Автор Тема: Тевтонският орден  (Прочетена 1250 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Вилхелм Монке

  • Junior Member
  • *
  • Публикации: 9
  • Country: 00
  • Карма: +7/-1
  • Пол: Мъж
Тевтонският орден
« -: Април 01, 2008, 18:28:52 »
През 1190 г. , по време на обсадата на Акра от войските на Третия кръстоносен поход, на хиляди километри от земите, в които по-късно ще се прослави и ще промени историята за векове напред, възниква Тевтонският монашеско-рицарски орден. Подобно на този на хоспиталиерите, той се развива около охраната на болницата, построена от германски поклонници от Бремен и Любек, за да се лекуват многобройните заболели и ранени от немския контингент (няколко хиляди човека) под стените на Акра. Първоначално членовете му се наричат “ fraters hospitalis S.Mariae Theutonicorum in Accon”. През 1197 год. орденът е признат официално от Папството като разклонение на цистерцианците и военно-монашеска организация, като са му дадени съответните привилегии. Силните по това време германски императори (владеещи и цяла Италия със Сицилия, с интереси по цялото Средиземноморие) се отнасят към него твърде благосклонно и благодарение най-вече на тях (и по-специално на Фридрих II Хохенщауфен) орденът скоро натрупва много земи и богатства и става почти равен по сили с тези на тамплиерите и хоспиталиерите. Числеността на тевтонците в Сирия и Палестина по време на битката при Форбия (1244 г.) е поне 450-500 рицари, а братята-сержанти и оръженосците са с няколко пъти повече. Те притежават обширни владения и позиции и в други области на Утремер като Морея и Киликийска Армения. През XIII век обаче те претърпяват няколко сурови поражения от "сарацините", в които губят почти целия си личен състав и заради това така и не успяват да изградят свои значителени и устойчиви владения в Утремер.
За сметка на това името им скоро се прочува в битките с други "езичници" по западните граници на католическия свят в континентална Европа. Пръв там ги повиква маджарският крал Андрей II (тъст на нашия Иван Асен II) през 1211 год., за да му помогнат срещу куманските племена, които периодично нахлуват в областта Трансилвания. Тевтонците успяват да отстранят куманската заплаха, но скоро стават неудобни за маджарите, тъй като основават свои собствени колонии, привличат в тях германски заселници и се държат толкова независимо и нагло, че маджарите започват да гледат на тях като на "змия в пазвата". Затова скоро не съвсем учтиво са помолени да си тръгнат, а на тяхно място идват далеч по-безопасните рицари на Св.Йоан...
На следната година след прогонването им от Трансилвания (1225 г.), рицарите неочаквано получават нова възможност да се сдобият със собствено значимо владение. Към тях с молба за помощ се обръща князът на Мазовия Конрад, който наскоро е претърпял сурово поражение от своите северни съседи- езическите племена на прусите. Магистърът на ордена Херман фон Залца счита, че Прусия би била добър тренировочен полигон за неговите бойци, преди да се отправят към основната си мисия в Утремер и с удоволствие приема предложението на Конрад, който отстъпва на ордена няколко крепости по северозападната граница на княжеството си. От своя страна император Фридрих II Хохенщауфен чрез “Златната була от Римини”, издадена през 1226 година, дава на тевтонците всички права над земите, които те успеят да отнемат от прусите. Документът е важен и с това, че чрез него магистърът на ордена придобива права на принц-електор на Свещената Римска империя.
През 1230 год. един отряд от 20 рицари и 200 сержанти от Тевтонския орден потегля, за да встъпи във владение на областта и града Хелмно (Кулм), които са им отстъпени през същата година от княза на Мазовия съгласно договора, подписан в селището Кружвица. Конрад разчита на тяхната помощ в борбата си против езическите племена на прусите, които заплашват северната му граница. Срещу това той им гарантира владението на гореспоменатия фиеф и на всички земи, които успеят да завладеят от езичниците. Скоро борбата на тевтонците придобива и очертанията на "кръстоносен поход" за покръстването на прусите и другите езически племена и народи, обитаващи крайбрежието на Балтика от устието на Висла до Финландия на север.
Въпросните земи по онова време са изключително трудно достъпни, покрити в по-голямата си част с гъсти гори и населени с войнствени диви племена, които до този момент никой завоевател не е успял да покори. Но и никой не се е захващал за това с такава енергия и целеустременост като тевтонците. През 1231 г. тяхната армия преминава Висла и започва постепенното завладяване на Прусия като съчетава военните действия с издигането на замъци, които да служат за опора на властта им (те първоначално са построени от дърво, подобно на резиденциите на местните пруски князе, но от края на XIII век нататък вече започват да се строят величествените тухлени замъци, запазени и до днес). Първият издигнат от тях замък е Торн или Торун, долепен до границата с Полша, а после следват още много, маркиращи територията и посоката на придвижването на рицарите.През 1237 г. разгроменият от литовците при Шауляй Ливонски орден на меченосците се обединява с Тевтонския и така те се сдобиват с владението над прибалтийската област Ливония (дн. Латвия и Естония).
Макар че напредването върви трудно поради яростната съпротива на прусите, до 1240 год. по-голямата част от територията им е завладяна и започва бързата немска колонизация. За разлика от другите рицарски ордени тевтонският по начало носи, така да се каже, "националистически" черти, а това може и да се свърже и с отколешната борба между настъпващите от юг и запад немци първоначално срещу славяните (приблизително на територията на бившето ГДР), а след това срещу балтите. Може да се каже, че до времената на хуситите немците се намират в положение на непрекъснат демографски, културен и икономически възход, което и обяснява тяхната експанзия (засегнала дори България- в лицето на саксонските миньори, наричани у нас саси, които се заселват в най-различни, предимно свързани с рударството, селища), чийто най-ярък изразител са завоеванията на Тевтонския орден. След 15 век Реформацията и религиозните войни за дълго слагат край на този възход (особено в демографски план).
През 13-ти век прусите вдигат няколко бунта, които са смазани с много усилия и с помощта на кръстоносни походи (от които най-силните са съставени от германски и чешки войскови подразделения). В Прусия водят войските си дукът на Брънзуик Албърт (1264-5 г.), маркграфът Отон фон Бранденбург (1266 г.), чешкият крал Отокар II Бохемски (1267 г.) и маркграфът Дитрих фон Ландсберг (1272 г.). Междувременно главната квартира на ордена - крепостта Монфор в Светите земи (недалеч от Акра), през 1265 година е превзета от мамелюкския султан Байбарс и след период на митарстване (отначало в Акра, а след това- във Венеция) окончателно е установена в Прусия (в замъка Мариенбург на река Ногат) от великия магистър Зигфрид фон Фюхтваген през 1309 год.
Още преди великият магистър да пристигне от Венеция, местните сили на ордена се забъркват във война срещу християни. Те отдавна са хвърлили око на богатата област Померания, разположена западно от река Висла, която разделя земите им от тези на същинска Германия. Областта принадлежи на Полското кралство, което по това време се разкъсва от вътрешни междусобици. През 1308 год. маркграфът на Бранденбург, повикан от съперниците на полския крал Владислав Локетек, обсажда крепостта Данциг (Гданск), столица на Померания и главното балтийско пристанище на Полша. Кралят, който по това време води война в Русия, е затруднен да се справи с нашествието и се обръща за помощ към Тевтонския орден. Германските братя-рицари като че ли само това и чакат, армията им набързо успява да разбие и отхвърли бранденбургците на запад, водена от ландмайстера Хайнрих фон Пльоцкау. След това, вместо да предадат завзетата територия на поляците, те поставят пред краля им изискването земите на Померания да им бъдат предоставени като концесия (изглежда, като компенсация за парите, които Владислав им е обещал срещу услугите им, но после не успява да събере). Локетек естествено отказва, но е безсилен да спре анексията, която отрязва кралството му от излаз към Балтийско море. Богатият Данциг се отбранява известно време, но в края на 1308 г. е превзет с щурм и е разграбен и опустошен, а мнозина от жителите му намират смъртта си в последвалото клане. Поляците никога не забравят този предателски спрямо тях акт и той е главната причина за последвалите конфликти и омразата им към ордена, когото самите те са поканили по тези земи.
В редовете на тевтонците също има разногласия относно това завоевание и войната с католици. Великият магистър Карл фон Триер, който се опитва да сключи мир с Полша, е принуден да напусне Прусия през 1318 год. от войнствено настроените братя-рицари, които отказват да предадат дори частица от собствените си владения. Следващият велик магистър- Вернер фон Орселн, който също е миролюбиво настроен, е убит от собствените си рицари. Това не се посреща добре както от католическа Европа, така и от Папството, но тевтонците успяват да отклонят критиките срещу тях като защитават реномето си на кръстоносни воини срещу езичниците, започвайки военна кампания срещу последната и най-силна езическа държава в Европа по това време- Великото Литовско княжество.
През XIII- XIV век Литва израства стремително от незначително по размерите си варварско княжество, плащащо данък на руските князе на Новгород и Псков, до империята с най-голямата територия в Европа. Експанзията на литовските владетели е улеснена от факта, че техните родни земи избягват опустошителните нашествия на монголите, които с пълна сила се стоварват върху Киевска Рус и я изваждат от историческата сцена (центърът на Русия се премества на североизток- в земите на Владимирското княжество). Иронично е, че първият владетел на Литва- княз Миндаугас (Миндовг) (1219-1263 г.), към края на управлението си приема католицизма с цел да се съюзи с Ливонския орден (бившите меченосци, които запазват относителна самостоятелност в рамките на Тевтонския орден), но е убит от “езическата” литовска партия, която е предана на вярата в своя висш бог Перкунас (=Перун, което подсказва общия пантеон на балтийските и славянските народи). Следващите владетели на Литва не повтарят тази грешка и затова през първата половина на XIV век стават идеална мишена за кръстоносните амбиции на Тевтонския орден. Католическа Полша също не е добре настроена спрямо “езичниците” и войната срещу тях до голяма степен спомага да се “замаже” случаят с Померания. През 1337 г. император Лудвиг IV дава на ордена имперската привилегия да завоюва Литва и Русия, като явно смята съществуващото там по това време управление за незаконно.
Войните срещу Литва продължават около 100 години и се отличават с проявата на крайна жестокост и от двете воюващи страни. В подкрепа на тевтонците периодично пристигат рицари от цяла Европа, жадни да изпробват остриетата на копията и мечовете си в служба на християнския Бог срещу езичниците. Кръстоносните походи срещу Литва постепенно придобиват все по-голяма популярност и все повече и повече западноевропейски благородници предпочитат да участват в тях, отколкото в тези, които се провждат в Утремер през същия период. Владетелите на Прусия получават постоянни полълнения в жива сила, оръжие и финанси. Това че литовците успяват да устоят на удара се дължи до голяма степен на качествата на техните управници. Първият от тях, който се сблъсква с тевтонците- Гедиминас (Гедимин), се съюзява с архиепископа на Рига срещу Ливонския орден и изобличава тевтонската агресия в редица писма до папата и западноевропейските лидери. Той умира през 1341 год. и е наследен от сина си Евнут, който се оказва слаб управник и е детрониран от братята на Гедимин- Кейстут и Алгирдас (Олгерд) през 1345 год. Титлата на велик княз и столицата Вилнюс остават за Алгирдас, а Кейстут получава западната част на държавата от Волиния на юг до Ливония на север със столица в Тракай. Именно Кейстут поема главната тежест по отблъскването на атаките на кръстоносците, с което се справя толкова успешно, че и досега е честван като един от най-големите национални герои на литовците.
Макар че силите на Кейстут и Олгерд устояват срещу рицарите, те съвсем не могат да се нарекат победители и заплахата от завладяване от страна на тевтонците ги преследва през цялото им управление. На историческата карта на североизточна Европа от този период владенията на кръстоносците изглеждат сравнително малки на фона на Литва, която заема почти целите територии на днешните Украйна и Беларус, но това впечатление за по-голяма мощ на последната е илюзорно. Зад Тевтонския орден стои пряко или косвено цялата мощ на католическа Европа, а езическа Литва не се подкрепя с ентусиазъм от повече от половината от поданиците си, които са православни. Агресията на тевтонците се изразява в неколкократното обсаждане на столицата на “идолопоклонниците” Вилнюс и, станалите целогодишни, едва ли не традиционни, походи в пограничните територии- по един през зимата и през лятото. Литовците, най вече хората на Кейстут, отвръщат с обратни рейдове и така голяма част от земята се превръща в ненаселена пустош. Кланетата достигат чудовищни размери, кръстоносците избиват всички мъже, които хванат и продават жените и децата като роби, а литовците изгарят на клада или задушават с дим своите пленници, принасят ги в жертва пред идолите на езическите си богове. Жестокостта на тевтонците достига патологични размери, описани в следния текст от 1372 г. “...той навлезе в пустошта начело на сто копиеносци, за да граби и убива езичниците...завзе четири села, които не бяха предупредени за тяхното идване и (тевтонците) предадоха на меча всички, някои от които хванаха още в леглата, мъже, жени и деца.”
При великия магистър Винрих фон Книпрод (1351-1382 г.) Тевтонският орден достига върха на могъществото си. Винрих е роден в Манхайм на Рейн през 1310 г. и е най-дълго управлявалият глава на ордена- 31 години. Той води войните с Литовското княжество с голяма интензивност и нарастващо ожесточение, нанасяйки на литовците на Олгерд сурово поражение при Rudau в 1370-та година. На помощ му идват някои от най-високопоставените католически владетели като например херцог Албрехт Австрийски през 1377 г. Последният, освен двете си хиляди рицари, довежда в Прусия и своя летописец Петер от Рец, оставил много ценни сведения за българската история (по-специално за битката при Никопол) в своите стихотворни хроники. Той с някаква особена радост описва в мерена реч нападенията срещу литовските селища, избиването на пленените мъже и оковаваните им във вериги жени, някои от които с пеленачета в ръце. През 1367 г. Дания продава своите земи в северна Естония- Ревел и Нарва- на ордена и така под негова власт се оказва цялата източна половина на търговско-военния съюз на немските пристанищни градове на Северно море и в Балтика- Ханзата. Това оказва благотворно въздействие върху икономката и в края на управлението на Книпрод държавата, контролирана от него, е почти напълно германизирана (с изключение на вътрешните райони на Латвия и Естония), богата и гъсто населена (с изключение на границите с Литва). Представата за Тевтонския орден в Европа по това време до голяма степен е синтезирана в думите на краля на Бохемия Жан Люксембургски (загинал при Поатие през 1356 г.): “...неразрушима стена за защита на вярата срещу литовците и техните поддръжници, които и да са те- проклети врагове на Христа.”.
Във връзка с Ханзата и защитата на своите икономически интереси, в следните години Тевтонският орден се замесва в династическите междусобици, свързани с трона на Швеция, които предизвикват сътресения в цяла Балтика. Размирният фактор е остров Готланд, превърнал се през 1394-та година в база на “виталните братя”- съдружие от капери на Ханзата и крал Албрехт фон Мекленбург, които от 1395 г. се занимават с открито пиратство, обръщайки се против първия от своите първоначални работодатели. Те продължават да подкрепят Албрехт Мекленбургски, а по-късно сина му Ерих Готландски, които придават законност на открито пиратските им нападения. На два пъти- в началото и края на “кариерата” си, виталните братя щели да превземат Стокхолм, а нападенията им нанасят огромни щети на търговията на Ханзата в Балтика и в проливите Категат и Скагерак. Последният път ханзейският капитан на Стокхолм точно обмисля дали да не им предаде града си, когато внезапно умрял патронът им- крал Ерих (1397 г.). Така изчезва и последното основание за легитимността на действията на виталните братя. Кралица Маргарет Датска, обединила скандинавските страни чрез брака си за Албрехт Померански и Калмарската уния, дава на тевтонските братя-рицари остров Готланд като фиеф срещу задължението да унищожат виталните братя. Орденът не изпуска тази нова възможност за уголемяване на владенията си. На 31 март, 1398 г. флота от 80 кораба и армия от 5000 бойци, предвождани от великия магистър Конрад фон Юнгинен, акустира южно от столицата на острова Висби. По това време виталните братя още не са потеглили от базата си поради опасност от плаващи ледове и рицарите ги заварват неподготвени. Корсарите обаче бързо се окопитват от изненадата и оказват ожесточена съпротива, макар че тевтонците несравнимо ги превъзхождат в боя на открито с тежката си конница. Гражданите на Готланд не оказват ефикасна подкрепа на виталните братя и те са разбити и принудени да се укрият във Висби. Скоро тевтонците влизат и там, но скандинавците се сражават упорито и по улиците на града, докато накрая рицарите им предлагат примирие. Според неговите условия Готланд оставал “за вечни времена” на Немския рицарски орден, а оцелелите витални братя- около 2000 човека, начело със Свен Стуре, получават правото да се изтеглят свободно. Повечето от тях се присъединяват към пиратстващите в Северно море флотилии на лайкдийлърите.
Естествено на начинанието против виталните братя отново е била придадена религиозна окраска. Тевтонските рицари “рекламират” всеки свой военен поход като “кръстоносен” и учудващо много благородници от цяла Европа продължават да идват, за да се сражават за тях и да опростят греховетe си. Измежду последните са и братът на английския крал дук Хенри Болинброк и френският военачалник, известен странстващ рицар и куртоазен поет маршал Бусико, който се бие на почти всички фронтове, съществуващи в Европа по негово време. Основният враг в края на XIV и началото на XV век продължава да е Литва.
През втората половина на XIV век във вътрешната и външната политика на Великото Литовско княжество настъпват дълбоки промени. През 1377 г. умира великият княз Алгирдас и завещава властта на своя син Ягело (Йогайла), чиято майка е Юлиана, дъщеря на княза на Твер. Принцът има сериозни противници в страната като чичо си Кейстут и владетелят на Полоцк- полубратът на Ягело княз Андрей Гърбави, който гравитира към Московското княжество. Тайно от тях в 1380-та г. той сключва договор с тевтонските рицари, в който се задължава да приеме християнството и да покръсти цялата страна в замяна на помощта им срещу Кейстут. Чичо му обаче разкрива плана, завзема с войската си Вилнюс, детронира племенника си и се провъзгласява за велик княз. Ягело успява да намери подкрепа в някои предани на баща му феодали и през 1382-та г. атакува владенията на Кейстут край Тракай. Той успява с измама да плени чичо си и неговият син Витаутас (Витовт(слав.), Витолд(нем.)) и ги затваря в крепостта Крево, където Кейстут е намерен мъртъв седмица по-късно. Витаутас се измъква от там и избягва право при смъртните врагове на баща си, в столицата им Мариенбург. Там тевтонците го покръстват под името Виганд.

Ягайло също подновява своите преговори с ордена. Той продължава да дискутира своето евентуално преминаване към християнската вяра и обещава да им предаде областта Самогития, намираща се между техните владения в Ливония и Прусия. Те обаче предпочитат да подкрепят Витолд, по свой почин нахлуват в Самогития и я завземат чак до големия литовски град Каунас. На следната година (1384) Витолд предлага още повече облаги на рицарите и дори повежда своята армия с тях срещу братовчед си. Но братята-рицари бързо сменят симпатиите си и обединяват сили с Ягайло за щурм срещу няколко размирни пруски градове. Витаутас също се помирява с Ягайло и така дуалистичното разделение на властта в държавата се запазва като синът на Кейстут получава бившия домен на баща си. От тук той своевременно атакува и опожарява три важни тевтонски крепости в Източна Прусия. Рицарите отвръщат с продължаването на безспирните си наказателни походи в горите и полята на Литва.
Скоро Ягайло взима спешни мерки да се справи с немската опасност. Той взима решение да се покръсти в католическата вяра, като се надява това да спре набезите на рицарите, чието единствено морално оправдание за водената война е езическата вяра на литовците. Естествен съюзник в този случай се явява съседна Полша. Великият княз се обръща към поляците, с които сключва съдбоносно споразумение на 14 август, 1385-та г. Договорът, подписан на лобното място на Кейстут, Крево, определя историческата съдба на региона за следващите няколко века. Съгласно неговите условия Ягело трябва да се покръсти, да се ожени за престолонаследничката- единсйсетгодишната принцеса Ядвига и така да обедини земите на Литовското княжество с тези на Полското кралство в една държава. Освен това се ангажира да помогне на полските аспирации за възвръщането на Източна Померания и Данциг. Действията на литовеца имат дълготрайни последици, но тогава той е подтикнат по-скоро от отчаянието да се справи с войната.
Така за кръстоносния орден възниква ситуация, подобна на тази в Палестина по времето на Саладин. Двете враждебни на ордена сили се обединяват и го изолират по суша с изключение на коридора в Померелия. Но кръстоносците са в такъв период на възход, че за начало Ягело избягва да се занимава с тях. Военни действия води братовчед му, към който преминава титлата “Велик княз” (тъй като Ягело става крал на Полша след като е покръстен в Краковската катедрала през 1386 г. и приема славянското име Владислав), но в повечето случаи търпи поражения. Покръстването на литовците вече е факт, но тевтонските братя-рицари го обявяват за лъжливо и продължават да свикват кръстоносни походи срещу тях, макар че те формално вече са католици. Впечатлението, което се създава в Европа е, че новоизпеченият крал на Полша приема християнството, за да се добере до кралската корона. Виатаутас също се покръства повторно през 1386 г. (като този път приема името Александър), но това не повлиява отношенията със северните му съседи. Тяхната кауза все още намира топъл прием в голяма част от католическа Европа и най-вече при намиращата се във възход династия на Хабсбургите, които претендират, че Вилхелм Хабсбург, принцът, за когото първоначално била сгодена Ядвига, е нейният законен съпруг.
Приемането на християнството от Витаутас не го спира от опитите да завземе Вилнюс и да се наложи над братовчед си. Когато атаката му е отбита, той се обръща за помощ към старите си познати- тевтонците. За тях това е поредната чудесна възможност да се намесят във вътрешните дела на Литва и те не закъсняват да го сторят през 1391 и 1392 година с големи сили, някои от които са доведени от графа на Дерби и бъдещ крал на Англия Хенри Болинброк. Двете обсади на Вилнюс обаче се оказват безплодни. (За сметка на това Хенри си купува като робиня една пленена литовска благородничка и по-късно я взима със себе си в Англия.)
Междувременно Ягело праща помощи на гарнизона във Вилнюс и работи за укрепването на позициите си в кралство Лех. Той кара майката на съпругата си Ядвига да го осинови, за да може, в случай, че жена му умре, отново той да остане на престола. Роднината на Ядвига- маджарският крал Сигизмунд, подписва мирен договор с Владислав II Ягело. Така Унгарското и Бохемското кралства излизат от кръга на враждебните срещу литовеца държави. Тевтонският орден постепенно изпада в международна изолация. Ягело успява да сключи споразумение и с Витовт през 1401 г., като му признава титлата “Велик княз на Литва”, но той самият остава върховният господар на княжеството.
В 1398 г. Витовт подписва с Тевтонския орден споразумение, съгласно което им предава областта Самогития, която е единствения излаз на Литва на Балтийско море. Скоро местните още езически племена се разбунтуват срещу твърдото управление на ордена. Рицарите успяват да се справят с бунта едва към 1401 г. През 1404 г. Владислав Ягело успява да склони тевтонците да върнат на Полша областта на Добржин срещу голяма парична сума. Проблемът със Самогития остава висящ до 1409 г., когато жителите й отново се вдигат на бунт, още по-масово и от първия път. Мирът с Полша е нарушен същата година от тевтонците, които конфискуват кораби на Ягело в устието на Неман (лит. Нямунас), обвинявайки ги, че пренасят оръжие. Шпионите на ордена донасят, че Витовт снабдява с оръжие и провизии самогитите и ги окуражава “да превземат Кьонигсберг и да издавят рицарите в морето” и дори, че “се бил хвалил, че щял да напои конете си в Рейн”. Освен това той събира голяма армия, в която влизат и татарски отряди, на десния бряг на Висла. Тогава орденът обявява война на Полша на 4 август 1409 год. Преди това тилът му е подсигурен чрез сключване на споразумение с кралица Маргарита Датска, според което Готланд е присъединен към територията на държавите от Калмарската  Непосредствено преди събитията през 1410 г. териториалната експанзия и мощта на Тевтонския орден достигат своя апогей.
« Последна редакция: Февруари 04, 2017, 19:12:34 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Pharaoh
  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9010
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 56.0.2924.87 Chrome 56.0.2924.87
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Тевтонският орден
« Отговор #1 -: Февруари 04, 2017, 19:15:49 »
Тевтонският орден на Свещената земя: следи от последната битка

Кръстоносните походи са оказали толкова силно влияние върху историята на света, че интересът към тях не секва. Половината от съвременните конспиративни теории се отнасят към епохата на могъщите рицарски ордени, действали на Свещената земя и далеч отвъд нейните предели.

Какви всъщност са били кръстоносците? Минават векове и достоверните сведения все повече се губят в купчина измислици. Но винаги се намират хора, способни да получат достъп до първоизточника: това са археолозите.

През 2011 година израелски специалисти от университета на Хайфа са възобновили разкопките в крепостта Монфор, построена от Тевтонския орден през 1220 година в северната част на Йерусалимското кралство (днес областта Горна Галилея в Израел).

В наши дни руините на крепостта се намират на територията на национален парк. Първите разкопки са проведени тук през 1926 година, но резултатите с почти столетна давност не удовлетворяват съвременните учени. Освен това средновековните руини се ползват с голяма популярност сред туристите, така че желанието на археолозите да възобновят изследванията и да изучат максимално съхранените артефакти е съвсем обяснимо.


Руините на тевтонската крепост Монфор в хълмовете на Горна Галилея

В историята е останало френското название на замъка, Монфор (Montfort) – той е бил построен върху земи, купени от Тевтонския орден от френското семейство Дьо Миле. Немските кръстоносци, издигнали тук главната крепост на ордена, просто са превели името ѝ на немски – Щаркенберг (Starkenberg) означава същото, което и Монфор на френски: силна (укрепена) планина.

Но околният пейзаж – и преди 800 години, и сега – подсказва, че „силната планина“ не е имала никаква стратегическа ценност: тук просто не е имало какво да се защитава. Наблизо не е имало нито пътища, нито християнски селища. Но пък високите хълмове, заобикалящи Монфор, затрудняват достъпа до замъка и го скриват добре от любопитни очи – тевтонските рицари са можели да водят спокоен живот далече от братята християни.

Това е известен факт: независимо от наличието на обща цел и общ враг, големите рицарски ордени на Свещената земя – хоспиталиери (йоанити), тамплиери и „младши“, тевтонци – са се намирали в състояние на вечен антагонизъм. Взаимната враждебност е документирана в много средновековни хроники, но причините за тази неприязън не са ясни докрай.

Тевтонският орден се е възползвал от първата възможност да се оттегли по-далече от Акра – столицата на Йерусалимското кралство през 1191–1229 г., където всеки орден имал свой квартал и свои сфери на влияние. Новата главна крепост на ордена – Щаркенберг – била изградена на 35 километра от Акра, в безлюдните хълмове на Горна Галилея.

„Вероятно това е била и причината за изграждането на замъка – прехвърлянето на някои важни ресурси на ордена, като например архивите или дори хазната, от Акра на по-изолирано място“, смята проф. Адриан Боас (Adrian J. Boas), ръководител на археологичните изследвания в Монфор.

Пред изданието Haaretz проф. Боас разказва за находките, направени в крепостта миналата година. По думите му рицарите от монашеския орден са водели доста охолен живот в своята резиденция – тевтонците определено са се потрудили да си създадат комфорт, без да предполагат, че крепостта ще им служи по-малко от 50 години – от 1220 до 1271 година.

При разкопките на жилищните помещения археолозите са открили позлатени детайли от мебели и украса, изделия от стъкло, фрагменти от цветни витрини и стъкла, стенни фрески и скулптурни елементи. Целият този разкош е бил предназначен за Великия магистър на ордена (Hochmeister), но в негово отсъствие тук са пребивавали други високопоставени рицари.

„Смятаме, че Великият магистър рядко е посещавал Монфор – може би един или два пъти; почти не са съхранени записки. Великият Конвент от 1244 година е единственият документално потвърден факт за присъствието на главата на Тевтонския орден в Монфор“, казва Боас. През 1244 година Великият магистър Герхард фон Малберг е бил отстранен от своя пост и на Конвента е бил избран нов ръководител на ордена – Хенрих фон Хоенлое.

В свободното си време тевтонските рицари са се забавлявали с настолни игри – археолозите са открили съхранени части и дъска за „мелница“ (игра, известна още в Древен Египет, изключително популярна в Древен Рим и Средновековието. Тя има много имена, едно от които е Nine Men’s Morris, или „Танцът на деветимата мъже“. Смята се, че морският шах е произлязъл от една от разновидностите на „мелницата“.

Кулинарните предпочитания на германските рицари потвърждават неизменната любов на европейците към свинското: в едно от сметищата археолозите са открили кости от домашни прасета, докарани от Европа. Разнообразие в рицарско-монашеското меню са внасяли елени, овце, крави и костенурки – техни останки също са открити при разкопките.

Изследователите целенасочено търсили конюшня, каквато задължително е трябвало да има при замъка, и са открили такива помещения до северната врата. Там са намерени подкови, гвоздеи, шпори, метални детайли от седла…

През 1926 година първите изследователи на крепостта се надявали да открият тук тържествено погребани воини в пълно рицарско снаряжение – гробници на високопоставени тевтонци, загинали в кървавите сражения за Монфор. Но съвременните археолози изяснили, че такива няма, макар изолираната крепост два пъти да е била под обсада.

През май 1266 година мамелюкските емири за първи път се опитали да превземат Монфор, но крепостта удържала нападението – тевтонците все още имали възможност да осигурят гарнизон с продоволствия и боеприпаси, а мамелюките още нямали обсадни оръжия.

Само за пет години ситуацията се променила кардинално. Кръстоносците загубили контрол над околната територия, възникнали проблеми със снабдяването, а с щурмуването на Монфор се заел самият Байбарс I, по прозвище Абул-Футух, „бащата на победата“. Този знаменит мамелюкски султан по това време успял да изтласка кръстоносците от Яфа и Антиохия, да превземе замъка на тамплиерите и крепостта на хоспиталиерите Крад де Шевалие.

Докато за непристъпния Крак де Шевалие султанът използвал измама, то за Монфор подготвил обсадна техника. Сражението за тевтонската крепост започнало на 8 юни 1271 година.

Миналата година археолозите са открили следи от тази битка: фрагменти от ръждясали вериги, от доспехи, арбалети, стотици накрайници за стрели и копия…

Край външната крепостна стена археолозите са открили повече от 40 каменни гюлета, изстреляни от мамелюкски катапулт по тевтонския замък. Кръстоносците са се отбранявали под град от стрели, каменни ядра и огнени снаряди – овъглени дървени греди свидетелстват за силен пожар в замъка.


Накрайници на стрели, открити в Монфор

С това героичното сражение е завършило. На 23 юни, две седмици след началото на обсадата, тевтонският гарнизон се предал. Султан Байбарс не само пощадил оцелелите и им позволил да вземат всичко ценно от замъка (тевтонците определено са изнесли архивите на ордена от Монфор), но и лично съпроводил отряда на кръстоносците до Акра.

„През 1271 година епохата на владичеството на кръстоносците на Светата земя е приближила към своя край. Голяма част от крайбрежието било завладяно от султан Байбарс, вътрешните земи също не били контролирани от кръстоносците. Монфор се превърнал в изолирано християнско островче сред мюсюлманска територия. Тевтонският гарнизон не е имал никакви разумни причини да задържа крепостта, освен това те са разбирали, че никой няма да им дойде на помощ – наблизо не е останал никой, който да може да ги спаси“, обяснява Адриан Боас.

След като съпроводил тевтонските рицари до Акра, Байбарс се върнал в Монфор с една цел: да разруши самата крепост. Войската се занимавала с това до 4 юли 1271 година, но не завършила докрай начинанието – замъкът станал негоден за живот и отбрана, но главната кула, донжон, оцеляла. Заобикалят я руините на главната зала, жилищните помещения, мазетата, конюшните, крепостните стени – развалините на някога величествената постройка сред безлюдните хълмове, в които повече никой не е живял.

През 1291 г., след падането на Акра, завършва епохата на кръстоносните походи на Свещената земя. Тевтонските рицари се прехвърлили в Източна Европа, но това е вече съвсем друга история. А спасените архиви от Монфор и до днес се съхраняват във Виена, в главната резиденция на Тевтонския орден.

Да, той все още съществува.

https://drevnite.com/
« Последна редакция: Август 29, 2018, 15:10:47 от Hatshepsut »


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf