Стихове за Васил Левски

Молитва за Васил Левски

По-малко себе си - повече народа да съхраним,
да не бъдем безчувствени
                     пред очите разплакани,
да си кажем кривиците и напред да вървим -
трябваш ни, Дяконе.

Когато от дребни грижи животът
                                        изглежда нелек,
когато сме слаби ( и когато заякваме),
трябваш ни за опора като най-близък човек -
трябваш ни, Дяконе.

За да се научи свойта работа да вършим сами
и вече нищо наготово да не чакаме,
да не газим в бита, а с твоите пориви да летим -
трябваш ни, Дяконе.

Твойта мярка ни трябва,
                            твоят апостолски жест,
за да няма в душите предателски дракони,
и като теб да можем да мрем за едната чест -
трябваш ни, Дяконе.

Да се доближаваме все повече до твоя живот,
а то означава - до България - майка ни,
за да узряваме като хора, като народ…
Трябваш ни, Дяконе.

Насаме с Левски

Във очите ти трескаво сини
се изплакваше всяка душа.
Колко чудно! В ония години
ти изходи земята пеша.

Не брои свойте крачки. Открито
все вървя през куршумни мъгли,
а днес има такива, които
ги броят и до свойте коли.

Как надпяваше вихри и птици
във тревожната радост и скръб?
Как присвиваше мълком пестници
и на злобата даваше гръб?

Как, кажи ми, ти Ботев разплака
под румънските зимни звезди?
Триста века народът да чака,
като теб друг не ще се роди.

Как на крак вдигна цяла империя,
един дом ли превърна във храм?
Как вървя с петвековни потери,
за да търсиш и себе си сам?

Бе със сила небесна и земна,
непозната у нас досега,
че Родината тъжна в приемна
ти превърна напук на врага.

Левски, Левски, Апостоле вечен,
на байрака ни златния лъв,
ти от нас не си никак далечен,
а си кръв във самата ни кръв.

Ти си чиста сълза непролята,
на България слънце и стон.
Чистота, чистота, на която
трябва само да правим поклон.

О, ти тъкмо навреме пристигна.
Да ни бъдеш присъда и химн.
...И републики триста да вдигнем
все към твоята ще се стремим!

Марко Недялков

Възкръсване

Дяконе, ти ли си? Жив ли си брате?
Ех, този поглед под стръмните вежди.
От сите юнаци най-личен и знатен,
България цяла по тебе се вглежда.

Къде си нарамил нетленните мощи?
Защо си загърбил тез райски конаци?
Отново да шеташ в потайните нощи,
и людете прости да цаниш чираци.

Ех, дяконе брате, да знаеше само...
напразно увисна за нас на въжето.
България, гине - от мърши кълвана,
ония - отново строят минарета...

Кръвта ти свещена, да беше река
безродните в нея да пукнат до крак!
Предадоха, дяконе твойта борба,
и Христа от кръста го разпнаха пак.

Народа ли? Роб е и с робски масраф.
Дембели, царуват край мазна софра,
мизерия, старци и дребен еснаф,
а старите майки - ухажват смъртта.

Ей, няма го старото българско село,
което откърми сто чети юнашки,
с калпаци накриво и вдигнато чело,
с дух несломим и със хъс сиромашки.

Брат брата предава за къшей и нива
без свян, безогледно, без съвест и срам.
Народа ли? Брате, съдбата му крива?!
И Бога проклина, и Божия храм...

Върни се, не тръгвай... почакай Василе!
Народа – добитък, не иска войни.
Без вяра, огънат и разпнат в безсилие,
един син да има - на клуп ще виси!

БОБИ КАСТЕЕЛС·19 ФЕВРУАРИ 2017 Г.

https://www.facebook.com/