Автор Тема: Българофили  (Прочетена 10422 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Анонимен

  • Registered user
  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 219
  • Карма: +44/-31
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Linux Linux
  • Browser:
  • Firefox 4.0.1 Firefox 4.0.1
Re: Българофили
« Отговор #15 -: Юни 28, 2011, 08:50:34 »
а поляците, чехите, молдованите и турците - по 1.
Интересно кой е бил единственият турчин в руската армия. Това може ли да се разбере и някой знае ли го?

Неактивен Франкист

  • банкетен революционер
  • Site Supporter
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 2474
  • Country: bg
  • Карма: +383/-52
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 5.0 Firefox 5.0
Re: Българофили
« Отговор #16 -: Юни 28, 2011, 09:37:13 »
Уилям Гладстон



Уилям Юарт Гладстон (на английски: William Ewart Gladstone) е британски политически и държавен деец.

Един от идеолозите на Либералната партия. Бил е 4 пъти министър-председател на Великобритания (1868–1874, 1880–1885, 1886 и 1892–1894). Известен е с дългогодишното си политическо противоборство с водача на консерваторите Бенджамин Дизраели.

След Априлското въстание през 1876 г. надига глас против жестокото му потушаване и издава брошурата Българските ужаси и Източният въпрос, в която осъжда зверствата на Османската империя срещу българите. В нея Гладстон напада управството на Дизраели заради неговото безразличие към насилието и потисничеството над българите в Турция.

Между 1881 и 1883 г. той защитава Търновската конституция и се противопоставя на нейната отмяна, защото смята българите за политически зрели и способни за демократично управление. През 1885 година Гладстон подкрепя напълно акта на Съединението и предупреждава правителствата на съседните държави да не се противопоставят на "свободната волеизява" на българския народ.
« Последна редакция: Септември 05, 2018, 22:17:20 от Hatshepsut »

Неактивен Хитлер

  • Вечното присъствие
  • Registered user
  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 719
  • Country: bg
  • Карма: +157/-26
  • Пол: Мъж
  • ! Смърт за всички предатели !
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 5.0 Firefox 5.0
    • SS GROUP
  • Зодия: Aries Aries
Re: Българофили
« Отговор #17 -: Юли 29, 2011, 20:32:42 »
Дженюариъс Алойшиъс Макгахан




Руско-турската война от 1877-1878 г. и подписването на мирния договор в Сан Стефано са едни от най-значимите събития не само в българската, но и в европейската история през последните десетилетия на XIX век. Те не само променят съотношенията на силите в Югоизтока, но и привличат вниманието на световните политически кръгове. За това принос имат не само военните действия, но и десетките приятели на страната, които се опитват да предизвикат обществения интерес в полза на България, особено в периода след Априлското въстание.

Сред първите чужденци, които разкрили на света кървавите изстъпления, бил американският журналист Джанюариъс Макгахан. По времето, когато пристигнал в страната, той вече бил обиколил света, описвайки десетки политически драми. Но нищо не можело да се сравни с изумлението му, когато видял изпепелена България през 1876 г. Неговите кореспонденции от този период са своебразен връх в световната журналистика. Макгахан изпълнил мисията си блестящо. Всъщност животът му е по-интересен и от най-заплетения приключенски роман.

Роден на 12 юни 1844 г. в Ню Лексингтън, Охайо, той бил дете на ирландски преселници. От съвсем млад започнал да сътрудничи на различни издания и неговата изключителна смелост да приема и най-предизвикателните задачи веднага предизвикали възхищението на читателите.

На 26 години Макгахан бил сред първите журналисти, които отразили Френско-пруската война. Година по-късно бил на барикадите на Парижката комуна. След това заминал за Азия, за да проследи похода на руската армия в Узбекистан. През 1874 г. отразил войната в Испания, а на следващата година се включил в арктическата експедиция "Пандора". Всичките му репортажи от този период са написани с много вдъхновение и топлота, които ги различават рязко от преобладаващите сухи и протоколни кореспонденции. Такива са и статиите му за България.

Макгахан бил един от първите чуждестранни репортери, които пристигнали в България след разгрома на Априлското въстание. Като специален пратеник на лондонския вестник "Дейли нюз" първоначално е трябвало само да направи анкета за престъпленията във въстаналите райони заедно с американския консул в Цариград Юджийн Скайлър и руския представител княз Алексей Церетелев. Но когато видял трагичното положение в страната, той не се задоволил само със статистическите факти. Макгахан направил достояние на цялата световна общественост зверствата, извършвани от турските власти. Въпреки очевидните трудности той обиколил Перущица, Батак, Панагюрище, Клисура, Пловдив. При това успял да направи нещо изключително трудно: да се пребори с дипломацията на Британската империя, начело с министър-председателя Дизраели. Подкрепящ целостта на Османската империя, английският премиер твърдял, че фактите за зверствата са силно преувеличени.

    "В очите на г-н Дизраели - писал Макгахан - голямото престъпление не е това, че са убити хиляди и хиляди души невинен народ, а това, че във вестниците е публикувана цифрата 30 000 убити, когато тя показвала само 25 000. Оскърбителната грешка не била в посичането на хиляди малки деца, а в това, че за тях било писано да са хиляда, когато в действителност те били 999..."

В борбата си срещу тенденциозната външна политика на Великобритания Макгахан бил подкрепян и от други привърженици на справедливостта - водача на Либералната партия Уилям Гладстон, консула в Цариград Юджийн Скайлер, френските публицисти Иван дьо Вестин, Емил Жирарден, Камий Пельотан, Франсоа Бианкони, мнозина известни писатели като Юго, Достоевски и Тургенев.

Благодарение на изобличителните свидетелства на Макгахан в Англия били устройвани митинги, на които били гласувани повече от 500 резолюции в подкрепа на българския народ. Организирали се доброволни комитети за събиране на помощи и изпращане на петиции до правителството.

    "Гледано от нашето място, Батак напомняше нещо сходно с развалините на Херкулан или Помпей - написал Макгахан. - Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко беше маса от развалини, сред които се издигаше и достигаше до нас дълбок, оплакващ стон, подобен на оплакването, с което ирландците изпращат своите мъртъвци. Стонът изпълваше малката долина и се възнасяше във вой. По-късно, когато влязохме в градчето, ние разбрахме този звук. Отново погледнахме грамадата от черепи и скелети пред нас. Забелязахме, че всички те са малки и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности. Тогава всички те са били жени и момичета.

    От седлото на коня преброих над сто черепа без да включвам тези, скрити под другите кости на страхотната грамада, нито тези, разпилени надалеч из нивите. Почти всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени..."

Макгахан не се поколебал да опише и потресаващата картина, посрещнала го в черковния двор.

    "Това беше ужасяващо зрелище - зрелище, което ще ни преследва цял живот... малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели, учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали... Никога не съм могъл да си въобразя неща, ужасяващи до такава степен. Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата..."

Освен покъртителни свидетелства на зверствата, Макгахан описал една от най-правдоподобните картини на характера и традициите на българите. С това той дръзнал да обори заблудите и предразсъдъците на голяма част от европейската общност.

    "Аз мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци, които не били по-цивилизовани от американските индианци. Трябва да си призная, че самият аз, и то не много отдавна, не бях далеч от поддържането на същото мнение.

    Аз бях учуден и вярвам, че повечето от моите читатели също ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища там, където не са изгорени от турците, са в цъфтящо състояние. Те се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички - бедни и богати - се възползват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише.

    И накрая, процентът на грамотните в България е толкова голям, колкото в Англия и Франция. Питам се дали европейците, които говорят, че българите били диваци, са уведомени за тези факти?"

Заради своята изключителна самоотверженост Макгахан се превърнал в един от най-уважаваните общественици в Европа. Със своите статии той успял драстично да преобърне мнението на световната общност. Дори се записал като доброволец в Руско-турската война и преминал Стара планина, за да отразява отблизо хода на събитията. Именно неговите репортажи от тези години изиграли значителна роля в политическите дискусии относно съдбата на поробените народи. Но Макгахан не могъл дълго време да се радва на свободата, извоювана за българите.

