Българска култура и духовност > Иноверие и инославие

Католиците — еретици или "църква-сестра"

(1/19) > >>

Една Българка:
Изобличени в творенията на френския свещеник,
доктор на богословието, о. Владимир Гете (1816-1892)

Мариана Чакърова




Отец Владимир Гете е най-големият църковен историк на миналия век, първият православен историк на Запада. Без да е имал никаква връзка с православни християни, единствено благодарение на своя безпристрастен изследователски труд в търсене на историческата и оттам — на догматическата истина на Църквата, той достига до съзнанието, че истинската Христова Църква е Православната, към която впоследствие с пълна убеденост се присъединява и повече от тридесет години служи като свещеник в руската църква в Париж. Неговите исторически изследвания възлизат на повече от 40 тома. В своите научни изследвания той изпреварва много от съвременните открития. Някои изказват и предположението, че някои негови произведения са вдъхновили Достоевски за поемата "Великият инквизитор" ("Братя Карамазови" кн.5-V)

    "Всички мои проучвания, водейки ме към Православието, ме утвърдиха в истинските католически (т.е. съборни) принципи, а всички тези принципи откривах в лоното на Православната църква. Преди се мислех за католик, признавайки папството, но моите изследвания ми показаха, че съм се лъгал и че папството, вместо да бъде католическо (т.е. съборно) в истинския смисъл на думата е създало схизма в Църквата на Христа. И така, АЗ ТРЯБВАШЕ ДА СТАНА ПРАВОСЛАВЕН, ЗА ДА БЪДА НАИСТИНА КАТОЛИК."
    (Спомени на един римокатолически свещеник, станал православен свещеник, Париж, 1889 г.)

На 10/22 март 1992 г. се навършват 100 години от неговата кончина. В памет на този бележит учен, честен християнин и самоотвержен труженик на истината посвещаваме този малък труд, съставен по изданието на Православното братство "Св. Григорий Палама" в Париж, озаглавен "За папството" — сборник с откъси от творби на абат Гете, издаден през 1990 година.

Пътят на абат Гете към Православието не е бил нито бърз, нито пряк. За да бъде разбран този път, трябва да изясним, че във френската църква, към която той принадлежи по рождение, още от времето на Великия разкол (XIV век) съществуват две направления. Галиканизмът (от Галия), към който той принадлежи до обръщането си в Православие, представлява стремеж за независима френска църква, в която съборът на френските епископи да има власт, по-голяма от тази на папата. Това направление има свой противник — ултрамонтанизма (букв. задпланинско спрямо Франция — т. е. италианско, папско влияние). По времето на абат Гете ултрамонтанизмът, религиозна форма на абсолютизма, се засилва изключително много.

 

Рене-Франсоа Гете е роден на 1 декември 1816 г. в гр. Блоа. В спомените си той пише за една прямота, нравствено съзнание и враждебност към казуистиката, които наследил от семейството си, най-вече от майка си, като за някакъв "християнски инстинкт, противоположен на всичко, което се нарича йезуитство."

Постъпил в семинарията на родния си град, той се увлякъл по историческите четива, които много сериозно проучвал. В богословския факултет обаче бил разочарован от преподаването, което по времето на революцията от 1830 г. и на империята било съвсем западнало. Той напуснал учението и станал свещеник, като не изоставил историческите си проучвания, с които се занимавал по цели дни в библиотеката в Блоа. Замислил обширна История на Френската църква. Там издал първи том, по-късно последван от още 11 тома. След революцията от 1848 г. той отишъл в Париж, където вече бил забелязан; но в епоха, в която ултрамонтанизмът излизал на мода, неговата История, пропита с умерен галикански дух, била осъдена и включена в Индекса на забранените от йезуитите книги. Последвалият скандал около провъзгласяването от папа Пий IX на догмата за Непорочното зачатие на св. Дева Мария, срещу който се обявила най-будната прослойка на свещенството, окончателно ориентирал Гете към противниците на папството. Именно за да се бори срещу защитниците на новия догмат, той основал в Париж списанието "Обсерватьор Католик" през 1855 г. То е редактирано от него в продължение на 12 години. Именно в този период, като търсел корените на папските претенции за главенство, абат Гете се запознал задълбочено с творенията на св. Отци.

    "Изучих по-отблизо папството, което претендира, че е непогрешимо, дори по въпросите от историята ... Четох произведения на най-учените защитници на папството ... Убедих се, че папството не се основава нито на Св. Писание, нито на Св. Предание, че римският епископ е получил от самите Събори на древната църква титлата първи епископ (а не по Божествено право, както се твърди — бел. прев.), че папството съществува едва от IХ-ти век и че то е само светотатствена узурпация на правата на Църквата, представена от епископата.

    Така стигнах до Православието, преди да стана официално православен."

