Българският националистически форум

Българска култура и духовност => Култура и изкуство => Поезия => Темата е започната от: Nordwave в Септември 23, 2006, 09:51:51

Титла: Пейо Яворов
Публикувано от: Nordwave в Септември 23, 2006, 09:51:51
Пейо Яворов

(http://www.slovo.bg/yavorov/pixpy.gif)


Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909).

Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.

Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет — Пейо Яворов.
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: НОЩ в Октомври 08, 2006, 21:32:05
Бежанци

Аз често виждам из градът,
по всеки път и кръстопът
на Македония чадата:
от старци чак до младенци,
все нови гости - бежанци -
завареници на съдбата...

Сред пламъка на скъп имот
избавили един живот,
те вихром идат: бесни хали
зад Рила кършат всеки час
гори, вековни сън отспали,
и падат листи между нас.

...Ей старец прегърбавен тук,
повел невръстния си внук,
по чуждите врати се взира;
безумен ходи той весден
и вечно бъбри удивен,
че къщата си не намира.

...Ей майка с пеленаче там,
изправена пред божи храм,
до сраден урод просекиня;
в дълбоко хлътнали очи
не свян, а ужаса личи:
посяга тя за милостиня!

...Сред улицата ей мома,
на свят остала сам-сама,
не знае път нагде да хване;
ала и в грубия сукман
тя самодива е по стан:
без залък няма да остане...

И постоянно срещам аз,
под дъжд и вятър, сняг и мраз,
сред вълчия човешки род
от празния небесен свод
те чакат милост и защита.

Те чакат милост... Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих отдън гърди
към тоя тъмен промислител:
о, господи, проклет бъди!
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: VMladenov в Октомври 08, 2006, 22:20:45
Горд съм, че ми е роднина!
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Бай Иван в Януари 26, 2007, 19:25:48
Желание

Главата тегне изнурена,
в гърдите нито капка мощ;
мъгла в душата уморена
като в настъпилата нощ.

А грей замислено луната,
морето дреме, ветрец вей,
сънливо плиска се вълната
и лодка до брега люлей.

Една съблазън ме опива,
зоват ме шепотно мечти -
далеч, де никой не отива,
далеч в пустинни самоти.

И тамо - нека ме целува
лъчът на тъжната луна,
зефир коси ми да милува,
едва да ме люлей вълна...



Въздишка

На гаснещия ден прощалните зари
и аромат от рози, покъсани без жал;
на лебед песента, все болен от зори -
душата ми самотна и нейната печал...

Ах, тихата печал на скорошната нощ
и в храсти оголели въздишка на зефир;
широките крила, отпуснати без мощ -
душата вече мъртва - и гробният й мир.



Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи. - музика - лъчи
Не искат и не обещават те ...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...



Вълшебница

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина ...
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество ...
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.



Моята изповед

От ранни утрини зори
почнах и ви учих -
как се люби, как се пей -
как пълно се живей.

До сетни вечерни зари
сам се не научих!
Много любих, много пях...
Как малко аз живях!



Ела!

Очите ти са звездни небеса.
Косата ти е здрачния воал
на късна вечер, твоята коса!
Дъха ти - свеж момински дъх,
на юга съживителния лъх,
зефир посред цветя заспал.

Ела, денят е мъртъв и студен.
В таз лунна нощ, с разпусната коса,
приведена над мен,
ела и дъхай в моето лице,
ела и сгрей изстинало сърце -
в таз лунна нощ, под звездни небеса.



Среща

Мене ми е странно - ето те пред мен,
мене ми е жадно - гледам те пленен,
мене ми е страшно - дишаш ти за мен, -
мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.

Викнал бих от болка - времето лети,
викнал бих от ужас - ще отминеш ти:
сън в съня е сбъднат - миг след миг лети,
няма да се върнат сбъднати мечти.



На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!



Защо мълчиш

Защо мълчиш - смутена, бледна?
Какво, боиш ли се от мен?
За мен скръбта е - чуй - безвредна,
че в нея аз съм закален.

За всеки удар на съдбата
усмивка само имам аз; -
въз мен да падат небесата -
ще бъда хладен и тогаз.

Без срам, без страх - кажи ми право,
що на душата ти тежи?
За миг си дай сърце кораво, -
с едничка дума ми кажи!
.....................................................

О, тъй ли?... Нищичко! Тогава
прощавай вече... И така
между ни нищо не остава;
за сетно сбогом дай ръка!

