Автор Тема: Животните в българския фолклор  (Прочетена 6678 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7276
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.14 Opera 12.14
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Животните в българския фолклор
« -: Февруари 28, 2013, 16:19:55 »
Старите вярвания на българите за животните

С тях са били свързани множество обредни практики и митична символика


Конят е бил свещено животно за прабългарите, а за кучето се е смятало, че е слуга на Бога и гони дявола

Животните, които имали най-голямо значение в помъника на българина, били на особена почит.
 Воловете например били наричали „ангели” – на тях път не се пресича, става им се на крака. Дори вълк не ги напада, когато са впрегнати.

 В народните представи кучето пък е слуга на Бога. Смята се, че е създадено да гони дявола. Легендите разказват, че то е ухапало Лукавия за крака и той окуцял. Кучета, родени в събота („съботници”), са недосегаеми за зли сили и пазят дома при епидемия, особено при чума.

 Конят е свещено животно за прабългарите. Тяхното знаме е било конска опашка. В мирно време е било забранено той да се язди. Във фолклора той нежно е наричан „конче звездочело”, „коня-вихрогоня”, „кобилки лекогривки”. Дори и чумата не е посягала на човек, който е качен на кон. От него са бягали змейове и самодиви. Вярва се, че да се сънува кон е добро предзнаменование.

 Котката обаче е смятана за зло и отмъстително животно. Приема се, че вампирите се явяват в образа именно на котка. Срещата с черна писана е лоша поличба, а нейната поява в сънища се тълкува като знак за болест.
 Старите притчи разказват, че когато умирал стопанинът на къщата, кучето плачело за него, докато котката се радвала. Така се обяснява пословичната вражда между двете животни.
 Мишката се възприема за „нечисто” животно, което е във връзка с отвъдния свят. В мишки се превръщат вампирите, демоните и вещиците. Ако мишка пресече пътя на човек, това предвещава нещастие.

 Вълкът също се възприема като нечиста сила. От друга страна се смята, че той е най-големият враг на вампирите. Често във фолклора е изобразяван куц и еднокрак. Ако сънуваш вълк, това се тълкува като предстоящо зло. Вълча козина, зъби или кости се използват при направата на амулети. При уплах пък се яде сърце от вълк.

 В българските народни вярвания заекът се смята за демонично животно — върху гърба му язди дяволът. Ако заек пресече пътя на човек, то той трябва да се върне обратно или, ако работата му е неотложна, трябва да удари коляното си с бял камък и тогава да продължи, защото иначе го чакат беди. Хванатият див заек се хвърля вързан в тръни, за да се набоде дяволът и да умре. На бременна жена не се разрешава да яде заешко месо, за да не се роди детето й с т. нар. заешка уста. Народните вярвания за животните избледняват и отпадат от митичния светоглед на българина още в края на ХІХ в., но обредните практики, свързани с тях, се запазват до много по-късно – чак до средата на ХХ век.

http://www.desant.net/show-news/26672/
« Последна редакция: Декември 09, 2016, 19:53:55 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7276
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.14 Opera 12.14
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Животните в българския фолклор
« Отговор #1 -: Март 04, 2013, 16:00:16 »
Животните в българските народни приказки


В приказния фолклор от цял свят се срещат представители на всички животински видове. Чрез тях възрастните са възпитавали и забавлявали децата много преди да се появят радиото, телевизията, компютърът и интернет.

 Едно от най-предпочитаните като герои на приказки животно е мечката. Според народните вярвания тя предпазва от болести и се смята за символ на плодородие и майчина грижа. Стара легенда разказва, че мечката е произлязла от момиче, чиято майка починала. Бащата се оженил повторно, но мащехата се оказала зла жена. Всеки ден тя карала девойчето да ходи на реката с чувал вълна и да я пере, докато побелее. Но колкото и усилия да полагало то – от сутрин до вечер, никога не успявало да избели вълната. През цялото това време то отправяло молитви към Господ, докато един ден той му отговорил. Казал на момичето да наметне вълната върху гърба си като козина и го превърнал в мечка.

 Затова мечката ходи на два крака и често помага на хора, загубили се в гората. Съгласно поверията, ако се изгори косъм от козината на мечка и с него се прикади човек, разболял се след силна уплаха, той непременно ще оздравее. Вярвало се е, че да те гази мечка също има лечебно въздействие.
 Не случайно в българския приказен фолклор тя я наречена гальовно Баба Меца. Тя е много уважавана заради лечителските й способности и затова не се убива при лов, с изключение, разбира се, на стръвниците, които нападат животни и хора.

 За разлика от нея, лисицата, която също е главен герой в много приказки, е символ на хитрост и измамничество. Затова и хората казват „хитър като лисица”, т. е. лукав човек, на когото не бива да се доверяваш.
 Вездесъщата Кума Лиса мами наред всички животни, преструва се на умряла, краде, надвива с хитрост дори човека. Въпреки че е отмъстително и коварно животно, смята се, че понякога носи късмет. Според някои поверия, ако лисица пресече пътя на човек, той ще успее в работата, която е тръгнал да върши. Особено, ако отива в съда като обвиняем. В тези случаи срещата с хитрушата му гарантира, че ще бъде оправдан.

 Макар и по-рядко срещан като приказен герой, не по-малко символика носи и най-красивото планинско животно у нас – еленът. Някога той бил на особена почит сред българите. Считало се, че той е посредник между горния и долния свят. Легенди разказват, че еленът е приятел на митичните горски създания.
 За селяните царственото животно е неприкосновено. Когато излизали напролет, за да пасат стадата си, овчарите често виждали стада кошути, предвождани от елен. Без страх горските животни се смесвали с овцете и пасяли заедно, дори кучетата не се опитвали да ги прогонят. Твърди се, че еленът отива само в тази кошара, в която хората са добри и не се докосват до нищо чуждо.

 Вярва се, че появата на елен предпазва хора и животни от лошите горски духове. В къща, в която има рога от елен, не влизат лоши сили. Малка частица от рог, поставена във вода, лекува. Някога широко разпространена била практиката да се изработват кръстове от еленски рога. С тях хората се предпазвали от болести и всякакви злини.

http://www.desant.net/show-news/26615/
« Последна редакция: Декември 09, 2016, 19:54:20 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7276
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.14 Opera 12.14
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Животните в българския фолклор
« Отговор #2 -: Март 23, 2013, 17:33:41 »
Кон


 Конят е почитан от най-стари времена. Той е основен атрибут на тракийските божества. Оброчни релефи с т. нар. Тракийски конник или Херос са разпространени в изобилие из българските земи. Важна е ролята му и в погребалната обредност на траките. Върху прабългарски средновековни паметници слънчевият знак се съчетава с изображението на кон и дава основание за интерпретация на коня като слънчев символ. Тази връзка по-късно се отразява като паралел със земния символ на слънцето – огъня. Огнището заедно със защитната роля на коня става причина за изработване за българския бит на съоръжения, подставки за огнища – "кончета".
 Народът ни почита коня заради неговата вярност и преданост. Животното има свръхсилата да бъде недосегаемо за зли духове, вили, самовили, караконджули. Човек на кон може да се спаси от тях. Също така и много по-отрано ще бъде предупреден, защото животното предусеща отдалече присъствието на лошия дух, застава на едно място, предупреждава стопанина си за приближаващата опасност, рие с копита на едно място и отказва да тръгне. Покровител на конете е св. Тодор.

Лилия Старева "Български светци и празници"


Конят в народните представи на българите е вярно и предано на човека животно. Той е недосегаем за самодиви и змейове, даже и чума не напада човек на кон . Затова спрямо коня има определен култ. На Бъдни вечер се пече специален хляб за коня. Има специален патрон, покровител на коня у южните славяни — св. Тодор Тирон. Празнува се ден, посветен на коня, наричан Тудорица, Тодорова събота, Конски великден, когато у нас се провеждат конни надбягвания. Почитането на коня е характерно повече за южните славяни, отколкото за източните и западните славяни. На почит е бил конят и у траките, както и в други индоевропейски народи. Една втора линия от езическото наследство в митичния образ на коня идва вероятно от прабългарите, където конят е и тотем, и слънчев символ.
 
Направата на главнярници в образите на кон показва връзката с култа към слънцето във вид на неговия земен огън на огнището, а, от друга страна, имайки отблъскваща сила, прогонва злите сили от огнището, което най-тясно е свързано с представата за дома.
 
От древните митове и ритуали проличава, че основната функция на коня е посредничеството между двата свята, между живите и небесната обител на прадедите. Аналогична е функцията и на огъня.
 
Особена роля е приписвана и на главата на коня. Доскоро у българите черепът на коня е окачван по огради, където е изпълнявал апотропейна функция.

Николай Колев, "Българска етнография"
« Последна редакция: Август 18, 2018, 23:05:06 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7276
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1551.0 Chrome 30.0.1551.0
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Животните в българския фолклор
« Отговор #3 -: Януари 29, 2014, 19:22:48 »
Орел


"В народната вяра орелът заема много важно място. Той е единствен от живите същества, който може да излиза горе до облаците в горния свят и да слиза доле, в долния свят, изпод земята... Орелът предвожда облаците;той се бие с тях. В който синор има орел, тамо град не бие, орелът излитва горе, бие се с облака и го откарва на друга страна. Поради това народната вяра забранява да се убива орел: поверието заплашва, че който убие орел, той или осакатява, или се разболява, или се случва нещо лошо у дома му.
Също много лошо е за човека, който иде та развали гнездото на орел или му земе яйцата.
Народната вяра разказва, че орел никога не остарява: дойде ли до старост, той отива там на край свят, дето има езеро с жива вода и се окъпва в нея. Като се окъпе, той става млад..."

