Българският националистически форум

Българска култура и духовност => Култура и изкуство => Фолклор => Темата е започната от: Hatshepsut в Май 17, 2013, 19:15:05

Титла: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Май 17, 2013, 19:15:05
Традиционни български занаяти

Грънчарство

(http://www.omda.bg/uploaded_files/image/earthenware_md.jpg)

Във  формите, украсата и  техниката на изпълнение на българската народна керамика, прозират нейният древен произход и устойчиви регионални особености.

В античността  майсторът  грънчар е очиствал суровия материал от влиянието на злите сили.  Така глината ставала годна да служи на човека. Вероятно затова в митологията на много народи (Индия, Месопотамия, Египет) богът е грънчар или културен герой, който сътворява хората от глина и вода. Митът съществува и в библейската легенда за сътворяването на света и е много близък до представите за магическата сила на майстора ковач, боравещ с очистителната стихия на огъня.

В българските народни представи работата на грънчаря е свещена. Според народното вярване овладяването на този занаят представлява тайнство, което ревниво се пази в рода. Едва през 18-19 в.  тази обичайна норма се нарушава и в  занаята навлизат "чужди хора". Според българския народ за усвояването на занаята се изискват не само труд и старание, но и "дар божи".

Към началото на 19 в. се формират няколко изявени центрове сред повсеместно разпространеното грънчарство. Към средата на века занаятът в Троян, Габрово, Берковица, Разлог, Айтос, с. Бусинци, Софийско, Чипровци, Разлог и др. е в разцвет. Развитата продажба по различни краища води до взаимовлияние на технологии и художествени принципи. И все пак в отделни райони се запазват специфични предпочитания към форми, маниер на украса, цветова гама.

По своето предназначение керамичните съдове следват особеностите на  медните и често пъти се покриват като форма. Особени глинени изделия са сватбените крондири (съдове за вино, сватбарски), плоските (съдове за ракия, носени в пояса), ръкатките (за носене на храна на полето) и др.

Освен съдове за битови нужди, произвеждани са и предмети, свързани с църковния култ: купени за кръщение, купи за светена вода, кадилници.

Някои грънчарски произведения са без украса и неглазирани. Но други - стомни, паници, крондири, купи - са истински произведения на изкуството. Украсата им е с минерални бои в познати от Средновековието цветове: жълта, зелена, кафява, червена. Съдовете от Чипровско преливат в нюанси на жълто и зелено, а тези от Троянско - в свободно стичащи се капки от бяло и кафяво. През Възраждането в Търновско е жива сграфито-керамичната средновековна украса.  С помощта на остър предмет - клечка или игла - върху още мокрия съд с бяла ангоба се рисуват геометрични и растителни мотиви, а рядко - животински изображения. Запазва се естественият цвят на глината. Не липсват и образци с пластична украса. Орнаментът изпъква над тялото на съда, като за целта се залепва допълнително.

Мотивите следват общите традиции на народното изкуство,  дълбоко свързани с народните вярвания. При керамиката магическа функция изпълняват не само изображенията на змии, розетите, концентричните кръгове или кръстовете, но и колоритът. Така например магии могат да се правят само в зелена паница, а болните от "самодивска болест" пият вода само от зелено крондирче.


Сграфито керамика

(http://www.omda.bg/uploaded_files/pics/articles/nebe_big__1337463553.jpg)


Българите възприемат сграфито керамиката през XII в. чрез посредничеството на Византия, която от своя страна я заимства от Близкия изток броени десетилетия по-рано. Сграфитото е техника за украса на глинения съд, която включва няколко етапа. Първият от тях е покриването му с бяла или бледорозова ангоба. След засъхването й ангобата се гравира с желаните мотиви и орнаменти и съдът се изпича. Най-накрая се прави покритие с прозрачни и цветни глазури, като предметът минава повторно през пещта.

В средновековна България, за разлика от другите страни, сграфито керамиката няма елитарен характер. Въпреки високите си функционални и естетически качества тя се среща в изобилие както в царските дворци, така и в селските домове. Нещо повече: хората я използват не само на трапезата, а и за украса по стените на помещенията - както постъпват и днес ценителите и колекционерите.

Този чар на сграфито керамиката се дължи на фантазията и чувството за красивото, които се влагат при изработването й. Нейните украси представляват сложни плетеници от геометрични, растителни и животински мотиви - дървета, клонки, плодове, птици, риби, лъвове, пауни, грифони и други митични същества. Забележително е, че орнаментиката в българското сграфито е в почти пълна аналогия с тази в средновековната живопис, резбарство, килимарство, медникарство, златарство и т.н., където също се използват подобни мотиви, цветове, стилизации и интерпретации. Всички те са напълно самобитни, оригинални еманации на българския вкус и светоусещане.

Забележка: При изготвянето на този текст е използвана публикация на Националния етнографски музей при Българската академия на науките, София.

http://www.omda.bg/ (http://www.omda.bg/page.php?tittle=%D0%93%D1%80%D1%8A%D0%BD%D1%87%D0%B0%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE&IDMenu=180&IDArticle=676)


https://www.youtube.com/watch?v=7nhfXiCSyNw
Handmade Troyan ceramics
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Май 18, 2013, 08:18:21
Плъстене на вълна

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/947070_572842429412784_452223660_n.jpg?_nc_cat=0&oh=26d8e8ec6fbbe4fe692fd6ef672e7ff8&oe=5C044D06)

Изработването на изделия от нетъкан текстил – плъсти, е традиционен български занаят. Най-ранното сведение за плъстени изделия в старобългарските писмени паметници се отнася към Х-ХІ век, а запазените образци са от XVІІ, XVІІІ, XІX и първата половина на XX век. Странджа е един от районите, където се е практикувало това древно изкуство. Основната суровина е овчата вълна. Използва се свойството на вълната да се сплъстява чрез пране, без помощта на сложни устройства, машини и технологии. Самото правене на плъстта се нарича „валяне”. За целта сковавали „одър” от дъски, който поставяли върху забити четири кола или върху „шейна”. Това ставало на двора, най-често в края на лятото, когато е слънчево и горещо, за да може плъстта да изсъхне. Тъй като плъстите имат изключителни топлоизолационни и влагоустойчиви качества още в далечни времена българите ги употребявали за постелки, за езда на коне без седло, (известни като „тегалтия”, „телтия”, „стеле”), за строеж на палатки, при поход. Вълната задържа въздух и водата се стича по повърхността, без да може да проникне в дълбочина. При потапяне във вода, леката вълна плува, а вече намокрена, поради особената си структура, много бързо се оцежда. Първият етап на обработка на вълната е пране на „серавата” вълна – заливане на вълната с топла вода, за да се изчистят органичните мазнини по нея, т. нар. „сер”. Следва изсушаване и разделяне на качества, по предназначение. Вълната от руното се боядисва в растителни бои, багрилата на които получават от различни растения, корени и др. Това става в големи глинени „кюпове”, в които поставят вълната, заливат я с хладка вода, поставят багрилните растения и „заравят” кюповете в непрегоряла тор да престои няколко дни при постоянна температура. За да се приготвят „фитили” с различна дебелина за „кроене” и „шарене” на плъстта, боядисаната вълна се разчепква и след това се развлачва или разбива със „лък” от майстор „дръндар”. „Ярината” и „дребта” са използват за средния слой на плъстта, настилани равномерно или правени на ”къдели”, които нареждат веднъж по ширина, веднъж по дължина на няколко слоя, според желаната дебелина. Плъстените изделия дават големи възможности за творчество. Докато при тъканите от предени влакна се съобразяваме с посоката на нишките, при плъстите това не е необходимо. Предварително обагрените вълнени пластове могат да се разполагат във всички посоки, като цветовете се припокриват или преливат един в друг. Ясно очертани детайли, могат да се комбинират с абстрактни петна. С цветни парчета вълна може да се „рисува”, като дори може да се постигне преден и заден план на изображението, перспектива, светлосянка. Вълната заема и запазва обем. Чрез моделиране се правят фигурки на животни, аксесоари, изделия с вътрешна кухина, които, несъмнено, са част от съвременното приложно изкуство. И днес, в сърцето на Странджа планина, може да се види истинска работилница за вълна.

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/486735_572842436079450_1058132375_n.jpg?_nc_cat=0&oh=2802ef84352076c5713ace477c6b97e0&oe=5BCCC779)

http://www.facebook.com/media/set/?set=a.572842406079453.1073741839.185781174785580&type=1 (http://www.facebook.com/media/set/?set=a.572842406079453.1073741839.185781174785580&type=1)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Май 19, 2013, 07:37:02
Българската везба

(http://www.omda.bg/public/images_more/Ethnographic_Museums/embroidery/edge_chemise_detail_19C.jpg)
Детайл от пола на женска риза от Самоковско. ХІХ в. (НЕМ)

Везбарското изкуство на българките е било забелязано от не един чуждестранен пътешественик, минал през българските земи в периода ХVІ-ХІХ век. Традицията на везбарството е разпространена най-вече сред селското население и е свързана предимно с украсата на облеклото. Шевицата се изработва, като се броят нишките на тъканта, а при тънките памучни и копринени тъкани за везането се използва гергеф, като изображенията се очертават предварително с въглен или молив.

Традиционната българска везба се характеризира с голямо регионално и локално разнообразие, основано на три основни цвята - черен, червен и бял. Съществуват най-различни плоски, релефни и ажурни бодове. Най-използваните сред тях са няколко: прав (цепен) бод - хоризонтален или полегат (разминат); кръстат бод (или кумански); бримчен бод и двулицев бод. 

Високата художествена стойност на везбената орнаментика се дължи най-вече на умелия подбор, съчетаване и обработка на материалите. Обикновено се използват вълнени и копринени конци. Металните (сърмени) нишки придават блясък и великолепие на шевицата. Мотивите са предимно геометрични, съчетани с стилизирани флорални мотиви, както и животински и човешки фигури. Извезаните с антропоморфни фигури фризове са характерни за Самоковската шевица. Шевицата от Софийско е симетрична, сложна комбинация от семантично богати древни геометрични мотиви. Гъстата шевица от Югозападна България с типичното си преливане на червено и винено, е напълно различна от сокайната шевица с нейната ажурност и сърмена украса.

Везбената украса определя до голяма степен спецификата и уникалността на  българските народни носии. Тя е характерна за всички географски области, но е най-застъпена в Северна и Северозападна България, както и в района на Македония. Тя е обичаен елемент от мъжките и женските ризи, престилките и коланите, от сукмената и саяната носия; открива се и върху завеските на двупрестилчената носия. Везбените мотиви красят също тъканите, използвани за забраждане на омъжените жени. Шевиците върху носиите са най-разнообразни по техника на изпълнение, структура, модел, материал, цвят и място на поставяне.

И тъканната украса, и везбата са забележителни със своята орнаментика и мотиви, някои от които са много древни, като например "дървото на живота", розетата, свастиката, кръга, кръста. При ромба има особено богато разнообразие от графични образци.

Трите компонента на традиционната българска шевица: ритъм, симетрия и контраст, са валидни по цялата етническа територия на българите. В сравнение с орнаментиката на тъканите, везбените композиции се характеризират с още по-голямо разнообразие поради специфичната техника на украсяване.

Цветът е от основно значение за етническото своеобразие на българските народни носии. Типичните цветове, използвани в орнаментиката на облеклото, са червен, черен и бял. Привидно ограниченият цветови обхват всъщност е достатъчно богат, тъй като всеки отделен цвят се представя с редица нюанси и комбинации, понякога чисти и ярки, понякога тъмни и хармонични, а понякога наситени и контрастни.

Източници:

1. Традиционни български костюми и народно изкуство. Национален етнографски музий - Българска академия на науките. Съст. Вяра Ковачева-Костадинова, Мария Сарафова, Марина Черкезова, Надежда Тенева. Снимки: Недялка Крапчева, София Танчева. София УИ "Св. Климент Охридски", 1994.
2. Етнографски Музей Пловдив.  Съст. Анка Радева, Лора Христозова, Соня Семерджиева, н.с. д-р Ангел Янков, н.с. д-р Стоян Антонов, Валентин Минев. Изд. "Вион" 2004. Фотографи: Алексей Асенов, Емил Миразчиев, Милко Денев.


(http://www.omda.bg/public/images_more/Ethnographic_Museums/embroidery/edge_women's_chemise_19C.jpg)
Детайл от пола на женска риза, Ихтиманско. ХІХ в. (НЕМ)

(http://www.omda.bg/public/images_more/Ethnographic_Museums/embroidery/sleeve_chemise_detail19C.jpg)
Детайл от ръкав на женска риза, Ихтиманско. ХІХ в. (НЕМ)

(http://www.omda.bg/public/images_more/Ethnographic_Museums/embroidery/sleeve_chemise_detail_19C.jpg)
Детайл от ръкав на женска риза, Софийско. ХІХ в. (НЕМ)

(http://www.omda.bg/public/images_more/Ethnographic_Museums/embroidery/sleeve_shirt_detail_19C.jpg)
Детайл от ръкав на риза, Софийско. ХІХ в. (НЕМ)

(http://www.omda.bg/public/images_more/Ethnographic_Museums/embroidery/sleeve_chemise_detail_2.jpg)
Детайл от ръкав на женска риза от Дупнишко. ХІХ в. (НЕМ)

(http://www.omda.bg/public/images_more/Ethnographic_Museums/embroidery/sokai_embroidery.jpg)
Сокайна шевица

http://www.omda.bg/public/bulg/ethography/embroidery_bg.htm
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Май 19, 2013, 07:44:42
Розоварство

(https://m.netinfo.bg/media/images/6298/6298106/307-398-rozovo-maslo-maslodajna-roza-istoriia-rozober-dobiv-kazanlyk-muzej-rozova.jpg)
Снимка: БГНЕС/Иван Янев

Едно от нещата, които е прославило България през вековете е маслодайната роза. Тя е донесена на Балканския полуостров още през XII век от околностите на Дамаск името Rosa damascena, известна у нас като казанлъшка роза.. Технологията за нейното обработване е взаимствано от източните страни Персия и Индия. Българските производители увеличават количеството и подобряват качеството на продукта чрез двойна дестилация и усъвършенстване на съоръженията. Това налага българското розово масло на междунарадния пазар още през XIII век. Основна технологична база на Розоварството до началото на ХХ век са розоварните с малки казанчета- гюлапхани. Многократна редестилация се извършва в така наречените аламбици- медни казани с вместимост около 120 л., групирани по няколко в дестилационна инсталация- гюлпана. В процеса но модернизация на технологията се преминава към пароотделяне, като се използват парни дистилационни казани. През 1935 започват да действат 100 частни и кооперативни розоварни инсталации. През ХІІ и началото на ХІІІ век розоварството се развива като основен поминък на населението в някои от Подбалканските котловини поради благоприятните климатични условия за отглеждане на маслодайната роза, заради което българската маслодайна роза е с най-високо качество. Цветовете на казанлъшката роза съдържат около 0,04% етерично масло, което се натрупва главно във венчелистчетата. Те се берат рано сутрин, когато съдържат най-много етерично масло и веднага се подлагат на дестилация. От около 2500 и 3000 кг. цвят се получава 1 кг. розово масло. То е незаменим компонент на най-хубавите и трайне парфюми у нас и в чужбина. Разпространява се и в Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско, Пазарджишко, Пловдивско и други. В края на ІІ световна война в България има 88 розоварни инсталации.  До 1950 тя е най-големият износител розово масло в света. Днес център за розоварство е комбинатът "Българска роза" в Карлово с Цехове и в други градове.

Маслодайната роза - Rosa damascena mill. f.trigintipetala, е пренесена в България от Индия през Персия, Сирия и Турция. В долината, разположена между Стара планина и Средна гора, тя намира своята втора родина. Казанлъшката долина приема названието Розова долина. На 21 май 1837 г. немският фелдмаршал Хелмут фон Молтке ще каже: "Казанлък е европейският Кашмир, турският гюлестан - страната на розите."

Розоберът продължава около месец - от 20 май до 20 юни, но зависи от атмосферните условия на пролетта. Извършва се рано сутрин от 5 ч. до 9-10 ч. Технологията, която е в основата на производството на прочутото розово масло е двойната дестилация. По примитивния начин за зареждането на един казан са необходими 15 кг розов цвят и 60 л чиста вода. Процесът е трудоемък - 1 кг розово масло се получава от 3000 кг розов цвят, а 1 грам - от 1000 розови цвята. Цената му на международния пазар е около 4000 щатски долара на килограм.     Българското розово масло е най-качественото в света - без конкуренти. Всички световноизвестни парфюмерийни фирми го използват в своите рецепти заради две основни качества - придава на парфюма голяма трайност и особен, приятен аромат. То е незаменима съставка за развиващата се европейска парфюмерия още от 1720 г. и се разнася с кораби през Цариград до Марсилия, Лондон и Ню Йорк, а с конски кервани през Букурещ до Виена, Париж и Берлин. През 1820 г. Дончо Папазов от Казанлък създава първата българска розотърговска къща. Неговите синове Димитър и Ботьо разширяват дейността. Следват розотърговските къщи на Кънчо Шипков (1840 г.), на Христо Христов (1863 г.) и Петко Орозов (1864 г.).

     Българското розово масло печели златни медали на световните изложения във Виена (1873 г.), Париж (1875 г.), Филаделфия (1876 г.), Чикаго (1893 г.) и др.

(https://mw2.google.com/mw-panoramio/photos/medium/56277001.jpg)
Снимка: https://www.panoramio.com/photo/56277001

Според легендите в Персия за първи път започнали да извличат розово масло и розова вода, които били необходими за религиозните ритуали. Смята се, че войниците на Александър Македонски са пренесли маслодайните рози на Балканския полуостров. Според друга популярна легенда през XVI век турски големец донесъл със себе си растение, което той много харесал в гр. Дамаск. Опиянен от красотата му, султанът заповядал да се отглежда за нуждите на двореца.

В Европа търговията с розово масло започнала през XVI век, а първите данни за розови насаждения по нашите земи са от XVII век – местностите около Одрин. В пределите на днешна България първите документирани сведения са от 1712 г. и се отнасят за землището на с. Войнягово, Карловско. Благодарение на специфичните природо-географски условия в района между Казанлък, Карлово и Стрелча – днешната Розова долина, постепенно се оформил нов сорт - маслодайната казанлъшка роза. Тя произлиза от вида Rosa damascena, която е един от четирите вида маслодайни рози, отглеждани по света.

За разпространението и налагането на розовото масло като продукт огромна роля има фамилия Папазови (Папазоглу) от Казанлък. През 1820 г. Дончо Папазоглу прави първата фабрика за розово масло в града, а търговската къща "Дончо Папазоглу и синове" е една от най-големите по онова време. Впоследствие синовете му развиват фамилното предприятие и излизат на международните пазари. Братята Папазоглу имат кантори за износ на розово масло в Цариград, Александрия, Париж, Марсилия, Лайпциг, Лондон, Триест, Виена и Ню Йорк. В края на Втората световна война в България има 88 розоварни инсталации и до 1950 г. тя е най-големият износител на розово масло в света.

(https://m.netinfo.bg/media/images/6298/6298105/624-300-rozovo-maslo-maslodajna-roza-istoriia-rozober-dobiv-kazanlyk-muzej-rozova.jpg)
Снимка: БГНЕС/Иван Янев

(https://m.netinfo.bg/media/images/6298/6298094/624-300-rozovo-maslo-maslodajna-roza-istoriia-rozober-dobiv-kazanlyk-muzej-rozova.jpg)
Снимка: БГНЕС/Красимир Делчев

Вероятно не всеки знае, че за добиването на 1 кг розово масло са необходими от 3 до 5 тона розов цвят в зависимост от това дали годината е с нормални валежи или е по-суха. Брането на розите се прави на ръка, като работата започва рано преди изгрев слънце и продължава докъм 10-12 часа на обед. Цветовете трябва да са свежи и ненапълно разцъфнали. Тъй като розовото масло, съдържащо се в тях, се изпарява при нагряване, а е в най-голямо количество рано сутрин, цветовете трябва да се оберат, преди слънцето да напече. Ако цветовете не бъдат обрани навреме, те губят своите качества. От тях чрез двойна дестилация с водна пара се извлича скъпоценното розово масло. Произведеното количество розово масло се измерва със специална единица за тегло, наречена мускал. Един мускал е равен на 4,984 г или приблизително 5 г.

Източници:

- http://bgsviat.hit.bg/Bulgarskata_roza.html
- http://www.tourinfo.bg/staticweb/cities/kazanlak/muzei_bul.html
- http://www.edna.bg/moda-i-kozmetika/aromati/rozovoto-maslo-4630432
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Май 20, 2013, 06:25:56
Бакърджийството – занаятът на траките

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2013/09/P211303b.jpg)

Медникарството (или бакърджийството) е занаят, познат по нашите земи още от времето на древните траки, за които се смята, че са били прочути майстори на медта. То среща своя разцвет през Възраждането, когато в България се оформят множество бакърджийски центрове (Велико Търново, София, Шумен, Пловдив, Прилеп и Устово),а медните съдове почват да заемат важно място във всекидневието на българина. Тогава се обучават и едни от най –добрите майстори, оставили в наследство красиво изработени съдове, които и до ден днешен будят възхищение у нас.

