Автор Тема: Падането на Константинопол  (Прочетена 3110 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Nordwave

  • Administrator
  • Founder
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4740
  • Country: bg
  • Карма: +1343/-0
  • Пол: Мъж
  • Web Master Site
    • Български националисти
  • Интереси: История
  • Зодия: Capricorn Capricorn
Падането на Константинопол
« -: Декември 27, 2007, 10:02:57 »




Падането на Константинопол в 1204 г. е може би най-значимата културна трагедия в човешката история. Навършиха се осем века от тази вселенска пагуба, но нейното същинско значение остава неразбрано и подценено от класическата (казионната) историография. Защото е светска. Защото не различава духовете и не признава свещеноначалието като път към познанието. Фактите по това събитие привидно са добре известни, но тълкуванието, което ни дават за него казионните светски историци, е подвеждащо.


Това тълкувание произхожда от класическата (казионната) западна историческа наука. Тя е създадена след Ренесанса и въз основа на ренесансовата идеология, а самият Ренесанс е в основата си новоезически и човекоцентричен, т. е. неосъзнато богоотстъпнически, и противоправославен. В същността си той е противохристиянски, макар че почти всичките му носители са се смятали за християни.

Дори ние, православните, рядко осъзнаваме, че сме закърмени и формирани в този следренесансов светоглед, който недоразбира, подценява и маргинализира православната история и култура.

Не осъзнаваме и нещо друго. Всъщност зараждането на Ренесанса не е в края на ХIII век, когато неговите проявления стават видими за всички, а много по-рано.

Неговото духовно зачеване в грях завършва в 1054 г., когато Римската катедра (а с нея и цялата западна половина на Църквата) отпада от Православието. Нейните догматически отклонения вече окончателно са санкционирани като еретични, т. е. богоотстъпнически. А отстъпничеството в догматиката постепенно води до отстъпничество и в светогледа, в естетиката, в културата.

Политическото и културно-историческото раждане на Ренесанса започва в 1204 г. с превземането, разграбването и разоряването на вселенската християнска първостолица Константинопол от войските на Четвъртия кръстоносен поход. Основополагащото догматическо отстъпление е довело до основополагащо политическо престъпление на Запада спрямо Православието.



Съвсем естествено е, че когато през следващите осем века наследниците на това престъпление пишат неговата история, те несъзнателно бягат от истината за него, омаловажават истинския му смисъл и значение.

През ХХ век историческата наука, която е чедо на Ренесанса (т. е. на 1204 г.), направи няколко стъпки към осмислянето и реабилитацията на православната култура и история. Но тази наука е светска. Тя сама е лишила себе си от Истината-Христос като метод за познание.

Светската наука (включително и у вярващи "християни" като Тойнби) нарежда християнството наред с другите "висши" цивилизации. Ако беше така, тогава въздигането и рухването на християнските центрове би било сравнимо с възходите и паденията на другите столици на "световни цивилизации". Но ако беше така, то тогава лъжовна е нашата вяра, че Христос е истинен Бог Вседържител.

Ако обаче Христос не ни е лъгал, а ни е говорил истината, когато е казал "Аз съм пътят, истината и животът", ако апостолите, мъчениците и отците на Църквата не са ни лъгали, а са свидателствали за Истината-Христос - тогава християнството не е една от многото цивилизации, а е единствената култура на Истината.

Съвременната наука е зачената в светския дух и се основава върху него. Затова даже и ние, православните, трудно осмисляме историческите събития от същинска християнска гледна точка. Трудно ни е да осъзнаем и същността на вселенската трагедия, когато в 1204 г. рухва световната столица на културата на Истината. Продължаваме да мерим това престъпление с аршина на престъпника, а не с аршина на Христа.

От друга страна сме жертва на предубеждението, че Константинопол не е "наш", а е "техен", на "византийците", на "гърците". Съвременната историческа наука се е създавала в национални държави и неизбежно е оцветена от национално-държавно мислене.

Но самата държава, чиято столица е Цариград - Римската християнска империя, - не е била национална, а наднационална. Тя вече отдавна не съществува - за да отстоява себе си и своята вселенска културна самоличност. Гърците от новите времена неправомерно си присвояват Константинопол като национален държавен център. Но това е исторически невярно. Защото от деня на своето освещаване като столица на Империята през 330 г. Константинопол никога не е бил гръцки град. Бил е гръкоезичен през по-голямата част от историята си, но не гръкоетнически и не гръкодържавен.

Историческата наука в другите национални държави също е възприела гръцката теза, че Цариград е на "гърците". Затова на Града не се гледа като на вселенска (т. е. и "наша") духовна и културна столица, а като местно "гръцко" явление, което е "чуждо" за негърците.



"Фактите" относно падането на Цариград са "известни". Но за да проникнем в същността им, трябва да ги преосмислим из основи, като започнем с изначалните понятия.

Преди всичко що е Константинопол? Това не е просто "столицата на Византия". Цариград е столицата на Християнската Държава. Новият Рим е бил замислен и построен от своя създател - св. Константин Велики - именно като християнската столица на света. Малкото градче Византион не е истинският родител на Цариград - то му е дало само "своето" географско разположение. Истинският, духовният родител на духовната Столица е християнският първоимператор св. Константин и Градът с пълно право носи неговото име.

Самата Римска империя от времето на св. Константин насетне е едно съвсем уникално явление в историята на човечеството. Тя е християнската Първодържава.

Хронологически това не е първата държава, която приема християнството. Първо е било Едеското царство, после Армения. Но Едеса и Армения са били периферни спрямо Римската държава, както относно политическата тежест, така и относно християнското наследство.

Много преди сама да избере християнството, Римската империя е избраната държава на Христа.

Именно в нея измежду стотиците държави, които някога са съществували на земята от Адама до ден днешен, избра да се въплъти Бог Слово. Този промислителен божествен Избор придава всемирна изключителност и неповторимост на Империята по отношение на християнството.

В тази държава Христос е прекарал целия Си земен живот от началото до края.

Дори Христовото Рождество е свързано с един държавен акт - преброяването на поданиците на Империята. А когато Той бе разпнат за нас при Понтия Пилата, кръстната смърт на Спасителя се санкционира от римското законопроизводство. В рамките на Империята тогава влизат всички Свети земи на Израиля. Тук са и Светите места на християнството. Тук са създадени първите християнски общини. Тук действат главните апостоли в своите първи благовестнически пътешествия. В тази държава се създава Църквата.

Християнската култура се основава на няколко културно-исторически традиции - юдейската, гръцката, римската. Големите центрове на тези култури до един са на територията на Империята - Йерусалим, Атина, Рим, Александрия, Антиохия и т. н. Тук живеят и действат и почти всички свети отци на ранната църква. Изобщо Римската империя е избраният държавен съсъд, в който е цялата ранна история на християнството.

Римските императори от първите три века са най-жестоки гонители на християните. Духът на езическата империя е бил антихристиянски. Но всеки път, когато се проливала кръвта на ранните мъченици, от тяхната кръв-семе се раждали нови светини и нови вярващи.

И ето че идва звездният миг, когато самият римски император - Константин - тръгва към християнството и се заема с равноапостолското дело да християнизира Империята. Този велик грешник и още по-велик светец несъмнено е бил вдъхновен свише в своите епохални дела. Едно от най-чутовните от тях е основаването на новата столица. То става веднага след като приключва последната гражданска война и победителят Константин става единовластник.

Мнозина от големите световни реформатори - Ехнатон, св. Борис, Петър I "Велики" и пр. - основават нови столици и това е съвсем обяснимо. Старите столици са вече изградени и завършени инструменти за поддържане на дадена култура във всичките й измерения. На тази стара култура те дължат потеклото си, славата си, поминъка си. Чисто физическото присъствие на нейните паметници я възпроизвежда пак и пак. Затова е естествено да се създаде нова столица, изградена на основата на новата духовна култура и изграждаща основата на новата култура.

Точно това прави св. Константин. Само за 6 години (от 324 до 330 г.) той създава един нов величествен столичен град - римски по държавност и християнски по дух.

Константинопол е първият истински християнски град в цялата необятна християнизираща се империя. Всичко това става в историческия миг след Миланския указ (313 г.), който легитимира християнството. Дотогава християнската култура е била "катакомбна", нелегална, недържавна. И ето че сега, когато изведнъж християнството става избраната религия на императора-самодържец, всички усилия на властелина (т. е. на цялата държава) се насочват към изграждането на новата столица. И тъй като това изграждане започва практически от нулата, Новият Рим е призван да изгради - за пръв път в историята - собствената пълноценна и всеобхватна легитимна и официална християнска култура.

Така Константиновият град се превръща в световната работилница на християнската култура.

Тук се създават образците. Тук са първите държавни поръчки. Това е историческият миг, в който християнството в Империята излиза от катакомбния мрак и започва да гради своята култура "на светло". В другите градове обаче излизащата от нелегалност християнска култура трябва да се приспособява към завареното езическо наследство и да приспособява за своите цели наличните сгради, институции, стилове, творби и пр.

Единствено новосъздаденият Константинопол гради съзнателно и целенасочено християнска култура върху християнска духовна и идеологическа основа (естествено, в културния контекст на своето време).

Изграждането на Константинопол е най-важният и несравнимо най-влиятелният културен проект в цялата история на християнството. Тук е най-голямата строителна площадка на християнизиращата се Империя. Тук се хвърлят най-много средства и усилия. Тук се викат най-добрите майстори във всички области. Тук за пръв път изобщо се поставят за решаване някои основни културни и естетически задачи и то във всички области - архитектура, изобразителни изкуства, богослужение, музика, словесност, църковност, обредност и т. н.

Този процес продължава векове наред. Цариград е столица на Християнската империя и при следващите императори-самодръжци, които с необятната си и централизирана власт продължават да въздигат Центъра, да трупат материални и духовни съкровища. Още в V век Рим е превзет и разграбен от варварите, след което губи столичния си статут и става само сянка на предишната си слава. В VI век при Юстиниян Константинопол достига нечувано великолепие. През VII век след нашествието на арабите рухват великите патриаршески столици Иерусалим, Александрия и Антиохия. Нов поток от християнски духовни и културни ценности се насочва към единствения оцелял духовен център на Изтока - Цариград. Пагубната стихия на иконоборството нанася непрежалими поражения, най-вече в областта на изобразителното изкуство, но след 843 г. победата на иконопочитанието води до нов възход. Това е поредният Златен век на Цариград, който съвпада и с истинския Златен век на България по времето на св. Борис Велики. Несъмнено по това време Константинопол продължава да бъде най-богатият и най-великолепният град на света, с несравнимо най-високо духовно, интелектуално и културно равнище.

Престижът на Новия Рим е неоспорим. Той е световната столица на християнството. Меродавният център. Натрупванията продължават и през следващите векове, въпреки политическия и военен упадък на империята, който при династията на Ангелите довежда до катастрофата.

На 12-13 април 1204 г. Градът бива превзет от войските на IV кръстоносен поход по инициатива на венецианския дож Енрико Дандоло и с одобрението на римския папа Инокентий III. И тъй християнската Първостолица, Градът, който беше главният световен християнски център в течение на близо 9 века, който устоя на няколко десетки обсади, беше превзет от "християни".

Фактите при превземането са известни. Последва най-пагубното унищожаване на ценности в историята на човечеството, което съвпада с огромен пожар, унищожил две трети от сградите. Най-маловажната част от пораженията е разграбването на тонове злато и сребро. Несравнимо по-съдбоносно е унищожаването на безброй светини, чудотворни икони, св. мощи, златни олтари, съсъди, утвари, ръкописи, произведения на изкуството, архиви, документи...

Всъщност унищожено е нашето наследство. Трудно можем да си представим какво сме загубили, защото самата загуба ни е променила из основи. Обезнаследила ни е.

Изворното християнство, Православието, губи своята изконна културна и политическа столица - Цариград. Лишено от земната си Първостолица, през следващите векове то развива провинциален светоглед. Но когато днес за мнозина православната култура е беден роднина на западноевропейската, следва да имаме предвид братоубийственото покушението срещу духовно и културно богатия роднина през 1204 г. Дори в чисто веществен смисъл източените богатства на Цариград финансират материалното замогване на италианските държавици, които тръгват по пътя на Ренесанса. Процесът на разграбване и унищожение продължава цели 57 години - чак до 1261 г., когато Константинопол отново бива превзет от ромеите.

Казваме Константинопол, но това вече не е същият Град. Той е бледо подобие на предишната си значимост, величие и слава.

Предвидимият край на Латинската империя идва малко неочаквано в 1261 г., когато в Града влизат ромейски войски. Силният човек на деня се коронясва в "Св. София" под името Михаил VIII и основава последната ромейска династия, Палеолозите, която започва своето управление с двойно престъпление - политическо и църковно.



Политическото престъпление е узурпацията на трона и ослепяване на законния престолонаследник, малолетния Иоан IV Ласкарис, син на никейския император Теодор II Ласкарис. Това злодеяние възмущава народа, а Цариградският патриарх Арсений отлъчва от църквата императора-узурпатор, който пък сваля патриарха от Константинополската катедра. Този насилствен акт довежда до дълбок морален разкол в току-що възстановената империя.

Духовното и църковно престъпление е сключването на уния с Рим в 1274 г., с която Михаил и марионетният патриарх Иоан Век официално признават върховенството на папата, като се опитват по този начин да спечелят неговата помощ, за да закрепят разклатеното си положение вътре в Империята.

Така заченатата в грях и отстъпничество династия на Палеолозите въвежда трагичен нравствен и духовен разкол във Втората Ромейска империя, който ще доведе до нейното вътрешно отслабване, а оттам и до нейната гибел.

Първият император от Палеолозите сключва първата уния с Рим. Символично е, че последният цариградски император - Константин ХI Палеолог - също ще сключи една последна отчаяна уния, провъзгласена във Великата църква "Св. София" на 12 декември 1452 г., с празната илюзия, че отстъпничеството от Православието може да спаси Града. Само 168 дни по-късно Константинопол ще бъде завладян от турците. Константин ХI ще загине в битката, а няколко века по-късно новогръцката национално-църковна митология ще го превърне почти в светец и мъченик за вярата, която позабравя за неговото униятство.



Палеологовата държава (Втората Ромейска империя) е приемник на основаната от св. Константин световно християнско царство, но в политическо, икономическо, военно и териториално отношение тя е несравнима със своята предшественица. Престижът на богохранимия и непревземаем Град вече го няма, а разорената и унизена от кръстоносците империя е неколкократно по-бедна и по-слаба от времената преди 1204 година.

Непрестанната политическа криза, в която се намира Ромейската империя след 1204 г. съвпада с кризисни вероотстъпнически и братоубийствени явления у балканските православни държави. В това отношение злощастното "първенство" се пада на българския цар Калоян (1197-1207).

Казионната българска историография и до ден днешен го смята за голям дипломат, защото хитро сключил уния с папата веднага след падането на Константинопол. Всъщност тази уния не му спестява нападение от страна на кръстоносците (битката при Одрин 1205 г.), а той пропуска златната възможност да оглави православна коалиция с православните ромеи срещу общия враг - еретиците-латини, - което щеше не само да му даде желаната държавна и църковна легитимност, но и допълнителна военна сила. Тридесет години по-късно далновидният Иоан Асен II ще постигне точно това, като се завръща триумфално в Православието и става хегемон на Балканския полуостров. През 1235 г. той е официално признат за цар от никейския ромейски император, а търновският архиепископ е тържествено признат за патриарх от четиримата източни патриарси. Но пропуснатата от Калоян възможност не може да се навакса.

Друг отрицателен пример от тогавашната балканска история е считаният за най-"велик" сръбски "цар" Стефан Душан (1331-1355). Формално той не отстъпва от Православието, но безмерните му амбиции, отстоявани чрез кръвопролитие и насилие (включително отцеубийство, откъдето и прозвището му "Душан"), са дълбоко противни на Христа. Неговите войни не само изчерпват жизнените и моралните сили на сръбския народ, но и тези на неговите православни балкански съседи. След смъртта му сръбското "царство" се разпада.

Непрекъснатите братоубийствени войни са историческо престъпление на балканските православни държави. Те продължават пагубната традиция, зачената още от българския цар Симеон (който се проваля в опитите да завладее Цариград) и продължена "успешно" от императорите Иоан Цимисхи и Василий II Българоубиеца, които завладяват българските столици и ликвидират българското царство.

Втората Ромейска империя няма мъдри и боговдъхновени владетели от ранга на св. Константин Велики, Юстиниан, св. княз Борис, чиито дела създават цели епохи. У нас най-близо до тази висота е делото на Иоан Асен II (1218-1241). В сръбската история от това време положителен пример дава св. крал Стефан Милутин (1282-1321).

Верският грях на униатството носи и много тежки политически последици. Михаил VIII в 1274 г. сключва Лионската уния, която поддържа до смъртта си в 1282 г. и която дискредитира неговото управление. Йоан V Палеолог (1354-1391) извършва двойно отстъпничество: духовно и военно. Вместо във военен съюз с балканските православни държави да се противопостави на османската опасност, той отива в Рим да моли папата за помощ и се договаря за нова уния. Докато той още не се е върнал от пътуването си до Италия, на 26 септември 1371 г. владетелите на Средна и Южна Македония - Вълкашин и Углеша - са разбити от турците в решаващата битка при Черномен. Само няколко дни по-късно Йоан V се връща в Константинопол... След месеци той (самодържецът на християнската Първоимперия) се признава за васал на турския султан Мурад.