Димитър Маринов,"Народна вяра"

Орелът е владетел на небето. Той единствен отива в горния свят и слиза в долния. Според сведения от средата на XIX в. митичният образ на орела се свързва с небето и подземния свят. Според народните възгледи орелът предвожда градоносните облаци и се бие с тях или ги отвежда там, където трябва да бие град. Затова, когато българите видят градоносен облак, започват да стрелят срещу него за да изплашат и върнат орела, който го предвожда. Вероятно под влияние на Византия орелът се среща често върху български средновековни паметници като символ на величие, сила и мощ. Силата се подчертава чрез двуглавостта му.

Николай Колев, "Българска етнография"
« Последна редакция: Април 03, 2018, 16:44:48 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7276
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Животните в българския фолклор
« Отговор #4 -: Октомври 14, 2014, 13:24:02 »
Вол, крава, бик: фолклорни образи и разкази


В митовете на древните народи кравата, бикът и волът са свещени животни, свързани с небесната сфера и с боговете, които я обитават. Древните египтяни си представяли небето като огромна крава, която ражда слънцето във вид на теле. Образът на небесната крава се среща и в скандинавските сказания, както и в митовете на африканските скотовъдци. Редица божества се явяват в образа на бик или пък бикът е техен атрибут и жертвено животно. Сред най-известните можем да споменем индийския Индра, египетския Апис, старогръцките Зевс и Дионис. Приемайки образа на бял бик, Зевс отвлича красивата Европа, а съпругата му Хера носи епитета „волоока” и понякога се изобразява с глава на крава. Следи от култа към бика се откриват и в Стария Завет, където се разказва за статуята на Златния телец, заклеймена и разрушена от Мойсей в Синайската пустиня. За подобна почит напомня и съзвездието Телец, а един от четиримата евангелисти, апостол Лука, се представя в образа на бик.

В българския фолклор също са запазени следи от небесната символика на това животно. Според някои легенди земята се крепи върху рогата на вол, стъпил върху костенурка или риба. Когато раздвижи глава, стават земетресенията. Съществува представа за слънцето в облика на вол, теле или бивол. Народна гатанка описва изгрева по следния начин: „Заклаха вол на долната планина, пръсна кръвта на горната планина”. От своя страна луната се отъждествява с крава – заради женската си символика, както и заради „рогата” на новия месец. Разказва се, че веднъж годишно, през март, луната слиза на земята и когато се мъчи да се изкатери обратно на небето, реве като крава. Реве също и когато ѝ дотежи самотата. Според народните вярвания някои магьосници са способни да свалят месечината на земята във вид на крава и да доят чудодейното ѝ мляко, което лекува всички болести. Подобни изображения са запазени в църковното изкуство, където обаче вместо крава, вещицата дои дявола – така зографът заклеймява магьосничеството като сатанинско дело.

В ежедневието на българина волът, кравата и бикът също се радват на голяма почит. За тяхно здраве се честват празниците на Св. Силвестър, Св. Влас и Св. Модест, а на Бъдни вечер се приготвя специален обреден хляб, на който се изобразява орач с волове.

В традиционната култура волът е особено ценèн – както заради кроткия си нрав, така и заради работата, която върши: тегли ралото или каруцата и пренася товари. Оттам популярното и до днес сравнение „Работи като вол”. Според една поговорка „Човек без земя е половин сиромах, без волове – цял сиромах”. Селянинът нарича воловете си „ангели” и се обръща към тях с родствени названия като „баща”, „татко”, „братя”. За голям грях се смята да се бият или обиждат воловете. За такъв човек се казва, че „бие ангелите” или „псува баща си” и се вярва, че скоро той ще остане без волове – т.е. последен бедняк и скитник. Мома или невеста не бива да минава път на воловете, така както и на мъжете – в знак на почит и уважение. Смята се, че дори вълкът, който напада всички домашни животни, не закача вола и го избягва – в противен случай ще бъде убит. Заради способността си да предпазват от зли сили, говеждите рога и черепи се поставят над къщните врати или се набучват по оградите на дворове и кошари. Показателно е, че старите волове не се колят, а се оставят да умрат от естествена смърт и се закопават с уважение.

Според традиционните представи на кравата също се дава път, особено ако е бременна или вече се е отелила. Освен това тя не бива да се впряга, за да тегли товар и особено за оран – това се смята за голям грях. Селянин, който впряга кравите и оре с тях, се сочи с пръст като последен сиромах и клетник. Подобна ситуация пресъздава един популярен разказ на българския класик Елин Пелин – „На браздата”. В него бедният селянин Боне Крайненеца излиза да оре с вола Белчо и кравата Сивушка, но изтощената кравичка пада и умира на нивата – събитие с размерите на трагедия в малкия свят на земеделеца. Прясното краве мляко, както и различните млечни продукти, се използват широко в народната медицина, включително и за разкрасяване: крем от прясно масло и живак се прилага при суха кожа и бръчки.

С голямо уважение се ползва и селският бик, който се отглежда за разплод и се смята за „баща на селската чарда”. За разлика от останалия добитък той има право да ходи по всички ниви и да пасе, където си иска, а селото плаща причинените загуби. Когато остарее, бикът се принася в жертва на селския събор и се заменя с по-млад. Отношенията между крави и бикове се обговарят и в съвременния фолклор, например във вица за трите бика, които видели в далечината стадо крави. „Хайде да ги нападнем!”, рекъл разпалено младият. „Защо да ги нападаме?” – възразил този на средна възраст. „Те и сами ще дойдат”. „Ами ако наистина дойдат!” – възкликнал притеснено най-старият.

Интересен и вероятно много древен фолклорен образ е този на водния бик – митично същество, стопанин на езеро. Подобно предание се разказва за местността Езерището край с. Костенец, Софийско. Там имало езеро, където живеел воден бик. Щом селските говеда се приближавали към езерото, той излизал и се впускал в люта битка със селския бик, като накрая винаги го убивал. След дълго мислене селяните, които били сръчни ковачи, решили да направят железни рога за своя бик и така да го пуснат срещу водното чудовище. Планът им успял и водният бик бил смъртно ранен. Със страшен рев животното изчезнало във водите на езерото, които се обагрили в кръв. Скоро след това водата пресъхнала и се появила на друго място под формата на извор.

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100467072/vol-krava-bik-folklorni-obrazi-i-razkazi

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7276
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Животните в българския фолклор
« Отговор #5 -: Декември 06, 2014, 21:15:24 »
Символика на рибата в традиционната култура и фолклор


В много древни митологии рибата се явява символ на женското начало. Тя означава плодородие и създаване на потомство, въплъщава силата на водите и способността им да пораждат и съхраняват живота. Рибата се свързва с Богинята майка и лунарните божества. Неслучайно в древногръцката традиция тя е атрибут на богинята на любовта Афродита. По-късно християнството утвърждава рибата като символ на Христос и на първите християни, наричани алегорично ловци на души. В традиционните представи и фолклора на българите рибата също има своето място – като животински вид, специфична храна и форма на поминък, но също и като символичен образ, запазил древни митологични значения.

Поради липсата на подходящи условия за съхранение в миналото, рибата се е смятала за опасна храна, която може лесно да се развали: Рибата казала: Или ме печи, докато ми побелеят очите, или твоите побеляват! – т.е. трябва да е изпечена добре, иначе човек може лошо да пострада. Според традиционното знание риба не се яде през цялата година, а само през месеците, които съдържат в името си буквата „р”. Става дума за по-хладния период от септември до април, докато между май и август рибата лесно се разваля заради високите температури. И до най-ново време е популярна поговорката, че рибата се вмирисва от главата, която иносказателно посочва, че корупцията и неуредиците започват от високите етажи на властта. От друга страна, рибата се смята за чиста храна – тя е единственото блажно, което се разрешава по време на пости на големи празници като Благовещение, Цветница, Никулден.

С риболова е свързана поговорката, че мокрите гащи ядат риба, а сухите ядат пиперки – т.е. че човек няма да получи желаното, докато не положи усилия и не понесе неудобства. За нетърпелив и припрян човек пък се казва, че рибата е още в морето, пък той слага тигана. Популярно е сравнението мълчи като риба, а за глуповатите наивници се използват епитети като лапни-шаран или балък (от турското „риба”).

В символичен план рибата се свързва с водата, с дълбините и подземния свят. Според архаични космогонични представи земята се крепи върху две или три риби, върху китове или върху рогата на вол, стъпил върху риба. Връзката с подземния свят означава и връзка с плодородието. Вярва се, че поглъщането на риба или части от нея помага при бездетство, а по правило децата, заченати по чудесен начин, имат и необикновени качества.

Образът на рибата се свързва с мотива за бездетството и по друг начин. В песенни сюжети се разказва за невеста, прокълната с тежка майчина клетва – да зачене рожба от сърце, когато чуе риба да запее во Църното море, камен да засвири от вишни планини. Като научава за това, мъжът ѝ решава да се ожени повторно, като заръчва на брат си да заведе бездетката на морския бряг и да я удави. В този момент обаче Господ се трогва от сълзите на бедната жена и извършва чудо – рибата наистина запява, а камъкът засвирва. Невестата се завръща при съпруга си и скоро добива необикновено момче с месечина на гърдите и ясно слънце на челото.
Като символ на изобилие и щастие рибата се явява и в коледарските благословии. Пожелания се отправят към момата в дома, която се сравнява с мряна риба в длъбине,  яребица из висока трева и паун из болярски двори. Споменатата риба мряна се явява устойчив женски символ. В народната реч хубавата мома или булка често се оприличава на мряна, а женитбата се назовава иносказателно като риболов. В коледарска песен например се пее за мряна риба златокрила, която живее в Черно море; по молба на малка мома се събират рибари – вред мрежаре, които замрежват Черно море и улавят чудната риба. Песента се изпълнява на мома за женене и на практика пожелава скорошен брак.

Според традиционните представи рибите могат да сбъдват желания и това става не само в популярните приказки за рибаря и златната рибка. В Асеновград например има църква, известна като „Св. Богородица Рибната”, макар официално да е посветена на празника Благовещение. Говори се, че носи името си заради купола, чийто обков наподобява рибени люспи. В параклиса при църквата се намира малко аязмо, където живеят риби. Вярващите разказват, че ако видиш рибите в аязмото, молитвите ти ще бъдат чути, и хвърлят във водата монети за късмет.

Безспорно най-прочут сред рибите в нашия фолклор е шаранът, почитан още от древните славяни. Според старинно вярване шаран, който не е видян от човешко око четиридесет години, се превръща в змей – затова и на някои иконостаси в подножието на кръста са изобразени риби вместо дракони.

Според народните представи шаранът е слуга на св. Никола, затова се принася като курбан на светеца на празничната трапеза на Никулден (6 декември). Смята се, че тази риба е свещена, защото на главата си има малка кост с формата на кръст. Костицата се запазва и се пришива към шапчиците на новородените като амулет. Необикновени свойства се приписват и на люспите на никулденския шаран: те са осветени, затова не бива да се настъпват или изхвърлят на нечисто място, а ако се носят в кесията или портмонето, ще донесат богатство на притежателя си.

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100490993

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7276
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Животните в българския фолклор
« Отговор #6 -: Септември 05, 2015, 22:11:59 »
Митичният образ на елена в българския фолклор


Еленът е животно с особен митологичен ореол, което присъства във вярванията и ритуалите на много народи от различни континенти. Култът към него датира от още каменната ера и е особено развит сред народите на Европа, Кавказ и Сибир. Свидетелства за това археолозите откриват в пещерни рисунки, бронзови статуетки и изображения върху древни предмети. Почитан е като тотем, като слънчев символ или като помощник на шаманите при техните пътувания в отвъдния свят. В античната митология се свързва с девствената ловджийка Артемида, която карала златна колесница със запрегнат в нея златен елен. Популярна е историята на ловеца Актеон, който случайно заварил голата богиня да се къпе в едно езеро и омагьосан от красотата ѝ, останал да я съзерцава. За наказание Артемида го превърнала в елен, когото собствените му кучета разкъсали.

И в българския фолклор еленът се радва на особена почит. Според народните представи той обитава непристъпните планински дебри и пие вода от недокоснати от човека езера, обитавани от самодиви, змейове и хали. Еленът е другар на самодивите – много народни песни рисуват тези красиви и опасни създания, опасани с пояси от небесна дъга, въоръжени със златни лъкове и стрели и яздещи сур елена шестокрилец със змии наместо юзди.

Определението сур, което трайно се прикрепя към образа на елена, идва от незапомнени времена и изследователите продължават да спорят за точния му произход и значение. Сур означава „сив” или „белезникав” на цвят, но още „светъл, блестящ, златист”, затова се свързва със символиката на слънцето. Някои лингвисти дори откриват връзка със санскритската дума сурия със значение „слънце”. Показателно е, че този епитет се отнася и към други митични същества от нашия фолклор, каквито са ламята, мечката, птицата, волът.

Идеята за слънчевата символика на елена се потвърждава и от коледарските песни, в които често се явява необикновеният му образ:

„На чело му ясно слънце,
на гърди му ясен месец,
по гърба му ясни звезди.”

В някои текстове дори новороденият Исус е обрисуван като елен:

„Не си роди Млада бога,
но си роди сур елена:
рогите му позлатени,
краката му посребрени.”

Важно е да се отбележи, че празникът Рождество Христово, когато тези песни традиционно се изпълняват, заема мястото на по-древни празници, свързани с честването на зимното слънцестоене, най-краткия ден от годината и „раждането” на новото слънце.

Според някои разкази еленът е още слуга Божи. Понякога Господ изпраща на земята ангели и светци, приели образа на елен. Затова съществуват строги забрани да се пакости на свещеното животно, а който ги наруши, добро няма да види. Все пак има податки за жертвоприношения на елен в далечното минало. В много селища на страната се разказва легендата за елен, който всяка година на голям християнски празник слизал от планината и доброволно се принасял в жертва. Един път животното закъсняло и се явило изморено и потно, но изгладнелите хора го заколили, без да го изчакат да си почине. Оттогава то престанало да идва и селяните започнали да дават курбан бик или овен.

Съществуват вярвания, че човек може да се превърне в елен по Божията воля или пък чрез магия, както в приказката "Братче еленче". Момчето се превърнало в елен, след като пило вода от еленска стъпка, но по-късно, полято със същата вода, възвърнало човешкия си облик. Навремето еленовите рога се славели с магически свойства и високо се ценели. Тъй като животните периодично ги сменят, хората ги събирали и ги поставяли на видно място в домовете си, за да пазят от злини. Според поверията, стърготини от такъв рог, изпити с вода, лекуват от уроки и уплах. А монасите в Рилския манастир изработвали от намерените в околностите еленови рога медальони – кръстчета, които били много търсени от поклонниците, убедени в голямата им сила.

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100514584

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7276
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 48.0.2564.109 Chrome 48.0.2564.109
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Животните в българския фолклор
« Отговор #7 -: Февруари 18, 2016, 07:21:41 »
Конят – посредник между Горния и Долния свят


Народните вярвания отреждат на коня специално място, приписват му неземни качества, дават му космическа мощ.

Старинни песни и легенди са запазили мистични образи на крилати коне и безстрашни юнаци – толкова бързи, че успяват да надбягат дори слънцето. Конят говори, дава съвети, дори може да предвижда какво ще се случи със стопанина му. Подобни приказни сюжети са изпъстрили нашето фолклорно наследство. А на Тодоровден и до днес се изпълняват обичаи и обреди, за да са здрави и бързи конете.

Патриархалният българин винаги се е отнасял с почит към живата и неживата природа, с благодарност към силите, които закрилят земния му живот. Във фолклорния ни календар има предвидени обредни практики, посветени на почти всички домашни животни, на различни полезни растения и селскостопански дейности. Народната вяра отрежда на коня специално място, приписва му неземни качества, дава му космическа мощ. Конят е недосегаем за тъмните сили, които нощем витаят в горите, по пътищата, около реки и езера. Ако човек пътува на кон, те не го нападат. От силното животно се страхуват и болестите, разказват старинните легенди. И до днес у нас съществува поговорката: „Здрав като кон.”

Особеното значение на коня в живота на хората по нашите земи има корени далече назад в историята. Той е бил обект на почит у всички народи, чиито наследници са българите. Тракийският конник Херос, прабългарският бог Тангра, славянският Свентовит – образите им са неизменно свързани с митичното животно. Конят е и свръхестествената сила, която може да пренесе човека от отвъдния (Долния) свят в земния (Горния) свят. Приказките разказват за героични подвизи на силни мъже, дръзнали да отидат в Долната земя, да се преборят със силите на злото и отново да се върнат към живота. Но най-често образът на коня срещаме в разказите за големи юнаци, оставили следа в съзнанието на народа ни. Те не яздят, а летят – толкова са бързи конете им.



В песните Крали Марко прескача по девет планини наведнъж със своя кон Шарколия. А според легендите, хайдут Велко можел да вдигне кон, като го хване само за опашката, да го завърти над главата си и да го запрати надалече. Сюжетът за мъж, надарен с такава страшна сила, е много разпространен в българските народни приказки. Така юнаците избирали своите верни другари в битките с врага. Понякога конят успявал сам да намери изход от смъртоносна схватка и така да спаси господаря си. Затова, когато трябвало да положи клетва, юнакът се заклевал в коня и оръжието си.

Един от най-интересните мотиви, свързани с мистичните качества на коня, откриваме в песни, изпълнявани като част от коледарския цикъл. „Похвали се добър юнак, че си има добър кон” – така започват редица песенни благословии, които се изпълняват в нощта на Коледа в домове с млади момчета. Текстът предава приказна история, в която главни герои са добрият юнак и Слънцето. Похвалил се момъкът, че има „врана коня” – черен кон, с който обхожда Земята само за един ден. Като чуло това, небесното светило решило да му отнеме коня с хитрост. „Да се обзаложим.” – предложило Слънцето. „Ако ти ме надминеш, ще ти дам сестра си – Ясната звезда, за жена. Ако аз те надбягам, ще ми дадеш коня си.” Съгласил се момъкът. Тръгнали те да обикалят света. Дошло пладне и Слънцето казало: „По това време аз си почивам и поспивам малко.” Спрели те да починат, юнакът заспал, а Слънцето само това чакало. Тръгнало, за да го изпревари. Тогава конят проговорил: „Ставай, юначе, да вървим, че те задмина ясното Слънце!”. Събудил се юнакът, яхнал коня и победил.

„Кончето” и „конникът” са имена на мотиви от българските шевици. Жените ги бродирали върху дрехите на своите близки с вярата, че ще ги предпазят от опасности по време на дълъг път. На конете е посветен и празникът Тодоровден, наречен още Конски великден. На него от векове се организират надбягвания с коне – традиция, която никога не е изчезвала, независимо от процесите на културни и социални промени. На този ден в селата и до днес приготвят обредни хлябове, част от които се слагат в храната на животните. Тези хлябове са няколко вида – „конче”, „копито”, „кукла”… „Кончето” и „куклата” се месят в големи количества и се раздават. На младите момчета – „конче”, на момичетата – „кукла”. За да имат „конско здраве” през цялата година. Празникът е винаги седмица след Сирни Заговезни – в първия съботен ден от Великденските пости. На него празнуват своите именни дни Тодор, Теодор, Тодора.

https://mysticallegends.wordpress.com/2013/03/18/

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7276
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Chrome 50.0.2661.102 Chrome 50.0.2661.102
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Животните в българския фолклор
« Отговор #8 -: Май 19, 2016, 07:58:31 »
Змията в народната култура – смъртен враг и вълшебен помощник


Едновременно мразена и почитана, змията е ключов образ с дълбоко митологично значение за българската традиционна култура. От една страна, влечугото се смята за изконен враг на човека, често отъждествяван и със самия дявол. Тази представа се подкрепя и от християнството, според което сатаната се явява на първите хора в образа на змия, за да ги изкуши и да предизвика изгонването им от рая. В редица гòвори съществува табу върху назоваването на змията – вярва се, че ако чуе името си, тя ще се появи, затова се нарича с евфемистични названия като дявол, злина или звяр. Образът ѝ като коварно и опасно същество се представя и в следната гатанка: Лежи баба на път и си кълне: „Горко му, кой ма настапи”.

Зловещата символика на змията се проявява и в представата, че тя свива гнездо в костите на мъртъвците и пие очите им. Както показват църковните стенописи, едни от най-ужасните мъки на грешните души в ада са причинени от змии. Разказват се и страшни истории за черни крилати змии, които идвали от пъкъла, за да пакостят на хората и добитъка. Ако пък влечугото остане невидяно от човешки очи повече от 40 години, то се превръща в змей. Според легендите змия изпила едното око на слънцето, за да не изгори света със своята топлина. Затова, щом човек убие змия, слънцето се радва.

Особено място в змийското царство е отредено на смока – неотровна змия, която може да достигне до 2 м дължина. Названието му идва от глагола смуча и се свързва с вярването, че обича да пие мляко. С особените си очи смокът омагьосвал кравите и те го оставяли да суче от тях, а вечер се прибирали без мляко. За да се прогони натрапникът, кравата трябвало да се полее с билки разделни – така, както се спасява мома, любена от змей. Смокът обичал да бозае и от жени кърмачки, ето защо те се предпазвали със скилидки чесън или със специална билка, наречена пулчец.

Освен че са отровни и опасни, змиите имат и силата да носят здраве и плодородие. За особено лечебно се смятало първото им пролазване през пролетта – според народното вярване то ставало на 1 март, на Младенци (9 март) или на Благовец (25 март). Тогава болни хора и бездетни жени оставяли в полето дрехите си, за да пропълзят змиите върху тях, или пък ги хвърляли върху събрани на кълбо змии. Жените, които искали да забременеят, се опасвали през кръста със съблечена змийска кожа, а змийска глава се поставяла в семето за посев за добър урожай. Съществува и вярването, че който носи змийски яйца, куршум не го лови. Змиите познавали и древни тайни за магическите свойства на растенията, затова ги свързвали с вещиците и билкарите. Неслучайно горската баба от приказката за Златното момиче отглежда като домашни животни змии и гущери.

Връзката между змията и лечителството се дължи също и на употребата на змийската отрова за лечебни цели, практикувана от най-дълбока древност. За това свидетелстват и изображенията на античния бог Асклепий, който носи змия като свой атрибут, откъдето идва и популярната емблема на съвременните аптеки, изобразяваща змия, увита около чаша. Модерният градски фолклор обаче дава друго тълкование на този образ: според шегаджиите това било жена, която яде сладолед.

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100238593/zmiyata-v-narodnata-kultura-smyrten-vrag-i-vylsheben-pomoshtnik

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7276
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 53.0.2785.116 Chrome 53.0.2785.116
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Животните в българския фолклор
« Отговор #9 -: Септември 18, 2016, 14:53:34 »
Вълкът в българските народни представи


Според кремонския епископ Лиудпранд Баян, синът на цар Симеон, дотолкова изучил магията, че могъл да се превръща във вълк и всякакъв друг звяр. Някои учени смятат това за индикация, че българският принц бил езичник и жрец, както и че вълкът е бил тачен от нашия народ от прастари времена. За това, че българите са хранели страхопочитание към хищното животно, говорят множество данни, запазени в народните обичаи и устно творчество. В езическия празничен календар съществуват два цикъла, посветени на вълка с цел да го умилостивят, които са известни като Вълчи празници (от 11 до 21 ноември) и Трифунци (от 1 до 3 февруари). По време на тези дни е забранено да се извършват определени действия: не се преде, тече, шие, пере, защото се смятало, че дрехата, направена тогава, ще донесе нещастие на собственика й и той ще бъде изяден от вълци. Освен това ножиците се връзват с червен конец, за да не се отваря устата на вълка, всички по-остри предмети се скриват, а като се мръкне, се маже с кал около вратата и камината, за да не могат вълците да виждат. През тези дни името на вълка не се споменава. Последният ден от ноемврийския цикъл е посветен на най-опасния и лош вълк, който е куц и върви в края на глутницата: неговото име е Куцулан или Натлапан. За този вълк се е разказвало, че някога, след като другите вълци изяли овце, коне, говеда, за него не останала храна и той бил принуден да засити глада си с човешко месо. Особена черта на февруарския цикъл е това, че той се празнува заедно с празника на лозята и виното, което вероятно показва смесването на две традиции. За почитането на вълка говори още и фактът, че у нас са разпространени имена като: Вълкан, Вълко, Вълчо, Въло, Въльо, Вълчан, Въчо. За тях се смята, че са се давали с предпазна или пожелателна функция: носещите ги щели да бъдат заобикаляни от вълци или щели да бъдат силни като вълци. В някои приказки, пословици и гатанки вълкът се представя като глупаво същество, което се лъже от други животни или от човеци. По всичко изглежда, че с това се е целяло хората да бъдат убедени, че дори вълкът може да бъде надхитрен. В други случаи този персонаж е източник на мъдрост – в една приказка например се споменава, че като попитали вълка кога е най-студено, той отвърнал: „Зиме, кога изгрява Слънцето“. Разказва се, че вълкът обичал мъгливото време, защото тогава бродел свободно и бил невидим за хората, a самият зимен период е известен и като „вълче време“. Прочутата поговорка, че „На вълка му е дебела козината и врата, защото върши работата си сам“, сочи положителни качества на хищника. Подобен дух имат и представите, според които вълкът е най-големият враг на вампирите, които, щом срещнел, разкъсвал. Сънуването на вълк се тълкува като опасно предзнаменование, което обаче може да има различна развръзка: ако сънуваш вълк, е на лошо; гони ли те вълк, ще се сдобиеш с голям враг; ако ти преследваш и убиеш вълк, е на хубаво – ще победиш свой голям враг. Според езическите представи при определени обстоятелства някои хора се превръщат във върколаци след смъртта си. Самото понятие „върколак“ произхожда от думите „вълк“ и „длака“ (животинска козина) и се среща още и във формите „вълкодлак“, „вурдалак“, „вълколак“ и др. Смята се, че във върколаци се преобразяват престъпници и хора, убити чрез проливането на кръв и убити на диво или по-особено място (гори, планини, кръстопътища, друмища), както и такива, чиито трупове били изяждани от диви животни (орли, гарвани, вълци). По този начин те се превръщат в нечисти духове на покойници. Върколаци стават и хора, заченати, родени или умрели през Мръсните дни или Тодоровата неделя. Тези същества населяват пусти и диви места, далеч от селищата, имат само едно голямо колкото яйце око на челото, излизат нощем и ако срещнат живи същества, удушват ги и им изпиват кръвта. Следи от присъствието на вълкообразен персонаж в нашия езически пантеон представлява поверието, че през Тодоровата неделя „св. Тодор“ излиза от гробищата като „овълколачен мъртвец“ и конник с бял плащ; той връхлитал върху тези, които не почитали неговия празник и не спазвали забраната за работа. Според някои схващания още слънчевите и лунните затъмнения се дължат на това, че върколак поглъща тези светила (а това донякъде кореспондира с древногерманския разказ за вълка Фенрир).
« Последна редакция: Април 03, 2018, 16:46:18 от Hatshepsut »


Share me

Digg  Facebook  Twitter  Google  
Smf