Медникарството се специализира в изработката на домашни съдове и църковна утвар или по-конкретно в  тяхното профилиране. Това се дължи на ковкостта на медта и нейната висока топлопроводимост. Бакърджийството, както и повечето занаяти, се е предавало през поколенията, което допринесло за запазване на многогодишните му традиции. По важни медникарски сечива, които си заслужава да познавате са: мях, мулия, циция, дървени чукове, железни чукове, магаре, калеми и други. Що се отнаса до материалите най-старо време майсторите сами са леели медните листи, от които са изработвали съдовете, но по – късно започнал внос от Цариград. От тези листи се правят всички части на съда и впоследствие те се събират в едно цяло. Следва и дооформянето, която често се е преплитало и с украсата. В противен случай бакърджията украсявал своето произведение едва най-накрая – предпочитан метод било продължителното нагряване и начукване на медта с различни чукове, но понякога се използвало шило или киселина.

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2013/09/5072baa0ed_60020.jpg)

Османското иго несъмнено оставя своите следи върху медникарството, които се изразяват в изобразените форми и релефи. Въпреки това отличителна черта на българското бакърджийство е неговата функционалност  – прости традиционни орнаменти, разположени симетрично спрямо центъра на съда, или с други думи практичността на изделието надделявала над художествената му стойност.

Бакърджиите изработвали над тридесет вида битови и ритуални съдове между които били сахани (днешните им заместители са чиниите и супниците), свещници,чашки, джезвета,гюмове (съдове с високи гърла, използвани за съхранението на течности) и, разбира се, казани (използвани в абаджийството, бояджийството и по – късно в производството на ракия и розово масло). В миналото медните съдове постепенно се наложили като предпочин сватбен подарък, защото се смятало, че те носили на младото семейство послание за топлота и уют. Също така българите вярвали, че в медни джазвета се приготвя най-вкусното кафе, а греяната ракия в меден съд е ненадмината по своя вкус и ухание.

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2013/09/ibrik.jpg)

По – известните имена в бакърджийството са тези на потмоствените майстори-медникари Тотеви както и на Петър Бкърджи, Ангел Пенков и много други. В днешно време занаятът постепенно залязва , заради това, че ръчно изработените съдове са изместени от промишлените такива. Въпреки това съвременните майстори се стремят да запазят многовековните традиции и духът на миналото, изработвайки същите съдове със съвременни инструменти и материали.

https://www.bulgarianhistory.org/бакърджийството-занаятът-на-траките/ (https://www.bulgarianhistory.org/бакърджийството-занаятът-на-траките/)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Май 21, 2013, 13:39:46
Медникарство

Автор: Ваня Стоименова

(https://tryavna.org/wp-content/uploads/2015/12/mednikarstvo-620x330.jpg)

Изработването на медни съдове е най-силно развито в България през XIX-ти век. На територията на страната се обособяват няколко казанджийски центрове с голямо стопанско значение.

В Северна България основният медникарски център е Велико Търново, от векове утвърден като един от оживените занаятчийски центрове. Тук медникарството е познато под името казанджийство, тъй като покрай обикновените медни съдове се произвеждат много казани. След Освобождението на България броят на майсторите постепенно намалява. Особеното при търновските казанджии е липсата на почти всякаква украса по съдовете.

Като бакърджийски центрове от особено значение се оформят София и Пловдив, който е най-големият занаятчийски център в Южна България още в периода XVI - XVIII в.

Други важни медникарски центрове са Шумен, Стара Загора, Прилеп и Устово, където има медни руди, а добиването на мед е известно още от времето на траките. Като цяло след Освобождението занаятът претърпява тежка криза, тъй като медните изделия биват изместени от фабрични стоки, изработени от други материали.

Медникарите изработват около 30 вида съдове с различно предназначение. Част от тях са съдове за битова употреба - котли, тенджери, тави, тигани, купи, лъжици. Други са за религиозни цели - котлета за светена вода, купи за мед при различни обреди, свещници, купели за кръщаване и др. Голяма част от медникарството съставляват казаните - бояджийски, абаджийски, а по-късно и казани за производство на розово масло и ракия.

Саханите са най-разпространените през епохата на Възраждането медни съдове, чиито днешни заместители са чиниите и супниците. Също така широкоразпространени са били купите и котлите. Котлите се използват за носете на вода, за доене на мляко от крави, овци и кози, за носене на течна храна на полето. Намират широко приложение и в религиозните практики (за светена вода). Понякога към "ушите" на съда има прикрепени халки за носене на цветя или за издаване на лек звън. Котлите са използвани също и за домакински нужди, като в по-големите по размери съдове се приготвяли гозби при сватби, кръщенета, помени. Най-големите медни съдове, които наподобяват котлите, но са по-груби, са казаните.

Естетическото въздействие на медните съдове се дължи не толкова на украсата, колкото на формата им. Оригиналната линия обикновено е в пълно съответствие с предназначението на медния съд. Поради почти еднаквото си предназначение нямат особени разлики във формата. Някои от тях са с отвесни стени (Родопите, Тракия), други имат вдлъбнатина на дъното (Видин), а има и такива с конусовидна форма (Казанлък).

Украсата на медните съдове е ярка и оригинална. Българските майстори от онова време издигат занаята си до приложно изкуство. При традиционната украса орнаментите са семпли, разположени симетрично спрямо центъра на съда. Техниките за украса на медните съдове са гравиране с шило, гравиране с киселина, релефно изковаване. Декоративните мотиви обикновено са геометрични фигури, растения, образи на животни, по-рядко битови предмети и архитектура (къщи и култови постройки).

Българските майстори от епохата на Възраждането са оставили в наследство красиво изработени съдове, чиято украса нарушава ориенталската стилизираност и оживява с нови елементи, които пренасят духа на онази епоха и в днешни дни.

http://agiftforfriends.com/bg/articles/crafts/20-copper-working
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Май 22, 2013, 05:58:03
Кожарство

Автор: Стефан Тенев

(http://www.obshtina-apriltsi.com/assets/Kultura/Picture/koja.jpg)

Обработката на кожи е характерна за бита на всички народи, при които преобладава скотовъдството. Прабългарите, които идват на Балканския полуостров, донасят със себе си изкуството за обработването на кожата. Всичко в техния бит е било подчинено на изделията, които се правят от кожа.

Жилищата им, съдовете, в които са съхранявали течности и хранителни продукти, облеклото им и всичко останало, което е касаело техния бит, е било от кожа. В Тетевенско и до наши дни е достигнало названието за фино обработена кожа както усмени кожи. В Шестоднева на Йоан Екзарх, който датира от девети век, се споменава осмари, които са приготвяли съответните кожи - осум.

Когато се заселват трайно на Балканския полуостров, прабългарите предават културата и технологията на славянския етнос, който вече трайно се е бил установил по тези земи. Близостта до Византия и наследството на Траките оказват своето влияние върху изкуството за обработка на кожа, като най-вече тяхнато влияние се усеща в естетизирането на продуктите, създадени от кожа.

До нас са достигнали няколко метода за обработка на кожа, които условно могат да се разделят на груба (примитивна) обработка, която е свързана с производството на обувки, духала, торби и гайди и фина обработка на кожите, която касае прозводството на кожуси, шапки, кожени яки от дребни животни със скъпа и ценна кожа.

Грубата обработка се е използвала предимно за кожи на едър добитък - вол, кон и др. За обувки и цървули се е предпочитала дебелата кожа от свиня, която е издържала най-дълго. Този процес започва с изсушаването кожата на одраното животно на сянка, като в някои краища на страната тя се дообработва с пепел от огнището или със сол, след което се е остъргвала на сухо и се подстригва четината.

За производствот на кожуси, кожата се подлага на щавене. Това е процес, който минава през следните етапи. Най-напред кожата се кисне в чиста вода в продължение на едно денонощие, за да се опуснат тлъстините и мускулните остатъци, които след това се лешат, т.е. остъргват със специален нож - косица. Когато се цели да се запази косъмът, кожата се изпира във вода, в която има пчелна хума. Обезлешените кожи се насоляват с трици или брашно и след това се потопяват в солена вода, където престояват около шест дни.. В някои случаи към сместа се прибавя и хлебен квас, както се оставя да ферментира. Ощавените кожи се теглят на теглич, който представлява метална плоча, закрепена върху дървен триножник. По този начин кожата се разпъва до първоначалните си размери. За да се предпази косъмът от сплъстяване, изсушената вече и изтеглена кожа се вчесва с обикновен метален гребен и отново се пристъргва с косица. От тези кожи се правят предимно връхни дрехи - фини мъжки и женски кожуси, мъжки и детски калпаци, ръкавици.

По-скъпите кожи от диви животни (лисичи, вълчи, заешки), на които космите биха се развалили от мократа щава, се подлагат на сухо щавене, като след изпирането от хумната баня и първото изстъргване, се намазват с ръка откъм опаката страна с каша от сол, брашно и квас и така престояват три-четри дни.

Приложението на обработените кожи е свързано с наличието и развитието на няколко занаята. Кожухарство, свързан с производството на връхни кожени облекла; сарачество - производство на седла, ремъци, конска сбруя, юлари, хамути; чехларство (папукчийство) - производство на обувки и цървули; калпакчийство - свързано с производството на калапаци, женски и мъжки шапки от овча кожа или от кожа на дивеч.

http://agiftforfriends.com/bg/articles/crafts/23-leather-working
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Юни 01, 2013, 13:10:05
Дърворезба

(http://i45.photobucket.com/albums/f68/Nori_killer_queen_/Boy-Terek/rezba_2.jpg)

Дърворезбата е художествена обработка на дървесината чрез изрязване (резбоване) на различни декоративни мотиви и изображения. Думата също се отнася и за резултата от този творчески процес.

Първоначално за приложни, а по-късно и за декоративни цели, тя е известна на хората още от времето на неолита, когато за сечива са ползвали остър кремък. Развитие претърпява в началото на XIII век под влияние на италианската надгробна скулптура. На територията на България дърворезбата е била позната на древните славяни, като впоследствие търпи влияния от византийското, римското, мюсюлманското и руското резбарско изкуство. Разцвет има през XVIII и XIX век, когато се наблюдава общ подем в занаятчийството и архитектурата по българските земи.

Проявления дърворезбата намира както в църковната архитектура и вътрешно оформление — иконостаси, амвони, резбовани врати на църкви, така и в дома и бита — резбовани тавани, мебели, сандъци, дървена посуда, бастуни, хурки, кобилици. Типични за дърворезбата декоративни мотиви са фигуралните композиции, плетеници и арабески, растителни мотиви като розетката, слънчогледът, лозата, дъбовият лист, „дървото на живота“, животински изображения като лъвска глава, грифон, змия, орел, паун, славей.

В периода на Българското възраждане се развиват няколко художествени школи, известни с дърворезбата си: Дебърска художествена школа, Банска художествена школа, Самоковска художествена школа, Тревненска художествена школа, Калоферска резбарска школа. В годините след Освобождението дърворезбата запàда, тъй като не успява стилово да се свърже с новите тенденции в архитектурата, и се пренасочва към дребните форми — цигарета, албуми, по-рядко мебели.

(http://img-01.interior-dizain.com:8181/2754/144_big.jpg)
Таванска дърворезба

Художествената резба е един от най-старите видове декоративно приложно изкуство, което се отличава с орнаментални или сюжетни изображения върху дърво, камък, кост, седеф и други. В България е разпространена предимно орнаменталната резба върху дърво.

Една от най-големите колекции, които се съхраняват в Националния етнографски музей - над 4,000 експоната, - е тази от произведения на пастирската и църковната дърворезба.

Пастирската дърворезба получава името си заради характера на предметите, които представя - това са предмети от всекидневния бит на българина за периода от началото на XIX до средата на XX век, а именно лъжици, лешникотрошачки, овчарски чаши, просфори (печати за хляб), хурки, хомоти, геги, столчета, софри, свещници. В колекцията са включени и музикални инструменти - кавали, свирки, гъдулки, гайди.

В тясна връзка с това народно изкуство са и някои архитектурни детайли от външната фасада на българската възрожденска къща и нейния интериор. Във фондовете се съхраняват долапи, домашни иконостаси, врати, капаци на прозорци, колони, парапети. Към колекцията са включени и инструменти, използвани от народните майстори при изработването на дървените предмети.

Колекцията от църковна дърворезба включва произведения на основните български резбарски школи - Тревненска, Дебърска и Самоковска. Това са икони, изработени в Зографския манастир в Атон, църковни двери, части от иконостаси, капители от църкви. Те са повлияни от проникналите през Възраждането в България европейски стилове барок, рококо и ампир, които са умело преплетени с традиционната българска орнаментика, характерна за пастирската дърворезба. Като цяло в църковната дърворезба се срещат предимно геометрични и растителни мотиви ("Св. Никола" във Велико Търново, "Св. Богородица" в Пазарджик и други).

Дърворезба е използвана за украса на дървената врата на охридската църква "Св. Никола" (XII век), както и на вратата на Хрельовата църква в Рилския манастир (XIV век).

Български занаяти - дърворезба:

https://www.youtube.com/watch?v=5IywAI97iJA
Darvorejba


Източници:

- http://agiftforfriends.com/bg/articles/crafts/49-woodcarving
- http://bg.wikipedia.org/wiki/Дърворезба (http://bg.wikipedia.org/wiki/Дърворезба)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Август 26, 2013, 18:40:38
Пастирска дърворезба

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/1237684_227189174101153_1486747154_n.jpg?_nc_cat=0&oh=012d39d98d000fb167ca6b04270cd725&oe=5BCBA12D)

Пастирът заема много важна роля в източните народи. Според християнството, исляма и юдаизма няма нито един пророк, който в даден период от живота си да не е бил пастир. Литературата и вярванията на много народи ни ги представят през призмата на романтиката. Те са хората, които водят най-пълноценен диалог с природата и животните. Те са хората, които отгатват по невидими за нас белези времето или бъдеща предстояща опасност за добитъка.

 Стотици години наред сред българите диктува мнението, че пастирът осъществява по-силна връзка от останалите с най-различни космогенни същества. Той се бори с вълци, змейове и самодиви. Установява с тях нещо като договор изграден на базата на взаимосъгласие, владее природата, защото я познава и показва уважение пред сили, които за останалите хора са непознати.

Така придобива философия, изцяло изградена от опита му навън. По планини, гори полета, след като живота му от ранна възраст започва там.Не е нужно да четете “Алхимикът”, не е нужно да четете изследванията на Уолтър Годсмит за вариантите и характеристиката на пастирството като цяло. Достатъчен ви е Йовков и историята му за овчаря и бялата вълчица. Там примерът за равновесието между врагове, нужни един на друг, и за последствията от нарушаването на това равновесие е най-точен.

     Би ли бил пастирът дотолкова романтизирана фигура, ако не проявява себе си и като творец? Ако не изразява някъде всичко това, до което се докосва и опознава? Всъщност, що се отнася до творчество ние не можем да се похвалим с Данте и Петрарка, нямаме си и Да Винчи, но това не значи, че няма произведения на изкуството по нашите земи в периода на османско робство.

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/996579_227189314101139_1543622016_n.jpg?_nc_cat=0&oh=98bc9cf06531c64f86820763307b4834&oe=5C10127E)

Христо Вакарелски казва, че на нито един българин не му е чужда представа за красивото, което го заобикаля. Той го усеща с душата си и го прехвърля по един или друг начин върху материалната си и духовната си култура. На това му викат народно творчество. Нямаме имена и единици преди Възраждането, но имаме един цял народ, като всеки един негов отделен член по всякакъв начин се стреми да докаже художествените си способности пред останалите. Тъкачни техники, шевици, разноцветни орнаменти са малкото, които допринасят за получаването на колорит в традиционната носия на всяка мома. Дърворезби по станове и рала дори, по тавани и други малки елементи, украшения и изписване на празничен или обреден хляб, изрисуване на великденски яйца. Всичко това влиза в сферата на народното творчество.

Там се наблюдават останки от прабългарски, тракийски и славянски представи. Там се съчетава в едно народопсихология, творчески поглед към заобикалящия свят, космогенни представи за небесните тела и социална действителност. Кръгове, триъгълници, ромбове, квадрати, зооморфни и растителни орнаменти, всички тези детайли значат нещо и имат своята символика, а разберете ли ги, влизате в главата на човека, който ги е правил преди стотици години.

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/1098246_227189477434456_135549279_n.jpg?_nc_cat=0&oh=3e452a517c280ef18df78e70d40196eb&oe=5C102CE1)

Пастирската дърворезба е дял от народното творчество, който заема значителна част от него. Тя се изразява в изработването на уреди за дома, както и на личните му вещи, които са му нужни в дългия престой сред природата. Към тях трябва да прибавим и предмети, който той трябва да изработи за негова любима, като доказателство за обичта си. Всъщност етимологията на думата “обичам” идва от – уча, научавам се, привиквам, свиквам. Пастирът се учи на дърворезба и оттам вече може да вкара в произведенията си чувство като любов. Ако да обичаме означава да се научаваме или да привикваме, с тези си предмети той учи момата на сърцето му на обич.

Така в полето на изява на народния творец влизат – свирки, кавали, геги, дървени чаши, лъжици, лъжичници, солнички, столчета, хурки, кобили, мотовилки, бухалки за пране и много други. Все неща, чието производство е разделено по полов признак и жена не може да ги върши.

Пастирската дърворезба е плитка, наричана е още“рабошна дърворезба”, защото напомня на нарезите върху рабош (пръчка за водене на сметки). Най-вече дървото бива набраздено с геометрични фигури – квадратчета, ромбчета, триъгълници, меандри, зигзаги. Много често се случва от тези мотиви да се изграждат цели композиции, които засилват художествения ефект. Понякога след резбата получените вдлъбнати фигури се запълват с барут или се заливат с калай или олово.

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/1239561_227189660767771_151857584_n.jpg?_nc_cat=0&oh=0b283028e996c7315006cdaa1be256e8&oe=5C0B7BFC)

Най-голям шедьовър сред изкуството на пастирите обаче е включването на зооморфни елементи и умели скулптури. Те се изработват по ръкохватките на гегите, дръжките на чашите и лъжиците или краищата на кобилиците. Често срещан елемент е дръжката на гегата да е във формата на змия или змей. Друг използван мотив е дръжките или накрайниците да са във формата на определена птица. Във всички тези фигури се преплитат вижданията на отделния овчар за случващото се около него. Те представляват дълбока философия, защото по един доста екстравагантен начин пресъздават реалността, представите и страховете му, във форма на изкуство, което е достойна да се бори с останалите по света.

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/1238350_227189777434426_1981239327_n.jpg?_nc_cat=0&oh=eb4122318492dea2f2716894e707d95d&oe=5BCD6747)

По форма пастирските битови уреди са съобразени изцяло с практическата роля, която те заемат. Чашата е плитка, а дръжката е продължение на нея,

без извивки, за да може да не стой по диагонал. Всичко това, защото пастирът се храни навън, а яденето му е на огън. Гегата освен, че може да бъде произведение на изкуството е и личния тризъбец, който се сраства с ръката му като нейно продължение и преди всичко трябва да бъде удобна.

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/1186079_227189950767742_761526188_n.jpg?_nc_cat=0&oh=50e5d6494f553cc815c8d5fa1ec4accd&oe=5C04AA94)

Близко до пастирската дърворезба е гравирането върху рог или кост, което също влиза в сферата на художествени изяви на овчарите най-вече. Те използват волски рога засъхраняване на барут или катран или като ножници и ножове. Гравират ги с нажежена игла със същите като при дървото плитки орнаменти. С подобна игла се гравират и костени плочи, които в комбинация с пискюли от кожа и сини маниста служат за украса на кожените овчарски чанти.

 Така цялото оборудване на пастира става една пълна композиция от художествени творчески изяви. Той се грижи за тези си атрибути, по тях хората го преценят като слезе в селото, те са неговия социален знак. Дава представи за себе си и за уменията си, като колкото по-добри са те, толкова уважението е по-голямо.

 На много места в момента пастир е някой безработен циганин. Има и села, в които водачи на животни са почти всички мъже, които се въртят на ротационен принцип през определено време. В единия случай длъжността е породена от материални причини, в другия хората правят тип комуна за благото на целия социум. Отдавна пастирството не е сезонна работа, което е породено и от това, че границите са затворени и родопчани не могат вече да слизат в Гърция през зимата. Неговите характеристики малко или много са убити. Дядо Косьо от странджанското село Кости беше наред май месец, докато бяхме там.

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/1234789_227190094101061_672696685_n.jpg?_nc_cat=0&oh=0a426a2dabecae0ebbe567b944efb4b9&oe=5BFCFCDD)

Облечен със синя шапка с мрежа с жълт надпис отзад – Пепси. Носеше ватенка, а на гърба си беше метнал само една голяма мешка. Гегата му беше обикновена пръчка, която е пригодила ръката му към нея, а не дървото към ръката. Въпреки това от краткия разговор усетих силата наромантизирания образ на пастира. Доброта и дълбока усмивка, загриженост към овцете и гостоприемство. В такъв случай можем да кажем, че пастирството не е работа, а признание.