Макгахън починал малко след подписването на Санстефанския мирен договор, на 9 юни 1878 г., след като се заразил с тифус. За своя 34-годишен живот Макгахан успял да направи повече, отколкото мнозина български държавници за цялото си съществуване. Затова ненапразно на гроба му пише "Освободителят на България".
Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. - Член 39 от Конституцията на Република България


Неактивен Panzerfaust

  • Moderator
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 1383
  • Country: bg
  • Карма: +307/-37
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Firefox 5.0 Firefox 5.0
  • Интереси: история, политика, психология, военно дело, икономика
  • Зодия: Virgo Virgo
Re: Българофили
« Отговор #18 -: Юли 30, 2011, 01:11:03 »
Джеймс Баучър

Джеймс Дейвид Баучър (1850-1920) не е само възстановено име на улица в "Лозенец". По собствено желание той лежи завинаги край Рилския манастир през времена на забрава и възторзи. Англичанин до мозъка на костите си като мислене, ирландец от "изумрудения остров" по рождение, французин хугенот по произход и българо-балканец по манталитет и убеждения. Без да загуби капка от дискретния шик на благородник и учен, той обогатява с особена багра личностната характеристика на българския бит.
Преподавател в аристократичния колеж Итън, поради нарастваща глухота той става кореспондент на вестник "Таймс" отначало за Югоизточна Европа. До края на своя живот, препълнен с опасности, пътешествия и полемики, той живее предимно в България. Отказвал няколко повишения в редакцията, за да остане тук. Сравнително добре го разпознаваме от портрет на Никола Михайлов, мнозина предполагат, че той е централната фигура в картината на Мърквичка "Ръченица". От 1888 г. до 1915 г. той рапортува от Балканите, като от 1893 г. има званието "нашият собствен кореспондент".
Как ли е понасял грубоватите балкански нрави, как се е сприятелил с коларя си от Бистрица, как е запазил онзи финес, съединяващ лондонския денди с грубия ямурлук на "репортер от мястото на събитието"? Той отказа да пише за събитие, на което не е присъствал, дори и да вярва в неговата същност. Често спи на земята, яде хляб и лук.
Джеймс Баучър залюбва завинаги българите. Не с милостиво състрадание или с ирационално пристрастие. Той рано и бързо установява етническите реалности в източната част на Балканите. И разбира, че техните тежнения са най-добре обосновани от етническа, историческа и морална гледна точка. Ирландец ли няма да оцени и възвиси това? Той става българофил по убеждения, ситуация и съдба. Неговите анализи поставят България за десетки години по първите страници на британската преса. И на част от световната. Независимо дали става дума за Стефан Стамболов или Константин Стоилов, за Илинденското въстание или Балканските войни, за етнография или лингвистика, за преговори или договори. Ако през 1876 г. в IХ издание на британската енциклопедия има само две страници и половина за България, в Х издание от 1902 г. има цели 14 страници, написани от него. И отделно за Македония, която той обявява в по-голямата си част за историческа България.
Баучър е един от основателите на Балканския комитет. Там ще се подвизават непроменимите братя българофили Ноел и Чарлз Бъкстон и неговият председател Джон Брайс, който е британски посланик в САЩ между 1907 и 1913 г. Принципен защитник на България дори и във времена на военни противопоставяния, този комитет преживява много премеждия и е закрит едва през 1946 г. През януари 1914 г. Баучър пише до главния редактор на в. "Таймс" Джефри Даусън, че Балканите няма да бъдат спокойно място, докато е в сила Букурещкият мирен договор от 1913 г., който е "най-голямото дипломатическо престъпление на ХХ век." Напразно той ще тича по коридорите на преговорите по Парижкия мирен договор след войната, показващ етнически карти и статистики. Него го уважават, но не слушат. Победената страна нямаше приятели
Той гневно пише, че да се иска Цариброд за Сърбия, за да не бъде нападната от България, е все едно да се иска Кент за Германия, за да не бъде нападната от Англия. "Български жестокости? - саркастично пита Баучър. - Да не би британското правителство никога да не е изгаряло село?"
Неговите писма и статии допринасят за някои справедливи позиции от екипа на президента Уудроу Уилсън по българския териториален въпрос. Като да се спасят Кула и Видинско например. Но само дотук.
Баучър опроверга иронията на балканизацията. Неговият живот свидетелства, че може да има и българска балканизация, при която да си хомо балканикус не означава, че не си европеец. Никой от балканските ни съперници не дръзна да го упреква в пристрастие към българите. Кой можеше и знаеше повече от него?
Той остана с нас дори и когато воювахме срещу неговата страна. Той е нашият особен приятел, стоящ високо сред другите ни благодетели от чужбина. И ни остава горчивото предусещане, че никога няма да имаме приятел като него. Струва си да се замислим защо
http://www.makedonskatribuna.com/James%20Baucher%20Mt%2032.pdf

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9011
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.15 Opera 12.15
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българофили
« Отговор #19 -: Юни 21, 2013, 21:05:17 »
Льо Ге и Позитано – нещо повече от две софийски улици

https://i2.offnews.bg/events/2013/06/19/208973/1387643341_1_559x*.jpg
Българофили

Льо Ге

Леандър Франсоа Рьоне Льо Ге (останал в българския език като Леге) е роден на 11 септември 1833 г. в Кюие, област Майен, Франция. Изключително ерудиран – завършва право, научава редица езици, сред които английски, италиански, испански, турски, персийски. Има много богат дипломатически опит преди да бъде изпратен на мисия по българските (тогава османски) земи. През 1874 година получава назначение на консулството в София, подчинено на френското посолство в Цариград. След Освобождението прекарва известно време в Босна, а след това е назначен за консул в Бургас (1878-1882). Леандър Льо Ге умира на 13 февруари 1887 в Яфа, дн. Израел.


Вито Позитано

Вито Позитано е роден през 1833г. в Бари, тогава в Кралството на двете Сицилии. Влиза в армията, стига до чин капитан. Има сведения, че е участник в похода на Гарибалди. Има дългогодишен дипломатически стаж, а от 1876 година е италиански вицеконсул в София. В 1881 година Позитано става консул в Дамаск, а след няколко години в Йокохама, Япония, където умира на 26 ноември 1886 година. Много тачена и обичана личност от италианците, редица улици в цялата страна носят неговото име.

В какво се състои подвига им?

Професионална мисия на всеки консул по света е да защитава интересите на собствения си народ. Знак, че е дошло преломно време е готовността на тези дипломати да припознаят като свой народа, на който са гости по служба. Събитията от днешния ни разказ се развиват през далечната 1876 година - кървав момент от миналото ни. Момент, в който десетки хиляди българи губят живота си, а милионите живи очакват с трепет и надежда да осъществят бляна си – Освобождението. Десетки са обществениците от цял свят, които с дейността си се опитват да приковат вниманието на Великите сили към изстрадалия от зверствата на турската власт, народ. Юго, Толстой, Дарвин са само малка част от световноизвестните личности, които се застъпват за българите, но героите на днешния разказ са в малко по-различна позиция от тях.

По това време Леандър Леге (1833-1887) и Вито Позитано (1833-1886) са вицеконсули в София, съответно на Франция и Италия. Като дипломати в сърцето на Османската империя, от тях се очаква да бъдат “послушни” и да се съобразяват донякъде с интересите на империята. Макар да са представители на две цивилизовани и развити държави, постъпките им, които предстои да ви разкажем, са наистина неочаквани.

Непосредствено след края на Априлското въстание, Леандър Леге започва активна кореспонденция с френското посолство в Цариград, в която разказва за зверствата срещу хората. Той докладва професионално и дипломатично, но с чувство. Разказва за огромните пазари, сформирани след репресиите над населението от Софийско, на които били продавани вещи от башибозуците. София е спасена от огнен ад до голяма степен заради Леге. Неговите усилия принуждават турските власти да не опожарят града, като можем само да гадаем колко човешки живота е спасил. Дейността му не се изчерпва до тук. Освен грабежите, безчинствата и насилието, той описва и преминаването на затворниците през София. Част от тези затворници са и останалите живи Ботеви четници.
 
Заслугите на Леге не приключват с Априлското въстание и месеците след това. По време на Руско-турската война консулът отново е сред ключовите фигури, на които днес трябва да благодарим за запазването на града. По време на военния конфликт, София се оказва особено ключова зона за османската власт, тъй като в града се намират складове, в които се помещават храни и боеприпаси. Виждайки как ще се развият събитията, Осман Нури паша не иска да даде бъдещата българска столица в ръцете на генерал Гурко и заповядва тя да бъде опожарена и изгорена до основи. Именно тук се проявява солидарността и добротата за втори път не само на Леге, а и на Позитано и австро-унгарския консул в София. Те пишат писмо до Осман паша, което гласи:

В знак на протест срещу вашето нечовешко намерение да запалите София, заявяваме, че ще останем в града, заедно със семействата си, целия персонал и санитарните мисии, които и до ден-днешен лекуваха вашите ранени.

Турската власт няма избор. Предприемането на каквито и да било действия срещу града значели предприемане на действия срещу представителите на три влиятелни европейски държави. Въпреки това сградите около днешната Съдебна палата са вече подпалени. Дървените къщи и дюкяни пламват   за секунди, а силният вятър разпръсква бързо огъня из града. Изплашени до смърт, хората напускат домовете си, блъскат се, крещят. Позитано организира въоръжени отряди за борба с мародерстващите банди, както и пожарни команди за потушаване на избухналите пожари.

София е спасена. След няколко месеца идва и така жадуваното от целия български народ Освобождение. Заслужено, още в първите дни, след провъзгласяването на града за българска столица, улиците, на които са живели двамата дипломати са кръстени на техни имена. Нека днес, близо 150 години по-късно се сетим за подвига на тези хора, които без никакво задължение, изцяло водени от вътрешното си чувство, помагат на българския народ и го спасяват от сигурна смърт.

https://offnews.bg/index.php/208973/l-o-ge-i-pozitano-neshto-poveche-ot-dve-sofijski-ulitsi
« Последна редакция: Септември 05, 2018, 22:22:12 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9011
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.15 Opera 12.15
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българофили
« Отговор #20 -: Юни 30, 2013, 17:12:58 »
Владимир Сис


Владимир Сис в македонска носия, 1912 г.

Владимир Сис (30 юни 1889 г. - 2 юли 1957 г.), чешки журналист, военен кореспондент, писател, славянофил, професор.