В една по-късна статия той разказва:

    "Продължавах да преследвам папството и така стигнах до Православието. При това, не бях чел още нито едно православно произведение, но пък бях изчел с най-сериозно внимание творбите на ултрамонтанистите и бях проверил текстовете от св. Отци и Вселенските събори, които те цитираха в полза на тяхната система... Уверих се, че всички те бяха фалшифицирани, изкривени, отклонени от истинския им смисъл и с тях бяха създали едно фалшиво предание, абсолютно противоположно на църковното Предание."

Когато в "Обсерватьор Католик" той започва публикуването на своите трудове, посветени на папството, при него идва един руснак, Сергей Сушков, който в последствие го свързва с архиепископа на руската църква в Париж Йосиф (Василиев). След няколко разговора архиепископът му казал: "Ако бяхте завършили Московската духовна академия, не бихте били по-православен, отколкото сте сега."

В разговорите с него се поражда идеята за едно православно списание и така бива основано първото православно списание на запад — "Юнион Кретиен", редактирано от Гете в периода 1859 - 1891 г. След няколко месеца абат Гете става член на Руската православна църква и приема името Владимир. Почти тридесет години той служи като свещеник в руската църква в Париж, а неговото списание оказва значително влияние върху духовния живот на епохата. То било разпространено в Русия, Англия, Америка, в Атина, о. Корфу, Смирна, Константинопол и Йерусалим. То представлява хроника на християнския живот по света и православен коментар на целия религиозен живот в ХIХ-тия век.

По-късно за своето произведение "Схизматичното папство" (1874 г.) и другите крупни творби по тази тема (които йезуитите удостоили с вниманието да бъдат включени в индекса на забранените книги) абат Гете бил удостоен с титлата доктор на богословието от Светия Синод на Руската православна църква.

През 1865 г. Гете посещава Русия и се запознава с много видни духовници и общественици, като дори царят Александър II го кани на приятелски разговор, защото бил запознат с някои от неговите творби. След това пътуване абат Гете започва най-голямото си произведение "История на Църквата", от която излизат 7 тома (от 10 предвидени). За да пише спокойно, той се оттегля в Енен в Люксембург, където умира на 10/22 март 1892 г. Тялото му било репатрирано във Франция и погребано в гробището Батиньол, където очаква славното възкресение.

 
Ако търсим обединяващото звено в цялото творчество на Владимир Гете, можем да кажем, че две основни мисли, като някакво предчувствие за Православието, го пронизват още от самото начало.

Първата православна идея на абат Гете е, че църквата е поместна, основана на териториалния принцип. Тя е концентрирана около епископа, но в общение с цялата вселенска Църква. Около тази идея се изграждат всички изследвания на Гете за френската църква, борбата му против йезуитството и папизма. В своите трудове той доказва, че претенциите на папите за главенство в цялата църква датират едва от IХ-ти или ХI-ти век (Николай I и Григорий VII) и представляват посегателство над правата на епископите.

Вторият православен принцип, който е в основата на цялото творчество на Гете, това е правилото на Св. Викентий Лерински (V век), наречено критерий за истинната вяра: "Само онова е истинско в християнското учение, което всички, всякога, навсякъде и единодушно са вярвали" (quod semper, quod ubique, quod ab omnibus credum est). Според този принцип истинността на един догмат зависи от това, дали той е от апостолско време и дали е съборен, защото първите Вселенски събори са имали само тази грижа — да следват този принцип, като в отговор на многобройните ереси установяват всеобщата вяра, предадена като богооткровено учение от апостолските времена.

Именно следвайки този принцип, абат Гете повежда борба против догматите, въведени много по-късно от папството, без основания за това в творенията на св. Отци, в Св. Писание и в постановленията на Вселенските събори, каквито са Filioque, Непорочното зачатие на Св. Богородица, Светото Сърце (последните два приети по времето, когато той е живял) и др.

Така, благодарение на правилото на Св. Викентий Лерински, търсенията на историка подпомагат тези на богослова: всеки историк, който безпристрастно търси истината, може въз основа на оригиналните документи да намери истинското апостолско устройство на Църквата и да отговори на въпроса: от всички християнски изповедания, съществуващи сега на земята, кое представлява наистина неразделeната Църква от първите векове на християнството?

Западът е бил православен в първите осем, девет или десет века, в зависимост от отделните области, преди да стане жертва на голямата "узурпация" на съборната власт, издигането на папството, поддържано от политическите форми на феодализма и на средновековните монархии. Френската революция премахнала политическите рамки, но не е станало връщане към първичната вяра на римска Галия. Да стане православен за абат Гете това означава да се довърши това движение, да се намери отново вярата на светците и на великите епископи, които са просвещавали Франция. Човек не се обръща в Православие, той се връща в Православието. Такъв е бил призивът към свобода и главното учение на абат Гете.

