиза в къщата. Като пожелание за плодородие и "сладък" съвместен живот се възприема обичаят невестата да намаже прага на дома с мед и масло, преди да го прекрачи за първи път. После невестата, заедно с младоженеца бива отвеждана при домашното огнище, на което се покланяла, изпускала хляба, разравяла пепелта, дори стъпвала с крак вътре, а ако е възможно двамата го обикаляли три пъти. Всички тези ритуални действия са съпроводени с радостни песни.
След въвеждането на младоженците, започвало разтоварването на чеиза. Той се подреждал на двора, за да могат всички да го разгледат. Сватбената трапеза, освен че е свързана с ядене, пиене, музика, хора, песни и веселие се съпровожда и от важни обреди: поставяне на кумовото дръвце; гостите идват с дарове. Докато гостите се угощавали, младоженците стояли прави в знак на почит и уважение към присъстващите. На трапезата ставало даруването на сватовете и разграбването на кумовото дърво.
Празненството продължавало и през първата брачна нощ, когато се извършват множество ритуали за предпазване на младите от магии.
Разбулването на невестата и свалянето на венеца се извършвало от кумата или девера в рамките на една седмица след сватбата. Невестата сядала в градината, под овошка или розов храст, а снемането на булото ставало с точилка или пръчка. Булото оставало закачено на дървото известно време.
След сватбените ритуали обикновено приключвали с отвеждането на невестата за вода. Ако водата е от кладенец или чешма, невестата ги обикаляла три пъти, покланяла им се, след което намазвала оградата им с масло, пускала във водата просо или жито, хляб, пари и след това наливала съдовете. Кумът (деверът) и тук изпълнява главна роля, той три пъти разливал водата от съдовете, за да принуждава невестата да ги налива отново. Самото отиване при извор или кладенец има смисъла на пожелание за плодовитост, а също така се цели приобщаването на невестата към домашната работа в новия ѝ дом. Невестата трябвало да опита да пере и да преде по време на сватбените дни. Някъде, като шега, разкопавали пода в къщата и я карали да го замазва с глина.
Традиционната българска сватба такава, каквато я описах тук е изпълнена с драматизъм, богата обредност, музика и танци. Някои от традициите са се запазили и до днес в чистия си вид, други са видоизменени, а трети са заличени от модерния градски начин на живот. Но в много села българинът и до днес пази тази обредност и празнува сватбите си както някога.. В Копривщица младите хора могат да организират сватбените си тържества в традиционен български стил, с автентичните обреди и ритуали от Българското възраждане, като превръщат своя празник в едно различно и запомнящо се събитие.

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/1461685_653649107998782_846254306_n.jpg?_nc_cat=0&oh=645fcf6e6cb05e48bbeba7d3b819e757&oe=5BDAA01D)

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/1461878_653648921332134_518685536_n.jpg?_nc_cat=0&oh=673fe51b541e732b37c04684886be40b&oe=5BD59595)

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/12094_653649021332124_639697749_n.jpg?_nc_cat=0&oh=52db539d3006944870f87047b37157a7&oe=5BE0689A)


Българска Традиционна Сватба:

https://www.youtube.com/watch?v=61AL8Q9hVSY
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Ноември 19, 2013, 17:23:47
Седянка

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/1461779_660619403968419_910678559_n.jpg?_nc_cat=0&oh=cd59df9e223d915e1b7e65002a573b70&oe=5C0BF3BA)

Седянката е традиционен ритуал, който обединява цели махали и села. Младите хора се събират около седенкарския огън, където се редуват песен, танц, музика, обред, приказки, предания, легенди, гатанки, закачки, задявания, суеверия. Въпреки, че се възприема като празник, в основата на седянката е трудът. Момците се грижат за забавата, а момите се надпреварват да покажат уменията си в преденето, шиенето и другите “ръкоделни” работи. Трудолюбието е много ценно качество, затова тук присъстват и възрастни жени, които искат да подберат снахи за синовете си.
Домакинството се поема винаги от момите, те определят кога и къде да се съберат - момата наклажда седянката. Периода на седенките е през неактивното трудово време, а конкретното начало е зависимо от деня на Света Богородица – покровителка на семейството и дома. По стара традиция преди започването на седенкарския период се прави обредно заклаждане на седянка. Това е обичай с голяма магическа натовареност и от това как ще бъде направен той, зависят останалите седянки през годината. На заклаждането присъстват само момите, които са организатори и основни участници в него.
Първата седянка в по-голямата част от страната се прави в деня на Голяма Богородица (15 август), която се приема за покровителка на семейството, домашното огнище, раждаемостта и майчинството. Момите се приготвят няколко дни преди заклаждането, като се стремят всяка една от тях да вземе кол от оградата и помета от пещта на момъка, който люби. Донася се и власина от тиква, която влачат след себе си, за да се влачат и ергените след тях.
Вечерта на празника, след залез слънце, всички моми тайно се събират в края на селото на някой кръстопът и заклаждат седенкарския огън. Със запалването му девойките започват един по един да изгарят донесените предмети и да наричат, като се вярва, че така момците ще се довлекат на седянката и всяка ще бъде залюбена от нейния избраник.

Според патриархалните норми момата няма официално право да обяви своя любим. Събирането на първата седянка за годината има обреден характер. На нея присъстват само моми, които правят магически наричания за любов и символични движения около огъня, използвайки донесени предмети от дома на любимия, растения и определени битови предмети. В края на обреда се приготвя дар за избраника и момите запяват, за да привлекат ергените.
На прага на къщата, къде се провежда седянката, ергените гърмят, свирят и се провикват, а стопанката веднага отваря портите. В по-ранно време младите са разделени на мъжка и женска половина, а впоследствие се размесват и сядат “либе до либе”. Щом момъка седне до любимата демонстрира пред всички отношението си към нея и чувствата си. “Вземането на китка” е най-срещаният любовен знак, тя също носи магическа сила. Момъкът краде китката, а момата може да му я даде сама след хорото само, ако са си открили предварително чувствата, тогава се припява за мома и ерген и им се честити. Мома, която се завърне вкъщи без китка е “белязана” и всеки знае, че си има любим. Когато момъкът се сдобие с китката на любимата, я носи на видно място. Ергенът дава ябълка при дълбоки любовни взаимоотношения и тя е най-желаният знак от момата. Любовният знак е подаван от момците и приеман от момите. Ако мома не приеме знак, се смята за обида и той си отмъщава.
Когато родителите не позволяват на двама млади да се вземат, момъкът краде любимата си или тя му пристава, което почти винаги се случва на седянката.
Седенкарската веселба продължава до ранни зори, и след като пропеят петлите се разтурва. Първи си отиват ергените, а след тях момите като мома и ерген вървят заедно само, ако са роднини. Последното седенкарско събиране се нарича “закукване на седянката” и има обреден характер.

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.660619377301755.1073741856.185781174785580&type=1 (https://www.facebook.com/media/set/?set=a.660619377301755.1073741856.185781174785580&type=1)
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Септември 04, 2014, 22:18:13
Традиции при сватба

Българските сватбени обреди и обичаи се отличават по своята празничност и разгърнатост сред всички семейни обичаи. В тях е характерно наличието на драматичен елемент, образно отражение на отминалата действителност, което ги прави и част от народното предтеатрално творчество. Сватбените обичаи имат регулативна функция – определят отношенията в семейството, домакинството, към което се включва младата брачна двойка, между двете родствени групи, свъзващи се със сватовство и т.н.

Целта на семейните обичаи и обреди е преди всичко да регламентират брака, да му осигурят обществено признание със всички произтичащи от това последици. Неизменно, някои обичаи имат аграрни елементи и те имат здравословен аспект, осигурявщ родитба, здраве и благоденствие.