А то - безумен - мислех ази,
разглезено дете, че ти
край мене леено щеш погази
от люлка хранени мечти;

че ти ще хвърлиш взор победен
над тях - веч твоя кръв и плът,
и редом с мен - подвижник бледен -.
ще тръгнеш в трудния ми път.

Душа ми беше възжелала
с мен равно да те възвися, -
просторите на идеала
за теб отворени да са.

И ти тогава отвисоко
погледнала би на света
и угризение жестоко
смутило би ти съвестта.

Защото ясно би видяла,
че леността е срамен дял,
когато - нива възбуреняла -
светът е на труда предял.

Трудът да служиш на доброто,
против неправдата - борба!
С войнишка гордост на челото!
Ах, то завидна е съдба!

Не, ти не си била родена
за труд такъв, - такъв живот;
и - с робско мляко откърмена -
как би могла ти без хомот!

В харема на глупец - робиня,
и жертва на порочен гнет...
Хомот да е! - Хомот - светиня
и майчин скъп, свещен завет.

Душата ми е пуста: буря кратка
помете всичко там. Напразно вече
следа бих дирил от мечтата сладка
по тебе, образ потъмнял! Далече,
цял век далече са от мен
миражите на вчерашния ден.

Все пак аз помня: ти дойде желана,
дойде с душа лист още неизписан,
лист бяла книга. В своя вехта рана
перо намокрих: в спомени улисан,
посегнах аз и писах без покой,
от болка се превивах -
и писах с кръв и гной.

Че ти не бе живяла - а живота
бе мене пък задавил. И той свари
с проклети писмена на богоскота
душата ти чрез мене да нашари.
Перо послушно - копие на цар. . .
Раних аз твоя дух и своя чар.

В очакване, боязън непонятна
владееше предчувствията мои;
изгубих те - пустиня необятна. . .
Чух змийски съсък в спомените свои.

Перо послушно, копие на цар! -
Раних аз твоя дух, убих и своя чар.



Ще бъдеш в бяло

Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло …
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна - искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.



Все пак

...Но пак те любя аз. Любя те, защото
от тебе съм далеко - може би
тъй, както е далеко злото от доброто;
защото сме чадата може би
на две враждуващи съдби.

...Но пак те чакам аз. Чакам те, защото
обичам чудесата - може би
ще се досегнат с нас земята и небото:
защото и душата може би
без вяра нивга не скърби.

- И чакам влюбен аз: може би защото
пред радостите скръб ще избера,
до смъртен час за тебе да блуждай окото;
защото радостта ще избера -
от скръб за тебе да умра.



Обичам те

Обичам те - въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден - и ето тъмнина е.

Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! - че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.

Обичам те, защото се усмихваш - кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба -
и себе и, и тебе да погубя …
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: НОЩ в Май 08, 2007, 14:04:22
Родина

Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един - друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, - на битието вечно ново?

Но то... но то е в мене, тук, където
ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдащето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене - ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб...
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам - за да бъда сам в безброя.
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: НОЩ в Май 08, 2007, 15:38:20
Песента на човека

На д-ра К. Кръстев, мой благосклонен учител, неизменен другар и всегдашна опора през дни на изпитания


Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен.

Живота и смъртта крила ми са предвечни,
размахани задружно, - близки и далечни
предели аз не виждам сред размаха свой;
на мигновенията бързотечни
изгубих тягостния брой.

Къде отивам аз, терзан от знойна жажда?
Мечта подир мечтата гине и се ражда...
В тъма и сам - към светлина ли, към любов?
Из хаосите явствен се обажда
към мене нечий родствен зов.

През тайната на димните потоци звездни,
кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,
заслушан аз минавам, - бди тревожен ум,
с надежда за минутите възмездни
на стигнат край в безкраен друм.

И може би в безкрая гоня аз граница,
с напразно вярван сън за бъдаща зорница -
слепец пробуден, сляп отвека и навек...
И може би в заключена тъмница
от своя зов аз слушам ек.
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Исперих в Май 08, 2007, 21:22:51
Арменци

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

Те пият... В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.

Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е път.

Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.

А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...

Те пият и пеят... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.


ТОВА НИ ЧАКА АКО НЕ ВЗЕМЕМ НЕЩАТА В СВОИ РЪЦЕ!  >:(
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Пламен в Април 22, 2008, 21:07:30
Македонец съм овчар...