Като свидетел на много дръзки папски нововъведения, Гете е принуден да формулира ясно православното учение за Църквата и за богооткровеността на християнството.

"Иисус Христос не е някакъв философ, измислил система, поддаваща се на безкрайни допълнения, според развитието на науките и човешкото познание; Той е Син Божий, въплътено Слово, израз на вечната и основна Истина, излязла от лоното на Отца и слязла да просвети всеки човек, идващ на този свят. Учението на Иисуса Христа е Истината, то не може да бъде нищо друго, освен залог, поверен на света, според красивия израз на св. ап. Павел: "О, Тимотее! Пази онова, което ти е предадено и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука!" (I Тим. 6:20) и още: "Запази добрия залог чрез Духа Светаго!" (II Тим. 1:14).

Когато в Църквата се повдигне някакъв спор, дълг на всеки християнин е, според Св. Викентий Лерински, да се придържа към древността, която не може да бъде подмамена с фалшификациите на новостите. Ако там има много мнения, да се придържа към постановленията на съборната Църква, ако няма такива постановления — да изследва мненията на учените, живяли през различните времена в единството на Църквата, и да приема, без съмнение, онова, което всички, всякога и навсякъде са вярвали."

За да оправдаят измислянето на все нови и нови догмати, папските богослови обяснявали, че съществуват истини на вярата, разкрити някак смътно, които се откриват чрез доближаването им към вече сигурните истини, чрез все по-точното и по-точното учение на Църквата. Големият историк им възразява, че "човекът може да прогресира в по-задълбоченото познаване на християнските догмати, за да открива нови аспекти, да извлича нови заключения, но Църквата не се развива по този начин; тя само засвидетелствува своята вяра и противопоставя на човешките измислици, несъвместими с поверения й залог, тежката дума на своето постоянно и всеобщо свидетелство.

Църквата, като вечно общество, само предава през вековете богооткровените истини; и не биха могли да съществуват за нея непознати или по-добре и по-зле изяснени истини."

"Да се каже, че Църквата може да открива нови истини, относно които нейното учение не е било точно, в такива мнения аз не мога да не видя пряка нападка срещу самото Божествено Откровение. Не, Монсеньор, Църквата никога и нищо не е "открила" и няма да "открие" в непокътнатия и чист залог, тъй като "Църквата е неизменно общество", и вселенската Църква "съществува само при условие, че е постоянна, т.е. съборна през вековете и само на тази вечна и задължително една Църква принадлежи привилегията на непогрешимостта."

Death angel:
   
          :eusa_clap: :eusa_clap: :eusa_clap: :eusa_clap: :eusa_clap:

       :)    БРАВО БЪЛГАРКЕ !  :)
         
      Браво и благодаря за хубата публикация ! Препоръчах я на някои от форума да я прочетат.
                                       
                                  :eusa_clap: :eusa_clap: :eusa_clap: :eusa_clap: :eusa_clap:

Една Българка:

--- Цитат --- Браво и благодаря за хубата публикация !
--- Край на цитат ---

Щом толкова и се радваш ще обогатя раздела...
-----------------------------------------------------------------------------------------------


Папската власт, осъдена от Светото Писание


Защитниците на папската власт твърдят, че тя има основания в самото Слово Божие. Те се позовават най-вече на стихове 18 и 19 от гл. 16 на св. ев. Матей:

    "Ти Си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си ...".

Тъй като Библията е книга, която съдържа тълкувание на самата себе си, абат Гете се обръща към самото Слово Божие, за да потърси истинския смисъл на посочените думи.

Църквата, според св. ап. Павел, е храм, в който всички вярващи — и старозаветни и новозаветни — са камъни (Ефес. 2:20-32). Пророците и апостолите са първите редове на градежа на мистичната сграда, вярващите се нареждат върху тези основи и образуват самата постройка, а Иисус Христос е основния, крайъгълния камък, който дава на сградата нейната здравина.

Няма друг основен камък освен Иисуса Христа (I Kop. 3:11). B същото послание св. ап. Павел укорява коринтяните за разделенията сред тях и казва, че нито Петър, нито той самият, нито Аполос могат да бъдат основа на Църквата — те са само служители на Църквата Христова.

Самият св. ап. Петър, когото римските богослови искат да представят като пръв абсолютен господар в Църквата, не е и помислял за високите прерогативи, с които го облагодетелствуват и които приписват на римските епископи, считайки ги за негови приемници. Обръщайки се към презвитерите, в своето първо послание (5:1 и сл.) той пише: "Ония, които са между вас презвитери, моля аз, съпрезвитер техен и свидетел на Христовите страдания..." и по-нататък: "Кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата." Св. ап. Петър не е познавал друг пастиреначалник освен Иисуса Христа, а себе си считал за презвитер, като не говори нито че е пръв, нито че е главен; той не се възвеличава над останалите презвитери, а им говори като на братя, като на равни, и им дава съвети само в качеството си на свидетел на страданията на Христа и на Неговата бъдеща слава, открита му на Тавор.

Много пъти Св. Писание говори за камъка в преносен смисъл. Тази дума винаги означава Иисус Христос и никога — нито пряко, нито косвено — св. ап. Петър. И с право огромното мнозинство от св. Отци и църковни писатели са разбирали цитираното място в смисъла, изложен по-горе и са отнасяли думата "камък", с която си е послужил Спасителят, или към Иисуса Христа, или към Неговата божественост. Това тълкувание повече подхожда на текста, по-добре се свързва с другите пасажи на Св. Писание и не приписва на Христа такава недостойна за Него игра на думи. Именно така са тълкували този текст св. Иларий Поатенски, св. Григорий Нисийски, св. Амвросий, блаж. Иероним, св. Иоан Златоуст, блаж. Августин, папа Лъв I, св. Григорий Двоеслов, св. Иоан Дамаскин и др. В своята книга "Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на Православието" проф. д-р Н. Милаш твърди, цитирайки Ланген, че това тълкувание се е задържало на Запад до XVII век, докато не се е затвърдила новата теория за абсолютната папска власт. Той цитира повече от 30 западни църковни писатели и папи, сред които и най-признавани богослови като Пиер Ломбард, Навел дякон, Пиер Дамиен и др. (стр. 170-171).

В следващия стих Господ Иисус Христос обещава на св. ап. Петър: "И ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано и на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано и на небесата." (Мат. 16:19). Защитниците на папската власт са длъжни обаче да признаят, че такова обещание е давано от Христа и друг път, и то не само на св. ап. Петър, а на всички апостоли: "и тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал ..." (Мат. 28:19-20). На всички апостоли е дадена същата власт:
"На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат." На всички апостоли е даден Светият Дух, на всички е дадена властта да прощават или да не прощават грехове, т.е. да отключват или заключват Царството небесно. Никъде в Св. Евангелие не се посочва, че Господ Иисус Христос е осъществил само спрямо св. ап. Петър дадените на всички апостоли обещания. Ако имаше нужда от специален глава на Църквата, по-висш от другите, в св. Писание това би било отбелязано точно в този момент. Но Господ поверява пазенето на богооткровената истина и властта на Царството общо на всички апостоли.

Ако св. ап Петър би бил върховен апостол, то св. ап. Павел не би го укорил пред всички вярващи (Гал. 11:11); той не би бил наречен стълб на Църквата, заедно с апостолите Иаков и Иоан; на Апостолския събор не би отсъждал св. ап. Иаков, а той, Петър. Самите апостоли не са считали св. ап. Петър за основен камък на Църквата.

Следователно, папските претенции при тълкуването на този текст противоречат на Св. Писание и на Св. Предание.


Другият текст, върху който се гради папската теория е следният:

    "И рече Господ: Симоне, Симоне! Ето, Сатаната поиска да ви сее като пшеница; но аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си." (Лук. 22:31-32).

Наистина не разбирам, пише абат Гете, как папите могат да прибягват до този пасаж на св. ев. Лука, за да установят своята система. Трябва да се отбележи, че цитираните думи са били отправени към св. ап. Петър от Христа в същия ден, в който св. ап. Петър е щял да се отрече от Него. Те съдържат само предсказание за това негово падение. Именно така го е разбрал и ап. Петър, което личи от отговора му: "Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница и на смърт!"

Папите, които са намерили странно доказателство за своите претенции в 31 и 32 стих на 22 глава в Евангелието на св. ев. Лука, винаги старателно са избягвали да цитират предхождащите ги слова на Господа, напр. стих 26: "По-големият между вас, нека бъде като по-малкия, и който началствува да бъде като оня, който слугува...".

По повод друг един текст от Св. Евангелие от Иоана: "Симоне Ионин, любиш ли Ме повече, отколкото тия? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: Паси Моите агънца." (21:15 и сл.), римските теолози разсъждават така: Иисус Христос е дал изцяло на св. ап. Петър грижата да пасе Неговите овци и Неговите агънца. Следователно, агънцата са верните, овците са пастирите. Така апостол Петър и в негово лице — неговите приемници, са получили върховната власт над пастирите и над верните.

Но поверената на св. ап. Петър длъжност не е ли била поверена и на другите пастири над Църквата? — сам св. ап. Петър казва, че всички пастири на Църквата са получили това задължение: "Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно ..." Св. Отци не са виждали в тройното изповядване на любовта към Христа нищо друго освен изкупление на тройното му отричане. И самият ап. Петър не е видял нищо друго, щом като се е натъжил (Иоан 21:17). В противен случай, той би бил зарадван. Единствено отрекъл се от Христа, той единствен е бил и призован от Него към публично изразяване на своята вярност, преди да бъде отново приет сред пастирите на Неговото стадо.

А дали агнетата означават верните, а овците пастирите, както твърдят римските тълкуватели? Нито един от св. Отци не тълкува този откъс по този начин. В Св. Писание думите "агнета" и "овци" са употребявани за означаване на едно и също нещо. За сравнение могат да послужат словата: и "Ето, Аз ви пращам като агнета посред вълци." "Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци" (Мат. 10:16)  (Лук. 10:3).

Разбира се, абат Гете не отрича, че много църковни писатели отбелязват първенството, което е давано на ап. Петър — при изброяването на апостолите — и в други сличаи. Но от това римските богослови заключават, че той е имал първенство в юрисдикцията и властта, което не е вярно. Той е бил, както се казва, primus inter pares, пръв сред равни. Никой от св. Отци не е виждал в първенството на ап. Петър управленчески, властнически смисъл. Това би противоречало на самото Св. Писание. Запитан от ап. Петър, какво ще придобият апостолите, Господ Иисус Христос отговорил: "Истина, истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите..." (Мат. 19:23). Не се прави разлика между апостолите, всичките дванадесет апостоли ще съдят верните. Същото се вижда и в Апокал. 21:14: "Стените на града имаха дванайсет основи, и върху тях имената на дванайсетте апостоли на Агнеца."

И така, нищо в Св. Писание на Новия Завет не благоприятствува поне отчасти теорията за върховния авторитет на ап. Петър и на римските епископи, които се считат за негови приемници. Дори може да се каже, че подобна власт там е изрично осъдена (ср. Деян, 8:14, Гал. 2:7-14 и др.).


 След това абат Гетe се обръща към Св. Предание, за да търси каква е била Западната църква през първите векове на християнството за божественото устройство на Църквата. Той се спира по-обстойно на творенията на двама западни св. Отци — св. Киприан Картагенски и Св. Викентий Лерински. Учението на християнския запад за Църквата той обобщава в следните няколко точки:

    1. Църквата има само един епископат, както е имало и едно апостолско звание; той е еднакъв във всички епископи, притежава се от всички без разлика.

    2. Също както апостолите имат едно и също достойнство и власт, така и епископите имат едно и също достойнство и власт.

    3. Никой епископ не притежава божествени права над другите епископи.

    4. Единството на епископата е знак за единството на Църквата.

    5. Само Църквата запазва непогрешимо поверените й от апостолите истини.

    6. Епископите трябва само да следят тези истини да не бъдат повредени в поверените им църкви.

    7. Църковните събори само установяват приетата веднъж завинаги вяра.

    8. Никоя отделна църква, още по-малко отделен епископ, не притежават авторитет в учението.

    9. Единственото условие някой да бъде член на Съборната Църква е да бъде в общение с всички апостолски църкви, които не са приели нововъведенията в учението си.

Това древно учение на западната църква еднакво ли е с това, което проповядва сега римската църква? Не. Тя проповядва напълно противоположно учение (то ще бъде изложено по-нататък).

В третата част историкът Гете се обръща към свидетелството на Църковните отци.

Пламен:
Въпросът е наистина съдбоносен и изисква ясен и категоричен отговор, защото неговото решение е пряко свързано с учението на Църквата за спасението.

Отпадането на Римската църква от Вселенското Православие е плод на дълго съзрявали в нейните недра семена на еретическо мъдруване. Окончателното разделение станало на 20 юли 1054 г., при светейшия Константинополски патриарх Михаил Керуларий, когато заради нейните еретически нововъведения тя била отсечена от св. Църква като сух клон, който не само не дава плодове, но може да причини смъртта и на целия организъм. В този ден Римската църква със съборно решение е била отлъчена и предадена на анатема. Всъщност станал е не разкол, не разделяне, тъй като самата Църква не се е разделила, а по-правилно е да се каже — отделяне и отпадане от нея на това, което е престанало да бъде Църква, богочовешки организъм.

Но нека най-напред да уточним понятията — какво е ерес и кой се нарича еретик. „Ерес — това е учение, противно на точната църковна догматика. Това название произхожда от гръцки — „вземам, заграбвам“ и е означавало личен произвол, стремеж да се противопостави на православния догмат субективното мнение“. Св. Василий Велики определя ереста достатъчно ясно: „Еретици св. отци са нарекли онези, които напълно са се откъснали (от Църквата) и са се отдалечили (от нея) в самата вяра“. Изопачавайки догматическото учение на св. Православна Църква, римският католицизъм се е превърнал в еретическо сборище, станал е „църква на лукавствуващите“ (Пс. 25:5, по слав. прев.).

За доказателство ще приведем свидетелствата на светите и богоносни отци на Църквата. Един от първите поборници за чистотата на вероучението, воювал против нововъведенията на Рим, това е Константинополският патриарх св. Фотий († 891г.). На събора, състоял се в Константинопол през 867 г., е било общоприето като документ съставеното от него „Окръжно послание до всички поместни Православни църкви“, с което се осъждат еретическите лъжеучения, господствуващи в Римската църква, превърнала се вече по това време в разсадник на вредни плевели. Изброявайки техните отклонения в областта на вярата, св. Фотий пише: „... и не само в това те са отстъпили от законите, но ако има връх на нечестието, достигнали са и него. Защото освен споменатите вече нелепости, те с крайна дързост са се осмелили да изопачат — като са извратили смисъла и са добавили (несъществуващи — бел. пр.) думи в светия и свещен Символ на вярата, който е непоклатно утвърден с решенията на всички Вселенски събори. Какви козни е измислил лукавият! Те говорят нечувани неща — че уж Светият Дух произхожда не само от Отца, но и от Сина... Коя коварна змия е избълвала тази отрова в сърцата им? Кой от християните би дръзнал да каже, че в Светата Троица има две начала: Отец за Сина и Духа, а за Духа — още и Сина, и по този начин да превърне единоначалието в двубожие, та да не се отличава с нищо християнското богословие от елинската митология и да бъде унизено достойнството на Свръхсъщностната и Единоначална Троица?... Кой няма да си запуши ушите за тази нечувана хула? Тя въстава против Евангелието, воюва против светите Събори, отхвърля светите и блажени отци... Този хулен и богоборен глас воюва против всички пророци, апостоли, йерарси, мъченици, против словата на Самия Господ... Тези нови предтечи на отстъплението, слуги на антихриста, виновници за смъртта на безброй души, тази язва на обществото, тези хора, разкъсали с толкова много и толкова големи разделения ... народа, тези измамници и богоборци ние осъдихме със съборно и божествено решение. И днес не ние ги осъждаме (отново), но обнародваме и известяваме на всички осъждането, което още преди това е било изречено против тях от състоялите се по-рано Събори и от апостолските определения... Затова ние всенародно изключихме тези хора, упорствуващи в своите многообразни заблуждения, от цялото християнско стадо... И само тази несравнима хула против цялата Света Троица — дори ако не бяха дръзнали да извършат нищо друго от казаното по-горе — е достатъчна, за да бъдат предадени те на много анатеми... Да отсечем (от тялото на Църквата) новопоявилата се гангрена на това нечестие; а онези, които са имали безумието да посеят такова голямо нечестие, ... да изтръгнем из корен и с обща присъда да ги предадем на огъня — наказание, което определят за отлъчените Господните думи.“ И тъй, както виждаме, еретическите мъдрувания са започнали в Римската църква дълго преди общоизвестната дата на нейното отпадане от Вселенското Православие.

XIII в. е бил ознаменуван с появата на църковния небосвод на нови страдалци, изповедници на св. Православна вяра — свв. преподобномъченици, пострадали от ръцете на католиците на Светата Атонска гора. Те са се подвизавали до кръв за чистотата на Православието, презрели са смъртта и са потъпкали дявола и неговите слуги.

Шестстотин години след посланието на светейшия патриарх Фотий врагът на човешкото спасение измислил нова лъжа, за да улови верните в мрежите на еретическите заблуждения. През 1439 г. във Флоренция станало събитие, което разтърсило света и показало отново, че — искат или не искат някои — св. Православна Църква, укрепявана от Господа, твърдо пребъдва в чистотата на догматическото учение. Православието, в угода на латинците, било предадено от архиереите и императора, сключена била позорна уния с католиците, но с изповедническия подвиг на един единствен защитник и поборник на Христовата истина то удържало победа. Този защитник бил св. Марк Ефески († 1444). Той и до днес ясно свидетелствува в защита на чистотата на св. Православна вяра:

„... Ние се отдръпнахме от тях (от римокатолиците — бел. авт.) първи, или по-добре да се каже, ние ги отделихме и ги отсякохме от тялото на Църквата. Защо? — Защото те мислят нелепо и нечестиво са направили добавка (към Символа на вярата — бел. прев.). Затова ние се отвърнахме от тях като от еретици и се отделихме от тях...“ В писмото си до своя ученик Георги Схоларий (т. 2) св. Марк посочва следното: „Да не ни измамят, като прибягват сега към компромиси и равенство, защото това е Каиафин синедрион и досега сключената от тях уния покрива с мрак Църквата...“ По-нататък (т. 3): „Този лъжесъбор ще отговаря за кръвта на убитите души, съблазнени относно тайнствата на вярата и навлекли върху собствените си глави проклятия и анатеми заради нововъведения във вярата“. „Онзи, който се опитва да ни накара да я отхвърлим (Православната вяра — и правилното ù изповядване — бел. ред.) и да въведем друга, по-нова вяра, макар да е и ангел от небето, да бъде анатема и да изчезне всеки спомен за него пред Бога и пред хората...“ И по-нататък: „И тъй, братя, бягайте от латинските нововъведения и от онези, които ги внасят и вкореняват...“. В писмото си до йеромонах Теофан (т. 1) светителят пише: „Те (латинците) отдавна са отсекли себе си (от Църквата — бел. прев.), изтлели са и подлежат на безброй анатеми...“ Св. изповедник на вярата ни убеждава да избягваме общението както със самите еретици, така и с онези, които се присъединяват към тях и споделят тяхната ерес.

По същото време към св. Марк се обърнали с въпрос как да се отнасят към някой монах, който приел епископски сан и служел заедно с латинците. По този повод светецът отговорил: „... по всякакъв начин да се избягва общението с него, да не се служи заедно с него, нито пък да се поменава той (в църква), да не се смята за архиерей, но за вълк и наемник, и въобще не бива да се служи в латинските църкви, за да не си навлечем и ние Божия гняв... заради извършващите се там беззакония...“ „И тъй, братя, избягвайте и вие общението с тези, с които не бива да се общува и поменаването на тези, които не бива да се поменават.“ В своето завещание св. Марк отново настоятелно увещава да не общуваме с привържениците на латинската ерес: „Аз съм напълно уверен, че колкото съм по-далече от него (от тогавашния Константинополски патриарх, който бил униат и еретик — бел. авт.) и от подобните на него, толкова съм по-близо до Бога и до Неговите светии. И колкото повече се отделям от тях (еретиците — бел. прев.), толкова повече се намирам в единение с Истината и със св. отци... Убеден съм също и в това, че ония, които се присъединяват към тях, се намират далече от истините на Църквата и от нейните блажени учители... Те (латинците — бел. ред.) — трябва да бъдат напълно отделени от нас...“

На 6 май 1848 г. било утвърдено Окръжното послание на Източните патриарси, имащо за всеки православен християнин безспорен авторитет по въпросите на вероучението. Това послание отново хвърля ярка светлина върху въпроса за латинството като ерес: „(Една) от най-разпространените ереси в по-голямата част на света някога е било арианството, а сега — папизмът.“ Съборът утвърждава, че еретическото лъжеучение на латинците „е извратило целия апостолски чин“ (чл. 4-5). Относно недопустимостта да се правят добавки в св. Символ на вярата в посланието се казва, че „такова учение носи в самата си същност и свойства всички признаци на неправославно учение. А всяко неправилно учение, отнасящо се до догмата на Съборната Църква за Блажената Троица, за произхождението на Божествените Лица, както и за изхождението на Светия Дух, е и се нарича ерес и разсъждаващите така — еретици, според определението на светейшия римски папа Дамас: „Който за Отца и Сина мисли правилно, а за Светия Дух неправилно, той е еретик“. Затова едната света съборна и апостолска Църква, следвайки светите отци, както източните, така и западните, както някога е възвестявала при нашите отци, така и днес съборно възвестява, че това нововъведено мнение — че Светият Дух изхожда от Отца и Сина — е ерес, и последователите му, които и да са те, са еретици... и всяко духовно богослужебно общение с тях на православните чеда на Съборната Църква е беззаконие по силата на 7-мото правило на III Вселенски събор“ (чл. 15). „От това време (когато те са изпаднали в ерес — бел. авт.) няма никакво духовно общение между тях и нас. Защото те със собствените си ръце са изровили дълбока пропаст между себе си и Православието“ (чл. 7). И по-нататък: „Приемащият ново (учение), сякаш смята за несъвършена предадената му Православна вяра... Дръзващият или да направи, или да съветва, или да замисля такова нововъведение, вече се е отрекъл от Христовата вяра, вече доброволно се е предал на вечна анатема за хула срещу Светия Дух, като че ли Той (Светият Дух) е говорил несъвършено в Писанията и на
Вселенските събори. Тази страшна анатема, братя и възлюблени чеда в Христа, не ние изричаме днес, но я е изрекъл преди всички нашият Спасител: „Ако някой каже дума против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят“ (Мат. 12:32)“.

