Автор Тема: Грешка за трилиони: как един студент пребори харвардските гении  (Прочетена 1775 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9000
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1599.101 Chrome 30.0.1599.101
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Грешка за трилиони: как един студент пребори харвардските гении


През лятото на 2012 г. докторантът Томас Херндън получил от свой професор задание да тества емпирично някое известно и сложно изследване. Младият учен решил да повтори изчисленията на харвардските икономисти Кенет Рогоф и Кармен Райнхарт от последния им научен материал. Използвайки авторските данни, възпитаникът на Амхърст, Масачузетс, не просто не получил същите резултати, а открил съвсем различна картина. Раздиран от съмнения, Херндън потърсил съвет от своите ментори. В крайна сметка се оказало, че греши не той, а корифеите Рогоф и Райнхарт. Поради грешки в Excel кодирането прочутите икономисти не са включили в своето изчисление част от страните, за които разполагат с данни – и то тъкмо онези страни, които биха дали точно обратния ефект върху крайната оценка. Тоест биха довели до различно заключение.

Това любопитно стечение на обстоятелствата можеше да потъне в забрава като поредното свидетелство за несигурния характер на икономическата наука, ако политическото значение на въпросния труд не беше толкова голямо. Политиките на строги икономии, т.нар. остеритет, по начина, по който бяха проектирани през 2010 г., лежаха на два академични стълба и единият от тях бе изследването Growth In A Time Of Debt („Растеж по време на дълг”). Двете изследвания, дошли от сърцето на най-престижните американски икономически факултети, се считаха за емпирично доказателство за връзката между задлъжнялостта на дадена страна и по-ниските нива на икономическия й растеж. Съответно държавният дълг трябваше да бъде преборен моментално, дори с цената на брутални мерки с тежки социални последици.

Мат с пешка

Особено впечатляващо бе откритието на Райнхарт и Рогоф, че при нива на дълга над 90% от БВП икономиката рязко спира да расте. В тези смутни времена това бе идеално оръжие за политиците, които искаха да убедят публиката, че за кризата е виновна държавата и нейното участие в икономиката трябва да бъде свито. Държавната задлъжнялост, която имаше малко участие в създаването на финансовата криза от 2008 г., беше умело представена като основен фактор за европейската дългова криза през 2010 г. Това изигра ролята на „любима дъвка”, отвличаща вниманието от сериозните проблеми на Запада.

С изследването на Райнхарт и Рогоф финансовият министър на Великобритания Джордж Озбърн обясни бруталните съкращения в държавните разходи. С него кандидатът за вицепрезидент на републиканците в САЩ Пол Райън защити план за мащабни бюджетни икономии. Eврокомисарят Оли Рен също не пропусна да се поупражнява върху тълкуването му. Райнхарт и Рогоф се носеха на крилете на славата, а книгата им се превърна в общоприета теория, тиражирана от медиите: задлъжнелите страни спират да растат. В интерес на истината авторите се разграничаваха от толкова общи изводи.

А ето какво установи докторантът, който си направи труда да провери какво стои зад заключенията на професорите. Ако се вземат предвид пълните данни за всички страни и на всяко наблюдение се определи коректно тегло, страните с над 90% задлъжнялост вече имат не -0.1%, а положителен растеж от 2.2% годишно. Една сгрешена Еxcel таблица се оказа в основата на политики, засегнали неблагоприятно милиони хора по света. Херндън се превърна в звезда и американски медии го преследваха за интервюта. Но това е малко утешение: политиките, основаващи се на грешни разчети, са вече в сила и не може да бъдат върнати.

Остава въпросът как всепризнат икономист като Кармен Райнхарт и геният Рогоф, който през 2012 г. завърши реми в съвсем официална партия шах със световния шампион Магнус Карлсен, са допуснали такава детинска грешка. Все пак за разлика от политиците Рогоф и Райнхарт излязоха с официално извинение за своите технически грешки и макар да настояват, че част от заключенията им все пак важат, открито заявиха, че никога не са желали тяхното изследване да се политизира и да се използва по изкривен начин от недостатъчно запознати политици. Въпреки това горчивият неуспех да бъдат уловени в крачка от младок ще ги преследва до края на кариерите им.

Дръж болния гладен и на тъмно

Академичната слабост на политиките на строги икономии не свършва дотук. Вторият им стълб бе идеята, лансирана от Алберто Алесина и Силвиа Арданиа в тяхното мащабно изследване Large Changes in Fiscal Policy: Taxes Versus Spending. През 2009 г. то подейства като куршум срещу надигащата се кейнсианска вълна, която търсеше изход от кризата с познатото от миналото спасяване на дефицитното държавно харчене. Мъдростта на Джон Мейнард Кейнс, че държавните разходи са безценни във времена, когато останалите агенти се въздържат да харчат, се сблъска с идеите на двамата италианци: строгите икономии също можели да доведат до икономически растеж.

Противно на всякаква логика, идеята за „експанзивния остеритет” говори, че свиването на държавния сектор и съответно на задлъжнялостта ще предизвика бум на доверието на инвеститорите, тъй като страната вече няма да бъде заплашена от фалит. Така частните инвестиции ще бъдат възстановени, а икономиката ще се развива по нормалния си начин и без държавна намеса. Нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман иронизираше тази идея като „феята на доверието“, но трудът на Алесина и Арданиа се радваше на осигурена от политиците известност. За кратко – дори Международният валутен фонд оспори съмнителния им подход. От МВФ стигнаха до класическия извод, че фискалната консолидация води до спад на БВП и до повишаване на безработицата и не откриха доказателства за хипотезата на Алесина и Арданиа.

Академичната основа на политиките на строги икономии рухна, но идеологическите му застъпници не се интересуват от това. „Никога не изпускайте да се възползвате от една сериозна криза“, каза американският демократ Рам Емануел през 2009 г. Впрочем Америка не забрави кейнсианския завет от времето на Рузвелт и си избра президент, който поне до някаква степен реши да не гради програмата си върху бюджетни съкращения. Но европейският елит бе твърдо решен да поеме курса на „отговорната политика“ и да се заеме със затягане на коланите. Той не се съобрази с елементарната логика, както и с историческата справка, че депресията едва ли е правилното време да прилагаш политики на фискална консолидация. Все едно неочаквано да подложиш болния на няколко седмици глад и жажда в тъмна стая и да очакваш да оздравее.

Между маларията и хайвера

Практиката също не говори в полза на остеритета. Всички опасности, които бяха очаквани, се сбъднаха в Гърция. Фискалната консолидация, която изоставаше от плануваните от Брюксел параметри и въпреки това беше най-голямата в историята на Европа, доведе до намаляване на заплатите и 4 години рецесия в южната ни съседка. Напълно нормално – дългът продължи да се покачва и днес е 179% от БВП. За да достигне желаните от Брюксел, но самоубийствени бюджетни излишъци,  Гърция трябва да преследва подобни политики още дълги години. Цената, която страната плаща за това, е унищожителна за социалната сфера. Безработицата надхвърля 25%, а младежката е дори 49%.

Положението в Испания е сходно. Изследвания на учени от Кеймбридж и Оксфорд показват шокиращи данни: след приложените строги икономии в здравния сектор детската смъртност се е увеличила значително, както и заразяването със СПИН. Маларията се е завърнала в страната след 40 години. Особено тревожен е рязко повишеният брой на самоубийствата, обикновено свързани със загубата на работа или дълготрайна безработица и депресия. Подобна е тенденцията във Великобритания, където консервативното правителство наложи строги мерки върху помощите за безработица и в страната бяха докладвани десетки случаи на самоубийства след спрени държавни помощи поради неявяване на интервю или други тривиални причини. Връщайки се към Гърция – в страната здравеопазването е свързано със статута на работещ, което е довело през последните години до нови 800 000 гърци, живеещи без никакви здравни права.

Това са последствия не толкова от „кризата”, колкото от основния инструмент, който еврозоната използва за борба с нея. А традиционната левица така и не се възпротиви решително срещу политиките на строги икономии – и с това се превърна в съучастник на случващото се. Германските социалдемократи плахо надигаха глас, френските социалисти обещаха Франсоа Оланд да върне Европа по пътя на растежа, но опитите им бяха задушени в зародиш. Лейбъристите на Острова открито признаха, че също биха провели политики на икономии, макар и по-малки от тези на консерваторите. И така до днес, когато европейският елит дружно заклейми гръцката „Сириза” като носител на нова криза в еврозоната – като крайнолява партия с радикална програма.

Приказките за радикалната програма на Алексис Ципрас не са оправдани: с микс от кейнсиански политики, които преди 50 години в Европа биха се приели дори като меки, „Сириза” влиза в ролята на новата социалдемокрация, след като традиционното център-ляво прекара последните години в ядене на хайвер в Брюксел. Гръцката нова левица днес е единствената сериозна сила, решена да се противопостави на убийствените политики на икономии и да допринесе за тяхното прекратяване и обръщане. По този начин надеждата за една по-смислена икономическа политика в близко бъдеще остава жива.

Новите златни години?

Политиката на строги икономии, тиражирана след 2009 г. от Брюксел като спасение от еврокризата, е зомби икономическа доктрина. Вече пет години тя измъчва Стария континент, спира растежа и оставя милиони, най-вече млади хора без работа. В реалния свят строгите икономии донесоха миниатюрни подобрения на няколко икономически показателя с цената на продължителна безработица, отчаяние, стагнация и намален дългосрочен потенциал на почти всички европейски икономики. Бавно, но сигурно консенсусът започва да се променя и признанията се прокрадват: политиките на остеритет се провалиха.

Не икономиите, а държавният стимул бе в основата на новия курс на Рузвелт, който спаси Америка от Голямата депресия. Не икономиите, а кейнсианското спасение, първоначално отхвърлено в родината му, осигури на Европа бързо възстановяване от ужаса на войната и „златните“ 30 години на споделено – макар и само в развития свят, благоденствие. А по отношение на държавния дълг и неговото значение нека не забравяме алтернативния поглед, който Дейвид Грейбър много добре синтезира: „Дългът е инструмент, който позволява на силните да внушават чувство за вина у слабите и да ги правят зависими.”

http://solidbul.eu/?p=3421


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf