Автор Тема: Чумните епидемии през Средновековието  (Прочетена 664 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9010
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 12.15 Opera 12.15
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Чумните епидемии през Средновековието


Свещеник посещава болни от чума, миниатюра от 1411 г.

Заради масовия мор в България били свикани два църковни събора. Той спомага и за лесното ни завладяване от османците

Най-страшната напаст за средновековния човек – чумните епидемии, се появява на два пъти в Европа – през VІ и ХІV в. Първите сведения за чумата съществуват от 541-543 г. Тогава „Черната смърт” се появява от Етиопия или Египет и бързо се разпростира по цяла Европа и Близкия изток. Според хрониста Йоан Ефески земята от Сирия до Тракия била напълно обезлюдена, житните класове побелели и се ронели, но нямало кой да ги ожъне; нямало и кой да прибере гроздето – то така си останало по лозите, въпреки че листата окапали.

 Само в Константинопол през 544 г. на ден умирали по 5000 човека, но имало и случаи, когато броят на починалите достигал до 10 000. Според последните проучвания тази епидемия отнела живота на 125 милиона човека в Азия, Африка и Европа.
 Чумата се причинява от бацила Yersinia pestis, който живее в два вида бълхи, които от своя страна паразитират върху различни гризачи, но най-вече върху плъховете. Вариантите на чумата са три: бубонна – най-безопасен, при който загиват „само” до 60% от заразените; пневмониална – със смъртност до 95%; и трети, много рядък вариант, при който всички заболели умират.


Чумен бацил

 Живеейки върху гризачи, приносителите на чумата обитавали своеобразни „чумни резервоари” – пустинни или полупустинни места най-вече в Източна Африка и Азия. Но през ХІІІ-ХІV в. климатът станал по-сух и гризачите-приносители сменили местообитанията си. Така те влезли в контакт с хората и се стигнало до избухването на епидемия. Това ставало освен по търговските пътища, но и чрез войни, при които плъховете и бълхите изиграли своята фатална роля.

 През 1332 г. от чумата умира китайският император Тог Тимур и неговите синове, а към 1340 г. „Черната смърт” се появява при татарите в „Златната орда”. През 1347 г. татарският хан Джанибег обсажда генуезката колония Кафа на Кримския полуостров. За да постигне целта си, той решава да използва чумата по един странен, но ефикасен начин. Джанибег заповядал крепостта да се обстрелва с катапулти, заредени не с бойни каменни топки, а със заразени от чума трупове – нещо като използване на биологично оръжие. Така епидемията се разпростряла сред европейците.

 С четири галери част от генуезците тръгнали към Италия и през ноември 1347 г. достигнали до пристанището на Месина. Комендантът наложил карантина, но плъховете и бълхите свършили своята работа и така чумата започнала своето шествие в Италия. За 100 години тук загинали около 4 000 000 души.
 През 1348 г. един кораб с вино от Бордо доставил освен напитката, но и заразата в Англия. Оттам тя се прехвърлила в Ирландия и Шотландия, в резултат на което населението на островните държави намаляло с 1/3.

 През същата година епидемията избухнала и във Франция. Тук смъртността достигнала цели 60 %. През следващата 1349 г. чумата покосила Северна и Централна Европа и продължила да шества по света до 1350 г.
 Детайлните данни от епохата показват, че изключително висок е процентът на загиналите от чума духовници. Това е съвсем нормално, понеже те са длъжни да причестят и опеят мъртвеца. Цифрите обаче са стряскащи – само в Англия по време на чумата са умрели 18% от епископите и 45% от свещениците. Имаме и примери от Италия – Джовани Бокачо посочва, че от 130 монаси от манастира „Санта Мария Новела” оцеляват едва 44, а в манастира „Ангели” от 28 монаси 21 загиват.

 В такава обстановка не е чудно, че се появяват масово отчаяние, фатализъм, връщане към някои езически обреди, постоянни обвинения и дори саморазправи. От амвоните всяка неделя анатемосвали магьосниците и вещиците, които били считани за виновници за чумата. Впрочем в Кипър за виновни били обявявани турците, в Русия – татарите, а според германците причинителите на чумата били гробарите.

 Шотландците и англичаните взаимно се обвинявали за нея. Според Франческо Петрарка, чиято любима също умира от чума, Бог праща наказание заради развратния папски двор (всъщност самият Петрарка е църковен деец). От своя страна обвинените обявяват Петрарка за вещер, понеже цитирал езическия поет Вергилий.
 В крайна сметка от епидемията населението на Европа намаляло с около 25 млн. човека. Така от около 75-80 млн. за ХІV в. останали не повече от 50-55 милиона.

 Но какво става на Балканите по това време? Във Византия и България чумата проникнала чрез пристанищните градове много рано, още към 1347 г. Според Йоан Кантакузин били напълно опустошени Тракия, Македония и черноморските градове, както и целият „околен свят”. Впрочем собственият син на Кантакузин също е заразен и умира от чума.

 Според Никифор Григора болестта опустошила градовете и селата, и то така, че за няколко дена всички членове на семейството умирали. Изглежда, че в Сърбия положението било страшно. Косвено указание за това е фактът, че в края на 1347-1348 г. сръбският крал Стефан Душан (1331-1355) прекарва цели 4 месеца на Атон, и то с жена си – царица Елена. Това е абсолютен прецедент, понеже добре знаем, че според устава на Атонските манастири е забранено на жена дори да стъпва на брега на Света гора. По всичко личи, че този престой е във връзка с ширещата се епидемия.


За чумата у нас първоначално обвинявали богомилите

 Следствие на масовия мор в България били свикани два църковни събора – през 1348 г. и 1360 г. При първия от тях за чумата били обвинени богомилите. Всъщност, според новите изследвания на покойния архимандрит П. Стефанов, става въпрос за бегълци от чумата, живеещи и криещи се в горите и не можещи да изпълняват религиозните си задължения – не ходели на църква, не приемали причастие по правилата и изглежда живеели сред не особено висок морал. Друго обвинение било това, че се хранели със „скверна храна” – тоест, със жаби, гущери, змии и т.н., което било забранено от църквата. Всъщност бегълците нямали поминък и ядели каквото намерят. В изворите изрично е подчертано и присъствието на бегълци от Византия сред обвинените – това са хора, които дирели спасение от епидемията.

 Вторият събор бил с друга насоченост. Той се събрал по повод втората вълна на чумната епидемия през 1360 г. Но на него като причинители на всички беди били посочени евреите. Това е всъщност един отглас от процесите, които протекли в Западна Европа през 1348-1350 г., когато за виновници на чумната епидемия били обвинявани и евреите. Всъщност, това не е някаква особена форма на антисемитизъм. Знаем, че е имало доста евреи в българската столица Търново, които се занимавали основно с търговия и лихварство. Така че никак не е изключено чрез събора да е имало разправа с евреите именно в ролята им на крупни кредитори.

 След осъждането им съответно се елиминира и въпросът за дълговете, дължими им от представителите на светската и духовната власт.
 Според най-новите изследвания населението на България през ХІV в. е било около 2,5 млн. души. Ако се вземе предвид средният процент смъртност в Европа, излиза, че населението е намаляло поне с 1 милион, като тази цифра е най-малката възможна.

 Именно в такава обстановка – след опустошителна епидемия (която следва на вълни), глад, бедност и празни държавни хазни поради смъртта на данъкоплатците, балканските държави посрещат турското нашествие. Византия тогава е била буквално съсипана – огромна част от населението й е погубено от чумата, а самият император Йоан Кантакузин (1347-1354) бил толкова обеднял, че на празненството си по случай коронацията ползвал глинени и оловни съдове.

 В Сърбия и България, както видяхме, положението било горе-долу същото. Именно това е един от факторите за лесното завладяване на Балканите. Те били буквално обезкървени от страшната „Черна смърт”, благодарение на която турските армии лесно и бързо преодолявали съпротивата на различните държави, чието население намаляло буквално за няколко години с повече от 1/3.

http://www.desant.net/show-news/27279/
« Последна редакция: Ноември 18, 2017, 06:40:32 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9010
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 62.0.3202.94 Chrome 62.0.3202.94
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Чумните епидемии през Средновековието
« Отговор #1 -: Ноември 18, 2017, 06:44:53 »
Как Черната смърт „завладя“ Балканите

https://bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2017/11/5.jpeg
Чумните епидемии през Средновековието

Изображение на бубонната чума – най-разпространената от трите щама

„Бичът на империите“, „Божият гняв“ и „Черната смърт“ са сред епитетите, с които жителите на средновековния свят със страх наричали болестта, известна като чума. Опустошителното влияние, което тя била способна да оказва върху развитието на едно средновековно общество, не подминавало и България.

Страхът от чумата и нейното разпространение бързо превръщат средностатистическия жител на Европа в затворник в собствения му дом или в поредната безименна жертва на коварната болест. Разрушителните ефекти върху търговията, обществения и културния живот на една страна са съпътсвани от демографския колапс, който ощетява най-важния ресурс на една страна – населението й. Неговото оредяване води до намаляне на боеспособността и до неспособност да се защитят държавните граници.

Също като организъм, изтощен от болест, на обществото на една пострадала от чумните епидемии държава му е необходимо време, измервано в десетилетия, за да се възстанови, макар че историята невинаги е склонна да предостави този необходим период за лечение. Така чумата бързо се превръща в синоним на смъртта, способна да постави една империя на колене, разрушавайки отвътре нейните основни крепители.

Непонятният за обикновения жител характер на болестта води до нейното мистифициране и определяне като божие наказание. Това води до загубването на доверие във владетелската и църковната институции, които в качеството си на медиатори между средновековния жител и духовния свят, допускат появата на болестта. В очите на средновековния човек, фигурата на управляващия е тази, която е поставена от Бога с неговата благословия и като негов посредник носи отговорността за случващото се с държавата. Естествено, много вероятно е и откриването на виновник в лицето на определени малцинствени групи, като често пъти за причинители на болестта са нарочвани евреи, цигани, прокажени или чужденци в държавата.

Така или иначе, вследствие разпространението на чумните епидемии и сътресенията предизвикани от тях, започнал да се наблюдава и сериозен спад в морала и готовността на населението да се защити от османския враг, срещу когото Балканите са изправени през втората половина на XIV в. – периодът, в който полуострова е под въздействието на силите на поредната чумна епидемия.

По своята същност терминът „чума“ е събирателно название за болестотворен щам, разпростиращ се безконтролно и на голяма площ. В хода на документираната човешка история са отбелязани многобройни случаи на епидемии, с високо ниво на смъртност, под общия надслов „чума“, но в действителност за първи път ужасяващата болест е усетена през т.нар. Юстинианова чума през 541 г. Епидемията на Черната смърт от 1346 г. споделя много сходства с тези на своя предшественик от VI век, както по отношение на причинителя й – бактерията „Йерсинис Пестис“, така и в лицето на нейните главни преносители – бълхите, паразитиращи върху редица бозайници от семейството на гризачите.

Средновековната медицина е разполагала с крайно ограничен набор от средства с които да облекчи страданията на болните и загиващите и с абсолютно нищо с което да се бори срещу леталния изход на болестта. Безспорно, най-отговорен фактор за разпространението на пандемията бил чисто просто фактът, че опитите за овладяването й били насочени в грешна посока – под карантина били поставяни само болните пациенти или заразените квартали, но всъщност само пневмоничната чума се предавала по въздушно-капков път. В зависимост от вида на заболяването и неговото разпространение, болният имал около четиридесет процента шанс да оцелее при прихващане на бубонния щам и почти нулева вероятност да се възстанови при останалите два, които довеждали до смърт на реципиента в период от два до седем дни.

Кота нула, откъдето една от най-страшните пандемии в човешката история започва своето шествие на смъртта е Кримския полуостров, където се намирала една от проспериращите генуезки черноморски колонии – Кафа. Съгласно договорните клаузи от споразумението между Византия и Геноа от 1261 г., ромейските императори отстъпвали на градът държава редица от своите пристанища в Черноморската акватория, в замяна на военна помощ за възвръщането на Константинопол и възстановяването на империята. Получавайки по този начин достъп до търговски контакти със страните от Азия, Генуезката република несъзнателно отваря вратите на Европа и за нещо повече от прочутите азиатски копринени платове.

Съвременната наука счита, че един от постоянните хабитати на чумни вируси, своеобразни „резервоари“ със значителна популация от заразени гризачи се намира именно в Централна Азия, оживени връзки със държавите в която поддържали тъговските прецептории на Генуа в Крим. В края на XIII и началото на XIV в., съвкупност от климатични промени провокира засушаване на климата в региона на Централна Азия и съответно миграцията на заразените популации от гризачи към по-благоприятни хабитати.

Паралелно с това, Кафа е подложена на обсада от страна на войските на монголския предводител Джанибег, чийто хора също били преносители на опасния вирус. Според изворите, монголците били напълно наясно с този факт и именно с цел да разпространят болестта и сред генуезците, скрити зад крепостните стени, използвали собствените си мъртъвци като проектили с които обстрелвали обсадения град.

В крайна сметка през есента на 1347 г., генуезците са принудени да евакуират Кафа, отнасяйки на борда на своите галери смъртноносен коктейл от трите чумни вируса. Естествено, крайната цел на генуезката флота била завръщането им в пристанищата на Венеция и Генуа, но пътят им съвсем обяснимо налагал спирането им за стоки и провизии в дунавските пристанища Ликостомо, Килия и Маврокастро, както и в крайбрежните владения на българския болярин Балик – основателят на бъдещото Карвунско деспотство.

Активните търговски взаимоотношения на Българското царство с Венеция и Генуа са добре засвидетелствани в изворите и оживени пунктове за стоков обмен съществували в редица български черноморски градове, като Месемврия и Одесос. Като едно от най-големите търговски средища на Балканите, Константинопол също бил наложителна спирка в маршрута на генуезките търговци и обяснимо това поставило българските земи и Визатнийската империя в позицията на първите държави засегнати от епидемията на Черната смърт.

Определянето на размера на нейните опустошения из българските земи и непосредствените им съседи, представлява известен проблем за съвременните историографи, поради наличието на относително недостатъчен изворов материал. Все пак приблизително съотношение може да бъде извадено след анализ на преброяването на жертвите в Западна Европа, наредено през 1351 г. от папа Климент VI.


Папа Климент VI

Съгласно получената бройка за период от четири години чумната епидемия в католическите страни отнема живота на приблизително 24 милиона души. Доколко точно е това преброяване е въпрос на дебати, но изхождайки от неговите данни, посочващи че смъртността от болестта съставлява приблизително 1/3 от населението в даден регион, то можем да изведем заключението, че за периода на първата чумна вълна от света си отиват над милион и половина балкански жители.

Изворните данни намекват за изключително високи нива на смъртност сред жителите на Константинопол и крайбрежните български региони, които понасят главните пристъпи на чумната пандемия. В действителност османски преброявания на населението от края на XV в. посочват някогашните владения на Карвунското княжество в Добруджа, като един от най-рядко населените региони на територията на целия Балкански полуостров.

С настоящите данни, можем само да предполагаме какво е било положението в останалата част от българските земи. Обстоятелството, че Черната смърт стъпва на Балканите през късната есен на 1347 г. дава на българите известна възможност за подготовка, поради факта, че чумните вируси стават латентни при ниски температури и разпространението и разпространението на болестта е допълнително възпрепятствано, вследствие на характерния за България планински релеф.

Същевременно информацията за разпространяваща се смъртносна болест в черноморските крайбрежни градове и Константинопол, неизбежно е достигнала до по-отдалечените български територии, давайки известен аванс от поне няколко месеца за подготовка.

Своеобразни сведения за битката водена от българите със заразата на Черната смърт ни дават археологическите разкопки на територията на някогашната могъща Дръстърска крепост. Датираните от края на XIV в. гробове №190 и №192, разкриват наличието на кремирани индивиди. Кремацията, като форма на третиране на тленни човешки останки е крайно необичайна за този период и дори в нашето съвремие Църквата гледа на нея с неодобрение като на неканонична форма на погребение. Поради това, морбидната сцена е тълкувана от археолозите като доказателство, свидетелстващо за положени усилия и мерки от страна на българските власти от периода за справяне или ограничаване размера на епидемията.

При все това, както и във Венеция, Генуа и всички останали пострадали държави и българите не били наясно как точно се разпространява болестта и поради това и наложените мерки не били в състояние да я спрат. От своя страна циклично повтарящите през няколко години чумни пристъпи, подпомагали възникването на едно характерно чувство за обреченост, косвено потвърждение за което получаваме от едно на пръв поглед несвързано с епидемията събитие.

През 1360 г., под председателството на цар Иван Александър, в Търновград бил свикан църковен събор. Сред обичайните за онова време точки били осъждането на богомилското учение и други еретични течения като адамитството. По-същественото обаче, е че сред решенията на свикания събор е обявяването на доктрината на исихазма като официална форма на християнството, изповядвано в България. Сред неговите най-изтъкнати привърженици бил и самият последен патриарх на България – Евтимий. Същността на исихазма акцентира върху строгия аскетизъм, като начин на пречистване от покварената светска тлен и дистанцирането от светските дела с цел духовно възвисяване и търсене на единение с Бог.

https://bulgarianhistory.org/wp-content/uploads/2017/11/14.jpg
Чумните епидемии през Средновековието

Анализирайки това което знаем за доктрината, можем лесно да предположим какви са били социално-религиозните нагласи сред голяма част от българското население. Както някои български медиевисти твърдят през втората половина на XIV в. сред жителите на цяла средновековна Европа царяли силно апокалиптични настроения. Продължавайки нишката на тази мисъл, безспорно не е трудно да предположим, какво е обяснението зад тези настроения. В един силно религиозен и суеверен свят, какъвто са обитавали жителите на средновековните Балкани е трудно да не се свърже идването на края на дните с пристигането на четиримата библейски конници на апокалипсиса – Война, Глад, Чума и Смърт.

И действително, анализирайки познатата ни картина от средата на XIV в., виждаме, че ежедневието на средновековните българи и техните съседи е протичало под непрестанната сянка на османски набези, както и военни стълкновения между амбициозни феодални господари, недостиг на препитание, вследствие на климатични промени, водещи до „гладни години“, циклично повтарящи се епидемии на чумни щамове и неизбежното високо ниво на смъртност, произтичащо,като пряко следствиена всички тези фактори.

Всъщност, библейски или не, събрани заедно тези обстоятелства създавали една определено апокалитична обстановка, която в крайна сметка действително ускорила и предопределила гибелта на балканските държави. Безспорно чумните вълни не подминавали османските нашественици, но отдалечеността на тяхното държавно средище от главните чумни огнища на Балканите през периода и непрестанния механичен приток на население от Мала Азия, спомогнали за съхранението на техния демографски потенциал.

В този смисъл, вследствие на опустошенията на Черната смърт, завоевателният устрем на османското общество не само не намалял, но дори получил по-големи шансове за успех в подчиняването на своите балкански съперници, страдащи от липса на стопански, човешки и военен потенциал и преживяващи криза на доверието в собствените сили.

https://bulgarianhistory.org/chuma-cherna-smurt/


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf