Автор Тема: Непубликувана статия на ген. Христо Луков  (Прочетена 1795 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Радко

  • ιYι Свободен- Социален- Национален! ιYι
  • Site Supporter
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 1275
  • Country: bg
  • Карма: +503/-21
  • Пол: Мъж
  • ιYι Не предавай, не лъжи, обичай Родината! ιYι
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Firefox 18.0 Firefox 18.0
    • Ген. Христо Чаракчиев
  • Интереси: Националсоциализъм
  • Зодия: Aquarius Aquarius

България е обединена. Идеалът на всички поколения след освобождението е осъществен. Народът прибра в широките си пазви, своите свидни чеда от Добруджа, Македония и Тракия робували тежко до сега на разни господари и отдъхва облекчително. Радостен е той и обнадежден. Но се радва, някак стиснато, сънливо. Не се отдава всецяло на радостта си. Защото е едновременно и загрижен. Загрижен е за утре, мене това не ме смущава, защото всъщност, тая игра е тъкмо най-доброто и творческото в радостта на нашия народ и което  трябва да ни успокоява и да ни вдъхва вяра във възможностите на собствените ни сили да превърнат факта на националното ни обединение в едно здраво и трайно дело. Защото да имаме етнически граници на, своята държава е още нищо, по- важното е да пресъздадем държавата в разширените и предели, като крепост на българщината жилава и здрава, способна да устой на всеки натиск, отгдето и да иде той.

Труден е пътят на българското национално обединение, стръмен и неприветлив. И много мъки, много кърви и жертви бяха потребни, докато изкачим върха. на два пъти едва не паднахме в пропастта. Но верният другар в борбата не ни остави. Опрени на победоносната му десница, най-после ето ни горе. Та кога историческия път на българския народ  е бил по- равен и гладък? От Испериха и до ден днешен нашата служба е била да се борим за своето място на Балканите. И колчем сме оставали верни на тази си съдба, имали сме свобода, държава творили сме култура и величие. Напротив нещастията са ни идвали, когато е отпадала готовността ни да се борим, когато сме предпочитали спокойствието пред подвига и жертвата.

Що ни чака сега, когато сме изкачили стръмното на националния ни път : отдих, спокойствие, лесен живот? Не. Чакат ни нови борби  за суверенитет върху националната земя и подвизи за нови национални постижения. Да се поддържа у народа такова съзнание, значи да се държат бодри жизнените му сили и да укрепва волята му да живее достоен живот.

А всичко говори, че националните сили, наистина трябва да се държат на щрек. Като изключим един, всички останали съседи не сториха хас от нашето обединение. Те не ще се примирят с него още дълги години и всякога ще проявяват тази си непримиримост, колчем се покажем слаби или се намерим в затруднение. Тази е истината. И аз предпочитам да бъда наклеветен във военнолюбие от професионалните миролюбци, отколкото да я скрия. Ние дълги години ще трябва да браним обединението си. Затова трябва да бъдем преди всичко силни.

Ала не само поради това. Новата българска държава сега е извикана да играе още по- решителна роля на Балканите. Заела място, тъкмо на кръстопътя, гдето се срещат големите интереси на велики народи, България сега още повече не ще може да отбягва от колебанията в голямата политика на югоизтока, както за лишен път напоследък се обедихме. “Балканите за балканските народи“ се оказа химера за наивните и нищо повече от един лукав ход в политиката за обграждане на Германия. Трябва ли да продължаваме да се заблуждаваме и сега, че е възможно да се турят в каква и да е хармония, толкова разнообразните и преплетени интереси от каквито гъмжи пространството от Трапезунд до Алпите и от Карпатите до Крит, щом великите сили остават разделени в своите стремежи към проливите и към близкия изток?

Тази е тя, действителността, сложна и тежка и за която в името на големите интереси  на нацията, трябва да държим добра сметка. Значи ли това, че съдбата е обрекла балканските народи да живеят в размирие и вечна вражда? Не. Не бива да искаме и не бива да вярваме, но не бива и да се заблуждава ме, че балканското братство може да настъпи още утре, стига само да пожелаем. То ще бъде една от целите на външната ни политика, но не и единствената, за която може да се пожертвуват големите интереси на държавата и нацията. И в това направление ние сигурно ще бъдем зидари, а не рушители. Но не трябва да бъдем и наивни.

Трябва ли, след всичко това, да се позоваваме и на уроците на нашето историческо минало, за да се убедим в абсолютната необходимост да бъдем преди всичко силни, за да може да твори нацията ни в мир, трудолюбие и културен напредък? Кого още трябва да убеждаваме от нас, че извън българската държава няма сигурност нито за езика, нито за четмото на българина? Петстотин години робувахме без да загубим език и съзнание народно, но стигаха 25 години на модерното варварство, за да похити девствеността на коравата инак българщина в доскоро поробените краища на българската земя. Този е той горчивия опит от нашата близка орис. Той трябва да ни държи очите отворени и мисците корави и яки.

Борба и сила, обкръжени от ореола на най- хубавото и почетно съдържание, което може да се вложи в тия две думи – ето опорите, върху които ще се изгражда сигурността и напредъка на нова, обединена България. Борба с всичко, което пречи за развитието на българщината: борба със себе си най- напред, за да превъзмогнем недостатъците, които ни съпътстват, борба със земята, за да сразим беднотията и тъй да станем по – годни да браним бащинията си. и сила, всестранна на дух, държава, войска, стопанство.

С борба и със сила ще градим държавата си, но не с насилие. Ние няма да повторим печалния опит на бивша Югославия. Като не можа да опре изграждането на своята скърпена империя върху плещите на едно здраво национално съзнание и като не можа да намери своята нова мисия в живота, Югославия възприе насилието, разврата и денационализацията, като единствени средства за притъпяване на националните различия и копнежи на народите, които я населяваха в името на една нескопосана идея за създаване, чрез насилие унитарна държава с унитарен народ. И се провали.

Ако трябва да подражаваме, ние имаме свой собствен обединителен, поради своя исторически блясък пример от далечното ни минало. Примерите на първото ни царство. Исперих, Борис не покоряваха славянските племена от Мизия, Тракия и Македония с насилия и кърви, нито ги обайваха със своята висока и изтънчена култура, а ги приобщаваха към българската държава със силата на нейния авторитет, като организация за ред и грижи за народа и преди всичко с високия морал, с който еднакво се отличаваха цар и велможа, войник и поданик. Туй беше то новото, което в древността българите донесоха тук на Балканите и с което под носа на двете велики империи – Римска и Византийска и на могъщото влияние на техните стари цивилизации, създадоха нова държава, със самобитно устройство, и нова цивилизация, която наложиха на цялото славянство. Ето кое трябва да ни вдъхновява в новия ни национален и държавен живот. Ето на кое трябва да подражаваме.

Една държава могъща, силна с правото и с морала и един народ с борчески дух и със стремеж да твори история, ето новият идеал, за който всеки българин трябва да бъде готов да се жертвува.

            Аз твърдо вярвам, че така и ще бъде !

            Ген. Христо Луков

Източник: www.lukovmarsh.info


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf