Автор Тема: Руската империя и България  (Прочетена 16628 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен vril

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 95
  • Country: 00
  • Карма: +76/-7
  • Пол: Мъж
Руската империя и България
« -: Септември 12, 2007, 20:51:09 »

      Изработването на Търновската конституция през 1879 г. е описано точно и авторитетно в Строителите на съвременна България от Симеон Радев. България не се съобразява с руските препоръки и внушения и, според Пламен Цветков, след САЩ, Швейцария и Франция, с приемането на тази конституция, е четвъртата парламентарна демокрация, опряна на всеобщото, равно и пряко избирателно право. По съдържание и дух Търновската конституция се различава диаметрално от закостенелите, реакционни правила, по които е построена и функционира руската държавност. Тя противоречи на масовата руска реакционна мисъл. В годините след Освобождението България се ръководи директно от руски генерали като военачалници и администратори. Те са настроени негативно към основния ни закон. По техни съвети княз Александър Батенберг суспендира конституцията за две години (1881-1883). Впоследствие е принуден да възстанови действието й под натиска на преобладаващите демократични настроения и тенденции.

      Ето как междувременно руският писател и философ Константин Леонтиев (1831-1891) коментира посоката, поета от България с приемането на Търновската конституция: ”България и Сърбия решително поискаха да влязат в пътя на европейските конституционни страни. Те присадиха европейските парламентарни и други учреждения. С една дума, те се облегнаха на “гнилия запад”, като се помъчиха да изтръскат от себе си всичко азиатско-византийско. Не затова - се провиква меланхолически Леонтиев - руските орли прехвръкнаха Дунава и Балканите, за да могат сетне сърбите и българите да люпят на свобода кокошите яйца на буржоазното европейство”.14 Същият Леонтиев казва: ”Да не забравяме, че принципът, в името на който ний всякога се вмесвахме в работите на Изток, не беше племенен, а вероизповеден!”

      В идеологическия инструментариум на руския империализъм през вековете и до наши дни важна роля е отредена на православието. В националния химн на повалената през 1917 г. империя присъстваше и словосъчетанието “Царь православний”. Задължително са били покръствани в православието всички чужденци, мъже и жени, достигнали до върховете на държавната йерархия като императрица Екатерина ІІ и неправославните съпруги на царете. Повод за стълкновения между Русия и България на най-високо държавно ниво често е бил въпросът за православието. През 1891 г. Стефан Стамболов разтурил Светия синод, понеже оттам било разпоредено по време на богослужение да се споменава името на руския император, вместо това на княз Фердинанд. Натрапчиво било внушавано, че руският цар не само е защитник на православния свят, но и че най-добре той пази чистотата на православието. Още от ХV век в Русия е разпространен митът, че след залеза на Римската империя и падането на Цариград под турска власт (1453) Москва е трети Рим, наследник на двете империи – Римската и Византийската.

      Друго идеологическо оръжие на руския империализъм е т. нар. славянофилство, или панславизъм. Основател на научния панславизъм е чехът Павел Шафарик (1793-1861), а на литературния – неговият сънародник Ян Колар (1793-1852). Те лансират идеята за единна славянска нация. Освен чехи, техни последователи са поляци, хървати и пр. Съвременниците се шегували с наивния им ентусиазъм и че при срещите си, по липса на общ език, разговаряли на немски. Но, достигнало до Русия, това любителско течение взема съвсем друг облик и става важно оръжие за русифициране на неруските славяни. Славянският събор в София през 1910 г. е бил организиран от несменяемия му председател и председател на Славянското дружество в България С. С. Бобчев, народняк и русофил, професор по старобългарско право. Той бил самоуверен шумен параден поддръжник на идеята за общославянска държава и апологет на руското самодържавие. В София пристигнали делегати от всички славянски страни с изключение на поляците, които отказали да дойдат.15

      Руският панславизъм е антиевропеизъм с подчертано политическо острие. Погодин, който прогласява панславизма още в 1838 г., мечтае да включи в руската империя 30 милиона славянски братя, пръснати между Цариград и Венеция, между Морея (Пелопонес) и Балтийско море. Ето неговите думи: ”Не лежи ли политическата съдба на Европа, и с това на целия свят, в нашите ръце, стига само да посегнем към нея”.16 Сто години след прокламирането на панславистката идея, наследниците на нейните някогашни сторонници, вече като съветски държавни ръководители, сключват на 23 август 1939 г. пакта с хитлеристите, който им развързва ръцете да щурмуват славянска Полша. На 17 септември същата година СССР довършва започнатата на 1 септември 1939 г. агресия и окупира Източна Полша. Линията, до която достига Червената армия, остава съветска граница и след края на войната. Хиляди полски офицери, заварени в завзетите територии, а не пленени в бой, са разстреляни на съветска земя в и близо до гората Катин - престъпления официално признати неотдавна от Русия. Столетия преди това Полша е опознавала “славянските” похвати на източния си “славянски” съсед – Руската империя. Последната потушава жестоко две полски антируски въстания през 1830 г. и 1861 г., второто през царуването на цар Александър ІІ, наречен през 1861 г. “освободител” на крепостните. Въпреки че в следващия половин век нещастните руски селяни не са имали условия да се възползват от дадената им на книга свобода.

      След появата на малкото българско княжество през 1878 г. у нас развиват усилена дейност руснаци, представящи се за ревностни “славянофили”. Ето истинското лице на един от най-известните между тях – Иван Аксаков (1823-1886). Когато към него се обърнал Трайко Китанчев (1858-1895) с молба да се намери и да бъде назначен учител по български език на постъпилите в Московския девически пансион български момичета, последният учудено възкликнал: “Разве у вас есть язык – та-та, до-до, ни-ни… (това долавял от нашата реч Аксаков) У вас язык тарабарский (безсмислено дърдорене)… Вы лучше учитесь по русски…”17

   С руско-турската война от 1877-1878 Русия не постига многовековната си мечта да завладее Цариград. Когато нейната армия прониква в близост до великия град, някои горещи глави, заразени от великоруската идея не проумяват невъзможността да се направи следващата крачка – влизането в Цариград. Още повече, че в Босфора се появява мощна британска флота. Но в резултат на приключилата война Русия придобива територии в Кавказ и присъединява Южна Бесарабия. На новото полунезависимо (трибутарно, т.е. плащащо данък) Княжество България тя възлага сериозни надежди за бъдещото постигане на своите цели. Както се изразява дипломатът славянофил Татищев: “Българската армия не само спазва своята органична връзка със своята майка – руската армия, но става нейна съставна част. Приема в редовете си мнозина руски офицери и унтерофицери, като признава над себе си властта на един военен министър, генерал на руска служба, назначен от Господаря-император. За първи княз на България е избран единогласно от Великото народно събрание принц, посочен от нашия комисар, като кандидат най-угоден за царствения освободител на България”.

      Както вече писахме, по руско внушение княз Александър Батенберг суспендира ненавистната на руските реакционери конституция, но т. нар. “време на пълномощията” се запазва само две години. Именно тогава (1881-1883) е един от най-мрачните периоди в новата ни история. Държавата е поставена в пълно подчинение на руските желания и в зависимост от тях е не само войската, но администрацията и стопанството. Катастрофално е състоянието на нашата независимост, но все пак не достига трагедията ни през периода 1944-1989. В известни области нашите предци намират воля и сили да се противопоставят на руското нахално вмешателство. При завръщането си от посещение при император Александър ІІ, зет на бащата на нашия княз Александър Батенберг, още във Варна му се представят двама руснаци – Утин и Чорни, агенти на петербургския банкер Гинсбург. Те носят препоръчителни писма от някои руски генерали, искат концесии и представят проект за построяването на железница, която да свързва София с Дунава при Русе или при Свищов. Нашият министерски съвет категорично отхвърля този проект, въпреки ходатайствата на славянофилите. В Петербург тълкуват отказа като антируско действие. Младите ни държавници намират за приоритетно прокарването на линията Цариброд – Вакарел, с която се свързват пряко с Цариград и Виена (Европа!).18

      Следващите събития са известни на познавачите на нашата история, професионалисти или любители – Съединението на 6 септември 1885 г., изтеглянето на руския команден състав от неукрепналата ни войска, Сръбско-българската война и неочаквания български военен триумф – начало на истинската наша независимост. Русия не може да се примири, че нашият княз отказва да бъде неин лакей и става символ на свободната българска държава. Ръководен и финансиран от Петербург преврат детронира княза-победител на 9 август 1886 г. При окончателното напускане на България, след като князът е върнат за кратко с контрапреврат, на ломското пристанище той споделя с изпращачите: “Не моята личност е причина за руската непримиримост, а БЪЛГАРСКАТА КОРОНА!”

