Автор Тема: Клетвата и проклятието в българската традиционна култура  (Прочетена 2524 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7276
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 9.80 Opera 9.80
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Проклятието в българския фолклор

Източник: http://dobromirdimitrov.blog.bg/tq-i-toi/2008/01/23/prokliatieto.155633

Проклятията, които хората изричат, често без да се замислят, са едни от най-страшните грехове. Някои хора проклинат, не само когато са в афектирано състояние, но и когато са спокойни. От проклятията страдат и семейства и цели поколения. Но най-голяма вреда изричащия проклятие нанася на самия себе си, тъй като за този страшен грях се полага сурово наказание.
 Хората вярват, че думите имат особена сила – те могат да бъдат губителни и спасителни. Проклятията увреждат, молитвите изцеляват тялото и душата. Думите действат не само върху тези, за които са произнесени, но и върху всички, които ги чуват.

Проклятията имат история, която по продължителност вероятно съвпада с продължителността на съществуването на човешкия род. Корените им са не само в старите народни вярвания, митологии и легенди, но и във всички съвременни религии. На Св. Апостол Павел принадлежат думите: “Ако някой ви благовести противно на това, което ние ви благовестим, макар той да би бил Ангел от небето, Анатема да бъде” (Гал.1:8,9).

 Все още в ежедневната реч на българите могат да се срещнат различни проклятия. Интересен факт е, че сякаш присъстват повече в речника на българската жена, отколкото в речника на мъжа.
 В настоящето употребата на различни по вид и форма вербални проклятия е силно стеснена, но в не тъй далечното ни минало словосъчетания от рода на “Чумата черна да те тръшне”, “Болест да те изяде”, “Бял ден да не видиш”, “Земичката черна да те погълне”, “Ръцете ти да изсъхнат дано” и пр., произнесени в пристъп на безсилен гняв по нечий адрес, далеч не са били рядкост, поизнесени в болшинството случаи от нашите иначе съвсем не агресивни баби.

 В тълковния речник на българския език се откриват следните определения на разглеждания термин:
 проклятие ср. Клетва, проклинане.
 проклинам и (рядко) прокълнавам нсв., прокълна св.прх. Изричам клетва, проклятие, с думи изказвам зложеланията си срещу някого.

 Установен факт е, че докато в ежедневната реч на средновековните българи (включително до към края на ХІХ и началото на ХХ век), думата проклятие е имала един доста точно дефиниран смисъл, в днешно време този смисъл е твърде неопределен и термина се използва по-скоро спекулативно от определен кръг, общо взето самозвани врачки, баячки, екстрасенси и магьосници. Съвременните българи например, смятат проклятието и възможностите да бъде направено или отправено проклятие, за нещо във възможностите само на посочените по-горе “специалисти” в областта, докато нашите прадеди са вярвали, че всеки е в състояние да прокълне. Върху това разбиране лежи и българската народна класификацията на клетвите, които биват:

 Родителски клетви – когато бащата или майката прокълне някое от децата си. Народното вярване счита родителските клетви за много тежки. Да прокълне един баща или една майка своето чедо, което е техният живот, и да му пожелае от сърце и от душа най-голямото нещастие, това обикновено е предизвикано от голяма мъка. Вярва се, че тези клетви на баща или на майка стигат до Бога и Господ веднага ги взема под внимание и ги изпълнява. Това, което е по-страшно в случая, е че тези клетви постигат не само провинения син или дъщеря, но преследват и внуци и правнуци. Даже орисниците[1] гледат има ли бащина или майчина клетва върху бащата или майката на детето и ако има такава клетва, те я утвърждават при орисването и си отиват. Майката и бащата кълнат сина си (детето си) само когато той ги пропъди и ги остави да се скитат по чужди къщи.

 Чужди клетви – Чуждите клетви могат да бъдат народни – от цяло едно село или цял един край, или вдовишки, сирашки и сиромашки. Тия клетви са още по-тежки. Отправят се срещу изедници, предатели, хайдуци и др. Когато някой такъв притисне сираци, вдовици или селяните и сиромасите и яде потта им, обира ги или предава отечеството и е достатъчно силен за да не може да се намери правосъдие срещу него, тогава го кълнат. Сираците и вдовиците и отделните личности ограбени от него го кълнат частно, всеки за себе си. Но когато дойде до там, че да го кълне цяло село или пък няколко села заедно, тогава тази клетва намира по-реален израз. Народното вярване за такива изедници, насилници, предатели, които са разплакали много майки, от които е пропищяло селото, е устроило така наречената натемия, проклетия[2].

 Натемията представлява народен обичай, който се крепи в твърдата вяра на нашия народ, че “Бог забавя, но не забравя” греховете, и че освен наказанията, които е приготвил на оня свят, Той праща наказанията и на този свят. Натемията е народен обред, чрез който наранената обществена съвест, като не може да намери удовлетворение и правосъдие по всички възможни законни начини, срещу злодеянията на влиятелни и силни лица, прибягва до вечното правосъдие, към Бога за помощ, удовлетворение и закрила.

 Този обред се извършва публично и с участието на всички селяни, но само мъже и задължително вън от селото, обикновено на границата между землищата на две села. Под думата “натемия” или “проклетия” се разбира не само обредът, но и мястото, където е устроен той.

 Първата стъпка към осъществяването му е, че най-първите и стари селяни избират няколко души, чиято задача е да посочат мястото, където ще бъде устроена проклетията. Това място трябва да отговаря на следните условия; първо, да е вън от селото, на границата между землищата на две села и второ, да бъде на кръстопът, т.е. оттам да минават много пътища.

 Когато се избере мястото, задължително в съботен ден, към него ще тръгнат всички мъже, като всеки от тях ще има в пояса си камък и вощена свещ. Процесията се води от попа на селото. Когато стигнат до определеното място, попът ще свети вода и ще поръси както мястото, така и присъстващите богомолци. Като свърши това, попът пръв ще хвърли камък на мястото, като каже: “Проклет да е Петко чорбаджията!” (в случая името на насилника е избрано произволно), и ще замине, без да се обръща назад. След него ще се изредят всички подред, като всеки хвърли камък и повтори думите на попа.

 С това проклетията е вече устроена и всеки пътник, бил той пеша, с кон или на кола; бил той мъж или жена, мома или дете (народната вяра повелително задължава всекиго) ще хвърли камък и ще каже: “Проклет да е Петко!”. Ако минаващият е странник и не знае срещу кого е устроена натемията, той ще хвърли камък и ще каже “Проклет да е, срещу когото е наречено!”. Ако някой отмине и не хвърли камък, народната вяра утвърждава, че проклетията ще падне и върху него.

 Съществувала е на практика абсолютна убеденост у народа, че този глас на народната съвест, Бог ще чуе и насилникът ще бъде наказан. Димитър Маринов[3] твърди, че са му посочени конкретни примери, за лица срещу които е била устроена натемия. Твърди също и че всички тия лица по събрани от него данни или са полудявали, или са осиромашавали и умирали в мъка и нищета.
 Характерно за натемията, а и за другите проклятия е, че Божият гняв е удрял не само по прекия виновник, но и по поколението му до трето коляно[4].

 По принцип натемията се среща много рядко и причините за това са няколко. Първо, че народът ни, притежавайки мъдрост, състрадание и силно чувство за справедливост, не е прибягвал с лека ръка до това крайно средство за удовлетворение, и втората причина, показваща здравото и прагматично народно мислене е, че поверието утвърждава, че там където има натемия, често падал град. Това последното вероятно е и обяснението на причината, поради която мястото на натемията е между землищата на две села.

 Веднъж устроена натемията не може да бъде развалена просто така от някое конкретно лице. Мястото на устройването се покрива постепенно с камъни, които образуват цяла грамада. Осъденото лице вижда с очите си това явно изявление на народния съд, на народното негодувание. Ако това разбуди съвестта у него, съществува възможност той да отиде при селския поп, да го помоли да събере селските старци и пред тях да се разкае, изповяда и да даде клетва, че повече няма да върши зли дела и ще престане с престъпленията, които са предизвикали устройването на натемията. Тогава първенците могат да вземат решение за разваляне на натемията. Развалянето се осъществява по следния начин: отива попът със старците и с покаялият се насилник на мястото на натемията; попът свети вода, поръсва мястото и всички присъстващи и като свърши преръсването, казва: “Прости, Боже!”, на което другите казват: “Да е простено!”