Македонец съм овчар,
сиромах козар;
но с еднаква леснина
ръката ми кривака вий
и с пушката за приказ бий!...
Който знае - нека знае, -
а който не знае, -
прав му пътя в хюкюмата
да пита агата.
 
Македонец съм копач,
сиромах орач;
но с еднаква вещина
земя копам и ора
и турски кожи аз дера!...
Който знае - нека знае, -
а който не знае, -
прав му пътя в хюкюмата
да пита агата.
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Mасон в Юли 02, 2008, 00:03:45
На нивата

Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!
Немигнал, ставай: ей, месец още
насред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш. Какво е време?
Великден иде, пак оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола...
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
за отдих спреш,
а свяст се вий -
и пак поглеж:
Дий...
Дий, воле, дий!

*

С трънак и плевел се бори,
весден ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их, опустяло!
В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно...
Ручок дохажда и слънце-пламък
прежуря, пали дърво и камък:
а в пот възвряла, гори снагата.
Да караш вече къде ти може?
И кръст изправиш най-сетне, боже,
па вземеш гладен завчас торбата.
И лучец еж,
водица пий -
И пак поглеж!
Дий...
Дий, воле, дий!

*

До гроба слънце те гори,
и все ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Дома се връщаш окапал вече
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и плач, и врява...
Какво ще бъде? - недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси - тресе ги треска:
"Не взема само от голо риза,
дете от майка!" - тъй всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума:
"Да готвиш толкоз!" О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
Там, колко щеш,
на вяра пий,
че то поглеж!
Дий...
Дий, воле, дий!



..................
Така си мреш,
така сме ний,
така - поглеж!
Дий...
Дий, краста, дий!
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Борис в Юли 02, 2008, 00:34:18
Винаги съм се чудел какво го кара да хлътне по това 16 годишно лапе,при положение че той е толкова възрастен :( Ясно е че не е сексуално привличане,сам й го пише в едно писмо,но не мога да си го обясня.
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Генерал Колев в Юли 02, 2008, 14:13:21
Винаги съм се чудел какво го кара да хлътне по това 16 годишно лапе,при положение че той е толкова възрастен :( Ясно е че не е сексуално привличане,сам й го пише в едно писмо,но не мога да си го обясня.
Колко възрастен бе, Борисе? На 28 години човек "толкова възрастен" ли е? Като станеш на неговите години ще те попитам ти много ли си възрастен. Ще видим тогава каква песен ще запееш. Напълно нормално е човек на тези години да се влюби в красива и нежна българска девойка на 16- 17 години. Тогава това е била нормалната възраст на момичетата за женене. Не можеш да си го обясниш- не е толкова трудно. Всички поети, особени тези с по- чувствителни и нежни души като Яворовата, са имали нужда от жена, която да им бъде като муза, и на която да посвещават стихотворенията си. Това е напълно нормално състояние на всеки един мъж, особено поет. Не виждам какво странно или необичайно има в тази любов.
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Борис в Юли 02, 2008, 15:13:54
Колко възрастен бе, Борисе? На 28 години човек "толкова възрастен" ли е?
Да,особено пък в сравнение с 16 годишните.Да изитваш любовни чувства към такъв дребосък е абсурдно и гнусно,поне за мен.Не че съм против Яворов като творец и плюя по него,просто се чудя как може да стават такива аномалии.А колко е било "нормално" толкова възрастен да хлътне по лапе се е видяло от възмущението на критиката у нас тогава(главно Кръстьо Кръстев),както и от родителите на Мина.Изобщо не е трябвало да се занимава и да се излага с нея :(
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Балкани в Юли 02, 2008, 15:30:12
Ако може да се намеся в спора с моето мнение - мисля че си зависи от човека
Аз лично,тъй като съм окорло възрастта на момичето в което се е влюбил Яворов, не мога да си се представя с някой на 28, но тук има едно огромно НО - ако в техния случай 16 год момиче по характер и (може би) физически е била по-зряла от колкото повечето момичета на тази възраст, то е нормално Яворов да я хареса за това,което е а не за възрастта й...И да не забравяме,че в днешното деградирало общество хората се развиват доста по-бавно(а някои изобщо не се) от колкото по времето на Яворов,така че да не бързаме да го съдим по нашите стандарти
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Генерал Колев в Юли 02, 2008, 15:43:36
Поздравления, Балкани! Опитах се и аз да го обясня на Борис, но човекът не може да го разбере! Когато стане на 28 ще видим дали ще се чувства "толкова възрастен". Вие сте още деца и някои от вас не могат да разберат твореца, а някои няма и никога да го разберат. Те не са и чували за истинска, платоническа любов. В днешния покварен свят всичко се свежда до физическото и почти никой не може да си представи, че има не само физическа любов, а и друга- чиста, искрена, красива и възвишена. Жалко за тези младежи.
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Болгардингезе в Юли 02, 2008, 18:31:47
На човекът просто му е харесвало и се е влюбил в момичето.Няма нищо за разбиране.
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: skadansk в Май 16, 2009, 03:22:17
Иван е пропуснал две от любимите ми стихотворения на Яворов.

ЗАТОЧЕНИЦИ

От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове

И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.

Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет..
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна! -
край твоя свят олтар.

Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си - и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутният Атон.

И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...

Горчива скръб сърца ни трови. -
Прощавай, роден край!
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: skadansk в Май 16, 2009, 03:23:15
Второто пък все едно е писано за днешни дни, колкото и клиширано да звучи това.

На един песимист


Да, роб е той, народа, и спи дълбоко, гробно,
в безчувственост нехайна, в мълчание беззлобно
     на привичен покой:
окови тежки влачи и тъй смирен умира,
че щастието сякаш в неволята намира,
     да, брате, роб е той.

Но хулна реч не казвай, недей го кле жестоко,
че уж не виждал злото, когато по-дълбоко
     забива нокти то -
и смучи, и досмуква последната остала
живителна кръв капка в снагата, всичко дала:
     защо грешиш, защо?

Аз зная, ти го любиш, неволника вековен,
и с болка го ругаеш в копнежа си синовен,
     знам твоите мечти...
Че раснал си при него, че залък твърд и черен,
делил си нявга с него; ала кажи, син верен,
     познаваш ли го ти?

Уви, да беше знаял съмненията тайни
и жалбите сърдечни, и мъките безкрайни
     на тоз прегърбен роб,
ти в ужас би настръхнал, не клел би тъй злобливо
и участта му тъмна оплакал би горчиво,
     кат зинал бащин гроб.

А той се мръщи ядно на робството в хомота,
той чувствува дълбоко неправдите в живота,
     но не и трезва мощ...
Че злата орисия в бедите обвинява
и с поглед към небето пощада ожидава:
     слепее в черна нощ!

Иди, иди при него: лъчата всепобедна
на знанията твои - в тъмата непрогледна
     там нека възсияй.
Прогледнал, той ще скъса оковите тогава
и към честита бедност пътеката най-права
     самси ще узнай.
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Ванадий в Май 16, 2009, 15:44:40
Завет

    Един завет, о братя, ще оставя:
    умра ли в мир — нещастник — или свърша
    честит в борба — недейте ме заравя
    при другите, в пръстта, за черви мърша.
     

    Свещен завет, свещено да се пази:
    чрез огън в прах трупа ми превърнете…
    Посред море, на бури и талази —
    и само там праха ми поверете.
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: cekupama в Юни 07, 2009, 18:03:14
Не е важно какво ще стане с трупът,
а какво е оставил духът.
Твоят!
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Hatshepsut в Юли 04, 2012, 20:52:04
Хайдушки песни

I

Ден денувам - кътища потайни
нощ нощувам - пътища незнайни;
няма тато, нито мама -
тато да ругае,
мама да ридае...
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.

С враг врагувам - мяра според мяра,
с благ благувам - вяра зарад вяра;
нямам братец, ни сестрица -
братец да ме хвали,
а сестра да жали...
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.

Бог богува - нека си богува,
цар царува - века ли царува?
Нямам либе, първа обич -
мене да очаква
и да ме оплаква...
Леле моя
пушка огнебойка!
Море тънка
солунска девойка.

II

Да бяха, либе, да бяха,
да бяха злато ковано
твоите руси косици...
Мяна бих сторил мило за драго
хранена коня,
мяна за благо,
турци да гоня!

Да бяха, либе, да бяха,
да бяха огън елмази
твоите черни очици...
Мяна бих сторил мило за драго
пушка бойлия,
мяна за благо,
турци да бия!

Да бяха, либе, да бяха,
да бяха маргар мъниста
твоите бели зъбици...
Мяна бих сторил мило за драго
сабя по воля,
мяна за благо,
турци да коля!

III

- Хубава горо - пусия,
де гиди пушка бойлия.
Връщат се хора от пазар,
мина ще Лазо чифлигар;
ей бука листи отрони -
куршум ще Лаза догони,
войводо.
-"Връщат с хора от пазар,
мина ще Лазо чифлигар;
бре бука листи отрони -
прокоба.
куршум ще Лазо догони
за в гроба...
А палмък ми пали главата,
мъка ми мъчи душата,
дружино."

- Пръте за крушка трънушка,
де гиди клетва хайдушка.
Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
ей зло на злия въздава
юнак, що шета за слава,
войводо.

- "Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
бре зло на злия въздава -
и нека! -
Юнак, що шета за слава
навека...
А жал ми е жалост-умора,
Лазова щерка изгора,
дружино."

IV

Сън сънуваш, ой нерадост,
опустяла младост,
гроб в усоя, гроб сирашки
под шумата гъста.
И на гроба, ой нерадост,
опустяла младост,
кръстоклоне - кръст юнашки,
и пиле на кръста.

Заран пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как сирака
сирашки е минал.

Вечер пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как юнака
юнак е загинал.

Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба...
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Мишок в Юли 05, 2012, 09:56:25
На човекът просто му е харесвало и се е влюбил в момичето.Няма нищо за разбиране.
Разликата допустима от каноните на църквата е 8г. повече не може.
Страшен поет, ама защо му трябваше да се самоубива ?
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Hatshepsut в Септември 06, 2012, 06:32:36
Ще публикувам трите стихотворения на Яворов от цикъла "Царици на нощта":

Месалина

Нощта се вие, прелестница властна,
върху гигантските плещи на Рим,
прегърнала го знойно сладострастна,
като любовница мъжа любим.
Премрежени са небесата сини,
лети звезда отронена в захлас,
благоухаят дремнали градини,
задъхан глъхне сребротъмен час.
 
Извърнала мъчително десница
навън, към оживелите тела
на статуите - младата царица,
сама в леглото си, ридай: "Ела...

Ела, подобие на Херкулеса,
аз чакам в шеметния водовърт
на страстите: ръцете ти къде са
прегръдка болносладостна до смърт!
Вземи я, прелъстителната хапка,
копнее плът за челюстта на лъв;
изпий я - усладителната капка
   на бликнала в притома кръв.

Ела... Бъди подобен на Париса:
съдбата ненапразно твоя лик
тъй явственен в душата ми изписа,
да буди на безумието вик.
Аз искам, жадна като сред пустиня,
припаднала на каменни гърди,
да прося ласка: влюбена робиня -
   отвъд света ме отведи.

Ела... Вести се равен на Орфея
с молитвен шепот в здрачна самота,
от ревност и възторг да онемея
пред светостта на твоята мечта.
На стръвен жад безсънната ехидна
заспала би тогаз и нежен срам,
незаглушена роза в плът безстидна,
   ще цъфне с ароматен плам..."

И в пламенно безумие десница
извърнала към голите тела
на статуите - алчната царица,
сама в легло, ридаеше: Ела -!
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Hatshepsut в Септември 06, 2012, 06:33:38
Клеопатра

Излезе римлянина: горди стьпки
заглъхнаха по мраморния под;
ала от хладни речи дълго свод
   кънтя след него в ледни тръпки...
Суетен блян! На Цезаря синът
не бе на Рим женопоклонен чадо:
безчувствено оста сърцето младо.
Коварната царица първи път
видя безсилен своя лик чаровен:
царица над царете - и един
под огъня на погледа любовен
отмина той, всесилен властелин.
 
Де бяха те - единствена надежда -
на жива плът магесните цветя?
Пред сребърното огледало тя
раздра лукаво-траурна одежда,
изтръпнала в съмнеиие и страх:
"Кажи, метал, на старостта ноктете
докоснаха ли царствен ствол? Крилете
на времето ли са навели с прах
златокоронна палма? Или есен,
дошла несетно, звездолистен клон
с увехнал плод накичи... и несвесен
сън още ме лелей на рухнал трон-?"

И дигна тя глава. Талази смолни
низпаднаха в безредна красота
и мрамора на жадна голота
     заляха светнали и волни.
Възсепна се в метала дишащ чар, -
царицата се взираше пленена:
от благовоние опиянена,
тъй пред Астартиния свет олтар
благоговее жрица. На колени,
приведена като пред божество,
издума тя словата вдъхновени,
поток слова в безумно тържество:

"На саморевност демоните злобни
горят за мъст! Не богове са вас,
съблазни - моя плът, до тоя час
ласкали, а мъже богоподобни.
Евнуха римски ви презря: така
безсмъртните за смъртната обида
жестоко отмъстиха. Но, Изида,
кълна се, майко на света, ръка
на земен мъж не ще докосне вече
неземен дар!..." И пред обет свещен
Озирис се задъхваше - далече,
под образа на гаснещия ден.

А новодневната зора с тревога
видя пуст храма на Змията-бог.
И глъч изпълни царския чертог...
     На златно ложе в изнемога
царицата лежеше. Страстен пир
на знойните желания кипежа
бе сякаш утолил. Но все тъй свежа
и прелъстителна - гробовен мир
тя вкусваше, с отровната милувка
на своя бог, на своята мечта!
Свещената змия в една целувка
замряла бе на нейните уста.
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Hatshepsut в Октомври 13, 2012, 11:42:52
Сафо

   "Най-сетне, Аттис!... Тук, сред тия мраморни колони,
аз пях в копнение с наведена глава;
под сянката на тия пеноцветни клони
аз шепнах на любов заветните слова
тъй дълго - и едно ги ехото повтори.
Най-сетне! Моя... Нека те света съзре!
Сияние - далечни арфи: то в простори
сияй и пей под ласка огнена море.
Приплисва доле там, на първото стъпало,
и в немощ гине уморената вълна.
Какво ли нея из безкрая е подбрало?
Предчувствие за тебе може би - една,
единствено свещена цел за смърт... Ревниви,
долитат, гинат уморените вълни.
Но ти си в моите обятия щастливи
и в тях ще те огряват всички дни!"

- Сафо, божествена...

   "И, Аттис, - ето, що ли,
кажи, що друго като твоята коса
би могъл смъртен от безсмъртните да моли?
Кълна се в тебе, нивга утренна роса
не е по-светли на зората отразила
припламналите къдри. И ръце кои
за покривало на богиня тая свила
тъй нежна са изпрели? Свилени струи:
сред тях две бели гълъбици са заспали...
Гърдите ти на Афродита са олтар:
две гълъбици... Кръвоцветните корали
на техните глави - един достоен дар
за нея, Знойнобедрата. Но ръф жадува
една вълшебна роза: май е - тя цъфти -
и, Аттис, дал е Олимп всичко ономува,
комуто я в забрава днес отдаваш ти!"

- Сафо, как страдаш -!

   "Не. Не си ли тук - и моя?
Една за друга две земята ни роди.
И как мъчително те дирех сред безброя
по гмежни пътища, по глъчните стъгди!
Ти бе на утрото в усмивката прозрачна
и цял ден аз те дирех, до последна мощ;
ти гледаше през погледа на вечер здрачна
и аз безсънна те сънувах цяла нощ...
И стах ме е, дете! - Дете благоуханно,
нима си вече яв, не си ли още сън?
Усещам твоя дих - и колко ми е странно,
че трепетна сега гориш от мене вън...
Но ти си моята душа! Аз знам: душата
представа в сетен час пред взора поразен.
О Аттис, о измама дивна на мечтата...
Че ти си моята душа - и ти си в мен!"

- Сафо...

   "Аз искам поглед в погледа бездънен
и до безчувствие приплетени ръце -
словата, медените капки в шемет сънен,
риданието на примиращо сърце! -
Не... В тъмен взор светкавици внезапни; пламък
на кръвоцъфнали страни; отчаян мах
за глътка въздух; от гърди оттласнат камък;
мъгли - и освежителния техен прах!
Отгатната стократно плът - и все незнайна, -
безбрежна нощ и неочаквана зора...
И сепването на продумалата тайна:
на вечността полуразкритите недра...
Мечта, душата ми лежи пред мене нага,
попукали са устните й жад и зной;
душа, мечтата ми е облак, пълен с влага -
и нека те удави нейният порой!"...

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=130&WorkID=3418&Level=3
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Hatshepsut в Януари 03, 2016, 08:24:17
На човекът просто му е харесвало и се е влюбил в момичето. Няма нищо за разбиране.
Разликата допустима от каноните на църквата е 8г. повече не може.

Няма такъв канон, хайде да не се правим на "по-големи католици от папата"  :whistle:
Византийският император Лъв VI Философ (886-912) е издавал закони, в които е забранявал на своите поданици втория брак, а самият той се е женил 4 (четири) пъти...
Така че нека разграничаваме добре християнското лицемерие от истинския морал и да не съдим като талибани Яворов за нещо съвсем разбираемо и човешко  :smile-1:
Титла: Re: Пейо Яворов
Публикувано от: Hatshepsut в Февруари 04, 2017, 19:06:52
Срещи с Яворов

(http://bulgarkamagazine.com/wp-content/uploads/2016/06/Untitled-1-1.jpg)

„Яворов е едно голямо чувство. Всичко и него е стихийно и първично и неговата жизнена енергия не се изразява като съзнателна, просветлена воля, а като органическо желание, на което той безропотно се подчинява.“ – споделя за него в дневника си, близкият приятел на Пейо Яворов, Боян Пенев.

Яворов е от типа хора, към които никой не остава равнодушен. Покорява не едно женско сърце, печели си близки приятели и заклети врагове. Въпреки това нерядко той се чувства самотен, отхвърлен, неразбран: истинска загадка за запленените от личността и от творчеството му. Неслучайно в есето си, посветено на Яворов, Николай Лилиев ще напише: „Да разберем Яворов е наш дълг. Разберем ли го, ще го обикнем. Той ще ни открие много тайни и през океана на своето страдание ще ни изведе към едно ново небе.“

Яворов непрекъснато се лута в търсене на гениалното. През 1911 г. пред Тодор Н. Караваневски ще изповядва:

„– Слушай, Тодоре, поезията никога не е изпълвала с доволство душата ми. Аз жадувам за нещо голямо – за една борба, в която да се хвърля с цялото си същество и ако е необходимо да изгоря в нея. Знаеш ли, има моменти, когато поезията, която съм дал, ми се струва нищожна, никому ненужна.
– Какво говориш – посякох го аз. – Твоята поезия е гордост за родината ни, бисер в нашата бедна литература, а ти я наричаш нищожна!
Яворов не ми отговори нищо. Дълго мълчахме и двамата. Когато се разделихме, стисна ми ръката и каза:
– И все пак една велика борба ми е на сърцето!“

Предвид Яворовата биография, не е трудно да се досетим коя е тази велика борба, която му е на сърце. В друг разговор с Караваневски споделя:

„Когато се освободи Македония, ще отида там да живея, на нея ще отдам и творчеството си.“

По време на Балканската война Пейо е в Серес. Среща се с Паисий Рилски: „Препасал патрондаш и револвер, кривнал кепе, изпод което се подава кичур черна коса, преметнал през рамо късата си манлихера, със святкащи от радост големи, черни очи, Пейо беше истински войвода! Първите му думи бяха:
– Най-после, отец, свободата дойде! Защо не е жив Гоце, колко щастлив щеше да бъде! Бедният Гоце, как жадуваше да види свободна Македония!“

Яворов в различни периоди от живота си е поддържал близки контакти с всички видни борци за свободата на Македония – Гоце Делчев, Яне Сандански, Тодор Александров. Неговата страстна натура търси поезията навсякъде около себе си: а каква по-голяма поезия от тази, да се отдадеш от душа на един красив идеал. До 1903 г. неговият идеал носи името Македония.

След което в живота му навлиза Мина.

„Мина Тодорова е детето с „две хубави очи“, „вълшебницата“ с коса „като здрачния воал на късна вечер“, която накара да зазвучат най-нежните струни в душата на Яворов и поетът изпя за нея най-трепетните химни на любовта, чистотата, младостта и невинността.“ (Милка Марковска). Владимир Василев, много близък до поета, ще отбележи: „Пред това „дете“, както го нарича в песните си, душата му се превръща в сребърна струна – копнееща и ридаеща за сливане някъде в „звездни“ висоти… И може би защото бе толкова неземна, тази любов не можа да се осъществи.“

Кръщелното име на Мина Тодорова е Мария, но близките я наричат Минка. Родена е на 4-ти юли 1890 г. в град Елена. Баща ѝ Юрдан Тодоров е градски първенец, участвал и в политическия живот на страната, а брат ѝ е Петко Тодоров – един от четворката в кръга „Мисъл“ (д-р Кр. Кръстев, П. П. Славейков, П. К. Яворов). Двамата с Пейо се запознават в дома на брат ѝ на 25-ти март 1906 г., на Благовещение, когато тя няма още и 16 г. Срещата ще остане паметна за Яворов, по-късно той ще я опише:

„То беше денят Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми, подобна на лилия сред поле през май, покрито с цветя, подобна на лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица…
Тя радваше очите ми и опияняваше душата ми…“

Вдъхновен от срещата с нея, още същия ден Яворов пише стихотворението „Благовещение“:

„Прохладен лъх от ангелско крило,
о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън…“

Двамата започват да поддържат редовна кореспонденция. Запленен от Мина, Яворов трескаво твори. Изпод перото му излизат: „Две хубави очи“, „Вълшебница“, „Сън“, „Ела“… Мина е очарована от „Две Хубави очи“.