      Думите му категорично се потвърждават през следващите 11 месеца, когато българският престол е вакантен. Впечатлителен е провалът на ген. Каулбарс, специалният пратеник на руския император. Без последствие остават неговите солдафонски ултиматуми. Знатни европейци са възхитени от българското поведение, резултат от добитото самочувствие след победите срещу Сърбия и устояването на руския натиск. За Турция и Великобритания вече е ясно, че България не приема ролята на безгласна руска пионка. Но в европейските царстващи дворове страхът от империята на Романовците оказва своето влияние. Избраният на 29 октомври 1886 г. за български княз датски принц Валдемар не се осмелява да приеме българската корона, след като е бил свидетел на безцеремонната руска разправа с първия български княз. Любопитно е да се знае, че Нелидов, руският посланик в Цариград, се хвалел, че организирането на преврата от 9 август за детронацията на Батенберг струвало на Русия САМО 300 000 лева. През февруари 1887 г. Русия успява да организира опит за нов преврат, известен като Русенския бунт, завършил с разстрела на неколцина офицери-русофили.

      В онази епоха, когато в Европа само Франция и Швейцария са републики, не можело българският престол да остава дълго вакантен. Споменахме вече за угрозата самият руски император да приеме към другите си титли и титлата Великий князь болгарский, т. е. България официално да бъде погълната от Великата северна империя. Възможностите за решаване на кризата са били крайно ограничени. Първият регент Стамболов не е имал нито време, нито кандидати, между които да избира. През юли 1887 г. княз Фердинанд Сакс Кобургготски встъпва на българския престол. В това размирно време София станала свидетел на антируски демонстрации с непристойни прояви на буйни млади българи. Най-авторитетни руски писатели, даже славянофили като Ламански и граф Толстой, впечатлени от случващото се, нарекли войната за нашето освобождение “величайша глупост на Русия”.19

      Следващите 8 години до свалянето на Стамболов и смъртта на Александър ІІІ, са бурно и неспокойно време, изпъстрено с драматични събития: осуетени гранични провокации, (Набоков – 1887 г.), заговор на майор Паница – 1890 г., организация в Одеса на български емигранти – 1889-1891, убийството на министър Белчев – март 1891 г., убийството на д-р Георги Вълкович в Цариград – февруари 1892 г. “Благодетелят” на България граф Игнатиев не остава безучастен при акциите срещу “неблагодарна” България. Като председател на Петербургското славянско благотворително дружество той ходатайства за отпускане на оръжие и бойни припаси при руските експедиции. Замесен е и в убийството на Вълкович. Славянските дружества са превърнати в придатък на Азиатския департамент към министерството на външните работи.20 След 1883 г. България се отдалечава от пълното интегриране в руските държавни структури. Детронацията на Батенберг охлажда чувствата на безрезервна преданост и благоволение пред освободителите. Следва прекъсване на всякакви отношения, включително и дипломатически, с великата империя. Знак за помирение е кръщението в православие на престолонаследника княз Борис Търновски. Негов кръстник е новият император Николай ІІ. През 1898 г. се амнистират българските офицери русофили, приети междувременно на руска служба. Затоплят се и отношенията между дипломациите на двете страни. Съществена роля в тези процеси играе силното желание на княза, впоследствие цар Фердинанд, за по-близки отношения с Русия, като трамплин за признаването му от цяла Европа. При обявяването на нашата независимост през 1908 г. наред с руския се появява и втори цар в Европа, което едва ли много се е понравило на Петербург.

      30-те години след 1878 г. са период на силно руско облъчване спрямо България. Проруски симпатии завладяват българските селски маси, защото след 1878 г. те заемат и си разпределят бейските чифлици. Петко Каравелов узаконява заграбването на “господарските” земи. Доста български деца попадат в Русия с помощта на руски благодетели “да се възпитат и изучат”. У нас нахлува българска интелигенция от Бесарабия и Херсонска област, която духовно е русифицирана. Проникват и множество гимназиални учители, лекари и инженери, които са били компрометирани в Русия като нихилисти. Страната се залива от руска книжнина - нямали сме своя. Всяка гимназия създава “училищна библиотека” комай само от руски книги, много от които забранени в Русия. Децата се надъхват нихилистически, със страстен интерес към водените в Русия борби. Почнали с идеите на Френската революция, те се изострят в анархизма на Бакунин, за да се впрегнат после в хегелианското тиктакане на марксизма.21

      Лъкатушната политика на българските правителства се поддава на руските внушения при създаването на Балканския съюз през 29 февруари 1912 г. Независимо от ласкавите думи и прегръдки, нашата освободителка не желае искрено да съдейства на укрепването и териториалното ни разширение като най-напредналата и силна балканска държава. По географското си положение тя е преграда пред явните и тайни многовековни руски планове за завладяване на Цариград. Вяра на нашите управници към “освободителката” ги прави слепи за нейните домогвания. Неприкритата подкрепа на Русия за Сърбия, поощряването на Румъния да нахлуе в нашия незащитен гръб през 1913 г., както и на Турция да си възвърне Одрин, включен към България според Лондонския мирен договор (17 май 1913), водят до грандиозния погром на млада и жизнена България. Горчивите емоции в българската душа тласкат страната ни противно на логиката да се намеси в Първата световна война на страната на Централните сили, воюващи с Русия.

      Великобритания и Франция обещават на Петроград Цариград и Проливите, което е смъртна присъда за българската независимост.22 Идва време Русия да наложи тежко наказание на България за нейното непокорство, периодично демонстрирано вече близо 40 години. Значително флотско съединение, състоящо се от 3 броненосеца, 3 крайцера, 6 миноносеца и 5 неустановени морски бойни кораби се насочва към Варна на 14 октомври 1915 г., Петковден. Точно две седмици след като нашите войски атакуват сръбските завоеватели, присвоили безцеремонно чисто български земи през 1878 г. и 1913 г. Срещу незащитена Варна започва безразборна канонада. Разрушени и повредени са 54 здания. Убитите и ранени достигат 37 души. Но наши подводници успяват да торпилират и потопят 2 руски кораба пред Калиакра и Балчик.23

      През септември 1916 г. Румъния влиза във войната като съюзник на Русия. Руски кавалерийски части и артилерия нахлуват в Добруджа, към която от 1913 г. е присъединена и българската Южна Добруджа. Нашите русофили са уверени, че войската ни с висш команден състав офицери, завършили предимно руски генералщабни академии, ще откаже да се сражава с освободителите! По това време военните ни униформи не са се различавали от руските, както и пагоните на офицерите. Но напротив! Срещу руските части, дошли в защита на румънските завоевания от 1913 г., връхлита конницата на легендарния ген. Колев. Проблясват искри от саблени удари и прехвалените казаци побягват на север. В нашите музеи и днес може да се видят пленените им знамена. Балчик отново е български. Руската флота пак ще ни наказва. На 13 декември 1916 г. отряд бойни кораби, начело с крайцера “Память Меркурия” и два ескадрени миноносеца бомбардират Балчик. Освен българската военноморска авиация им противодейства 100-милиметрова брегова батарея, разположена в центъра на Балчик. Огневата мощ на противника 100 пъти превъзхожда нашата. Но… крайцерът е улучен няколко пъти. Следва взрив на носовата му част и противникът се оттегля. Днес централният площад на Балчик се нарича “Капитан Георги Радков”, името на храбрия боен командир от 1916.24

      От Петроградския преврат през 1917 г. до 1944 г. следват бурни и драматични събития у нас, организирани, субсидирани и ръководени от Москва. Само бегло ще ги изредим: Септемврийският метеж (1923), взривяването на храма “Св. Неделя” (1925), подривна дейност и подстрекателства. Създаване от Коминтерна и натрапване на антибългарския “македонизъм”. Приютяване в СССР на български комунистически политемигранти. Те достигат 3000 души, от които 1000 попадат в месомелачката на масовия сталински терор (1938-1939). Пострадали 868, от които 579 са разстреляни. След възобновяване на българо-съветските дипломатически отношения през 1934 г. съветската легация в София официално получава огромни суми, десетократно надвишаващи подобни парични преводи на останалите легации по същото време. Кино “Глория” прожектира изключително съветски филми. След посещението си в СССР през 1935 г. проф. Асен Златаров издава  книгата В страната на съветите (1936), най-успешното комунистическо идеологическо евангелие в България. Проф. Александър Цанков го характеризира така: “Златаров тихомълком се откъсна от демократите и в последните години на живота си беше вече комуниствующ”.25

      Периодът 1944-1989, когато практически България беше погълната от “лагера на мира, демокрацията и социализма, начело със СССР” и на два пъти сама се предложи да стане 16-та съветска република, не е предмет на тези редове. Но предоверили се на непобедимото марксистко-ленинско учение нашите управници допуснаха фатална грешка, недогледана и от московските им господари, за която сигурно горещо съжаляват и до наши дни. През 1969 г. БПЦ, начело с патриарх Кирил направи революционна по църковните стандарти стъпка. Тя не може да е била извършена без съгласие на доминиращата държавата атеистична власт. Възприето беше празнуването на църковните празници да става по Григорианския календар. Т. е. Коледа да се празнува на 25 декември, заедно с Европа и целия цивилизован свят, за разлика от Русия и Сърбия, където Рождество продължава да е на 7 януари. Нашите властващи марксисти са допуснали този акт, защото и без друго, според “научните” им прогнози религиите подлежат на отмиране, а с разместване на датите на църковните празници вярващите ще се объркат и по-лесно ще прегърнат атеизма.

