Forum > Поезия

Стихове за Христо Ботев

(1/3) > >>

леко учудена:


Балада за Христо Ботев

1.

Кажи ми, кажи, бедний народе,
чий плач съня ми до кост прободе,
че пак се будя, че пак се мятам
без гроб в Балкана, без мир в душата!


Чий плач е този? На сиромаси?
На продал брата, убил баща си?
Още вълкът ли стадото води?
Момци ли нямаш, или войводи?

Да си събера ли гнилите кости,
за да ти кажа, че жив съм още?!
Пък тогаз нека да си остана
без мир в душата, без гроб в Балкана!

2.

Христо ле, Христо... Адаш на Христос!

Тоз, който падне ли?... Тоз!

Тоз вагабонтин, дето е писал
за чорбаджиите в лошия смисъл?
В Правдата кръстен, на страдущи брат,
с гладните гладен, с разпнати разпнат!

Дори да възкръснеш, не чакай Родината
да те признае за „Мъж на годината“.
От нови юнаци не ще се вредиш!
Но ти си войвода, ще им простиш.

Само не казвай, че още си хъш!
Псета и вълци ще викнат: „Дръж!“
Вихри ще гонят тръни в полето.
И тебе с тръните – към небитието!

И някой Свирчо многотиражен
великодушно за теб ще каже,
че подвигът ти е бил излишен.
Ще ти покаже и как се пише!

Туй вече няма да издържиш!

Както псувните
срещу комунарите на Париж,
както ръждата, разяждаща кости,
както нашите и чужди гости...

И ще чуят тогаз „патриотите“
всичко, що мислиш за идиотите!

3.

Тоз, който падне в бой за свобода...

Не за свобода днес пада народа!

Пада за къшей, пада от болест,
пада от стиснала сърцето му горест.
Пада не за майка Родина,
а от жал за децата си по чужбина!

Пада, замаян от толкоз дърдорене.
Пада под толкоз кумири съборени.
Пада и чака с овчата вяра
да му пожали кожата звяра!

Жалят ни, жалят – звяр и природа!

И само оня брадат войвода
с мълнии цепи над нас небосвода –
бесен от туй, че гине народа
не за свобода, ах, не за свобода!

4.

Може това да са хъшовски мисли –
всички ви искам светли и чисти!

От всяка корист, подлост, лъжа
кръвта се ядно в жили вълнува.
Нямаме право да живеем така,
сякаш Ботев не е съществувал!

Ако целуваш земя и жена,
с огнени устни целувай!
Нямаме право да любим така,
сякаш Ботев не е съществувал!

Ако враждуваш, не е дребна вражда,
ако заплюваш, с кръвта си заплювай!
Нямаме право да мразим така,
сякаш Ботев не е съществувал!

Още са нужни мъжки сърца.
Още България за правда жадува.
Нямаме право да умрем така,
сякаш Ботев не е съществувал!

Veskou:

Зовът на кръвта

Hatshepsut:
Плач по Ботев

Ето ме – на същия бряг.
Коленича.
Целувам земята, целуната от теб.
Разсъмва се. Измамно тихо е наоколо…
Христо Ботев,
член на Централния Революционен Комитет,
кажи ми:
с мерцедес ли стигна до Околчица?

Воеводо,
на когото ботушите стискаха, защото бяха шити за друг, но той
се оказа благоразумен и остана да държи речи из браилските
кафенета, ти нахлузи ботушите му и тръгна –
кажи ми:
с музика ли те посрещна населението?

Поете, кажи:
колко ти платиха за твоите стихове,
изпълняваше ли напътствията на редакторите?

Кажи ми още:
ходил ли си на лов из русенските резервати,
лаел ли си като куче,
за да подгониш сърната към мушката на своя началник?

Кажи ми,
защото ме мъчат яростни сравнения!

Ние те величаем,
без да съзнаваме,
че всяка разхвалена от нас твоя черта
самите нас
зачертава.

Знам, ще ми кажат мъдро: сега времената са други.
И тогава са казвали мъдро:
сега времената са други.
и въпреки всичко –
сега времената са други:
в челата ни никой не се цели,
ние сме сити и цели,
постигнахме своите цели,
не спим във запустели воденици,
мълчим със затлъстели езици,
и го няма Левски
да пее –
да се надпява с вятъра…
Няма го стария свят, ура!