 Преди да тръгнат на същото това място ще посадят дърво и вече всеки, който види, насаденото дърво, знае, че натемията е развалена; осъденият е опростен.

 Съществува възможност натемията да се развали и от владиката. Обикновено той отива в селото, свиква свещениците от околните села, отива с тях на мястото на проклетията и там свети вода, поръсва мястото и произнася анатема срещу тия, които биха продължили да хвърлят камъни. Това се случва, когато осъденият подкупи владиката. Обикновено този вариант на разваляне не е особено ефективен, защото народът научава и устройва проклетията на друго място близко до първото, като по този начин от една страна подържа в сила проклетията, а от друга избягва действието на владишката анатемата. Има свидетелства за случаи в които видинския и врачанският владика са ходили и разваляли натемия, а народът я е устройвал на друго място срещу същото лице.

 Натемията се разваля и от само себе си. Това става тогава, когато осъденият пада под ударите на Божието правосъдие, т.е. полудява, заболява, осиромашава и вече не е в състояние да причинява вреда. Тогава народната съвест е удовлетворена и селяните престават да хвърлят камъни, натемията обраства с трева и грамадата лека-полека потъва в земята, което е знак, че Бог е чул молбата на народа.

 Собствени клетви – Това е последният вид от тази своеобразна народна класификация. Това са клетвите, при които човек сам себе си кълне. Такава клетва е т.нар. лъжлива клетва – Например, когато човек се кълне, че не лъже, а всъщност лъже. Или когато обещае да изпълни нещо, а не го изпълни. Тя се дава по различен начин. При нея човек или се кълне в Бога, или се кълне в себе си, в децата си, в стоката си. Което я прави тежка клетва от гледна точка на факта, че в някои от случаите опропастява живота на други хора. Народното вярване твърди, че който произнася тази лъжлива клетва, непременно осакатява, заболява, ослепява или пък умира. Случва се човек да се кълне и в душата си, за което народното вярване е, че такъв ако лъже, продава душата си на дявола.

Разглеждайки проклятието като само един аспект, илюстриращ основата на която стъпват всички народни вярвания, изглежда, че всичко казано по-горе може да бъде разгледано като резултат от една особена черта на народопсихологията на българина, а именно уникалната смесица между народната вяра (предимно езическа) и каноните на православното християнство. Причината за пречупването на християнския канон през призмата на народната вяра би могла да намери едно от възможните си обяснения в следната теоретична хипотеза:

 Християнството навлиза в България потайно и в тъмна доба. Летописците твърдят, че в една късна нощ на 863г., вероятно нощта срещу Кръстовден, без шум и голяма тържественост ханският дом приема християнското кръщение. Според един византийски летописец “заедно с Борис били покръстени и много други между българите, които се отличавали по род, значение и богатство”. Това разбира се не попречило на голяма част от българската аристокрация да не се съгласи с решението на хана. Да организира бунт в защита на религията и обичаите на прадедите си и с този си акт да предизвика кървавия отговор на Борис, а именно поголовното избиване на петдесет и двамата водачи на бунта заедно с целите им семейства.

 Новият княз прави перфектен политически ход, като придружава клането с пълно освобождаване от отговорност на обикновените хора подкрепили бунта на боилите си. Но фактът, че християнството у нас се ражда и налага с огън и меч, остава. Новата религия така и не намира през вековете подкрепата и не среща разбирането на обикновения българин.
 Разбира се пресилено ще е да се твърди, че съвременният българин не е особено религиозен именно, защото помни всичко това, но можем спокойно да предположим, че антагонистичното различие между духа на християнството и начина му на въвеждане у нас е навел дедите ни на мисълта, че тяхното езичество е значително по-опростено, по-рационално и по-близко до начинът им на мислене, от новата религия.

 Т.е. можем да кажем, че светогледът на българите търпи две линии на развитие – едната утвърждаваща християнството, а другата дори и под християнската обвивка продължаваща рационалните и езически тенденции в народното мислене и практика. Доказателство за това можем да открием в средновековната книжнина, която свидетелства за живите езически традиции векове след признаването на християнството за официална религия на българската държава.