 Снимките са от ethnography.cc.bas.bg и са постоянна експозиция във фонд “Дърворезба” към Етнографския институт и музей към БАН

https://www.facebook.com/notes/virtual-museum-of-bulgaria/народно-творчество-пастирска-дърворезба/227188944101176 (https://www.facebook.com/notes/virtual-museum-of-bulgaria/народно-творчество-пастирска-дърворезба/227188944101176)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Септември 04, 2013, 08:05:11
Тъкачество

Автор: Стефан Тенев

Източник: http://agiftforfriends.com/bg/articles/crafts/24-weaving

(http://pazitelnatradiciite.com/wp-content/uploads/2015/08/DSCF8369_1024x768.jpg)

Тъкачеството е един от най-древните занаяти по българските земи. То е следствие от традицията, широкоразпространена по целия Балкански полуостров, свързана със скотовъдството. Територията на страната е била изпълнена с големи стада овце. Българските пастири са изминавали огромни разстояния със стада от по над 5 хиляди глави, които са търсели пасища. Тази миграция е започвала от Родопите и е стигала до Бяло море в търсене на пасбища за овцете.

След прибирането на стадата в кошарите започвало стригането на овцете, от което се е получавала началната, сурова вълна. Технологичният цикъл за производство на изделия от вълна, започва с очистването на грубата суровина от груби остатъци. Вълната се попарва с вода за да се отстрани мазнината, която се съдържа във вълната.

След изсушаване на слънце започва разчепкването на вълната, което става с ръце и от нея се премахват слама и тръни, които са останали след изпирането.

Разчепканата вълна се разчесва с гребен или дарак, който има два реда дълги железни шипове.

След многократното разчепкване на вълната, от нея се отделят дългите влакна във вид на добре изправени пасма, наричани пластове.

Преденето е процес, който се извършва по няколко начина в зависимост от това, какъв конец се цели да бъде извлечен от вълната. Най-финото предене на конец се извършва чрез дървени хурки, които в различните региони на страната имат специфична геометрия, която определя напридането на вълната върху вретеното. За по-грубите тъкани и за по-дебел конец се ползва предене на чакрък. За разлика от фините конци (прежда), получавани от дървените хурки , които са предназначени за изтъкаване на платове за дрехи, грубите конци (маане) са използват за изтъкаването на килими и черги, дебели връхни дрехи и др., които изискват по-голяма дълготрайност на материята.

На второ място по популярност у нас са тъканите от коноп (Canabis sativa), а във високопланинските местности тъканите от лен . Обработването на двата материал е почти еднакво. Отделянето на влакната от дървесната част става след неколкодневно престояване на ожънатото или оскубаното растение във вода, на места, наричани топила. Стъблата се навързват на малки снопчета, изсушават се и се начукват, следствие на което коравите части отпадат и остават само ликовите влакна. Процесът продължава с разчесване на ликото, от което се получават дълги влакна (повесмо) и къси влакна (кълчища). Висококачествените дълги влакна се наричат къделя, а долнокачествените дреб. Влаканата се изваряват в луга, стават меки и се избелват.

Памукът е сравнително нова култура у нас. Засяването на площи с памук започва през 19 век, в някои от южните краища на България. Дълго време у нас е битувало схващането, че памукът, който се отглежда у нас, не става за производство на текстил, защото е скъси влакна. Едва в началото на 20 век у нас се разработва система за промишлено производство на текстил от късо влакнест памук, който се отличава с изключително високото си качество.

Друг от характерните поминъци у нас, свързан с текстила е бубарството - производството на коприна. Легендите и митовете, свързани с производството на коприна са достигнали до нас от разказите на изследователи както Марко Поло. Технологията за получаване на копринена нишка не се отличава от тази в останалите страни, където се практикува. В основата на тази тъкан е пашкулът на копринената пеперуда, която се отглежда в домашни условия. До определена възраст, пеперудените червеи преминават в стадий от какавида в пашкул. През това време се хранят с листа от черница - дърво, което е широко разпространено у нас - до образуването на капсула от излъчвана течност. Преди какавидите да се развият в пеперуди, пашкулите се слагат във вряла вода, вследствие на което се отделя първоначална нишка, която започва да се навива на кълбо или в друга форма.

Преди преждата да мине на тъкачен стан, тя се насновава. При насноваването се отмерват дължините и ширината на конеца. Преждата за основа може да се навие на кълбета, но най-често се насуква на големи дървени цеви - (калами, калмукани). Основната мерна единица, към която са били ориентирани всички уреди за насноваване и подготовка за тъкане е аршин.
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Септември 04, 2013, 08:09:41
Тъкачеството – когато естетиката и битът се срещнат

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2013/09/3.jpg)

В днешно време българите имат възможността да посетят множество архитектурно—етнографски комплекси. Там те могат да се потопят в бита, културата и ежедневието на българите от миналото, но може би най-голямо впечатление на посетителите на една автентична селска къща биха направили ръчно тъканите черги и китеници украсени с разноцветни шарки и орнаменти, уникални за всеки дом.

Тъкачеството (занаят за изработване на тъкани, предназначени за облекло, постелки, завивки и други) е с многовековни корени по българските земи отвеждащи ни още в далечното VI – V хилядолетие преди христа. Тъкачната сръчност българинът е получил от етносите, съставляващи българската държава – славяни и прабългари, но той също заварил и древната тъкаческа култура на причерноморските гърци и траките, също влизащи в състава на българския народ. Смята се, че тъкачеството се е появило благодарение на скотовъдството. В миналото във всяка българска къща е имало тъкачен стан, а занаятът се е предавал от поколение на поколение- от майка на дъщеря и от баба на внучка. Момичето израствало около стана, а когато достигнело определена възраст то започвало изработването на своя чеиз (дрехи, покъщнина, които невестата в миналото отнасяла в дома на съпруга си).Освен че са придавали уют на дома, изработените изделия и тъкани са съществен дял на народната жилищна култура, ценен източник за изучаване не само на материалния, но и на духовния бит на човека по онова време.

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2013/09/2253.jpg)

Произведенията са се багрили с багрила от животински и растителен произход, а вълната, конопа, коприната и памука били сред основните материали, които тъкачките използвали. Често се налагало те сами да ги подготвят за употреба преди да започнат да тъкат, което било изключително важно действие тъй като качествата на тъканите зависели от пресукаността, дебелината, пухкавостта на текстилната нишка.

♦ Вълната първо се очиствала и после попарвала с цел да се отстрани мазнината по нея. След  това тя се изсушавала и се разчесвала с гребен или дарак (уред с два реда железни шипове) и след многократното разчепкване от нея се отделяли дълги влакна.

♦ Конопените влакна се отделяли като растението престоявало във вода за няколко дни. Стъблата се навързват на малки снопчета, изсушават се и се начукват, след това материалът се разчесва и както при вълната се отделят влакна. Те се изварят в луга и се избелват, за да се получи крайният продукт.

♦ Коприната пък се получавала от копринените буби, които често се отглеждали в домашни условия. Те се излюпвали в пазвата на някоя баба, която пазела там семето на топло. Хранели се с листа от черница – дърво, което е широко разпространено у нас, и до една определена възраст те преминавали от какавида в пашкул. Именно от пашкулите, потопени във вряла вода, се отделяла първоначалната нишка, която се навивала на кълбо или в друга форма.

Тъкачеството се извършвало на стан – хоризонтален или вертикален, но най-разпространеният домашен стан бил първият. Той се е състоял от две дървени рамки, на които се слагат две кросна (право кръгло дърво) – на задното се навивало основата, а на предното се навивало натъканото. За рамката се прикрепяли и нищелките (част, която дърпа нагоре и надолу нишките на основата и заплита втъканата нишка) и ваталото (част, със зъбци, между които се прокарва основната нишка). Друг основен елемент на стана е совалката – на нея се навива преждата с която се тъче.

Готовите изделия най – често били класирани според  мястото им в бита – за домашна уредба и за домашна употреба. Към първата категория спадат чергите, китениците, месалите (използвали са се за покриване на хляба, освен в домакинството те са се използвали и в обредната система), възглавниците и други. За домашна употреба са се категоризирали пешкирите например. Те отново имали както битова така и обредна функция. Кърпите за всекидневна употреба били украсявани с цветни линиарни прешарвания, докато тези използвани при обреди са с по-богата декоративна орнаментика.

За съжаление, както повечето български занаяти и домашното тъкачество постепенно е изместено от фабричните изделия и залязва. Въпреки това по нашите земи все още има доста хора, предимно жени, които се опитват да запазят традицията и занаята живи.

https://www.bulgarianhistory.org/тъкачеството-когато-естетиката-и-бит/ (https://www.bulgarianhistory.org/тъкачеството-когато-естетиката-и-бит/)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Септември 04, 2013, 08:19:28
Звънчарството – гласът на традициите

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2013/09/7964.jpg)

Повечето от нас обвързват образа на тучните, зелени планински поляни, изпълнени със стада от животни, с великолепният и запомнящ се звън на чановете. Въпреки това малко хора знаят повече за традиционния български занаят – звънчарство (или хлопатарство), състоящ се от изработването на ковани или отляти от метал звънци,хлопатари, чанове и черковни камбани.

Звънчарството не е било официално регламентирано, което означава, че не се е полагал изпит или са се издавали майсторски свидетелства. За първи път хлопки били изработени през ХХ. век и са се наричали „траки“, но поради техния „лош глас“ тяхното търсене не било голямо. Други видове са „рогатите“ и най-много изработваните “обли” хлопки. Смята се, че занаятът е възникнал благодарение на скотовъдството, развито главно в планинските райони на България. Хлопките са се закачали на един или два водача от стадото, което помагало на животните да не се изгубят. Те били използвани и за сигнализация – когато дрънкали животните се събирали, а настъпела ли тишина, те се разпръсквали. Освен това различните тоналности на звънците позволявали на стопаните да разпознават стадата си. Чановете намират приложение и в облеклата на кукерите, защото българите вярват, че техният звън прогонва злите духове и предизвикват плодородието и благополучието през новата година.

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2013/09/ovce-pasha-1917.jpg)

Работилницата на майсторите била голямо помещение, което се налагало заради всички инструменти,които били складирани там (желязна ламарина, оджак с мях, маса за кроене на ламарина, ножици, железни калъпи “чаши” за студено изчукване, калъпи за горещо изчукване, наковални и йорсове, чукове и др.). За да достигне крайния си външен вид хлопката преминава през многобройни, прецизни операции. Първонaчално тя се скроява по шаблон и се извършва отвръщане на ламарината (процес, при който материалът се прави по здрав чрез термична обработка). Следват студеното изчукване върху железни калъпи и горещото изчукване („избиване на тумбаците“). Хлопката се дооформя чрез сгъване (заметешване на краищата), заковаване с железни нитове, смачкване на рогата, приготвяне и поставяне на клуповете. Може би най-трудната част от изработката е завряването, защото от нея (и от устата на хлопката и дебелината на ламарината) се определя гласа на произведението. То се постига с комбинация от бронз, боракс, сол и жълта пръст от които се прави каша,  хлопката се маже и се нагрява до стопяването на сместа. Финалният щрих е поставянето на езика и разбира се тестването на „гласа“, който и до днес потапя душата на поколения българи в носталгия по многовековните ни традиции.

https://www.bulgarianhistory.org/звънчарството-гласът-на-традициите/ (https://www.bulgarianhistory.org/звънчарството-гласът-на-традициите/)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Октомври 29, 2013, 17:48:34
Българският килим – част от мъдростта на Земята

Традицията в родния екстериор има древна и богата символика

(http://www.desant.net/files/news/2013/10/29/tn/138304371937099.jpg)

Това е една от обичайните вещи в българския дом. В миналото, когато селските къщи не са имали подова настилка, той е имал функцията да я замести, запазвайки по този начин топлината в помещението. Сега, макар да има повече декоративни функция, килимът създава неповторим уют в дома, а често и с пълно основание се възприема и като произведение на изкуството.

Знаем ли обаче върху какво стъпваме вкъщи? По таваните в българските къщи по времето на Възраждането често е имало дърворезба и както следва да се очаква, там най-често е било изобразявано слънцето. А земята в дома, това е подът и той се застила с тъканото слово –  килим или черга. За първи път тази съществена част от екстериора се появява в Древна Персия (днешен Иран). В превод от фарси думата „килим“ означава „грубо одеяло“. Най-често се прави от вълна, но се срещат и килими, тъкани от памук, лен, коприна, коноп, юта или изкуствени влакна.

Изработва се на ръка на вертикални или хоризонтални станове. Формата на килимите почти винаги е правоъгълна, което се определя от често късата ширина на тъкачния стан, но се срещат квадратни и кръгли.

Чергата от своя страна е вид килим, но шарките й са на ивици, по-обикновени и е изработена от по-евтини материали. Като правило е и по-тясна и по-дълга от килима.
Килим обаче не се тъче просто така. Така твърди баба Еленка от село Зорница, Бургаско. „Килим се прави за стая. Един е за одаята с огнището, сега хол му казват, където се събира семейството, друг е за спалнята на стопаните, трети – за младите, с пъстри черги са постилани вътрешните стълби, за да е красиво и да се ходи на меко. Това дава топлинка, а тя е най-важното за всеки дом.“

Две са известните килимарски школи у нас – Чипровската и Котелската. Специфичното за котленския килим е това, че композицията му е изпълнена чрез шахматното повтаряне на един и същи мотив. Освен това той е и с две лица, напълно идентични. Както казват, смеейки се, жените в Котел, които го тъкат – едното лице е за първите 100 години, а другото – за после.

Чипровските килими са винаги ръчно изработени на вертикален стан, само от памук и вълна, които се боядисват с естествени багрила. Там се срещаме с Дървото на живота или Живото дърво. В него са втъкани и небесните птици – тези пратеници към Бога за сбъдване на съкровените ни молитви. Орнаментиката на по-старите чипровски килими е с древен произход, тя е силно геометризирана, изградена е от триъгълници, ромбове и други геометрични знаци.

Същественото при българския килим са символите в неговата орнаментика. Жива и разбираема в по-стари времена, сега тя е напълно непозната за повечето хора. Един от самобитните български творци – скулптор, иконописец, писател и поет Спас Мавров, ни запознава с богатата гама на семейните и родови символи в българското народно приложно изкуство. Според него една от най-често срещаните теми и особено добре прокарвана в килимарството и шевицата е тази за семейството, за плодовитостта и благоденствието на рода.

Известните символи в българските килими са Маказ, Голям маказ (сватба), Канатица, Голяма канатица, Велика канатица, Бабица, Голяма бабица и Велика бабица (клонеста).
Маказ означава годеж и символът визуално насочва именно към това възприятие. Допирането върховете на двата триъгълника показва съприкосновение, взаимопроникване и семантично е свързано с продължаването на рода; той е знак и за мъжкото и женското начало. Когато двата триъгълника пък са допрени откъм широката си страна, това означава сродство.

(http://www.iskri.net/img/statii/spas6.png)

Маказът е основен символ в родното килимарство и служи като градивен елемент на почти всички останали знаци. Така има Двоен маказ в няколко разновидности, Пресечен маказ, Двоен маказ със свещница, Двоен пресечен маказ и др..

(http://www.iskri.net/img/statii/spas7.png)

Големият маказ вече означава сватба. Двата триъгълника са проникнати един в друг и обозначават вече реализирания годеж, той е символ на съпружеството, на бащата и майката като основата за продължението на рода.

(http://www.iskri.net/img/statii/spas8.png)

При Канатицата основната част на знака Сватба или Голям маказ се интерпретира с два малки триъгълника от двете страни на основното тяло на маказа, тоест заложеното в Маказа и Големия маказ вече е реализирано – създаден е нов живот. Орнаментно това е изразено чрез добавянето на два малки триъгълника към Големия маказ. Малките триъгълници са два, но те символизират не толкова броя и половата определеност на децата, колкото тяхното присъствие вече в семейството.

(http://www.iskri.net/img/statii/spas9.png)

Голямата канатица пък символизира рода. Там малките триъгълници, композирани до Големия маказ, са четири – по два от двете му страни и това на езика на символиката в българския килим означава, че първото поколение вече има свои деца и че родът се разраства. Орнаментът Голяма канатица обозначава обаче не само плодовитостта, но и благоденствието на рода във времето и неговото естествено разрастване.

(http://www.iskri.net/img/statii/spas10.png)

Великата канатица символизира народа, племето. Там малките триъгълници са по три от всяка от страните на Големия маказ и показват наличието вече на кръвно свързана група от хора, образуваща по-голямата общност – племето, народа, нацията. Сродството се илюстрира с два триъгълника, долепени един до друг по широката си страна и образуващи ромб.

(http://www.iskri.net/img/statii/spas11.png)

Този ромб е и в основата на символа Бабица. Неговата визуална семантика  ни показва сродените семейства, членовете на рода. Към ромба за сродство вече има в средата и два малки триъгълника от двете му страни, но за разлика от Канатицата, обърнати с острия си връх навън. Голямата бабица или сродените родове се предават като към Бабицата се добавят по един един триъгълник от двете страни на ромба.

(http://www.iskri.net/img/statii/spas12.png) (http://www.iskri.net/img/statii/spas14.png)

Сродените племена пък в българския килим са визуализирани чрез шест триъгълника, ситуирани симетрично, като в средата се образува празен ромб или такъв, наполовина запълнен с по-малък ромб (фиг. 10). В този знак символиката нараства значително. Ромбът в средата означава половото тайнство на сродството, тоест сродяване на родове, а после и племената.

(http://www.iskri.net/img/statii/spas15.png)

Това са част от знаците в българското приложно изкуство – килимарството, с което с голяма любов и въображение  се занимавали български жени. А втъканата в тях символика се е предавала от поколение на поколение. Самият факт, че тъкачеството по нашите земи е засвидетелствано още от времето на средния неолит – VI – V хилядолетие преди Хр., говори и за нещо друго – че тези знаци по сегашните български килими са били утвърждавани в една много далечна епоха от древните цивилизации, обитавали тогава днешните български земи. А вече това означава, че в българския килим е втъкана и част от мъдростта на Земята.

(http://www.desant.net/files/news/2013/10/29/138304425816512.jpg)
Чипровски килим

(http://www.desant.net/files/news/2013/10/29/138304425080421.jpg)
Котленски килим

http://www.desant.net/show-news/28720/ (http://www.desant.net/show-news/28720/)

http://www.iskri.net/articles.php?lng=bg&pg=39 (http://www.iskri.net/articles.php?lng=bg&pg=39)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Ноември 18, 2013, 20:22:16
Куюмджийство (златарство) – огненият занаят

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2013/11/420731_371125779584451_1759208566_n.jpg)

В традиционните вярвания на редица народи по света златото има огромна предпазваща сила. Символ на слънцето и на огъня, благородният метал се асоциира с безсмъртието и вечността, към които човекът отправя поглед от дълбока древност.

Златарството е сред първите занаятчийски дейности, които се развиват по българските земи още през новокаменната и каменно-медната епоха. У нас е намерено и най-древното обработено злато, датирано отпреди 6500 години. Приложението на златни предмети в бита и в църковните ритуали е традиционно. Учените смятат, че въпреки липсата на достатъчно сведения за приемственост, този занаят у нас има дълбоки исторически корени. Богатите златни украси в празничното облекло на българката са възпети в неизброими фолклорни образци. Златото присъства и при кръщаването на новороденото. Златна пара се слага и сред ритуалните погребални предмети. Сватбената китка, сватбеното знаме, дървото на коледарския цар – тези задължителни атрибути на големите традиционни празници непременно са обгърнати от златен варак (тънко златно фолио), украсени са със златни парички. Българинът вярва, че металът осъществява връзка със света на мъртвите, предпазва от зли очи и от уроки, осигурява плодородие и благосъстояние. Тези качества се пренасят и върху предметите, изработени от злато. А хората, които упражняват трудния занаят, се радват на голяма почит и уважение.

Златарството, наричано още „куюмджийство”, е много престижен занаят. Златарите били почитани наравно със свещениците, учителите и другите първенци на общността. Обучението продължавало дълго – най-малко три години. Бъдещите майстори трябвало да овладеят не само големи сръчности и умения, за да подчинят деликатния материал. В стремежа си да станат известни и търсени занаятчии някой ден, младите калфи се стараели от самото начало да намерят свой стил, да развият естетическо чувство и богато въображение. Особено голяма отговорност представлявало изработването на невестинското гиздило. Независимо от благосъстоянието на семейството, всяко момиче трябвало да прекрачи прага на новия си дом с богата украса от накити – златни или сребърни. Гиздилото е дар от бъдещия съпруг и е неотменна част от костюма на булката. Синджири, обеци, пафти, пръстен, специфични украшения върху главата (в зависимост от фолклорната област) – тези предмети може да увеличат или намалят своя брой, но тяхното присъствие било задължително в сватбения ден.

(https://www.bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2013/11/420731_371125782917784_1352428669_n.jpg)

Едно невестинско гиздило майсторът-златар изработвал обикновено за около шест месеца. Понякога това време било изпълнено с тежки, безсънни нощи. Защото всяко гиздило трябвало да бъде различно. Ако държал на своето име, майсторът не бивало да се повтаря. Затова пък трудът му бивал богато възнаграден. Освен богата „плата”, златарите получавали и по едно агне. А те предавали сватбения накит с благословия: „Със здраве да го носите! Да остарявате и да побелявате! На внуци и правнуци да го предавате!”. Враца, Чипровци, Видин, Самоков, Панагюрище, София – в миналото тези градове са били средища на златарския занаят. В Панагюрище майсторите-златари имат значителна роля за икономическия и културен подем на града през 19. век. И до днес там съществува музей, който разказва за Панагюрската златарска школа. Показани са златните лъвчета, носени от участниците в Априлското въстание срещу османското владичество (1876г.), както и обковите на оръжието, изработени от майсторите като дар за родолюбивата кауза.

https://www.bulgarianhistory.org/ (https://www.bulgarianhistory.org/%D0%BA%D0%BE%D1%8E%D0%BC%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%B7%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B7%D0%B0/)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Януари 08, 2014, 19:18:18
Пчеларство

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/1604518_685365928160433_1744696956_n.jpg?_nc_cat=0&oh=a7e483cf679f408cce4bfec696f94383&oe=5BC63226)

В България пчеларството е традиционно занимание във всички области на страната.
По исторически данни пчеларството се е развивало още преди основаването на българската държава през 681 г.
Славянските племена събирали мед от питите на дивите пчели. По късно се научили да ги отглеждат в кошери.
Когато българите, предвождани от хан Аспарух се заселили на Балканският полуостров, те донесли и своите умения в областта на пчеларството. Държавата ни се считала за голям производител на пчелен восък и мед.
Технологията, по която пчеларите отглеждали пчелните семейства до началото на ХХ век не се различава съществено от днешната, независимо,че приспособленията са по-съвременни и по-съвършени.
В началото кошерите имали конусовидна форма. Наричали ги кошерища, тръвни, павит, на името на растението което използували за изплитането на кошерите. В някои райони на страната са използували лозови или върбови пръчки.
След изработването на кошера го измазвали отвън и отвътре със специална смес. В зависимост от местните традиции, в сместа добавяли глина, слама, оборски тор и пепел от огнището. По този начин удължавали живота на кошера и го предпазвали от въздействието на атмосферните условия.
При високи или ниски температури, за да предпазят пчелите, върху кошерите поставяли "качулки" или "кафтани", изработени от слама.
Съществуват и още един вид пчелни жилища, използувани в Североизточна България. Наричали ги стубли. Представляват кухи дънери, високи около 50 сантиметра, покрити отгоре с дъски и керемиди.

Роенето е периодът, в който от пчелните семейства се отделят нови рояци, той започва през пролетта и продължава през цялото лято.
Стопаните, които се занимавали с пчеларство определяли един или няколко души, които трябвало да наблюдават процеса на роене и къде ще се настани новия рояк. Пчелите обикновено избират хралупа на дърво. След което главният пчелар прибирал новите пчелни семейства в плетен кошер. За да примамят пчелите, намазвали вътрешността му с мед и маточина. По същият начин събирали и диви пчели от околностите.
По-различен метод прилагали в крайдунавските селища. Изкопавали дупки в крайбрежните скали, в които поставяли маточина.

Със съвършената организация, трудолюбие и способността на пчелите да предсказват с поведението си времето, пчелите печелят голяма почит.
От незапомнени времена у нас казват, че повишеното събиране на прополис и натрупването му около входа на кошера вещае студена зима.
Ако пчелите излязат по-рано сутрин от обикновено денят ще бъде слънчев. И обратното ако стоят във кошера или летят близо до него съвсем скоро ще завали дъжд.

Приложението на пчелните продукти в българската народна медицина е изключително многообразно.
И до днес у нас се приготвя в домашни условия т.нар. "благ мехлем" с восък, който е незаменимо средство при рани, изгаряния и травми. Восъкът намирал голямо приложение и в лечебните компреси, наричани "мушами". В подходящ съд затопляли смес от восък, смола, тамян, зехтин. Напоявали със сместа памучно платно, което поставяли върху болното място.
И днес се използва силата на прополиса, които съвременните лекари наричат "природен антибиотик".

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/20507327_1610143265682690_408777767090461325_o.jpg?_nc_cat=0&oh=c308fd3fe4b9205db17fc928681ef6ec&oe=5C0F0A4E)

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/1512652_685365954827097_409468963_n.jpg?_nc_cat=0&oh=66010c7fe21a6a3b7d1c25d017e06318&oe=5C13559A)

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.685365878160438.1073741864.185781174785580&type=1 (https://www.facebook.com/media/set/?set=a.685365878160438.1073741864.185781174785580&type=1)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Януари 18, 2014, 18:29:03
Кошничарство

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/426012_371607469536282_1545394405_n.jpg?_nc_cat=0&oh=515169fb603f2bc714f95d6367679180&oe=5BC6CE0F)

В миналото всекидневните нужди обославят развитието на кошничарството по нашите земи. Поради което този занят е широко познат на българското население.
Основните кошничарски изделия са свързани със селското стопанство. Затова във всяко българско семейство до средата на ХХ век е имало няколко такива плетени съдове.
Основните кошничарски изделия са плетените кошове за плява, брашно, грозде и въглища. Те са използвани в ежедневната селско стопанска работа. Тези кошове са с правилна цилиндрична форма и имат почти плоско дъно. Кошовете се плетат саморъчно от стопанина на дома или от пастирите. Кошничара предварително забива пръчките в земята в линия. По този начин той определя околовръстната формата на коша.
Забитите пръчки се изплитат напреки с други до желаната височина, след което се прегъват и образуват дъното.
Освен тези плетени съдове има и такива, които се използват в домашния бит. Такива са различните видове кошници и панери. Тяхното разнообразие се дължи предимно на формите и размерите на основните обръчи в конструкцията им.
Навсякъде в българските земи се произвежда полусферичните кошници. Освен полусферичните българите познават и ползват кръгли кошници с плоско дъно и полукръгла дъговидна дръжка през отвора.
В българските земи предимно Пириниския, Родопския край и западното Средногорие е позната и така наречената четвъртита кошница. Нейното предназначение е за носене на гръб.
Занаятчиите кошничари при производството на кошове и кошници използват дялани и цепени дъсчици. Единственият инструмент, който използват за тази цел е тъй наречената косица и съответно „магаре“.
За разлика от занаятчиите кошничари обикновените хора при плетенето на кошници и кошове използват увивните стъбла на растението повет или както е известно с латинското си име Clematis vitalba.
До преди 15-20 години този занаят се практикуваше от циганското малцинство в България. Но вече и те не го практикуват за най-голямо съжаление.

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.371606929536336.95805.185781174785580&type=3 (https://www.facebook.com/media/set/?set=a.371606929536336.95805.185781174785580&type=3)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Март 28, 2014, 21:20:43
Калоферската дантела

(https://m3.netinfo.bg/media/images/6413/6413088/624-400-kaloferska-dantela-zanaiat-fina-izrabotka-ornamenti-istoriia-izkustvo-interior-drehi.jpg)
Калоферската дантела става особено популярна у нас и в чужбина в началото на 20 век

Едва ли има по-женско занимание от плетенето. Сигурно всеки пази спомен за майка или баба, която приведена майстори фината мрежа на дантела. Но да не избързваме...
В Европа масовото разпространение на дантелата започва около 13 век в средите на аристокрацията и в кралските дворове. Оформят се различни плетачески центрове, известни и до днес, които дават името за определен вид дантела: венецианска, тенерифе, ретичела, редфордширска, генуезка, брюжска, алансонска и т.н. Постепенно начините на изработка се усъвършенстват и в действие влизат различни помощни средства като совалки, куки и др.

(https://m4.netinfo.bg/media/images/6413/6413096/307-398-kaloferska-dantela-zanaiat-fina-izrabotka-ornamenti-istoriia-izkustvo-interior-drehi.jpg)
Калоферската дантела се плете върху цилиндър, направен от плат и напълнен с пресовано сено или дървени стърготини,
който е закрепен на специален статив

Техниката на плетене на този тип дантела е една и съща, но в отделните страни се изработват различни модели с различни по цвят и дебелина конци. Във всяка страна този занаят е характерен обикновено само за един район, а дантелата носи името на съответния град в региона.
Брюкселската дантела е пренесена в България в началото на 20 век и то не къде да е, а в Калофер, където я внася Елисавета Караминкова. Тя предава и първите уроци за изработка на дантелата на жените в града. Плетенето на дантели става много популярно занимание сред калоферките. От пренесените няколко европейски сплитки калоферските жени сътворяват над 110 нови - стилизирани форми на рози, житни класове, карамфили, нарциси, лоза, птици, животни и други. Тази дантела била предназначена за интериора на дома и по-рядко украсявала дрехите.
В България през годините след Освобождението през 1878 г. най-разпространени са арменската дантела (кене), совалковата дантела (калоферска дантела), поанласът (английска или румънска дантела – съчетание на шита дантела с изплетени на една кука ширити), немската дантела (на една кука) и плетената дантела на 5 куки.

(https://m5.netinfo.bg/media/images/6413/6413097/624-300-kaloferska-dantela-zanaiat-fina-izrabotka-ornamenti-istoriia-izkustvo-interior-drehi.jpg)
През Руско-турската война Калофер бил опожарен и само плетенето на дантелите от жените осигурявало препитание на фамилиите

Калоферската дантела се плете върху цилиндър, направен от плат и напълнен с пресовано сено или дървени стърготини, който е закрепен на специален статив. Използват се малки совалчици от клен, орех или бук (твърдо дърво, което попива потта от ръката), които представляват мънички вретенца с намотани конци.
Плете се винаги с четен брой совалки, като най-обикновените модели изискват между 8 и 12 броя. Има и такива модели, за които са необходими 56 и повече совалки.
Традиционният цвят на калоферската дантела е екрю, но днес вече се използва и бяло, както и конци от ламе. Колкото е по-тънка нишката, толкова по-фина става дантелата - и не подлежи на разплитане: сбъркаш ли веднъж, няма връщане назад.
Но да се върнем в Калофер – по време на Руско-турската война (1877-1878 г.) градчето е опожарено и в разруха. Хората са без поминък и само дантелите на жените осигуряват препитание на фамилиите. Калоферките плетели, а търговци продавали изделията им извън пределите на България. Плетяло се във всяка къща, а момичетата учели техниката още от съвсем малки.

(https://m5.netinfo.bg/media/images/6413/6413107/624-300-kaloferska-dantela-zanaiat-fina-izrabotka-ornamenti-istoriia-izkustvo-interior-drehi.jpg)
Традиционният цвят на калоферската дантела е екрю, но днес вече се използва и бяло, както и конци от ламе

Традицията зорко се пазела, а занаятът се предавал от майка на дъщеря, от баба на внучка. В общото дело се включили и мъжете, които изработвали от дърво совалките, необходими за плетенето на дантелата. Полека-лека, благодарение на продадените в чужбина дантели, градът се въздигнал от разрухата и се съживил.
Затова след Освобождението жителите на Калофер решили да съберат пари и да пратят няколко момичета в Брюксел да изучат занаята. Събраните пари обаче стигнали да бъде пратено само едно момиче, което заминало не за чужбина, а в София, в тогавашното Художествено-индустриално училище (днешната Художествена академия). Това е Донка Шипкова – тя била единствената курсистка, която изучавала техниката за изработване на брюкселска дантела в Отдела за приложни изкуства. Нейна преподавателка била чехкинята Тереза Холекова, поканена специално за тази цел. Двегодишния курс Донка Шипкова завършила за една година, дипломирала се и се върнала в родния град.

(https://m.netinfo.bg/media/images/6413/6413110/624-300-kaloferska-dantela-zanaiat-fina-izrabotka-ornamenti-istoriia-izkustvo-interior-drehi.jpg)
Калоферската дантела се използва за украса на ръбовете на дрехите, за покривки на мебели, стени, калъфки за възглавници,
а също и като декорация на кърпи

През септември 1910 г. в Калофер се открило първото и единствено в България Дантелено училище. В следващите години в него се обучавали около 1800 жени, както от града, така и от региона, а първата преподавателка е именно Донка Шипкова. Тя не само претворявала внесените от чужбина модели, а създавала и съвсем нови. В тях се преплитали чисто български стилизирани мотиви - роза, еделвайс, дъбови клонки, слънчогледи. Някои от орнаментите били заимствани от оригиналната българска дърворезба - житни класове, слънце, паун. Традицията да се обогатява дантелата с нови мотиви продължават ученичките на Донка, а после и другите плетачки.

Така в Калофер се ражда ново, чисто българско по характер изкуство – изработката на калоферската дантела. Запазена е техниката на совалковото плетене на брюкселска дантела, но калоферската е специфична. Калоферските майсторки дори са въвели изобретения – например покритите с подвижни капачета совалки, които позволяват да се работи, без пръстите да оставят следи от допир по конците. Изплетените дантели се използват не само за украса на ръбовете на дрехите, а и като покривки за мебели, стени, като част от калъфки за възглавници, като декорации на кърпи.
През 1933 г. Дантеленото училище било закрито и на негово място било отворено Земеделско училище. В него се запазили само 2 паралелки, в които се изучавало плетене. След като и те били закрити, изработването на дантели се пренесло изцяло в домашни условия.
Днес в училище "Иванка Ботева" в Калофер има свободно избираем предмет - плетене на калоферска дантела. В момента калоферските майсторки се броят на пръсти, което обрича този местен занаят на забрава. Всяка година на 15 август в Калофер се прави празник на местната дантела. В читалището пък е създаден златен фонд от калоферски дантели. Там се съхраняват най-добрите образци, пазят се и автентични дипломи от Дантеленото училище..

http://www.edna.bg/svobodno-vreme/izkustvo/kak-briukselskata-dantela-stana-kaloferska-4630520
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Юни 17, 2014, 11:57:49
Казаслък

(http://static.bnr.bg/gallery/2e/2ee2bebe6511b0b5f98cd7c995877627.jpg)

Като художествен занаят, работен изключително в Трявна, казаслъкът заема особено място в стопанския живот на селището наред с резбарството и иконописта.

Предполага се, че е донесен в Трявна в края на ХVІІ в. от фамилията Кросневци, учили занаята в Одрин. Името произхожда от турската дума ”казаз” и означава „обработвач на сурова коприна”. По-късно се употребява вместо търговец на коприна. У нас тя се изменя на „казас” и оттук общоприетите наименования казаси и казаслък. Казасите изработвали ръчно или на специални станчета различни видове украси-такъми /прибори/ за коне, подвръзки с пискюли за под коленете на чорбаджийските потури и гайтанени обшивки за традиционното българско облекло, пискюли за мъжки и женски фесове, колани за жени, копринени кордони за часовници, екселбанти и колани за офицери, стражари и др.

Като първичен материал за изработването на всички посочени до тук изделия използвали мека бяла вълна, предимно добруджанска или карнобатска, а за по-тънки плетива или тъкани си служели с ленени, памучни или копринени прежди.

Казасите сами подбирали вълната, коприната и лена, сами ги боядисвали с трайни растителни бои, които приготвяли в сътрудничество със зографите. След като ги изпирали няколко пъти и изсушавали на слънце, за да изпитат трайността на добития цвят, чак тогава пристъпвали към изработването на изделията. Между тях имало изкусни бояджии, сред които особено се откроявали по-ранните представители на Кросневския род. Един от най-добрите и изобретателни в багренето на изделията бил Никола Ц. Донина.

Наличието на двата суровинни компонента - вълна и коприна е едно от главните условия за развитието на казаслъка в Трявна. Този занаят е здраво свързан с копринарството и двете производства взаимно си влияят. От една страна казаслъкът спомага за развитието на копринарството, а наличието на копринена прежда осигурява занаята със суровина.Тук се произвеждали около 1200-1300 оки коприна годишно, което задоволявало нуждите на местния еснаф и производството на казаски изделия се засилва. От друга страна упадъкът на копринарството в последните десетилетия преди Освобождението води до замиране на казаслъка.

Изплитането на казаските украси се извършвало на станче,  състоящо се от две дървени части, скрепени под прав ъгъл. Железен топуз, преметнат зад изправената част на станчето, обтягал и задържал плетивото, което занаятчията бавно издърпвал с двете си ръце, докато пръстите му с голяма бързина преплитали закачените за тях жици в различни комбинации. На тези станчета се изплитали от вълнени, а понякога от копринени червени пресукани прежди стражарските екселбанти, които българската полицейска стража е носила след Освобождението през дясното си рамо със спуснати отпред металически вретенообразни части. На същите станчета се изплитали и ”пищов-гайтаните”- надвратен шнур, с който се завръзвали поясните пищови и револвери, носени от турци и българи.

Частите на конския такъм – гем /оглавник, юзда/, дизгин /поводи/, гюслюк /нагръдник/, кускун /подопашник/ и колан, който опасва вертикално корема, се тъкат от по-тънка пресукана бяла или боядисана в тъмночервено или тъмносиньо прежда. Подвръзките за под коленете, които се  използват за подвръзване на потурите, коланите за жените и стражарските поясоци се тъкат на стан с помощта на дървени или дебели мукавени кори, наречени ”карти” и ”секало”. На този стан работят изключително жени, които насновават и преждата. Тя може да бъде едноцветна или боядисана в няколко цвята, в зависимост от орнамента.

Гайтаните биват най-често черни, понякога бели или тъмносини и се изплитат от пресукана  памучна или вълнена прежда на известните чаркове за гайтани.

На конските прибори, в пищов-гайтаните и бекметата /тънки шнурове за джобни часовници/, както в пискюлите изобщо, се намират различни по големина топчета, наречени дюймета.Те се нанизват на определени места, за да красят общата изработка.

Пискюлите за конските прибори, за мъжките или женските фесове /в турско време се носели от омъжените жени/, се изработват от различно дебела, добре пресукана вълнена, памучна или копринена прежда. За пискюлите на конските прибори, на преждата предварително се нанизват по-едри или по-дребни метални или стъклени синци.Тяхното изработване се извършва на станок, състоящ се от две колчета, разположени перпендикулярно на основната подпора и витло. Преждата, на която са нанизани синците, се увива 30-40 пъти между двете колчета /това зависи от големината на пискюла/,като на външната страна се поставя по едно мънисто. След насноваването жиците се прихващат с палеца и показалеца на лявата ръка и с куката на витлото първо от едното, а после и от другото колче преждата със синеца се откача. След като всички жици се откачат, се увиват с конец по средата и за да се добие по-релефна форма, на пристегнатата част се нанизват три дюймета. При конските прибори, пискюлите се съчетават с различни по форма ружи, изработени от коприна или сърма. Пискюлите за мъжките и женските фесове се приготвят на същото станче и по същия начин, но без синци, от по-тънки и фини прежди.

Тревненските казаси извънредно много държали  на качеството на своята продукция, която  изнасяли в Цариград, Смирна, Бурса, Бейрут. Със свои стоки те се явявали на панаирите в Одрин, Узунджово и Ески-Джумая, а така също във Влашко и Русия. Разпространени били и във Виена. Там през 1850 г. умира един от видните тревненски казаси Христо Генев.

Произведената през есента и зимата стока казасите трупали в складове, а през пролетта, около Гергьовден, еснафската организация определяла двама свои представители, които да я пласират в чужбина. След завръщането им се събирали, за да разделят припечеленото.

До 1860 г. около 60 семейства в Трявна се препитават от казаслъка.Този занаят, подобно на иконопиството, ангажирал работна ръка от 6 до 80 годишна възраст - обстоятелство, имащо  значение за икономическия бит на населението.

Когато през 1871 г. унгарският пътешественик и етнограф Феликс Каниц идва в Трявна, по препоръка на  Хайдар паша в Търново посещава работилницата на майстора Иванчо Стоев: ”Аз го намерих на земята, пише той, да прави за коня на Хайдар паша един такъм - скъпо седло с втъкано злато, по-голямата част от който беше от кармъзено червена коприна. Довършеният ”башлик” с богати пискюли и ширити даваше понятие за ефекта на една от започнатите юзди, предно и задно седло”. Ф. Каниц съобщава още, че обикновените такъми,  изработени от червена вълна и от които годишно казасите изкарвали до 120 парчета, стрували около 100 пиастри, а по-хубавите от 200 до 1000. Най-богатите стигали до 6000 пиастри и повече. Много работници пресуквали само сини и червени конци за 80 до 100 пари на лакът, предназначени за износ. ”Недалеко от черквата, продължава разказа си Ф. Каниц, минахме покрай един дюкян, където едно едва 10-годишно момиче, седнало по турски на дюшемето, с помощта на совалки и бърдо, по най-прост, но необясним начин навиваше подвръзки за чорапи, каквито в един ден изработваше до 10 чифта на стойност до 300 пари”.

Към края на века пазарът на тревненските казаси постепенно замира. Почти изчезва производството на башлъци /украса с пискюли, която покрива главата на коня и за която се закача юздата/, осигуряващо им добри приходи и в което казасите нямали никаква конкуренция. За да бъде спасен, казаският еснаф получава монопол върху производството на стражарските колани и екселбанти. През 1886 г. на Ангел Д. Пандурски му се възлага изработването на 122 екселбанти, 122 пояса и 32 револверни шнура за стражарите от Варненското окръжие.