В Окръжното патриаршеско и синодално послание на Константинополската Църква, публикувано през август 1895 г. и имащо безспорен догматически авторитет, се казва:

„Днешната Римска църква е църква на нововъведенията, на подправени съчинения на отците на Църквата, на изопачено тълкуване на Свещеното Писание и определенията на светите Събори. Затова тя основателно и заслужено е била и бива отричана, докато упорства в своята заблуда“ (чл. 20). Светейшият Константинополски патриарх Антим, заедно с цял сонм светители се обръща към народите на Запада, които „следват противоевангелските и съвсем незаконни нововъведения на папизма, които пребъдват вън и далече от едната свята съборна и апостолска Православна Христова Църква. Отделете се от тези, които изопачават евангелската истина. Нека всички да се пазим от лъжеапостолите, които идват в овча кожа и се опитват да въведат в заблуда непросветените измежду нас с разни коварни обещания, като всичко това смятат за законно и си позволяват всичко заради единението“ (чл. 25).

В заключение ще приведем свидетелства и на някои светци. В писмата на преп. Амвросий Оптински така се проповядва истината на св. Православна Църква: „Римската църква отдавна се е отклонила в ерес и нововъведения. Главната ерес на тази църква, не по същество, а по действие, е измисленият догмат за главенството на папата или, по-точно, горделивото търсене на власт от Римските епископи над другите четирима Източни патриарси. Съборната Източна Църква е прекъснала общението с поместната Римска църква, като с отпаднала от истината и от правилата на Съборната Православна Църква.“

Св. праведен Йоан Кронщадски пише за латинската ерес следното: „Нито едно изповядване на християнската вяра, освен Православното, не може да доведе християнина до съвършенство на християнския живот или до святост и до пълно очистване от греховете... защото другите, неправославни вероизповедания „държат истината в неправда“ (Рим. 1:18), смесват истината с лъжа и суемъдрие и не притежават тези дарувани от Бога средства за очистване, освещаване, възраждане, обновяване, които притежава Православната Църква... Колко големи погрешности, гибелни за човешките души, е измислила католическата папска църква — в догматите, в обрядите, в каноническите правила, в богослужението... Ние твърдо вярваме в единствения Глава на Църквата — Христа, и друг, видим и непогрешим глава не можем да признаем, защото не бива да се служи на двама господари... Никакви компромиси с ереста не може да има и никакво общение с нея.“

И така, за православните е напълно очевидно, че при разлика в разсъжденията на светите отци и съвременните богослови, трябва да дадем предимство на първите.

*   *   *

След всичко казано по-горе, може ли да се смята за православно изповядването, че римокатолицизмът с неговите ужасни изопачения на апостолската вяра, е „църква-сестра“ ?

Остава само да направим няколко допълнения преди да завършим. Съвместните молитви на православни с еретици, т. нар. „икуменически молитви“, толкова често практикувани днес, са абсолютно забранени от св. канони на нашата Църква: 10-то апостолско правило: „Ако някой се помоли с отлъчен от църковно общение, макар и в дома си, да бъде отлъчен“. 45-то апостолско правило: „Епископ, презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, да бъде отлъчен. А ако им позволи да вършат каквото и да било като служители на Църквата, да бъде низвергнат“.

Преп. Максим Изповедник казва: „Желая и се моля вие да бъдете резки и непреклонни с еретиците само когато се отнася до общуване с тяхната извратена вяра. Защото смятам за човеконенавистничество и отдалечаване от божествената любов да се поддържа заблудата, от което изпадналият в нея още повече се поврежда“.

И тъй, недопустимо е каквото и да съглашателство с общностите на еретиците. „Еретиците никога няма да се върнат в Църквата, ако бъдат подкрепявани в убеждението, че те също имат църква и тайнства“. Тези думи на св. Киприан Картагенски нека бъдат за всички истинно православни християни твърда основа за непоколебимост в св. Православна вяра. Необходимо е винаги да помним, че никой не властвува над нашата вяра — нито цар, нито архиерей, нито лъжесъбор, нито някой друг, но единствен Бог, Който и Сам, и чрез Своите ученици ни я е предал.

Светителят Генадий Схоларий, Константинополски патриарх, ученик на св. Марк Ефески, наставлява верните християни (следователно и всички нас, дръзващи да се считаме за такива) със следните думи: „Проверявайте вашите епископи само в едно: узнавайте дали те са православни, дали не учат на догмати, противни на истинската вяра и не служат ли заедно с еретици или с разколници“.

Нека това увещание, отправено не само към епископите и свещениците, но и към миряните, да не се стори на никого дързост, но похвално старание да се запази изповядването на Православната Църква в чистота и непорочност. http://pravoslavie.domainbg.com/02/eretici-ili-sestra.html

Пламен:
Ясно требва да се покаже, че ние немаме нищо общо с католическата ерес, нито с греховете и, или греховете на папата. Много хора (дори националисти) оплюват християнството и му преписват некакви геноциди по времето на инквизицията, на избиването на индианците и др. нехристияни, но требва да се знае, че това нема връзка с Православието а само с католическате ерес..

Навигация

[0] Списък на темите

[#] Следваща страница

Премини на пълна версия