Forum > Фолклор

Български народни вярвания и митология

(1/8) > >>

кан Тервел:
1.астрономия и светоустройство

В традиционните български представи преобладава библейското схващане за сътворението на света. Почти повсеместно е схващането, че има небе, което е от твърда материя и над него живеят господ, светците, ангелите и мъртвите праведни души. Небето опира земята някъде на края на света.

Според апокрифните предания звездите и слънцето са направени от кални топки, с които си играл Исус Христос, като звездите са равни на броя на хората на земята.

Луната е наричана месечина, а в Северозападна България и свещ. Според най-известното определение тя „върви по небето” „по пътя на слънцето”. Някога луната светела много по-силно от слънцето, но една жена я ядосала или замърсила и луната се издигнала високо.

Покрай многобройните представи за слънцето най-разпространено е вярването, че то е живо същества, най-вече човек (момък) и има всички човешки нужди. С много си очи слънцето гледа навсякъде и помага на хората.

            Най-разпространени за създаването на земята са библейско-апокрифните легенди, в които е отредено място и за дявола- веществото, от което е създадена земята, е взето от дъното или пяната на морето. Земята е „плоска като тепсия” и „има два края”- при изгрева и при залеза на слънцето. Земята плува в безкрайно море и е стегната от змия като с обръч, за да не се пукне. Големината и е необхватна за човека и може да се извърви за определен брой години (129,100, 80 и т.н.). Има вярвания, че земята е подпряна на стълб или се поддържа от вол, бик, ламя или дори от самия господ.
 
2.метеорология и природа

Облаците според народните вярвания съдържат близки до действителността съставки- пара, мъгла, дим, дъжд.  Приема се съща, че облаците са пара, излизаща от устата на хала или ламя.

Рационални са и представите за мъглата, росата и сланата. Вярва се, че произлизат от парите, излизащи от земята, но има вярвания, че сланата и росата „падат” от небето.

При градушката се наблюдават различни обяснения- често тя се смята да е във властта на хали или на светци, които я приготвят. Вярва се,че се прави и от умрелите удавници, самоубийци или незаконородени деца. Градушката се складира в далечни долове, езера и др., а оттам се издига до облаците от хали, лами и орли.

Сравнително реални са опитите за предсказване на времето.

 Познанията по отношение на растенията са ограничени само до растенията в най-близката околност. Те са много подробни. По-малко са познанията за тревистите растения, означавани само с билки, бурени и цветя. Доброто познаване на растенията и техните качества дава възможност на българите да ги употребяват в народната медицина.

3.магия и култ
 
Един от най-ранните начини на отношението на човека към външния свят е основан на представата, че всички неща в него се влияят едно от друго при определени условия.

Схващането, че нещата в природата си взаимодействат и при мисленото им съпоставяне, от днешна гледна точка е нерационално и се означава като магично. Този метод се наблюдава почти повсеместно в българския народен традиционен бит. Чести са постъпките, при които агентът, т.е., действащият предмет, е реален. Но неговото действие е отправено към нереален обект. Например с измиване на ръцете се измива умирачката след погребение, в гвоздеи върху мястото, където е лежал умрелият се заковава умирачката и др. Тези действия са междинен етап, т.нар. субмагичен между рационалното действие е същинската магия. Тя е изградена изцяло върху нереалности- пренасят се субективно определени особености на даден предмет.

Магията се състои в едновременно извършване на действие и изказване на намерение или пожелание. Словесната страна е известна като баене, басенка и др.

Извършването на магия става при особени условия- при някои магии изпълнителят трябва да е гол или разголен, действието трябва да става на „гладно сърце”, при строго мълчание, скрито от хорски погледи, при особено облекло и др. По отношение на текста при баенето се пази тайна. Вярва се, че веднъж научени от друг, словата губят силата си. Те се предават само на близък човек.

Подобни на магиите са словесните пожелания, които според смисъла си са  благословии, поздравления, благопожелания, клетви, злоречия, псувни.

            При култа, за разлика от магията, има подчинение към известни явления или същества в природата. Това подчинение намира израз в строене на храмове, угаждане, принасяне на жертви, молитви, възхвали,песни и др. Култът в същината си е израз на религия.

            След покръстването си през ІХ в.българите изповядват официално християнската религия по източноправославен обред. Въвеждането на християнство е съпроводено с много насилия. В култа на българската църква се допуска или налага известна търпимост на по-стари религиозни форми и на самобитния прояви. Това намира отражение в целия традиционен бит- празници, семейни обичаи, вярвания и др.

            Християнската религиозност на българите е особено силна през миналите векове. За това може да се съди по многобройните манастири и параклиси из страната.

            Видно място в югозападните български краища заема култът към домашния демон покровител, който се изразява само в принасяне на курбан на огнището при настаняване в нова къща. На почит са и покровителите на заровени съкровища.

            Отклонение от християнския култ е и почитането на стари дървета, израсли по оброчища, по синори на селски землища, пред извори и кладенци.Тези дървета се смятат за свещени и никой не ги сече. Вярва се ,че който посегне на тях, ще пострада.

            Макар и да имат различен подход към външния свят, магията и култът в много случаи не могат да се разграничат. Така се обяснява е смесването на молитви с магически елементи в църковната практика.

4.теология, митология и демонология

Понятието за бог при българите е равносилно на господ и е под влиянието на библията. Представата за господ е оформена от иконографията- стар човек с голяма бяла брада, облечен в ненародно облекло и без шапка. Наречен е и дядо господ. Вярва се, че той е всемогъщ и всезнаещ, направил е света и е крайно справедлив. Намира се на небето в рая и всичко вижда. Някога той ходел по земята, но никой не го познавал, защото се представял за обикновен старец.

Почти същата е и представата за евангелската троичност на бога. За народа Света Троица е еднинично име.

Вярата и надеждите се отправят най-силно към бога- молитвите са преди всичко към него, курбаните винаги са „приети” от господа.

Ангелите са прислужници на господа, а представите за тях са съгласно библията. Ангелите са покровители на хората и всеки човек има свой ангел-пазител.

Светците са обикновено богоугодници, мъченици за учението на Христос, апостоли или по-стари библейски пророци- св. Марка, св. Лука и др. Култът към тях се изразява в страхопочитание, съпроводено със съответни молитви и жертвоприношения в определени дни.

Вярата в светците е много силна, а многообразието на култа към отделните светци излиза извън рамките на църковността и съдържа следи от предхристиянски култове.

В народния пантеон няма следи от праславянски божества и вярвания. Те са напълно изгубени. Могат да се посочат дребни следи- Перун е превъплътен в названието на цветето перунка, на Пирин и др.
 

В българската народна традиция има вярвания за свръхестествени същества. Те са митични същества без култ, които са свързани с природата. Ако човек ги срещне, те са или приятелски, или враждебно настроени. При враждебните същества те се уеднаквяват с демоните. Такива същества са например самодивите и самовилите. Те се представят като привлекателни девойки, а силата им е в облеклото. Ако то им се отнеме, те стават подчинени на човека.  Вярва се, че самовилите създават ветровете, подпомагани от кръстат орел. Обикновено самодивите се появяват през пролетта и лятото.

Ламята е женско същество с вид на грамадно влечуго и кучешка глава. Устата е с размери да може да глътне човек или добитък. Има големи ципести криле, а тялото и е покрито с жълти люспи. Честа е представа за ламя с три или девет глави. Някои юнаци се бият с лами, като най-често се споменава св. Георги.

Враговете на ламите и халите са змейовете, млади мъжки същества в човешки образ, с опашка и криле под мишниците. Долната част на тялото им е покрита с лъскави люспи. Обитават непристъпни гори и пещери. Има и змеици. Общо са настроени приятелски към хората.

Има и по-демонични същества с враждебно към човека отношение.

Орисниците са три женски същества, които ходят заедно по земята, посещават домовете с новородени деца и определят тяхната съдба. Това се случва в третата след раждането нощ. Обитават края на света при слънцето.

Болестите са се смятали за демонични същества, които са изпратени от бога, за да наказват хората за грехове или да събират хора за манастирите на господа.

Чумата е стара, грозна жена с дълги и несресани коси. Носи списък на хората, които трябва да удари. Удрянето става със стрели. Според друга представа тя отсича гласи с коса.

Шарката е представена от три сестри. Нападат децата, които прекарват леко болестта.

Демоничното същество, което обитава къщата, носи названието стопан. Най-често той е представян като змия или смок, но обикновено не убива. Къщният стопанин се появява в човешки вид в критични моменти. Живее под огнището или под прага. Покровител е на къщата и на благоденствието на семейството. Веднъж в годината му се устройва угощение.

На много места съществува вярването в караконджула.

Друг отрицателно настроен към хората митичен образ е дяволът, който съвпада с образа от библията. Вампирът се смята че е уплътнената душа на умрял човек, умрял от язва или престарялост. Излиза нощем, ходи по тавани, измъчва близките си, язди конете и другия добитък. Той се страхува от водата. Гроб на вампирясал човек се разпознава ако е хлътнал и има дупка. При това положение се разравя гроба и се пробива трупът с нагорещен кол. Неунищоженият вампир върлува до 40 дена след смъртта.

Най-ниско  в народната митология са бродниците. Това са определени жени от селото, които поради общуване с  духове се превръщат в полудемонични същества и се занимават със зловредна магия. С нея те отмъщават на неприятни за тях хора. Вещите са преследвани от църковните проповедници

В митичният български народен свят има още много същества, чиито прояви не са характерни. Те плашат хората. Такива са например различните вихри.

Hatshepsut:
Българският пантеон
Автор: Явор Тодоров

Източник: http://rodna-vjara.narod.ru/chetivo/panteon.html


Освен Зорница/Вечерница/Деница българите наричат планетата и богинята Венера с името Яна
Проблемът за боговете на древните българи е засяган от много изследователи. Повечето изследователи посочват за такъв само Тангра, осланяйки се на един надпис от времето на кана субиги Омуртаг. Един от първите изследователи на българското езичество е Георги Раковски, който почва да търси следите му в народното творчество. В днешно време неговото дело продължава проф. Анчо Калоянов с своите книги, като начало поставя кнегата му “Митове” С.1979. Настоящото изследване има за цел да продължи тези търсения като се посочат в обобщен вид основните богове на нашите предци, изведени предимно от българското песенно творчество. При внимателно разглеждане на народните ни песни се виждат три основни групи персонажи. Първата група обхваща персонажи, които пряко сочат езическия период на народа. Това са Слънчевата майка, Слънцето, Месецът, Деница, змейовете и халите, самодивите и някои други по-нисши духове на природата. Втората група обхваща персонажи, които са приели християнски образ, но функциите им са чисто езически. Тези християнски светци застават на мястото на езическите богове, като някои от тях вземат функциите на няколко Бога. В тази група влизат св. Иван, св. Илия, св. Никола, св. Архангел Михаил, Богородица и Иисус Христос, именуван навсякъде Млада Бога. В третата група влизат персонажи, които имат по-скоро човешки характер и може да се каже, че те имат жречески и владетелски функции. Тук влизат Домна царица, Дан войвода, Янкул чобан, Янкулица и други. Всеки един персонаж от всяка група ще бъде разгледан в обобщен вид по–долу.

Първа група
Слънчева майка – Тя се среща предимно в българския фолклор. Тя се грижи за своя син Слънцето, живее на край свет, грижи се за благополучието на хората. Тя е богиня на плодородието и олицетворява земята. За последното твърдение се съди по преданието, че когато Небето и Земята се разделили се появил Месецът, а той е брат на Слънцето.

Слънце - Той е често срещан образ в българския фолклор. За разлика от фолклора на литовци, германци, японци и други народи, у нас Слънцето е в мъжки ипостас. То се жени за земно момиче, надбягва се с юнак; има сестри – Зорницата и Вечерницата, брат – Месеца. Слънцето носи плодородие и топлина. Живее на края на света. През деня минава под първата небесна дипла. Слънцето се ражда в началото на годината – Игнажден-Коледа.

Месец - Месецът в българския фолклор е преимуществено в мъжки ипостас, като назоваване от му "месечина" навежда на мисълта за женски образ. Той има четири образа съобразно мените му. В фолклора Месецът е свързан с различни поверия, засягащи почти всички сфери на живота. Той, както и звездите има магически сили.

Деница - Името й може да се свържи с авестийската дума за вяра "daena", преминала впоследствие в тюркските езици като "din". То напомня и за българската дума "ден" - светлата част от денонощието. В крайна сметка може да се етимолигизира като "носеща светлина, вяра". В фолклора ни тя се представя като сестра на Слънцето, която се жени за юнак, надбягал Слънцето. Тя е покровителка на овчарите и пастирите, както е и господарка на болестите. В книгата си "Български шаманизъм" Анчо Калоянов я разглежда като образ на Плеядите. Те представляват шест-осем звезди и една централна. Те са наричани също Стожерите и представляват сезонни заместители на Златния стожер - Полярната звезда. С Деница е свързан и 77 годишен цикъл, отнасящ се до периода на Халеевата комета. Народните ни песни я познават с различни имена - Яна, Янкулица, Дена, Дана Ангелина и т.н. Това са имена на съпругата на персонаж известен също под различни - Яно, Янкул, Дан, Данкул, Бойдан и т.н.

Лада – присъствието й в българския пантеон се съди по наличието й в обреда ладуване, лазаруване, в някои песни се споменава за река Лада или за мома Лада. Нейният образ е силно свързан с водата и моминските инициационни обреди. Свързването й с водата може да я доближи до образите на Яна, чието име от своя страна се свързва с река, потокът време, годината. За това говори проф. А. Калоянов в своята книга “Български митове”. Това й съответствие ни дава право да се сметне, че Лада е съпруга на Янкул.

Змей - Змеят е стопанин на местностите и селищата. Той се бори с чуждите змейове, осигурявайки плодородие на охраняваното от него място; докарва дъжд. Така в образа на змея се открива богът на дъжда, гърма и плодородието. Основните му противници са халите и ламите, които са негови сестри и носят само бедствия – порои, мъгли, градушки бури и т.н. Змеят, както и Слънцето се жени за земно момиче, ражда му се дете, което е чудно. Той познава магическите сили и различните билки – може да се превръща в различни предмети. Той е дух.покровител на шаманите.

Самодиви, самовили, юди - Те ас покровителки на живота и смъртта, владеят различни болести, както и знаят как да ги лекуват, стопани са на водни източници, обитават гори и планини. Обичат да танцуват; отвличат земни девойки, които правят самодиви, момци, които убиват. С юнаците се побратимяват или стават техни жени. Могат да летят, яздят елени шестокрили. На земята пребивават от Благовец до Секновене, а през останалото време живеят в с. Змейково, намиращо се на края на света. Съществени атрибути на самодивите са техните ризи, които им позволяват да летят, поясът зуница – с цветовете на дъгата, като зеленият цвят е преобладаващ. Редица песни представят самодивата като строител на град, намиращ се под небето между два облака. Този градеж се прави от човешки души или трупове.. Градежът представлява един вид езически рай, в който умрелите продължават да живеят и да се занимават с приятни работи. Понякога градът се намира не на небето, а високо в планината. Самодивата представлява владетелка на рая и мъртвите, като и Господ в сходни песни.

Втора група
Богородица – Тя е богиня на плодородието и родилките. Известна е с имената св. Мария, Стара Божа майка и Божа майка. Тя е майка на Млада Бога.

Иисус Христос - Нарича се още и предимно млада Бога. Песните го представят винаги като малък – бебе, но това е така, защото тези песни са коледни – рождения ден на Исус Христос, който съвпада с раждането на Слънцето, на чието място често застава.

Свети Иван - Той е единият от тримата най-важни светци в българския фолклор. Той участва при разделянето на небето, а може да се предположи и на земята според една песен от Македония. При разделянето на небето, на св. Иван се пада кумството и побратимството. Св. Иван се представя като строител на три църкви, в които да свещенодейства – да венчава, да кръщава и да прощава. Тези му функции го правят първия свещеник, жрец. По християнски маниер св. Иван кръщава Млада Бога, който както бе казано по-горе, съответства на Слънцето. Светецът има три основни празника – Ивановден, Еньовден и Секновение. Името му Еньо го свързва с персонаж от третата група, а именно Стари Яно или Янкул.

Свети Никола - Това е вторият светец, който се почита силно в България и присъства в фолклора. Св. Никола се представя като по-стар брат на св. Иван. При разделянето на небето на него се падат северните морета – да помага на лодкарите (гемиджиите), както и “служби и трапези”. Тези му функции го определят също както св. Иван като жрец, който отговаря за жертвоприношенията и правилното извършване на обредите. В много песни той се представя като покровител и раздаващ плодородие Св. Никола превежда Младия Бог от старата в новата година. Според някои изследователи светецът има шамански функции и действия Той е шаман, главен жрец,помагащ на другите шамани, жреци, опитващи се да достигнат Света гора.. По време на трапеза св. Никола заспива (унася се) и духът му отива да спасява гемиджии в морето. Това състояние е характерно за шаманите. В този тип светецът винаги се нарича главен светец. Светията се представя като строител на златна черква, чието градиво не достига и той се нуждае от заем от сестра му Ангелина – змеица и вдовица, живееща в Долна земя. Тази черква може да съответства на годината или по-скоро на дома на жреца. В лицето на св. Никола много изследователи виждат образа на “славянския” Велес, който също се представя като жрец – покровител на богатството, музиката, научил хората да сеят и орат, лечението, мъдростта, водач на пътешествениците, звезден пастир. Много от тези функции на Велес, споменати в речника на древните имена и думи в “Влескнига”, напомнят за шамански функции.

Св. Илия - Той е третият главен светец в българския фолклор. При разделянето на небето на него се падат летни гръмове и трескове . Когато се разделя земята на него се пада Каравлашко, която не почита християнския Бог и семейните ценности. В тези песни са представени ясно функциите на светеца, а именно покровител на плодородието, на различни болести, предава божия закон на хората. Св. Илия притежава райските ключове, с които затваря и пуска дъждовните облаци. Светецът се представя също и като борещ се с ламя, която вреди на плодородието. По същия начин се представя и св. Георги, както и змеят-стопанин на синура. Освен тези му функции св. Илия е и викач на боговете (светиите) за трапезата на св. Петка или св. Неделя, както и на царя. Като жертвени животни на св. Илия са бика и овена, а в древни времена и елена. Известна е легендата за саможертвата на елена, който се явявал на този или на други празници (Гергьовден, Преображение) за да бъде принесен в жертва. Това са все жертви, свързващи се с Слънцето, а еленът дори и с предците.

Св. Георги - Св. Георги е един от най-почитаните светци в България . Той се смята за покровител на възраждащата се природа и на стадата от овце. Светецът се представя като борещ се с ламя, която задържа плодородието. Св. Георги винаги се представя на бял кон. Денят му се свързва с скриването на Плеядите и е смятан за един от плеядните светци, заедно с по-големия му брат св. Димитър и св. Архангел Михаил.

Св. Димитър - Вярва се, че св. Димитър носи зима, докато св. Георги - лято. Празниците на двамата светци очертават границите на два периода – усиленото лято и времето за почивка зима. Св. Димитър се представя като белобрад старец, по-голям брат на св. Георги. На Димитровден се разпускат работниците. Св. Димитър не е от най-срещаните персонажи в българския фолклор. Съботата преди празника се прави Димитровска задушница. Според древнобългарския календар денят на св. Димитър се пада в събота, което навежда на мисълта, че двата празника са били на един и същи ден.

Архангел Михаил - Единственият от всички архангели, намерил място в българския фолклор е архангел Михаил. Той се представя като пратеник на Бога, за да вземе душата на човека и да я заведе в рая или просто като пратеник, изпълняващ поръките на Господ или светците. Архангел Михаил се представя като притежаващ стада и семейство девет "костадина", т.е. царе. Според една песен Божата майка засажда три дървета, които завързват златни ябълки . Тези дървета ги пази архангел, който може да се сметне, че е архангел Михаил. След като узреят ябълките се вземат от своя пазач и служат за лекуване. От тази песен може да се изведе още една функция на архангел Михаил, а именно лечителската. Архангел Михаил може да се сметне за първия смъртен цар и шаман, равняващ се на авестийския Йима и ведийския Яма. Основание за това дават песните, в които името му се свързва с това на Янкул и наличието на синове, наричани "костадина", обобщаващо название за цар. Името му естествено е взето от християнството.

Огнена Марина - Тя се почита за предпазване от пожари . Огнена Марина има царски произход. Нейната майка е Домна царица, която я ражда след като взема билка за да зачене, дадена й от Слънцето. Светицата е обречена да стане жена на Слънцето и то я взема на Гергьовден. Нейният празник (17 юли) се пада в средата на лятото и е известен като Горещници, траещ три дена. На него се пали нов, божи, див огън, който е бил загасен на първия Горещник (15 юли). Името й се смесва с това на Богородица – света Мария. Самото име Марина може да се преведе като “огнена, слънчева”, тъй като е от един корен с източноиранското название на Слънцето “mar”. В Странджа, Родопите и по поречието на р. Струма и р. Места светицата е известна като господарка на змиите и лечителка от тяхното ухапване. Тя се почита като лечителка и покровителка на брака. От една песен за разделяне на земята между трима светци се разбира, че св. Илия, св. Иван и св. Никола са братя на светицата.

Господ - В българския фолклор неговия образ няма нищо общо с християнското му възприемане. Нарича се Вишен или дядо господ. Представя се като строител на църква от човешки души, което го прави господар на живота и смъртта. В фолклора се изобразява по два начина – антропоморфно и фитоморфно. В антропоморфен вид той се представя като яздещ кон или сур елен, разделящ света между светците след сътворението. Във фитоморфен вид той най-често се представя като дърво. Дървото е символ на оста между световете, както и на голямото семейство. Българският Господ не олицетворява небето само по себе си, а е творческите сили, привеждащи хаоса в ред. Димитър Маринов казва, че в българския фолклор няма следи от почитане на небето. Господ е по-скоро мъжа в едно семейство, а земята – майката, съпругата в това семейство. Те са стопаните на една къща. Съществува вярване, че в далечни времена Господ е ходел и живял на земята, но впоследствие се оттегля на небето.

Трета група
Янкул – в различните части на страната той се среща под различни имена. Известен е като Янкул войвода, Дан войвода, Стари Яно, Данкул войвода. Той се представя като богат човек, притежаващ много стада и голямо семейство. Той е наричан бан, т. е. управител на област. В неговия образ са вплетени много жречески функции, които го свързват силно с св. Иван, а именно кумството и побратимството, венчаването и кръщаването. Неговият син става цар по желание на коледарите. Едно от имената му - Дан, напомня силно на Тангра. Жената на Янкул е известна като Янкулица, Яна, Дана. Тези имена напомнят за Деница, сестрата на Слънцето. Деница змеица е момата, която открива Дан войвода по време на лов.

Домна царица - Името й се тълкува като господарка. Тя се представя като майка на Огнена Марина. В една песен е оприличена на лястовица и лети след св. Еньо и карат бели и червени облаци. Домна царица е земна владетелка, но името й може да се сметне за обобщаващо,а също и за първата земна царица - сравни при скитите, които наричат Табити царица на скитите. Би могло да се направи следното предположение - докато Слънчевата майка е богиня на земята като цяло, то Домна царица е богиня на ограденото пространство - града и е също шаманка. Нейният шамански образ (търсенето на билка за зачеване, летенето след св. Еньо) се предава на децата й св. Никола и св. Иван. Домна царица може донякъде да се сравни с "скитската" Табити - богиня на свещения и домашен огън. Част от тези й функции са преминали върху Божата майка при приемане на християнството.

Цар Костадин - Това е много срещан персонаж в българския фолклор. Най-често се споменава в песните за падане на царство. Противно на мисълта, че може да изобразява византийския император, той е владетел на Каравлашко и Богданско. Цар Костадин е български владетел. Участието му в различни по съдържание песни дава основание да се смята, че името Костадин е обобщаващо за цар. Според една песен цар Костадин се смята за узурпатор на властта, но впоследствие я предава на законния наследник, който носи името Иванчо. То напомня за св. Иван, което ни дава основание да се смята, че св. Иван – Янкул е първият владетел.

Дойна - Дойна е героиня на много народни песни, предимно коледни. Тя се представя като дъщеря на владетел, има девет братя, което я свързва с архангел Михаил. Дойна мома гради град и се обзалага, че който успее да го разбие ще се ожени за нея. В друга песен с същото съдържание се казва, че този град е Будим град. Интересно е мястото, където е изграден този град в тази песен. Той е изграден по средата между небето и земята, също както строежите на Господ и самодивата. Възможно е този град да представлява езическия рай или по-скоро медното гумно. Този персонаж в някои отношения се доближава до Домна царица главно по това, че и двете са бездетки и са владетелки. Но те се различават по това, че докато Домна царица ражда дете от билка, то Дойна ражда дете от камък, което накрая отново се превръща на камък. Името Дойна би могло да значи “владетелка, господарка”, извеждайки се от думата “domina”.

Крал Будин - Като персонаж той е рядко срещан в песните, но тук се разглежда поради наличието в фолклора ни на град Будин (Будим). Самото название "крал Будин" означава крал (владетел) на град Будим. В една песен този владетел се представя като имащ син Михаил и дъщеря Ирина. Самото това сведение ни отпраща към Дан войвода, а и към архангел Михаил, които са владетели на този град. Изследователите свързват името на града с Будапеща, но той може да се свърже и с старото име на Видин, което е Бъдинъ. По-скоро това е условен град - столица на Българската държава. Той е центърът - стожерът на страната, съответстващ на Полярната звезда (Златния стожер).

 От направеното изложение могат да се изведат 12 божества, запазили се в българския фолклор по един или друг начин. Това са Слънчева майка (Стара Божа майка, Богородица), Слънце (Иисус Христос, Млада Бога), Месец, Деница (Яна, Дана), Янкул (Дан, Стари Яно; св. Иван), св. Илия, св. Никола, св. Огнена Марина, Архангел Михаил, св. Димитър, св. Георги, Господ. Към тях може да се прибави и Домна царица, с което стават 13. Основен момент в народните ни песни е семейството и продължаването на Рода. На това са подчинени и боговете. Те се разделят на две семейни групи, които влизат в роднински взаимоотношения. В първото начело стои Слънчевата майка, а в второто Домна царица. От семейството на Домна царица произхожда човешкия род и най-вече владетелския и жречески род. Те разделят страната на три части, а в последствие на девет. До този извод може да се стигне като се разгледат песните от типа “разделяне на земята от светиите” и синовете на Михаил, които са девет и са наречени “костадина”, т.е. царе.


Заключение
 Целият живот на българският народ е свързан с почитането на древните богове, създали света и живота на него, както и правилата по които той следва да се развива. Център на древната вяра е родът и семейството, създадено около огъня на дома. Народът почита своите предци и вярва, че те го пазят от всяко зло и се стремят да увеличат родословието. Най-голямото богатство на древния българин е било семейството, което се вижда от народните ни песни. Основателите на рода са били издигнати в богове. Това са били не само първите владетели, но и жреци, утвърдили обредите и обичаите. Самите богове са създатели на семейства, както се вижда от изследването. Боговете се грижат за умножаване на богатството. Сред българския народ всеки глава на семейство и съпругата му са жреци вътре в семейството и извършват основните действия от всеки обред. По същия начин старейшината на селището е главен жрец при обществените обреди и обичаи. Формата на семейството и рода се проявяват и на държавно ниво – царят е и върховен жрец и в него се отразява образа на върховния небесен Бог, който го е поставил на престола.

 

Литература:

1. Калоянов, Анчо. Български митове. С. 1979
2. Калоянов, Анчо. Българският шаманизъм. С. 1995
3. Калоянов, Анчо. Добър юнак с добра коня. В. 1986
4. Димитрова, Иваничка. Българска митология. С. 1981
5. Народна поезия и проза. Т.2,Т.4. С. 1988
6. Вековно наследство. т.1. С. 1976
7. Венедиков, Иван. Медното гумно. С. 1995
8. Венедиков,Иван. Златният стожер на прабългарите. С. 1987
9. СбНУ т.2-т.60 С. 1880-1994
10. Дражева, Райна. Гергьовден. С. 1982
11. Ганева-Райчева, Валентина. Еньовден. С. 1990
12. Василева, Маргарита. Коледа и Сурва. С. 1988
13. Беновска-Събкова, Милена. Змеят в българския фолклор. С. 1995
14. Веркович, Стефан И. Народне песме македонски бугара. С. 1980 (фототипно издание)
15. Братя Миладинови. Български народни песни. С. 1981 (фототипно издание)
16. Влескнига. Омск 2000

Hatshepsut:
Ламя


 Ламята е женско същество с иконографски вид на грамадно влечуго с остроноктести крака и кучешка глава и остри зъби. Устата и е толкова широка, че може да глътне човек или добиче. Тялото и е покрито с жълти люспи. Чести са образите с три или девет еднакви глави. Ламята е най-често мотив на народните песни и приказки. Живее на дъното на морето или в пусти гори, спира водите на кладенци, реки и езера също като самодивите. По този начин кара хората да жертват някой, за да го изяде.

 Въпреки страхотността й някои юнаци излизат на борба с нея и я побеждава, като отрязват главите й. Най–често такива юнаци са Крали Марко, Бранко юнак и Храбро юнак.
 Врагове на ламите са змеевете, млади мъжки същества в човешки образи, с опашка и с крила под мишниците. Долната част на тялото им е покрита с лъскави като злато люспи. Те обитават непристъпни гори и пещери. Названия като Змейова дупка, Змейов кладенец и др. са чести из България. Змейовете се хранят главно с мляко, ядат много бял хляб и пият гъсто вино. Змейовете са приятелски настроени към хората.

Източник: http://www.facebook.com/Balgarskiprazniciiobichai

Hatshepsut:
Свещените дървета на българите

На особена почит сред народа ни са дъбът, яворът, орехът и дрянът


Дъбът край пернишкото село Ракиловци е на близо 1600 години и се смята за най-стария на Балканите
„Израсло е дърво столовито, столовито грановито” – така започват много обредни народни песни, изпълнявани с пожелание за здраве и благоденствие на семейството. Ще видим стилизирани дървета в пъстрите шевици, в украсата на метални и глинени предмети. Златарите ги извайват върху скъпи украшения. Резбарите ги вплитат в красивите тавани, в иконостасите, навсякъде. Според народните вярвания дървесните видовете имат различни качества. Повечето от дърветата дават сили на човека, предпазват го от лоши влияния. Но понякога могат да причиняват и неприятности. Затова е важно да се знае мястото и значението на всяко дърво в сложната система от вярвания и обичаи.

Един от най–разпространените митични символи на вселената е т.нар. “Световно дърво”. Отделните му части олицетворяват идеята за триделното разпределение на света. Короната е символ на небесното, там живее Бог, светците и ангелите. Стъблото е земният живот, а корените се схващат като представители на долния, подземния свят. Всички тези пространства са обитавани от различни свръхестествени сили, според народната вяра. Освен като модел на организираното космическо пространство, “Световното дърво” съдържа в себе си архаичното разбиране за възможността да се преминава от един свят в друг. Това преминаване е в основата на редица ритуали. Под вековните корони на дърветата някога извършвали ритуалните церемонии. Като в храм принасяли жертви, правели курбани. В живота на народа ни ролята на “Световно дърво” обикновено приемали няколко дървесни вида – дъб, явор, орех и бор. Те се радвали на особена почит. Традицията строго забранявала такива дървета да се секат, дори да се кършат клоните им.

Дъбът, наричан още цер, горун или благуняк /от “благ” – сладък/ е дървото на Перун – върховния бог в славянската митология. Затова на Бъдни вечер в огнището трябва да гори голям къс дъбово дърво. От него се изработват и вещи от бита. Някога бухалката, използвана за пране на дрехи, можела да бъде само дъбова. Същото важи и за кобилицата, с която жените носели вода. Важно е да се знае, че и двата предмета участват в момински обичаи.

Яворът също е на голяма почит. Счита се, че под сянката на явор човек може да седи или да спи без страх от лоши духове. В народните приказки и песни се разказва, че дори Свети Никола, когато се измори от битките с морската стихия, ляга да си отпочине под яворово дърво. Сладкогласните кавали, с които овчарите свирели по цял ден също изработвали от явор. Яворова е и сватбарската чаша, с която ритуално се дава вино на младоженците, за да живеят в любов и сговор. Ведрото, с което булката за пръв път ще донесе вода на другия ден след сватбата, също е яворово. Защото само това дърво може да запази булката и момата от змейове и самовили.

Независимо, че орехът е свещено дърво, народната вяра не препоръчва да се седи дълго под неговата сянка. Според поверията, ако някой заспи под орех, ще се разболее.

Крушата не е сред свещените дървета. Но народната вяра й приписва предпазващи качества. Крушата расте у нас и в гората, по ниви и ливади. Нейната сянка е добра за жетвари и косачи. Народът ни вярва, че на круша може да се връзват люлките на малките деца, без страх от посегателства на лоши “влияния, дихания и духове”. Във фолклорните представи около люлките на бебетата винаги витаят различни митични същества, готови да им навредят. По време на изнурителния полски труд майките трябвало да оставят децата си задълго. Ето защо било много важно дървото, под което се връзва люлката, да е именно круша. Защото всички тези зли сили бягали много надалеч от крушата. Някога вярвали още, че крушата предпазва от лоша среща. Затова през лятото девойките носели венци, увити от листата и клоните на това дърво. А през зимата – на Бъдни вечер, трапезата не се кади без да има на нея сушени круши.

Дрянът е символ за здраве и дълъг живот. Затова и от него се правят сурвачките и коледарските пръчки.

http://www.desant.net/show-news/26954/

Hatshepsut:
Орисниците в българския фолклор


Орисници /наречници, рожделници, съдници/ в българските митове и приказки са три женски същества /сестри феи/, които ходят винаги заедно по света, посещават домовете с новородени деца и определят съдбата им. Това става в третата нощ след раждането им.

Тяхното обиталище е на края на света при слънцето. Външния вид на орисницата не е точно визиран в народните представи. Най-често те са представяни като чернооки, тънки и високи, като първата е на около 18, втората на 25-30, а третата около 30-35 години. Те са облечени в най-хубавата местна носия. По своето естество орисниците са типично наследство от матриархалната култура.

Техните предсказания били с толкова силно влияние, че никой не можел да ги отмени. Вярвало се, че наречниците са невидими и никой не може да ги чуе, освен майката или друга възходяща родственица на новороденото дете. Подслушаното не можело да бъде казано другиму под страх от онемяване.

В миналото хората наистина вярвали в съществуването им. Тъй като те прекрачвали прага на дома едва на третия ден след раждането, роднините на родилката задължително премитали двора, изпирали всички пердета и завивки, а на масата нареждали вкусни гозби и напитки. Оставяли в люлката всевъзможни дарове, лакомства, скъпоценности, с които молели орисниците да се смилят и благословят децата им, а не да ги наричат с лошо.

Смятало се, че това прави добро впечатление на орисниците и те били по-благосклонни. В случай, че няколко дни след това мъничето се разболеело, това се приписвало на злата прокоба, донесена от орисниците.

Ако след третия ден бебето зачервявало бузки и започвало да наддава по-бързо, майка му била убедена, че е "орисано"с прекрасна съдба.
С тях се свързва и традицията под възглавницата на детето да се оставя златна монета — един вид „подкуп“.

Вярата в съдбата е засвидетелстван елемент от езическия светоглед на много народи в Европа. За древните гърци олицетворение на съдбата са мойрите, за римляните – парките, за германските народи – норните. Славяните също имат персонифицирана представа са съдбата, която носи сходни имена: при западните славяни – судички, при източните – рожаници, а при южните – роденици, суденици, наречници, орисници. Специално сред българите този образ е познат като орисници, наречници, реченици, суденици. Любопитно е, че според Прокопий Кесарийски (VI век) славяните „не познават съдбата и въобще не признават, че има някаква сила над хората; и когато ги заплашва неизбежна смърт поради болест или изпаднат в тежко положение във време на война, те дават обещание да принесат в жертва на бога за душата си, ако се спасят; и наистина, ако избегнат смъртта, те принасят обещаната жертва и мислят, че спасението е изкупено с нея“. Широкото разпространение на вярата в съдбата обаче говори по-скоро за това, че византийският историк не е бил много добре осведомен, защото иначе трудно бихме си обяснили възникването на този троичен образ след VI век у всички славянски народи. По всичко изглежда, че той е бил много древен и е съществувал още преди големите разселвания на народите от славянската група в Европа. Според българското народно поверие орисниците са три красиви млади сестри, от които най-малката е на 18–20 години, втората – на 25–30, а третата – на 30–35. Те са безсмъртни, невидими са за хората и живеят на край света. И трите са облечени в красиви одежди, но се представят по различен начин. На някои места те имат подобен на мойрите вид – първата преде на хурка, втората измерва нишката, а третата държи ножици и прерязва. Другаде пък се отбелязва само, че една от тях държи борина в ръцете си. Смята се, че орисниците идват само на третата (или първата) вечер след раждането на детето и заставайки до главата му, определят житейския му път. Решаващо значение има наричането на най-старата от орисниците, която приема или отхвърля наричането на по-малките си сестри. Присъдата се записва на челото на бебето с резки по черепа, които обаче не могат да бъдат прочетени и разгадани от простосмъртни. Отредената съдба не може да бъде отменена по никакъв начин, дори и чрез божествена намеса. За тяхното умилостивяване и благоразположение се извършват определени действия във времето, когато се очаква появата им. Къщата се почиства, запалва се огън, детето се къпе и облича, маже се по врата и подмишниците с катран и мас, около него се нареждат нарочни предмети с надеждата, че те ще помогнат да бъдат предопределени бъдещите му занимания. В близост до новороденото се оставят мед и пита като жертвена храна. На други места в България бащата отива в гората и оставя под дърво три кравайчета. Дълбоката вяра в неприкосновеността на съдбата е сътворила изрази като: „Така му е писано“ и „Такава е орисията му“. Не са малко и приказките, в които се извежда поуката, че орисаното при раждането е невъзвратимо.

Навигация

[0] Списък на темите

[#] Следваща страница

Powered by EzPortal
Премини на пълна версия