Поредната уния става при ромейския император Иоан VI (1425-1448) на събора във Ферара (1438) и Флоренция (1439). Вътрешната логика на унията е не само грешна, но и погрешна.

Преди всичко унията никога не е била добросъвестна. Никой от папите не вярва в богословската искреност на закъсалите императори и марионетните им патриарси. Съответно всички униатстващи императори и патриарси отлично знаят, че римокатолицизмът е ерес. Но, бидейки политически слаби, те търсят помощ срещу османците не от Господа и Православната Църква, а от другаде. И тъй като западноевропейските князе са силни, а папата е духовният им водач, то идеята на унията е: чрез безпринципно подчиняване на папата да се получи военна помощ срещу турците. Тази тактика изглежда прагматична на повърхността, но се оказва самоубийствена, както в духовно, така и в политическо отношение.

Истински прагматичната християнска логика е тъкмо обратната. Надеждата за справяне с турската заплаха следва да се търси от Христа и от Църквата. И тъй като православната Църква обединява държавите и народите от целия Балкански полуостров, то съвсем естествено би било спасението от тази заплаха да бъде търсено в единството на православните държави - единство в Христа и в Неговата Църква. Това единство не само че никога не е било постигнато, но и никога не е било поставяно официално на дневен ред.


Падането на България, Ромейската империя, Сърбия и пр. под властта на турците се привижда на мнозина като завоевателна война, която е проведена от една мощна империя - Османската - срещу православните държави в Югоизточна Европа. Това е исторически невярно.

Вярно е обратното. Османската държавица в Мала Азия е била малка и незначителна. Тя става империя именно благодарение на политическия разпад у балканските православни държави.

Поредицата от недалновидни владетели и порочното управление на тези държави (униатство, братоубийствени войни) отнема духовната кауза, отчуждава народите от управниците и създава управленски вакуум. Случва се така, че османлиите са най-близката държавица, която просто запълва този вакуум и се превръща в огромна и мощна империя за цели пет века.

Разрастването, силата и трайността на тази империя в следващия период доказва, че православните Балкани - при евентуално единодействие - са имали потенциал да отстояват през късното Средновековие самостоятелна цивилизация, която да е алтернатива на Запада.

Тогавашни велики сили, много по-могъщи от малката държава на Осман, впоследствие изчезват като дим. Какво остана от страховитите монголски империи на Чингиз хан и на Тимур? Какво остана от Златната орда?

Константинопол не е бил обречен да падне под османска власт, както привидно изглежда от сегашна гледна точка. Напротив. Неговото уникално географско положение, неговите огромни крепостни съоръжения, неговата традиция и духовна сила са давали големи шансове за успех срещу евентуалните нападатели от Изток.

По същото време и при много по-тежки геополитически условия русите, които нямат силна и единна държава, а са разпокъсани на отделни княжества, сразяват татарските орди в ключовата битка на Куликовското поле в 1380 г. Тази победа ознаменува въздигането на Москва, което ще доведе именно до създаването на една нова православна Империя (считаща себе си за наследник на Константиновата) - Руското царство.

Точно в същото време разединените балкански православни губят двубоя си с османските турци.

Счита се за парадоксално, че въпреки пагубното политическо безсилие на Ромейската империя, България и Сърбия в същите тези балкански православни държави и най-вече в столицата Константинопол е налице забележителен духовен разцвет.

Често това движение се нарича "Палеологов Ренесанс", но това название е подвеждащо. Западноевропейският Ренесанс ("Възраждането") е движение, при което се запазва "християнската" външност на културата и целият обществен живот, като същевременно се отстъпва от същността на християнството и се възражда новоезичеството и възцаряване на човешкия егоизъм и егоцентризъм под формата на "хуманизъм".

По време на Втората Ромейска империя (1261-1453) духовният възход не се дължи нито на някакво преоткриване на античността и езичеството, нито на въздигане на егоизма. Това е едно чисто православно в основата си движение, което в областта на духовния живот, благочестието, богословието, художеството и пр. постига най-високи образци. Това е времето, когато св. Григорий Синаит  (ок. 1290-1346) поставя основите на исихасткото възраждане. Неговият духовен единомишленик св. Григорий Палама (ок. 1296-1359) става теоретик на това духовна движение и обосновава учението за нетварните божествени енергии, с което продължава светоотеческото откровение.

В изобразителното изкуство по това време е налице нов възход, който се изразява в творчеството на Мануил Панселинос, Михаил и Евтихий, Теофан Грек и св. Андрей Рубльов. Много повече са първостепенните творби от неизвестни за нас майстори - например златните мозайки и стенописите от цариградския манастир Хора (1315-1321 г.).

Към същия период принадлежи и ангелогласният св. Йоан Кукузел (ок. 1280-1360), велик реформатор на музиката и продължител на най-високата й традиция.

Забележително е, че всички велики духовни личности от времето на Втората Империя са "интернационалисти".

Синайският монах Григорий идва в Българското царство и в Парория основава своята обител. Неговият любим ученик и духовен наследник, българинът св. Теодосий, се подвизава в Сливенско и Търновско, а умира в Цариград, където е канонизиран от своя духовен събрат Цариградския патриарх Калист, който пише неговото житие. Св. Евтимий Търновски прекарва дълги години на Атон, в Цариград, преди да се върне в родното Търново и да стане български патриарх. Св. Йоан Кукузел е роден най-вероятно в българско семейство, учи в Цариград, постига слава като ангелогласен псалт в "Св. София" и се оттегля в Атон. Творбите му влизат в богослужебната практика на цялото Православие. Българинът св. Киприан става Киевски и Московски митрополит, изпратен там от Цариградския патриарх.

Православната Църква наистина дава образец за хармония. Нейният живот е смутен само от политически мотивираните опити за уния, които обаче имат тежки духовни и пагубни политически последици. Царството се разделя и - неизбежно - пада.

Фактологията във връзка с окончателното падане на Константинопол е добре известна и едва ли има нужда да се повтаря тук. Многобройните совалки на ромейските императори на Запад не водят до нищо положително. Единоначалната турска държава методично успява да разшири владенията си. Поради пълния политически разпад на политическите управници османската държава издържа дори на убийствения удар, който й е нанесен от ордите на Тимур в битката при Анкара в 1402 г., и 11-годишния период на вътрешноосмански междуособици, който последва. Православните балкански народи не се възползват от тази чудодейна историческа възможност да се освободят от иноверското иго. Следва окопитването на османците и подновяване на експанзията им.

При последния щурм на Цариград силите вече са съвсем неравни. Съвременникът на събитието Георгий Францес пише, че нападателите са с "400 големи и малки кораба и 200 000 души по сушата. А този голям град имаше едва 4773 защитници плюс около 200 чужденци".

На 29 май 1453 г. войските на Мехмет II Фатих (Завоевателя) пробиват сухоземната отбрана на Града и го завземат. Султанът - както някога кръстоносците в 1204 г. - дава на войските си три дни за неограничено плячкосване.

Тъй като градът е превзет с щурм, неговите църкви са плячкосани и обърнати в джамии. Трудно можем да си представим какви невъзвратими загуби за духовната култура на Православието е донесло това унищожение. До нас са достигнали само отделни бисери, като църквата на манастира Хора. Ала тук са оцелели само мозайките и стенописите в храма, но не и иконите (включително чудотворни), иконостасът, светите мощи, утварите, богослужебните книги, библиотеката - една от най-богатите в Града, архивите, кондиките, гробниците, сградите от манастирския комплекс. Не е оцеляло най-важното - живото духовно предание в този манастир.

Днес останките от Втората Ромейска империя грабват въображението на посетители и поклонници. Но дори и най-силното въображение не може да възстанови вътрешното богатство на изгубения Цар-Град. Истанбул е един многомилионен модерен мегаполис. Но това вече не е Градът. Това не е вселенската столица на Първохристиянското Царство - Ромейската империя. Не е вселенската столица на истинната християнска култура - единствената култура на Истината - каквато е бил в продължение на повече от хилядолетие.

Георги Тодоров http://www.pravoslavieto.com/history/13/1204_Padaneto_na_Konstantinopol.htm



Редактирано от модератор: Подмяна на невалидни линкове с валидни.
« Последна редакция: Юли 27, 2014, 07:00:58 от Hatshepsut »
Facebook  account - Kaloian Ivanov Macedonbg
Bulgarian nationalist forum has been upgraded SMF 2.0. Final

Неактивен Сосипатор

  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 815
  • Country: bg
  • Карма: +2/-6
  • Пол: Мъж
  • Зодия: Aquarius Aquarius
Re: Падането на Константинопол
« Отговор #1 -: Декември 27, 2007, 20:22:19 »
Пада на Константинопол, е едно естествено явление предизвикано от упадъка на Византийската империя. Бог праща такива изпитания на страни дето изначално са пазители на светлината, но отпосле се развращават. То отчасти е и за да се отсее житото от плевата. Така по това време целата аристокрация и голема част от висшето духовенство радушно са приели Флорентинската уния, с цел да запазят позициите си и богатствата си. Други обаче като смелия Лукас Нотарас са казали не, По-добре турска чалма в Константинопол, отколкото латинска митра. Тоест, по-добре да бъдем избити като православни мъченици, отколкото да станем еретици. Избора е бил между двете опции дали да се изберат онези дето убиват телото, а на душата не могат да навредат, или онези дето телесно не убиват, но убиват душата. Така се е и случило. Империята дето векове преди това е била светило за народите, е паднала не от силните турци, а от собствената си деградация.

И това донекъде е добре, щото по тоя странен начин Бог е запазил православието. Османската империя колкото и да е била мюсюлманска и теократична, никога не е посягала духовно на православните, (освен случаите на потурчване из Родопите и Босна) Ако бехме подпаднали под западното влияние обаче, сега не ми се и мисли какви щехме да бъдем.

По същия начин през най-страшните комунистически гонения в Русия  се е видело кои са истинските православни загинали като мъченици, и гонени до дупка, а кои са били слагачите се на властта и предателите на вярата. Преди това заради обществото и нагласата му, не е било възможно да се отдели кой е лицемер, а кой истински православен.
Сосипатор Пиров.

Неактивен Metoman_88

  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 1043
  • Country: 00
  • Карма: +193/-47
  • Пол: Мъж
  • Зодия: Cancer Cancer
Re: Падането на Константинопол
« Отговор #2 -: Декември 27, 2007, 22:16:46 »
Пада на Константинопол, е едно естествено явление предизвикано от упадъка на Византийската империя. Бог праща такива изпитания на страни дето изначално са пазители на светлината, но отпосле се развращават. То отчасти е и за да се отсее житото от плевата. Така по това време целата аристокрация и голема част от висшето духовенство радушно са приели Флорентинската уния, с цел да запазят позициите си и богатствата си. Други обаче като смелия Лукас Нотарас са казали не, По-добре турска чалма в Константинопол, отколкото латинска митра. Тоест, по-добре да бъдем избити като православни мъченици, отколкото да станем еретици. Избора е бил между двете опции дали да се изберат онези дето убиват телото, а на душата не могат да навредат, или онези дето телесно не убиват, но убиват душата. Така се е и случило. Империята дето векове преди това е била светило за народите, е паднала не от силните турци, а от собствената си деградация.

И това донекъде е добре, щото по тоя странен начин Бог е запазил православието. Османската империя колкото и да е била мюсюлманска и теократична, никога не е посягала духовно на православните, (освен случаите на потурчване из Родопите и Босна) Ако бехме подпаднали под западното влияние обаче, сега не ми се и мисли какви щехме да бъдем.

По същия начин през най-страшните комунистически гонения в Русия  се е видело кои са истинските православни загинали като мъченици, и гонени до дупка, а кои са били слагачите се на властта и предателите на вярата. Преди това заради обществото и нагласата му, не е било възможно да се отдели кой е лицемер, а кой истински православен.
Много я обичаш тая Гърция?Да не си роден там?
« Последна редакция: Декември 27, 2007, 22:25:32 от Metoman_88 »
Ще измислим нови хитрини,
закони всякакви игри.
Наш човек на пост там, ще внедрим
далавера с него да въртим.

Неактивен Инжинер Донев

  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 1700
  • Country: 00
  • Карма: +193/-80
Re: Падането на Константинопол
« Отговор #3 -: Декември 28, 2007, 08:58:18 »
Нека още 200 000 пъти Константинопол си смени питежанието, и никога да не е пак в гръцки ръце!

Геиците заслужават само презрение!

Неактивен Ванадий

  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 1656
  • Country: bg
  • Карма: +383/-18
  • Пол: Мъж
Re: Падането на Константинопол
« Отговор #4 -: Декември 28, 2007, 11:07:57 »
Нека още 200 000 пъти Константинопол си смени питежанието, и никога да не е пак в гръцки ръце!

Не говориш правилни работи, Константинопол трябва да стане и остане български.

Неактивен SSK

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 291
  • Карма: +214/-15
  • Пол: Мъж
Re: Падането на Константинопол
« Отговор #5 -: Декември 28, 2007, 13:54:12 »
Нека още 200 000 пъти Константинопол си смени питежанието, и никога да не е пак в гръцки ръце!

Не говориш правилни работи, Константинопол трябва да стане и остане български.

Константинопол е бил столица на Източната Римска Империя.
За какво ние този град?
На нас ни е нужно да контролираме Източна Тракия и Галиполи,това са жизненоважните области за него.
Да го взема тоя град който ще,ние никога не сме го владяли,въпреки мечтите на Самеон и т.н.
Трябва да покажем на Света,че не всички сме като тях.

Неактивен Death angel

  • Respected user
  • Hero Member
  • ****
  • Публикации: 1562
  • Country: bg
  • Карма: +189/-28
  • Пол: Мъж
Re: Падането на Константинопол
« Отговор #6 -: Декември 28, 2007, 14:05:34 »
Нека още 200 000 пъти Константинопол си смени питежанието, и никога да не е пак в гръцки ръце!

Не говориш правилни работи, Константинопол трябва да стане и остане български.

Константинопол е бил столица на Източната Римска Империя.
За какво ние този град?
На нас ни е нужно да контролираме Източна Тракия и Галиполи,това са жизненоважните области за него.
Да го взема тоя град който ще,ние никога не сме го владяли,въпреки мечтите на Самеон и т.н.
Източната Римска Империя на турски Источна Румелия от 1885г. се управлява от българския княз, а от 1908г. става част от България !  :-[
Не падай духом, където ти падне !

Неактивен Пламен

  • Account Disabled
  • Forum Member
  • *
  • Публикации: 376
  • Country: 00
  • Карма: +103/-122
  • Пол: Мъж
Re: Падането на Константинопол
« Отговор #7 -: Декември 28, 2007, 14:23:12 »
От друга страна сме жертва на предубеждението, че Константинопол не е "наш", а е "техен", на "византийците", на "гърците". Съвременната историческа наука се е създавала в национални държави и неизбежно е оцветена от национално-държавно мислене.

Но самата държава, чиято столица е Цариград - Римската християнска империя, - не е била национална, а наднационална. Тя вече отдавна не съществува - за да отстоява себе си и своята вселенска културна самоличност. Гърците от новите времена неправомерно си присвояват Константинопол като национален държавен център. Но това е исторически невярно. Защото от деня на своето освещаване като столица на Империята през 330 г. Константинопол никога не е бил гръцки град. Бил е гръкоезичен през по-голямата част от историята си, но не гръкоетнически и не гръкодържавен.
Точно така. Гърците са покорени от Римската Империя а се считат за нейни наследници, което е смешно. :lol:

Неактивен SSK

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 291
  • Карма: +214/-15
  • Пол: Мъж
Re: Падането на Константинопол
« Отговор #8 -: Декември 28, 2007, 18:22:42 »
Ми то логически единственият законен наследник на Римските империи си е Италия.
Нито Германия,нито Гърция,нито България.
Нашите територии са областите около Константинопол.
Трябва да покажем на Света,че не всички сме като тях.

Неактивен Сосипатор

  • Senior Member
  • ***
  • Публикации: 815
  • Country: bg
  • Карма: +2/-6
  • Пол: Мъж
  • Зодия: Aquarius Aquarius
Re: Падането на Константинопол
« Отговор #9 -: Декември 28, 2007, 19:09:44 »
Как наспамихте хубавата тема, направо не е за вярване. Темата нема нищо общо с това дето сте писали, ама кой каквото си знае, това си лае.

На вас и за ядрена физика да ви пуснат тема пак ще пригласяте едно и също.

Мъка, мъка.....
Сосипатор Пиров.

Неактивен stas

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 201
  • Карма: +68/-31
  • Пол: Мъж
Re: Падането на Константинопол
« Отговор #10 -: Декември 29, 2007, 11:45:05 »
Как наспамихте хубавата тема, направо не е за вярване. Темата нема нищо общо с това дето сте писали, ама кой каквото си знае, това си лае.

На вас и за ядрена физика да ви пуснат тема пак ще пригласяте едно и също.

Мъка, мъка.....

...ама кой каквото си знае, това си лае.  

За съжаление такива са си горделивците  , по долни и от глупците!

А иначе темата ми хареса ! За това поздравявам  Императора и тебе, Сосипатор-е !!!


                                                     


.
"Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!" (Марк. 9:24).

Неактивен Мишок

  • Account Disabled
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4766
  • Country: it
  • Карма: +23/-34
  • Пол: Мъж
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 65.0.3325.183 Chrome 65.0.3325.183
Re: Падането на Константинопол
« Отговор #11 -: Май 29, 2018, 21:41:40 »
Падането на Константинопол на 29-ти май 1453 г. бил последният отблясък на гаснещата слава на Римската (Ромейската) империя, наречена Византия.

Много е писано за причините за падането; написаното пресъздава положението, в което се намирала тогава Римската империя - Византия, след като цяла Мала Азия и Източна Тракия били загубени и останал единствено Константинопол с неговия хинтерланд1.

През годините, различни врагове били причинили големи щети на империята, но най-голямата загуба и решителен удар по нея било завземането на Константинопол от франките на 13-ти април 1204 г., по време на Четвъртия кръстоносен поход.

Възвръщането и освобождаването на Града след няколко десетилетия (1261 г.) не било от съществена полза, защото той вече бил напълно опустошен и разграбен.

Освен политическите и социални причини, спомогнали за падането на Константинопол, трябва специално да бъдат споменати духовните причини, на които обикновено не отдаваме голямо значение.

Бездруго, според православното богословие, Бог управлява света чрез Своите нетварни енергии и прояви на личната Му намеса са Неговото благоволение, дълготърпение, допускането на различни изкушения и т.н.

На тези духовни причини се спира монах Йосиф Вриений, учител на нацията и изповедник на вярата, който живял през последните мигове от живота на царстващия Град и усещал предсмъртния му хрип.
 
Йосиф Вриений – учител на свети Марк Евгеник, според изследване на покойния професор в Атинския университет Николаос Томадакис, роден в Константинопол около 1350 г., постриган за монах в Студийския манастир, бил подвижник със светоотеческо мислене, знаменит книжовник и учител на нацията, с когото се съветвали императори и патриарси; бил пращан от императора на различни решаващи мисии, например в Кипър и Крит, при тържествени случаи произнасял слова в палата, участвал в подготовката на дискусиите на православните с латинците за „обединение на Църквите”, починал около 1431 г., двадесет и две (22) години преди падането на Константинопол.

Както пише архим. Ириней Делидимос в увода към събраните му съчинения, издадени от издателство „Василиос Ригопулос”, „от 1401 г. до 1431 г. Йосиф Вриений бил смятан за най-големия книжовник в Константинопол”.



На Велики Петък, 14 април, 1419 г., тридесет и пет години преди превземането на Константинопол, Йосиф Вриений произнесъл в палата слово „в присъствието на царете, сановниците и сонма на знатните люде на нашия род и на тази царица на градовете”, както характерно пише в подзаглавието.

Както споменава и в други свои текстове, в Константинопол по онова време живеели около 70 000 души, към които той отправя призив – без обаче да срещне отклик – да помогнат за възстановяването на стените му, предвид голямата опасност.

Гражданите обаче и особено богатите, заети с увеличаването на личните си доходи, пренебрегнали този призив, поради което градът, както той казва, приличал на „прогнил” кораб, готов да потъне.

В това свое слово пред константинополските архонти, бележитият книжовник и монах изложил ясно и отчетливо духовните причини за предстоящото падане на царстващия Град.

Това свидетелство е важно, защото е свидетелството на един учен монах и подвижник, морален, образован и проникнат от светоотечески дух, уважаван от всички през онези години, който живеел във времето, когато жителите виждали наближаващата гибел.
 
Съдържанието на словото е изложено подробно в подзаглавието: „поради това, че всеки ден тялото и кръвта Христови се продават от тъй наречените духовници и се купуват от нас, уви, нашият род се предава на унищожение и пада в ръцете на измаилтяните”.

Тоест, нацията ще изчезне и ще изпадне в робство на измаилтяните- мохамедани, защото тялото и кръвта Христови се продават от тъй наречените духовници и се купуват от християните.

В началото на словото Йосиф Вриений изразява болката си от това, че върху нацията се струпват различни беди, които, както казва той „измъчват сърцето ми, смущават ума ми и тревожат душата ми”.

Споменава, че „раната е по цялото тяло” и „болестта е всеобща”.

Нацията е изпаднала в най-различни страсти и грехове.

Християните са станали „горделиви, високомерни, сребролюбци, самолюбци, неблагодарни, непреклонни, отстъпници, неблагоговейни, непокаяни, непримирими”.

Архонтите общували с беззаконници, началниците се превърнали в грабители, съдиите били подкупни, поръчителите – лъжливи, по-младите – разпуснати, старците – пияни, гражданите – мошеници, селяните – неми и „всички – безполезни”.

Едновременно с общия упадък у хората, изчезнали „благочестивите от земята, загубили се интелигентните, не се намират вече разумни”. Тази е причината, поради която различни врагове от запад и изток нападат и опустошават империята.

След това авторът се спира на най-големия грях, извършен в историята – предателството на Юда, което се заключава в „продаването за пари и купуването на Господа” – т.е. Юда продал Господа, Когото евреите купили.

Това светотатство, както той казва, се извършва в наши дни, доколкото мнозина от тъй наречените духовници продават Господа и „всеки, който има сребро и желае, купува”.

Очевидно става дума за това, че тези духовници давали прошка на греховете срещу пари.

Но и мнозина свещеници съзнателно вършат порочни дела, бидейки завладени от същите страсти, и безочливо пристъпват към светия престол, за да служат.

Спира се обстойно върху упадъка в Църквата, където пастирите са се отдалечили от учението и границите, установени от Отците.

Но и монасите са се отклонили от предназначението си и се занимават с други неща, след като има монаси „които имат по три, по пет, и по седем аделфати, предоставени им от различни лица”.

Терминът „аделфато” означава „настоятелство, управляващо благотворително заведение” (Димитраку), което принадлежи на димите.

В по-общ смисъл аделфато е „сдружение, организация с особено тесни връзки между своите членове”, също и „комисия с управителни функции в благотворителни учреждения, храмове, болници” (Бабиниотис).

В този случай, под аделфато се имат предвид дялове от манастир, които получават и използват и монасите, живеещи извън манастира, така че един такъв монах трябва по-скоро да се нарича „разбойник” и това деяние „е лихварство и по-лошо от лихварство, нарича се светотатство”, защото задържа аделфатите на обеднелите манастири в залог срещу лихва.

Става въпрос за изкривяване на монашеството, което загубило исихасткия си дух и се съсредоточило върху материалното използване на манастирите.

След като анализира подробно това състояние, забелязващо се у архонти и народ, у клирици и монаси, граждани и селяни, в това свое превъзходно и важно слово достига до обобщение.

В него той дава подходящи съвети, за да се избегне най-лошото, което вижда ясно да се задава.

Казва, че когато преди четиридесет години видял да опустяват градове, да изчезват села, да горят църкви, да се оскверняват светини, да се предават свещени съсъди на кучетата и „целият наш род да бъде предаван на робство и нож”, се молил Бог да му открие на какво се дължи това изоставяне на народа и „това толкова голямо Божие негодувание срещу нас”.

След много молитви открил причината за това и в този ден иска да я разкрие пред царете и архонтите, и пред целия народ, защото се страхува да не бъде наказан, ако замълчи.

Според него, причината за Божия справедлив гняв и негодувание срещу ромеите е „това, че всеки ден тялото и кръвта Христови се продават от тъй наречените духовници и се купуват от нас християните”.

Протестира срещу този факт и призовава за свидетели лика на светиите и ангелите.

Иска архонтите, клирът и народът да се покаят и да се завърнат при Бога, за да се извърши „опрощението на нашия род” и да Бог да бъде с тях, защото иначе ще ги сполети нещо по-лошо от онова, което сполетяло старозаветния Йерусалим, който бил покорéн от врагове.

Очевидно, има предвид падането на Константинопол, новия Йерусалим. Иска неговите жители да се покаят, защото ако това не стане, катастрофата ще бъде толкова голяма, че всички народи и следващи поколения в подобни случаи ще казват „да не пострадаме така, както пострадаха ромеите”.

Тук трябва да отбележим, че в навечерието на падането на Константинопол и на империята, нейните жители не се наричали византийци – този термин ще бъде използван по-късно от франките, – а ромеи (римляни).

Йосиф Вриений обаче не се задоволява с общи подбуждания към покаяние, но по-нататък изяснява конкретно какво ще рече на практика да бъдат продавани тялото и кръвта Христови, спирайки се на недостойното причастяване с тялото и кръвта Христови, на извършването на различни грехове от клирици, монаси и миряни, които не се изповядват и на предателството на вярата.

Така в тялото Христово- Църквата се извършва нечестие.

Накрая, дава четири съвета и насоки за покаяние.

Първият е духовниците да не получават пари от изповядващите се.

Вторият съвет е свещениците да не задържат залог, вещи срещу лихва, монасите и манастирите да не получават лихви, живеещите извън манастира да не държат повече от два аделфата всеки и след изтичането на десет години и никой от митарите и неправедните да не се причастява с пречистите Тайни, освен ако не се възстанови и не върне несправедливо взетото.

Третият съвет е никой да не се причастява с тялото и кръвта Христови, „при положение, че все още извършва грях” – т.е., ако не се е покаял и освободил от греха – освен, ако след изповедта не е тежко болен, на смъртно легло.

И четвъртият съвет е „никой от свещениците да не служи заедно с нечестивите свещеници (има предвид латинците и техните съмишленици), нито някой от миряните да ги защитава”.

И понеже съществуват твърдения, че преди да умре някой, трябва да се причасти без необходимата подготовка, Йосиф Вриений казва, че никой не е отишъл в ада за това, че в последния момент не е успял да се причасти с пречистите Тайни – разбира се, ако е живял в покаяние и в Църквата – но хиляди са погинали „защото недостойно се причастяват”.

Затова препоръчва на християните да се изповядват и да спазват определения им от духовника, за изцеление на съответния грях, период на въздържане от божественото Причастие.

„Защото – както уверено заявява – по-добре с благоговение и страх да се въздържиш от това, отколкото да се причастиш с дързост и недостойнство, повярвай”.

Това слово на големия учител на нацията ни, произнесено преди падането на Константинопол, има голямо значение, защото ни разкрива духовните причини за падането на Царицата на градовете и какъв наистина трябва да бъде животът на клириците и християните, които искат да бъдат и да се наричат православни християни.

Различните бедствия имат най-вече и преди всичко духовни причини, дори и да не искаме да ги забележим.

Не трябва да се задоволяваме единствено с политическите, социални и икономически фактори, но трябва да виждаме и духовното измерение на нещата, след като вярваме, че Бог направлява историята.

Бездруго, хилядогодишната Римска- Византийска империя просъществувала толкова години, защото живяла православната вяра, доколкото неин модел основно било освещението и участието в Божията слава.

Това пророческо и светоотеческо слово на Йосиф Вриений ни учи също така „как трябва да постъпваме в Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Това се отнася за подходящия начин за пристъпване към светите Тайни, за старанието да спазваме Христовите заповеди в ежедневния си живот и за борбата да пазим неподправена православната вяра.

Тези слова на Йосиф Вриений се отнасят и за нас, защото както в обществения, така и в семейния и личния ни живот трябва да стоим върху духовни основи. Библейските стихове: „Блажен оня народ, комуто Господ е Бог” (Пс. 32:12) и: „Блажени всеки, който се бои от Господа” (Пс. 127:1) имат духовно приложение и съставляват т.нар. духовен закон.

Ако живеем неподобаващо, тогава Бог за наше назидание и от любов допуска различни бедствия, за да се покаем.

Пророческото слово на учителя на нашата нация Йосиф Вриений е актуално и днес.



АВТОР: МИТРОПОЛИТ НА НАВПАКТ И СВЕТИ ВЛАС ЙЕРОТЕЙ

Превод от гръцки език: Алексей Стамболов

***
Източник: www.pravoslavie.bg

https://www.lentata.com/page_11566.html


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf