Автор Тема: Български народни музикални инструменти  (Прочетена 10727 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Division

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 189
  • Карма: +59/-5
  • Пол: Мъж
  • Зодия: Virgo Virgo
Гайдата


Гайдата е характерен народен инструмент. Спада към групата на духовите инструменти. Възникнала в дълбока древност по земите на Югоизточна Азия, претърпяла не една промяна, гайдата е част от фолклорната практика  на много страни  в Европа, Азия и Африка. В някои страни (Франция, Германия, Австрия и др.) гайдата е усъвършенствана, а в други (Албания, Турция, България и др.) е запазила примитивното си устройство.

В България гайдата е народен музикален инструмент, дълбоко свързан с бита на народа. Като инструмент със силна звучност се среща най-често на хорището (мегдана), на сватбата, на гроздобер, по празници като Трифон Зарезан, при нестинарските и кукерски игри, по сборове и други.

В отделни фолклорни райони на България гайдата заема особено почетно място – Тракия, Североизточна България и Добруджа, а в  Родопите този инструмент е от най-любимите.

Българската  гайда има два звукови източника (тръби) – гайдуница и ручило. Срещат се гайди и с повече ручила и гайдуници, но те не са характерни за българската инструментална гайдарска практика.

Две са основните разновидности на този инструмент в България – ниска, планинска или още наречена „каба” и висока, сватбарска, наречена „джура”. Има данни за съществуването и на една почти изчезнала разновидност – това е гайдата-двоянка.

Тези разлики са обусловени от различното звучене на гайдата и от тяхното разпространение.

Общото между тях е структурата на инструмента. Гайдата е духов инструмент с единичен тръстиков платък и е съставена от следните части:

ГАЙДУНИЦА Тя е най-важната част на гайдата и представлява дървена, цилиндрична тръба с 8 пръстови дупки, 7 от които са на предната страна, а осмата е на задната. В началния отвор на лицевата страна, който е срещуположен на задния, се поставя основата на тънко гъше или кокоше перо. Този отвор се нарича „мърмърец” или „мърморка” и оказва влияние върху тембъра на инструмента. Отворите за тоновете са закривени  и вдлъбнати, за да дадат на пръстите удобно и комфортно захващане. Дължината на гайдуницата е от 20 до 35 сантиметра. На горния и край откъм главината се поставя пискунът или още наречен „стройка”. Това всъщност е тръстиковият платък.. Той представлява цилиндрична тръстикова тръбичка, запушена в единия си край, тялото на която е прорязано надлъжно, така че се образува езиче (единична пластинка). Това езиче се привежда в трептене посредством напора на въздушната струя. Тоновият обем на гайдуницата обикновено е 9 тона и има гайдуници с различен строй.

РУЧИЛО Наричат го още и вручило. То се състои от 3 части или стави, които са свързани посредством по-тънки съединителни шийки, чиито краища са намотани с конци или коноп. В единия край на ручилото, който се втъква в главината, се поставя пискунът, значително по-голям по размери от този на гайдуницата. То, за разлика от  нея, няма пръстови дупки и издава само един бурдониращ тон. Този тон, който приглася непрекъснато на мелодията придава на гайдата специфична звучност. Настройва се спрямо основния тон на гайдуницата  чрез скъсяване или удължаване на тръбата му. То също е с цилиндрична форма и размерът му е около 50 сантиметра.

ДУХАЛО Това е обикновено рогова или дървена едноставна конусовидна тръба, прикрепена към една от главините и служи за вкарване на въздух в меха. На долния край откъм главината е прикрепена кожена клапичка, наречена „залитач”, която не позволява  въздухът, вкаран в меха, да излиза обратно през ручилото.

Гайдуницата, ручилото и духалото са дървени тръби, изработвани от дрян, зарзала, слива.
ГЛАВИНИ Това са дървени втулки за прикрепяне на гайдуницата, духалото и ручилото към меха.

МЕХ Той служи за резервоар на въздуха, който изпълнителят посредством натиск от лявата мишница изтласква към отворите на гайдуницата и ручилото. Обикновено мехът на малките гайди се прави от кожата на младо яре, а на големите от малка коза или голямо яре, като кожата предварително е остригана и обърната с козината навътре.

Разликите на видовете гайди е именно във височината на основния тон на звучене на гайдуницата и по райони на разпространение. Най-употребяваните  „каба” гайди звучат с основен тон „ДО” или „РЕ”, а „джура-гайдите” звучат в „СОЛ”.

Джура-гайдата е подходящ инструмент за оркестър. Тя звучи мелодично и добре се вплита в общата оркестрова звучност. Всъщност тя е популярна освен в България, така и в цяла Югоизточна Европа. Присъствието на този инструмент по тези земи е засвидетелствано още  в Древна Тракия (III в. пр. Христа) от древногръцкия историк Херодот, който присъства на сватбено пиршество, където самият цар-жрец Севт II свири на такъв инструмент (негов архаичен вариант -„салпинкс омобоея”).

В древността употребата на този инструмент била сакрална. Някои го определят като „планински” инструмент. Смята се, че е звучал в древни мистерии ( например  в дионисиевия култ в Родопите), ритуали на приобщаване и на преход, в рамките на елитни (воински общества), за посветени, жертвоприношения.

 И в днешни дни най-разпространеният и характерен инструмент в Родопите си остава каба-гайдата. Тя неизменно битува по земите на митичния Орфей и със същата мистична сила докосва сърцата им. Нейното ручило и гайдуница звучат едновременно и хармонично. Гласът на гайдата се слива с дрънченето на чановете и на тюмбелеците, с които окичвали по-едрите животни от овчарските стада. За да е по-тембрист чана, в него слагали и сребро, така че в съзвучие с гайдата, звука да е по-наситен, трептящ и да се чува по-надалече.

„Каба” на турски значи „дебел”, „плътен”. В това именно се крие тайната на родопската гайда, наречена „каба”– в плътния й дълбок и благороден тембър, различаващ се от по-пискливите оркестрови гайди.

http://www.webcrafts.bg/article.asp?id=16
« Последна редакция: Август 10, 2018, 07:41:34 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7252
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 9.80 Opera 9.80
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни музикални инструменти
« Отговор #1 -: Март 02, 2011, 07:55:47 »
Български народни инструменти

Кавал, гайда и гъдулка са едни от от най разпространените български народни инструменти. Някой от тях се срещат в цяла България, докато други се използват само в определени региони. Например в Родопите най-разпространеният народен музикален инструмент е гайдата (наречена още родопска или каба гайда); в Пиринския регион са най-разпространени различни видове тамбури, в Тракия - кавал, гайда, гъдулка, тъпан и т.н.

В зависимост от звукоизвличането българските народни инструменти се разделят на три групи:

1. Струнни инструменти:
- Лъкови - гъдулка;
- Дрънкови - различни видове тамбури;
2. Духови инструменти - кавал, гайда, дудук, двоянка и др.
3. Ударни инструменти - тъпан, тарамбука и др.

Тамбурата е струнен музикален инструмент, разпространен в България и Република Македония. Той има две разновидности с осем или шест струни. Осемструнната тамбура има 4-ри двойки струни /общо 8/ които се строят: първа двойка на ми от първа октава, втора двойка на си от малка октава, трета двойка струни на сол от малка октава и четвърта двойка струни на ре от малка октава.
Тамбурата е автентичен фолклорен български струнен музикален инструмент, с дълбок мек тембър, силен, звучен.



Български традиционен духов музикален инструмент - кавал




Дудука е дървен духов народен музикален инструмент

По произход тъпанът е арабски инструмент, в България е пренесен от турците по време на турското робство и широкото му използване от еничарските войски. Добива голяма популярност в българската народна музика. Присъства в музиката на почти всички фолклорни области изключение прави само Родопската фолклорна област, където е слабо застъпен.
Представлява дървен цилиндричен корпус със опъната от двете страни на него кожа върху която има дървен обръч притискащ и отпускащ кожата посредством корди.
Настройването на инструмента става с натягане на кордите. Звука се произвежда с удари по кожата посредством палки. Палките представляват една къса извита в единия си край дървена пръчка наречена "Кияк" и втора тънка, дълга пръчица.



Гъдулката е струнно-лъков битов инструмент с големи звукови възможности. Изработва се от салкъм, явор, орех и др.



Гайдата е автентичен фолклорен български духов музикален инструмент.
Разновидности - Жура гайда, Каба гайда. Строй G, A, D, C. Ярък писклив силен звук.



http://www.balkanfolk.com/bg/bulgarian-music-instruments.php
« Последна редакция: Януари 10, 2015, 06:17:14 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7252
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Chrome 30.0.1551.0 Chrome 30.0.1551.0
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни музикални инструменти
« Отговор #2 -: Февруари 12, 2014, 12:38:34 »
Древните българи са първооткривателите
на лъковите музикални инструменти за Европа

Източник: http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Gaadulka.htm

Историческите фактори са били безмилостни към културното наследство на древните българи. Огромна част от това културно наследство е унищожено. Книгите им са горени в пещите на гръцките манастири, белите мраморни блокове на Плиска са превърнати на негасена вар от османските турци, хиляди техни названия и имена на градове и области са приписани на чужди народи. На нас не ни остава друго освен да събираме трохите от тази древна култура, която нейните врагове не са забелязали или не са подозирали, че все още не са унищожили. Една такава скрита ниша, където може да са се съхранили древнобългарски думи е инстументариумът на българската фолклорна музика, например лъковият инструмент -гъдулката (Фиг. 1).


Фиг. 1. Устройство на българския музикален инструмент гъдулка [1]. Дадени са и някои термини с които се назовават основните му елементи. Други важни варианти на тези термини [2] са описани в текста.

Гъдулката е сложно устроен, древен музикален инструмент от типа лъкови, които днес са широко разпространени сред голям брой народи от стария свят. На пръв поглед, да се търсят прабългарски следи в този най-разпространен сред народите инструмент е повече от безнадежно. Не е така обаче в действителност, защото за разлика от огромния брой народи, при българите лъковият инструмент гъдулка се употребява по особен начин – държи се изправен вертикално, което рязко променя начина на звукоизвличане. За разлика от цигулката, тук прехода от една струна към друга става като цялата гъдулка се завъртва около надлъжната си ос. От друга страна липсва гриф и тоновете се произвеждат чрез леко допиране на върха на пръстите до струната (Фиг. 2, 3, 4). Това рязко ограничава кръга от народи, които употребяват такъв инструмент по този начин. Към този кръг от народи спадат най-вече иранците и индийците, а също и народите от Средна и Централна Азия [1].
            Друг факт, който ни кара да насочим вниманието си към този инструмент е неговото название. В някои краища на България, гъдулката се нарича копанка (Добруджа), гьола (Хасковско), КЕМЕНЕ или КЕМЕНЧЕ (Западна България, Горна Тракия). Последното название е изключително важно, защото също такова е и историческото название на подобен инструмент в древна Персия и днешен Иран - кеманча. Следвайки стандартното мислене, някой ще каже: много просто - османските турци са донесли този инструмент и неговото название от Иран. Да, но при османските турци този инструмент е непознат, те използват съвсем други инструменти - главно саз, зурна, прав кавал (дудук), тъпани и дайрета. Те, следователно не биха могли да донесат и наложат този инструмент в България. А както ще видим по-нататък, този инструмент е използван от древните българи още през VI-ти век в Константинопол! 


Фиг. 2. Кемене с дъно – свири и пее Анани Роячки от с. Бобов дол, Кюстендилско [1].

 В предишна статия (Словообразуване в езика на прабългарите), на основата на характерния суфикс – ЕЛ беше изказана хипотезата, че  названието “гъдулка”, може да идва от неславянската българска дума ГЪДЕЛ, ГЪДЕЛИЧКАМ – пипам нежно с върха на пръстите си. В това се състои и процесът на звукоизвличане при гъдулката – с едната ръка лъкът пъргаво се трие о струната, а върховете на пръстите на другата ръка нежно докосват различни места по дължината на струната с което се произвеждт тонове с необходимата височина. Етимологията на "гъдулка" обаче се затруднява от факта, че при повечето днешни славянски народи "гудеть, gudit, hudit" означава "свиря" (по-точно свиря с духов инструмент), а при чехите има даже дума hudba - музика.  При праславяните е имало подобен, но значително по-примитивен и по-късен инструмент, наречен гусла, gusla, gussel. Интересно е, че при поляците gusla, gussel означава "магия, заклинание", а guslars - магьосник, чародей. Следователно, не е изключено обратно заимстване на славянския корен "гуд" - свиря от по-стар и културен народ, какъвто са прабългарите. 
            След тези предварителни бележки за общата употреба и общо название на този инструмент при българите и древните перси, нека да видим какви са термините с които се обозначават отделните части на този интересен и много приятен инструмент [2]. Най-напред, тялото или корпусът на гъдулката играе важната роля на звуков резонатор, усилващ силата на звука и променящ неговия тембър. Това тяло се нарича с думите КОРУБА, КУТЕЛ, КОРИТО, КОПАНКА (Фиг. 1). Това са все старинни думи, преминали и в руския език, където те се считат за думи от старо-славянския (църковно-славянски) език. В църковно-славянския език, КУТЕЛ означава съда, в който се извършва кръщаването на младенците със светена вода. КОРУБА е дума завършваща на суфикса –БА, за който в отделна статия беше коментирано, че се среща много често в персийския език и може да бъде наследство от иранския език на прабългарите. Под формата kurupi (съд, купа) е заимствана и в гръцки език. В полския skorupa означава кора на дърво, в руския скорлупа означава черупка. Думите коруба, скорлупа, skorupa са близки до латинското cortex – кора на дърво. Има голяма вероятност, коруба да е старобългарска дума, производна от “кора”, която после е преминала в руския и някои други славянски езици, както и в гръцки.
В главата на гъдулката се намират макари, около които се намотават краищата на струните за да се изпънат (фиг. 1). Тези макари се наричат с думите КЛЕЧКИ, КЛЮЧОВЕ, ЧИВИИ. Съгласно П. Добрев, думата КЛЕЧКА се среща сред памирските народи и е наследство от прабългарите. ЧИВИЯ означава гвоздей. Тази диалектна дума не се среща при околните на България народи [3] и също може да е донесена от прабългарите. Другият край на струните се закрепва неподвижно за пластина, наречена ГРЕБЕН. Тази дума я има и в руския език, но там тя се счита за древна църковнославянска дума.
            Лъкът на гъдулката се нарича ЧИЛЕ (чилè) , а нейната струна, която най-често се прави от косми на конска опашка – ПИРГИ (пùрги). Семантиката на думата ЧИЛЕ се открива лесно сред иранските езици. В много древноирански езици, сходни с езика на прабългарите има подобни думи. Например, осетинското sqil, ягнобски čilik, кюрдски çilak означават “извит” [4]. Действително, лъкът на гъдулката, цигулката и всички други лъкови инструменти задължително представлява “извита пръчка, двата края на която са свързани помежду си със струна, която като се трие напред назад върху основната струна произвежда звук”. В българския език съществува още един случай на употреба на думата чиле - при битовите занаяти, лъкът върху който се е навивала готовата прежда се е наричал чилè [Колю Севов. Градището. Роман. София, 1982]. Друга подобна дума в българския език е СКУЛИ – извити лицеви  кости, оформящи  очниците, която се  среща  и  в руски [Д-р Живко Войников. Езикът на древните българи]. Връзката  на ЧИЛЕ и СКУЛИ с осетинската форма sqil – “извит” е очевидна. На персийски език tsarê означава "стрела на лък", дума подобна на "чиле" - лък. 


Фиг. 3. Вдъхновен тракийски  гъдулар.

Названието на триещата се част при лъка - ПИРГИ (струната) е морфологично и донякъде семантично близко до старинната българска дума “пиригла, перигла” [3]. Според Стефан Илчев [3], това е българска диалектна дума без връзка с някой близък или съседен език и означава нещо като “въртележка” или “въртоп”. В българския език има още една подобна дума, “пъргав” с производна “пъргавина”.Те означават способност за бързо движение и морфологично и семантично напълно се припокриват с думите ПИРГИ и перигла. Очевидно те съответстват на славянското “жив, живо”. Има и едно старинно българско мъжко име – ПУРГО (ПУРКО), чиято семантика е неизвестна, но в светлината на по-горе казаното може да се съобрази, че съответства на славянското име Живко.
Етимологията на думите ПИРГИ, перигла, пиригла, пъргав и Пурго може да се намери като си спомним за още една подобна българска дума - “пергел” – уред за чертане на окръжности. Според излязлата напоследък книга [5] на преподавателката по иранистика в СУ “Климент Охридски”, натурализираната иранка Хаджар Фиюси, българската дума “пергел” има пълен персийски еквивалент със същото значение, пäргар – пергел. Във всички издания на Речникът за чужди думи в българския език [6] се твърди, че “пергел” е персийска заемка без да се указва периода на заемане. Това разбира се е хипотеза без доказателства. Имайки пред вид обаче присъствието в нашия език на голям брой думи с еднаква основа и сходно значение - ПИРГИ, ПИРИГЛА, ПЕРИГЛА, ПЪРГАВИНА, ПУРГО и ПЕРГЕЛ може да се твърди, че всички тези думи не са заети от един и същ език – персийския, а са възникнали като говорими думи в друг език, сходен с персийския. Този друг език може да бъде само езикът на прабългарите. В този език вероятно е имало глагол с основа ПИРГ или ПЕРГ, означаващ “движа се бързо, кръжа, въртя се, реагирам, бързам”, от който в съвременния български език са останали посочените по-горе производни думи.


Фиг. 4. Малки гъдуларчета от детската музикална школа в с. Бъта, Пазарджишко.

След тези наблюдения, представящи гъдулката като инструмент тясно свързван с музикалката култура на древните българи, да видим какво казват музикалните специалисти за неговата история. Професор Манол Тодоров, син на известната народна певица Атанаска Тодорова от Чирпанския край, пише следното: “Гъдулката със своя добре оформен акустичен център (има се пред вид тялото на инструмента – резонатора), се явява сериозен етап в развитието на лъковите инструменти изобщо и е оказала влияние в развитието на струнните инструменти в Западна Европа [1, стр. 96]. Ученият се отличава с това, че за всяко свое твърдение представя доказателства. Какви доказателства се представят за горното твърдение, издигащо “дивите прабългари-номади” до пиедестала на музикални учители на Западния свят?
            Съгласно този автор [1, стр. 93], струнните инструменти (инструменти от вида китари и цигулки) се появяват за пръв път в Европа през първата половина на първото хилядолетие от н.е. и имат азиатски произход. Т.е., това става едновременно с Великото преселение на народите от Азия към днешна Европа. До тогава, в древна Гърция, Тракия и Византия са известни само лирата (арфата) и различни видове свирки. Орфей е свирел на лира. Първото описание на лъков инструмент срещаме у византийския хронист Теофилакт Симоката (VI-ти век), който видял в двора на императора трима пленени скловене (разбирай скити - прабългари), които вместо оръжие носели музикални инструменти, подобни на гъдулката. Поради липса на гръцки термин и с присъщата си гръцка консервативност, хронистът нарекъл този инструмент “лира”, въпреки че той няма нищо общо с лирата. Друг византийски историк, Теофан по-късно нарича същият лъков инструмент “китара”. Инструментът се разпространява първо на Балканите, после и в Западна Европа (фиг. 5). И до днес, фолклорни инструменти подобни на българската гъдулка се срещат в Гърция и Сърбия с името, което Теофлакт Симоката им е дал – в Гърция лира, в Сърбия лирица. Първите сведения за лъкови инструменти от типа на гъдулката в Западна Европа са след VIII-ми век [1, стр. 94]. Инструментът достига и в Германия, където до XII-ти век се нарича също лира, а след това фидел - цигулка. Най-вероятно, названието "фидел" идва от "гъдул", основата на българското название на българския инструмент гъдулка. След XIII-ти век, в Западна Европа се появяват редица усъвършенствания на този инструмент, но първоначалното му име остава – лира да брачо, лира да гамба и др. На Фиг. 5 са показани киевски музикант от XI-ти век и западноевропейски музикант от рицарската епоха (XII - XIII-ти век), които свирят на струнен лъков инструмент без гриф, т.е. гъдулка, но държана "неправилно", с основата нагоре. Това е българският гъдулков прототип на по-сетнешната цигулка. Всичко това доказва пионерската роля на древните българи за внасянето на този инструмент в Европа и неговото утвърждаване като един от основните музикални инструменти за човечеството.


Фиг. 5. Средновековни музиканти, свирещи на инструменти, подобни на българската гъдулка. В ляво: фреска от Киевската църква "Света София" от XI-ти век [1].  Западноевропейски музикант от XII - XIII-ти век [7].

При всички тези полезни неща, професор Тодоров (който все пак не е историк) изказва и едно фактологически необосновано твърдение [1, 93 стр.], а именно, че заловените “виновници” внесли прототипа на бъдещите цигулки, виоли и китари във Византия и Европа са славяни, понеже са скловене (?). В този исторически период, под скловене гърците, византийците и латините са разбирали всички скито-сарматски народи, дошли от север, най-вече българите (Словене =славяни, най-голямата фалшификация в българската история.). Че тук става дума не за протославяни, а за сармато-българи се разбира и от това, че при сръбските и хърватските славяни тогава този лъков инструмент е непознат. Непълно непознат е той и днес сред масата чисто славянски народи – поляци, чехи и т.н., което опровергава неподкрепеното с нищо твърдение, че гъдулката е славянски инструмент. Сред източните славяни е имало гусли, които са примитивна заемка на база гъдулката. Като оправдание за автора трябва да кажем, че годината, когато той е писал книгата си е 1973. По това време твърдения от вида “скловене не значи славяни, а скитобългари” и че “гъдулката е донесена от скитобългарите, а не от славяните и се разпространява в цяла Европа като виола, цигулка и китара” могат да ти затворят не една врата, най-малкото.   
            При изследване произхода на лъковите инструманти на Запад, известният музиковед Курт Закс използва една илюстрация поместена в Ултрехтския псалтериум (псалтир) от 860 год. Тя изобразява човек, пристъпващ с вдигната глава, който държи в лявата си ръка арфа и старинен фидел (гъдулка), а в дясната - лък. Като търсил сходство с други инструменти, Курт Закс попада на един средноазиатски (туркменски, но туркмените са късни пришълци - X-век) инструмент,  изложен в Държавната колекция от музикални инструменти в Москва. Този инструмент има съществени прилики с изобразената в Ултрехтския псалтир гъдулка: къса шийка, глава с клечки, заострена долна част на корпуса и характерен за азиатските лъкови инструменти единичен кръгъл отвор в резонаторната си кутия. Курт Закс твърди, че за пръв път населението на Балканите (ранните българи) са преминали от единичен към двоен резонаторен отвор, което премахва отзвучаването и усилва звука. От тук чрез Византия това нововъведение преминава в Западна Европа, където всички фидели и виоли започнали да се изработват с по два симетрични резонаторни отвора.


Фиг. 6. В ляво: музикант, свирещ на струнен инструмент - изображение върху стенопис от Хрельовата кула - Рилски манастир. В дясно: музикант с криле, яздещ лъв и свирещ на струнен инструмент - изображение от ранна Волжска България. Най-вероятно, музикантите са българи, а струнният интрумент е прочутата булгария.

Интересно е също и названието "китара", с което византийският хронист Теофан за пръв път нарича гъдулката, с която прабългарите свирели във византийския императорски двор. Този термин по-късно остава в употреба за означаване на новопоявилите се на Запад струнни инструменти - китари. В западноевропейска музикална наука се счита, че китарите са донесени първо в Испания от арабите (VIII-ми век). Тази хипотеза не може да обясни обаче защо названието за този инструмент идва от Византия, където ранните българи са свирели на подобен инструмент. Това название Теофан вероятно е заимствал от самите музиканти - прабългари, защото подобна дума се използвала при източните иранци и индоариите. Това е думата gāithar на санскрит (gahthar при протоиндоиранците), която значи "песен". Това е напълно разбираемо, понеже за разлика от свирачите на духови инструменти, гъдуларите могат да пеят под акомпанимент на своя инструмент. При съвременните индийци, подобен инструмен се нарича "ситара или ситра", което е същото. Обратно на горната хипотеза може да се предположи, че както прототипът на цигулката, така и прототипът на китарата, заедно с нейното индо-иранско название, са донесени в Европа от прабългарите.


Фиг. 7. Музикални инструменти на българите - богомили, занесени в Южна Франция през XI-ти век, музей на град Пюивер, Франция. На преден план се виждат три триструнни гъдулки с лъкове и душници, в дясно тарамбука. В ляво стои някакъв духов инструмент с шест отвора за пръстите на ръцете, подобен на кавал или дудук, чиято горна част е изкусно оформена като глава на лъвица с антропоморфно лице, характерен белег в изкуството на прабългарите.  В дъното стоят два инструмента, десният от които прилича на миниатюрен орган с вертикални тръби, закрепени на дървена стойка [Максим Караджов, Цветан Томчев. Българска ерес покори Европа. В-к Труд, 6 ноември, вторник, 2007, с. 18 ].

През XI -XII-ти век в Западна Европа проникват много български богомили. Най-силно влияние богомилите печелят в областта Лангедок (днешна Окситания), която обхваща райна на градовете Тулуза, Каркасон, Безие и Монсегюр. Заедно с богомилската ерес те занасят и своите музикални инструменти. Част от тези оригинални раннобългарски инструменти можем да видим в музея на град Пюивер (Фиг. 7) и между тях познатата ни българска гъдулка. Появата на трубадурите също се свързва с идването на богомилите. Те възпявали дамите на сърцето си с тамбури (лют), гайди и гъдулки (рьобек на фр.) [Максим Караджов, Цветан Томчев. Българска ерес покори Европа. В-к Труд, 6 ноември, вторник, 2007, с. 18 ].
В отделна статия ние представихме много доказателства, че древните българи са донесли на Балканите и в Европа неравноделните тактове, както и безмензурното пеене (Чие наследство са неравноделните тактове...). В светлината на тези и по-горе изложените факти изглежда, че ранните българи са имали богата музикална култура. Това се доказва и от извесният факт, че освен гъдулката, те са притежавали още един ценен музикален инструмент - булгарината. Булгарината или булгарията е известна навсякъде, където са живели ранните българи, използвана е и в България и Гърция до скоро. Наричала се още "голяма тамбура", понеже е била по-голяма и по-усъвършенствана от съвременната българска тамбура. Вероятно е имала и по-добър звук. Две изображения на подобен инструмент, използван от ранните българи в Дунавска и Волжска България могат да се видят на фиг. 6. Почти еднаквата форма, размери и държане на този музикален инструмент показва, че вероятно именно това е прочутата булгария - основният музикален инструмент на древните българи.


Фиг. 8. Външен вид на булгарията, използвна от родопските българи до скоро [Стоян Райчевски. Булгарията не пее, а хортува. Българе. Сами-М. с. 16 - 18].

Основната част на булгарията (булгарината) (Фиг. 8), крушовидното тяло, се изработва от черешово дърво, по-червено на цвят. Дървото (дънера) се разцепват на две равни части. Избира се по-здравата половина, която се издълбава, първоначално грубо, след това се дооформя със специално изкривено ножче. Дълбае се, докато стените на крушовидното тяло се изтънят до два, най-много три милиметра. Върху отвора се залепва с туткал също толкова тънка дъска от червен бор. Грифът на булгарията е дълъг около един метър. Той също се прави от черешово дърво. На горният му край се пробиват отвори за чевиите (дървени гвоздеи), с които се натягат чрез въртене струни от стоманена тел. Струните са общо пет, от които четирите са еднакво тънки и еднакво натегнати. Петата струна се поставя в средата, по-дебела от другите и по-отпусната. В долния край на тялото се поставя назъбено дървено “магаренце”, което леко повдига струните, за да могат те свободно да вибрират при дрънкането. Перото-дрънкало се прави от черешова кора, която предварително се обелва и изсушава. Пердедата (позициите) са винаги нечетен брой (11 или 13). При свирене на булгария,  пръстите трябва да вървят наред по пердетата, без да могат да ги прескачат.
Всъщност, булгарината не е изчезнала, понеже от хубавите неща обикновено все нещо остава. Тя е прототип на съвременния гръцки музикален инструмент бузуки. До II-та Световна война, бузуката в този и вид не е ползвана от гърците. След войната, американската музика печели голямо влияние в Гърция (също както у нас днес) и измества гръцката. Културната общност и интелигенция в Гърция обаче е силно обезпокоена (за разлика на тази у нас). Под нейн натиск, гръцкият парламент решава да възложи на група от подходящи гръцки композитори да създаде нов стил гръцка музика, която да отвоюва вниманието на гръцките почитатели на музиката. Определената група от композитори, между които и Микис Теодоракис се усамотяват на един гръцки остров и за няколко години създават нов музикален инструмент - бузуки и други подобни струнни инструменти, оркестър и много музикални композиции за тях.  Булгарината е взета за първообраз на бузуки и се е получил инструмент подобен на тези, показани на фиг. 6-8. Както виждаме, булгарината продължава да живее, но не в България. Новият гръцки музикален стил, етники травуда или етники музики днес е най-масов в Гърция, има и много почитатели в околните страни. Демократична България не можа да роди български музикален стил, подобен на стила етники травуда в демократична Гърция. Роди се обаче стилът "чалга" - един миш-маш от цигански, турски, гръцки и ориенталски "парчета", изпълнявани от бездарни, слепи подражатели.

ЛИТЕРАТУРА :

 1. М. Тодоров. Български народни музикални инструменти. Органография. Наука и изкуство. София. 1973, стр. 96
2. Ив. Качулев. Гъдулките в България. Изд. на БАН. Изв. ИМ, кн. 5, София, 1959
3. Стефан Илчев и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974
4. Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic,  Finno-Ugric, Iranian,Germanic. Valenyn Stetcuk
5. Хаджар Фиюси. Персийски думи в българския език. Авангард Прима.София. 2004
6. Речник за чужди думи в българския език. София. БАН, 1993
7. Илинбахов В. Б. Във феодалния замък.Изд. Народна просвета. 1966.  Превод от руски Г. Иванова. С. 16
« Последна редакция: Август 10, 2018, 07:43:01 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 7252
  • Карма: +526/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 54.0.2840.59 Chrome 54.0.2840.59
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Български народни музикални инструменти
« Отговор #3 -: Октомври 19, 2016, 14:06:36 »
Гусла


Гуслата е музикален инструмент от групата на струнните инструменти. Тя е с една струна, на която се свири с лък. Изработва се изцяло от дърво, а формата ѝ е крушовидна, но с дълъг и тънък гриф. Опъната животинска кожа служи вместо резонаторна дъска. Струната представлява сноп от здраво усукани косми от конска опашка. Главата на този инструмент се отличава с богата художествена украса, най-често изобразяваща кон, овен или птича глава.


Гуслата има старославянски произход. Миниатюри от края на 8. или началото на 9. век доказват, че в онези времена на гусла се е свирело, като инструментът се е държал, както и днес, изправен и опрян на коляното. Археологически находки на гусли са правени на територията на Полша и датирани към 12. век. Много писмени и фолклорни извори дават сведения за използването на гуслата по българските земи. Може би, през Xв е била най-разпространена в народните изпълнения, самия Презвитер Козма споменава гуслата, като използван инструмент в "Слово против богомилската ерес": "Не са християни и ония, които с гусли и игри и с бесовски песни пият вино, вярват в срещи, в сънища, и в какви още не учения на сатаната" През средновековието в резбарското изкуство на Балканите, наред с църковните сюжети се явяват и светски. На две врати от Слепчанския манастир "Св. Иван Продром" в Битоля от XVв. наред с изобразените светии и животни, са издялани образите на гуслар и музикант на уд в момент на свирене. Гусларят е представен по широко популярни форма и начин на свирене в българските земи. Неопровержимо доказателство за разпространението на инструмента в България е запазена гусла съхранянвана в Националния Етнографския музей в София, на шийката на която има надпис с годината на изработка и името на майстора ( 1891 (майстор) Стой). Гуслата се приема, като предшественик на гъдулката. В Банско инструмента се нарича "виула" от "виулица", т.е. оплаквачка. Днес този инструмант е изчезнал напълно по цялия Балкански полуостров. Отпадането му от народната практика, вероятно се дължи ограничени звукови характеристики и звукови качества. Във времето гуслата е била изместена от гъдулката, която със своя добре оформен акустичен център и богат звук бързо се разпространява на Балканите.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%83%D1%81%D0%BB%D0%B0

https://www.facebook.com/
« Последна редакция: Август 10, 2018, 07:43:49 от Hatshepsut »


Share me

Digg  Facebook  Twitter  Google  
Smf