 Владимир Сис (на чешки: Vladimír Sís) е роден на 30 юни 1889 година в село Маршов в Моравия, тогава в Австро-унгарската империя.
 През 1912-1913 година е военен кореспондент за вестник „Народни листи“ вБългария и описва събитията около Балканската и Междусъюзническата войни. Издава „Критичните дни на България“ през 1914 година, в която изяснява основателността на българските права в Македония, оборва антибългарската пропаганда на Гърция и Сърбия, и заключава:
 „Подчертавам още един път: не търсете виновника за Балканската война в София, а в Петроград и след това в Белград и Атина. Прекалената доверчивост и честната дума убиха България. Това трябва да помним!“

 През 1914 година посещава създадения от гърците концлагер на остров Трикери в Бяло море и документира eлинските изстъпления срещу заточените и измрели там българи:
 „Колко са били тия нещастници? Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комити, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена...“

 Заради честната защита на българската кауза си спечелва много врагове в лицето на съседните държави. Сърбия, подкрепена от Гърция, организира три атентата, за да го убие — през юни и юли 1913 г. и през декември 1914 г. И при трите атентата е раняван, но успява да оцелее по чудо.
 По време на Първата световна война, докато се намира в България, защитава идеята за независимост на Чехия. Между двете световни войни участва в учреждаването на дружество „Българо-чехословашка взаимност“, чрез което популяризира България в Чехословакия.

 През 1916 г.се жени за българката Мария Магдалена Евстатиева. Бракът им остава бездетен, защото Вл. Сис е осакатен в австро-унгарския затвор.
 През 1928 г. на страниците на Народни листи той е инициатор на кампания за събиране на помощи за пострадалите от земетресението в България, в района на Чирпан. Успява да събере сума от 160 000 крони, която постъпва чрез чехословашкия Червен кръст под формата най-вече на дрехи за жертвите от земетресението в Южна България. През 1929 г. в Прага в салоните на българската легация Вл. Сис се среща с българския цар Борис III, който лично му благодари за организираната помощ около земетресението.

 След края на Втората световна война критикува комунистическата идеология, заради което е арестуван. Наклеветен е и осъден за държавна измяна. Умира на 2 юли 1957 година в град Леополдов, Словакия в едноименния затвор.
 В Хасково през 2003 година се провежда научна конференция „Владимир Сис и България“, рефератите от която са публикувани през 2006 година в едноименен сборник.

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=377144159045741&set=a.342130532547104.82662.134552489971577&type=1&ref=nf
« Последна редакция: Декември 30, 2016, 20:41:34 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9011
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.16 Opera 12.16
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българофили
« Отговор #21 -: Октомври 03, 2013, 17:43:56 »
Луи Айер - българският швейцарец


Историята разказва за личности, родени някъде там, далеч отвъд границите на нашата държава. Те нямат много общо помежду си,  но въпреки всичко са обединени от едно неповторимо чувство, което кой знае как е успяло да достигне техните сърца – любовта. Любовта към онова уникално по рода си място, което е представлявала нашата страна, любовта към един народ, толкова пламенен и силен. Любовта към едни нрави далечни и странни и все пак – привлекателни. Това е рубриката “Чужденците в историята”. Това са хората, които се биха, работиха, творяха и плакаха за нашата мила родина, която в един миг се превърна и в тяхна.

В днешния брой на рубриката “Чужденците в историята” ще ви разкажем една малко по-необичайна история, история, която по един необикновен начин преплита в себе си спортния дух, военния кураж и смелостта и любовта към България на един човек, роден в далечна Швейцария. Става дума за Луи Айер – швейцарецът, който с право можем да наречем основоположник на спорта в България и който губи живота си край Дойран, биейки се за България срещу народ, говорещ майчиния му език – френския.

Луи Айер е роден в Хомберг, кантон Берн, Швейцария, през 1865 година. Получава добро образование в Лозана, Женева и Ньошател, след което сам започва да преподава спортни дисциплини в град Вьове. Повратна точка в живота му се оказва 1893 година. Тогава по покана на българският просветен министър Георги Живков, Луи Айер, заедно с още девет други швейцарски педагози, е поканен в България, за да положи основните на спорта и спортното образование в страната. Едва ли тогава самият Луй Айер е предполагал, че това решение ще предопредели живота му и ще направи така, че името му да остане завинаги в историята на България и да звучи далеч по-българско, от което и да е българско име.

За останалите деветима се знае, че Даниел Бланшу е бил изпратен в Кюстендил, Алоис Бюнтер – в Търново, Жак Фардел – в Казанлък, Шарл Шампо – в София, Август Бехер – в Пловдив, Виктор Роберти – в Силистра, Емил Кюпфер – в Габрово, Шарл Дюванел – в Русе. Има сведения, че на 14 май същата година Жорж де Режибюс демонстрира за първи път играта футбол в двора на Мъжката гимназия във Варна, откъдето тръгва и становището, че най-популярния спорт в България тръгва от морето.


Снимка на швейцарските учители от момента на тяхното пристигане

Луй Айер се отнася изключително сериозно към дадената му задача и скоро след пристигането му в България се основават и първите Юнашки дружества – местата, в които българите спортували. Може да се каже, че тези дружества са предвестниците на днешните спортни клубове. Официалното им наименование било клубове “Юнак”, а при избухването на Балканската война през 1912 година тези спортисти доброволно образуват “Юнашки легион” от 205 човека, който се включва активно в бойните действия. Командир на тази част е Луи Айер, който след началото на военните действия веднага изявява желание да се включи в армията и именно по негово усмотрение е организиран и този “Юнашки легион”. За проявения героизъм в хода на войната Луи Айер е произведен в български офицерски чин подпоручик и два пъти е награждаван с кръст “За храброст”. След края на Междусъюзническата война Луи Айер не се отказва от желанието си да помогне всячески на България. Той използва целия си авторитет на известен в цяла Европа спортен деятел и издава на френски книгата “Pro Bulgaria” (от латински “За България”). В нея той защитава яростно българските интереси и заклеймява пропагандата на тогавашните български съседи, които по всякакъв начин се опитват да злепоставят България и да и изградят образ на агресор. Всички приходи от книгата пък, Луи Айер дарява на българските ветерани от войната.


При началото на Първата световна война швейцарецът отново изявява желание да се включи като доброволец в българската армия. Осъзнали важността му и искайки всячески да запазят живота му обаче, българското командване го зачислява към обоза. Луи Айер яростно протестира срещу това и в крайна сметка отново се включва активно в бойните действия като офицер в редовете на 33 пехотен полк. Именно тази му постъпка и желанието му да застане редом до българите срещу французите, които говорят майчиния му език, е последното доказателство за огромната любов на Луи Айер към България. Последното, защото именно по време на боевете край Дойран Луи Айер губи живота си на 2 септември 1916 година. Погребан е в село Чаушли (днес Македония, без жители).

Разказахме ви тази история с надеждата името на този швейцарец да стане малко по-известно на всички нас и когато чуем, че някоя улица се казва Луи Айер или посетим стадиона в Силистра, който също носи неговото име, да си спомним за този храбър човек, отдал живота си в името не на неговата родина, а на нашата. Нека всички ние се поучим от този урок по родолюбие дошъл не от нашата страна, а от далечна Швейцария. Направим ли го, смъртта на Луи Айер няма да да е била напразна.

https://www.bulgarianhistory.org/louis_eyer/
« Последна редакция: Септември 05, 2018, 22:23:32 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9011
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Firefox 24.0 Firefox 24.0
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българофили
« Отговор #22 -: Октомври 12, 2013, 20:49:07 »
Карекин Нъждех или арменецът, който се чувстваше и българин


Карекин Нъждех (Гарегин), национален герой на Армения, се ражда на 1 януари в далечната 1866 година в Нахичеван, в семейството на свещеник. Гарегин е родното му име, а Нъждех е прозвище, което той само си е избрал, на арменски значещо “скиталец”. Първоначално учи в родния си град, но жаждата му за знания го отвежда в Тбилиси, Грузия, а впоследствие и в тогавашната руска столици Санкт Петербург. През 1905 година постъпва във Военното училище в София по поръчка  на арменско революционно движение Ташнакцутюн, чиято цел е да подготви кадри за бъдещата национална революция. Още млад и неопитен, той организира нелегални бойни групи, но е заловен от българското правителство и измъчван. Връща се за кратко в Армения.

1912 година. Октомври. Този същия октомври, който целия свят по това време нарича “Българския октомври”, поради мащабното настъпление срещу Османската империя и началото на Балканската война. Знаем, че Българската армия, мобилизирана през втората половина на септември, наброява около 600 000 военнослужещи, но далеч не всички от тях са българи. В нейния състав се откроява една дружина, за чиито подвизи предстои да разкажем.

В навечерието на Балканските войни (1912-1913) Гарегин се завръща в България с желанието да се бие за нея. Той и още 250 души съставят т.нар. специална рота, която е съставена само от арменци и влиза в редиците на Македоно-Одринското опълчение. На 23 октомври 1912 година те се заклеват, че ще бранят България до последно. Ротата се справя отлично със задачите си, а самият Карекин е ранен по време на боевете и по-късно награден с орден за храброст.