Няма го. Но има един жесток закон:
алчният заменя идеята за кон.
Оре, окопава се, огражда се – почва
да пуска корени в плодородната почва:

“Опасна е всяка крачка напред!
Всеки мечтател метежник е,
глупак е всеки поет.
Все едно, воденицата на времето имената ни ще смели.
Умни сме – излишно е да бъдем смели!..”

Тогава е все едно – живи ли сме, не сме ли.
Защото и за днешните – и за времената бъдни
Ще бъдат нужни хора безразсъдни:
Не за изгода тлъста, а за гола правда
Срещу куршум да тръгват
Да лягат под брадва!

Защото време е, време е да разберем,
че на тоя свят дошли сме
не само да ядем;
че повече от всякога днес подвигът е нужен –
до смърт бъди самоотвержен, а не послушен;
че по черепа земен и във всяка глава
боят не е стихнал –
рано е за тържества;
че не по кръстовищата – в душите са разпятията
и бягство е уюта, предателство – апатията;
и епохата наша всекиму два избора сочи:
трийсет сребърника –
или Околчица!

Стефан Цанев, 1972 г.

hrodopski:
От всяка корист, подлост, лъжа
кръвта се ядно в жили вълнува.
Нямаме право да живеем така,
сякаш Ботев не е съществувал!
Невероятно силно, патриотично и въздействащо е стихотворението и същевременно е вярно и актуално с времето на повсеместната комерсиалност. Във времето, в което са забравени националните ценности, в което се робува на други идеали – на бързото и лесно забогатяване, без оглед на средствата, когато алчността, подлостта, завистта са взели връх в нашето общество.
Привет на автора!

hrodopski:
Ето и нещо бледо от мене.

Балканът

Балканът тази сутрин е осъмнал
загадъчно умислен и мъглив.
Застинал, мрачно натъжен – посърнал
стои на страж самотен, мълчалив.

Околчица отсреща, също тъжна,
унило среща утрото в мъгли.
От билото къдрица белоснежна
надолу бавно спуска се, пълзи.

През млечнобелият воал прозира
неясно очертаната снага.
Притихнала, смълчана – бледосиня
потапя се в нерадост и тъга.

– Защо тъгуваш, величие вековно,
защо посърнал днес е твоя лик,
за чий грях и падение греховно
проливаш сълзи ти във този миг?

– Годините, млади момко, много бяха,
пусиите, помня – кървавия бой.
Момчетата, хей там, до крак умряха –
непрестанно бдя над техния покой.

– Но моля те ти, ти недей тъгува,
умряха те за наш`та свобода.
На този ден народа ни празнува –
почита подвига им и смъртта.

За миг Балканът под мъглите сиви
показа си бегло своето лице,
но  поривите плахи – боязливи
угаснаха под мрачното небе.

И буките вековни зашептяха
тревожно тихо тайнствени слова,
и урвите планински забумтяха
от тътена на призрачна тръба...

Ти, момко, питаш ме, защо тъгувам,
защо проливам сълзи в този миг.
На чий гроб във мъглите аз будувам,
защо ли е посърнал моя лик?

Защото те забравени са вече,
геройте славни, нашите герои!
Духът на времето ги тях отрече –
робуващ на ненавистни идеи.

– Юначе мило, ти недей тъгува,
народът ни признателен е днес.
На този ден със гордост, с чест празнува,
почита подвига им той свещен.

Но виж, осъмна тази сутрин паркът
отново поруган и осквернен –
продума отдалече пак Балканът
през сълзи развълнуван – натъжен.

На, погледни, виж бронзовия надпис
„Тоз, който падне в бой за свобода”
за скрап във добите потайни- тъмни
свалила го  е нечия ръка.

Нима светинята народна днеска
не струва шапа пукнати пари.
Дотам ли стигна наглостта човешка,
че паметниците си да скверни.

 – Юначе гордо, ти недей тъгува,
геройте няма, няма да умрат,
народът ще ги чества и празнува
навек, дорде го има на светът.

Знай, че напук на кризата световна
на вечните проблеми и беди
не ще заглъхне любовта народна
и огънят й вечно ще гори...

И може би, знам, някой днес робува
на чужди страсти, пориви – мечти,
юначе, моля те недей тъгува –
ще дойдат слънчевите топли дни

и на мъглата лигавата плесен
живота повече не ще мърси
главата пък на октопода бесен
народът ни ще разбие, ще строши...

Балканът вече не е тъй унесен,
загадъчно умислен и мъглив.
Усмихна се, запя със птича песен
и стана  весел  още приветлив...

Навигация

[0] Списък на темите

[#] Следваща страница

Powered by EzPortal
Премини на пълна версия