Браковете обикновено се сключвали в зависимост от народния стопански календар, и от църковния календар. Сватби не се правели в период на усилена селскостопанска работа и по време на пости.

Два са основните етапи на обичаите, свързани с брака – единият има повече правен характер и е свързан най-вече с окончателното изпълнение на договарянията относно материалните условия (годеж), а другият е повече с обществено утвърждаване на сторения договор (сватба).

Предсватбеният цикъл включва ред обичаи и няколко обреда, които имат за цел конкретен избор на съпруга и създаване на предпоставки за сключване на брак.

Инициативата за сключване на брак обикновено е у момъка – по-точно у неговото семейство. Семейството приема неговия избор, когато той отговаря на най-общите изисквания към бъдещата невеста – добър род, здраве, работливост, имотност. Имотното състояние на невестата има повече престижно значение. Това определят две обстоятелства – невестата не получава точно определена зестра и наследство, и, второ – за нея се плаща бащино право, т.е прид. Затова, въпреки, че имотната невеста получава по-голям чеиз, за нея се иска и плаща повече прид.

Сгледата е първата стъпка към утвърждаване на избора. Тя е предварителен оглед с или без установяване на контакт между двете семейства.Тези срещи имали секретен характер и се осъществявали предимно вечер. Сгледниците, наричани още огледници, одумници, годежари, сгодичари, са родственици на момчето. Когато момата е от друго село и изборът не е направен окончателно, сгледниците могат да отидат там само да разузнаят с какво име се ползва семейството на момата, как се оценява държанието на самата мома и т.н. Ако няма нужда от такова разузнаване, то задачата им е да проучат дали семейството на момата е склонно да даде съгласието си за този брак. Сред пратениците, винаги има авторитетен и заможен човек, който се ползва с общо доверие. В разговора със сгледниците обикновено се спазва загадъчност и алегоричност. Домакините трябва да се досещат за какво са дошли гостите и и да отговарят също с клиширани фрази, типични за обичая. Влезнат ли гостите в дома на момата, сядат до огъня и го разравят с машата – това е знак за условната им мисия на сватовници. Осмислянето на обичая е „да се разгори огънят, та да се запали момата за момъка“.

Мотивите за съгласие от страна на домакините е „да си помислят“, като е прието да се отложи отговора поне веднъж. За отказ са отговаряли, че девойката е малка и не й е време за женене.

Ако срещата е успешна, тя прераства в годеж, наричан в различните краища на страната главеж, даване нишан, запив, углава и др. В повечето случаи годежът не се изчерпва само с една среща. Има малък и голям годеж. И на двата годежа се уговарят материалните изисквания и на двете страни, като се разменят традиционните дарове – накити за годеницата и дарове за годеника. Всички годежи са съпроводени с веселба, музика и гощавки.

При годежа съществуват обичаи от магично естество. Например, китката, която се дава на годеницата трябва да съдържа тек жълтъци, за да роди бъдещата невеста. Често двамата бащи разчупват пита над главите на годениците и раздават на гостите. По разчупването гадаят коя от страните е по-сполучлива и какво поколение ще имат младите. Още първия годеж, годениците носели отличителни знаци (перо с монета) и могли да се срещат денем. Не се гледало с добро око на годеници, които се виждат насаме преди сватбата.

Сватбата винаги е в празничен, обикновено в неделен ден. Двете семейства се готвят за него заедно и поотделно, калесали са гости. Всички отделни моменти от сватбата имат определен смисъл и се изпълняват от отделни лица. Участниците в сватбата не са едни и същи в различните райони на страната. Освен младоженец и булка (невеста, булка и младоженец, юнак, зет) на първо място са деверът (един, по-рядко двама), побратим, аратлик; стари сват и стара сватя; старата сватя ходи винаги близо до невестата, като следи да не й прилошее; помайчима (деверовата майка); кум и кума, наричани още калтатя и калимана; зълви (лели).

Сватбата се открива с поканване (колесване) на гостите.Извършва се от колесари, обикновено деверът и близък приятел от страна на момъка, а девойки (зълви) от страна на годеницата. Колесарите са накичени с кърпи по рамената, а на места и с венци по главите.

Началото на обредните ритуали поставя т. нар. обичай засевки, наричан още и месене на квас, замески, подмясване на хляб., меденик и т.н. Същината на засевките се състои в отсяване на много брашно, необходимо за измесването на хлябовете за трапезите най-вече в деня на довеждането на невестата. Отсяват и замесват обикновено зълвите, като първата от тях непременно трябва да има живи родители. В началото на замесването взема участие деверът, който разбърква тестото със свирка или пръчка, на която е наденат пръстенът на младоженеца. Девойката, която замесва хляб, на места е облечена с дрехите и накичена с накитите на бъдещата невеста.

Сеячките и месачките трябва да са три, шест, седем. Сеят през три сита, отсяват в три нощови, а на места и в седем. В Западна България слагат пръстените на младоженците и гривните на невестата в тестото. Отсяването и замесването имат изключително празничен характер и са придружени със специални песни.

Освен обикновен хляб се измесвали краваи, наричани кумови краваи, украсени с разни образи. Едни от тях се поднасят на кума, а други се носят при взимането на невестата и довеждането й в къщата на младоженеца и се наричат гълъбета, гургурушки и др.

Следващия момент от сватбата е приготвянета на сватбеното знаме – стяг, пряпорец, феруглица. Приготвя се от девойки, като бяла или червена кърпа (или и бяла и червена заедно), се закачват на обикновен прът, накичен на върха с цвете, с ябълка или обикновен кромид. В цветята се слагат билки и червени конци против уроки. В Родопско приготвянето на знамето е ставало най – тържествено. С песни се отивало в гората за цветя и намирането на подходящ прът. Дървото се отсичало наведнъж „за да не повтарят младоженците“. В основата му слагали хляб, кукла, орехи и заливали с вино. Такива знамена се правели и в двата дома – на младоженеца и невестата, като след венчавката се съединявали.

В Родопско, Северна и Западна България приготвяли сватбено дърво, наричано още кумово дръвце, ела, ръченик, канска, кужел, яболшница. Най-често това е елхово или борово клонче, окичено с цветя, панделки, цветна прежда, хартийки, с набучени навсякъде „позлатени ябълки“. Най – често се приготвя в дома на невестата от нейните дружки. В Софийско се правило от кума или сватбарите. Обикновено дървото се продава на кума. Забодено на кравай, сватбеното дърво се носи на всички сватбени шествия и се слага на трапезата пред най-почетните сватбари (кум, стар сват) и се разваля след свождането на младоженците.

До началото на XXв. в църквите не е имало сватбени венци, изработени от метал, затова в дома на кума са се изработвали венци от лозови пръчки. В тях се слагали цветя, билки и червени конци против уроки. Приготвянето на венците е било съпровождано със съответните песни.

Към подготовката на невестата за сватбата спада и обичаят сресване и сплитане на невестата. В него взимат участие само девойки. Преди да бъде пременена във венчалното си облекло, дружките й разплитат косата, сресват я и я заплитт отново. Вчесването и заплитането е съпроводено с нарочни песни.

Аналогичен с този обичай е бръсненето на младоженеца. Той е много по-популярен в страната. Бръснат младоженеца, дори да е съвсем млад и да няма нужда. Ритуалът се извършва от някой момък или от девера. В Кюстендилско се изреждат девет души да бръснат младоженеца. Това става на двора, на дръвника или под плодно дърво. По време на бръсненето свири музика и зълвите пеят обредни песни.

На места в страната се организира момкова вечер. Прави се обикновено в петък вечерта. Цяла вечер свири музика, а момците се забавляват като омесват пита и сами я изпичат на огнището без да използват лопата за огъня. Момата също имала прощална вечер в дома си, на която приятелките й обикаляли около нея и пеели жални песни.

Стъкмяването на невестата и забулването й се правят преди да я изведат от бащиния дом. Тя трябва да е облечена с най-новите си дрехи и накичена с много накити. Забулването, наречено още прекриване е представлявало покриване с плътно червено платно през което невестата нищо не виждала. Затова тя била водена. По този начин се закривало лицето на невестата от чуждите погледи.

Сватбарите, дошли да вземат невестата от дома й, обикновено заварвали портите затворени. За да влязат, деверът или някой друг от момковата дружина, трябвало да покаже някаква сръчност, за да ги пуснат: да свали високо закачена кърпа или невестинското знаме. Има и обичай сватбарите от страна на невестата да бичуват младоженеца, когато влезе при невестата.

За да влязат при невестата деверът и младоженецът трябва да платят „откуп“. Дружките на булката не ги пускат, докато не „спазарят“ невестата. Младоженецът дарявал булката с обувки, с които тя се венчава. След откупа, невестата е предавана на девера , който я хваща за кърпа, промушена под пояса и я извежда от къщата. Покритата невеста се прощава с родителите си като им се покланя и целува ръка, а те я целуват по лицето. През това време музикантите свирят тъжна музика. Обичай е, майката на невестата, кумата или други близка да хвърлят просо, жито, орехи, дребни пари върху извежданите младоженци за „плодовитост и богат живот“.

Изпращането на много места е завършвало с обичая, младоженецът да се върне и да скъса огърленото копче от ризата на майката на булката, като пуска в пазвата й златна жълтица. Така зетят „отплаща“ млякото за отхранване на невестата, един вид майчиното право.

Венчаването ставало непременно в черква, а в села, където нямало – в къщата на младоженеца.

Въвеждането на невестата в новия й дом е основен момент от сватбата. Когато стигат до къщата на младоженеца, сватбарите спират. Пеят се празнични песни, които приканват свекървата да посрещне невестата, която е нейна отмяна. Младоженците влизат в къщата по постлано бяло платно или друга тъкан. В редки случаи постилали слама и черга или ралник на нея (Кюстендилско). В Разложко, невестата е трябвало да стъпи по прострян по двора червен конец, след което той се изгарял. В Родопско стъпвали по вълна. След като девера или свекъра свалят невестата от колата или коня, свекървата я посреща с два хляба, които невестата слага под мишниците си, дава също паница с мед, вода, масло и ябълки. Всичко това тя подава на невестата, за да влезне в къщата с „берекет“.

Булката мацва с пръсти по праговете на вратата с меда и маслото. Това се тълкувало като пожелание за плодородие и символ на благост, което невестата внася в новия си дом.

Завеждат невестата до домашното огнище, на което тя се покланя, изпуска в него хляба и водата, поразравя го и даже стъпва с крак в него, а ако огнището е насред къщата, го обикаля три пъти. Понякога карали невестата да погледне през комина, за да са й чернооки децата. Още прага на къщата й подавали малко дете, най-често момченце, което тя целува, дори трябвало да се разплаче, „за да роди и тя“. В Софийско свекървата захранва и запойва младите с хляб и вино и им дава сито да сеят. Младите влизали едновременно през вратата, като не настъпвали прага и се стараели да го прекрачат с десния си крак. Характерно за тази област е било воденето на невестата за вода.

Песните, които съпровождали посрещането и въвеждането на невестата в новия дом са оптимистични, радостни и хвалебствени, подчертаващи, че тя ще е в помощ на свекървата.

Центърът на последвалото сватбено тържество е трапезата. Особена празничност придавал и богатият песенен репертоар.

Говеенето на невестата е имало голямо значение в миналото. Изразявало се е в пазенето на мълчание и неговоренето в присъствието на важни роднини – свекър, девер, кумове. Говеенето продължавало със седмици или месеци докато не се прекъсне с обреда прощаване, прошка, отговаряне, придружено със съответното угощение. На места говеенето продължавало различно за свекъра, свекървата и т.н.

Брачното свождане на младоженците става през нощта след венчавката, в определено за целта помещение. На места брачното ложе е било приготвено в кошарата или друга селскостопанска постройка. То се подготвя от зълвите, които стоят на него и не тръгват, докато не получат откуп от младоженеца. По време на свождането на много места е било прието да се подслушва и да се гадае по чутото за бъдещата рожба. През това време веселбата затихвала около запален огън и момците започвали да играят танц „чукане на пипер“, който се изразявал в жестикулиране и имитиране на садене и копаене. Краят на свождането се известявал от младоженеца пушечен гърмеж и изнасяне на сватбената риза. Всеки оставя на нея пари за невестата. Приготвя се блага ракия, на места обагрена, с която се черпят присъстващите. При благополучно свождане на много места счупвали керемида или глинена съдинка и носели на невестените родители дар – окичен жив козел или овен.

Ако невестата се окаже нечестна, гостите напускат дома. Гайдарят се качва на покрива и известява селото, че в този дом има нещастие. Често са връщали нечестната невеста в дома й и са я опозорявали публично. Това се е вършило с убеждението, че носи зло и нещастие в дома и селото.

Разбулването на невестата и снемането на венеца обикновено става в понеделник. Извършва се от кумата или девера. Невестата сяда в градината, често под овошка или розов храст. Снемането на булото не става с ръце, а с точилка, с жегъл или обикновена пръчка. Булото се мята на овошката, където остава няколко дни. В Западна България свалянето на булото е съчетано със забраждането с обикновена кърпа. Било е прието невестата да плаче за сваленото було и невестенския венец, тъй като по тези места девойките ходели незабрадени. Този обред е придружен с песни, подканящи младата булка да се съпротивлява.

Краят на сватбата се отбелязва и с повсеместния обичай отвеждане на невестата за вода, изпълняван в понеделник, вторник или сряда след свождането. Невестата отива за вода с музика, придружена от всички сватбари или само на жените с децата. Тя се покланя на кладенеца и го обикаля три пъти, пуска във водата просо, жито, хляб, пари. Деверът насериозно или на шега излива водата от стомните и невестата е принудена да ги пълни отново и отново.

Народното осмислане на този обичай е да се приобщи невестата към къщната работа. В много случаи тя е трябвало още в първите дни да пере дрехи с бухалка, да преде и т.н. На места развеселените сватбари дори разкопавали пода в къщата, за да го измаже невестата наново с глина.

http://balkansko.bg/ (http://balkansko.bg/%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0%D0%B8-%D0%B8-%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%86%D0%B8%D0%B8/%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%86%D0%B8%D0%B8-%D0%B8-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8/%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%86%D0%B8%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B1%D0%B0/)
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Октомври 18, 2014, 13:19:41
Лъжицата във фолклорните ритуали и вярвания

Обикновен предмет от ежедневието, в българската традиционна култура лъжицата е придобила специално значение
в редица ритуали, обичаи и магически практики


(http://static.bnr.bg/gallery/55/556d37ca6b127ed72420f20f198828d7.jpg)

Хората по нашите земи използват лъжицата от дълбока древност. В музейни сбирки из цялата страна се съхраняват различни по форма и големина лъжици, изработени според епохата от глина, камък и други, векове преди Новата ера. По понятни причини дървените им събратя са от по-ново време, но затова пък се споменават в приказки, песни и поверия. Дървената лъжица практически никога не е напускала българския дом. Независимо, че преди векове в градския бит навлизат металните прибори за хранене, дървените бъркалки, черпаци и всякакви други помощници в кухнята запазват своето място. Да не говорим, че през последните години специалистите по хранене упорито ни съветват да приготвяме храната си с дървени прибори – заради вредните съединения, които образува металът с някои вещества, съдържащи се в продуктите.

(http://static.bnr.bg/gallery/c4/c46fcba8b258937d33e138b11c1e3d82.jpg)
Костени лъжици от VI-V хилядолетие пр.н.е., намерени в землището на град Стара Загора
Снимка: Албена Безовска

Според големия български етнограф Димитър Маринов, лъжицата се явява много често при баенето и при магиите. С три, седем или девет лъжици, се премахват уроки. За да е успешно лечението, те трябва да са събрани съответно от три, седем или девет къщи. Също така с тези лъжици може да се правят и развалят магии за обиране на млякото от добитъка, за обиране на житото от нивите, за направа и развала на женитба и пр. Те имат силата да „развържат” или да „завържат” младоженеца – т.е. да му помогнат или попречат да изпълни задълженията си при свождането (първата брачна нощ). Ето защо по време на някогашните сватби жени, близки на младоженците, оглеждали щателно дрехи, предмети и завивки в стаята, подготвена за това.

(http://static.bnr.bg/gallery/18/1870910aabe1e5ed1ec92dcf2b48aa90.jpg)

Както всички предмети, лъжиците също придобиват различни качества в зависимост от материала, от който са изработени. За готвене е добре да са от дъб, бук, явор. А за ритуалите против уроки и за лечение трябвало да са направени от бряст, ясен или габър. Много баби баячки предпочитат чемширова лъжица за своите магии. За чемширова лъжица се пее и в коледарските песни. Там домакинята (или знатната мома) „яде и пие с чемшир лъжичка и чемшир паничка”. Може би е необходимо да поясним, че чемширът е сред малкото представители на растителния свят, за които е забранено да се внасят в дома. Той е предназначен за погребални и поменални ритуали, а в къщата влиза единствено на Коледа, защото от него се правят коледарските китки.

Според едно от поверията, лъжица, хвърлена през главата на човека, го спасява от уплах. При разширен вариант на ритуала слагали в лъжицата малко сол и вода, изпивали съдържанието и отново хвърляли лъжицата по същия начин. Това повтаряли докато лъжицата падне нагоре с вдлъбнатата си страна, така, както се поставя обикновено. Счита се, че докато пада обратно, страхът не е напуснал човека.

Предпазната сила на лъжицата използвали и през първите дни след раждането, в които по принцип родилката не бива да напуска дома. Жената излизала само, ако носи в ръцете си запалено кандило или въглен на керемида, опърлен парцал и чесън. Сред задължителните предмети била и дървена лъжица със завързан на нея червен конец.

(http://static.bnr.bg/gallery/aa/aae736ea7d67f3f3b888b1d2d3d175ec.jpg)
Керамична лъжица от V хилядолетие пр.н.е., намерена в землището на град Стара Загора
Снимка: Албена Безовска

Чрез лъжицата хората „получават” и различни знаци, предупреждения, уроци. Ако на масата е сложена лъжица в повече – ще дойде гост. Ако човек яде с две лъжици, ще се жени два пъти. Паднала от масата лъжица предвещава, че ще дойде жена, ако падне нож – ще дойде мъж. Двама души не бива да се хранят с една и съща лъжица – ще се скарат.

"Не е лъжица за твоята уста" казваме, когато някой се е захванал с нещо, надхвърлящо възможностите му. „В морето вода с лъжица притуря” е израз за безсмислени дейности. А следната поговорка едва ли се нуждае от пояснения: „Като търсиш голяма лъжица, вземи голяма мотика”.

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100473722/lajicata-vav-folklornite-rituali-i-varvania
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Октомври 21, 2014, 21:08:07
"Край софрата" - картина на Васил Горанов:

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10818322_747789375299286_8329465245407429230_o.jpg?_nc_cat=0&oh=ec0d3c3f92d4ad334762cc4782408f04&oe=5C0B7F54)
https://www.facebook.com/vasilgoranovart/photos/a.598160993595459.1073741829.597717253639833/747789375299286/?type=1&theater (https://www.facebook.com/vasilgoranovart/photos/a.598160993595459.1073741829.597717253639833/747789375299286/?type=1&theater)
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Февруари 06, 2015, 21:50:54
Как са строили своите къщи нашите предци?

(https://craftsmanbg.files.wordpress.com/2015/01/balkanska_kashta.jpg)

Моята баба, която е стара балканджийка и в момента е жива на 96 години веднъж ми разказа, как са живеели хората на село едно време. Тя ми разказа, че когато на някой от селото му се случило нещастие, цялото село се вдигало да го подкрепи. Имало един случай, когато на някакъв човек се издавили всичките овце. Това е било целия му поминък. Тогава той взел едно въже и тръгнал към гората да се беси. Съселяните му го спрели, хванали го и започнали да минават от къща в къща. И от всяка къща му давали по нещо, кой агне, кой козле, кой теле. Така накрая човека завършил с повече добитък отколкото първоначално имал. Това е било истинската „социална държава“, при която човек помага на ближния си когото познава, а не днешното държавно насилие и чиновнически произвол които отнемат от тези които работят и дават на други, които не искат да работят само защото отговарят на определени „социални критерии“. В старата жива и органична селска общност няма как лентяите да получат нещо, но се е помагало само на честните и трудещите се хора, когато изпаднат в беда. При това без закон и писани правила. Просто хората са постъпвали по сърце, съвест и според добрия пример който са видели от дедите си.
Баба ми разказва също, че когато някой започнел да строи къща, купувал само пироните, а другите му помагали да събере и издяла греди от гората, и да направи кирпич от глината на двора, както и цяло село се  вдигало да му строи къщата. Така дори и най-бедните са имали свой дом без поробване към банките за остатъка от живота си. В днешното време на индивидуализъм и себичност сме изгубили тези реалности, затова сме поробени в една система в която заробването към банки и кредитори задушава и строителството и свободата на развитие.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=32211
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Март 02, 2016, 20:35:59
Старите майстори в Добруджа благославяли градежа на къщите с магически слова

(https://belejnik.bg/images/presechki/kashta04.jpg)

"Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии!", провиква се мъж, който се е качил на билото на покрива на току що построена къща. На една от гредите е забоден дървен кръст, превързан с пешкир, а отдолу, в двора край градежа, се е събрала цялата многолюдна фамилия. "Чорбаджията майсторите сайдиса, Бог него да дари! Колкото звезди в небето, толкоз овце в полето! Колкото са на ризата жичките, толкоз да са му жълтичките", благославя човекът от покрива. Силният му глас се извисява над групата и достига до всички къщи, накацали като бели лястовички в добруджанската равнина. След минути цялото село се стича край новото жилище. Всеки е взел нещо от своя дом – я пешкир, я риза, я чорапи... Хората се появяват с усмивка и окачват  даровете на кръста, до който стои баш майсторът и реди благословии. 
Всички отиват на градежа. Не се допускат отклонения, защото индивидуализмът в традиционното общество не е развит, обяснява Лена Кирилова, уредник в отдел "Етнография" към РИМ Добрич. Припомня, че приказката: "Какво ще кажат хората.", тръгва точно от тези времена.
В представите на старите българи само мъж, който е построил сам дома си, имал право да се нарича стопанин и домовладика. А изграждането на дом било свещено действие.

Първо се търсело подходящо място. Добре било, ако теренът вече е усвоен, т.е., там вече някой е живял и пространството си има дух и сайбия (б.а. стопанин). Ако пък мястото не е било обитавано, то трябвало да е поляна, ливада и въобще равен терен. Никога не се строи върху самодивско игрище, защото се знае, че там трева не никне.
В Добруджа къщите винаги се градят около естествени водоизточници, или там, където водата може лесно да се добие. Когато строиш на неусвоено пространство, предната вечер посипваш мястото с пепел, разказва Лена Кирилова. На сутринта се гледа какво животно е оставило следи, защото то ще е духът покровител на дома. Най-често в ролята на дух покровител влизала змията, защото за древните българи тя е била символ на мъдростта, знанието и дълголетието.
Традицията повелява основите да се копаят винаги на изток, преди изгрев слънце, на "лек ден" и на нов месец. Неписаните езически правила изискват първата копка да се направи от баш майстора или от самия стопанин. После се извършва жертвоприношение. Кръвта на закланото животно трябва да изтече в темелите на бъдещата къща, а костите и главата му да се положат в основите на строежа. Там се оставя и сребърна пара. В християнско време е прибавен и обичаят в основите да бъде зазидано и шише със светена вода. Записват се имената на стопаните, на майсторите и кога е била градена къщата. Тези данни се заравят в земята. Често се хвърлят и пари в основите на дома. След това започва градежът.

Когато къщата е завършена, се прави обичаят "викане". "Чорбаджията нас подари, златен дар, златен бакшиш", провиква се дюлгеринът и пожелава късмет, добруване, много жито на полето и много бъчви в мазето. Думите съзнателно се изреждат на висок глас, защото се знае, че словото има магическа сила. Надошлите да чуят благословията комшии и роднини оставят подаръци, а майсторите премятат даровете през кръста или на въже, опънато на покрива. Обичаят изисква майсторът да обявява всеки дар и да съобщава името на дарителя. Викането завършва с думите: "Който донесе – благодарим, който не донесе – пак благодарим...". Е, понякога дюлгеринът изтърсва: "Който не донесе – до довечера да го втресе..."  Но рядко. Зидарят основно се проявява като добър орисник, а когато приключи с пожеланията, стопаните дружно извикват: "Амин!"
Следва предаването на ключовете от баш майстора на стопанина, но това също трябва да стане на "лек ден", което значи понеделник или сряда, или "когато месечината се пълни". А щом поеме ключовете, домовладиката дава пари извън уговорената заплата.
По правило първият, който прекрачва прага на новата къща, е най-старият член на семейството. Той ръси зърно и пари на входа и влиза тържествено, а едва след него могат да пристъпят всички останали.

Първото нещо, което трябва да направиш в новото жилище, е да запалиш огнището, защото огънят е символ на дома. Там където има огън, има живот. Загасне ли огънят, свършва животът. Огнището може да бъде запалено от свекъра, от свекървата или от майстора, строил къщата. Вярва се, че като се накладе първият огън, къщата получава своя сайбия. Това е невидимият дух – закрилник на дома. За да се чувства добре сайбията, огънят  трябва да се поддържа 40 дни. Заедно с огъня в дома се внасят хляб, вода, сол, икона и най-важните предмети от покъщнината. Този обред поставя началото на усвояването на къщата. Коли се курбан и се прави водосвет. По-заможните стопани колят теле, овен или агне, а сиромасите – пиле. Според обичая, стопанинът трябва да заколи курбана над огнището, до източната стена на къщата или на прага й. Може и под плодно дръвче в двора. На първия голям празник (Св. Богородица, Димитровден) се приготвя богата трапеза, канят се роднини и съседи, които носят дарове за новия дом – котли, сахани, тави, черги или хранителни продукти като брашно, фасул.

Добруджанските къщи

Най-древните добруджански къщи били направени от пръти, измазани с пръст. Наричали ги уземни, защото били вкопани в земята. Жилището се състояло от помещение с огнище, където се приготвяла храната и стая за спане, наречена соба. Векове по-късно къщите станали наземни. Правели ги от кирпич, дърво, камък. Глинените постройки не задържали мухъл, били прохладни през лятото, топли през зимата и устойчивина земетресения. Основата им била от трамбована пръст, а покривът имал четири стрехи.

Традиционната добруджанска къща е едноетажната, защото е построена в равнина. Няма смисъл да е на няколко ката, както в планината. Най-често сградите са двуделни, но през Възраждането почнали да се появяват и богаташки триделни къщи. Сградите на заможните добруджанци имали полуподземен етаж, в който съхранявали стопанските уреди или го ползвали за зимник, а над него изграждали етаж за живеене.
Между приземието и жилищния етаж се оформил един леко издигнат каменен цокъл, а откритото пространство по цялата дължина на предната фасаса наричали сундурма или пруст. Но не в архитектурните детайли, а в цветовете е красотата на добруджанските къщи. Сградите белеят от замаската с вар, на чийто фон на контрастират дървените части – греди, дограма,  боядисани в охра, синьо, зелено и червено.
Огромни цветни градини опасвали къщите, но двуметрови зидани огради спирали лошите очи към дома. Във вътрешната част обаче във всички дворове имало междинна врата, наречена комшулук. Тези междусъседски портички били използвани основно, когато зли хора или разбойници тръгнат да ограбват и да безчинстват сред населението. Настъпела ли такава опасност, фамилията хуквала навън, минавала през всички комшулуци, излизала извън селото и търсела спасение при роднини от други села.

https://belejnik.bg/presechki/starite-maistori-v-dobrudzha-blagoslavyali-gradezha-na-kashtite-s-magicheski-slova
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Октомври 16, 2016, 08:31:50
Култът към предците у българите

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/14753490_1120441367993695_8180510768151447268_o.jpg?_nc_cat=0&oh=c75332020b7daf05b24243a8c313a498&oe=5BDE50B9)

Култът към предците играе много важна роля в езическия свят на европейците. Почитта към умрелите е една от най-древните изяви на религиозност и се среща у всички народи на Стария континент. Благоговението пред прадедите е по същество благоговение пред кръвната връзка между настоящето и миналото. Сред българите е запазена представата, че всяка къща има свой дух покровител, който най-често се нарича „стопан“, „наместник“, „дядо“. Самото му название подсказва, че този дух е праотец и има за задача да се грижи и да поддържа реда, та поради това не е случайно, че той се явява пазител на семейството и неговото имущество. Той осигурява здраве, помага за леко раждане и донася плодородие. Смята се, че стопанът е бил един от предшествениците на рода, който е бил по-изтъкнат и по-отличителен човек, който продължава да следи живота на потомците си. Понякога се представя и като смок (или змия), който обитава под прага или огнището на къщата, но със забрана да бъде убиван. По-често обаче се определя като невидим дух. Усещането за присъствието му в дома говори за дълбокото уважение, което е хранело всяко семейство към своя прародител. От своя страна това е водело до поддържането на реда, който включвал стародавни обичаи, отношения и разбирания, както и до стремежа на всеки човек да върши достойни дела. Отношение към култа към предците има разбирането, че основна грижа на всеки мъж и жена е да се ожени и да има много и здрави деца. За бездетните се смята, че те носят бремето на стари клетви на свои роднини и затова на тях не се гледа с добро око и не се разрешава да участват в обредите. Неслучайно е възникнала поговорката: „Къща без деца – огън да я гори!“ Понякога умрелите се явяват в съня на някой член на семейството (обикновено най-стария), за да го предупредят за настъпващи премеждия и напасти, а друг път имат за задача да донесат вестта за щастие и плодородие. За да се поддържа благоразположението на духа порковител, се изпълняват различни обредни практики. По време на големите празници всяко семейство кани стопана на трапезата. Първите плодове се посвещават именно на праотците. В тяхна чест се раздава храна, дрехи, пали се огън и се играе хоро. На много места е отбелязван ежегоден празник, посветен на предците, който е бил честван около зимното слънцестоене. Тогава, а и в случаи, когато стопанът се яви на сън или се умолява за здравето на някой болен, се приготвя специална жертвена храна, която включва няколко сложни етапа на приготовления. Обикновено се използва мълчана вода, мита на реката пшеница, с които се замесват и се приготвят погачи и млин. Коли се черна кокошка, петел или овен над предварително изкопана до огнището малка дупа, като целта е кръвта да изтече в нея, след което се запечатва с кал. Накрая животното се вари или изпича цяло. На трапезата се нарежда, освен месото и тестените изделия, и вино. Половината от виното се излива в огъня в чест на праотеца, а от всяка храна първо се откъсва парче за него. Отделеното за духа покровител се поставя в четирите ъгъла на най-горната част на къщата. Вместо обичайната наздравица на този ден, преди да се отпие от виното, се излива малко от него и се изричат думите: „Цъфти, къщо, весели се, стопане!“

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=1120441367993695&set=a.382874028417103.78135.100000835266203&type=3&theater (https://www.facebook.com/photo.php?fbid=1120441367993695&set=a.382874028417103.78135.100000835266203&type=3&theater)
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Април 22, 2017, 17:24:33
Традиции и обредност при строеж на нова къща

Един от трудовите обичаи, запазени от миналото до към 50-60-те години на миналия век, е строителството на нов дом.

В деня, определен за започване на строежа, стопанинът коли кокошка или агне. Клането се прави над основите, за да може кръвта да попие в тях. Ако се коли агне, главата му се заравя в земята, където ще бъде прагът.

При строеж на къща с нови основи, стопанинът поставя в тях пепел от огнището и вода. Съществува предание, че новата къща няма да преуспее, ако в основите и не се зазида кръв от животно. Курбанът за нова сграда е свързан със стремежа за умилостивяване на злите духове и запазването на домочадието от различни злини. Смята се, че закланото животно става курбан на къщата, тъй като според поверието първият, пристъпил прага на новата къща, ще умре. За да не умре човек от домакинството, се коли животно, което всъщност заменя домакина, който пръв трябва да влезе в новия дом.

Когато се запълнят основите с ломен камък, майсторът взема дялан камък, оформен с чук, и започва да го върти в един от ъглите на строежа, качва се върху него и казва на стопанина: ”Стопанино, виш камък, кюшето не уйдисва, трябва му камъ/клин/”. Стопанинът през това време го дарява с бакшиш и майсторът почва зидането на основите.

След строежа на стените започва покривната конструкция. На най-високата вертикална греда се заковава дървен кръст, над който във вид на дъга се заковава липова кора. Както кората, така и целият кръст се украсяват с цветя и започва викането на такия/благословия/. През това време стопанката дарява майстора с нова капанска риза и той се качва при кръста, обръща се на изток и започва със силен и ясен глас да вика такия. Всеки стих от нея се отделя с удължаване на последните срички. Ако баш майсторът няма силен глас викането се осъществява от друг майстор. Чрез викането на такия се предупреждават стопаните и комшиите, че строителството е към своя край и който желае, може да дари майсторите. Даренето продължава до покриването на сградата/около 2 дни/. При всеки донесен подарък се вика такия. Обикновенно наред с другото, всички комшии и близки даряват майсторите с капански пешкири/кърпи/. Накрая всичко дарено се поделя между майсторите. Ризата по традиция се полага на баш майстора.

Викането на такия е било в този вид:

Слушайти майстуре
и вий калфи и чираци
и наокулу кумшй-и-и-и. . .
Тъй какту съ върти тислътъ,
Тъй съ круй бинътъ
Нъ зиленатъ муравъ
Пуд сихунту нибе-е-е.
Съйбията пудари нъ пустройкатъ идин бакшиш
Бял кът сняг и червен кът гюл.
Дъ му пумогни Бог дъ иди на святу мясту,
Дъ запиши баща и майкъ, род и руднини
и наокулу кумшйи-и-и.
Блъгударим къжети майстуре нъ тос, койту дунсе
И на тос, койту ни дунсе пак блъгударети-и-и. . .
Елем тос, койту дунсе, нъ онзи свят гюлевъ
Сянкъ дъ бъди нът глъвътъ му-у-у.


Когато семейството се пренесе в новата къща, се извършва ритуал/в по-старо време/. Пръв е трябвало да влезе възрастен човек, който не е член на семейството, като носи в ръце ръжен, маша и стомна с вода. Влизането ставало преди изгрев слънце. Този човек пръв запалвал в огнището огън, след което семейството вече можело да се нанесе в новия дом.

Целият цикъл от обреди и обичаи по строежа на новата къща завършвал с нейното тронясване/освещаване/. За случая домакинството избира подходящ ден/обикновенно Рангеловден, Димитровден или Петковден/. На този ден се коли агне или теле и под формата на Курбан се прави троняската на къщата. Вярва се, че неосветената със светена вода къща няма да бъде здрава и в нея ще витаят зли духове. Близки и роднини се поканват чрез калесник, носещ бъклица с вино. Всеки идващ носи подарък и свещи, които запалва по стените на къщата.

Свещеник „очита” трапезата, посветена на новия дом, като им пожелава дълъг живот в него. При влизане в дома кръстникът/който също се кани/ хвърля шепа стотинки. Всички обичаи и жертвоприношения при строителството на нов дом са свързани с магическото действие, подчинено на една цел: здраве, плодородие и изобилие в къщата.

Полагане на основния камък

Полагането на основния камък е един обичай от по-ново време, но той се прилага от по-просветените, навярно пренесен от Западна Европа. Издълбава се дупка в предварително избран камък, подходящ за ъгъл. Върху пергаментна хартия се написва акта за започване настроежа: „Изграждането на този дом започна (упоменава се датата – ден, месец и година) при майстор строител …., планът е проектиран от …., постройката се ръководи от …., в присъствието на …(вписват се имената на присъстващите)“, като накрая се подписват всички. След това хартията се свива, поставя се в стъкленица с олио или зехтин, запушва се и се залива с разтопен восък; поставя се в дупката, където се слагат няколко монети и дупката се зациментирва. След това този камък се зазижда в един от ъглите.  Понякога в 4-те ъгъла се слагали 4 стъкленици със светена вода, а в други шишета с масло се поставя акта за започване на строежа, като при всички случаи се поставят и монети.

На някои места в Североизточна България при полагане на първия камък майсторът прави шега, като казва, че камъкът не ляга, от което се подразбира, че стопанинът трябва да даде пари за почерпка. Пак там на места на 4-те ъгли на изкопа на сградата се поставяли четвъртити камъни, наречени „темели“, те се поръсвали с вода и най-старият мъж от къщата посядал на всеки от тях. Това очевидно се е правело, за да има тройно живуване и засядане на домакинството. На мястото, където било определено да бъде огнището, закопавали една плоча, която се поръсвала с неначената вода, в която са били натопени някои бурени и билки. След поръсването бурените се закопавали под плочата и огнището вече било недостъпно за лоши духове.

Този акт на полагане на основния камък е практикуван не само при строеж на частни жилища, но и при строеж на обществени сгради, където на случая се придава известна тържественост, произнася се подходящо слово за значението на сградата, която се изгражда и се правят снимки на цялото тържество. Понякога то се отбелязва от пресата. Обичаят преди строежа регистрира един важен акт чрез вписване датата на започване на строежа, имената на майстора, проектанта и стопанина.

Пренасяне на жертва и преданието за вграждане

(https://bgnasledstvo.org/bg/wp-content/uploads/2017/01/%D0%B2%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B0-241x300.jpg)

Обичаят да се прави жертва преди започване на нов строеж е твърде стар. Жертвата първоначално е била човешка. Съществува предание, че в далечното минало при зидане на обществени сгради като черква или мост, за да се създаде дух покровител, който да ги заздрави, трябвало да се принесе човешка жертва, като тя или сянката й се зазижда в основите или в оставена недостроена част от строежа. Обяснението е , че в този случай има нужда от дух пазител, какъвто изкуствено може да се създаде, като се взида жив човек или, според по-късна замяна, само сянката му. Това е един вид защита на сградата и обитателите й, чиято несигурност смущава както майсторите, така и собствениците.

Наистина в далечно езическо време са били вграждани хора и този „суров“ обичай бил изоставен твърде късно. Мнозина в миналото са вярвали, че някои мостове като Павлекюпрюси на р. Еркене (приток на р. Марица) или Кадин мост на р. Струма, или Маринов мост при Перущица били задържани, само защото майсторите вградили жена или сянка на човек. При събарянето на джамията в с. Мадара в основата й бил намерен цял човешки скелет. Може да се предположи, че е бил взидан човек или, по-вероятно, че основите са попаднали над гроб.

Самото вграждане на човешка жертва или на нейната сянка ставало така: при изграждане на основите на сградата или съоръжението майсторите оставяли недоизградено място в някоя от неговите части и когато, било по невнимание или поради незнание, или пък по подлъгване, минавал някой покрай мястото, блъскали го вътре и го зазиждали. В по-късно време майсторите вземали мярка с пръчка, тръстика или въже на сянката на обречената жертва и я вграждали в основите или в друга част на градежа. Вярвало се, че този на когото била снета сянката, почвал да линее и наскоро умирал и се превръщал в таласъм (сенище).

Като отглас от това се предавали множество легенди, разпространени между народа, най-известната от които е възпята в народната песен за вграждането на майстор Маноловата жена Невяна. Същността на тази песен се състои в това: трима братя майстори градили мост. Дълго време продължил строежът, понеже не могли да сключат средния свод, който постоянно се рушал, като построеното денем нощем се проваляло. Досетили се те най-после, че строежът иска жертва и решили да не кажат нищо на жените си и която дойде на другия ден най-рано при тях, нея да зазидат в моста. Отишли си братята вечерта по домовете и най-младият майстор Манол не казал нищо на жена си. На другия ден жена му, след като напразно канила етървите си да отидат заедно да занесат храна на мъжете си, отишла сама. Когато видял отдалече младата си невяста, майстор Манол заплакал мълком, и когато тя дошла при тях, помолил я да потърси пръстена му, който бил паднал до свода. Щом отишла да го търси, другите майстори я повалили и започнали да я зазиждат. Невяна плакала и се молила да я освободят, но като разбрала, че е напразно, помолила ги да оставят гърдите и очите й открити, за да може да гледа и кърми детето си пеленаче. Майсторите склонили накрая и изпълнили молбата й и тя дълго време кърмила детето си и плакала; дори и сега гласът й се чувал нощем да проплаква.

Обичаят „викане“ или „дакия“

В района на гр. Смядово се спазваследния обичай: когато се свърши половината от строежа, т.е. завърши грубия строеж и се направи билото на покрива се прави „викане“ или „дакия„. Обикновено майсторът, който умее, произнася следната благословия с провикване:

"Благодарете се, майстори! От нашия чорбаджия дойде един подарък бял като сняг, червен като гюл, който струва 125 пола имперола! Колкото са на подаръка жичките, толкова да са му жълтичките! Той майстора сайдиса, калфите зарадва! Да му помогне Господ да иде на свето място! Да запише майка, баща, род роднини и комшии! Да отиде похвален, да се върне благодарен и от всяко зло избавен!“

След като свърши последната дума от викането, всички работещи: устабашията, калфите, чираците и стопанинът в един глас извикват „Амин„. Викачът привързва подаръка към дървения кръст, поставен на билото. Това се повтаря многократно при следващо поднасяне на подарък.

Известен е обичаят, който се спазва в района около гр. Попово. При издигане на сградата до билото на покрива и сковаването на дървения кръст един от майсторите произнася следната благословия:

Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии! Чорбаджията подарява един подарък, който струва хиляда пола и пирона! Благодарете се, майстори, той чорбаджията сайдиса и майсторите зарадва! Да иде на Божи гроб, да пише баща и майка, и роднини, и нас да не забрави! Да се върне със златни кочии! Колкото на тоз дар жичките, толкова да му са жълтичките, толкава чест и изобилие в тая къща! Пак се благодарете на тоз, който донесе и на тоз, който не донесе! Тоз, който донесе, на оня свят гюловасянка да има над главата си!

Спазва се следния обичай около Шумен: След поставянето на билото на сградата, сковава се кръст и след като се поднесе подарък от някой съсед или от стопанина на новостроящата се сграда, един от майсторите произнася следната благословия на висок глас:

"Слушайте, майстори, калфи и чираци и вий наоколо комшии и чорбаджии! Който с теслата задялва, той постройката запрайва! Който на плана разбира, той постройката развива! Комшията (стопанинът) подарява един бакшиш – 12 аршина и половина. Той, чорбаджията, сайдиса и майсторите зарадва! Да му помогне Господ колкото са на бакшиша жичките, толкова да му са жълтичките! (Ако е селски стопанин:) Колкото са в полето могилите, толкова да му са кобилите! Да му помогне Господ на свято място да отиде да пише баща и майка и всичките си родове! Благодарете се, майстори, който подарък донесе, Господ в къщата му живот и здраве да внесе!“

Прието е съседите, роднините и приятелите на този, за който се прави сградата, щом чуят, че дюлгеринът започне да вика и те да занасят от себе си подарък, повечето пъти домашно тъкани кърпи. При получаването на всеки отделен подарък става повтаряне на викането. В този случай само всичките други работници работят, а онзи, който вика, напуща работата си и начева своята монотонна песен. Когато строящата се сграда принадлежи на частно лице, то стопанинът има пълна възможност да прави сигурни заключения кои от съседите и роднините му са негови искрени приятели. Прието било, че собственикът на сградата може да си направи оценка, когато майсторите му са събирали най-много подаръци, че „той е обичан човек в селото“.

https://bgnasledstvo.org/bg/ (https://bgnasledstvo.org/bg/%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%86%D0%B8%D0%B8-%D0%B8-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%B8-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B5%D0%B6-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%BE%D0%B2/)
Титла: Re: Домът на някогашните българи
Публикувано от: Hatshepsut в Септември 03, 2017, 07:10:21
Сватбите по българските земи

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/20604210_1433082433436640_6836680084563143426_n.jpg?_nc_cat=0&oh=51303e9a5a1770176dc5daaa2d7e77e5&oe=5BCA7969)
Българска сватба - картина на Васил Горанов
https://www.facebook.com/vasilgoranovart/photos/a.598705330207692.1073741830.597717253639833/1433082433436640/?type=3&theater (https://www.facebook.com/vasilgoranovart/photos/a.598705330207692.1073741830.597717253639833/1433082433436640/?type=3&theater)

ватбите по българските земи са тема, която вълнува не само етнолози и историци, но и мнозина българи. Традицията е част от живота и обществото ни и повече или по-малко в различните райони на България се е запазила до днес. Ще проследим това като разгледаме облика на традиционната българска сватба от средата на XIX до средата на XX в., брачната възраст и, разбира се, избора на брачен партньор.

Професор Стоян Генчев – изследовател на българската сватба, рамкира традициите в българското общество със следната сентенция: „Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира.” Точно такива са моралните ценности на нашето общество в миналото.

Сватбата по своята същност е празник не само на семейството, но и на цялото село или градска махала. Тя е обичай, на който се демонстрира принадлежност на участниците не само към семейството, родствената и териториалната група, но и към българската етническа и верска общности. Разбира се, разлика между селската и градската сватба има и тя е обект на изследвания и днес. Градската сватба показва по-малко изпълнение на традиционните обреди, за разлика от тази в селото. Постепенно европейската традиция, мода и начин на живот, ще изместят много от традиционните българските сватбени обичаи.

Сватбите се правят в определено време и са съобразени с поминъка. Те започват след приключване на активния производителен сезон и обхващат два периода: есенно-зимен и зимно-пролетен. Встъпването в брачна възраст се отбелязва обредно. За момците това е участието в коледуването, а за момите – участието в лазаруването. Белег за това, че момата и момъка са встъпили в брачна възраст е празничното им облекло. Момъкът е спретнат, носи калпак и китка, а момата е с косатник, с цвете, гердан-наниз и др.

В някои старопланински села при започване на сватбения сезон на покрива на къщите, където има моми за женене, се поставя по един гладък прът. То е символ-дръжка на сватбеното знаме, на което следва да се пришият кърпи.
Брачната възраст представлява голям интерес и е обект на множество изследвания. Обвързана е с основния поминък и положението на семейството, както и с нуждата от момата в бащиното семейство. Така, в периоди на икономическа криза се забелязва, че момичето напуска бащиния дом по-късно, за да може да помага на семейството си.

След като свързва брачната възраст с основния поминък на българина, професор Стоян Генчев поставя средна възраст за встъпване в брак и на момите и на момците след 16 – 17-годишна възраст. За жена, която не се омъжи до 22 – 23 години се смята, че губи шансовете за сполучлив брак, а мъж след 25 – 28 години се смята за „стар ерген”.

(https://bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2017/08/%D1%81%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B1%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%BC%D0%B5.jpg)
Сватбено знаме

Известната наша изследователка на етносоциалните аспекти на българското семейство – Люба Макавеева, разглежда паралелно положението в селското и градското общество. Тя поставя границата за стъпване в брак между 12 – 13 до 18 години за момичетата и от 14 – 15 до 20 години за момчетата. В традиционния период на сватбата (преди и непосредствено след Освобождението), няма строго фиксирани граници за брачно пълнолетие.

През 1884 г. се определя законно възрастта, в която момичетата и момчетата могат да сключат брак. За момичетата е 17 години, а за момчетата 19. В края на 1897 г. се внася корекция на тази възраст и тя става съответно 18 и 20 години.

По време на военния период (1912 – 1918), сключването на бракове започва да спада и се засилва в следвоенните години, особено в периода 1919 – 1920 г., като желание за „демографска компенсация” от нанесените загуби в годините на война. От 1921 до 1935 г. е периодът на най-високи възрастови граници за сключване на брак, като при жените най-много бракове има във възрастовата група 20 – 24 години, а при мъжете в групата 25 – 29 години.

Д-р Милена Маринова изследва сватбите във град Враца през XX в. По отношение на брачната възраст изследователката прави проучвания в брачните регистри на града и стига до извода, че в периода от края на XIX в. и първите десетилетия на XX в. мъжът най-често е с около десетина години по-възрастен от жената. Това е така, защото той е трябвало да има определено ниво на професионална квалификация, както и да натрупа средства и да има свой дом. Пример за това можем да видим в известната българска народна песен „Девойко мари хубава”, в която момъкът се жалва затова, че все още не е време да се вземат със своята любима, трябва първо служба да служи, къща да гради :

Моесо бално по множко, юначе,
че имам руба да правя, юначе,
и имам дари да стегам, юначе
Моесо бално по множко, девойко,
че имам служба да служа, девойко.
и имам коща да градя, девойко
Моесо бално по множко, девойко,
че нема да се зомиме, девойко.

Д-р Милена Маринова дава пример със сватбата между кмета на град Враца до 9 септември 1944 г. – архитект Никола Николов и неговата съпруга Мариана, дъщеря на фабрикант от града. Когато през 1937 г. сключват брак, младоженеца е на 33, а младоженката на 23 години: „Майка ми е с десет години по-малка от татко. Той е трябвало да има професия, да си стъпи на краката, да почне да работи и тогава да създаде семейство”. Интересен е паралела с начина на мислене днес. Прави впечатление, че интелигенцията и по-заможните групи в обществото сключват брак по-късно и затова има примери още от началото на миналия век.

(https://bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2017/08/%D0%BC%D0%BE%D0%BC%D0%B0-%D1%81-%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BA.jpg)
Мома с косатник ® картина Мария Илиева

Друг интересен момент от добрачния цикъл е изборът на брачен партньор. Този е върховият момент в социализацията на младия човек. В традиционния период е бил в голяма степен по уговорка на родителите. Това, разбира се, съвсем не значи, че не е имало бракове по любов, но те не са преобладаващи. С течение на времето и урбанизацията на младите хора избора им започва постепенно да става личен.
За силната зависимост на бащата в избора на брачния партньор, професор Марин Дринов пише:

„Волята на родителите, а особено на бащата, дотолкова се уважавала някога, щото момъкът и момата даже не са питани за нищо. Бащата на момъка се уговаря с бащата на момата и работата е свършена”. Момъкът, въпреки това твърдение е относително по-свободен в избора си, отколкото момата.

В разглеждания от нас период най-важни при избора на брачни партньори са личностните качества на момата и момъка. За момъка тези качества са: здраве, хубост, скромност, трудолюбие, добър характер, а за момата да е „здрава, снажна, работна и паметна, да има добър нрав, да е от сой, но не с оглед на зестра и наследство, а с оглед на добра биологична наследственост” .

В началото на XX в. започва период на трансформация в характера на брачния избор. Първостепенно значение придобива имотното състояние. След Първата световна война, браковете по сметка стават масово явление, особено сред по-заможните слоеве от обществото. Зестра съществува и преди това, но в по-малки мащаби и включва чеиза, рубата – предмети, чието изработване момата започва в ранна възраст.
За начало на същинските сватбени обреди се приема приготвянето на сватбения хляб. Тази традиция е позната като „засевки” или „меденик”. Засевки се правят и у годеницата и у годеника. Засява зълвата, облечена в дрехите на невестата, на места наметната с невестиното було. Деверът също е под булото и разбърква брашното с жезъл, на който е нанизан момковия пръстен.

До вземането на невестата се правят т.нар. „прощални вечери” или „вечерници”. Този обреден комплекс виждаме и в песните:

Тос вечер, слънчице,
у твоя майка, и у твой баща, слънчице!
А утре вечер, слънчице, у друга майка, у други баща, слънчице!

Непосредствено след засевките се прави сватбеното знаме. То се нарича „байрак”, „пряпор”, „огурлица” и др. С песни сватбарите отиват в гората и деверът отсича дръжката на знамето като трябва да е с един удар за да не „повторят” младите в брака. На върха слагат сватбена китка и ябълка, понякога и кръст, а под нея пришиват тъкан. На моминото знаме е бяла, а на момковото – червена. Понякога се прави само едно знаме и на него се пришива от едната страна бялата, а от другата червената тъкан. С него се играе хоро и го забучват на високо място. То е и белег на започналата сватба.

https://bulgarianhistory.org/svatbite-po-bulgarskite-zemi/ (https://bulgarianhistory.org/svatbite-po-bulgarskite-zemi/)