След войната се връща в родната си страна, облечен в българска офицерска униформа. През 1914 година започва Първата световна война. Той воюва в редовете на Руската армия, търсейки освобождение на народа си. Получава чин генерал. Идва Октомврийската революция, по време на която Армения получава така жадуваната независимост. Тук обаче следва обратът. Съветска Русия решава Нагорни Карабах да премине в Азербайджан. Решителният Карекин обаче отказва и се провъзгласява за министър-председател на т.нар. “Планинска република”. Предвожда отряди, които воюват срещу Червената, Турската армия и азерите. Както се досещате, силите му са унищожени, но той успява да се спаси.

Генералът се спасява от преследване, като емигрира в Персия, Египет, а впоследствие идва и за трети път в България. Той заживява в София, на улица “Солунска”, като в следващите години установява отношения с най-видните интелектуалци по това време.


През 1932 година с указ на Н.В. цар Борис III получава българско гражданско. Работи за българската култура, като именно той организира издигането на паметник на големия приятел на арменската кауза – българския поет Пейо Яворов. През 1939 година започва Втората световна война. Освен евреите и арменците са били нарочени за геноцид, като тогава Карекин прави нещо нечувано. Възползвайки се от факта, че е български гражданин, той отива в Берлин, където се среща с един от идеолозите на нацистка Германия – Розенберг. Той успява да го убеди, че арменците могат да бъдат съюзници на Германия, ако тя освободи Кавказ. По отличен начин води дипломатическите преговори, като сам признава, че играе “двойна игра” за пред немците, само и единствено в интерес на народа си. Успява да спаси арменците за втори път от геноцид.

След 9-ти септември съдбата му е ясна, макар тя да е меко казано незаслужена. Съветски пратеници отиват до дома му и го залавят. Карекин е арестуван и осъден на 25 години. На 21 декември 1955 година, офицерът от Балканската война и арменски герой, умира някъде из Сибир. По този жалък и безпощаден начин си отива един велик човек, за който преспокойно може да заявим, че е обичал истински България. За него родината ни му е била като втора майка, която многократно го е подслонявала, докато той работел за благото на нашия и собствения си народ.

https://www.bulgarianhistory.org/
« Последна редакция: Септември 05, 2018, 22:24:35 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9011
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1551.0 Chrome 30.0.1551.0
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българофили
« Отговор #23 -: Януари 12, 2014, 19:42:16 »
Забравеното пророчество на Уилям Гладстон за България, което попари всички


От историята знаем, че Уилям Гладстон (четири пъти министър-председател на Великобритания) е човекът, който привлича вниманието към България, по време на Турското робство. В резултат на общественото възмущение от жестокостите при потушаването на Априлското въстание, в Англия се сформира движение за защита на българите, наречено “българска агитация”. Гладстон става негов политически водач и защитава българската кауза пред парламента чрез множество дебати, речи и памфлети, сред които най-известният му “Българските ужаси и Източният въпрос” (1876). В него той осъжда зверствата на Османската империя срещу българите и настоява пред света за незабавни действия.

Няколко години по-късно, когато България е вече свободна, при Гладстон пристигат нашенски пратеници, натоварени да му поднесат благодарност от името на народа за доблестната защита на българската кауза по време на Априлското въстание. Тогава той изрича няколко много важни неща, които от днешна гледна точка са може би едно от най-стряскащите и категорични пророчества за България. Вижте диалогът между Гладстон и българските пратеници.

- Е, като се освободихте - запитал Гладстон пратениците - имате ли хора, готови да поемат браздите на управлението?

- Имаме - отговорили самоуверени пратениците.

- Какви хора имате?

- Имаме и богати хора, имаме и учени.

- Ами цялостни хора имате ли? - запитал тогава Гладстон.

Пратениците го погледнали с недоумение:

- Какви са тези цялостни хора?

- И богати, и учени - отвърнал Гладстон.

- Не, такива хора нямаме - отвърнали смутено пратениците.

- Тогава - продължил лидерът на английските либерали - щом нямате цялостни хора, нищо няма да направите, понеже учените, като вземат властта, ще се стремят да забогатяват за сметка на народа, а богатите ще се представят за учени и ще вършат поразии…


Една печална прогноза, актуална и вярна дори след повече от 100 години. Но нека не убиваме надеждата, тя винаги умира последна и само тя ни остана...

http://www.beu.bg/

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9011
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българофили
« Отговор #24 -: Април 28, 2014, 21:38:32 »
Братя Прошек – чехите, които бяха влюбени в България

 
Георги Прошек                           Богдан Прошек

През 1879 град София е избранa за столица на България. По това време в канцеларията на софийския губернатор Алабин работи като преводач чешкият инженер Георги Прошек. Именно той дава идеята в София да се издигне паметник на най-заслужилия българин – Васил Левски. Защо чехът се прекланя пред делото на Левски? Това не е случайно, тъй като в село Алмалии Прошек се запознава лично с Апостола. Той е един от участниците в опитите да бъде спасен най-големия български герой, непосредствено след залавянето му. За жалост неуспешно. В следващите редове ще разберете повече за братята Прошек и приноса им към българската история.

Кратка, встъпателна биография на братята Прошек:

Георги (Иржи) Прошек е роден на 25.ХІІ.1847 г. в градчето Бероун, разположено близо до Прага. Получава изключително добро образование за времето си. Записва висше образование със специалност землено инженерство и строителство в Кралевската чешка политехника. Владее немски, френски, английски, италиански и руски. След завършване на висшето си образование през 1869 година, Георги Прошек  се отправя към България. Умира в София на 58 години, през 1905г. Предсмъртното му желание  било да бъде погребан в полите на Витоша. Желанието му е изпълнено. Защо е пожелал „завинаги“ да остане в България ще разберете по-долу.

Богдан (Теодор) Прошек, брат на Георги, е роден през 1858г. Получава също добро образование за времето си, а след получаването на диплома, работи в Чехия известно време. Идва в България след пристигането на брат си, през 1878 година – годината на Освобождението. Богдан Прошек почива един месец след брат си Георги, едва 47-годишна възраст. Изследовалите на живота му твърдят, че кончината му е следствие на мъката, която е изпитал от загубата на брат си.  Гробът му се намира в Католическите централни грoбища в София.

Приносът им към България:

След пристигането си по българските земи (1869-1870г), Георги Прошек помага активно на революционерите, на практика рискувайки живота си. Едно от отличителните му действия е демонтирането на 200 метра железопътен път край Одрин. По този начин се забавя близо 30 часа пристигането на турските части, които трябвало да подкрепят османците при Шипченския проход. Българите и русите успяват да удържат врага, като дали без помощта на чеха са щели да съумеят, може само да гадаем. За това свое дело Георги получава орден „Света Анна“ от самия руски император Александър II. Георги Прошек е назначен в Градската техническа служба. На тази си длъжност той съставя първата частична кадастрална снимка на софийския център. Той участва в съставянето на улично-регулационния план на София, с което смело може да заявим, че става част от хората, поставили основите на европейската столица.

Всички тези процеси са подкрепени от тогавашния държавен глава Александър Батенберг. Той подпомага дейността на „строителите на София“ и бързо узаконява плановете, които те предлагат. София започва да се развива и да се превръща в красив и модерен град. Два от символите на столицата стават факт до голяма степен благодарение на братята Прошек. Става въпрос за Орлов и Лъвов мост. Само на стотина метра от Орлов мост те построяват своята фабрика, за която всички сме чували. Братята си поставят за цел да превърнат това централно място на София в символ на свободата на България. И успяват. Металните парапети и орлите са поръчани на специалисти от Виена, а лично Георги Прошек ги донася в София. Колкото до строителството на Лъвов мост, то започва през 1888г. Дотогава на това място в стара София имало каменен мост, наречен  Шарения  мост.

Дейността им не се ограничава до това. С името на голямата чешка фамилия се свързват Софийската жп гара, първата печатница (1879г), както и (забележете) Народното събрание. Варненското пристанище, дружество “Славянска беседа – 1880” и Българското инженерно-строително дружество са още една малка част от проектите, с които те се захващат. Както вече споменахме, Георги Прошек е един от инициаторите на идеята за построяване на паметник на Апостола. Днес величественият монумент се намира в идеалния център на столицата. Изработен е по проект на чешкия архитект Антонин Колар и представлява висока 13 метра гранитна колона. Основната част от колоната е изработена от италианеца Абрамо Перукели. В най-широката ѝ част е поставен бронзов барелефен портрет на Васил Левски. Под барелефа стои надпис: „На великия бълг. Апостолъ на свободата – Василь Левски – Признателното Отечество”. Паметникът е официално открит на 22 октомври 1895 година. Друг интересен факт около дейността на братята Прошек е изграждането на първия асаньор в България.

Легендарната пивоварна:



Когато през  1884г. братята Прошек построяват чешката пивоварна “Прошек”, масивната сграда се извисява самотна на софийските хълмове. Тя се намира на днешната улица „Сан Стефано“, точно срещу БНТ. Братята Богдан и Георги Прошек имали интересен подход за пренасянето на бира. Сварената в Княжево мъст се пренасяла за ферментация в бурета до вече изградената изба “Дълбок зимник”. Тъй като в процеса на пренасяне възниквали неудобства, Прошек започнали през 1881 г. строеж на пивоварна фабрика близо до избата. Тя била пусната в действие през 1884 г., а през 1885 г. станала придворен доставчик на пиво и имала собствена бирария, непосредствено до фабриката си – това е първообразът на легендарния “Дълбок зимник”. Последвало построяване на още няколко пивоварни и този тип заведения предизвикал истински бум и станал неизменна част от ежедневието на софийския елит.

Защо е редно да ги помним?



Тук е мястото да ви разкажем и за нещо рядко срещано, нещо необикновено. Подтикнати от любовта си към България, която те многократно заявяват, че е тяхна втора родина, те сменят родните си имена. Иржи Прошек се прекръщава на Георги, а Теодор на Богдан. Това тяхно действие еднозначно и окончателно ни показва, че дългият им престой в страната ни далеч не е бил по професионални причини, а по-скоро защото истински са я обикнали. Както вече споменахме, предсмъртните им желания са да бъдат погребани в България. Днес Георги Прошек почива в семейната гробница, парцел  № 16 на Централни софийски католически гробища. До него сънува вечния си сън и брат му. Пишейки тази статия, останахме безмълвни пред делата на тези двама велики чехи. Обещали сме си, че при първа възможност ще поднесем цветя на гробовете им, защото това е единственото, което може да направим днес, прекланяйки глава пред подвизите им.

https://www.bulgarianhistory.org/
« Последна редакция: Септември 05, 2018, 22:25:49 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9011
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българофили
« Отговор #25 -: Ноември 20, 2014, 07:03:57 »
Чужденците в нашите освободителни борби


Алфред-Артър Грийнуд
            
Дори личности от далечни и екзотични страни се сражават за каузите на България.
В историческата ни литература са откриват интересни данни за чужденците, които било то с перото си, било то с оръжие в ръка, рамо до рамо с нас, българите, са се сражавали за освобождението и националното обединение на нашия народ и отечеството ни.
Още в началото, когато Васил Левски обикаля страната и създава революционни комитети, той отсяда в с. Ябълково, Чирпанско, където събира будни българи, но и чужденци, работещи в баронКиршовата железница. Тук той създава първия интернационален революционен комитет, в който се включват чехите Антони Пелец, Антонин Свобода, Иржи Прошек и полякът Станислав Домбровски.

Когато турците залавят Васил Левски, в организирането на чета за освобождението на Апостола, заедно с българите се включват и чужденците. За съжаление опитът е неуспешен.
По време на Априлското въстание през 1876 г. в Хвърковатата чета на Бенковски се включват няколко далматинци и един немец – Албрехт. Отсядайки в дома на Георги Конкулов в село Голямо Белово, Бенковски е посрещнат от множество народ. Тук в неговата чета се записват далматинците братя Никланович, семейство Нонка Антелова и Иван Сутич и същият Албрехт, който иначе е роден в Австрия, но е записан в четата като Албрехт немецът.

Смел и самоотвержен без капка страх – така го описва в своите записки Захари Стоянов. Отличен стрелец, немецът постоянно успокоявал и окуражавал буйния и неспокоен Бенковски. „При разбиването на четата в околностите на Троян, войводата освобождава чужденците и единствената жена. Взима им оръжието и ги изпраща да се предадат. След известно разкарване из турските зандани Албрехт и далматинците са освободени с намесата на чуждите консули. Немецът се прибира в Голямо Белово и продължава да работи по жп линията на барон Кирш, където се е трудил и преди да влезе в състава на четата.

В четата на Христо Ботев през 1876 г. като член на щаба се включва и руският княз Арует Раданович Загрин, роден в Латвия. Преди това участвал в Херцоговското въстание като войвода на чета. След смъртта на войводата Христо Ботев той се отделя и решава да тръгне за Сърбия. Изморен се укрива в една колиба във врачанските лозя. Загива на 18 май 1876 г. , обграден от турците, като изгаря жив.

Особен принос за нашето освобождение допринася видният американски кореспондент Макгахан. Като дописник на вестник „Дейли нюз“ той описва турските зверства, кланета и опожарените села, църкви и манастири през Априлското въстание, което предизвиква широк отзвук в Европа и по света.
В Руско-турската освободителна война извървява целия път на действащата турска армия заедно с военните кореспонденти чилиецът Фернандо де Сол и Рафаел де Нугалес от Венецуела – преди това действащ офицер от турската армия, където също имало чужденци, повечето платени или авантюристи. Данни за тях има в приложение на сп. „Антени“ в бр. 19 от 1979 г.

      
Фернандо де Сол                     Ромуалд Пршевалски                      Борис Леонидович Тагеев                           Албърт Сониксен

В същата тази война при Плевен в руската армия на ген. Гурко се сражава японският барон Сего Ямадзава и куцият френски художник Марсел льо Фер. Ямадзава с няколко руски войници успява да отбие турската атака. Днес в музея на Плевен може да видите неговия самурайски меч.
При Шипка се сражават и трима италиански опълченци. Това са Алфонсо Иноченца, Франческо Рива и Леоне Кандоре, които по-късно остават да живеят в България и са приети като почетни граждани на Шипка.

В Руско-турската война се сражават и много румънци, финландци, поляци, норвежци, чехи, осетинци, казаци, чеченци и много други етноси. Заедно с тях се бият и много български отряди, водени от Георги Антонов Суранджиев, Георги Полевски, Георги Иванов Чауша, Жельо Христов Чернев и дядо Ильо Беровски. Такава чета води и руският унтерофицер Андрей Петречук – от 200 български доброволци.

В Кресненско-разложкото въстание от 1878 г. в доброволческите чети, предвождани от чужденци, участват доброволци и от вътрешността на България, и от Македония. Повечето от водачите на четите са стари харамии. С най-добре въоръжени и многобройни отряди са Адам Калмитков – руски офицер. Четата му е сформирана във Видин. Другата е на полския офицер Луис Войткевич. Тя наброява 300 души. Останалите са на хърватина Стефан Средкович, Драготин Новелич, Карл Новелич и др.

Във въстанието взима участие и Капитан Петко войвода.
В Сръбско-българската война през 1885 г. отново участват предводителите Адам Калминов и Алексей Шулговский от Русия – с доброволци не само българи, но и чужденци с различни професии. Хърватинът Немед Ферб Хердо и румънецът  Димитър Стан Чауш са машинисти, полякът Антон Френцишек Вейс и полякинята Клотилда Пенарская са студенти, Витолд Пенарски е адвокат, Георги Рафаилович от Далмация е учител, Далибор Напичич от Черна гора е свещеник, а Николай Александрович Набоков е руски офицер.
Включват се още и руснакът Лев Баршинский, румънецът Йон Бистричану, Хуго Кригер от Австрия, Леонци Рамон от Италия, Андраш Варга от Унгария, Йохан Кампал от Германия и др.

В Илинденско-Преображенското въстание се сражават хиляди българи, но също и много чужденци – предимно журналисти, кореспонденти, фотографи, бомбаджии и пр. Много от тях преминават през Кюстендил, по-рядко през други гранични пунктове. Четите с тях заминават за Кратовско, Паланечко, Кочанско, Малашевско и други околии. След журналистите и кореспондентите са американците Чарлз Райдър Нобъл и чернокожият Артър Дъглас Смит, който се присъединяват към четата на войводата Петър Милев, действаща в тогавашната Неврокопска (дн.Гоцеделчевска) околия. Той е кореспондент на излизащия в Ню Йорк вестник „Ивнинг поуст“ и автор на книгата „Спомени от Македония“.

Роденият в Сан Франциско Албърт Сониксен – журналист и писател, автор на „Изповедта на един македонски четник“ – се включва в четата на Лука Иванов. Уолтър Ивънс и Джон Голдфрат са четници в дружината на Апостол Терзиев. Австралиецът Алфред-Артър Грийнуд Хейсл е роден в Аделаида. Той става четник при Стефан Николов, а по-късно се включва в четата на генерал Иван Цанчев, действаща в Мелнишко. Неин член е и Борис Леонидович Тагеев – редактор на сп. „Алманах на армията и флота“.

В четата на Гоце Междуречки влиза арменецът Гарабед Чилингир, а неговите сънародници Левент Бейлинджиян и Коперник Семерджиян участват в четата на Иван Бърлю. Поляците Хенрих Гунделах, Юлий Цезар Розентал, Ромуалд Пршевалски също се сражават на страната на българите. Руснакът Пьотр Орловац – кореспондент на в. „Руски вести“, е четник в четата на Радон Тодев. Румънецът Александру Йоаница е при войводата Панайот Карамфилович.

Роденият в Солун евреин Езра Исак Флорентин сформира интернационална чета. В нея се включват Йово Йованович от Черна гора, Рудолф Голиат от Австрия, Сабо Мезарек от Унгария, Магардич Артунян от Армения, чехът Антон Карло Хошек и роденият в града на Шекспир англичанин Реймон Уъдим Фишер.

Като четници в Разложко са се сражавали и албанците Ира Маруди и Ица Калица.
В Балканската война участват 630 чужденци доброволци, включително и  медицински персонал от Африка и Египет. Сред тях са Ларс Волке Ериксон, Август Стакелберг и Даниел Бланш от Швеция, Франтишек Зембжински, Ярослав Домбровски и отново Август Цезар Розентал от Полша, Климент Франтишек Орлик и Йозеф Бейдеш от Чехия, швейцарецът Луи Айер, Милан Бердятич от Словения, Ян Глуховски от Русия, Орчил Датикашвили от Грузия, чехите Виктор Каменски и Климент Крупа, както и много други
Книгата „Македоно-Одринското опълчение“ представя данни за целия личен състав. Като доброволец в Опълчението се откроява една интересна личност – персиецът Сашик Миса Гиям.

Много други чужденци подпомагат каузата на българите в Македония не само по бойните полета. Така например Пиърс и Лиза О`Махони от Ирландия създават пансиона „Св. Патрик“ за деца от 7 до 12 години, останали сираци. Подобен е случаят и с поляците Захария и Юлиян Шумлянски, които чрез Министерството на просветата организират зоологически кабинети и се изявяват като защитници на българите пред гръцките власти. Чехът Владимир Сис пък издирва и обнародва стари български ръкописи, много от които се отнасят до нашата история.

http://www.desant.net/show-news/31762/      
« Последна редакция: Декември 30, 2016, 20:43:59 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9011
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 48.0.2564.103 Chrome 48.0.2564.103
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българофили
« Отговор #26 -: Февруари 08, 2016, 19:25:22 »
Алфонс дьо Ламартин – французинът, който обикна българите


вестният френски поет Алфонс дьо Ламартин минава през българските земи на връщане от пътуването си в Ориента. На 2 август 1833 година французинът влиза във Филипополис с ескорт от пет каляски, във всяка от които са впрегнати четири коня. Съпровождат го и няколко водачи на мулета, както и още шест коня, натоварени с багаж, кухня и сандъци с книги. Мълвата, че под тепетата ще отседне височайша особа- дипломат и истински франга, бързо обикаля града. Пловдивчани се тълпят по улици и прозорци, за да видят именития гост. По онова време френският поет, придобил широка известност най-вече със стихосбирката си „Поетически размисли”, е непознат в България. Може би заради това у нас се представя като Господин Рицар дьо ла Мартин. В Пловдив той е посрещнат от местния първенец Мавридис, който кани французина да отседне в неговия дом. Ламартин е очарован от къщата, която е мебелирана по европейски. Още по-впечатлен е от градината, откъдето се открива „една от най-хубавите гледки на света”. Тук поетът прекарва 4 дни, в които приема и връща визити.

На 6 август отпътува на север. Скоро след това обаче в пазарджишкото село Ветрен се разболява от опасна треска и получава натравяне на кръвта. В продължение на двадесет дни се намира между живота и смъртта в една селска колиба без прозорци. Хората от Ветрен проявяват голяма загриженост към чужденеца и събират от близките блата 60 пиявици, които поставят на гърдите и слепоочията му. Вестта за болестта на Ламартин стига до Пловдив и Мавридис тръгва веднага с чанта медикаменти към Ветрен, придружен от лекар. По-късно в съчиненията си френският поет си спомня с умиление за този акт на приятелство и загриженост от страна на пловдивския богаташ от гръцки произход.

И може би болестта му е причина да забележи характерните черти на българите. Той пише, че те са работливи, скромни, изпълнени с уважение към свещениците и религията. Разказва, че мъжете са облечени като селяните в Германия, а женските носии са сходни с швейцарските. Прави му впечатление, че българките не ходят забулени като туркините, виждат се свободно с мъжете и се отличават с красота и грациозност. Французинът отбелязва също, че българите ненавиждат турците, които събират данъците по селата. Стига до прозрението, че българите „са напълно узрели за своята независимост”, и при заминаването си от България казва: „Напускам Йеникьой (Ветрен) и приветливите му и добри селяни с тъга: това беше очарователен летен престой. Цялото село ни придружи една левга навътре в планината и ни засипа с пожелания и благословии.”

По-късно, когато се връща във Франция, в качеството си на политик той държи речи в полза на българската кауза. Въпреки симпатията си към Турция, критикува нейното правителство, защото счита, че неговата политика е „пълното отрицание на всякаква възможност за общение, това е варварщината в цялата й груба искреност, това е постоянното и организирано убийство на човешкия род.” В неговите очи турците са мързеливи и обезкуражени хора, съсредоточени предимно в градовете. Те се издържат, като ограбват труда на християнското работливо население.

Дълги години Ламартин е пряко ангажиран в политиката, многократно е избиран за депутат, но през 1848 г. мечтата му за република окончателно рухва и той се оттегля в родните си земи в областта Бургундия. Там е принуден да се захване с друг занаят, тъй като само с писане не може да се издържа. Става лозар, разработва земите си и започва да върти търговия с вино. Новото му начинание обаче не му носи печалба. Една от причината за това е липсата му на опит като дегустатор. Страстта му към екзотичното го отвежда отново в Ориента, след като турските власти му подаряват там една долина.

Той тръгва към Турция с намерението да не се връща в родината си, но след кратък престой отново отпътува за Франция. Макар че едва преживява, затънал в дългове, Ламартин упорито не иска да продаде владенията си, за да си осигури прилична рента. Той е собственик на три замъка до 1861 г., когато все пак се лишава от единия. През 1855г. е принуден да се раздели с апартамента си в Париж. Остават му двата замъка и една конюшна с две слепи и болни от ревматизъм кобили. Големият поет умира през 1869 г. беден и забравен от всички.

Всички данни за пребиваването на Ламартин в България са известни благодарение на Гастон Сергерар, който съвестно събирал всеки детайл от визитата на поета. Малцина знаят, че зад неговото име всъщност стои един от най-добрите преподаватели във Френския колеж- пер Ален. Той е автор на множество книги, които прославят България и българите- „Симеон Велики”, „Българските царе на Средновековието”, „Българите от Волга и славяните от Дунава”. На френските пътешественици, пишещи за България, пер Ален посвещава три тома съчинения.


Ламартиновата къща в Пловдив

През 1923 г. в Пловдив „Алианс Франсез” поема инициативата да сложи паметна плоча на къщата, в която Ламартин е гостувал миналия век. Представители на френското правителство, българските гимназии и Френския колеж в града повеждат шествие в памет на поета. Къщата на Мавридис става официално музей на Ламартин през 1960 г. В стаята, където е нощувал той, са изложени негови съчинения, преводите им и факсимилета от книгата му „Пътуване в Ориента”. По стените са окачени портрети с неговия лик. Две години по-късно списание Пари Мач посвещава цяла страница на Ламартиновата къща в Пловдив. Там е отбелязано, че много пътешественици и писатели са посетили музея и че дори портиерът на дома е научил няколко думи на френски и три стихотворения на Ламартин, за да посреща гостите, както подобава.

https://www.bulgarianhistory.org/
« Последна редакция: Септември 05, 2018, 22:27:37 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9011
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 49.0.2623.87 Chrome 49.0.2623.87
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българофили
« Отговор #27 -: Март 13, 2016, 14:49:02 »
Николай-Дудар Караев – осетинецът, който се сражава за свободата на България


Редица чужденци – руснаци, белоруси, украинци, черногорци, грузинци, поляци, сърби и други са участвали като доброволци в борбата на нашия народ за освобождение. Един от тях е осетинецът Николай-Дудар Караев.

Николай-Дудар Караев е роден през 1849 година в затънтения аул Цмти, разположен в централната част на Кавказкия хребет. Родното му място тогава е било свързано със света само с една тънка пътека  по която може да се премине с кон, но само в летните месеци. През зимата това място е било откъснато от цивилизацията.  Голяма част от местното население, включително Караев било неграмотно. Осетинците не са имали своя писменост до началото на XX век. След присъединяването на Осетия към Русия през 1774 година, местното население освен националното си име,  получава и православно.

Николай-Дудар Караев е запленен от борбите на балканските народи и страданията, които те преживяват. Напуска родното място с верния си кон и отдава няколко години в тяхна помощ.  Участник е в българското опълчение по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878г.).

Осетинецът се запознава отблизо с българската кауза и се запленява от нея по време на Сръбско – Турската война (1876г.), където е доброволец под ръководството на генерал Черняев. По това време в Сърбия се образуват български батальони в състава на руско-българската доброволческа бригада. След края на войната една част от тях остават в Сърбия и малко по-късно се включват във формиращото се в Плоещ Българско опълчение.  Измежду тях е и Николай-Дудар Караев. Той  желае да бъде включен в конната сотня, но тя не е сформирана и осетинецът е причислен към 6-а опълченска дружина, а след това и в 3-а опълченска дружина. По-късно в хода на военните действия е назначен за свръзка при щаба на опълчението, където изпълнява поръчки лично от генерал Столетов.

Караев постъпва в българското опълчение на 20 април 1877 година. Първото голямо сражение, в което участва е боят при Стара Загора на 31 юли  1877 година. Срещу три хиляди и петстотин души на руската армия останали в Стара Загора е изпратена 30-хилядната турска войска на Сюлейман паша. Главните сили на руската армия, водени от генерал Гурко, по това време са в Нова Загора. Николай-Дудар Караев воден от смелото си сърце доброволно отива на разузнавателна мисия за точното местоположение на врага. Турската армия го обсипва с куршуми, но Караев успява да се измъкне само с драскотини. Оцелява благодарение на бързата си езда, но освен това и на късмета, а и на слабата подготовка на турските войници. Въпреки численото неравенство, опълченците и войниците извършват подвиг след подвиг. В тяхна помощ се включва и местното население.

Армията водена от ген. Гурко по път към Стара Загора влиза в сражение с войските на Реуф паша. Това закъснение е фатално за опълченците и войниците в Стара Загора. Те отстъпват, а градът гори. Местното население бяга. На генерал Гурко не му остава нищо друго освен да се изтегли в планините и да укрепи Шипченския и Хаинбоазкия проход в Стара планина. Оцелелите от боя за Стара Загора, включително Караев се присъединяват към войските на генерал Гурко.

Николай-Дудар Караев е един от последните, които напускат Стара Загора. Той предоставя коня си на ранения щаб-капитан Стесел и се изтегля пешком, въоръжен само със сабя. При изтеглянето си е обкръжен от шестима турци, които осетинецът сам поразява с двете си ръце. За този подвиг се споменава неведнъж.  Николай-Дудар пише в спомените си: „Вървях сам, няма никого, пооглеждах често назад. От мен се лее пот до безконечност, качулката и черкезката ми станаха вир вода, боли ме все повече и повече”.

Армията на Сюлейман паша превзема Стара Загора с цената на много жертви и се оказва неспособна да преследва отстъпващите защитници на града. Въпреки това на руските войски и опълченците е ясно, че турците няма да се задоволят с постигнатото. Загадка за тях обаче остава как ще протече следващото настъпление на Сюлейман паша.

Николай-Дудар Караев пише:

„Когато те толкова дълго не излизаха от Ески Загра, то действително беше съмнително какво правят там и нашите опитваха всякакви възможности да разберат какво замислят и правят”.

Генерал Столетов планира нова разузнавателна мисия. Избран е Николай-Дудар Караев, а с него тръгва един българин от Габрово, знаещ турски език. За съжаление неговото име остава неизвестно и до днес. За да не пораждат подозрения разузнавачите са облечени като турци. Подготовката и организацията на мисията е извършена лично от генерал Столетов. Според записките на Караев за мисията знаят само генерала и още един човек. За съжаление той не споменава за задачите, които са му възложени както и точните дати на проникване в разположението на врага.  Тази мисия спомага да се затвърди мнението на генерал Столетов, че Сюлейман паша ще направи опит да превземе Шипка, което се и случва на 8 август 1877 година.

Незнайно защо Николай-Дудар Караев не оставя писмени разкази за участието си в „Шипченската епопея”.  Това участие е отразено в неговото военно досие и в спомените на неговия син – генералът от съветската армия Г.Н. Караев.

Ролята на Караев в боевете при Шипка никак не е малка. На 9-ти август 1877 година осетинецът възпламенява фитила на фугасите поставени на връх Шипка. С този взрив е отбита първата значителна атака на турците и им нанася значителни поражения. Интересното е, че първият опит да възпламени фитила е неуспешен, но Николай-Дудар опитва отново, въпреки че турците са много близко до него.

Използването на подобен тип военна техника през този период е новост. Предполага се, че именно заради това задачата е възложена на Николай-Дудар Караев. За нея той споделя: „Фугасите, при които бях изпратен, се намираха под нашите окопи. Спуснах се там на разсъмване, сложих, колкото се може по-незабележимо за чуждо око, бикфордов фитил и се скрих наблизо зад скалата. В това време тяхната артилерия започна да бие по нашите позиции. Чувам турците идват….”

След това на Караев е възложен секретен пост от генерал Столетов. Осетинецът споделя на своя син за тази задача: „Като получих тази задача от генерала, Аз се спуснах много внимателно по стръмния склон към дъното на дола. Огледах се. Хвърли ми се в очи едно място зад къс скала. Приближих се и намерих там разбита каруца и касата – както е казано в служебното досие”.

В касата за която говори Караев има 42 хиляди руски рубли, предназначени за шипченските войски.

Николай-Дудар Караев доказва смелостта си отново ден след боя. Горещите летни дни допълнително изморяват опълченците. Липсата на вода може да се окаже решаваща, а единственият извор, който може да ги снабди с нея е под турски контрол. Осетинецът, предвождащ още десет души успява да отбие турците от извора.  В служебното му досие е записано следното: „На 10 август, на другия ден след боя на Шипка, Караев заедно с други доброволци отбили турците от дола, където се намирал единствения извор, снабдяващ с вода цялата позиция”.

Осетинецът се бие с врага в редовете на 3-та дружина от Българското опълчение. Ранен е два пъти: един път в главата и един път в левия крак.


Осетинци, сражавали се в Руско-турската война 1877-78 г., като военна част в състава на руската армия

След Руско-турската война, Николай-Дудар Караев се завръща в Русия с руската армия. Заради разклатеното си здраве прекратява военната си служба и се пенсионира. Интересен факт е, че Караев се завръща напълно грамотен от войната и с офицерски чин. Умира през 1919 година в Петербург на седемдесет години.

Макар и чужденец, осетинецът Николай-Дудар Караев се отдава на българската кауза през 1877-1878 година. В името на българската свобода той, демонстрира смелост, дързост и непоколебимост. С действията си спечелва заслужено място в българската история.

https://www.bulgarianhistory.org/people/chuzhdencite/nikolajdudarkaraev/
« Последна редакция: Септември 05, 2018, 22:28:21 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9011
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 50.0.2661.102 Chrome 50.0.2661.102
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българофили
« Отговор #28 -: Май 13, 2016, 07:46:32 »
Ами Буе


Ами Буе е роден в Хамбург през 1794г. На 10-годишна възраст остава кръгъл сирак. Получава първоначалното си образование в Женева и Париж, а по-късно учи медицина в Единбург. Буе участва в няколко геоложки експедиции в Шотландия и Хебридските острови, а след дипломирането си през 1817г. се установява в Париж.

Между 1836г. и 1839г., заедно с Огюст Викенел, в ролята на топограф, Ами Буе предприема експедиция на Балканския полуостров, в която са включени учени от различни клонове на науката и извършва продължителни етнографски проучвания. През 1836г. двамата пристигат на Балканите и изследват Рила, долината на река Струма и Пирин, с градовете Кресна, Благоевград, Дупница, Радомир. Самостоятелно от Викенел Буе описва Софийската котловина, а на юг от нея Витоша.

В 1837г., вече самостоятелно, изследва северните и южни склонове на Стара планина от Искърския пролом до Черно море, в т.ч. цялото течение на река Камчия. Експедицията се движи по маршрута Софийско поле – подбалкаснки градове – Черно море. Буе изследва средното течение на Тунджа и вместо високите планини, нарисувани на старите карти, открива хълмове и „обръща“ реките да текат на юг към Егейско море, а не на изток към Черно море. Освен това доказва, че Стара планина не е свързана със Странджа.

Буе успява да се наслади на китната природа на Етрополе, Ловеч, Плевен, Севлиево, Габрово, Казанлък и Стара Загора – отправна точка за опознаването на югоизточните български земи с големите центрове – Разград, Шумен, Пловдив и Пазаржик. След това проследява цялото течение на река Марица, като тук го очаква нов географски сюрприз. По съществуващите тогава карти реката тече в тясно дефиле със стръмни отвесни склонове, а Буе открива и оконтурява широката и плодородна Горнотракийската низина. Проследява северните и източни склонове на Родопите и установява, че планината завършва на 20-30 км западно от река Марица.

След завръщането си в Париж през 1840г. издава La Turquie d’Europe; observations sur la geographie, la géologie, l’histoire naturelle („ Европейска Турция; наблюдения върху географията, геологията и естествената история“ ) в четири тома, едно от най-важните за времето си изследвания на региона, включително на територията на България. Книгата му е съпроводена и с първата изработена геоложка карта на България.

От 1841г. Ами Буе се установява във Виена, където продължава изследванията си, най-вече в областта на геологията на Балканите. Там на немски език през 1847г. под наименованието „Етнографска карта на Османската империя — европейска част и Гърция” Ами Буе издава етнографска карта на Османската империя, за която руският учен Тимотей Флорински казва, че е максимално точна и е правена преди началото на споровете за народностите в Македония. През 1849г. съставя и първата етнографска карта на османската част на Балканите. По-късно, с австрийски държавни средства, той издава пътните си дневници, в които е представен богат фактически материал, събран по време на пътешествията му из балканските земи. Изданието е осъществено във Виена през 1854г. в два тома и е озаглавено „Сборник от пътни дневници в Европейска Турция“ (Сборник от маршрути). Въз основа на личните си наблюдения и като се позовава на проучванията на балканските земи, които прави в продължение на много години, френският учен съставя и включва общо 37 маршрута.

„Българите — пише Ами Буе, — населяват България, Долна Мизия и по-голямата част от Горна Мизия; те съставят при това главната ядка на населението в Македония, с изключение на най-югозападната част от Костур до и по Бистрица.” Според него българите в Турция възлизат на 4 500 000 души. Наблюдателният изследовател пише с вълнение за красотите на българската природа. Той не пропуска да изтъкне гостоприемството на българина. Спира се и на други негови морални добродетели, с които се запознава по различни поводи при контактите си с българското население.

