Автор Тема: Индексът на забранените книги - символ на средновековното мракобесие  (Прочетена 2481 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7253
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1551.0 Chrome 30.0.1551.0
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Индексът на забранените книги - символ на средновековното мракобесие


Римският Индекс на забранените книги (Index Librorum Prohibitorum)

Индексът на забранените книги (Index Librorum Prohibitorum) днес не е просто един исторически документ. Този своеобразен справочник на осъдените на смърт книги, който в последното си издание от 1948 г. съдържа над 4 000 заглавия, е свидетелство за ожесточената борба на католическата църква срещу свободата на мисълта, стремежа към научни знания и открития, полъха на хуманизма в Европа и в целия християнски свят.
Индексът, чието първо официално издание е отпечатано в Рим през 1559 г., обаче, не е първият списък на книги, които католическата църква забранява да бъдат писани/печатани, продавани и четени. Така, както и преследването на техните автори и издатели не започва през 1542 г. с учредената от папа Павел III „Свещена конгрегация на Римската и Вселенска инквизиция”.
От векове християнството водело борба с езичеството, ересите и научния прогрес. Унищожавани били произведенията на древногръцките автори, изгаряни са Талмудът, Коранът и всякаква друга религиозна литература, а също така и библейски текстове, неотговарящи на установения канон. Първото известно произведение, изгорено от служителите на църквата било поемата „Талия” на ересиарха Арий, осъдено през 325 г. от Никейския събор.
През 382 г. Теодосий I издава поредица едикти за преследване на езичници, които били осъждани на смърт, а имуществото им конфискувано в полза на държавата. Указите задължавали да бъдат назначени следователи и доносници – прототип на появилата се след векове Инквизиция. През 405 г. папа Инокентий I съставя първия списък с произведения, подлежащи на унищожение.
В епохата на Средновековието религията господствала безусловно и всяко отклонение и несъгласие с догмите на църквата се наказвали жестоко. До XII-XIII в., когато е създадена Инквизицията , борбата на църквата се осъщестявала на местно ниво от епископите и била насочена предимно срещу различните ереси. Разпространението на ръкописите, както и тяхното изготвяне, било скъпоструваща, бавна и трудоемка дейност. В същото време малкият „тираж” на ръкописите и тяхната недостъпност за обикновения читател все още не затруднявали служителите на църквата в борбата им с появата на книги, които те смятали за опасни.

Годината е 1278. Обявен за еретик и осъден на четиринадесет години затвор е един от най-великите учени на Средновековието – Роджър Бейкън. След като завършва Оксфорд и прекарва тринадесет години в Париж в търсене на различни начини да се занимава с наука, през 1250 г. необходимостта отвежда Бейкън във Францисканското братство в Оксфорд, където той намира всичко необходимо за извършване на своите опити и изследвания. В тясната монашеска килия на една от кулите на манастира, заобиколен от уреди, чертежи и ръкописи, Бейкън прави своите невероятни открития – опровергава твърдението на църквата, че Земята е плоска, обяснява появата на дъгата, конструира различни оптични уреди и построява първия телескоп. Наред с упоритата си научна дейност Роджър Бейкън не престава да критикува духовенството, отдало се на користолюбие, високомерие и разврат. Заради тази му смелост бива изгонен от Оксфорд, изпратен е под надзора на ордена в Париж и му е забранено да се занимава с наука. Точно тогава Бейкън започва да пише – за опитите си, за научните си възгледи и открития. Издаденият от него труд „Големият опит”(1267 г.) е наречен Енциклопедия на знанията на XIII в. Подложен на лишения и преследвания, Бейкън продължава да се занимава с научна дейност, но голяма част от написаното той старателно криптографира. По тази причина много негови ръкописи остават неразчетени и до днес. Някои изследователи смятат, че Бейкън е авторът на намерения от антикваря Войнич през 1912 г. ръкопис, съдържащ криптиран текст и множество цветни илюстрации.


Страница от Ръкописа на Войнич

Бейкън умира през 1292 г. на 78 годишна възраст, но дори и след неговата смърт той не е оставен от инквизиторите. Трудовете му влизат в списъците на еретичните книги, но макар и скрити за хората, забележителните мисли, открития и идеи на великия учен си пробиват път през вековете, за да станат основа на научното знание на нашето време.

Истинско оръжие в ръцете на хуманистите, протестантите и учените от XV в. нататък станала подвижната печатарска преса, изобретена от Гутенберг. Това „сатанинско” според църквата изобретение, поставило началото на съвременното книгопечатане, спомогнало за развитие на грамотността и бързото разпространение на всякакъв вид литература. Само за половин век, от 1448 до 1500 г., били отпечатани 40 хиляди заглавия в общо 12 милионен тираж, излязъл от пресите на 1099 печатници.
Този бързо нарастващ поток на печатната продукция от всякакъв род заплашвал устоите на католическата църква. През 1471 г. папа Сикст IV пръв обявява въвеждането на предварителна цензура върху книгите.
Петият Латерански събор разрешава с официална була на папа Лъв X да упражнява цензура върху печатните произведения в целия християнски свят.
През 1535 г. по заповед на френския крал Франциск I в Сорбоната бил съставен списък на забранените книги, издаването, разпространението и четенето на които заплашвало виновните с отлъчване от църквата, затвор и дори изгаряне на клада.
Подобни списъци били съставяни и от местните инквизиции в Милано, Венеция, Флоренция.
През 1546 г. по указание на испанския крал Карл V в Лувенския университет бил създаден Индекс на забранените книги, който испанската инквизиция ползва и многократно преиздава, независимо от Римския индекс. Свой списък създава и португалската инквизиция.

През същата година, на 2 август, в Париж е обесен и изгорен на клада заедно с книгите си тридесет и седем годишният печатар от Лион Етиен Доле. Обвиненията към него са в богохулство, издаване на забранени еретични книги, подтикване към бунтовничество и бягство от затвора.
Доле е автор на 24 книги. Под негова редакция и превод излиза също цяла поредица от произведения, както на по-стари писатели, така и на негови съвременници – Клеман Маро и Рабле.
След стачката на печатарските работници през пролетта на 1539 г., която Доле единствен от всички печатари в Лион подкрепя, последвал още по-строг контрол от страна на църковната институция върху книгопечатането. Въпреки предупрежденията и опасностите, през 1542 г. Доле издава сатиричната поема „Ад” на Маро и „Гаргантюа и Пантагрюел” на Рабле и тутакси попада в затвора.


Етиен Доле

Следват години на съдебни дела, бягства, укриване в Италия и връщане отново в Лион. Защото неуморният дух на печатаря не престава да търси начини за издаването на още книги. През 1544 г. Доле отново е арестуван. Процесът продължава две години, но нито мъченията, нито заплахите на инквизиторите изтръгват от него признание за вина и разкаяние.

Издаването на първия Римски Индекс през 1559 г. и действията на папа Павел IV, бивш върховен инквизитор, били утвърдени от Тридентския събор през 1562 г.

През 1563г. от печатницата на Бертони в Ла Рошел, Франция, излиза книга с обичайното за това време много дълго заглавие. Авторът й е изобретател на селски глинени изделия и керамик на краля и кралицата-майка.
Днес можете да видите негови произведения в много музеи по света. Името му е Бернар Палиси, а неговото изкуство няма аналог за времето си. И макар днес то да ни се стори малко кичозно, Палиси изминава дълъг път – повече от 15 години, за да разкрият упоритите му опити тайната на фаянса и техниката на глазиране, почти непозната по това време във Франция.


Една от книгите на Палиси

Това не е всичко, скоро дарбата му се прочува в Париж, където отива по покана на Катерина Медичи. За Палеси настъпва период на голям подем. Освен с изработването на керамични съдове с глазура, той усърдно се занимава с наука. Открива в Париж първия кабинет-музей по естествена история, достъпен за всички. И колкото повече изследва природата, толкова повече изводите на талантливия художник се отдалечават от твърденията на църквата. Следва нова книга с дълго заглавие и доживотна присъда в единична килия на Бастилията, където Палиси умира през 1590 г., без да измени на убежденията си на творец, гражданин и учен.


Един от прочутите съдове на Бернар Палиси

През 1571 г. папа Пий V създава специална Конгрегация на Индекса, която се превръща в главен департамент на цензурата. През следващия век Конгрегацията на Индекса е поставена под контрола на йезуитите.
В началото на XX в. папа Бенедикт XV одобрява каноническия кодекс на католическата църква, за неизпълнението на който вярващите били отлъчвани. Този кодекс съдържа основните постановки, от които се ръководи църквата относно прилагането на цензура и забрана на печатната продукция.

Според Кодекса изцяло се забраняват:

• Всички текстове от Светото писание, издадени от некатолици.
• Книгите на всеки автор, който защитава ереста и разкола и се стреми разруши основите на вярата.
• Книгите, които са насочени против църквата или християнските обичаи.
• Книги и брошури, в които се говори за нови видения, явления, пророчества, чудеса или се пропагандират нови светци.
• Книги, оспорващи или осмиващи католическите догми; подронващи авторитета на божествения култ; оскърбяващи и осмиващи църковната йерархия, духовенството или църквата като цяло.
• Книги, препоръчващи суеверията, магьосничеството, гаданията, магиите, викане на духове и др.
• Книги, които провъзгласяват за законни дуела, самоубийството, развода, масонството.
• Порнографските книги.
• Литургически книги, които са официално одобрени от папата, но в тях са нанесени промени.
• Всякакви изображения на Христос, Дева Мария, светците, ангелите и т.н., ако те не отговарят на църковния канон.

В последното издание на Индекса на забранените книги фигурират стотици автори, всички произведения на които са забранени. Сред тях са имената на Оноре дьо Балзак, Джордано Бруно, Волтер, Холбах, Декарт, Дени Дидро, Емил Зола, Жан Лафонтен, Жан Жак Русо, Бенедикт Спиноза, Жорж Санд и много други велики писатели и учени.
Забранени са и отделни произведения на Франсис Бейкън, Хайнрих Хайне, Виктор Юго, Имануел Кант, Монтескьо, Блез Паскал, Стендал, Флобер и много други.
След Втората световна война в Индекса са включени произведения на Алберто Моравия, Жан-Пол Сартър и др.
Индексът на забранените книги е отменен под влияние на II Ватикански вселенски събор. На 14 юни 1966 г. кардинал Отавиани, оглавяващ Свещената конгрегация по вероученията, публикува специално уведомление за ликвидиране на Индекса. Според него, обаче, четенето на книгите в него продължава да бъде окачествявано като грях, макар виновните да не се наказват. В този смисъл Индексът продължава да изпълнява ролята си на морален стожер на католическата вяра.

Католическата цензура върху книгата не е единствена в християнския свят. Православната църква също има своите забрани за четене и разпространение на ръкописни и старопечатни книги.
Забранената книжнина, наречена апокрифна, възниква още в средата на ранно-християнските секти на манихеите и есеите като някакъв вид тълкувания и допълнения към старозаветни или новозаветни текстове. Византия приема тази най-ранна апокрифна литература, написана на гръцки, коптски или арамейски език и не само, че я доразвива, но я разпространява в Етиопия, Армения и Грузия.
През IX-X в. България първа сред славянските държави възприема пряко от Византия апокрифната литературна традиция, която наред с каноничната книжнина намира благоприятна почва за развитие. Разбира се това не остава извън полезрението на официалната светска и църковна власт, които реагират на разпространението на апокрифите със списъци в три раздела – канонични, полезни и апокрифни книги. Първият такъв известен Индекс е поместен в енциклопедичен сборник от нач. на X в., съставен по поръчка на цар Симеон. В Индекса, наречен Исидоров, по името на неговия автор, се съдържат 25 апокрифни творби.
От XI в. е известен друг списък с апокрифи – Погодинов индекс, който съдържа 31 ръкописа. Той е допълван и редактиран в следващи преписи.
В споменатите индекси и в други известни ръкописи общият брой на апокрифите е около 120. Това число не отразява реалния брой на съществуващата апокрифна книжнина, която се разпространява в много голям обем и поради специфичните обществено-политически и културни условия, за много дълъг период от време – чак до края на XVIII век.
На най-голямо преследване били подложени богомилите – те са отлъчвани от църквата, затваряни, пращани на заточение, конфискували имуществото им. През 1111 г. на хиподрума в Константинопол, пред сто хилядно множество е изгорен на клада един от най-видните представители на богомилството Василий Врач – събитие, описано от самата Анна Комнина.
В по-голямата си част апокрифната литература е преводна и обикновено анонимна. Тя е разнообразна по жанр – проза, поезия, молитви, гадания и др., които са поднесени под формата на видения, разкази, биографии, предсказания. Най-често са съставяни сборници, по известни от които са Драголев сборник от XIII в., Тиквешки сборник, Панагюрски сборник от XVI в.
Въпреки упражнявания от православната църква и държавата контрол върху ръкописната литература чрез списъците на забранените книги и налагането на наказания на техните автори или преписвачи, борбата срещу ересите никога не достига до онези размери и жестокост, каквито можем да срещнем у католическата църква. Причините за това могат да се търсят в различни посоки, но като най-съществена може да бъде посочен факта, че апокрифната литература, създадена в славянския свят отразява до голяма степен народния мироглед – представите на народа за Господ, за дявола, за природата и нейните стихии, за човешката душа. И ако каноничните книги са били създавани предимно за богослужение и за употреба от свещениците, то апокрифната литература била по-близка и лесно достъпна за обикновения, доста често дори неук човек. Те са и едно от средствата, чрез които християнството постепенно започвало да се смесва с езическите вярвания, достигайки до едно определено ниво на синкретизъм, съхранено дори до днес.
Смисълът да се пише за книгите, които са били забранени за четене, а авторите им – преследвани, изтезавани и изгаряни на клада е опитът за разбиране на онова, което в нашата епоха ние приемаме за даденост – милиони творци, работещи без ограничения; печатници с тиражи за милиони, книжарници на всеки ъгъл на многохилядните ни градове; библиотеки – градски, читалищни, електронни, дигитални… Но трябва да знаем, че не винаги е било така и да не забравяме за всички онези, които с цената на собствения си живот са заплатили правото днес да пишем и четем свободно.


Използвана литература:

1. Ангелов, Д. Българинът в Средновековието. Варна, 1985.

2. Варшавски, А., К. Поничева. Велики еретици. С. 1970.

3. Григулевич, Й. Р. Инквизицията. С. 1986.

4. Петканова, Д. Стара българска литература. Апокрифи. Съст. Донка Петканова. С. 1981..

http://milenakatosheva.wordpress.com/2013/08/08/1252/
« Последна редакция: Юли 31, 2018, 23:16:55 от Hatshepsut »


Share me

Digg  Facebook  Twitter  Google  
Smf