Желание
Главата тегне изнурена,
в гърдите нито капка мощ;
мъгла в душата уморена
като в настъпилата нощ.
А грей замислено луната,
морето дреме, ветрец вей,
сънливо плиска се вълната
и лодка до брега люлей.
Една съблазън ме опива,
зоват ме шепотно мечти -
далеч, де никой не отива,
далеч в пустинни самоти.
И тамо - нека ме целува
лъчът на тъжната луна,
зефир коси ми да милува,
едва да ме люлей вълна...
Въздишка
На гаснещия ден прощалните зари
и аромат от рози, покъсани без жал;
на лебед песента, все болен от зори -
душата ми самотна и нейната печал...
Ах, тихата печал на скорошната нощ
и в храсти оголели въздишка на зефир;
широките крила, отпуснати без мощ -
душата вече мъртва - и гробният й мир.
Две хубави очи
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи. - музика - лъчи
Не искат и не обещават те ...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...
Вълшебница
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина ...
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество ...
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.
Моята изповед
От ранни утрини зори
почнах и ви учих -
как се люби, как се пей -
как пълно се живей.
До сетни вечерни зари
сам се не научих!
Много любих, много пях...
Как малко аз живях!
Ела!
Очите ти са звездни небеса.
Косата ти е здрачния воал
на късна вечер, твоята коса!
Дъха ти - свеж момински дъх,
на юга съживителния лъх,
зефир посред цветя заспал.
Ела, денят е мъртъв и студен.
В таз лунна нощ, с разпусната коса,
приведена над мен,
ела и дъхай в моето лице,
ела и сгрей изстинало сърце -
в таз лунна нощ, под звездни небеса.
Среща
Мене ми е странно - ето те пред мен,
мене ми е жадно - гледам те пленен,
мене ми е страшно - дишаш ти за мен, -
мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.
Викнал бих от болка - времето лети,
викнал бих от ужас - ще отминеш ти:
сън в съня е сбъднат - миг след миг лети,
няма да се върнат сбъднати мечти.
На Лора
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!
Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!
Защо мълчиш
Защо мълчиш - смутена, бледна?
Какво, боиш ли се от мен?
За мен скръбта е - чуй - безвредна,
че в нея аз съм закален.
За всеки удар на съдбата
усмивка само имам аз; -
въз мен да падат небесата -
ще бъда хладен и тогаз.
Без срам, без страх - кажи ми право,
що на душата ти тежи?
За миг си дай сърце кораво, -
с едничка дума ми кажи!
.....................................................
О, тъй ли?... Нищичко! Тогава
прощавай вече... И така
между ни нищо не остава;
за сетно сбогом дай ръка!
А то - безумен - мислех ази,
разглезено дете, че ти
край мене леено щеш погази
от люлка хранени мечти;
че ти ще хвърлиш взор победен
над тях - веч твоя кръв и плът,
и редом с мен - подвижник бледен -.
ще тръгнеш в трудния ми път.
Душа ми беше възжелала
с мен равно да те възвися, -
просторите на идеала
за теб отворени да са.
И ти тогава отвисоко
погледнала би на света
и угризение жестоко
смутило би ти съвестта.
Защото ясно би видяла,
че леността е срамен дял,
когато - нива възбуреняла -
светът е на труда предял.
Трудът да служиш на доброто,
против неправдата - борба!
С войнишка гордост на челото!
Ах, то завидна е съдба!
Не, ти не си била родена
за труд такъв, - такъв живот;
и - с робско мляко откърмена -
как би могла ти без хомот!
В харема на глупец - робиня,
и жертва на порочен гнет...
Хомот да е! - Хомот - светиня
и майчин скъп, свещен завет.
Душата ми е пуста: буря кратка
помете всичко там. Напразно вече
следа бих дирил от мечтата сладка
по тебе, образ потъмнял! Далече,
цял век далече са от мен
миражите на вчерашния ден.
Все пак аз помня: ти дойде желана,
дойде с душа лист още неизписан,
лист бяла книга. В своя вехта рана
перо намокрих: в спомени улисан,
посегнах аз и писах без покой,
от болка се превивах -
и писах с кръв и гной.
Че ти не бе живяла - а живота
бе мене пък задавил. И той свари
с проклети писмена на богоскота
душата ти чрез мене да нашари.
Перо послушно - копие на цар. . .
Раних аз твоя дух и своя чар.
В очакване, боязън непонятна
владееше предчувствията мои;
изгубих те - пустиня необятна. . .
Чух змийски съсък в спомените свои.
Перо послушно, копие на цар! -
Раних аз твоя дух, убих и своя чар.
Ще бъдеш в бяло
Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло …
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна - искам мир.
И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.
И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.
Все пак
...Но пак те любя аз. Любя те, защото
от тебе съм далеко - може би
тъй, както е далеко злото от доброто;
защото сме чадата може би
на две враждуващи съдби.
...Но пак те чакам аз. Чакам те, защото
обичам чудесата - може би
ще се досегнат с нас земята и небото:
защото и душата може би
без вяра нивга не скърби.
- И чакам влюбен аз: може би защото
пред радостите скръб ще избера,
до смъртен час за тебе да блуждай окото;
защото радостта ще избера -
от скръб за тебе да умра.
Обичам те
Обичам те - въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден - и ето тъмнина е.
Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! - че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.
Обичам те, защото се усмихваш - кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба -
и себе и, и тебе да погубя …
Тема: Пейо Яворов (Прочетена 9480 пъти)