Така при описанието на околностите на Ловеч, той сочи: „Понеже това е един от главните пътища в Турция, не бива да се учудваме, че българите са били държани далеч от него. При това османците сами са насърчавали установяването там на мюсюлмански села и изобщо са успели да изтикат трудолюбивото българско население към Балкана, в Горна Мизия и Македония”.  Буе назовава акуратно причините за това във важните градове в онази епоха да преобладава мюсюлманското население, а именно – държавната политика на Османската империя чрез етноса да запази контрола над месността и пътищата, минаващи през нея.

С какво привлича вниманието на Ами Буе тогавашна София, опожарена двадесет години преди неговото посещение? „София е великолепно разположена — изтъква той, — за да стане много населен и красив град, защото тя е в равнина, насред Турция, на кръстовището поне на 7-8 пътища… Във военно време завземането на София е в тясна връзка със завземането на проломите, водещи към Мизия и Македония, както и към Тракия… Природата е създала възможности той да се превърне в укрепен град, понеже височините, които го доминират, са доста далече и той е в равна местност.” Отново анализът на Буе отразява много точно стратегическото значение на София, доказано още в древността, но също изиграло същвствена роля при избора на столица на бъдещото българско княжество.


Етнографска карта на Балканите на Ами Буе

Френският учен отделя значително място на описанието на Пловдив и околностите му. Още в началото той изтъква, че това е един от най-цветущите градове на Турция. „Разположен на около 1000 фута височина сред тази област — пише той, — между Константинопол и Белград, между Салоник (Солун, б. а.), Серес и Букурещ и между Андрианопол, Дурацо (сега — Драч, б. а.) и Скутари (сега — Шкодра, б. а.), транзитната му търговия ще да е значителна… Филипополис застава в предните редици на търговските градове на Турция.“ Пловдив е може би най-важният град от икономическа гледна точка за Южна България и търговията в нея.

Освен неоспоримите му заслуги в сферите на географията и геологията, Ами Буе успява да осъществи контакт с местните и да запише интересни подробности от пребиваването си в българските територии.  Наблюденията му относно етническия състав, географското разположение и икономическото значение на градовете са впечатляващи, от една страна с това, че са направени от западноевропеец, изследвал множество райони по света, и въпреки това дал толкова висока оценка за родината ни, а от друга страна, защото макар и геолог, той успява да изгради една пълна представа за българите и материалната база на техните градове, давайки макар и несъзнателно примери за това как биха могли да се развият успешно вътре или вън от пределите на Османската империя.

https://www.bulgarianhistory.org/people/chuzhdencite/ami-bue-frenski-geolog/
« Последна редакция: Септември 05, 2018, 22:29:15 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9011
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 55.0.2883.87 Chrome 55.0.2883.87
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Българофили
« Отговор #29 -: Декември 30, 2016, 20:47:25 »
Джеймс Баучер или ирландецът, който обожава България


Историята разказва за личности, родени някъде там, далеч отвъд границите на нашата държава. Те нямат много общо помежду си, но въпреки всичко са обединени от едно неповторимо чувство, което кой знае как е успяло да достигне техните сърца – любовта към нашата страна, любовта към българския народ, толкова пламенен и силен. Любовта към едни нрави, далечни и странни и все пак привлекателни. Това е рубриката „Чужденците в историята“. Това са хора, които се бият, работят, творят и плачат за нашата мила родина, която в един миг се превръща и в тяхна.

В днешния брой на рубриката е представена историята на един ирландски журналист. Той наистина е необикновен журналист, чийто живот не само трябва да познаваме, но и да разказваме. Често, изхождайки от комплексите си, твърдим, че всички народи изпитват неприязън към българите. Това не е вярно. Достатъчно е да видим делата на личности като Джеймс Баучер, чиято история е в следващите редове. Какво кара един ирландец да носи български народни носии, да спи завит с ямурлук и да пие ракия?

Джеймс Баучер се ражда на на 18 декември 1850 г. в Боготстаун, Ирландия. Получава добро образование в Дъблин, а после и в Кеймбридж, Великобритания, тъй като е роден в семейство на земевладелци. Запленен е от музиката, но за съжаление започва частично да губи слуха си и пренасочва интересите в сферата на езиците и журналистиката. Завършва висшето си образование и започва работа като преподавател в Итън. Пише редица статии и бързо гигантът вестник „Таймс“ го забелязва. Издига се за кратко време и скоро му е поверена задачата да бъде кореспондент в Югоизточна Европа. Първото пътуване на Джеймс Баучер е в Румъния през 1887 г. До началото на XX век обикаля почти всички балкански държави, като посвещава трудове и статии на политическото и социалното положение в тях.

Мисията на Джеймс Баучер в София започва с конфликт. Журналистът не крие възмущението си от княз Фердинанд и министър-председателя Константин Стоилов, защото силно вярва, че те имат пръст в убийството на Стефан Стамболов (15 юли 1895 г.) Успява доста бързо да си осигури негативно отношение от българския държавен глава, но това не го спира. Във висшите кръгове директна проява на омраза няма, но се знае, че Фердинанд недолюбва Баучер, макар къщата на журналиста да е точно срещу двореца. Ирландецът минава за непукист, защото рядко се вълнува какво би било най-сензационно и четено, а по-скоро се осланя на собствената си представа за справедливост и съвест.

Джеймс Баучер отрежда специално внимание на несправедливостите в България. Неведнъж той споделя, че именно тя го е запленила най-много и неслучайно най-мащабните и успешни негови статии са за ситуацията в страната ни. Той отделя внимание на всички несполуки, които сполетяват България. Статиите, които пише за нередностите, въведени от Букурещкия (1913 г.) и Ньойския мирен договор (1919 г.), срещат огромен интерес сред обществото. По време на Първата световна война (1914-1918) изготвя редица съобщения и петиции до представителите на Антантата, с които апелира за снизхождение по отношение на България и българите. Каузата му е подкрепена от братята Ноел и Чарлз Бъкстон. Този ход далеч не се харесва на основния представител на Антантата – Великобритания. Журналистът е на косъм да загуби работата си.


Ето един интересен факт около личността на ирландския журналист. Няма българин, който да не познава картината на Иван Мърквичка „Ръченица“. Тя разказва на поколения българчета за националния бит, обичаи, образи, носии и нрави от епохата след Освобождението. Ръченицата се разиграва в една кръчма в Бистрица (в близост до София), а един от играещите е именно Джеймс Баучер. Как един чешки художник и един британски кореспондент намират общо помежду си? Изследователите сочат, че срещата е случайна, тъй като файтонджията на Баучер е родом от Бистрица и често го води там. Фактът, че Баучер играе ръченица, облечен в шопска носия, не трябва да изненадва, а само затвърждава прозвището му „ирландецът с българското сърце“. Твърди се, че след срещите им в Бистрица художникът и журналистът се сближават изключително много.

След войните за национално обединение Баучер пише десетки статии за съдбата на бежанците и апелира към световната общественост насилията на Балканите да бъдат спрени. Той дава всичко от себе си, за да сложи край на тези ужаси, но за жалост не успява. Едно от най-любимите му места за посещение е Рилският манастир, като дори изявява  желание да бъде погребан там. След гибелта му на 30 декември 1920 г. той е положен в близост до Рилския манастир – чест, която е оказана само на този чужденец. Признателна България уважава делото му, като кръщава редица улици и булеварди на негово име.

Днес, 100 г. по-късно, без излишен патос можем да кажем, че ирландецът е обожавал България. Той е основният (ако не и единственият) фактор английската общественост да разбере за събитията в следосвобожденска България. Ако през 1876 г. в IХ издание на Британската енциклопедия има само две страници и половина за България, в Х издание от 1902 г. има цели 14 страници, написани от него. Отделно за Македония, която той обявява в по-голямата си част за историческа България.

Подвигът на Джеймс Дейвид Баучер е още по-значим, предвид че се състои във времена, в които България е репресирана от Великите сили и мнозина се опитват да попречат на нормалното й развитие. Един ирландец не само й помага, той й се зарича и отдава. Джеймс Баучер посвещава цялата си кариера, за да информира света, че там – в Югоизточна Европа, има една прекрасна държава, която се бори за своето обединение, която търси своя идеал. Непонятно е как човек, който си върши работата обективно и безпристрастно, се превръща в запален българофил. Ето цитат от статия на Джеймс Баучер за България:

„Наистина българите направиха чудеса. Те съществуват от подписването на Берлинския договор в условия, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени благоприятни за тяхното развитие. Те нямаха активни приятели, а трябваше да се примирят с много активни и безскрупулни врагове. Наемни убийци шетаха из страната с цел да ликвидират най-изявените граждани; чужди емисари живяха сред тях, за да предизвикат безредици с най-долни средства; трябваше да се бият със сърбите и да живеят под постоянната заплаха от окупация от неимоверно по-силен враг. Те се справиха с тези трудности с тиха смелост и упорство, черти, с които всеки един народ би се гордял и доказаха, че са най-достойните претенденти за отхвърлянето на робството.”

Историята на Джеймс Баучер ни е нужна, защото един ирландец ни припомня, че сме родени в едно райско кътче, което се нуждае от нас, за да бъде малко по-добро.

https://www.bulgarianhistory.org/
« Последна редакция: Септември 05, 2018, 22:29:52 от Hatshepsut »


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf