Forum > Фолклор

Българските обреди

(1/2) > >>

Hatshepsut:
Българските обреди


Автори: Радост Иванова, Тодор Ив. Живков

Източник: http://liternet.bg/publish10/t_iv_zhivkov/obredi.htm


I. ОБРЕДИ И ОБРЕДЕН ФОЛКЛОР

Обредната система на всеки народ е съществена съставка на онези елементи от неговата култура, които в най-силна степен съхраняват етническото му самосъзнание и способствуват за неговото историческо развитие и самосъхранение. В обредната култура на народите се разкриват черти и характери, които показват естествения им стремеж към социално творчество и обективната потребност от регулация на обществения живот чрез колективно приети норми и ритуали, в които по своеобразен начин са съчетани моралът и изкуството, обичайното право и естетиката на колективното действие, формите за израз на колективни радост и скръб с възможностите за индивидуална изява на всеки член на дадена човешка общност. В този смисъл всеки обред или група обреди, свързани, в едно смислово цяло като обредно съдържание и обредно действие, се родеят с празника, превръщат се в празник, участвуват в изграждането на празничната система на даден народ. И тъкмо за това, разглеждайки обредите, ние получаваме знание не само за онези митологични, религиозни и други представи, които са занимавали въображението на даден народ и са били в основата на неговото културно творчество, но се домогваме и до разбирания за неговата психология, за някои от измеренията на неговия характер, до неговата етническа индивидуалност.

Изследователите отдавна са забелязали, че обредните практики са международни, че обредното творчество на отделните народи има твърде общи черти. Така например установено е, че основните обреди на европейските народи са свързани с твърде старинния мит за ежегодно умиращата и възкръсваща природа, че същата основа имат старите източни култове за умиращите възкръсващи богове Озирис, Адонис, Атис, Дионис и др. Тези култове оказват по-късно влияние върху зараждането на християнския мит за разпятието и възкресението на Христос. Безспорен пример за международния характер на един български обред е нашето нестинарство. Култът към огъня, който е основен в този български обред и свързаните с него обредни действия, е познат на всички народи, при това във форми, които са близки на българската обредност. Под различна форма елементи на древни митологични схеми откриваме в цялата българска обредност, в нашите песни, предания ит.н.

Относителното единство на обредното творчество на народите се обяснява не само с това, че в своето историческо развитие те са свързани помежду си, че имат общ произход или са общували помежду си в своя исторически път. Много от тези сходства се пораждат от общите закономерности на социалния живот в условията на древния начин на производство и са резултат от общото и единно развитие на човешката култура. Също така обаче върху обредното творчество на отделните народи влияят, без да са налице непосредствени междуетнични контакти, широко разпространени идейни движения и религиозни системи от древността до ново време. Без да можем (при всеки случай) да бъдем категорични в изводите си, ние можем да считаме, че върху българската обредност са сложили отпечатък онези религиозни възгледи, които споделят българските богомили и по-нататък, че тяхната обредност в една или друга степен е оказала влияние върху обредните практики на средновековна Европа.

Естествено е, че християнството, което ние официално приемаме при Борис I, създава известни предпоставки за приобщаване на изграждащата се тогава българска обредна традиция с останалия християнски свят. Естествено е също така, че онези българи, които в епохата на робството приеха мохамеданството, имаха в своите обредни практики някои елементи на мюсюлманската религиозна обредност.

Разбира се, и в двата случая ние имаме българска обредна система, тъй като, първо, сама по себе си обредната система още не е единствен белег за обща етническа принадлежност, и, второ, нито митологията, нито религията определят етнокултурната цялост на обредното творчество на народите. Обредното е компонент на всяка култура и в известен смисъл представлява изначална и постоянна потребност за саморазвитието на всяка човешка общност. Обредът е социално действие, чрез него се осъществява приобщаването на индивида към определена човешка група, изгражда се в социокултурен план единството на даден човешки колектив.

На преден план в обредното творчество изпъква интегралният му характер. Тази негова особеност откриваме особено нагледно в докапиталистическите форми за социален живот, когато трудовата дейност и духовното творчество, моралът и култът, изкуството и правото, словото и делото не са все още така разчленени. Оттука и огромната роля на традицията, на ритуалната регулация на социалното поведение, на цялостния живот на индивида и обществото в онези условия. Както тогава, така и по-късно, обредът е непосредствено свързан с проявите на социалната психика, той формира известно социално-психическо единство на колектива и заедно с това, въвличайки в сферата на обредното действие елементи на духовната и материална култура, той се превръща в действена форма за социално общуване.

От друга страна, всеки обред и всяка обредна система като цяло в специфична форма осъществяват онази верижна връзка между поколенията, която е така необходима, за да се наследява натрупаният социален опит, за да се осъществи предаването на културните ценности, на завещаните нравствени, естетически и други норми в обществото.

Обредът, по-нататък осъществяван в определено обредно време, а в повечето случаи и в конкретно обредно пространство, създава у човека и у целия колектив чувството за временно излизане от привичното и ежедневното. Чрез обредното действие хората насочват мечти и мисли към трайното и относително вечното в живота на обществото. Обредната ситуация най-често израз на желаното състояние на света и затова обредната система като цяло е насочване към бъдещето.

От друга страна, обредната система поддържа колективната памет, усета за минало, за родова принадлежност. В обредната система са заложени колективно утвърдени ценности, тя не е и не може да бъде неутрална като поглед към света, към делата на живи и мъртви.

И тъкмо затова, както в миналото, така и сега обредите са органично свързани с изкуството. Не случайно изследователите откриват началните форми на художествено творчество в първобитната обредност. Изкуството с неговите възможности за образно отражение на действителността, с неговите вътрешни възможности за познание и преобразуване на света винаги е било потребно на обредното творчество. Може дори да се твърди, че обредната система на всеки народ, на всяко общество е немислима без изкуството. При това в обредното творчество изкуството винаги е получавало специфично осмисляне и ето защо всяка култура познава свое обредно изкуство. Или, казано по-точно, всяка обредна система синтезира определени форми на художествената култура и способствува за тяхното обогатяване и развитие.

* * *

Hatshepsut:

Истинската история на всяка обредна система започва тогава, когато тя се изгражда и функционира в процеса на самоутвърждаването на даден народ, на определена етническа общност. И тъкмо затова, независимо от родството на българските обреди с обредните практики на славянските народи, независимо от влиянията, които изпитва нашата обредна култура от онова, което са ни завещали траки и прабългари, независимо от наследството на траки и римляни и от контактите с другите балкански народи, спецификата и особеностите на българското обредно творчество се разкриват в тясна връзка с развитието на българския народ, с неговия социален живот и духовно извисяване.

Историята на българската обредна и празнична култура е изключително богата. Многообразието от прояви на обредно творчество, които характеризират духовната култура на нашия народ, се определя преди всичко от особеностите на неговия етнокултурен разцвет.

Българският народ е един от първите, който се консолидира като етнос върху съвременната етническа карта на Европа. Независимо от неговата трудна и драматична съдба той преживява последователно всички познати форми за етническо самоутвърждаване - от племенната етническа организация до изграждането на национална общност от социалистически тип. Ако вземем пред вид, че обредната система е част от културата на етноса и се формира в зависимост от неговото развитие като етносоциален организъм, можем да очертаем исторически три периода в развоя на българската обредност.

Първо, обредна и празнична система на българите от времето на феодалните отношения. При образуването на българската народност наред със славянския език се налагат и други общи форми за етническо общуване и съвместно духовно творчество. Между тези форми трябва да отнесем обредната система.

Както е известно, славянските племена от "българската група" са твърде хомогенни като етнокултурна общност, което способствува за относително бързото развитие на един обединителен процес, за което съдействуват фактори от политическо и социално-икономическо естество. Освен това славянн и траки са твърде сходни помежду си по структура на своята етническа култура - обреди и вярвания, колективни форми за художествено творчество и т.н. По тази причина в новоизградилата се етническа общност чрез тракийското наследство се съхраняват в българската народностна култура обредни практики и свързаните с тях вярвания, дошли от обредни и митологични системи, свързани с по-стара балканска традиция От друга страна, славяни и прабългари също не са били съвсем чужди една на друга етнически групи. Тяхното териториално съседство в земите на днешна Украйна, Бесарабия, Молдова и Унгария (провинцията Панония), общите особености на земеделско-скотовъдния им бит, наличието на стадиално сродни нрави и обреди, на общи вярвания и обредни действия създава предпоставки за постепенно изграждане на нова обредна система която много скоро се превръща в основна съставка на културата на българското село.

А тъкмо селската култура е основната, изначалната в културното изграждане на новата българска народност. Казано иначе, в основата на етнокултурното ни изграждане стои родовоплеменната уредба на славянския етнос, което в значителна степен определя не само общите измерения на обредната система на българската народност, но и нейната духовна подкладка - езически вярвания, обредни символи, наследени представи за света, стереотипи на обредно мислене и пр.

По-нататъшното съхранение и развитие на тази обредна култура става възможно, защото тя е култура на земеделското и занаятчийското производство, защото е непосредствено и органично свързана с формите за саморазвитие на етноса, с неговите принципи за наследяване на културата от поколение на поколение. Макар и синтез на обредни практики от различен произход, тя е единна и нейното единство се изгражда като проява на единството на българската култура изобщо. Тъй като всяка обредност се формира, въвличайки в обредни действия елементите на художествено творчество на обществото, на неговата материална и духовни култура, тъй като езикът на етноса установява единство на обредни лица, на обредни предмети и обредни действия, обредната система на българите се налага като израз на езиковото единство на българската култура, на установяващото се единство на материалното и духовно творчество на българския народ. И доколкото обредното творчество е преди всичко процес на приобщаване на всеки член на колектива към социалното цяло, то обредната система на българската народност участвува твърде активно във формирането на единно българско етническо самосъзнание.

Приемането на християнството, естествено, внася нови акценти в българската обредна система, без да я променя по същество. По-скоро, както това е доказано многократно, новата религия не само нагажда изискванията на догмата към езическата обредност, но и в значителна степен се трансформира в едно битово християнство, което винаги е възмущавало ревнителите на "чистата" вяра. Една от многото причини за подобно развитие на народната обредност е и тази, че колкото и да е развито като религиозна идеологическа система, християнството няма онази всеобхватност и дълбока връзка с битието на човека от онези времена, каквато има наследената и вкоренена в неговия свят на земеделец дохристиянска обредност. Християнството не може да достигне до такива интимни родови връзки в живота на етноса, по които "изпокон века" се е изграждало духовно единство, то не е носило и не е могло да донесе на новопокръстените тази пълнота на естетическото изживяване от обреди и празници, която е носела богатата обредна фолклорна традиция.

Разбира се, в условията на класовото разслоение на българското феодално общество съществува и обредност от нефолклорен тип. Имаме всички основания обаче да смятаме, че фолклорната обредна система е била основната за културата на онова общество, че коледарските песни, сурвакането, погребалната обредност, обредните маскирания и пр. съвсем не са били чужди и на феодалния двор точно така, както не му е била чужда и останалата фолклорна култура - нашият героичен епос, нашият приказен фолклор, напето хороводно изкуство, нашата народна материална художествена култура. През годините на робството фолклорната обредност остава почти единствена форма на българската обредна култура. Тя остава основна и определяща и за онези българи, които по силата на конкретни обстоятелства са били принудени да приемат исляма.

Така че главното в българската обредност до Възраждането е българската фолклорна обредност, българското фолклорно обредно изкуство.

Вторият период на развитието на нашата обредност е времето на изграждането на българската национална култура.

Още в началните десетилетия на Възраждането относителното единство на българската обредна култура е нарушено. Новите икономически условия, новата структура на националната култура значително редуцира функциите на обредното творчество в обществения живот. Възрожденският град пък от своя страна съдействува за известна реабилитация на християнството, насочвайки значителен дял от обредните изяви на селищата към църквата. От една страна, новозараждащата се буржоазия в лицето на най-образованите си дейци се заема с "евангелизоването" на българския народ, насочвайки религиозната проповед срещу мирогледната основа на старите обреди. От друга страна, развиващата се съсловна диференциация на обществото променя обредната и празничната система. И, на трето място, първоначално под религиозна форма се създават обредни практики и празнични тържества, които напомнят за зреещото национално съзнание на българите. Вероятно началото на тази лова обредност ще открием във възрожденското чествуване на славянските просветители Кирил и Методий и по-късно с "отварянето" на религиозни и нерелигиозни по форма обреди към миналото на българския народ. Кълновете на тази национална по съдържание и функции обредност и празничност откриваме именно през Възраждането, когато чрез градската култура се преодолява регионалният характер на фолклорната обредност и като част от общобьлгарския културен процес се изявява с нови обреди и празници българското национално съзнание в Тракия, Мизия и Македония.

Естествено, по-нататъшното развитие на националната обредна култура е в дълбока зависимост от класовата основа на културните процеси. И без да навлизаме в подробностите на нейната съдба, можем да добавим, че в нея се открояват елементи на интернационално единство на обредното творчество, че тя постепенно се десакрализира, че трайното в нея е онова, което е в истинския смисъл на думата израз на демократичните тенденции в етнокултурната традиция. Плод на тези традиции е и зараждащото се пролетарско обредно празнично творчество, чиито следи откриваме и в днешната обредна и празнична система на българския народ.

В тези условия претърпява сериозни промени и фолклорната обредност. Настъпилите промени засягат нейната мирогледна основа и художественото й съдържание. Нейното изкуство няма достъп до художественото съдържание на новата обредност, която е свързана с художествената култура от нефолклорен тип. По силата обаче на ред обстоятелства фолклорната обредност се запази сравнително жизнена до най-ново време, за да бъде осмислена в условията на нашата социалистическа култура, която бележи третия етап в историческия развой на обредното творчество на българския народ.

* * *

Обикновено в анализите на българската фолклорна обредност отделните обреди и обредни практики се обясняват като практически израз на една мисловност, която се основава на възможностите да се въздействува върху природния и обществен живот по магичен начин. Един такъв вещ ценител на нашата фолклорна култура като академик М. Арнаудов пише следното: "Засегнем ли въпроса за идейната основа на прастарата натуралистична религия, запазила до известна степен и в късни епохи своята действена сила, трябва да кажем, че тя се свежда по начало към една предлогична мисъл, застъпена особено живо в магическите представи и обичаи." На тази основа видният фолклорист виждаше в цялата българска обредност магически практики, елементарни форми на магическо мислене и магическо действие. По този начин най-хубавите и най-дълбоки наши обреди като коледуването и лазаруването се свеждат до вяра в магическата сила на словото, до пожелания за плодородие и човешко щастие. Сама по себе си в основата си вярна, тази постановка за характера и смисъла на фолклорната обредност обеднява нашата представа за нея, а в значителна степен я и изопачава, свързвайки смисъла и съдържанието на повечето обреди с народното суеверие. По този начин обредната система на българите се рисува като примитивно познание, като наивна вяра и стремеж да се измени светът със силата на едно, както се изразява акад. Арнаудов, предлогично мислене.

И действително, старите българи са вярвали, че ако началото на годината бъде отбелязано на Игнажден от добър полазник, тя ще бъде плодовита. Вярвали са, че ако посипят коледарите или невястата с житни зърна, ще има плодородие по нивите, че зелената или сурова вейка, с която удрят децата на Нова година или друг празник, ще предаде своята жизнена сила на хората и ще им донесе здраве и т.н. Тези и ред други черти от магическата харакгеристика на народната обредност са верни и те в значителна степен определят нейните социално-психологически измерения, нейната жизненост, нейната практическа стойност и особено очарование. И заедно с това погледнем ли по-дълбоко в класическите български обредни действия, в обредните песни, в обредния реквизит, ще видим, че те съществуват върху една по-сложна основа, напомняща за развити митологични системи. Достатъчно е да хвърлим макар и бегъл поглед върху българските коледарски обреди и песни, както и върху коледарската благословия, за да се убедим в това. Както се догаждаха някои изследователи още през миналия век, в този важен дял от нашия фолклор са се съхранили твърде ясни черти от праславянската митология. В тези песни се пее най-често и навсякъде за раждането на млада бога, на бяла бога, самият коледен празник се нарича в Югозападна България Божич или Божик, което означава "млад бог, божи син" и се свързва с руското "Сварожич, син Сварогов". Прави впечатление също така, че българските коледари идват от долна земя, че техният път минава през кални реки и кални друмове, през води и реки, че те сварват стопанина-станеник да дели злато и сребро в ръце позлатени и нокти посребрени. В същите коледни песни се срещаме с чудно дърво, което расте сред морето или в чиито корени живее змей. Все в тези песни се пее за гибелта на българското царство по начин, по който в митовете на други народи се разказва за гибелта на света. Тук се срещаме със сюжета за юнака, който надбягва слънцето, за героя, който убива самодива и от нея потичат реки от злато и сребро.

Централно място в коледния обред заема също така бъдникът - отсечено в гората дърво, което гори цялата нощ. Добавим ли, че в тези песни християнските светци и преди всичко св. Георги и св. Илия допълват характеристиката на обряда по-скоро в митологичен, отколкото в християнско-легендарен план, ще се убедим, че първичното тука не е пожеланието за здраве и щастие, че основното е една митологична концепция за света, за неговата гибел и съграждане.

За по-стара митологична основа ни напомнят и други български обреди - обредите за дъжд, русалиите в Югозападна България, описани преди век от К. А. Шапкарев, нашата кукерска обредност и т.н. Би могло да се приеме, че от гледна точка на нейната митологична основа българската фолклорна обредност е сравнително единна, че в отделните обреди, независимо от техните регионални различия, в обредните песни се повтарят символи и сюжети, които взаимно се допълват и обогатяват. В такива моменти от нашата обредност и обреден фолклор откриваме, казано образно, детството на българския етнос и в тези черти и сега се е съхранило непреходното очарование на митовете и легендите.

Разбира се, тълкувана само като поетическа старина, тази обредност не би издържала превратностите на сложното ни историческо битие. За да просъществува през вековете, тя е била социално потребна. За българина земеделец тя е носела в поетически форми пожеланието за добро и щастие, плодовитост по стока и хора и е удовлетворявала вярата му в магическата сила на слово и жест, на танц и обредна вещ, на обредно действие и обредна маска. Тя е синтезирала в жизнено цяло формите на неговото изкуство. Обредната песен на българина е утолявала неговата естествена човешка потребност да претворява своя живот в образи, в които откриваме съкровени желания за щастие и сърдечна изповед за несбъднато благополучие.

Заедно с това фолклорната обредност по свой път символично и фактически е организирала социалното време на стария българин. Тя е придавала празничност и неотменност на онова вечно повторение на годишния аграрев цикъл, вплитащ в себе си и цялата културна традиция. Дълбоко в тази обредност пулсира интимно единство между труд и празничност, между труд и културно творчество.

Календарните празници и обреди на българина разкриват, че и до най-ново време фолклорната традиция се придържа към едно естествено членение на времето, което в своите конкретни форми следи производството на хляба. Годината се дели фактически на две части - есенно-зимен и пролетно-летен период. В зависимост от това можем да очертаем два основни цикъла обреди и празници - зимен и пролетен, - към които по един или друг начин се съотнася цялото обредно творчество на народа ни. По-нататък календарното време на българина получава ново осмисляне в имената на месеците, които в повечето случаи се назовават според най-важното в народната обредност - Голям Сечко (януари), Малък Сечко (февруари), Гергьовски месец (април), Цветен или Спасовски месец (май), Никулски (декември) и др.

В друг план художествено-обредните измерения на времето откриваме в онези периоди, наситени с вярвания и забрани, които по-плътно очертават мирогледните мащаби на тази култура - Мръсните дни, Русалска неделя и др., - за да стигнем до съвсем точното назоваване на добри и лоши дни, на добри и лоши часове и до онова разнообразно и най-често несвързано с християнството назоваване на отделните обреди и празници, за които ще стане дума по-нататък.

От друга страна, вплетен в този кръг от обредна подреденост на годишното време, Се реализира втори цикъл, не по-малко богат като културна изява и не по-малко свързан с човешкия труд. Става дума за обреди и празници, които проследяват социалния път на човека, фазите на неговото социално утвърждаване от колективи, които са и фази на неговото културно обучение в духа на приетите традиции. По този начин годишните и семейни обреди и празници образуват културно единство, те засягат по същество цялата система за общуване в рода и селището, свързват целия колектив в общата верига от грижи и радости.

Hatshepsut:

II. КАЛЕНДАРНИ ОБРЕДИ

1. Зимни обреди

Зимният период за старите българи започва от Димитровден - "Св. Георги води лятото, а св. Димитър - зимата". Времето на зимата според народните представи е от 30 ноември (св. Андрей) до 1 февруари (св. Трифон). Счита се, че от Андреевден (наричан още Мечкин ден, Едрей, Едрю) денят нараства с по едно просено зърно. На някои места на този ден варят всичко, което се сее и сади (кукуруз, боб, плодове), хвърлят през комина и викат:

На ти, мечко, кукуруз,
 а нам здраве и живот!

 Непосредствено след този ден и особено на Варварица (Варварин ден. св. Варвара) се забелязват освен обредни практики с чисто аграрен характер и поверия и обредни действия, свързани с болестите. На Варварица на някои места в Западна България девойки, наречени варварки, са ходели по къщите я са пеели песни за здраве и плодородие. В този кръг от празници особено се откроява Никулден. В българската митология св. Никола е покровител на морето. В негова чест се прави специално обредно ястие, рибник, за здравето на моряците и рибарите.

В дните преди Игнажден съществуват ред обреди и представи, свързани със смъртта.

Основно значение за цялостната характеристика на зимния обреден цикъл имат новогодишните обреди. Тези обреди у българите, както у всички европейски народи, са свързани със зимното слънцестоене и следващите го дни. Най-много и важни обредни практики откриваме около 25 декември и първи и шести януари.

В новогодишната обредност разкриваме представите и отношението на българина към настъпващата нова година. Вероятно към най-древните компоненти на тази обредност можем да отнесем различните видове гадания за времето, където личи стремеж да се предугадят пролетта и лятото не само и не просто като земеделско време, но и като следващ етап от съдбата на всеки човек, на всяко семейство. Гадае се не само за плодородие, но и дали ще се сключат бракове, ще има ли болести по хора и добитък и т.н. Тези гадателни практики са съпроводени с активно магическо въздействие на природата и човешкия живот. Изобилни са тука магиите за плодородие, за любов и брак. Отчасти с тези магически практики са свързани по съдържание и интонация песните, благословиите и целият обреден фолклор.

Особено значение в този кръг от практики и мирогледно-митологични представи има магията на първия ден, на първия месец, на първия посетител - с една реч, ролята на началото, на своеобразното сътворение на света. Във връзка с тази представа е и практиката да се удрят с живи клонки от дървета, вярвайки в тяхната очистителна сила.

Важно значение в новогодишната обредност заема култът на мъртвите - на тях се оставя ритуална храна с вярата, че те посещават селището и дома, ставя им се място на ритуалната трапеза и т.н.

Прави впечатление, че колкото и величални да са песните на коледарите, колкото и да е наситена тази обредност с благопожелание за щастие, тъкмо през това време, според вярването, излизат най-много нечисти сили, които застрашават човека. Именно по това време, от Коледа до Богоявление, са така наречените Мръсни дни (мръсници, поганни дни, некръстени дни, караконджови дни) - дванадесет дни, през които водата е опасна и нечиста. През гези дни бродят караконджолите - кон с човешка глава и крила, получовек-полукон или просто гол човек, който не е нищо друго освен въплътил се дух на мъртвец. През тези дни не се перат ризи, жените не си плетат косите и не ги мият, не метат. Тогава не се правят сватби и седенки. Ако през тези дни се зачене дете, трябва да се лекува - ако е момче, ще го люби змеица, ако е момиче, орисано е да го люби змей.

Мръсните дни и цялата същност на новогодишните обреди навежда на мисълта, че чрез тях не само и не просто се пожелава щастлива нова година. Те са обреди, чрез които светът се обновява, създава се отново от хаоса, от борбата между чисто и нечисто. И тъкмо затова в тези обреди основно значение играят огънят и водата - в края на цикъла, на Йордановден, Ивановден и Бабин ден всъщност идва пречистването с вода, идва обновлението на света. Всичко това образува скритата драматичност на новогодишните обреди - това е драматизмът на самото време, който произтича от състоянието на света през този период, от онова отприщване на злото, от срещата между живи и мъртви, от потребността човешкото битие да се създаде отново. Тази идея, идеята за цикличното обновление на света, е заложена дълбоко в цялата новогодишна обредност, тя прави тази обредност основна в целия български обреден календар. Защото не само пожеланията са свързани със следващия годишен ход по кръга на времето, а и редица обредни предмети и действия, които откриваме в новогодишната обредност, се повтарят и в други обреди.

След тези обреди идва февруари, който е време за сватби, т. е. време, когато започва самият живот и новите обреди, посветени на селскостопанския труд.

Предходник на новогодишните обреди е Игнажден, наричан някъде "млада година". Гледат кой ще влезе пръв в къщата, какъв ще бъде "полазът". Вярва се в добър и лош полаз. Някога стопанинът на къщата е отивал преди празника с бъклица, за да кани добър полазник. Този пръв гост влиза в дома с благослов, отива до огнището, сваля капа, разбърква огъня и нарича: "Колко искрици - толкова пиленца, колко искрици - толкова яренца, теленца, жребенца, дечица, а най-вече мед и масло и бяла пшеница по сираци, сиромаси и по цял народ!" Полазникът обхожда също така къщата с решето в ръце, пълно с плодове - орехи, леща, семе от гръсти, - и пак нарежда: "Да се роди, дето рало ходи, дето ходи и дето не ходи!" Даряват го с риза и пешкир, гощават го.

На този ден мома, която желае вече брак, отива на дръвника, сипва отгоре ечемик и нарича: "Който ми е на късмета, да дойде нощес да го жнем заедно!" През нощта майките удрят децата със сурова пръчка. На Игнажден коледарите се събират, за да изберат своя "цар" и започват разучаването на коледарските песни.

Същинската новогодишна обредност започва с малка Коледа (вечерта срещу 24 декември). На тоя ден посрещат на някои места малките коледарчета и ги даряват с кравайчета. Те влизат в къщите и питат: "Славите ли млада бога?", на което се отговаря: "Славим, славиме млада бога." В Софийско коледарчетата ги среща най-старата жена в къщата и ги обсипва с пшеница. По това време те удрят с коледницата на прага и викат:

Тък, тък, тък!
 Да се роди, да се роди,
 дека рало ходи,
 дека ходи и дека не ходи.

В българската обредност има три бъдни вечери - срещу Коледа, срещу Сурваки и срещу Водици.

На първата бъдна вечер, наричана така по цяло българско, особено важна роля играе бъдникът. На места той е сечен от момък, готов за женитба, облечен празнично - бъдникът е тригодишно церово или друго дъбово дърво. Отсеченото дърво се е посрещало в къщата най-тържествено. Момъкът пита: "Славите ли млада бога?" Всички отговарят: "Славиме, славиме, добре ни дошъл." Тогава момъкът го внася в къщи с думите: "Аз в къщи и бог е с мене." На други места нарича: "За много годин. Дошъл е Божик, носи ни берекет във всичко: ягнета, ярета, хлебородни ръжове, бяла пшеница, дълги овеси, големи гроздове, натежали дървета..."

Вечерта, миросан, бъдникът стои до огнището. На някои места са го срещали със специални песни.

За Бъдни вечер се подготвят голям брой обредни хлябове. Основно между тях е боговицата (богова пита, колач, светец). Отделно се меси кравай за коледарите. Това върши най-често момата в дома. Този кравай е богато украсен, той е "вит-превит кравай".

Особено внимание заслужава обредната трапеза на Бъдни вечер. Това е постна трапеза, на нея се слага всичко, което може да роди земята ни. Прекадена от най-стария, който върши това с лемежа на ралото, благословена от него, тя остава следа и в следващите български годишни обреди. Така например лемежът се мие на реката на Богоявление, а свещта остава "лековита" за цялата година. От тази трапеза захранват добитъка, над нея първом тържествено ломят боговицата - от нея оставят парче за къщата, за нивата, за стоката, за Богородица, за бога. На тази трапеза е оставено място и за мъртвите представители на рода.

В по-старо време, а на някои места доскоро на Бъдни вечер трапезата е била поставяна направо върху слама. Из тази слама се търкалят от болести, палят от нея около плодните дървета, пазят от нея за Гергьовден. Цяла нощ на Бъдни вечер трябва да гори бъдникът.

Към полунощ пристигат коледарите, водени от техния станеник. Женен между тях е само станеникът. Останалите са ергени. В тази вечер нему, в неговия дом изпълняват и първата си песен. Разделени на чети, те посещават всеки дом, пеейки песни на стопанина и стопанката, на момъка и момата, на малко дете, на овчар и пр. Най-големият дар за коледарите е моминският кравай. Над този кравай най-често станеникът изрича коледарските благословии.

Излязат ли коледарите от къщата, счита се, че Бъдни вечер е минал, че са дошли мръсните дни. През тези дни ходят маскирани обредни групи - старци, джамали, бабугери и др. Тези групи ходят до Водици. Старците носят дървени топузи, дървени пушки, имат си "булка" с дете - мъж, облечен в невестински дрехи.

Изключително интересна форма на тези обредни дружини образуват русалиите, които ходят тъкмо през дванадесетте мръсни дни - от Коледа до вечерта на Водици. Макар че не е свързан с обредно маскиране, обредът на русалиите носи много ярко календарно-митологичното значение на тези дни. Русалиите са дружини от 20 до 60 момци или мъже, на възраст от 20 до 40 години. Разделени са на 10-12 двойки - всеки има другар, с който е неотлъчно. Дружината се води от "балтаджия" и "кеседжия", след тях нова двойка "юзбашии", а след тях двама "чауши". Има още "слуги", свирци и тъпанджии. Напред вървят двама "калаузи", които съглеждат какво има напред и търсят в селата място за нощуване. Всеки от дружината е въоръжен - балтаджията с брадва, останалите - с голи мечове.

През дванадесетте дни на техния обреден поход по селата никой от дружината не говори. Играят специален обреден танц в кръг, без да се ловят за ръце. Вода не газят. Ако срещнат мъртвец - свалят го и го прескачат

Когато свърши ритуалният поход, влизат от левите "женски" врати на църквата и с изправен меч един по един застават пред свещеника за молитва и прошка.

И маскираните групи, и русалийските дружини, и коледарите не бива да се срещат по време на обредите. Иначе се води бой - още се помнят русалийски гробища, спомен за кървави схватки между срещнали се русалийски дружини. Тези групи, в които е подчертана особено силно обредната роля на неженените мъже, напомнят известните в старите митологии затворени мъжки съюзи. Очевидно е, че тук чрез обредното се признава социалната пълноценност на младите мъже и също така става ясно, че тяхното обредно дело е израз на ритуално общуване със света на мъртвите, откъдето получават и своята обредна сила да "редят" света по новому, да предопределят блага и щастие.

Самата Нова година у българите е свързана с Васильовден (Василия, Васил, Сурваки, Сурва). Много от гаданията и обредите, характерни за Рождество, се повтарят и сега. И сега основна грижа е обредната трапеза и преди всичко баницата, в която се поставя пара. След 24 декември това е втората кадена вечер и тя също е свързана с вяра в присъствието на мъртвите. Сламата, върху която се хранят тази вечер, носят по плодните дървета.

След първи петли започва сурвакането. Сурвакарите в миналото са били ергени или мъже. Със специално приготвени дрянови пръчки сурвакали за здраве и плодородие. Тези групи показват определени сходства с ритуалната организация на коледари и русалии, както и на маскираните обредни групи, характерни изобщо за зимната обредност у българите. В по-ново време сурвакат предимно деца. Общата благословка на българските сурвакари е:             

Сурва, весела година,
 голям клас на нива,
 червена ябълка в градина,
 жълт мамул на леса,
 голям грозд на лоза,
 пълна къща със деца,
 пълни обори със стока,
 пълна кесия с пари.
 Живо, здраво до година,
 до година, до амина.

На Васильовден се вари свинска глава. Тогава момите правят Дай-Лада (Тъй-Лади), един очевиден отглас от славянската митология, по-специално от култа на богинята Лада, покровителка на брака и семейството славяните. Събират се вечерта всички моми от една махала, поставят пръстените си в едно котле с чиста вода, оставят ги да престоят през нощта и сутринта напяват и гадаят коя за какъв ще се ожени. На някои места котлето с пръстените нощува под трендафил - едно растение, което играе важна роля в българската обредност.

След Васильовден следват обреди и празници, които потвърждават общата характеристика на зимния цикъл, за да дойдем до пъденето на поганните дни, до онова очистване на водата, на стоката и хората, което се извършва на Водокръщи (Кръстовден), на Водици (Богоявление), когато е последната, трета, кадена вечер, на Ивановден и в известен смисъл на Бабин ден. На преден план тука изпъква очистителната сила на водата - къпят се в селските реки, които вече са "чисти", къпе се младо и старо. В тези обреди откриваме освен ладуването и други момински обреди - савойница, водичарки,- които напомнят вече съвсем определено за пролетните момински игри и насищат обредната атмосфера с нови интонации и с по-определени мисли за брачно щастие. Особено внимание се отделя на новобрачните и на децата.

Метафоричен финал на зимната обредност откриваме в Атанасовден, във вярването, че на този ден св. Атанас обличал копринена риза, качвал се на планината и се провиквал: "Иди си, зимо, да дойде лето." В този смисъл с Атанасовден фактически от гледна точка на вярването на народа и на общия смисъл на неговата зимна обредност започва и самата нова година. Открити са хоризонтите на един нов свят. Пречистени душевно, българите започват новия годишен жизнен цикъл с поглед към съдбата на дома и рода, на нивите и стоката, с обновени сетива за своя живот.

Hatshepsut:

2. Пролетни обреди и празници

Както бе казано, пролетта и лятото у българите се обединяват в един сезон. И все пак известна разлика се прави, тъй като обикновено за начало на лятото се счита Гергьовден.

Вероятно няма да сгрешим, ако кажем, че най-вярно настроението и общият смисъл на пролетната обредност проличава още в обредите около Трифон Зарезан, празник на лозята. Наред с обредното зарязване на лозята се избира техен "цар". От отрязаните лозови пръчки се плетат венци, които се поставят на хамбара, за да се "остави плодородието в къщата". Група мъже с "царя" начело обхождат домовете, където ги угощават, а вечерта се събират и в дома на самия "цар".

Вероятно този празник е наследство от тракофригийския култ на Сабазий (Дионис), съхранен от българските славяни. Той обаче е интересен в друго отношение - това е празник, който изразява грижи към зреещия плод, празник на развиващата се природа. Докато в зимния обреден цикъл на преден план изпъкваше прераждането на света, тука и по-късно в цялата пролетна обредност се налагат грижите за зреещия плод, за сътвореното от човешки труд. Срещаме се с обреди за предпазване от вълци (Трифунците), от чума (Харалампов ден), но основното си остава светът на скотовъдеца и земеделеца, неговото съхранение като битие, като реална човешка радост. Може би особено богат в това отношение на съдържание е Власовден (св. Влас, власин ден). Народната етимология свързва името на празника с една болест по добитъка - влас. Очевидна е обаче връзката между този празник, на св. Влас, и древното славянско божество Волос, покровител на домашните животни.

Още по-пълно ни се разкрива очарованието и дълбокият смисъл на пролетните обреди с месните и сирни Заговезни. У всеки българин още има спомен от сирни поклади (наричани и прошчани поклади), когато се взема прошка от близките родственици, от кум и кума, като им се поднасят подаръци. Все в тази вечер е незабравимото "хамкане" на халвата. С това уточнение, че някога вместо халва на конеца са връзвали въглен, яйце, сирене - въгленът и яйцето са се пазели "за цяр".

Основното в обредите на Заговезни е паленето на огньове на високите места или по мегданите - това са оратниците, самодивските огньове, олелии и т.н. Палели са и все още на места палят оруглици - специални факли от слама, а на някои места вземат просто сламените пчелни кошери и ги въртят над главите си с викове:

Ората, копата,
дай ми, чичо, момата,
да я водя из дол в дол,
да й сеча бела хурка...

В Югоизточна България правят обредни хора около сирнишките огньове, наречени "кавале". Пак в Югоизточна България е известно чилкането - момците мятат огнени стрели към моминските дворове, а в Югозападна България са хвърляли огнените стрели с лъкове.

Все през този период ходят кукерите. Най-често ги срещаме на песи понеделник. Тяхната дружина се състои от млади мъже и от ергени, облечени в специални облекла. На някои места се наричат арапи, джамали, а в Средна гора - кукери, старци, маскари, бабуреци. Групата има свой "цар", "старец", "баба", кукове, главен кукер. Срещат се "младоженец" и "булка". Можем да срещнем още "циганка", "дракус", "попове", "лекари", а в ново време дори "стражари". Кукерите са въоръжени с дървени саби, с дървени топузи. Важен техен атрибут е кроеното и прочутите кукерски звънци. Групата изобразява сцени на открадването на "невестата", на нейното "дете", "убиване" на главния кукер и неговото "възкресение". Те извършват ритуално заораване и ритуална сеитба на мегдана. След "сеитбата" "царят" произнася благословия за плодородие.

Съществуват и други форми на обредно преобличане през тези дни. Независимо от тяхната конкретна проява можем да предположим, че в своя произход тези игри са съхранили отглас от древната представа за умиращата и възкръсващата природа.

Все през Сирница в Хасковско и Бургаско съществува младежки обред зора или гора - всяка сутрин, още преди изгрев, момци и моми излизат на горски кръстопът и обърнати към изгряващото слънце, пеят например следната песен:

Бял вятър духа,
гора люлее,
снегове топи -
три реки течат,
три билки носят:
първата билка -
за първо либе,
втората билка -
майци душата,
третата билка -
саминка Рада.

Между пролетните обреди е Тодоровден (Тудорица, конски Великден) с тържествено почитане на коня, с бурните български кушии, обред, белязан със знака на твърде древни култови практики.

На много места първи март е вече началото на лятото. По цялата българска земя сучат мартеници - повече червени, пренесени през огън - и ги връзват на хора и на стока, на плодни дървета, под камък, за да проверят още веднъж брачното щастие на девойката.

Девойката ще навлезе пълноценно и категорично в българската фолклорна обредност именно през този период. На Младенци, наричан в източните ни земи "свето четиресе", девойките ще излязат пак преди изгрев в гората, предвождани от онази, която ще бъде войвода на лазарките. После се срещат на реката с момците и играят.

Така достигаме до най-пищните и най-дълбоки по смисъл пролетни обреди - тези около Връбница. Това са моминските игри лазар, буенец, данеш. "Ходенето на Лазар" е момински обред, който напомня по структура ергенското коледуване. Лазарската чета си има обредно избрана кума, свой обреден костюм, който има характеристиките на невестинския. И те, както коледарите, обхождат всеки дом и всекиму пеят подходяща песен. Някъде минават през нивите, уверени, че след тяхната стъпка плодородието ще бъде още по-голямо.

Момата, която е лазарувала, в предстоящата година ще встъпи в брак. Лззар е веднъж в живота и затова е радостен и тъжен. Лазар се чака и той е митичен и царствен в златните си колца. След него никне трева и вървят пауни, от техните златни пера моми и невести вият китки, пръстени. Щедро, пеейки и танцувайки, лазарките пресъздават в поетични образи картината на пълно благополучие и най-вече бъдещия брак, след който се вижда златната майчина рожба. Лазаруването свършва на Връбница с кумиченето на реката. Някъде пускат по водата обреден хляб, наречен кукла, на друго място венци от върба. Онази, чийто залък или венец върви най-напред по водата, ще стане кума на следващия лазар, тъй като нейната предшественичка вече ще се е задомила. Някъде хорото на лазарките се извежда от реката от момъка, за който ще се ожени досегашната кума.

Вярва се, че девойките, които са участвували в лазаруването и са се кумичили, няма да бъдат залюбени от змей. Защото срещу караконджолите от Зимния обреден цикъл тук, през пролетта, се срещаме със самодиви и змейове. Песните на лазарките и особено песните на Великден съдържат твърде много сюжети, чийто драматизъм и своеобразна поетическа прелест извират от срещите със змея, от онези вярвания и сблъсъци, говорещи не само за убедена вяра в съществувасето на тези митични същества, но и за трагичните срещи и разлъки с тях.

Великденските обреди н празници са обреди и празници на всички, на целия селищен колектив. До ден днешен те са свързани с боядисването на яйца - едно самобитно изкуство,свързано с древната митология на яйцето и с неговите лечителни, гадателии и други функции в народната практика. Първото великденско яйце се пази до иконата или в сандъка с моминия дар до другата година, до следващия велики четвъртък. Някога, когато са червили яйцата, булките и момите са пеели нарочна песен и тази песен е за змея за момата, любена от змея. Друго изкуство са великденските хлябове. Те приличат на коледните, но имат във формите си червени яйца. Тези хлябове заедно с всички обредни хлябове на българина навяват на мисълта, че хлябът е не само предмет на езически култ. Хлябът, особено обредният, е изкуство. На него намираме претворена цялата символика на българската обредност, образно отражение на бит и вяра, внушителен показ на пластичната дарба на българката.

За българина голям празник е Великден, но още по-голям е Гергьовден, "цветен Георги".

Минали са великденските хора, минал е шегаджийскнят първи април, за да се отпразнува първото мляко, за да бликне зеленината върху порти и стока, за да заблести в цялата си красота обредността на една скотовъдна култура, характерна за Карпатите и Балкана, заровила корените си в дославянско време. Първото мляко ще се издои през пръстен или през кравай, на св. Георги ще се заколи първото агне - най-често бяло, със зелен венец на главата, със запалена свещ върху непоникналите рогца. Агнето се коли под плодно дърво, пред огнището или до източната страна на къщата. Кръста на жертвата се пази за лек, с нея мажат бузите на децата за здраве. Навсякъде жертвата се изяжда на общоселска трапеза. И тук не минава без изкуството на обредния хляб. Някъде той се меси с "няма вода" (мълчана вода), набрана от три или девет кладенци и донесена мълчешком. Най-хубавият от умесеннте хлябове се нарича "кошара" или "св. Георги".

На този ден се търкалят на роса за здраве. Отново се правят момински напявания на кладенеца, гадае се за щастлив брак, младите се люлеят иа люлки и т.н. Иманярите търсят иа този ден съкровища.

След Гергьовден се гонят змии и гущери на Еремия, ходи се на роса на Спасовден. Някъде ходят калушери - обредна група, близка до русалките, която изпълнява един ритуален танц под звуците на специална мелодия и лекува от "самодивска" болест. Русалската неделя е време за лекуване, време ма самодивски безчинства. Все след Гергьовден в Странджа играят иестинарите.

* * *

Във фолклорната култура иа българите има няколко обреда, по начало у много народи, които нямат календарна дата, но по смисъл и са свързани с лятото. Между тях ще отнесем пеперудата. Пеперудата е девойка, накичена със зелени вейки, която, съпровождана от други момичета и обливана с вода, играе от двор на двор, за да има дъжд. Този заклинателен танц е познат навсякъде и весел на пръв поглед, той ни напомня мотиви за жертва. В Западна България обредът се изпълнява и до оброчни кръстове. И тук стои споменът за нашата езическа древност, както и в друг обред (Герман или Скалоян), разпространен в Източна България. Това е глинена кукла, която погребват и оплакват, молейки се за дъжд. Пеят момичета и оплакват точно така, както оплакват майките по гробищата.

Лятото, времето на жътвата, идва със своите обреди. От деня на лятното слънцестоене (24 юни/7 юли), на Еньовден "Еньо намята дванадесет ямурлука и отива за сняг." Както у всички европейски народи, на този ден събират лечебни треви. На този ден някъде ладуват като на Васильовден. Някъде правят Еньова буля - малко момиче в мъжка дреха, носено от група момичета, обикаля всички кладенци. Под стъпките на момичето, което носи Еньовата буля, хвърлят цветя и треви, които се пазят за лекарство.

През лятото се срещаме на някои места с маскарадни игри. На Илинден и на други дни се правят курбани. Все по-чести стават селските сборове. Идва Димитровден, идват обредите за помен на мъртвите. Обредният календарен цикъл се доближава до своето начало, а с това и цялата култура на българския селянин се поема от следващото поколение. Всеки е направил една крачка и с това е променил мястото си в обредните практики, променил, е ролята си в тях и в обществото. Естествено, най-щастливи са онези, които след като са лазарували и коледували, след като са изживели всички наслади от магико-поетичннте опити да предугадят бъдещето, вече са пристъпили прага на семейството.

Hatshepsut:

III. СЕМЕЙНИ ОБРЕДИ

Българският народ в своето многовековно съществуване е отбелязвал най-значителните моменти от живота на отделния човек. Във връзка с това са се оформили сложни обредни комплекси, съсредоточени главно около раждането, женитбата и смъртта. Те имат старинен произход и отразяват древни представи и вярвания.

1. Обреди, свързани с новороденото и малкото дете

Началото на човешкия живот в миналото се посрещало с редица обреди, целящи да означат приемането на новороденото в обществото. Между тях най-важно място заемало кръщенето. След приемане на християнството по нашите земи названието "кръщене" се наложило за църковния ритуал, свързан с именуването на детето. Църквата обаче не успяла да създаде нещо ново, оригинално, което да измести народните обреди. Предназначението на народния обред се вижда от различното отношение към детето преди и след кръщенето. Не само раждането и родилката, но и самото новородено са се считали за нечисти. Затова детето се повивало в пелени от стари дрехи, а за него и майката се приготвяло отделно легло от слама, застлано с износени завивки. Наричали детето с обидни названия: "голчо", "кушльо". С други думи, смятало се, че новороденото все още не е член на семейството. Не го изнасяли навън, защото вярвали, че е изложено на опасност от страна на злите сили.

В миналото детето се кръщавало в първата неделя или най-късно до три седмици след раждането. Бързали да кръстят новороденото особено онези, на които децата им "не траели", умирали наскоро след раждането. В такива случаи обредът се извършвал още в деня на раждането или най-късно до третия ден. В села, където нямало черква, кръщенето ставало у дома. Слагали в отделна стая котел с вода и в присъствието на кръстника, кръстницата, домашните и някои гости свещеникът извършвал обреда така, както се извършвал той в църквата. Не се допускало майката родилка да присъствува на кръщенето. Вместо това тя, затворена в друга стая, вършела различни видове работа. Ако детето е момиче, тя по малко предяла, плетяла, тъчала, перяла, везала и т.н. Ако е момче, вземала брадвата да сече, дялала, въртяла свредел, пипала ралото и пр. Вярвали, че когато порасне, момичето ще стане работна мома и невеста, а момчето - добър стопанин и домакин.

Щом свършел обредът, кръстникът поемал детето върху ново бяло платно, в което го повивали. Завързвали повитото дете със специален повой, обшит от двата края с червена вълнена прежда. На единия му край зашивали стара сребърна монета и китка цвете. Слагали му шапчица, също с монета и цвете. В този вид кръстникът занасял детето на майката и й го подавал през прага, без да влиза в стаята при нея, изричайки разпространената навред по българските земи формула: "Вземи си го! Даде ми го поганче (еврейче), връщам ти го християнче!" След това й съобщавал името.

Кръстникът преди имал изключително право и свобода да избере името на детето. Той проявявал предпочитание и вкус, които несъмнено се регулирали от традицията. Най-често първородното дете подновявало името на свекъра или свекървата. Здравата традиция за многодетство в българското семейство позволявала да се зачитат не само най-обичаните и най-уважаваните роднини в двата рода, но чрез избора на име да се вложи някакъв смисъл или пожелание. Така именуването на новороденото се явява не само най-съществен момент от символичното му навлизане в обществото, но и знак за етническа принадлежност, знак за приобщаване към българската народност.

След кръщенето слагали трапеза, поставяли донесените от кръстника и кръстницата погача и дрехи за детето. Майката от своя страна ги дарувала с чорапи, платно и др.

Понякога с кръщенето се сливало и правенето на пита. Обикновено обаче се събирали на пита известно време след това. В отделните области на страната обредът носи най-често названието на хляба, но има и други имена, например: голяма пита, пречиста пита, повойница, трахна, смидал и др. На питата участвували главно жени и деца от селото или махалата. За целта в семейството на домакините се приготвяла прясна пита без специална украса и ядене според сезона. Всяка от гостенките също носела пита и каша или пържени яйца заедно с нечетно число подаръци за детето: риза, чорапки, шапчица и др. В средата на трапезата слагали домашно приготвената пита, върху нея - питата на първата гостенка и донесените подаръци за детето. Най-отгоре майката и всяка жена поставяли по една монета. Подаръците и парите се прибирали за детето и започвало угощението.

Някъде, преди да се разчупи питата, жената, която е помагала при раждането (бабата), или друга жена, подскачала и вдигала хляба високо, като благославяла детето да расте, да остарее и да побелее. Преди да хапнат първата хапка обаче, отделяли от всичко по малко в една голяма паница за родилката. Тя трябвало да го изяде, за да има кърма и да е сито детето. След това започвала веселбата.

Отначало бабата или най-добрата певица изпълнявала една-две песни "зя адет". Това не били случайни песни. Те имали обредно-величален характер. Ако детето е момче, в песента се възхвалявало мъжкото дете, което се родило и на сутринта продумало на майка си да го окъпе, че да порасне и да вземе на царя царството и на краля кралството. Ако е момиче, в песента се разказвало за майка, която държи на коляното си дъщеря си Денка и я подканя бързо да порасне, за да се задоми. Следващият момент от песента вече представя Денкината сватба. Така в стила на възхвалата малкото момче се представя като юначен момък, готов да брани родината, а момиченцето - красива невеста, способна да изпълни задълженията си към обществото като съпруга и майка.

Веселбата продължава с различни трапезни песни, а оттук-оттам започнали да се обаждат: "Дайте да видим за какво сме дошли! Къде е принова!" Тогава майката донасяла детето и го давала на една от гостенките. Тя, след като го подържи и погали "за здраве", го подавала на следващите. Те му се радвали а възхищавали, а в същото време го наричали с грозни епитети, за да не урочаса.

Смятало се, че ако не се направи пита или повойница на детето, то няма да се ожени, като порасне. По този повод ето какво пише нашият фолклорист и етнограф Йордан Захариев: "Разказват, че в някое село в Краище (област в Кюстендилско) в отдавно време правили повойница на 25-годишен ерген, защото не могъл да се ожени: повили го като малко дете в черга вместо в пелена, положили го от едната страна на огнището, като турили около главата му всички необходими работи (катран, чесън, лук и др.), що се турят на пеленаче, накарали го да си затвори очите, като че ли спи, а жените от махалата от другата страна на огнището му правили обичая повойница."

Към обредите за приобщаване на детето спада и обредното подстригване. То се извършвало в края на първата година само за момчетата. В Кюстендилско например това е било обред, почти равен на кръщенето. За целта канели кума и кумата, слагали трапеза с погача. Върху погачата поставяли съдче с мед, ръжени класове и стрък босилек, а също и донесената от кума "капица". Тогава майката довеждала детето пред кума, а той с ножици в ръка трябвало да подстриже малко от косата на момчето. В този момент специално поканена песнопойка запявала песента за Стоян, който стригал вакли шилета по Стара планина, а кумът благославял: "Айде, аирлия да е! Да ни порасне, да ни зарадува наш Иван! Майка и баща с него да се подносът и да му се радуят!"... След благословиите кумът допирал класовете до косата на детето и го подстригвал. Слагал отрязаната коса в старата шапка заедно е класовете, а вместо нея му поставял нова. После питали момчето какво са сложили в старата му шапка и по отговора гадаели какъв ще стане, като порасне. Несъмнено подстригването е обред, свързан с отговорната стопанска и социална роля, която се възлагала на мъжа в патриархалното общество, и с желанието малкото момче да оправдае надеждите на семейния и селския колектив.

Навигация

[0] Списък на темите

[#] Следваща страница

Powered by EzPortal
Премини на пълна версия