 Разглеждайки данните от по-късните векове (ХІV-ХІХ) се сблъскваме и с интересни свидетелства на чужди пътешественици, според които българските селяни били набожни, но не и фанатици. Те не разбирали богослужението, не знаели нищо за вярата си, освен пости и празници. Знаели да се кръстят и се кръщавали, но не знаели “Отче наш”. Единственото, което вярващите знаели, е, че са християни[5]. Пътешественик отбелязва с възмущение поведението на селяните по време на богослужение в Куручешме – те разговаряли и не обръщали внимание на литургията. Съвсем определено Р.Божкович пише за българите: “... те не знаят нищо за вярата си освен пости и празници”.

 Пътешествениците обаче не са могли да проникнат в същината на мирогледа на българите, на тях им прави впечатление само външната страна. Докато за същите тези българи християнската вяра е била символ на народностна принадлежност, начин да се диференцират от другите народи и затова те ревниво спазвали постите, празниците и кръста като отличителен белег на религиозното поведение, отъждествявано и с народностното.

 Българските книжовници от ХVІІІ век също отбелязват липсата на прекалена набожност у народа. Теофан Рилски с явно огорчение пише, че “не отиват на църква, а дето свирят и бият тъпани”. Й. Брадати в своите поучения осъжда още по-остро вярващите, които се прозяват в църква, “събират се да се сговорят що да работят и да си видят свои премени”. Всички тези сведения говорят красноречиво за един реален и лишен от мистика живот.

 Механизмът на сработване на народната вяра (езичеството) и християнската вяра е описан много добре от Д.Маринов. Народното вярване и религиозните ни празненства, обреди и обичаи са били заварени в нашия народен живот от християнската вяра, когато сме приели християнството и за вековете съвместно съществуване тези две вярвания са си направили взаимни отстъпки и заимствания. Принципната благост и толерантност на християнската вяра и е дала голямо преимущество в много посоки.

 Народната вяра сама се е облякла в християнска одежда, като в същото време е облякла с одеждата на християнството и всички празненства, обреди, и всички обичаи с жертвоприношения; изключенията са много малки. Християнската религия от своя страна е приела народната вяра в своето лоно, облякла я в своя одежда, дала и е някои свои неща, приела е да ги наричат с нейно име – един вид осиновила е нашата народна вяра с нейните празненства, обреди, обичаи и жертвоприношения.

 Като пример за това можем да посочим следният факт - християнството е дошло при нас с основните си празници: Рождество, Обрезание, Кръщене, Сретение, Възкресение, Възнесение, Преображение. Народното вярване ги е приело без вражда, само че с условието и християнството да приеме тези обреди, обичаи, жертвоприношения, които то е установило в народните празненства и които съвпадат с християнските празници. И като резултат се получило следното:
 Рождество Христово станало Коледа със своята Бъдни вечер, със своите коледари и коледарски песни и с всичките обреди и обичаи около каденето на трапезата.

 Обрезанието Господне станало Суруваки със своите сурувакари и сурувакания, със своята кадена вечеря и със своята свинска глава.
 Кръщенето Господне станало Водици със своите водичарки и водичарски песни и със своята трета кадена вечеря, със своите къпания и Бабинден.
 Сретение станало Трифонци със своите обреди около зарязването на лозята и избиране на царя на лозята.

 Входът Господен станал Връбница със своите лазарки и лазарски песни, със своята кумица и кумиченето. Възкресение Господне станало Великден със своите червени яйца, със своите великденски песни и хора и т.н. и т.н. Т.е. народът ни, проявявайки типичното си здравомислие и мъдрост е съумял запазвайки собствената си традиция да приеме и съчетае, нея и християнската вяра в едно хомогенно цяло, което ползва и двете страни без да причинява видими вреди нито на едната, нито на другата система. Което пък от своя страна се явява като косвена причина за запазването и до наши дни на феномени като проклятието, точно в тази вербална форма в която съществуват, придавайки им оня особен привкус на всичко типично българско.


Литература:

Етнография на България. Т.ІІІ., БАН, София 1985

Маринов, Димитър. Избрани произведения. Т.ІІ., Наука и изкуство, София 1984

Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. БАН София 1994

Маринов, Димитър. История на българската литература, Наука и изкуство, София 1984

История на България. Булвест 2000, София 1993

Стойнев, Анани. Митовете на прабългарите.


[1] Според народното вярване това са три сестри, най-старата от които на 30-35 години, средната на 25-30 години и най-малката на 18-20 години. Тези три сестри живеят вечно и жилището им е накрай света. При нас идват само, когато се роди дете. Идват на третата вечер от раждането му и отреждат съдбата му. Записват отреденото на лоба на главата му, затова се и казва “тъй му е писано”. Това, което е отредено не може да бъде променено.

[2] Натемия идва от гръцкото “анатема”, а проклетия е българският превод на думата “анатемия”.

[3] Димитър Маринов Бонев е роден на 14.10.1846 г. във Вълчедръм, Монтана. Учи в Рилския манастир (1863) и във Военното медицинско училище (Цариград, 1867-71). През 1875 г. завършва философски факултет в Белград и започва работа като учител в Лом през същата година. Депутат в Учредителното събрание, съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин (1879-82). Директор на Народната библиотека (1894), учител в Лом, Русе и София. Основател и директор на Етнографския музей (1904-1908). През 1921 г. приема духовен сан. Активно сътрудничи със статии и студии в областта на фолклора и етнографията в периодичния печат; преводач. Автор на “История на българската литература” (1887), “Жива старина” (І - 1891, ІІ, ІІІ - 1892, ІV - 1894, V - 1901, VІ - 1907, VІІ - 1914), “Как е създадена българската екзархия” (1898), “Евтимий патриарх Търновски” (1900) и др. Умира през 1940 г. в София.

[4] При някои от проклятията ударът е до девето коляно.

[5] Х.Хинкова. Цит.съч с.229
« Последна редакция: Декември 04, 2013, 05:02:13 от Hatshepsut »

Неактивен кан Тервел

  • Junior Member
  • *
  • Публикации: 33
  • Карма: +26/-13
  • Пол: Мъж
  • България на Българите!
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Microsoft Internet Explorer 8.0 Microsoft Internet Explorer 8.0
  • Зодия: Taurus Taurus
Re: Проклятието в българския фолклор
« Отговор #1 -: Юли 11, 2011, 14:20:23 »
Интересно!
И Богъ с нами!

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7276
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1551.0 Chrome 30.0.1551.0
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Проклятието в българския фолклор
« Отговор #2 -: Декември 03, 2013, 19:45:01 »
Клетвата в българската традиционна култура


Автор: Иванка ПЕТРОВА, н.с. д-р

В словесното народно творчество значително място заемат кратките жанрове. Към тях се отнасят народните пословици и поговорки, гатанките и различните видове наричания – баяния, благословии и клетви. Като част от нашето фолклорно наследство някои от тях са запазили и до днес своето значение в народния бит и речта, въпреки че употребата им е значително ограничена.

Клетвите се основават на древната вяра в магическата сила на словото. Те отразяват примитивните възгледи на човека, който се опитва да въздейства на природата и на живота с помощта на магията. Това става чрез изказване на различни пожелания, които трябва да се сбъдват. Първоначално клетвите и другите наричания са свързани с обреди, като обредните действия трябвало да изиграят главната магическа роля, а словото имало повече значение на пояснение и осмисляне на обредността. Голяма част от обредите обаче постепенно изчезва и магическата функция се пренася върху словото. По такъв начин думите се обособяват и стават по-самостоятелни дори там, където обредните действия се запазват, макар и в редуциран вид.

Клетвите се базират на широко разпространеното в миналото схващане за вярата в реалното въздействие на човешките думи, когато те бъдат произнесени при особено настроение и в тържествени случаи или в момент на неовладяна афектация и когато са облечени в стереотипна, често афористична и ритмична форма. В своя най-чист вид клетвата представлява кратка словесна формула, изречение в повелително наклонение, което предава пожелание. Според древните хора в клетвата има нещо много сериозно, едва ли не обредно повлияване чрез словото, свързано с цялото светогледно религиозно-магическо разбиране на живота. Въобразеното и изреченото по такъв начин добиват тайнствена сила, така както и всяко обредно наподобяване на жестове или действия се схваща като причинно предизвикване на съответните състояния, като благосклонно или враждебно замислено влияние върху хората. До клетва се прибягва всякога, когато нуждите на деня и душевното състояние изискват да се постигне някаква цел по начин, осветен от вековните навици.

В практическия живот на традиционното общество хората са принудени ежедневно да се борят с различни несгоди. Грижата за изкарване на прехраната е в тясна връзка със старанието за преодоляване на болести и други лични или семейни неволи. В борбата за съществуване и самосъхранение се търсят съюзници и средства навсякъде, където биха могли да се открият. Едно такова напълно действено в очите на хората средство е дадено чрез езика. Освен всичко друго, което може да постига, езикът получава и някакво магическо-свещено предназначение. В приповдигнато настроение и завладян от различни чувства човек използва клетви, вярвайки, че те добиват някакво реално приложение. Става дума за въздействие върху бъдещето с помощта на т.нар. вербална магия – магията на словото. Уверен, че наричанията за добро и зло се сбъдват, човек ги облича в изрази и тон, които според дълбоко вкоренената някога вяра неминуемо влекат след себе си щастие или нещастие.

Клетвите са отражения на магическата практика и мисъл в традиционното общество, което не прави разлика между съотношението на обективната действителност и представите за нея, като придава реално значение на вътрешно доловимите взаимовръзки. Както множество обредни действия предполагат подобно смесване на субективно и обективно, така и клетвите се основават на представата или на самовнушението, че между обектите и събитията в живота, взети в тяхната причинна връзка, и думите, с които те се означават, има много тясна зависимост, че думите като израз на едно желание имат силата да предизвикат сами тези случки или явления дори когато няма никакво обективно оправдание за тях.

Клетвата в редица случаи има тясна връзка с молитвата. Често и при двете се среща обръщение към Бога или светците, чиято милост трябва да бъде спечелена за благочестиво или грешно пожелание: „Куршум те думнал, Господи!“, „Света Неделя да му вземе душата!“, „Бог да му се разсърди, а не аз!“, „Свети Спас да те повика!“. Тези и множество други примери показват, че съкровената молба за лично удовлетворение се отправя към висшите сили без оглед на това дали тя цели доброто или злото на другия.

При някои обредни заклевания на българите има странна симбиоза от смирена молитва за милост и от магическо прогонване на тайнствената опасна сила, като например в наричането за св. Герман в Средна Западна България. Този християнски светец, както и много други, се осмисля от народната вяра като двойнствено същество – от една страна, той е повелител на летните дъждове, затова заслужава жертва за омилостивяване, а от друга страна, има демонична природа и е нежелан гост, достоен за прогонване, тъй като докарва градоносни облаци. Ето защо за Герман-градушкар стопанинът изнася на Бъдни вечер трапезата на двора и му отправя покана-проклеване: „Дойди да вечеряме! Сега да дойдеш, а лятос очи да ти не видим ни на нива, ни на ливада!“. През лятото, когато се зададе градоносен облак, селяните гърмят с пушка и викат: „Върни се, облаче, върни се, Германе! Иди у пуста гора, дека петел не пее!“. Този пример показва древната езическа същност, която е залегнала в основата на образа на християнския светец и която е обект на заклеване с цел прогонване. Молитвата-клетва добива в такива случаи предпазно и очистително значение и се насочва против демоничните образи, причинители на нещастия и болести.

Принудителната сила на молитвата-клетва се основава не само на древната представа за естеството на демоничните същества, които се призовават или гонят, а и на обстоятелството, че се разчита изключително на собствената тежест на клетвата. За да получи тази тежест, тя трябва да намери нужната ритмична или синтактична форма, да се произнесе с подходящата интонация и необходимия за случая магически жест, често при нужната обстановка и придружена от символично действие. Всичко това образува обредната страна на целия магически акт за изричането на клетвата.

Независимо от нареченото от орисниците на човека, клетвата според народното схващане може да влияе съдбоносно върху неговия живот. Ако тя е произнесена в лош ден или в лош час, непременно достига до обекта. Вярва се, че клетвата е валидна до трето, дори до девето коляно. Родителските клетви, изречени от баща или майка, се смятат за най-тежки, те стигат до Господ и той ги изпълнява, т.е. хващат се безусловно. Така словото на родителите се представя от народа като аналогично на словото Божие. Когато бащата кълне, той сваля калпака си. Щом кълне майката, тя сваля забрадката си. Лишаването на главата от обичайните покрития се асоциира с поведението при смърт или траур, когато най-близките родственици на мъртвеца ходят гологлави. На семантично равнище това означава, че при клетвата родителите като че ли погребват своите деца. В българския фолклор е широко застъпен мотивът за майчината или бащината клетва, вследствие на която децата умират или се превръщат в животни. Според народните приказки кукувицата, бухалът и къртицата са произлезли от неблагодарни и нечестни синове и дъщери, прокълнати от своите родители.

Освен родители клетва могат да изрекат и чужди хора или всички представители на селото. Тогава тя е съпроводена от специални обредни действия, известни като анатема (проклетия, грамада), и се превръща в публичен акт. Обикновено на сакралната граница между усвоено и неусвоено пространство (кръстопът или граница на селското землище) се натрупва грамада от камъни, хвърлени с изричане на клетва от всички селяни, а с течение на времето и от всеки, който преминава покрай това място. В обреда участва свещеник, който анатемосва обекта на клетвата съобразно с църковния канон. Каменните грамади представляват своеобразни гробове на прокълнатите (крадци, насилници, безбожници, прелюбодейци), които селският колектив отлъчва и осъжда, като предизвиква тяхната символична смърт. Вярва се, че такива клетви преследват не само виновника, но и челядта му. В този случай хората, безсилни да наложат някаква законова санкция, прибягват до клетвата като магическо средство с двойно значение: да носи вътрешно успокоение и да предопределя сигурна съдба в близко или далечно бъдеще. По такъв начин клетвата се превръща в своеобразен регулатор на обществената справедливост. Погазената чест, накърненият морал, извършеното зло, засегнало голям кръг от хора, намират уравновесяващо противодействие в избухването на една афективна реакция, свързана с обредно-магически актове и думи.

Друг вид клетва е личната или собствената. Такива са случаите, когато човек дава уверение и за да потвърди думите си, се заклева.

Клетвата, която дава човек, че говори истината, а всъщност лъже, е много тежка, тя е лъжлива и може да опропасти живота на други хора. Оттам е пословицата: „Когато двама си изгубят душата – третият си губи главата“, т.е. чрез лъжливата клетва погубват невинен. Клетвата, която дава един човек, е различна. Той може да се закълне в Бога, в себе си, в семейството или имота си. Кълне се в Бога, когато го призовава за свидетел, че казва истината:„Бога ми“, „Бог душа“. Кълне се в себе си – в своето здраве или живот: „Заклевам се в моята младост“, „Заклевам се в моето здраве“ или „Заклевам се в чърните очи“, т.е. ако клетвата е лъжлива, той проклева себе си. Народното вярване твърди, че който произнесе тази клетва лъжливо, непременно осакатява, заболява или умира. Клетва се прави и в името на децата: „Заклевам се в дребни дечица, всички в гроб да ги закопая, ако лъжа, ако душа губя“.

Личната клетва много често е свързана със случаи, когато човек дава обет по различен повод и за да го потвърди, се заклева.

Масово е разпространението на личната клетва за обричане на курбан в името на някой светец, в случай че той дари болния човек със здраве или като благодарност за избягване на тежко премеждие. Изборът на светец става по обреден начин. Най-възрастният мъж от семейството нарича три свещи на името на християнски светци. Трикрако столче се обръща и върху всеки крак се запалва по една свещ. Свещта, която изгори първа, показва на името на кой светец ще се обрече курбанът за здраве. Възрастният нарича: „Хайде нека е честит и благословен светецът. Нека те пази и закриля от зло и нека ти бъде помощник във всичко!“. Всяка година в деня на този светец, който се смята за личен покровител, оздравелият или спасилият се от премеждието човек устройва празник в негова чест, като коли младо мъжко животно (шиле, яре, теле, петел), което се освещава от духовно лице. За празничното угощение се канят близките роднини.

Клетвата, както я схващат много народи в древността, като словесен еквивалент на емоционалното състояние притежава тайнствена магическа мощ, която действа безпогрешно, а също и двигателна и причинна енергия, присъща на процесите и явленията в природата.

Клетвите разкриват от една малко позната страна интимния живот на народа, неговите понятия за световния порядък и за съдбата, упованието му в магията и представят богат материал за по-задълбочено проникване в душевността и бита на традиционните българи.

https://occultroom.blogspot.com/2013/12/blog-post.html
« Последна редакция: Август 10, 2018, 15:28:02 от Hatshepsut »


Share me

Digg  Facebook  Twitter  Google  
Smf