Според проучванията на тревненеца Никола Чушков първите най-известни казаси били братята Димо, Митьо и Никола от фамилията Донини. Те получавали поръчките си  направо от Цариград и Смирна. Особено изобретателен в работата си бил Никола - на него се дължи поставянето на муските и ружите в конските такъми, които красят нагръдника и челната част на оглавника. Останалите братя Митьо и Димо, както и синът на Митьо - Цаньо, изработват конския такъм, предназначен за турския султан Абдул Меджид. Участват в изработването на такива такъми за конете и на други знатни турски и български големци, както и в изработването на конския такъм, подарен от тревненския казаски еснаф за коня на княз Александър Батетенберг. Техните синове също били добри казаси, както и жените им, които тъчели колани и подвръзки и обшивали дюймета.

Между първите в занаята били и  казасите от фамилията на чорбаджи Генко-търговец на коприна. Те били още и кираджии, и разпродавали всички видове казаски изделия на панаирите в Цариград и Анадола. От тази фамилия произхожда Стефан Кънчев Генков, на когото се дължат техническите хрумвания в изработването на шнурове без вътрешно средище. Стефан Кънчев е последният измежду казасите, който заедно със сина си Кънчо и целия казаски еснаф наема след Освобождението чрез търгове в Тревненското околийско управление изработването на стражарски колани и екселбанти за всички околии в държавата. С капитала, останал след смъртта му, Кънчо Генков заедно със синовете си Стефан, Илия и Досю поставят началото на копринената фабрична индустрия в Трявна.

По изтънченост в изработката се славели Колаксъзите, които работели предимно копринени изделия. Твърде известни били и отделни представители на фамилиите Пандурски, Таховци, Момчилови, на Цаню Дамянов, Цаню Генков и др. Братята Цаню и Тотю Киселкови са последните, които произвеждат и разпространяват казаски изделия.

(http://www.desant.net/files/news/2017/11/28/151186007933931.jpg)

Като художествен занаят казаслъкът е заемал значително място в поминъка на Трявна. Той обединява няколко вида текстилни техники-на пресоване, плетене и тъкане. В Трявна този занаят се развива по свой собствен път, съобразно местните суровини и условия. Това се наблюдава и при инструментариума, особено при подготвителните процеси, където се използват традиционни местни уреди за предене и пресукване на преждата, какъвто е например чекръка за пресукване, използван и от мутафчиите. Използват се и станчета за тъкане с кори, разпространени повсеместно в страната и в Тревненския край. Специфика се наблюдава не само в техническо, но и в художествено отношение. Тревненските казаси усъвършенстват и изменят украсите на юздите-заменят продълговатите дюймета с валчести /топчести/. Фино изработените няколкоредови розети се доближават до ружите и гергините на тревненските резбари.

Казаслъкът се оказва един от най-устойчивите занаяти в Трявна поради това, че доста време след Освобождението запазва пазарите си в Турция, а неговата еснафска организация проявява гъвкавост и усет за приспособяване към новите условия.

http://www.triavna.info/Pages/History/Craft/Default.aspx?evntid=634
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Юни 28, 2014, 17:52:10
Българските занаяти:

https://www.youtube.com/watch?v=dEbipCnLYnw
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Септември 02, 2014, 20:15:20
Мутафчийство

(https://www.etar.org/hand/mutaf/6.jpg)

В нашите земи започва да се упражнява след падането на България под турско робство. То е особен вид тъкачество с козинява прежда, изпридана с няколковретенен чекрък. Тъканите от козина се изработвали на отвесен стан и са предназначени за чулове, дисаги, постелки, чували, торби, колани за добитъка и др. Мутафчийството се упражнявало на много места в България, но най-добре било развито в Панагюрище, Копривщица, Казанлък, Трявна, Севлиево, Устово, Ксанти, Гюмюрджина и пр.

(https://www.etar.org/hand/mutaf/14.jpg)

Мутафчийският занаят е бил един от най-добре развитите занаяти миналото, свързан с отглеждането на кози, от които единствено се доставя суровината за изготвяне на мутафчийските изделия.
      Мутафчийството се развивало във връзка с разрастването на занаятите и търговията и оттам все по-широко използване на кираджийските кервани. Затова през Възраждането в няколко от най-големите средища на мутафчии са работели стотици майстори. В големи количества се тъкали мутафчийски чували и торби за пренасяне на различни стоки, конски колани и зобни торби за коне. Между тях са характерните и за Габровско големи прешови (чували за жито) и черги в естествените цветове на козината. Занаята бързо и катастрофално запада след Кримската война. Като производители на козиняви торби и пътеки една част от мутафчиите са просъществували и след Освобождението, запазвайки пословичното си трудолюбие.
      Технологичните етапи при производство на козиняви изделия са:

Требене - с ръце се прави подбор на козината по цвят и дължина на материала.
      Разбиване на козината - върху дървена дъска са забити 4 колчета на разстояние едно от друго. За всяко колче се завързват памучни въженца с дължина 2 м. Противоположните им краища се свързват заедно в лескова пръчка. Козината се разстила под вървите и при биене тя се разбива (разчепква). 
      Предене - то се извършва на чекрък. Майсторът слага под лявата си мишница "вулията" - кожена торба със свита на къделя козина. Превързва се през кръста с кожен колан "черкез", който се закача на трансмисионното въже, задвижващо чекръка. При движението си назад майсторът преде едновременно две нишки, а другите две се пресукват.
      Тъкане - при този занаят тъкането се извършва на вертикален стан. Набиването на основата се прави с тарак, отварянето на устата - чамшира, а изпъването на плата - чрез метит.
      Две са основните шарки използвани при украса на козинявите изделия - "миши учишки" и "котешки зъбки". Другият ефект при тъкането се получава от съчетаването на естествените цветове на козината - бяло, сиво, кафяво и черно.


За мутафчийския занаят в Трявна

Малко са сведенията за мутафчии от първата половина на ХІХ век. Най-високата степен на развитие занаятът достига в средата на ХІХ век по време на Кримската война и около 1870 г. вече запада. Трявна се определя като един от важните центрове на мутафчийството в Северна България. За развитието на занаята тук спомагат както наличието на суровини, така и търсенето на мутафчийските изделия – торби, дисаги и др., с развитието на овощарството в района. Не е  известно мутафчии да е имало в селцата около Трявна, с изключение на колиби Веленци / в непосредствена близост до Трявна /, където през първата половина на ХХ век работи една мутафчийска работилница. По-скоро са известни имената на преселници от околни селища, които в Трявна са се захванали с този занаят. За изделия на мутафчиите – чулове, чували, торби,  жителите на околните селища слизат на тревненския пазар.

За мутафчийския занаят в Трявна най-ранните сведения са от края на ХVIII век. В спомените на Даскаловата фамилия за кърджалийското нападение над Трявна през 1798 г. е отбелязан „тревненецът Колю Стоянов Мутафчията, който решил да се промъкне в Трявна да нагледа къщата си”. В кондиката на църквата „Св. Архангел Михаил” са записани имената на тревненски мутафчии във връзка с погасяване на заемите, взети от тях от църковната каса: Колю Мутафчи, 1814 г.; Цаню Колю Мотафъ, 1835г , 1836г. и 1851 г.; Петър Мутафчия, 1874 г. Преди Освобождението  в Трявна е имало 25 мутафчийски  работилници при население около 4 000 души.
Като източник на суровини за мутафчийския занаят в края на ХІХ век тревненци разчитат вече не само на местното животновъдство. Годишно за мутафчийските работилници в града са нужни 1 500 - 2 000 кг. козина. Главни доставчици се явяват търговците-кърджии. Пътувайки в различни райони на страната, където са утвърдили пазар за продукцията на тревненци – сушени сливи, пестил, търговците пласират и козинявите изделия на мутафчиите, а им закупуват козина, която връщат обратно в Трявна. Търговците посещават районите си на търговия няколко пъти в годината. Наесен, когато спират да пътуват, уреждт сметките си с мутафчиите.  Така търговецът получава 2/3 от печалбата от изделията на мутафчиите. За майсторите работният ден продължава от 5 сутрин до 7-8 часа вечер. За да се задържат като производители, те разчитат на качеството на продукцията си. Работят със стригана козина „кръкма”, а не с табашка козина. Използват естетствения цвят на козината, която при доставката сортират по цвят и дължина  - требят. Следва разбиването – раздрънкването на козината, преденето на вълната по специфичен за мутафчиите начин, тъкането на отвесен мутафчийски стан и съшиването на вече готовите изделия. „Недалеч от дядовия дом имаше мутафчийска работилница и аз често висях пред разтворените й кепенци да наблюдавам как мутафчиите работеха....Козята вълна не се боядисваше, а се сортираше по цвят, след което, изпрана и раздрънкана, се натъпкваше в малки, прилични на гайда кожени мехове, които предачът прикрепваше с колан през кръста си...”, разказва в спомените си Димо Казасов. По-дребните занаятчии и начеващите в занаята най-често използват пригодени  за работилница приземни помещения на къщата. Приземните се предпочитат заради влагата, която прави вълната по-лесна за обработка. Необходимо е те да са поне две – едно дълго помещение до 10 м за предене на вълната и едно помещение за мутафчийския стан. Преденето и тъкането могат да се извършват в едно помещение. Така е било в работилницата на Кирил Балабанов в Трявна. Разбиването става в отделно помещение или навън под сушина. Стойко Димов е имал три помещения – за стана и чекръците, за разбиваето на козината и за кошовете с козина. Това обаче не винаги се е спазвало . В Заповедната книга на общината от 1906 г. е записано : „забранява се на мутафчиите да разбиват козината в самите работилници, а не в отделни стаи, защото се разболяват работниците от праха, особено малолетни – калфи, чираци.”

В работния процес участват главно мъже – особено в тъкането и преденето. В требенето на вълната и съшиването после на готовите изделия участват съпругите на майсторите. Характерен за Трявна е бил гайтанлията шев. Ст. Димов определя отличителните особености на тревненските мутафчийски изделия така: „Ние тука в Трявна имаме една шарка, нашата стока я продават по шарката ... и по шева”; Стоян Бонев: „Нашата стока е по-френгия, тонка изработена, от чист материал; от убав материал става убава работа ...”.  Мутафчийските изделия се задържат по-дълго време на пазара заради качествата си – здравина, влагоустойчивост, яркост на цветовете, негоримост. Тревненските майстори работят за пазара: пътеки, торби, дисаги, покривала /цигански катуни/; бандажи за балиране на тютюн; черни върви за цървули и  зобни торби за конете в армията; пешове за покриване на каруците при превозване на жито и др. От козинява вълна със специален уред се правят въжета. Стоките се продават из цяла България и главно в Елхово и Ямбол. Като всички майстори-мутафчии от началото на ХХ век, които се опитват да запазят занаята жив, тревненци правят няколко нововъведения. Мутафчийските станове не позволяват да се тъкат пътеки, по-дълги от двойното разстояние между двете кросна на стана, т.е. около 4 м. За по-дълги платове в един от големите мутафчийски центрове Панагюрище въвеждат трето и четвърто кросно на стана на разстояние от него, за да увеличат дължината на пътеките. Така могат да се тъкат пътеки за стълби, дълги по 10-15 м. Тук тревненци с гордост отбелязват постижението на Трифон Балабанов – през 1924 г. той изтъкал за храма „Св. Александър Невски” в София пътека с дължина 42 м. Две години по-рано Трифон Балабанов и синовете му правят опит да използват за тъкане на козиняви изделия механичен стан и специално сновило. Първоначално използват бензинов мотор, впоследствие разчитат на водната сила. Опитите са с частичен успех – тъканта остава малко рядка и краищата на плата не са достатъчно набити и стоят набрани. Тъй като станът не можел да се захранва с прежда механично, купуват с кредит предачни машини, дарак и се опитват да ги използват за козинява вълна. Работата върви добре до 1928 г. При Трифон Балабанов работят 10-12 души – калфи и майстори. Впоследствие, през 1929-30 г., се налага да продадат машините. Трифон продължава да работи ръчно по традиционния метод. Впоследствие прехвърля работилницата на най-малкия си син Кирил Балабанов, който защитава майсторското си право и си обзавежда нова мутафчийска работилница.

В успешна посока върви  работата на друг тревненски мутафчия – Грозьо Райков, майстор – мутафчия от 1920 г. Той разчита вече не само на естествения цвят на материала, но и на бои. През 1927 г. си построява и обзавежда мутафчийска работилница. Учителят по рисуване от тревненското столарско училище Ангел Монов разработва модели за пътеки за Грозьо Райков. Фината изработка и художественото съчетаване на цветовете имат успех. На постоянната изложба на Българската земеделска и кооперативна банка в София е изкупено почти цялото производство на работилницата, майсторът печели три златни медала от Промишлената изложба във Варна . Изделията му се продават за Англия, Франция, Германия, дори в Австралия и Нова Зеландия.
Не всички мутафчии от Трявна имат този успех. Затова в много случаи упражняването на занаята е съчетано с търговия или друг вид дейност, които подпомагат финансово домакинството. Мутафчийството е тежък и ниско платен занаят. При липсата на достатъчно работа немалко занаятчии се отказват да го работят.

На много места занаятът замира в края на ХІХ век, докато  Трявна е едно от средищата, в което той продължава развитието си  до 60-те години на ХХ век с променена организация. Последните майстори – мутафчии поемат производството главно на козиняви пътеки  в създадения към ТПК „Балкан”- гр. Трявна цех „Мутафчийство”.

Мутафчиите в Трявна в началото на ХХ век, както повечето занаятчии по това време, отбелязват своя патронен празник в деня на Три Светители, заедно с шивачите.

Източници:

- http://www.triavna.info/Pages/History/Craft/Default.aspx?evntid=626
- http://bgnasledstvo.org/index.php/reports/view/73
- https://www.etar.org/hand/kozina.htm
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Ноември 28, 2014, 09:35:49
Килимарство

(https://viewsofia.com/upload/article_big/image_big_23873.jpg)

Замисляли ли сте колко неповторими занаяти има у нас? Грънчартсво, бакърджийство (направата на изделия от кована мед), дърворезба, гайтанджийство, иконопис, килимарство и много други. За съжаление много от тях изчезват, а други могат да се видят само в етнографските музеи.

Най-старото сведение за текстилна килимена орнаментика в България датира от края на ХІ в. По българските земи килимарството достига своя разцвет през епохата на Възраждането (ХVІІІ – XIX в.). Навремето най-известните килимарски центрове са били Сливен, Габрово, Самоков, Панагюрище, Чипровци и Котел. Двата основни центъра са градовете Котел и Чипровци. На тях са наречени и техниките за производство на килими - котленска и чипровска техника.

(https://viewsofia.com/upload/fck_editor/Untitled-3650.jpg)
Българка плете на стан, 1930 г. Снимка : Вилхелм Тобиен

(https://viewsofia.com/upload/fck_editor/Untitled-4650.jpg)

Чипровските и котленските килими са изключително здрави и устойчиви във времето, могат да запазят първоначалния си вид повече от 50 години. Те са изтъкани от ествествени материали - памук и вълна като двете им страни са абсолютно идентични. Преждата се оцветява с грижливо подбрани естествени багрила – листа и кори на дървета, цвят, листа и корени на определени растения. Именно този изцяло натурален процес носи прелестта на тези килими. В най-стария си период килимите са били в земни пастелни, особено нежни цветове - бледозелено, охра, жълто. В по-късния етап – яркочервени, по-пищни и по-тържествени, с хора, птици, надписи. В края на 19-ти и началото на 20-ти век е характерна пъстротата, забелязва се едно многогласие в тъканите.
Чипровци казват, че тъкат своите килими с любов и за любов, което още повече допринася за вълшебството им.
Уникалните чипровски килими се изработват на вертикален тъкачен стан, състоящ се от две вертикални устои, горно и долно кросно, представляващи цилиндри, около които се намята основата, горен и долен цепец, от които горният разделя основата на чивтове и с него се образува нищелката, а с долния се разпределят мотивите при започване.

(https://viewsofia.com/upload/fck_editor/Untitled-5650.jpg)

Станът трябва да е много здраво закрепен, за да може тъканта да е права. Той трябва да държи нишките на основата изпънати, разпределени и подредени на еднакво разстояние една от друга. От векове инструментите и тъкаческата техника не са променили основните си принципи. В миналото за опъването на основата са използвани дървени заглавки, а напоследък това се прави с метални винтове. При строежа на някои къщи предварително се проектира местоположението на стана и в стените се вграждат елементи за закрепване. В други къщи пък кросната се закрепват направо на тавана и пода без да се използват странични устои.

(https://viewsofia.com/upload/fck_editor/Untitled-650.jpg)

Друг много важен инструмент при тъкането е "тупицата". Той прилича на гребен с няколко дълги зъба и дръжка за захващане, в повечето случаи е изработен от дърво, но може и от метал. С него се удря вътъка след като се промуши през основата, за да прилепне плътно и да се получи плътен и здрав килим.
Въпреки че има немалко родни производители на килими, самият занаят за нещастие лека-полека изчезва. Има все по-малко жени, които тъкат в домовете си, а фирмите, следващи първоначалната технология се броят на пръсти. И все пак в някои от специализираните училища има кръжоци по килимарство, в някои висши училища също се изучава като предмет, намират се хора, които имат желание да стимулират художественото възпитание на деца и техните родители и да разпространят текстилното изкуство в България. Като сдружение Арт Ленд. Те проведоха семейни работилници за тъкане, плетене и филц в няколко училища и детски градини в столицата.

(https://viewsofia.com/upload/fck_editor/%D0%BA%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%B8.jpg)

Ученици от ОУ „Петър Парчевив“ в гр. Чипровци пътуваха до Япония по покана на българското правителство там по повод на Деня на славянската писменост и култура. Те представиха изложба на пана с елементи на чипровския килим.
През 2000 г. Националният етнографски музей е поканен в Белгия, където следва посещение на дома на местен художник, чиито мебели са тапицирани с чипровски килими. Горе-долу по същото време в България се виждат надписи от рода на „ Заменяме старинни чипровски килими за нови“, така наречените персийски килими.
В момента чипровското тъкачество е едно от петте културни наследства, номинирани за включване в списъка „Живи човешки съкровища“ на ЮНЕСКО.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=23708
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Февруари 11, 2015, 13:44:07
Ножарство

(https://www.etar.org/crafts/img-nojar/12.jpg)

Ножарството е един от най-рано обособените железарски занаяти с няколко центъра: Габровско, с. Шипка (Казанлъшко), с. Костенец (Ихтиманско) и др. Изработвани са саби, ятагани, бръсначи, ножици. Произвеждали са се над 150 вида ножове, като наименованията им произлизали от формата на изделието: кулаклии – дръжката на ножа завършва във формата на уши; сойки – наподобяващи птицата сойка; бабичици – употребявани само от баби – акушерки; балакчийски – рибарски, чобански и др.
Ножарската работилница се е състояла от ковачница, където е разположено огнището и духалото, нужни за обработка на металите и второ помещение – изкарвалня, използвана за довършителни работи. След изковаването и поставянето на дръжката, ножът се е заточвал на точило. Особеност при ножарството е това, че освен метала, майсторите обработвали рога, кости и дърво за дръжки. С тях те предавали изящество на студения метал.
Освен изработването на ножове и ножици, българските майстори занаятчии се занимавали и с изработката на оръжие. Оръжейничеството дава възможност в процеса на изработка да участват различни видове приложни изкуства - дърворезба, златарство, обработка на кост и желязо, което е давало възможност на старите майстори да влагат въображение и финес в изработката на изделията си. При украсата се използват редица златарски техники - изковаване, отливане, инкрустация, апликация, филигран, монтиране на скъпоценни и полускъпоценни камъни, позлатяване.
Най-големият оръжеен център в миналото е бил град Сливен, където са се изработвали пушките “Сливенско шишане” и дългата пушка - „Бойлия”. Други оръжейни центрове са били Габрово, Панагюрище, Никопол и Видин.

Разказ от първа ръка на майстора ножар Венци Димитров:

„За изработката на един ловен нож е много важно майсторът да има дълъг стаж и опит като ловец. Тогава ще му стане ясно какво е необходимо, какви качества и на какъв критерий трябва да отговаря ловният нож. Едни от най важните качества са: да е здрав, резлив, лесен за поддръжка и удобен за работа, тъй като на лов често се налага да се работи с часове, а в гората няма точилари. Ножовете в Балканско са изработени от листова неръждаема стомана 4x13 на фирма "Круп" Германия. Първичната подготовка на ножа преди закаляването е много важна за самия ряз. Това е скосът, който при моите ножове е вдлъбнат и дава максимално добър ряз. Температурата на закаляване е от 1050 до 1100 градуса в солни вани, където придобиват твърдост и си запазват мулекулната структура. Много ножари нямат възможност да каляват в солни вани, тъй като това е заводска технология, до която трудно могат да се доберат. Те използват индукционните си пещи, които са на ток, а при тях се губи част от въглерода, който е много важен за твърдостта на ножа (по този начин си променят структурата).
За изработването на ножовете използвам само естествени материали - биволски, говежди и еленови рога, кости от пищялите на говедата. Също така и различни дървесини: орехов труп, орехов корен, дъб, бряст. При обработката и импрегнацията шарките на дървесината изпъкват и придават много красив вид.
Импрегнацията - това е един вид противоводна защита на дръжката, която не позволява на дървесината да попие вода. Детайлите от дърво и рог, които се ползват за дръжката се казват чирени по ножарски жаргон, а детайлът между острието и дръжката се казва празан. Или от ляво и дясно- празани. Те също са изработени от неръждаема хромникелова стомана и с това мога да твърдя, че ножовете ми са вечни и е невъзможно да се износят за един човешки живот. Пропуснах - каниите или калъфките са изработени от телешка кожа или така наречения бланк, който е със дебелина 4, 5мм и е неизносващ се продукт.“

https://www.facebook.com/balkansko
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Ноември 17, 2015, 07:43:20
Шарачество

(https://bgnasledstvo.org/media/uploads/219_1_1447667982.jpg)

Първоначално шарачеството е част от умението на майстора на дрехи от аба (домашнотъкан вълнен тепан плат) да украси с бродерия части от костюма и да подсили украсата с няколко реда гайтан в прави черти, на плетенички, на завитъци. Към такъв костюм, независимо мъжки, женски или детски, през ХІХ век започнали да носят подобаващи по украса терлици. Постепенно работата по скрояване, съшиване, украсяване с конци и с гайтан на терлиците става женско занимание. В различните селища на Смолянско се налагат по няколко изкусни майсторки - шарачки, от които се вземат модели, дава им се поръчка да направят най-специалната част – украсата със сърма върху терлика или украсената с плетеница и 6 реда гайтан около нея пета на терлика или им се поръчва цялото необходимо количество терлици, ако става дума за сватба.

До преди 50 години терлиците са задължителна част на невестинския чеиз. Те са част от невестинските дарове за най-близките родственици по време на сватбата - мъж, свекър, свекърва, девер. В чеиза включват големи количества от тях, по 30-40 чифта, за да си има невестата и след това, т.е. за семейния живот. Редно било когато посреща гости, булката да им поднесе терлици за обуване; да подари терлици на близка дружка-посестрима или на жена от новото й семейство в знак на уважение или конкретна благодарност. Много здрава е традицията, когато отиват на гости, жената да носи красиви терлици за всеки от семейството си. До пределна възраст смолянчанката има терлици за дар – да посрещне млада снаха в дома, да подари, че се е родило първо внуче или да подари, че някой е дошъл на гости в дома й. В наши дни родопските терлици са най-представителният сувенир от планината, даряван на жена. Със сувенирна цел се правят и миниатюрни терлици, окачвани по стените.

От стари майсторки - терличарки можете да научите, че най-добре е терлиците да се кроят на лек ден – понеделник или четвъртък. За булка терлиците са били червени. За младоженец са кафяви, но много гайтан се слага за украсата им. Бабите са приготвяли за новороденото си внуче везани с червени конци терлички от бяла аба. Много от това и досега се практикува в Смолянския край. И в наши дни ръцете на майсторките сръчно кроят сая (горна част на терлика) и табанче (долна част за стъпалото), или подшиват с по пет реда гайтан петата, или изкусно везат “охлюви”, “таралежи”, “хурки”, “борики”, “кафезчета”, “плетенички”, “кривулички”, “гроздове”, “метлички” и други най-различни орнаменти, плод на невероятната им фантазия, на живата връзка с заобикалящия ги природен свят и чувството им за изящност.

Майсторки на родопски терлици: Албена Хаджиева (Смилян), Севда Велинова(Смилян), Розка Коркутева (Могилица), Биляна Колаксъзова (Могилица), Ася Тодорова (Могилица), Ася Башова (Могилица), Руса Ръчкова (Арда), Емине Узунска (Арда), Асиня Косева (Горна Арда), Василка Малкочева (Стойките), Райна Харадинова (Соколовци), Величка Райчева (Широка лъка), Златка Белакова (Широка лъка), Сирма Разева (Смолян)

https://bgnasledstvo.org/index.php/reports/view/219
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Януари 28, 2016, 11:28:54
Паламаркаджийство

(https://bgnasledstvo.org/media/uploads/18_1_1378220951.jpg)

Паламаркаджийството е разпространено по селата в Източните Родопи. Упражнява се обикновено зимно време — "от Димитровден нататък". Един майстор изработва на сезон около 1000-1500 броя паламарки и пролетно време ги продава по панаирите и пазарите или ги разнася по селата. Поради голямото търсене на паламарките през 20-30-те години на XX в. някои майстори сключват договори с търговци от Кърджали и Хасково, на които продават част от стоката си. Занаятът пропада напълно след 50-те години на века, когато в селското стопанство се въвежда механизацията.

Паламарките са дървени приспособления за ръката — ръкавици, които се използват при жътва. Те предпазват ръката на жетварите от нараняване и спомагат за захващането на повече класове наведнъж. Тъй като жетварите обикновено са жени и деца, най-много се изработват и се търсят женските и детските паламарки. Мъжките паламарки, които са значително по-големи по размер, се произвеждат в по-ограничено количество.

Паламаркаджиите нямат специална работилница. Те упражняват занаята под някой навес в двора на къщата си, където се съхраняват и основните им инструменти. Зимно време се работи в стаята с огнището.

Основният материал за производство на паламарки е кленът (калъника — Източни Родопи). Той се насича след Димитровден, когато по дървесината "няма мъзга", за да не го яде пасилката (Тънково) — дървоядът. Отсечените дървета трябва да имат дебелината на ръка. Материалът няма нужда да съхне предварително, затова обработката му започва веднага. Освен клен за паламарки се използва и бук (каин). Смята се, че букът е по-нетраен материал, затова майсторите го избягват.

Паламаркаджийството изисква специален инструментариум. Дървените части на сечивата се изработват лично от майсторите, а железните се правят от ковачите по поръчка на паламаркаджиите и според точните им указания за желаните размери.

Тезгях е дългата двуметрова дъска с квадратно сечение, която на равни разстояния има пробити 30 отвора. В тях се вмъкват роговете на паламарките, за да се извият. Уйгуч, въйгуч — изнималото, е железен инструмент с формата на малка кука, вмъкнат чрез шип в дълга дръжка. Размерите са по-малки от тези на изнималото за лъжици. Служи за оглаждане на дупките за пръсти на паламарките. Свредлото — свределът, се използва за пробиване на отвори с различни големини. Употребяват се 15 броя свредели с различни размери. С тях се оформят дупките на ръкавицата на паламарката. Те имат листовидна форма на режещата част. Освен със специалните инструменти паламаркаджиите си служат и с обикновени дърводелски инструменти като брадва, тесла, пила за дърво, нож и др.

При изработването на паламарките първо се оформя рогчето (клафунчето, гугулъчето). В зависимост от големината на паламарката то има различни размери — 10 до 15 см дължина. Рогът на паламарката се одялва с теслата и след това се слага да се изпече, "нагрее" в огъня. За да омекне дървото и да се извие по-лесно дървеното трупче, още с кората то се заравя в жар, като се внимава да не прегори. Докато е още топло, рогчето на паламарката се вмъква в дупките на тезгяха и се извива почти под прав ъгъл спрямо долната ѝ част (ръкавицата). За да запази формата си, паламарката се завързва с въже и така престоява най-малко 24 часа. Наведнъж един майстор изработва около 20-30 паламарки.

След извиването на роговете с теслата се одялва долната част на паламарката, за да ѝ се придаде желаната форма. После се провалят — пробиват, със свределите местата за пръстите. Пробиването започва с най-малкия свредел, като инструментите се сменят последователно по големина, докато се получи отворът с необходимия размер. Паламарките според размера им се изработват с различен диаметър и дълбочина на дупките за пръстите. След това дупките се заглаждат, за да не нараняват ръката. Отгоре паламарката се дооформя с пила за дърво.   

https://bgnasledstvo.org/index.php/reports/view/18
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Февруари 22, 2016, 13:05:00
Бъчварство

(https://www.manager.bg/sites/default/files/mainimages/bure.jpg)

В Родопската област бъчварството — производството на съдове от извити на огън дъги, се развива във връзка с винарството. Един от най-големите центрове на бъчварския занаят е Асеновград. Сведения за развитието на занаята дава още Лукас, пътешественикът, минал през Станимака през 1706 г., цитиран от К. Иречек: "Той описва града като едно голямо чисто християнско място, където както и до сега населението се занимавало с винарство; направили му впечатление огромните бъчви, 40 педи дълги и до 7 стъпки високи" (Иречек 1974, 488).
Развитието на лозарството и винарството като един от основните поминъци на Асеновград и околните селища определя развитието на процъфтяващия до началото на XX в. занаят. Към края на XIX в. в града има около 30 бъчварски работилници, с по няколко души калфи, чираци и майстори (Хайтов 1983, 272).
Упадъкът на винарството, настъпил вследствие болест по лозята в района, се отразява тежко и на бъчварството. Независимо от това то продължава да се практикува от редица майстори в града до около средата на XX в. Център на винарство по същото време е и Перущица, където занаятът е също добре развит (Иречек 1974, 490).
В Източните Родопи майстори бъчвари работят и в други градове, намиращи се близо до лозарските райони, като Хасково, Кърджали, Ивайловград, Брацигово, Пещера, Пазарджик, и в някои селища около тях. Поради по-сложната технология при изработката на буретата и бъчвите бъчварството е разпространено първоначално главно в градове и села, разположени в близост до големите лозарски центрове. С нарастване на търсенето на бъчварски изделия занаятът прониква и в много села навътре в Родопите.
Кацарството е занаят, при който се произвеждат съдове от прави дъски. Неговите произведения обслужват нуждите на домашния селски и градски бит, скотовъдството, винарството и някои занаяти. Той се практикува в селищата на Средните и Западните Родопи от майстори и от двете верски групи. След 20-те години на XX в. повечето от майсторите в района започват да изработват съдове и от двата типа. Поради това названията кацар и бъчвар започват да се покриват.
 
Пазари, организация на производството, обучение

В градовете бъчварският занаят се упражнява целогодишно. Зимно време, когато нямат работа, майсторите подготвят материала за лятото и есента, когато техните изделия се търсят най-много. Бъчварите от градовете работят главно готови съдове, но изпълняват и поръчки, като в повечето случаи използват собствен материал. Техни клиенти са жителите на града и околните селища. Въпреки това бъчварите са една от най-бедните прослойки сред занаятчийското съсловие. Спечелените пари майсторите влагат най-вече в земя, предимно лозя, а по-малка част отива за усъвършенстване на производството и за материал.
В голямата си част селските бъчвари са самоуки майстори, които упражняват занаята успоредно със селскостопанската си работа. Поради това те работят само през свободното от селскостопанска дейност време — преди всичко през есента и по-малко на пролет, предимно по поръчка. В някои села, където мъжкото население се занимава масово с бъчварство, се произвеждат и готови съдове за продажба на пазарите в близките градове, обикновено в замяна на селскостопански продукти.
Есенно време, когато търсенето на бъчварски изделия и услуги е най-голямо, селските майсторите обикалят по полските села в близост до Родопите, като носят със себе си само най-необходимите инструменти. В селата те се установяват под някой навес и на място, с материал на клиентите, изработват нови и поправят стари съдове.
Бъчварските изделия се продават в повечето случаи за пари, но някои майстори извършват и обмен за селскостопански произведения. Този начин на заплащане е най-типичен за бъчварите гурбетчии, които така осигуряват семействата си със зърнени храни за зимата. Гурбетчиите печелят много добре от този вид практикуване на занаята, тъй като не изразходват никакви средства за материал, а печалбата им е само от труд. В добри години, когато реколтата е богата, едно буре за ракия се продава за две напълвания с жито. Гурбетчийството е характерно само за християнското население на района и съществува до 50-те години на XX в., когато започва колективизацията на земята.
Кацарството е застъпено почти във всяко родопско селище и обслужва ежедневния селски и градски бит с традиционните за местните жители дървени съдове за домакинството: бурета за ракия, бурила — съдове за избиване на мляко, каци, ведра и пр. "Монастирци поминуват със скотовъдство, земеделие и дърводелие. Дървен материал те скарват в Тополово, което е най-близкия им пазарен пункт в полето, отстоещ нещо около 70-80 км път из планината. Техния стар занаят още от Давудево (Давидково, Ардинско — б. м.) е и правене дървени съдове: каци, чобури, бурета и др." (Шишков 1912, 250).
В Средните Родопи занаятът е тясно свързан с едрото скотовъдство. Има сведения, че майстори кацари обикалят юрушките мандри, като на място стягат мандражицките такъми и правят нови съдове (Канев 1975, 573 ). Тази практика продължава и по-късно. Всяка пролет кацари от среднородопските селища пристигат в мандрите още преди овчарите да се върнат от Беломорието. На място се потягат старите съдове и се изработват нови мандренски куяджаци. Изделията си местните кацари предлагат всеки пазарен ден в Устово. Едни от най-добрите майстори в областта работят в с. Могилица; известни и до днес са кацарите от с. Мугла; майстори кацари има в Момчиловци, Смолян, Устово и много други селища в тази част на Родопите.
Както бъчварите и мнозинството майстори кацари упражняват занаята сезонно — във времето на най-активно търсене на техните изделия. За високите части на планината това е пролетта и лятото, когато мандрите работят с пълна сила. Основният поминък на кацарите е земеделието и скотовъдството, затова спечелените пари те влагат в закупуването на земя и добитък.
Поради отсъствието на каквито е да било писмени източници е много трудно да се възстанови картината на обучение в бъчварския и кацарския занаят в Родопите.
В градовете занаятчийските умения се предават по наследство, но майсторите много често вземат за помощници и ученици деца и от селата. Така е и в тези села, където занаятът е определящ. В с. Могилица например един майстор "изучил много чираци и калфи, които отсетне станали добри майстори в тоя край, а най-вече в Могилица" (Примовски 1973, 427).
Бъчварски чирак "се седи" три години. Чиракът работи безплатно на майстора, който е задължен да го храни. Освен в работилницата чиракът помага в домакинската и полската работа, ако майсторът има земеделски имот. Около 30-те години на XX в. бъчварите започват да наемат чираци срещу известна сума пари, заплатена от бащата на момчето, Освен това бащата дава и храна — жито, фасул, боб, измерено в крини според уговорката. След изтичането на двете години чиракът трябва да усвои занаята дотолкова, че да може сам да изработи някой по-прост съд като ведро, каче и др. Знанията и уменията на чирака се преценяват от майстора. Той го провъзгласява за калфа. Много често, след като минат чирашкия стаж, момчетата се връщат на село и почват да практикуват занаята, без да са го усвоили напълно и без свидетелство за преминатия стаж. След Първата световна война вече е задължително чиракът да положи калфенски изпит пред комисия на Пловдивската търговско-индустриална камара.
Калфата се пазари с майстора на надница, която се изплаща всяка седмица или на края на годината. Калфата работи наравно с майстора, но под негов контрол. Обикновено той няма право да приема поръчки и да предава готовото изделие без разрешението на майстора. След две години калфата може да стане майстор. До 20-те години на века преминаването от една степен в друга се извършва чрез устна уговорка между майстора и неговия ученик, а след този период се въвежда задължителен изпит — калфенски и майсторски, пред представители на търговско-индустриалните камари. На изпита за няколко дни кандидат майсторът трябва да изработи по-сложен съд като буре, бъкел или друго изделие От 30-те години нататък, за да имат бъдещите майстори някаква грамотност, освен практически изпит калфите трябва да положат и теоретичен. Поради това много от тях, които нямат образователен ценз, не се явяват на изпит и без майсторско свидетелство откриват работилници по селата. Откриването на бъчварска работилница в селата е сравнитело лесно, защото при този занаят не е нужно да имаш голям капитал — няколко инструмента и един сайвант е достатъчно за започване на работа. В градовете нещата са по-сложни. Там новопроизведените майстори трябва да вземат работилница под наем, да си осигурят начален капитал за закупуване на материал и инструменти. В някои случаи се налага част от майсторите да започнат работа в някоя голяма работилница като втори майстор на надница, докато натрупат известен капитал.
Няма сведения за съществуването на бъчварски еснаф в Родопския край преди Освобождението. Бъчварите в градовете членуват в общите сдружения, създадени след 20-те години на XX в; селските майстори никога не са били организирани в еснафи.
Бъчварството се оказва един от най-устойчивите занаяти в Родопската област. То се практикува и досега в много села и градове, като повечето от майсторите използват в работата си и машини. Причината за запазването на бъчварството по-продължително време се съдържа в качествата на неговите произведения. Дървените съдове за съхранение на храни и напитки нямат равностойни съвременни заместители. Тук роля играе и традицията на населението в употребата на тези изделия. Независимо от относителната устойчивост на занаята през последните 10 години при него също се забелязва значителен упадък. Приемствеността до голяма степен вече е прекъсната и това ще доведе до изчезването му в недалечно време.
 
Работилница

Бъчварската работилница обикновено се разполага в приземния етаж на къщата или в някоя пристройка в двора на майстора. Тя е най-често с пръстен под и огнище, което служи за отопление и при изработването на някои инструменти.
В градовете повечето майстори притежават специално построени работилници, които са големи помещения с 5-6 м дължина и 4-5 м ширина, за да се използват и като складове за готовите съдове.
 
Материал

Използват се различни видове дървен материал в зависимост от храните и напитките, които ще се съхраняват в съдовете. За буретата и бъчвите за вино се употребява дъб, тъй като този материал не разваля виното. До 50-те години асеновградските бъчвари се снабдяват с хубав дъбов материал от с. Долен Чифлик, Варненско. От дъб се правят и ракиени бурета. Понеже полученият от дъба материал е много здрав и не загнива, той се използва и за направата на различни видове качета и каци. Черницата и акацията също са добри за бурета за ракия. Те ѝ придават хубав вкус и я оцветяват в жълто. Смята се, че материалът от акация е по-добър от черничевия, защото по здравина не отстъпва на дъба.
В Средните и Западните Родопи каците, качетата и бурилките се правят от чам (бор). Хвойната е добър материал за изработване на съдове за пренасяне на храни и течности — каченца за мляко, бъкели за вода и пр., тъй като е "чист", т. е. не променя вкуса на храните, а е и лек, т. е. най-подходящ за съдове, с които се пренася вода и мляко. Боровият и хвойновият материл са издръжливи на сол и киселина, затова от тях се правят качета за туршии, каци за зеле и пр.
Качествени бъчварски и кацарски изделия се получават само в случаите, когато материалът е добре изсушен. Издръжливи са съдовете, изработени от добре изсъхнал материал. Дървеният материал трябва да се суши на сенчесто и проветриво място, най-добре под сайвант или на тавана. Продължителността на съхненето зависи от вида на дървото. Борът и хвойната трябва да съхнат от три до шест месеца, а дъбът има нужда да престои от шест месеца до една година, за да стане годен за употреба.
Старите майстори използват цепен на ръка материал, тъй като е по здрав. Здравината му се дължи на това, че при цепенето се върви по радиалните лъчи, т. е. по жилите. Прекъсването на жилите на дървото прави материала нетраен. Тази практика отпада около 30-те години на XX в., когато повечето майстори започват да работят с бичен материал, но когато работят изделия за себе си или за близки, занаятчиите по селата продължават да използват цепен на ръка материал.
Дървените обръчи се изработват от лескови и осенови (от мъждрявка) пръти, които се употребяват, докато са още пресни. Дървени обръчи се правят до около 40-50-те години на XX в. Те са по-добри за съдове, предназначени за храни, които съдържат сол и киселина — каците за зеле, туршии и пр., тъй като железните обръчи ръждясват. Железни обръчи майсторите купуват на ленти от железарските магазини.
 
Инструментариум

До началото на XX в. бъчварските инструменти са малко. Това са главно традиционните дърводелски инструменти и само няколко специализирани сечива с проста конструкция. След този период, и особено след Първата световна война, в практиката навлизат много нови инструменти, повечето изработени по вносни образци. Това спомага за подобряване качествата на изделията и за ускоряване процеса на производство. По-голяма част от инструментите се правят от местните ковачи по указания на майсторите бъчнари.
Балтията (брадвата) служи за сечене, белене и цепене на материала и за придаване основната форма на дъгите, дъските, от които се правят съдовете. Кривата брадва е основен бъчварски инструмент. По форма прилича на обикновената брадва, но има по-дълго и леко завито надясно острие и къса дръжка. С кривата брадва се заглаждат дъгите, одялват се и се изравняват страничните им части, за да могат дъгите да прилепнат плътно една до друга. Късата дръжка помага ударите да се нанасят от близко разстояние, което е важно за по-голямата точност на работата. Извивката на острието надясно се прави, за да се предпази лявата ръка. На мястото на тази брадва по-късно се явяват много различни по форма рендета, които обаче не я изместват напълно. Най-близки до нейните функции има дългото ренде, наречено струг. Стругът е дълга дъска (около 1,20 м), в средата на която има вмъкната режеща пластина с дължина 10 см. В единия край на дъската са поставени два крака.
Преди да се огладят на струга или да се одялат с кривата брадва, дъгите са премерват с чап. Чапът е дървен шаблон за определяне страничния наклон на дъгите, за да могат да прилепнат плътно една до друга. За различен обем има различен чап. Всеки майстор сам изработва чаповете си. Въторът е специален бъчварски инструмент за изрязване на улея (вътора), в който се вмъкват дъната на съдовете. Това е дъговидно извито трионче, забито в средата на дъска с формата на полукръг. От обратната страна на дъската има вмъкната дръжка за хващане на инструмента при работа. Много майстори от времето на Балканските войни употребяват "европейски вътор" — фабрично изработен инструмент, произведен в чужбина. Сред най-използваните инструменти при бъчварството и кацарството са руканите — едни от най-старинните и основни инструменти при занаята. Правият рукан служи за заглаждане на дъските и при изработката на дървените обръчи. Кривият рукан се употребява при оглаждането на съдовете отвътре и около гърлото. Режещата част на този рукан е извита дъговидно.
Скуба (Западни Родопи), извлекло (Средни и Източни Родопи) е стоманена пластинка с извита във формата на полукръг режеща част, която е вмъкната в дълга 40 см дървена дръжка. Служи за оглаждане стените на тесните съдове от вътрешната страна — например на буталките за мляко. След 30-те години на XX в. руканите постепенно се изместват от различните видове рендета, но не напълно.
Теслите, използвани от бъчварите, са права тесла — за придялване на дъгите, и крива тесла, с дъговидно извито острие — за издялване дъгите на бъчвите от вътрешната страна, когато се изтъняват в средната им част преди извиването им.
Пергели в различни размери за определяне диаметъра на дъната, различни видове рендета и други дърводелски инструменти влизат като основен инвентар във всяка бъчварска работилница. Чаталът и стълбата, менгемето (дървена скара за извиване на дъгите) са дървени уреди, които майсторите също изработват сами. След нагряването дъгите на бъчвите се вмъкват в менгемето, за да се извият.
Магаре е уредът, на който се дялат дървените обръчи. То представлява дълга около 1,50 м дъска, поставена на четири крака. В средата ѝ е вмъкнато дървено менгеме, което се затяга с *****. На него се защипват дървените обръчи, докато се оглаждат с рукана. При изработката на бъчварските изделия се използват и различни калъпи — железни обръчи в различен размер според обема, които се слагат временно, докато съдът се сглобява. Чукове — метални и дървени, служат за набиване на обръчите, а пробоите — за правене на отвори в железните обръчи. Куката е специализиран бъчварски инструмент с форма на подкова в долния си край и дълга около 30 см дръжка, завършваща като длето — в горния. С подковообразната част на куката се изтегля долното дъно при сглобяването, а с "длетото" се разделят дъгите при поставяне на папур.
Освен описания инструментариум бъчварите употребяват и много други сечива, повечето от които навлизат в практиката им след 20-те — 30-те години на XX в. и са произведени фабрично или по вносни образци.
 
Основни технологични процеси

Съдовете се изработват от дъски, наричани дъги. След като им се придаде основната форма, дъгите се одялват отстрани под наклон, за да се получи кръгла форма. Необходимите за сглобяването на бъчвите и каците дъги се събират, сглобяват се. Нареждането им става около калъп. Дъната на съдовете се размерват с пергел. Радиусът на дъното е равен на 1/6 от дължината на горната обиколка на съда. Улеят, в който се вмъква дъното, се изрязва с вътор и се подмазва с каша от брашно, за да се попълнят всички кухини.
Дъгите за бъчвите се издълбават леко в средната им част, за да се извият по-лесно. Традиционната практика е дъгите да се извиват една по една чрез нагряване на жар. Докато се нагряват, те се мокрят отгоре с вода, за да не изгорят. Извиват се с дървен чатал, стегнат в горната си част с желязна гривна. В единия си край дъгата се подпъхва някъде или се затиска с камък, а в другия се защипва с чатала. Под нея се наклажда слаб огън. Със затоплянето дървото омеква и се извива по-лесно. Майсторът огъва постепенно дъгата, докато получи желаната форма.
Друг начин, прилаган от бъчварите, е дъгата да се постави над жарта и когато се нагрее така, че да може да се огъва, да се вмъкне в дървеното менгеме, "скарата за навиване на дъги", за да заеме формата. Обгорените части на дъските се одялват с тесла.
Около 30-те години на XX в. в практиката на бъчварите навлиза нова технология за извиването на съдовете. След като се сглоби бъчвата или бурето и се стегне с горния си обръч, в центъра му се запалва слаб огън, който нагрява постепенно съда. Когато дървото омекне, долната част на съда се стяга със стоманено въже. Така съдът престоява известно време, за да се извият дъгите.
Дървените или железни обръчи се поставят на съда, когато той е изцяло сглобен. Дървените обръчи, използвани до около 50-те години на XX в., се правят от лескови клони. Обръчите се обелват предварително от кората и се оглаждат с рукан от вътрешната им страна, за да се изравнят. Дължината им се определя с въженце. Набиват се с дървен чук, а железните обръчи се набиват с чук баския.
След 30-те години на XX в. много майстори в района въвеждат в работилниците си съвременни машини, които значително променят традиционните практики за производство.
 
Произведения

Майсторите от района произвеждат съдове с прави или извити дъги. Съдовете с прави дъги са различните видове каци и качета за съхранение на различни видове храни. Изработват се най-много качета за сирене, за сланина, за месо, за масло, каци за зеле, за туршии, за джибри, ведрици за доене на овцете, ведра за носене на вода, каченца за кисело мляко (кандри), различни каци и качета за мандрите, използвани при преработката на млечните продукти, бурилки за избиване на масло и др.
От съдовете с извити дъги се правят най-много бурета за ракия и вино в различни размери. За нуждите на винарството се изработват и големи бъчви за съхранение на виното, някои от които достигат до 2000 л, както и големи каци, чебури и др. Бъкълите — бъкелите, са дървени съдове за пренасяне на вода с обем от 5 до 10 л. Много кацарски изделия се използват и за нуждите на някои занаяти като кожарството, медникарството и др.
В Родопите занаятите, свързани с обработката на дърво, изминават път на развитие, сходен с познатия от другите, и особено от планинските, райони на страната. Тъй като родопското дървообработване не скъсва връзката си с домашния занаят, тук се съхраняват много старинни елементи, отнасящи се до материала, прилаганите технологии, инструментариума, формите и украсата, което има паралели и в другите български области. Разликите в производствения процес засягат главно някои използвани дървесни видове материал, в зависимост от специфичните природни дадености на различните региони. Общност се открива и в повечето от наименованията на инструментите, съдовете и технологичните процеси, което подчертава тясната връзка на родопските занаяти с общобългарската традиция при обработката на дърво.
Независимо от благоприятните условия дървообработващите занаяти в Родопския край не достигат мащабите на производство, характерни за други планински райони на страната, където тези занаяти преминават в домашна индустрия (Благоева 1974, 90-103; същ. 1980, 95-114; Коев 1983, 124-131; Вакарелски 1974, 403-420; Цончев 1929, 178-199, Тенева 1999, 122-137).
В Родопите, останали предимно в сферата на домашния занаят и с ограничена пазарна насоченост, те не изиграват решаващо значение за икономическото и културното развитие на областта.

http://www.heritagebg.net/folklor/narodni-zanayati/item/316-bachvarstvo
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Март 28, 2016, 22:00:17
Ракиджийство

(https://truestory.bg/wp-content/uploads/2015/03/greqna_rakiq-726x400.jpg)

Времето няма да заличи скоро занаята ракиджийство от нашите географски ширини. Затова чрез този материал ще ви припомним само някои позабравени истории и неудобни (за мъжете) истини.
Първата от тях е, че жените по онова време са по-добри майсторки в печенето на ракия. А за да има равновесие – мъжете пък са по-добри в консумирането на крайния продукт. Извън кръга на шегата, жените от всички балкански (или неплодородни) райони са принудени да научат този занаят, защото мъжете им по това време от годината са още „на гурбет”.
Вторият забравен факт е, че първоначално казаните за печене на ракия са от глина, а капаците им – от дърво. Казанът се прави на ръка, под сенник (за да съхне бавно) и винаги в близост до суровината, която ще се изварява. Използва се еднократно, защото не може да издържи до следващата реколта. Капакът се изработва от цепени дъбови дъски.
В средата на 19 век глинените казани постепенно са заменени от медни. Медта се налага като единствен материал за изваряване на ракия поради своите качества:

– голяма пластичност (най-мек от всички метали)
– висока топлопроводимост
– неутрализира серните съединения,образуващи се при ферментацията
– траен и издръжлив

Помещенията, в които се пече ракията, често представляват само един навес. Задължително обаче е той да е край течаща вода. Технологията е следната: в казана (който е монтиран над огнище) се слага ферментиралата каша от плодове (джибри), затваря се с капак, от който една тръба (лула) води до охладителя (метален варел,пълен с вода). След като се уплътнят всички дупки (с глина) огънят се запалва, след известно време кашата започва да ври, изпаренията тръгват през лулата и, минавайки през серпентината, се охлаждат от водата в казана и излизат под формата на течност (ракия).
В някои райони (Карлово) полученият по този начин дестилат се връща отново в казана и се преварява пак. Преварката достига 70 алк. градуса и е известна под името „анасонлийка”. Дестилатът, предназначен за мастика, се преварява три пъти. Мастиката, произведена по тази технология (Асеновград), се нарича „ючпишмиш” (три пъти печена).
През последните години чиновниците от Брюксел няколко пъти се опитват (засега напразно) да ликвидират този бастион на българския дух. И най-глупавите политици интуитивно се досещат, че въвеждането на подобна забрана ще им коства властта за дълги години. Навярно и днес творческият гений на българина не спи, а мисли как да докаже на Европа, че „не се гаси туй, що не гасне”. Ракиджийството по нашите земи няма да угасне. Докато има българи, ще има и казан за ракия – като символ на вечния огън, който съпътства битието ни откакто се помним.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=63169
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Януари 03, 2017, 21:40:21
Гайтанджийство

(https://truestory.bg/wp-content/uploads/2015/03/800px-EtaraCharkove-726x400.jpg)

Предлагаме на вашето внимание една история за отдавна забравен занаят, имал обаче голямо значение в миналото – гайтанджийството. То набира скорост най-рано в подбалканските селища. Има данни, че още в средата на 17 век произвежданият в Казанлък, Калофер, Карлово и Сопот плетен шнур, наричан гайтан, се търгува из цялата Османска държава.

Каква е производствената техника на гайтана? През първите стотина години всичко е доста опростено: гайтанджията плете сам (ръчно) гайтана от бяла или бозава прежда. След изплитането следва остригване с ножици и отепване на реката с дървена бухалка. След изсушаването получените нишки се свързват на топове и се продават лично от производителя в празнични дни, предимно на турското население. За плетенето на гайтана се употребява прежда „двойка” – две нишки, увити заедно.

(https://truestory.bg/wp-content/uploads/2015/03/path_4311.jpg)

През следващите 50 години (1850 – 1900 г.) нещата в този занаят се усложняват. Появява се „чаркът“, стригането се заменя с пърлене, а боядисването на преждата се установява като закон в еснафа. За първи път чарк за плетене на гайтан (железен) се прави в Габрово. По онова време градът има от една страна развит железарски еснаф, а от друга – тесни търговски връзки с трансилванския град Брашов, откъдето габровските търговци открадват идеята за чарка (първо „осмак”, а след а това „дванадесетак”).

В началото на 19 век група габровски ковачи напускат железарската си работа и започват да правят само чаркове за плетене на гайтан. Само за няколко години те се обособяват в отделен еснаф – чаркчийство. Производството и ремонтът на чаркове се превръщат в един от най-доходоносните занаяти. Първоначално чарковете се задвижват ръчно, но много скоро са модифицирани и водата става движеща сила.

Подробно описание на чарка, техниката за апретура и боядисване, както и за търговията с прежда и гайтани, може да намерите в книгата на д-р Петър Цончев „Из стопанското минало на Габрово” (том 1, с. 281-317). Тук е по-важно да отбележим, че благодарение на бурното развитие на гайтанджийството, по нашите земи се появяват (или укрепват) няколко други занаята – чаркчийство, долапчийство, тепавичарство, кърджийство.

Приносът на занаятчийските еснафи за развитието на гайтанджийството в различните райони е следният:

Карлово – първи произвеждат и предлагат на пазара този продукт;
Казанлък – първи въвеждат дървения чарк;
Калофер – първи използват човешка урина при боядисване на гайтана;
Габрово – първи произвеждат железния чарк; първи започват да пърлят.

(https://truestory.bg/wp-content/uploads/2015/03/339778_270800412946657_109662729060427_1144327_1865497_o.jpg)

Обикновено гайтанът се боядисва или черен, или тъмносин. След Освобождението, за нуждите на новосъздадената българска армия, някои гайтанджии започват да приготвят и шарен гайтан (червено и зелено). Характерно за занаятчийския еснаф от Предбалкана е това, че боядисва преждата, преди да оплете гайтана („чифте боя”), а този от Карлово и околностите боядисва вече оплетения гайтан („тек боя”). Боядисаният с помощта на човешка урина гайтан, макар и по-скъп, се харчи най-много.

Помещенията, в които се плете гайтанът, са паянтови сгради, винаги край река, с по няколко отделни стаи, наречени „одаи”. Във всяка одая има между 8 и 12 чарка – толкова, колкото един чаркчия може да обслужва. Те са наредени един до друг край трите стени на одаята. Четвъртата е заета от камината и леглото на работника. Чаркчията работи не по-малко от 14 часа в денонощието и ако разполага с 10 чарка, за една седмица може да изплете до 700 топа гайтан.

Гайтанджийството, със своя бърз прогрес, рязко повишава благосъстоянието на занаятчиите, занимаващи се с него (печалбата достига 50%). Натрупаният от тях капитал подпомага бурното развитие на текстилната индустрия на новото Княжество България веднага след Освобождението.

https://truestory.bg/ (https://truestory.bg/%D0%B7%D0%B0%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%8F%D1%82%D0%B8-%D0%B3%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Юни 14, 2017, 14:29:48
Златарство (куюмджийство)

(https://scontent-sof1-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/19149371_1950214491876796_4269110734264476893_n.jpg?_nc_cat=0&oh=dde4a2e7387cc3d83e0e7027a47eef1e&oe=5BCB5E98)

През XIX и началото на XX в. в района на Странджа, то е концентрирано в Лозенград и Малко Търново. Първият майстор – златар в Малко Търново идва в началото на XIX в. от Панагюрище. Той създава свои ученици , но много малкотърновци изучават занаята в Цариград, където някои от тях отварят и собствени работилници. В средата на същия век в Малко Търново има вече 7-8 златарски дюкяна. През 1870 броят им нараства на 13. Освен майсторите златари ( куюмджии) в тях работят няколко десетки калфи и чираци. Всички те са обединени в златарски еснаф със собствена каса. През същия период в Странджа работят и пътуващи златари. Те обхождат големите селища, пазарите и панаирите и изработват златарски изделия на самото място по поръчка на клиента. За тях се споменава в някои странджански песни. След Първата световна война златарството започва постепенно да запада, тъй като в Странджанския край прониква евтина фабрична бижутерия и имитация на накити от благородни метали. Упадъкът се засилва през 50 –те години на XX в. с отхвърлянето на традиционното народно облекло. Овладяването на златарството изисква по – продължителен период на обучение отколкото останалите металообработващи занаяти. Чиракуването при майстор – златар продължава пет години, като първата година чиракът върши и домашна работа в семейството на майстора. На втората година чиракът започва да пресява и обработва пръстта за отливките. Но третата и четвъртата помага при топенето и отливането на златарските изделия. Чиракът не получава възнаграждение. Работи срещу безплатна храна и облекло. Едва на петата или шестата година, когато бъде признат за калфа, той започва да получава заплата от майстора. Основният материал в златарския занаят е златото, среброто и някои сплави от бронз и месинг. Получават го чрез претапяне на златни монети или стари накити и съдове. Някои златари добиват в малки количества злато чрез промиване на златоносен пясък от странджанските реки. От такава златодобивна дейност са останали местните названия „Златен дол“ ( М. Търново) и „Златцето“ (Резово). Използват се и добавъчни материали като дървесна пепел, готварска сол, смоли, пясък, леярска пръст, сярна киселина, нишадър и др. Златарската работилница ( куюмджийница) е масивно помещение, изградено от тухли или камък, което се намира в приземния етаж на къщата на майстора или на чаршията. Тя служи едновременно за производство и за продажба (дюкян) на златарските произведения. В нея има огнище за топене на метал ( оджак) с ръчно духало; малка наковалня, закрепена подвижно, дървено трупче и неголям тезгях. Инструментите, с които си служат златарите, са по-многообразни по форма и големина и са по- фино изработени в сравнение с инструментариума на другите металообработващи занаяти.
В рупската етнографска област на Странджа, особено в нестинарските села е много разпространен обичаят да се правят дарения на църкви и параклиси сребърни обкови на икони и богослужебни книги, както и по иконите да се полепят сребърни оброци ( антропоморфни и зооморфни фигурки и изображения на части от човешкото тяло). Изработват ги златарите по поръчка на богомолците или църквата. В началото на XX в. вместо сребро, оброците започват да се изработват от обикновена бяла тенекия. До началото на XX в. златарите в Лозенград и Малко Търново задоволяват до голяма степен потребностите на странджанското население от традиционни накити и предмети с култово предназначение. Само богати търговци, джелепи и предприемачи доставят по – скъпи накити от Цариград и някои малоазийски и производителни центрове.

https://www.facebook.com/histmuseum.mt/photos/a.1386695188228732.1073741827.1386695104895407/1950214491876796/?type=3&theater (https://www.facebook.com/histmuseum.mt/photos/a.1386695188228732.1073741827.1386695104895407/1950214491876796/?type=3&theater)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Февруари 02, 2018, 08:18:16
Сопотските майстори – пазители и възродители на старите български традиции

Местните художници и занаятчии продължават  да обогатяват българските традиции, като се стараят да оставят занаята жив, за да не се прекъсва линията на приемствеността. Традициите и обичаите са моста между поколенията и народите,  свързващи минало, настояще и бъдеще. Нашата мисия е да съхраним миналото за бъдещето, а „Сопотският еснафъ“ да е не само адрес, а и състояние на духа

През Възраждането в Сопот са процъфтявали над 30 занаята и градът е бил известен търговски и промишлен център, заслужено е наричан „Кючюк Манчестър“ (Малък Манчестър) и „Герджик Сопот“ (Хубав Сопот).

В малка павирана уличка, близо до центъра на град Сопот се намира Етнографски и занаятчийски център „Сопотски еснафъ“.

Етнографският център е  разположен в две възрожденски къщи, стопанисва се от Къща музей „Иван Вазов“ и Сдружението на сопотските майстори и ценители на художествените занаяти.

(https://istoriograph.bg/wp-content/uploads/2017/08/%D1%81%D0%BD.-1-%D0%9E%D0%B1%D1%89-%D0%B8%D0%B7%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%BD%D0%B0-%D0%95%D1%81%D0%BD%D0%B0%D1%84%D0%B0-560x420.jpg)

Талантът и духът на старите майстори се подържа жив и днес в Сопот. В работилниците на Етнографския и занаятчийски център техните последователи умело и фино инкрустират оръжие, ножове, извайват предмети от дърво.1

Изкуството резба върху дърво в миналото

 Изкуството резба върху дърво в миналото е било присъщо само за мъжете. Съществуват два типа резба- дребна плитка и плоска резба и едра дълбоко скулптурна резба. Първата е означавана в науката като пастирска резба, а втората като занаятчийска. Елементи на пастирската дърворезба са различни типове ивици, триъгълничета, различни форми на пера, лентички, мрежички, пръстенчета. 2 Украсените с пастирска резба предмети се наричат най-често писани. Негеометрични фигурални изображения в българската пастирна дърворезба се срещат рядко. Срещат се очертания на лице, цяла човешка фигура, птица в схематичен вид.

Има и по- особен вид плоска дърворезба, която представлява по-скоро начертавания с изстъргване. Тук характерна е геометричната орнаментика.

Независимо от пастирската резба в културата на българите се развива и дълбоката скулптурна дърворезба. В много случаи тя е съчетана и с инкрустации с кост и перлова маса. 3 Из манастирите се развива и миниатюрната дърворезба, представляваща композиции от библейски, евангелски и житийни образи и сцени.

В годините занаятът търпи неимоверно развитие, като в  голяма степен това се определя от разликата в инструментите и средствата за производство. Употребата на много малки като размер длета позволява миниатюрата да е с много по-малки размери от тази в миналото и да е много по прецизна от нея. Днес занаятът се упражнява и от двата пола. Сопотските майстори използват миниатюрната дърворезба за украсяване на приклади на пушки, дръжки на огнестрелно и хладно оръжие.

Изкуството да се инкрустира и гравира оръжие

Изкуството да се инкрустира и гравира оръжие вероятно съществува откакто има оръжия. Още от древността са се изработвали предмети, накити и бижута предназначени единствено да демонстрират стил, вкус, социално и финансово положение  на хората от привилегированата класа. Извън тях, обаче, много хора са започнали да търсят начин да изразят същите неща, но чрез предмети, които ползват – като се започне от посудата и се стигне до оръжието. Ковачи и оръжейници са искали изработените от тях ножове, мечове, а по-късно и огнестрелни оръжия да носят знак, който да отличава собствения им стил от всички други. Много от самите притежатели на тези предмети, искат те не просто да са функционални, но по някакъв начин да изразяват тяхната идентичност – било с обикновен монограм или с богата украса, демонстрираща висок социален статус. Постепенно умението да украсяваш оръжия, чрез гравиране или инкрустиране, се развива в изкуство. То има много почитатели и днес, включително в нашата страна. 4

Инкрустациите върху оръжие първоначално се извършвали чрез набиване в дървените части  на различни форми от месинг и мед. Набивали се звездички, точки, кръгчета, квадрати, правоъгълници. Понякога върху оръжието се залепя седеф от мидичка, използвали се и нитове от цветни метали. Среща се инкрустиране и на полускъпоценни и скъпоценни камъни.

Голяма част от майсторите в страната работят по тази технология до 90 г на XX век, когато сопотският майстор Светлозар Райчанов налага свободата в орнаментиката. Върху оръжието започват да се гравират различни екзотични, фантастични животни  ( дракон, крилат лъв, триглава змия), птици, различни ловни сцени, както и флорални мотиви. Гравираната сцена в голяма степен зависи от предназначението на самата пушка, често върху нея е изобразен гербът на собственика или знамето на рода.

Светлозар Райчанов е основател на така наречената „Сопотска школа“ в областта на оръжейната украса. Изключително продуктивен творец, с характерен разпознаваем стил. Работите му се отличават със своето богатство на изразни средства, високата си художествена стойност и прецизното си изпълнение. Доста от работите на майстора в момента са част от колекции в страната и чужбина. През годините те са излагани на редица престижни изложби.

(https://istoriograph.bg/wp-content/uploads/2017/08/%D1%81%D0%BD.-2-%D0%9C%D0%B0%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D1%80-%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-459x420.jpg)
Майстор Светлозар Райчанов

Райчанов е и създател на основната спирала в българската школа. Тя е специфична, характерна и неповторима. Такава спирала няма в другите школи, днес тя се използва от кръга занаятчии, учител на които е бил големият сопотски майстор.

(https://istoriograph.bg/wp-content/uploads/2017/08/%D1%81%D0%BD.-3-%D0%A1%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B0-560x420.jpg)

Характерен елемент за германската школа е дъбовият лист и жълъдът, за английската – английски арабески, в ислямските държави гравираният символ е лалето, гърците изобразяват смокинов и гроздов лист. Идеите си майсторите черпят от непринудеността на живата природа. Всичко създадено от тях има собствен дух и индивидуалност, като цялостният облик на гравюрата и дърворезбата за украса до голяма степен се определя от вкуса и желанията на клиента.

Сопотската школа

Характерно за Сопотската школа е и,  че един и същи човек работи едновременно върху метала и дървото. Има огромна разлика в поведението и качествата на двата материала, при дървото има мекост, докато излъчването на метала е по-хладно. Именно това прави задачата на сопотските творци  изключително трудна. При другите гравьорски школи един майстор гравира метала, друг дървото.

Най-важни за гравюрата са правилната й композиция, хармоничност и  несмесването на различните стилове. Релефната гравюра върху дърво е  предварително намислена, творчеството предхожда самото изпълнение. Гравирането например на една ловна сцена е много сложна материя, за да  изглежда добре трябва да се гравира на различни нива – така се създава илюзия за дълбочина. Изработената гравюра се отличава с многообразие на моделите и високо качество на изработката. /сн.4/

(https://istoriograph.bg/wp-content/uploads/2017/08/%D1%81%D0%BD.-4-%D0%93%D1%80%D0%B0%D0%B2%D1%8E%D1%80%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%86%D0%B5%D0%BD%D0%B0-420x420.jpg)

Върху оръжията се правят и инкрустации от месинг, злато и сребро. Все повече навлиза и употребата на апликирани фигури, което позволява и използването на по-богат набор от материали. При украсата на металните части на огнестрелните оръжия освен гравюри могат да се ползват и различни галванични покрития, постигани чрез анодация по алуминиевите части, оксидация, посребряване, позлатяване.

Продължителният процес на изработка, специфичните условия на труд, умората на очите, непрекъснатата бдителност да не допуснеш грешка, както и огромната отдаденост, която изисква гравьорската работа води до високи цени на крайния продукт.

„Проектите на всички украси са уникални сами по себе си, и се изпълняват в един единствен екземпляр. Поради това произведенията ми са ориентирани предимно към ценители и колекционери. Всички мои творби са белязани с моя монограм, и съпроводени със сертификат за произход и уникалност. Стремя се да доставя наслада не само на очите, а и на душата“ разказва сопотският майстор гравьор Евгени Димов.

(https://istoriograph.bg/wp-content/uploads/2017/08/%D1%81%D0%BD.-5-%D0%9C%D0%B0%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%95%D0%B2%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D0%B2-1-560x420.jpg)
Майстор Евгени Димов

Основаване на детска школа „МайсторЧета“
През 2012 г. Евгени  основава детската школа „МайсторЧета“, в която сопотските майстори безвъзмездно обучават деца  в своите занаяти.

В школата се изучават миниатюрна дърворезба, металопластика, дървопластика, пирография, иконопис и тъкачество (на пана). Учениците на възраст между 8 и 14 години се запознават с технологията на изработването, видовете инструменти, използваните похвати в миналото и сега. Всички занимания в работилниците са разделени условно на отделни цикли на обучение, като след всеки цикъл, на тържествена възрожденска церемония, завършилите успешно нивото си МайсторЧета, получават грамота за преминатия курс по съответния занаят. Интересът на децата е огромен, до момента са обучени и „дипломирани“  над 150 сопотски малчугана.

Местните художници и занаятчии продължават  да обогатяват българските традиции, като се стараят да оставят занаята жив, за да не се прекъсва линията на приемствеността.

Традициите и обичаите са моста между поколенията и народите,  свързващи минало, настояще и бъдеще. Нашата мисия е да съхраним миналото за бъдещето, а „Сопотският еснафъ“ да е не само адрес, а и състояние на духа.

https://istoriograph.bg/ (https://istoriograph.bg/kultura/%D0%A1%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%B8-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%80%D0%BE)
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Януари 17, 2019, 15:49:16
Какво не знаем за гайтана и как да го различим от другите ленти за украса

Преди дни съобщихме, че в Етнографски музей на открито „Етър” за първи път се обявява  Национален детски конкурс „Мартеници от гайтан” - едно своеобразно отражение на възродения в наши дни интерес към тази някога толкова популярна украса за дрехите на българина.

Само да броени дни от обявяването на надпреварата от "Етър"-а информират, че интересът към нея е голям и вече са поръчани големи количества червени и бели гранчета, изработени в музея под открито небе.

(http://www.desant.net/files/images/991-ratio-martenici-ot-gajtan-2.jpg)

Тамошните етнографи обръщат внимание, че има хора, които не успяват да направят разлика между гайтана и нишките с различна дебелина, които го наподобяват. Ето какво разясняват те по въпроса:

Как да познаем какво е гайтан

Гайтанът е от вълна. Има плоска основа и обла повърхност.

Днес истински гайтан по технология от ХІХ век се произвежда единствено в Етнографски музей на открито „Етър”. Той е известен като „дванайстак”, заради броя на нишките, които са 12.

Всичко друго, което днес се предлага като заместител, е просто плетена плоска лента. Но тя не е гайтан.

Гайтанът може да е плетен на ръка или изработен от чаркове. Една легенда разказва как габровци откриват чарковете за гайтан! Както отбелязват от музея,  ако се беше случила стотина години по-късно, щеше да бъде определена като... „промишлен шпионаж”.

В нея е замесено името на дядо Георги, който едва ли е „дядо” в разгара на историята, но със сигурност е имал амбициозен характер и иновативен начин на мислене.

Та той отива на изложение в Брашов и вижда машина за плетене на ширити. С ножче изработва от дърво всеки един от елементите на машината. Връща се в Габрово, но не дава само на един ковач да му направи отделните части, а прави отделни поръчки на много майстори. След това сам сглобява машината, запазвайки иновацията си от конкуренти.

(http://www.desant.net/files/images/991-ratio-gajtan.jpg)

Напоследък има възраждане на интереса към гайтана - категорични са в "Етър"-а. От него се изработват сувенири и мартеници.

През 70-те години на миналия век моделиерите използват гайтани за украса на облеклата и особено в женските дрехи. Днес в ЕМО „Етър” се правят много обучения за работа с гайтан, в които се включват деца от различни училища.

Посетителите могат да видят Гайтанджийската одая на музея как не само яйцата се боядисват с цветове, извлечени от различните части на растенията – корени, цвят, листа. Но и гайтанът, който служил за украса и укрепване на дрехите в миналото, също е обагрян с подобна технология. Постиганите цветове са силни, трайни и не замърсяван природата.

В ЕМО „Етър” има и специални казани за вапцане на гайтани.

(http://www.desant.net/files/images/003-Gaytan-2572.jpg)

Как става това разказва Събина Хунева:

„Казанът се пълни с вода и се загрява до около 40 градуса. Истинските майстори не мерят температурата, а потапят ръката си, за да установят дали е дошло време да се сложи боята. За затягане се налива оцетна киселина.

Гайтанът, който е приготвен за боядисване, се поставя в казана и се затопля постепенно до около 40 градуса. Изважда се и се поставя отново, когато течността заври. Бърка се с дървено гребло. Поне час и половина продължава този процес, но може и повече време, докато гайтанът поеме цвета. След това се изважда и се отнася за измиване в течаща вода.

(http://www.desant.net/files/news/2018/01/25/tn/151688787282200.jpg)

Черен цвят на гайтана се постига със смрадлика, а по-светли цветове – синьото, например, се постига с растението синило. Кафявото се постига с орехова шума, и зеленото с бял равнец. Жълт цвят на гайтана се постига с люспи от лук. Дори да не ви се вярва, цветовете са много трайни.

Днес гайтан се боядисва и със съвременни багрила, но традицията на предходните поколения е запазена жива” - отбелязва Събина.

Още нещо за гайтана

Гайтанът може да бъде различен, в зависимост от броя на вълнените нишки и вида на чарковете. Има „седмак”, „осмак”, „десетак” и „дванайстак”.

Първият вид отдавна е извън употреба, а в миналото се ползва за заздравяване на краищата и кантовете на офицерските мундири. Десетаковият гайтан е толкова рядък, че за него почти нищо не се знае.

Осмаковият има сериозно приложение и е с четири еднакви лица. На него се плете шарен гайтан, използван в Добруджа, Македония и Албания. Шареният гайтан се плете от два цвята – черно и бяло, черно и червено, черно и жълто.

Най-голямо приложение има гайтанът „дванайстак”. Равната му част ляга към плата, а облата е отгоре. При зашиването се получават много интересни фигури за украса на дрехата. В Габровско се прави пърлене на гайтан, чрез което се обгарят власинките от външната страна.

Гайтанът се използва най-много в мъжкото облекло. Украсените с гайтан потури се наричат „колчаклии” и „потури за вден” – за празник. Украсата е около джобната част на потурите, около глезените и на коленете. Използва се черен гайтан.

Гайтан в женското облекло се използва в Севлиевския край. Сукманите се украсяват с няколко жици гайтан и с плетеници по деколтето и в долната част, допълват още от „Етъра".

http://www.desant.net/show-news/43475
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Февруари 11, 2019, 19:21:27
Калоферската дантела

(https://www.pbnovini.com/wp-content/uploads/2019/02/d2ae597d60e05a819a64b02b0195aed3.jpg)

Когато се спомене за изработване на дантела, много хора си представят плетиво на една кука. Малцина обаче са посветените в занаята за изработване на традиционната калоферска дантела, която се появява у нас в края на XIX век. Технологията за плетене на калоферската дантела е същата като за т.нар. „брюкселска“ совалков тип дантела. Различното при изработването на нашата дантела е включването на орнаменти от природата – рози, лалета, слънчогледи, еделвайси, житни класове. Те й придават типично български облик.

В Калофер я наричали „бялата магия“, защото в миналото продажбата на дантелите осигурявала поминък за целия град. След като Калофер бил опожарен и оставен в разруха през Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), дантелата се превърнала в основно средство за препитание.

През 1910 г. в Калофер се открива първото и единствено у нас дантелено училище „Трудолюбие“. Двугодишният курс на обучение там преминали около 1800 жени и момичета. Умението да се изработват дантели е запазено в Калофер и до днес. На този уникален занаят е посветен дори местен празник, за който в Калофер се събират майсторки на дантели от цялата страна.

За да се запази и популяризира калоферската дантела, на 15 август т. г., в града отвори врати творчески център, където ще се събират модели и документи, свързани с изящното плетиво.

Целта, която сме си поставили, е да представим дантелата като съвременно изкуство, но и като поминък за калоферци -– казва Антоанета Първанова, председател на читалище „Христо Ботев-1869“ и допълва:

Решихме, че си заслужава дантелата да има свой дом в Калофер. А фондацията „Пловдив 2019“ ни подкрепи за създаване на визуална идентичност на Центъра за калоферска дантела. Всички дейности и материали, ремонтът на сградата, са направени от дарения на граждани и с помощта на бюджета на читалището. Много доброволци вложиха труд, всичко тук е създадено от калоферци с много любов, желание и всеотдайност.

За да бъде оценено това изкуство, трябва хората да са запознати с технологията и начина на изработване. Иначе правят аналогия с машинното плетиво и плетенето на една кука. А когато видят колко бавно и трудно се плете тази дантела, тогава истински оценяват нейната красотата и изящество. Центърът дава възможност за демонстрация на плетене, показва и готови изплетени модели на старите майсторки, които са изложени в експозицията „Златен фонд на калоферската дантела“. Експонатите са дарени преди години от граждани на Калофер, тогава е имало кампания, но никой не е събрал информация за авторите на моделите и годината на тяхното създаване.

В Калофер никога не е имало носии. Откакто съществува този град, хората са се обличали в градски стил и по западен образец: Всички снимки, с които разполагаме, никъде не представят жените ни с носия. Тези неща обаче малко се забравят и сега залитаме по новите тенденции. Сега национализмът е много модерен, но е в изкривен вариант – казва Антоанета Първанова.

Истината е, че калоферската жена е била много елегантна и е ценила външния си вид. Целият град е свързан с плетенето на дантела. След Освобождението през 1878 г., инициативата да се изплитат дантели и да се изнасят на пазари в Западна Европа, където е била изключително ценена и скъпа, е спасила града от следвоенната разруха.

Жените са плетели, а мъжете са изработвали от стомана и дърво совалките, стойките и всичко, необходимо за плетенето. Благодарение на масовия труд, от Калофер са тръгвали цели каруци с дантели за пазарите. Изработката на дантели, и то в големи количества, доказва, че българинът е намирал начин да оцелее и в най-тежките времена. Каквото и да се случи, въпреки всичко ние оцеляваме. Това важи за всички българи. Успели сме да се справим с всичко, щом е така, ще продължаваме напред.

(https://www.pbnovini.com/wp-content/uploads/2019/02/2170cb7a9d306f090e5c6e60cd3b0090-548x365.jpg)

(https://www.pbnovini.com/wp-content/uploads/2019/02/c0f040fe498b954390bff1947f0347ce-546x365.jpg)

https://www.pbnovini.com/gradat/2019/kaloferskata-dantela-simvolizira-volyata-na-naroda-ni-da-otselee-v-trudni-vremena-snimki/
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Февруари 22, 2019, 09:14:08
Папукчийство

(http://static.bnr.bg/gallery/cr/medium/ce5f6f7bbc6503070ba6e7679d892fef.jpg)

Папукчийството е занаят от групата на обущарството. Това е един традиционен стар български занаят, насочен към изработването и производство на папуци (обувки). Предимно предназначени за вътрешния пазар, различните видове папуци са съобразявани с местните вкусове. Хората овладели тънкостите на занаята се наричат папукчии (ед.ч. папукчия). Разновидностите на обувки, които папукчиите са изработвали са цървули, чехли, калеври, шити обувки и други. Интересен факт, е че цървулите са главно носени като част от работния костюм.

Папукчийството започва да набира скорост по времето на Османското робство, но най-силното му развитие е през XIX век. Този занаят продължава и до днес, но е все по-рядко срещан.

Материалите използвани за различните типове обувки биват няколко вида. За пантофите предимно са се използвали тъкани. Папуците се произвеждат от кожа за горната част, както и за подметката, конците в повечето случаи са от памучни прежди, восъка предимно се е използвал за смазването им, а хумата за подсилване и лепене на подметката.

Друга превратна точка в папукчийството е навлизането на кондурите. Този тип обувки става изключително популярен, което е една от причините за залязването на този занаят. През втората половина на XX век, масовото внасяне на машини за шиене става факт, което слага и края на този традиционен занаят.

http://balkansko-shops.bg/ (http://"http://balkansko-shops.bg/%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%8F%D1%82%D0%B8/%D0%BF%D0%B0%D0%BF%D1%83%D0%BA%D1%87%D0%B8%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/")


Открай време българинът е свързан с цървулите и те са част от традиционното облекло. Поговорки имаме много, както и интересни и пиперливи истории. Но малко са останали тези, които с труда си съхраняват колорита на този занаят и му придават съвременен облик. Папукчийството се учи трудно. Голямо търпение и внимание са необходими в работата с изключително острите инструменти. Тя трябва да е и прецизна, за да върви шилото в права линия и да се получи красив шев.
Силвия Ценкова от Бистрица поема занаята от баща си. Ученето става бавно, а Силвия се заема с него още от дете. Работата и носи удовлетворение и срещи с много хора с различни предпочитания. От баща си наследява и специалните инструменти, необходими за изработванто на специфичните български цървули.
   
В началото майсторите-папукчии изработвали папуци, цървули, пантофи, калеври от кожа, прежди и платове, уякчавайки конците чрез восъчно покритие. След 1850 година в Габрово били внесени машини от Австрия и Германия, с помоща на които започнало производството на кондури, разказа Силвия пред Радио София.  В днешно време за изработване на цървули се използва обработена кожа - свинска, телешка или говежда. Връзките може да бъдат от плат, но може да са и от кожа. На времето пък било модерно сред девойките бащите да им правят връзките "на чекме", което означавало по странен вид нанизване. Други любопитен факт, е че някога цървулите от сурова кожа се изработвали с противоположно разполагане на космите - левия напред, десния назад, като по-този начин се засилвало съпротивлението и при изкачване по баирите, и при слизане.

Правенето на отвори за връзките на цървулите пък се оказва доста трудоемка работа, преди всичко заради големия им брой. В един цифт цървули има около 300 - 350 дупки, които се изработват със секач, а след това връзките се нанизват с игла. Нареждат се пеперудки, дръжки, цървулите се намокрят и се оставят да съхнат, за да придобият специфичната рогообразна форма.
   
Клиентите на Силвия Ценкова са различни. Някои си поръчват, за да ги използват за танцуване, други за подаръци, трети - за окачване на стената като украса. Тя си спомня и как преди десетина години нейният баща изработва голяма поръчка специално за традиционна българска сватба в... Австралия, в която младоженците настоявали всички гости да са с цървули. През последните години занаятът се развива, категорична е Силвия. Определящо е търсенето, в голяма степен дължащо се на много фолклорни състави в страната. Майстори на цървули вече има в редица градове - Пловдив, Благоевград, Велинград, Шумен, Варна, Плевен.

http://bnr.bg/sofia/post/101084623/carvulite
Титла: Re: Традиционни български занаяти
Публикувано от: Hatshepsut в Февруари 25, 2019, 08:25:57
Чипровският килим

(http://static.bnr.bg/gallery/cr/3aa4c4b313b996824deb49dd65363346.jpg)

1 кв. метър се прави за 10-12 дни от опитен тъкач и струва 650 лева

Поредицата, посветена на българските занаяти, днес в Радиоприемница ни среща с майстора на чипровски килими Велика Стоева.
Най-старото сведение за текстилна килимена орнаментика в България датира от края на ХІ в.
По българските земи килимарството достига своя разцвет през епохата на Възраждането (ХVІІІ – XIX в.).

Славата за килимарски центрове са спечелили Сливен, Габрово, Самоков, Панагюрище, Чипровци и Котел.
Най-известни са котленските и чипровските килими.

Днес чипровските са част от културното наследство на ЮНЕСКО.

Чипровските са гладки, ръчни килими – обясни в студиото на Радио София Велика Стоева (четвърто поколение в занаята, в който са въвлечени цялото нейно семейство, съпруг, родители, сестра, деца …). Нишките на основата са много гъсти. Двулицеви са.
Основният елемент в шарките е триъгълникът. На неговата база се изграждат всички останали фигурки. Други мотиви се заемат от флората и фауната.

Навремето килимът е бил подарък от момичето, което се задомява, обясни още Велика Стоева. В самите изображения са се вграждали посления и пожелания към съпруга и бъдещото семейство. И символиката обикновено е свързана с това – възпроизводството на рода изхранването и благополучието.

Първоначално багренето е било само с природни бои (от лук, коприва, орехи например). Химичните багрила навлизат и в този занаят в началото на ХХ век.
Хармонията се създава от личното усещане на създателя-тъкач.

Червеното се е наложил като основен цвят за чипровския килим, но в началото е имало охра, зелено, керемидено червено и бялото (естествения цвят на вълната).

Техниката на тъкане е различно, за килимите се използва вертикален стан.

Велика Стоева е оптимист за занаята. Обучава желаещи, чиято възраст варира от 11 до 75 години. И добавя: Важното е да има желание...

http://bnr.bg/sofia/post/101083534/velika-stoeva-chiprovskiat-kilim-e-stoka-za-ceniteli