Райна Тодорова си спомня: „Вечерта тя ми чете стиховете на Яворов „Две хубави очи“. Тя ги чете с възторг и беше поласкана, че той ѝ оказва такова внимание и че тя го вдъхновява да напише толкова хубави стихове.“

По-късно Яворов ще разкаже в анкета пред Михаил Арнаудов: „Ей на, тези очи са реални за мене. За тях съм се трепал, безпокоил съм се… Знам ли? В даден момент две очи, два въглена се залепят за душата ти и парят или замръзват; или, ако бъдат две звезди, ти правят светло на душата. Това прави едно настроение. Потърсяш думата за своите видения…“

А в поетическия си дневник по-късно, след смъртта на Мина, ще напише: „И ето аз не помня нищо повече освен тия две хубави очи, в чийто поглед тънеше погледа ми, и тия две малки ръце, които се топяха в ръцете ми.
И нищо друго.
Когато я гледах, аз гледах само нейните очи, които ме обливаха с топлината на майското слънце.“

Въпреки писмата и прелестните стихове, семейството на Мина е против отношенията им. Мина ще изкаже колебанията и тревогите си в писмо: „Всички тук са зле настроени против Вас. Не зная… Много неща не мога да си обясня, а само се лутам ту тук, ту там. Не мога да си дам сметка що ще излезе от всичко това. Аз съм толкова млада, а Вий сте поет“ (писмо на Мина до Пейо 29-ти септември 1906 г.)

Яворов ще се отзове на това със стихотворението си „Пръстен с опал“:

„Мечтата ти е очарована робиня
на моята душа, която те зове;
ще дойдеш ти накрай световната пустиня,
отсам преградни бездни, върхове.

Кристално чиста, като висините сини,
намериха те спяща жаждащи мечти, –
в съня на твоите шестнадесет години
душа те възжела и похити.

На бездни, върхове, неведоми пространства
мечтата ти лети – прелита в бодър сън –
и чуя аз, в нощта на тъмни окаянства,
спасителния предразсветен звън.

Ще дойдеш ти, заря-невинност всепобедна,
в одеждата на своя ароматен свян
и то ще бъде час на изповед-последна,
сияние в един вълшебен блян.

Душата ми над тебе бисер ще поръси,
че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май.
И ние ще горим унесени в съня си –
и като дим в небето ще намерим край.“

В писмо от 11-ти октомври ще допълни:

„И ако ти беше пред мене и ми задаваше същия въпрос, аз щях да те притисна до сърцето си и щях да ти повторя хиляди и милиони пъти, че ти си моя и ще бъдеш моя – на този и на оня свят!“

Участта на Мина е трагична. Тя напуска този свят покосена от туберкулоза едва двадесетгодишна. Съдбините на двамата с Пейо поотделно са трагични, каквато и не по-малко трагична е невъзможната им любов. Милка Марковска ще отбележи справедливо за Мина: „Неизживяла своя млад живот, тя и днес продължава да живее своята неувяхваща младост в безсмъртните творби на големия поет, вплела навеки името си с неговото.“

Хубава оценка за Яворов, по-късно след неговата смърт, ще направи братът на Мина, в писмо до д-р Кръстев:

„И сега възкръсват пред очи ми онези хубави дни, които сме прекарвали двама заедно, и виждам го, горкия – със своите нежни чувства, с правдивата си и честна душа как се мъчи да нареди живота си съгласно с тях и как някакъв проклет инстинкт отвътре парализира всичките му пориви и излиза тъкмо обратното на това, което е искал и което му се е щяло.“

http://bulgarkamagazine.com/ (http://bulgarkamagazine.com/%D1%82%D0%B8-%D1%81%D0%B8-%D0%BC%D0%BE%D1%8F-%D0%B8-%D1%89%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%88-%D0%BC%D0%BE%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%B7%D0%B8-%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE/)