      Но да се вгледаме в събитията след 1989 г. и 1991 г. (разпадът на СССР). Дали и доколко днешното мислене на руснаците се различава и е еволюирало от това на прадедите им.

      През февруари 1998 в НДК – София се състоя конференция на тема: “Има ли криза в българо-руските отношения”. Участващите в тази среща руски представители едва ли са случайно подбрани. На посочения форум Владимир Кадацки заяви: “От 119 години руско-българските отношения не са били по-лоши от днешните”. Не допускаме, че въпросният господин или другар е така скандално незапознат с общата ни история след 1878 г. Неведнаж дипломатическите ни връзки са били прекъсвани. През 1916 г. Русия и България воюват директно и както вече бе отбелязано Варна и Балчик са били бомбардирани безразборно от руската флота. След 1941 г. СССР изпраща по въздух и море у нас с подривна цел парашутисти и подводничари, въпреки функционирането в момента на съветска легация в София. На 5 септември 1944 г. СССР ни обявява война. Всички тези събития, според г-н Кадацки, са маловажни и несравними с днешното “лошо” състояние на нашите отношения. Очевидно той е напълно в плен на великоруските имперски стандарти. Ако по-точно беше изразил интимната си мисъл, тя би трябвало да гласи: “От 119 години насам ПЕРСПЕКТИВИТЕ НА РУСИЯ ДА МАНИПУЛИРА ИЛИ ПОДЧИНИ БЪЛГАРИЯ НЕ СА БИЛИ ПО-ЛОШИ ОТ ДНЕШНИТЕ!”26 Г-н  Кадацки е все пак случайно лице, но казаното импровизирано от действащия през 1996 г. руски президент Елцин издава неговата и на мнозинството от сънародниците му интимна мисъл: “А защо, примерно, Сърбия, България, Беларус да не се присъединят към Русия?”

      За финал ще сравним думите на двама руски световно известни писатели, от които първият, Достоевски, и днес е един от стълбовете на световната литература. Според Стефан Попов ”с болката да вижда Русия тъй страшно да накуцва след Европа, Достоевски може би стана фанатичен антиевропеец. Той признава в писмо до Майков “Ах, да знаете само каква дълбока, граничеща с омраза антипатия храня към цялата Западна Европа”.27 По времето на т. нар. перестройка след 1985 г.  нашумя името на съветския (руски) писател Валентин Распутин. Той е отдалечен от времето на Достоевски и някогашните славянофили, бленуващи за завладяването на Цариград, с около 120 години. Но психологическата му насоченост никак не е еволюирала. Според него: “предлагало се е да се превземе Цариград и той да стане столица на православния свят”. За Распутин целта на панславизма била духовното и нравствено усилване на обединения чрез общата си идентичност славянски свят, с перспектива пренасяне на центъра на тежестта в Европа от католицизма към православието като по-чисто и любознателно. Събраните под ръката на Русия славянски народи, продължава разсъжденията си Распутин, като сигурно има предвид попадането им зад желязната завеса между Щетин и Триест (1945), изглеждаха като подарък от съдбата и СБЪДВАНЕ НА СЛАВЯНСКАТА МЕЧТА! Днес славянските народи се разбягват един от друг...28 Или (нещо, което той не е способен да проумее) стават неделима обща част от Европа… Където има място и за Русия, когато тя превъзмогне вековните си великоруски идеологически предразсъдъци и нагласи.

http://209.85.135.104
« Последна редакция: Септември 13, 2007, 01:52:24 от Императора »

Неактивен vril

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 95
  • Country: 00
  • Карма: +76/-7
  • Пол: Мъж
Re: Руската империя и България
« Отговор #1 -: Септември 12, 2007, 20:53:13 »
 МИЛЧО СПАСОВ

Сляпата история ни е хвърлила в самите крака на Русия, но и ръцете на този великан, главата на когото стига вечните ледове, не са къси и при всяко помръдване ни засягат. Едни български граждани смятат това обстоятелство крайно честито за България… Други виждат руското влияние като една огромна преспа, която ще се сгромоляса през някоя нощна виелица върху малката бедна българска хижа…

Кръстю Раковски


      След началото на декомунизацията на страните от бившия съветски блок отношенията на новопоявилата се Руска федерация (1991) спрямо България са неясни и противоречиви. Неискрени и пресилени приятелски жестове се редуват с явна неприязън. Особено когато страната ни се ориентира към членство в НАТО и Европейския съюз. Това не е инцидентна непоследователност на нови неопитни политически ръководители. Причините са исторически и далеч по-съществени.

      Преди повече от 300 години, в епохата на забележителния руски цар-реформатор Петър І Велики (1672 – 1725), за първи път (1696) руски ботуш стъпва в подстъпите на град Азов. Тогава Азовско море е турско владение. Впоследствие това стратегическо пристанище и крепост стават руски (1739). Морето ги свързва с Цариград. Руските мечти се разпалват и завладяването на Османската столица става многовековна неизменна цел на разширяващата се северна империя. Известно е, че великият френски философ Волтер е водил обширна кореспонденция с императрица Екатерина Велика (1729 – 1796). През ноември 1768 г. той й пише: “На турците, които воюват с вас, може да се случи това, което Петър Велики е имал някога предвид – а то е Цариград да стане столица на руската империя…” До 1916 г. нашият български литературен колос Иван Вазов е все още заслепен русофил. Тогава руски войски нахлуват в Добруджа и водят жестоки сражения с нашата млада войска в защита на румънските завоевания от 1913 г. Но 16 години преди това, в навечерието на новата 1900-на година, писателят не е могъл да предполага докъде ще стигне наглостта на неговите руски любимци и той съчинява известния си разказ “Последният ден на ХХ век”. В него дава простор на своите фантазии каква ще бъде България след 100 години, т.е. в 2000 година. За наше щастие Вазовите пророкувания не се сбъдват. Според тях Цариград би трябвало вече да е владение на Русия и на Новогодишното тържество в Александровския дворец на Босфора българският престолонаследник ще гостува на руския велик княз. Тогава Русия и България ще са все още монархии. С милата си наивност народният поет е допускал, че България би съществувала като независима държава, макар Цариград да е руски.2

      Доколко България е присъствала и присъства в руското съзнание 300 години след Петър Велики ще ни покаже любопитен факт, на който станахме свидетели преди малко повече от 10 години. Тогава редовно гледахме руски телевизионни програми в оригинал. През Великденската нощ можеше да се проследи тържествената многочасова църковна служба. По време на предаването дикторски текст прилежно обясняваше както фазите на богослужението, така и припомняше моменти от църковната история. Чухме дословно: “Русия приема християнството от Византия и в началото богослужението се извършвало на “гречески””. Нито дума за солунските братя и църковнославянския богослужебен език, който практически е руска редакция на старобългарския език, усъвършенстван над 100 години в България преди да се пренесе в Русия. При изпълнението на стиха от “Христос възкресе”: “…И сущим во гробех ЖИВОТ даровав…” дикторът обясни многократно, че “живот, это жизнь”. Очевидно с богослужебния език е била пренесена и утвърдена през вековете българската дума ЖИВОТ (явно не “греческа”) и се налагаше да бъде превеждана… Този епизод с премълчаване на българските корени в църковния език ще стане повод впоследствие да посочим кога и доколко през последните столетия в официални руски документи се споменава името България.

      Между 1681 г. и 1833 г., след многобройни войни, повечето водени по българските земи, тогава под османска власт, Русия и Турция сключват 12 мирни договора. В нито един от тях няма и ред за застъпничество в българска полза. Например с Кючук-Кайнарджийския мирен договор от 10 юли 1774 г. Русия добива право да се застъпва за православните християни, а Високата порта се задължава да не пречи на свободното им вероизповедание, да ги оставя да си издигат църкви, да върне конфискуваните имоти на християнските църкви и манастири.

      Няколко важни момента от руската история. През царуването на Петър Велики започва разцветът на руската държава. Той реформира Московската цивилизация, завладява трайно и окончателно руския излаз на незамръзващото Балтийско море. В този, може би не най-подходящ като климат и местоположение северен ъгъл, се слагат основите на бъдещата руска столица. Тя носи неговото име – Петербург. Царят сам установява и ръководи контактите и обмена на ноу-хау (по днешна терминология) с  най-напредналите в онази епоха страни. Привлича забележителни чуждестранни специалисти. Копира и където е необходимо с насилие налага най-модерните норми на поведение в светския живот. През следващите стотина години руската империя води почти непрекъснати войни за изтласкването на турците и покровителствани от тях мюсюлмански племена (черкези и татари) към бреговете на Черно море. Русия окупира Крим през 1783 г. Според Игор Бобровски “в търсене на пристанища, добра (плодородна) земя, природни ресурси и отбраняеми граници от стотици години руската държава “освобождава” принадлежащи на други народи и страни територии”. Доскорошният германски канцлер Хелмут Кол допълва: “Руснаците нямат естествени граници и от Петър Велики се придържат към тенденцията да ги местят все по-напред и напред. Днес (1986 г., бел. авт.) тяхната граница минава през сърцето на Германия”.

      Нека посочим и последователните им завоевания. Русия, заедно с Австрия и Прусия, е активен участник в двете поделби на Полша – през 1772 г. и 1793 г. Подялбата на Полша от 1793 г. я заличава от картата на Европа. След завладяването на северното черноморско крайбрежие, включително Крим,  населен с татари, и на Бесарабия, населена с молдовани, в Русия започват да наричат Черно море “Руското море”. От 1812 г. Кишинеу (Кишинев) влиза в пределите на Русия. Дунавските княжества Молдова и Влахия, обединени след Берлинския конгрес (1878) в кралство Румъния, преди това са били прегазвани многократно от руски и турски войски.

      От 8 януари 1654 г. Украйна е “съединена” с Русия (разбирай “погълната”). На юг от Киев и Харков до Черно море се простират огромни, често не плътно заселени земи, които днес официално са част от държавата Украйна. Те са завладявани постепенно през последните столетия от руската империя. Голяма част от нас, българите, доскоро не правехме разлика дали тези грамадни територии са заселени от руснаци или украинци. По време на царизма името Украйна се е употребявало неохотно и все по-рядко. Въведено било ново наименование: Малорусия. До 1917 г. официалната титла на петербургския самодържец била: Император всероссийский, царь польский, великий князь финляндский и прочие и прочие и прочие. И днес, след разпада на СССР, засукалите великоруска кърма носталгици се жалват пак така “Мала, Бяла и Великата Русь се разсича на три (стават три държави) - едно сърце, една душа на три парчета”.3 По-нататък ще стане дума за готовността на император Александър ІІІ да добави към гръмките си титли и “Великий князь болгарский” след детронацията от руски агенти на първия ни княз Александър Батенберг през 1886 г.

      Връщаме се към един от ключовите моменти в предосвобожденската ни история – насилственото прехвърляне на българско население в полунаселените, анексирани към империята територии, днес част от новопоявилите се след 1991 г. държави Украйна и Молдова, и замяната му с тамошни мюсюлмански поданици на султана, черкези и татари. Това ставало при периодичните руско-турски войни, като тази водена от руския генерал Дибич-Забалкански (1828). Последиците от наложените тогава насила размени на население са налице и в наши дни. В хълмистия предбалкански регион на североизточна България между Силистра, Варна, Шумен и Русе, след прогонване на българското население и замяната му с турци и техни единоверци, докарани от Крим и северните черноморски брегове, се оформил преден отбранителен вал срещу многократните руски прониквания по нашите земи, които ставали по този път. Неслучайно по времето на руско-турската война от 1877-1878 този географски “четириъгълник” останал непревзет от руската армия до края на войната. Едва седмици след нейния край Варна, Русе и Шумен били окупирани от победителите. 125 години след създаването на съвременна България в тези райони, значително отдалечени от днешна Турция, продължава да живее турско малцинство, което влияе на днешния политически пейзаж в България. По същата стратегическа схема в селата по южните склонове на Стара планина на изток от Клисура, откъдето започват старопланинските проходи, са заселвани турци. Затова могат да се видят толкова джамии край подбалканския път за Бургас.

      Нека погледнем и участта на българите, които чрез примамване или насилие са били натирвани към новозавладените руски земи. Никой не е предал по-точно събитията от Раковски: “От онези времена, когато започна да отслабва Турция, русите почнаха често да минават Дунава и да разоряват бедното ни отечество. От една страна необузданата тогавашна нередовна турска войска отвличаше, колеше, грабеше и обръщаше в свои роби българите; от друга страна руските войски, още по-немилостиви от турците, опустошаваха лозя и ниви, грабеха овце, говеда и градове. Когато се връщаха, като победители или победени, караха и отвличаха насила по няколко хиляди български домородства и ги заселваха в обширните си пустини. Оттогава водят началото си българските колонии в Харковска губерния. Там българите ставали крепостни и техните господари ги продавали един другиму като овце и говеда. В 1828 г. Дибич, от една страна, повдигаше българите на въстание, а от друга опустоши и изгори много техни села и градове. Също така подбуждаха за бунт българите през 1854 г., когато Паскевич (руски генерал) обсаждаше Силистра, а същевременно бяха приготвили закони по които да владеят България, ако черна съдба би ги покорила тям. На връщане русите отвлекли 13 000 домородства в Бесарабия”.4

      Около два века след реформите и завоеванията на Петър Велики Русия е вече една огромна държава, разпростряна между Балтийско море и Тихия океан. Основен стълб за нейното сцепление е царското самодържавие (абсолютният автократизъм). В идеологическия инструментариум на руския империализъм важна роля е отредена и на православието. Мечтата за завладяване на Цариград е свързана и със стремежа да се подчини намиращата се там Вселенска патриаршия. Независимо чие владение е бил Цариград – на Византия, на латинските кръстоносци или на Турция (от 1453 г.), той е седалище на Вселенския патриарх. След залеза на Източната римска империя (Византия), единствената непокорена институция останала Цариградската православна патриаршия. Висшите й ръководители успели да я съхранят както чрез политическо умение, така и с подкупи и угодничество. Турците допуснали сред блестящите новопостроени и преустроени в джамии древни църкви да функционира и върховният духовен глава на православните християни. Още повече, че също на тогавашната турска територия се намирали съществуващите от много векове православни патриаршии в Ерусалим, Антиохия и Александрия. Защото сред мозайката от подчинени на султана милиони поданици имало и немалко християни. Неполитично би било те да се чувстват грубо отблъснати и настройвани враждебно към мощната Османска империя.

      Това важало напълно и за обезличените и обезправени българи. В естественото непарцелирано балканско пространство, населено с българи, единствените относително запазени институции били църквите и манастирите в малките селища и затънтени краища, както и съсловието на неунищожените нисши духовници – свещеници и монаси. В големите средища църковната власт била изцяло в ръцете на висшия гръцки клир. Той събирал съответния владишки данък, оглавявал и ръкополагал свещениците на запазилите вярата си българи. Под знамето на православието, руският експанзионизъм виждал естествен съюзник във верските настроения на българите. Първоначална помощ било снабдяването им с камбани и икони с надписи на познатата им кирилица. Посредници били атонски монаси – българи и руснаци. Последвало отпускане на стипендии за следване в духовни школи и семинарии. Като противовес на съществуващата католическа пропаганда и последвалата поява на протестантски мисионери българите трябвало да бъдат отклонявани от Европа и привличани към Русия.

      Със спонтанния подем на българското самочувствие, особено след Паисий и Софроний Врачански, нашите далечни прадеди пожелали да добият по-големи права и в църковната йерархия. Първи самоковци и скопяни поискали официално българи, а не гърци за епископи и владици в съществуващите епархии, както и премахване на владишкия данък. Така след 1833 г. малко по малко се засилва българската църковна борба, довела до Българския Великден. На 3 април 1860 г., на Великденската литургия в българския храм “Св. Стефан” в Цариград, отслужена от българските владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски не било поменато името на Вселенския гръцки патриарх, а дипломатично го заменили с името на султана. Руските представители разбрали, че се отива към окончателен разрив между Вселенската гръцка патриаршия и българите. Сред най-будните българи се оформили три тенденции за разрешаване на църковния въпрос. Най-екзалтираните патриоти възприели позицията на Раковски, изразена в неговия вестник "Дунавски лебед", за скъсване на българо-гръцките църковни отношения. Умерените препоръчвали преговори за отстъпки от Патриаршията. Т. нар. “туркофили” като Кръстевич, Тъпчилещови и др. препоръчвали легални средства за постигане на голямата цел – независима българска църква.

      За руските по-далечни държавни и политически цели било неприемливо каквото и да е разделение на православните пасоми (вярващи). В перспектива, след мечтаното завладяване на Цариград, те не би трябвало да се влеят разединени в руската православна църква, която се е виждала като бъдещ единствен господар на Патриаршията. Неслучайно при тази ситуация в столицата на султаните през 1864 г. се появява нов руски посланик – забележителният руски дипломат и генерал граф Николай Павлович Игнатиев (1828-1908). За неговата роля през следващите десетилетия ще става дума много пъти. Действията му при гръцко-българския църковен спор са двойствени – от една страна да не отблъсква българите, но същевременно, както заявява графът: ”Въз основа на правата на гръцкия патриарх, признати от султански фермани, не бива да се осъществява разделението на православната църква в Турция”.

      По негово внушение първоначално Високата порта отказала да даде църковна автономия на българите, с изключение на незначителни малки отстъпки като назначаването на българина Партений за владика. За “омиротворяване” на положението по настояване на граф Игнатиев везирът Махмут Недим паша изпраща на заточение тримата български владици “бунтовници”. Когато те били освободени по настояване на П. Р. Славейков, Тодор Икономов и други видни българи, великият везир обяснил, че не той бил за заточаването им, а го направил по искане на граф Игнатиев. Обратно на руския интерес, турският бил да разединява и противопоставя християнските си поданици гърци и българи. Така, 10 години след Българския Великден, на 27 февруари 1870 (стар стил), със султански ферман на Абдул Азис се учредява самостоятелна българска църква. Оригиналът на фермана може и днес да се види в зданието на бившата българска екзархия в Цариград.

      Появата на фермана е крайъгълен камък в най-новата ни история. Екзархията е независима от гръцката патриаршия и кореспондира директно с Високата порта при уреждането на своите вътрешни дела. Чл.10 от фермана определя границите на нейната църковна юрисдикция, която се разпростира над 15 епархии. Поради българо-гръцки спорове за включването на някои епархии под българска църковна власт, през 1874 г. се провежда допитване до народа в Скопско и Охридско. С огромно мнозинство и те се включват към българската Екзархия. Турската официална власт признава не само съществуването на българска народност в рамките на империята, но 8 години по-късно по така очертаните граници на земите, където преимуществено живеят българи, се фиксират пределите на новоосвободена България с прелиминарния Сан-Стефански мирен договор. През 1871 г. в Цариград се свиква църковно-народен събор, първият фактически неофициален български парламент, който приема екзархийския устав и на 16 февруари 1872 г. избира първия български екзарх Антим І. Реакцията на гръцката патриаршия е буйно неодобрителна. През септември 1872 г. тя обявява българската църква за схизматична (отлъчена). Една от последиците на схизмата е недопускане на общо съслужение на свещенослужители от други православни църкви, особено от висшия клир, заедно с български духовници. Колкото и странно да изглежда, именно руската църква съблюдава това "наказание", наложено на българите. След падането на Стамболов и смъртта на българомразеца император Александър ІІІ (1894) на посещение в Петербург отива делегация за “помирение”, водена от Иван Вазов и включваща отявления русофил митрополит Климент Търновски. При отслужената молитва на гроба на Цар-Освободителя Александър ІІ не се включват руски архиереи!5

      Още един любопитен детайл от бурните години, предшестващи извоюването на независимостта на Българската Екзархия. За преодоляване на руската съпротива в борбата за отделяне от Гръцката патриаршия нашите предци са използвали и нестандартни похвати. Особено успешен се оказал ходът на Драган Цанков. Известен бил паническият страх на руското православно ръководство от католицизма. Предприета била необичайна акция, която силно впечатлила и разтревожила руснаците. Йосиф Соколски, игуменът на Габровския соколски манастир, бил ръкоположен от папата в Рим през 1860 г. за архиепископ на българската униатска църква. Руснаците се стреснали и смекчили позицията си по българо-гръцкия църковен спор. Но не оставили без възмездие непокорния български духовник. Техни агенти го отвлекли и с кораб от Цариград го депортирали в Одеса, откъдето бил заточен на пост и молитва до края на живота си в Киевско-Печорската лавра.

      В Цариград, сърцето на огромната Османска империя, се установило седалището на първото българско автономно учреждение – Българската Екзархия. Трябва винаги да бъде подчертавано, че този български успех е извоюван изключително с български усилия, без абсолютно никаква чужда помощ. Във величествения град на Босфора постепенно се били заселили десетки хиляди българи, от обикновени ратаи и занаятчии до видни нотабили, заемащи високи длъжности в турската държавна йерархия. Тук се издавали значителен брой български вестници, списания и книги, без да се подлагат на особено взискателна цензура. Оттук преминавали пътищата на заможни български търговци. Не на последно място през града бил и пътят на хиляди поклонници на Светите места (Божи гроб), които се връщали оттам хаджии. Голяма част от тази значителна свобода била придобита след т. нар. “реформи”, предприети от турците след 1839 г. (Хатишерифа) по съветите на Великобритания и Франция за даване правдини на християните: сигурност на живота и честта, справедливи данъци и пр.

      Раздвижването около Кримската война (1854-1855), приключено с Парижкия договор от 1856 г., довело до нови реформи за подобряване участта на християнското население. Колкото формално и неохотно да е било тяхното приложение, имало и частични положителни последици. Гърция и Сърбия, като земи значително по-отдалечени от Цариград, били постигнали вече създаването на независими или полунезависими свои държави. В тази атмосфера проблясват наченките и на българското националноосвободително движение. След акциите на Раковски се засилва четничеството. В Букурещ се създава БРЦК и възниква вътрешната революционна организация. Оглавява я несравнимият идеолог и стратег Левски. Така се достига до величавата априлска епопея от 1876 г. с нейното бляскаво продължение – саможертвата на Ботев.

      Трябва да подчертаем дебело, че никой от тези готови за подвизи и смърт родолюбци НЕ ПРАВИ ОПИТ ДА ПРИВЛЕЧЕ ПОМОЩ ИЛИ СЪДЕЙСТВИЕ ОТ РУСИЯ! Главният положителен резултат от кървавите събития по нашите земи през 1876 г. е, че те стават достояние на световната общественост. Целият цивилизован свят обръща очи към неизвестния дотогава за мнозина поробен балкански народ. Най-видни общественици, политици и писатели бият тревога за България и нейната участ! Това довежда до свикване на Цариградската посланическа конференция през декември 1876 г. и януари 1877 г. В нея, освен Русия и Турция, участват посланиците на всички тогавашни Велики сили! Решенията й се вземат с консенсус. Конференцията препоръчва на териториите с преобладаващо българско население да се образуват две български държави – Източна (столица Търново) и Западна (столица София). Според конференцията очертаването на пределите им става без никакво участие или ходатайство от българска страна. За основа се вземат границите до където се простира юрисдикцията на Българската Екзархия. Турция протака изпълнението на взетите решения и с Лондонския протокол от 19 март 1877 г. се развързват ръцете на Русия да води война с нея. След руския разгром през Кримската война и наложените й териториални отстъпки и други ограничения, никой в Петербург не е дръзвал да мечтае за продължаване в близките години на многовековната руска експанзия с далечна крайна цел овладяването на Цариград и Проливите. Още през есента на 1876 г. преди Цариградската посланическа конференция Русия обявила частична мобилизация и започнала подготовка за война.

      На 1 април 1877 г. било формирано Българското опълчение, първоначално замислено като “Пеши конвой за главнокомандващия”. В него влезли доброволци българи, някои участвали още в Сръбско-турската война от 1876 г. и много новозаписали се младежи, включително и от съседни страни. Първоначално броят им бил 7400. Само неколцина от младшите офицери били българи, обучени в руски военни училища. На 6 май (стар стил) главнокомандващият Велик княз Николай Николаевич връчил на опълченците в град Плоещ знаме, подарено от град Самара. “Знамето беше широка квадратна кройка, разделена хоризонтално на три цветни пояса: бял, червен и син… Дръвцето (дръжката) с позлатени скоби… Над скобата надпис: Болгарскому народу, город Самара, 1876.”6 В предаване на БНТ (3 март 2000 г.) с автор Горан Благоев беше казано, че руското командване отказало българското опълчение да има собствено българско знаме (бяло, зелено и червено). Подробности за това отказано знаме може да се намерят в мемоарите на хаджи Димитър Паничков: “На 5 май (ден преди връчването на Самарското знаме) генерал Иванов ме прати, та поканих плоещките българи да дойдат на утрото в лагера, че ще осветяват знамената. Едно момиче, Щиляна, дъщеря на Иванчо Парашкевов беше ушило знаме, бяло, зелено и червено и в средата му едри златни слова: С име Божие и със силата на руския цар Александър ІІ напред! Генерал Иванов пожела да види знамето, също и Великият княз главнокомандващий. Той го похвали, подари на момичето златен кръст и каза да занесат това знаме в лагера.”7 Впоследствие никой не е видял знамето и не се говори за него, въпреки че неговото съществуване е документирано в мемоарите на Паничков.

      С настоящето изложение няма да се проследява протичането на войната 1877-1878. Интересуват ни отделни моменти от ролята на българското опълчение в боевете и отстраняването му от фронта на настъпващите към Одрин и Сан Стефано войски след победното участие на опълченците в боя при Шейново (28 декември 1877 г. стар стил), когато е разгромена елитната армия на Вейсел паша.

      В състава на Предния отряд на генерал Гурко, състоящ се от 12 000 бойци, преобладават българите. Участват всичките 6 опълченски дружини. След отстъплението пред превъзхождащите войски на Сюлейман паша, докарани по море и с железница, те са гръбнакът на епичната отбрана на Шипченския проход на 9, 10 и 11 август. На билото край връх Св. Никола остават до зимата и се спускат в низината с колоната на генерал Скобелев. С нея участват в може би последното решително сражение преди края на войната, за което стана дума.  Но… “заговори се, че опълчението щяло да конвоира пленените край Шейново турци до Търново”.8 Още едно свидетелство: “Поп Андрей с всичката си тогавашна наивност спря един офицер (руски) и го попита: Господине, где е нашето ополчение? Какое ополчение – учудено го попита офицеринът. Болгарское ополчение – поясни попът. А-а-а – отговори офицеринът. Болгарские дружинники вы хотите сказать, их нет здесь, батюшка, их отправили к Осман базару (Омуртаг) и Котлу (Котел). Е-е-х! Как мужествено они дрались!”9

      Не бива да пропуснем нещо съществено. При първото пресичане на Балкана през лятото на 1877 г. от Предния отряд на ген. Гурко в него са включени почти всички 7400 българи. От военно-стратегическа гледна точка този набег е твърде авантюристичен. Отрядът не е многоброен - 12 000 души. В тила му, зад Балкана, турците уверено владеят Плевен, Шумен, Русе и Варна. Няма друга голяма групировка войски, която при успешен пробив да последва отряда в Южна България. След неравните битки при Нова и Стара Загора, при които се дават много жертви, малобройните храбреци отстъпват до билото на Балкана. Задържането там на Сюлейман паша е кулминацията на войната. На същите позиции опълченците остават до края на декември, когато стратегическото положение е коренно променено. Превзет е Плевен и освободените от обсадата му войски се насочват през снежния Балкан към Софийското поле.

      По това време се води споменатата битка край Шейново. Следва “странното” решение на руското командване на българите да се отреди обидната роля да конвоират пленените турци, вместо да се включат в челото на настъпващата към Цариград армия. Те, и техни представители, не присъстват на тържествения финал и не участват в парада на победата! Подобен руски психологически похват наблюдаваме седем десетилетия по-късно. При освобождаването на полската столица Варшава на 17 януари 1945 г. достигналите отсрещния бряг на река Висла руски войски дочакват хладнокръвно разгрома на избухналото седмици преди това в града спонтанно полско антихитлеристко въстание. Остават глухи към призивите на Съюзниците за оказване на помощ, като не допускат американски и британски самолети да използват летища на завладените вече от Червената армия близки територии. Никой не е трябвало да си въобразява, че друг освен Русия (СССР) ще бъде пълен господар на тази част от Европа.

      Делегацията, която води финалните преговори за сключване на мира в Сан Стефано през 1878 г., се състои изключително от руснаци. Те и не помислят да включат в нея български първенци, въпреки че на споменатата Цариградска посланическа конференция, състояла се само преди месеци, ДЕ ФАКТО Е ПРИЗНАТО СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКА НАЦИЯ. Има тогава немалко познати на обществеността не само в Турция изтъкнати българи, достойни да представляват народа, чиято бъдеща държава се създава и оформя в този момент. Наред с отстранения от турците екзарх Антим І и новия Йосиф І, много български нотабили като Алеко Богориди, Гавраил Кръстевич са заемали висши турски служби. С висок авторитет пред турските висши ръководители се ползват доскорошни борци за църковна независимост – д-р Стоян Чомаков, Тодор Икономов, Тодор Бурмов, Григор Начович. Всеобщо познат и уважаван е поетът-журналист Петко Р. Славейков. До наши дни бяха пренебрегвани немалко свидетелства за приготовленията на изтъкнати българи да вземат участие при определянето на бъдещата съдба на родината. Те не са били потърсени да изкажат своето мнение. На 19 февруари (3 март) 1878 г. се сключва Сан-Стефанският прелиминарен мирен договор. Руската делегация е избрала точно тази дата за да прослави за трети път императора Александър ІІ – на този ден е неговото възшествие на престола. На същия ден през 1861 г. той премахва крепостничеството.

      Непосредствено след сключването на Сан-Стефанския договор в Одрин става едно забележително, но малко известно у нас събитие. Там се стичат около 300 души представители от всички български краища. Събранието става в централното българско училище. Взема участие и току-що завърналият се от заточение низвергнат от турците български екзарх Антим І. След съставяне на бюро и проверяване пълномощията на представителите се избира депутация, но само да благодари на главнокомандващия, брат на императора, а не да изказва свои мнения и предложения. Избират 12-членна делегация, която заминава с влака за Сан-Стефано. Чуждите представители остават силно впечатлени от българите, защото не са допускали, че една неизвестна доскоро страна има интелигенция със западно образование и мнозина владеят чужди езици. Със сърцераздирателни думи граф Игнатиев обяснил на поканените, че за жалост извършеното хуманно дело (Освобождението) не намерило благоприятен отзив у някои велики държави, макар (по неговите думи) да се считали за цивилизовани.10 Но графът пропуснал да каже защо тези високоинтелигентни, западно образовани българи не са били призовани при преговорите за образуване и оформяне на независима България и как при чисто руския състав на преговарящите в Сан Стефано великите сили биха могли да приемат бъдеща България като независим държавен субект, а не като руска пионка в многовековната игра за завладяването на Цариград.

      Грижата на Великите сили била колко ще трае след края на войната руската окупация на завзетите османски територии. Руснаците желаели срокът да бъде 2 години. Но Берлинският конгрес го намалява на 9 месеца. Там се разкъсва на 5 части територията, на която живеят преобладаващо българи, очертана със султанския ферман за отделянето на българската църква през 1870 г. Още със Сан-Стефанския договор (преди Берлин!) Русия раздава своеволно български земи, съобразно със своите сегашни държавни и бъдещи стратегически интереси (привличането на Сърбия!). Тя отнема от Румъния Южна Бесарабия, присъединена към нея с Парижкия договор от 1856 г. За компенсация и като награда за участието й във войната 1877-1878 дават на Румъния Северна Добруджа. Първоначално румънците, начело с министър-председателя Братиану, решително отказват тази размяна, но са принудени да се подчинят и едва тогава започва заселване на румънско население в предоставената им област. В Сърбия руснаците виждат перспективен бъдещ съюзник и й “подаряват” чисто българския град Ниш, тогава седалище на български митрополит. По време на Берлинския конгрес (юни 1878) на Русия липсва достатъчен военен и политически потенциал и тя дори не прави опит да наложи българско участие. Освен Великите сили на конгреса в Берлин са допуснати победена Турция и малкото тогава кралство Гърция.

      Стигаме до един немаловажен въпрос, който от 120 години се третира най-произволно – колко са дадените жертви от руска страна през войната 1877-1878. Руската Дунавска армия, действаща на територията на днешна България, е наброявала 185 000 бойци – войници и офицери.11 Следователно далеч от истината е написаното на различни езици на големите табла при входа на храма “Св. Александър Невски”. Там се твърди, че за нашето освобождение са загинали 200 000 руски воини. Според гостуващия неотдавна в България руски историк Степан Кашурко, ръководител на Международния обществен център за издирване “Подвиг”, през войната 1877-1878 Дунавската руска армия е понесла следните загуби: убити – 15 567, умрели от раните си – 6824, или общо загинали на българска земя 22 391. Освен тях ранени били общо 56 652 войници и офицери. Отделно медицински чинове (включени в посочената бройка) – 528.12

      Колкото и да е странно, при всички събития в подготовката и воденето на Освободителната война, руските официални органи не употребяват думата “България”. Далече преди началото на войната, на 8 юли 1876 г., в малкото градче Райхщад, в пределите на днешна Чехия се подписва споразумение между Русия и Австро-Унгария. Според него се изключва образуването на компактна славянска държава при евентуална руска победа над Турция. Ако се появи някаква държава, чието име не е посочено, южната й граница не би трябвало да прехвърля билото на Стара планина. В Сан-Стефанския договор също не се споменава името България. Говори се за “областта” или “Балканската област”. Едва след края на войната, преди Берлинския конгрес, “названието БАЛКАНСКА ОБЛАСТ се отменя, като й се присвоява ново название – СЕВЕРНА И ИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ, впоследствие наречена ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ”.13 Преди това във всички предшестващи мирни договори, като този от Кючук-Кайнарджа също не се среща името България. Русия добива правото да се застъпва за балканските християни, а Високата порта няма да препятства свободното вероизповедание на православните. Още при обявяване войната на 12 април 1877 г. в царския манифест, прочетен от владиката Павел в Кишинев, се казва, че Русия обявява война на Турция в защита на ПОРОБЕНИТЕ СЛАВЯНИ.
« Последна редакция: Август 11, 2018, 06:53:42 от Hatshepsut »

Неактивен Родозащитникъ

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 366
  • Country: 00
  • Карма: +115/-37
  • Пол: Мъж
  • Български националъ - консерваторъ
    • Книги от Монархическо-консервативенъ съюзъ
Re: Руската империя и България
« Отговор #2 -: Март 22, 2008, 16:20:50 »
Руската неприязън към Македония започва от 1892 и 1893 г. и се разви, когато в България управляваха русофилски, а в сърбия русофобски режими. В сърбия австрофилската политика се водеше главно от крал Милан и от преданите нему партии, като народняшката. Именно в това време се започва подпомаганата от русия сръбска пропаганда в Македония. За да обосноват своите завоевателни стремежи, сърбите започнаха да доказват, че Македония е сръбска, като за тая цел фалшифицираха историята и етнографията. Пропагандта започнала от църквата. На 12 декември 1892 г. Патриаршията изпраща протосингел на скопския гръцки митрополит Методий йеромонах Дионисий Петрович, родом от Босна, а учил гръцко богословие на Халки. Този протосингел става същински управтел на скопската митрополия. Консулът - Станкович и протосингелът с помощта на руския консул Лисевич започват да създават сърби в Скопския вилает. След четири месеца от започването на тяхната пропаганда, те успели вече да издействат от валията и турската власт позволение за отваряне на сръбски училища. До 1893 г. турците не са знаели, че има сърби в Македония. Те посрещнали с учудване отварянето на сръбски училища в Скопско. Когато се получило позволението за отваряне на сръбско училище в с.Берово, Малешко, каймаканинът немогъл да повярва това, та на няколко пъти запитал валията да не е грешка, а когато получил отговор, че не е грешка, той извикал, че не се е надявал да доживее и това - да нарича раята си сърби. За своята пропаганда сърбите спечелили първо гръцкото духовенство. Гръцките владици, които и тъй нямали паство, рекли да използват щедростта на сръбското правителство. Започнало усърдно грижене за "сръбските" училища. Консула Станкович пише на велешко-дебърския гръцки владика Антим, че "сръбският народ умее да награждава своите архипастири, които бранят своето стадо". След тази декларация на консула владиката му отговорил, че отсега нататък той живо ще се интересува за отваряне на сръбски училища в епархията си. Сръбска пропаганда сред българите в Македония е имало винаги, но сега тя даваше плодове благодарение на турската власт, гръцките владици и Русия. Пропагандата и до днес счита, че Австро-Унгария е хвърлила ябълката на раздора, но това не е така. Именно Русия е главният виновник, който подкрепя сърбите. Когато бива назначен за консул, Станкович пише, че против него били не само екзарийският владика Максим и щаба му, състоящ се от лекаря Татарчев и дякон Шарапчиев, но и австрийският консул Шмукер. На 27 декември 1892 г. дошъл в Скопие и сръбският архимандрит Дионисий, но и против него били българският владика Максим и австрийският консул Шмукер. Хубаво е да се спомене, че руският консул Лисевич е придружавал Станкович във време на неговите неморални агитации. "На 6 август 1894 г., заедно с руския консул в Скопие - Лисевич и сръбския вице-консул Веселинович, отидохме в Марков манастир "Св. Димитър", който е на 2 1/2 часа южно от Скопие на Маркова река. Манастирът няколко години е под управа на екзарийски владика, в него е седял един калугер скоплянец." Като дошли в манастира те не намерили предполагаемите икони на Крали Марко и Вукашин, та обвинили за това българите, че ги били заличили: "Лисевич рече пред калугером да je то грех и нешто више од варваризма. Калугер се jeзуитски изговарао како от о томе ништа незна". Подобни неща са вършили и другите руски консули в Скопие. През 1893 г. руският консул в Солун, Ястребов, писал съчинения да доказва, че македонците не са българи, а сърби, написал до Станкович, да каже на скопския владика Методий да пази стадото си от вълците (българите). Бившият македонски учител и директор на мъжката гимназия в Битоля - Коста Стоянов, в своите "Спомени за някои руски консули в Македония и Одринско", като излага неприязънта на руските консули към българите, за Ястребов пише: "Ястребов неможеше да понася четенето на български на Евангелието и правеше напомняне на учителите да не си служат със схизматически език".

Със съкращения.

"Русия и завоевателните стремежи на сърбите" - Ганчо Ценов

Руската политика още през 1892 г. е насочена към дебългаризиране на македонските българи, чрез подпомагане на сръбската пропаганда. Отново се вижда, че политиката спрямо България на Царска Русия и на СССР е еднаква. Сръбските шовинистични стремежи, гръцко-духовенската продажност и руското подпомагане са основните стълбове на "македонската нация".
Монархизъмъ, Консерватизъмъ, Антикомунизъмъ!

Неактивен Севар Вананд

  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 903
  • Country: 00
  • Карма: +246/-38
  • Пол: Мъж
  • Борете се!
  • Зодия: Leo Leo
Re: Руската империя и България
« Отговор #3 -: Юни 01, 2008, 23:55:13 »
И все още има русофили в България!
Ако и ние не успеем, за България няма бъдеще!

Неактивен Болгардингезе

  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 1044
  • Карма: +183/-18
  • Пол: Мъж
  • mąθran
    • http://www.geocities.com/bulgarian_aviation/Aviation/Bulgarian.htm
Re: Руската империя и България
« Отговор #4 -: Юни 02, 2008, 10:29:56 »
Цитат
И все още има русофили в България!
Като един дето изкарва ,че нямало волжки българи.
Иран ,Армения - вечни приятели с България.
Както и горе ,тъй и долу!

Неактивен FELDMARSCHALL

  • Site Supporter
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 2807
  • Country: bg
  • Карма: +360/-61
  • Пол: Мъж
  • АРИЕЦ
  • Зодия: Scorpio Scorpio
Re: Руската империя и България
« Отговор #5 -: Юни 02, 2008, 10:39:39 »
Докато българите не разберат, че русия не е по-малък враг от турция щя я караме
по тоя начин.
Те разчитат на това, че в омразата си към турците, ние ще се обръщаме към нея
винаги като "спасител", докато в същото време русия тайно се договаря с турция
как да си разпределят икономическото, политическото и културното влияние в България! :devil:
Тук не бива да се водим по грешната логика "да изберем по-малкото зло", защото и двете
са еднакво голямо зло за България! >:( :devil:

Неактивен Генерал Колев

  • Registered user
  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 2681
  • Country: bg
  • Карма: +199/-11
  • Пол: Мъж
  • България над всичко!
Re: Руската империя и България
« Отговор #6 -: Юни 02, 2008, 10:50:18 »
Те разчитат на това, че в омразата си към турците, ние ще се обръщаме към нея
винаги като "спасител", докато в същото време русия тайно се договаря с турция
как да си разпределят икономическото, политическото и културното влияние в България! :devil:
Точно казано! Винаги на това са разчитали- да им мине номера, на който се хващат много наивни българи. Това е и основната роля на Атака- уж омраза към турците и уж са националисти, а в същото време работят за интересите на Русия, Турция и Доган.
България над всичко!

Неактивен Сит

  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 1151
  • Country: 00
  • Карма: +167/-67
  • Пол: Мъж
Re: Руската империя и България
« Отговор #7 -: Юни 02, 2008, 17:56:18 »
Цитат
Защо русия е враг на България?
Между враждебна нация и нация, която гони СВОИТЕ интереси има разлика ;) 

Неактивен Родозащитникъ

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 366
  • Country: 00
  • Карма: +115/-37
  • Пол: Мъж
  • Български националъ - консерваторъ
    • Книги от Монархическо-консервативенъ съюзъ
Re: Руската империя и България
« Отговор #8 -: Юни 02, 2008, 20:03:03 »
Цитат
Защо русия е враг на България?
Между враждебна нация и нация, която гони СВОИТЕ интереси има разлика ;) 
В случая няма разлика, защото интересите на русия са антагонистични на българските. За да постигне русия своите интереси България трябва да е слаба държава, или изобщо да не съществува, затова подкрепя сръбския шовинизъм (всъщност, тя го създава), гръцките интереси и гръцко духовенство и прочее...
Без значение е от какви подбуди го прави, факт е, че целите и са смъртна опасност за България.
Монархизъмъ, Консерватизъмъ, Антикомунизъмъ!

Неактивен Болгардингезе

  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 1044
  • Карма: +183/-18
  • Пол: Мъж
  • mąθran
    • http://www.geocities.com/bulgarian_aviation/Aviation/Bulgarian.htm
Re: Руската империя и България
« Отговор #9 -: Юни 02, 2008, 22:11:17 »
Имаше такава тема,за Русия колко ни е освободила ,и колко сме си платили.
Иран ,Армения - вечни приятели с България.
Както и горе ,тъй и долу!

Неактивен Metoman_88

  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 1043
  • Country: 00
  • Карма: +192/-47
  • Пол: Мъж
  • Зодия: Cancer Cancer
Re: Руската империя и България
« Отговор #10 -: Юни 03, 2008, 00:17:11 »
И все пак и до ден днешен,руснаците ни знаят като онези балъжи,които им доставяха,сирене,кашкавал,мандарини,банани,портокали,кайсии,праскови и още много други на нищожни цени,а целия български народ е гледал тея "луксове" само през витрината на Корекома или един път на Коледа!
Няма как да ги харесвам,за тях ние сме роби!
Ще измислим нови хитрини,
закони всякакви игри.
Наш човек на пост там, ще внедрим
далавера с него да въртим.

Неактивен Emigrant

  • Newbie
  • Публикации: 3
  • Карма: +10/-2
  • Пол: Мъж
Re: Руската империя и България
« Отговор #11 -: Юни 03, 2008, 04:28:24 »
Територията на Русия е наша и те много добре го знаят,затова и подкрепят татаризма и македонизма.Руснаците са тези които дадоха северна Добруджа на румънците и Нишко на сърбите,бяха против Съединението на България,биха се срещу нас през 1-та световна,а през 2-та ни окупираха и ограбиха земията ни.Волжките българи ще довършат руснаците и това е целта на Америка,за да поделят Русия и да вземат ресурсите им.Ние трябва да се борим както срещу панславиянизма,така и срещу пантурските интереси на анадолците,които най-нагло се месят в гагаузките и волжко български проблеми.В България турската карта се разиграва именно от КГБ,те са хората които размножиха турците по времето на комунизма и им даваха привилегий,за да им саздадат интелигенция и номенклатура,която триябваше да бъде изпратена в Турция за да управлява,когато там дойдат комунистите на власт.С идването на Горби нещата се промениха,в Турция комунизма все не идваше,а в България турците ставаха все по многобройни и тогава Живков видя какав капан са ни поставили руснаците и организира голямата екскурзия към Анадола.Генералът от КГБ Луканов създаде ДПС и до ден днешен руснаците ни рекетират  и плашат с турците,за да могат да си прокарват техните си енергийни интереси на Балканите.Най-големите ни врагове освен съседите ни са Русия и Англия и ние не триябва да се потдаваме на натиск отвън,а да си гледаме нашите интереси и да си помагаме взаимно и да сме единни и българина за българина да бъде брат.

Неактивен FELDMARSCHALL

  • Site Supporter
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 2807
  • Country: bg
  • Карма: +360/-61
  • Пол: Мъж
  • АРИЕЦ
  • Зодия: Scorpio Scorpio
Re: Руската империя и България
« Отговор #12 -: Юни 03, 2008, 08:03:39 »
Територията на Русия е наша и те много добре го знаят,затова и подкрепят татаризма и македонизма.Руснаците са тези които дадоха северна Добруджа на румънците и Нишко на сърбите,бяха против Съединението на България,биха се срещу нас през 1-та световна,а през 2-та ни окупираха и ограбиха земията ни.Волжките българи ще довършат руснаците и това е целта на Америка,за да поделят Русия и да вземат ресурсите им.Ние трябва да се борим както срещу панславиянизма,така и срещу пантурските интереси на анадолците,които най-нагло се месят в гагаузките и волжко български проблеми.В България турската карта се разиграва именно от КГБ,те са хората които размножиха турците по времето на комунизма и им даваха привилегий,за да им саздадат интелигенция и номенклатура,която триябваше да бъде изпратена в Турция за да управлява,когато там дойдат комунистите на власт.С идването на Горби нещата се промениха,в Турция комунизма все не идваше,а в България турците ставаха все по многобройни и тогава Живков видя какав капан са ни поставили руснаците и организира голямата екскурзия към Анадола.Генералът от КГБ Луканов създаде ДПС и до ден днешен руснаците ни рекетират  и плашат с турците,за да могат да си прокарват техните си енергийни интереси на Балканите.Най-големите ни врагове освен съседите ни са Русия и Англия и ние не триябва да се потдаваме на натиск отвън,а да си гледаме нашите интереси и да си помагаме взаимно и да сме единни и българина за българина да бъде брат.
Великолепно и смъртоносно точно мнение!

Неактивен Севар Вананд

  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 903
  • Country: 00
  • Карма: +246/-38
  • Пол: Мъж
  • Борете се!
  • Зодия: Leo Leo
Re: Руската империя и България
« Отговор #13 -: Юни 03, 2008, 23:43:55 »
Територията на Русия е наша и те много добре го знаят,затова и подкрепят татаризма и македонизма.Руснаците са тези които дадоха северна Добруджа на румънците и Нишко на сърбите,бяха против Съединението на България,биха се срещу нас през 1-та световна,а през 2-та ни окупираха и ограбиха земията ни.Волжките българи ще довършат руснаците и това е целта на Америка,за да поделят Русия и да вземат ресурсите им.Ние трябва да се борим както срещу панславиянизма,така и срещу пантурските интереси на анадолците,които най-нагло се месят в гагаузките и волжко български проблеми.В България турската карта се разиграва именно от КГБ,те са хората които размножиха турците по времето на комунизма и им даваха привилегий,за да им саздадат интелигенция и номенклатура,която триябваше да бъде изпратена в Турция за да управлява,когато там дойдат комунистите на власт.С идването на Горби нещата се промениха,в Турция комунизма все не идваше,а в България турците ставаха все по многобройни и тогава Живков видя какав капан са ни поставили руснаците и организира голямата екскурзия към Анадола.Генералът от КГБ Луканов създаде ДПС и до ден днешен руснаците ни рекетират  и плашат с турците,за да могат да си прокарват техните си енергийни интереси на Балканите.Най-големите ни врагове освен съседите ни са Русия и Англия и ние не триябва да се потдаваме на натиск отвън,а да си гледаме нашите интереси и да си помагаме взаимно и да сме единни и българина за българина да бъде брат.
Много точен коментар!
Ако и ние не успеем, за България няма бъдеще!

Неактивен Nordwave

  • Administrator
  • Founder
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4779
  • Country: bg
  • Карма: +1343/-0
  • Пол: Мъж
  • Web Master Site
    • Български националисти
  • Интереси: История
  • Зодия: Capricorn Capricorn
Re: Руската империя и България
« Отговор #14 -: Юли 01, 2008, 13:24:41 »
Една книга, която задължително трябва да бъде прочетена от всички нормални български националисти! Автор: Янко Гочев Янко Георгиев Гочев е роден на 18.07.1975 г. в гр. Първомай, област Пловдивска. През 1996 г. завършва с отличен успех специалността "История и география” в историческия факултет на ВТУ "Св. Кирил и Методий" и придобива квалификация 'магистър”.
През 2005 г, отново с отличен успех завършва специалността "Право” на Правно-историческия факултет на ЮЗУ "Н. Рилски", Благоевград с образователно квалификационна степен "магистър” и професионална квалификация "юрист".
Между историята и правото, голямата му любов си остава историята, проявява траен и задълбочен интерес към българската военна история и дипломация и международните отношения.

След "Косовската операция през 1915 г." този труд е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г. Използвани са автентични български документи, много шокиращи руски (Архив на външната политика на Руската империя, Държавния архив на Руската федерация и други), както и сборници с документи за международните отношения и за политиката на Русия, (“Окупационния фонд за създаване на Руско-Дунавска област", "Авантюрите на руския царизъм в България” и др.)

Посочени са разтърсващи неизвестни (укрити или фалшифицирани) исторически факт от нашата история, които доказват по един безспорен и категоричен начин, че цялата руска политика в посочения период има подчертано антибългарски характер. Основният извод на автора е, че намесата на руската дипломация във вътрешните работи на България фатално предопределя съдбата на българския народ. Той е умишлено разделян и противопоставян на българи и русофили, от което печелят Русия и нейните протежета - нашите съседи, заграбили, много исконни български земи и подложили на масов геноцид българите, които ги населяват. Геноцид който продължава и сега в Гърция, Сърбия и Македония. http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=20763
Facebook  account - Kaloian Ivanov Macedonbg
Bulgarian nationalist forum has been upgraded SMF 2.0. Final


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf