Пейо Яворов

Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909).

Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.

Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет — Пейо Яворов.

Бежанци

Аз често виждам из градът,
по всеки път и кръстопът
на Македония чадата:
от старци чак до младенци,
все нови гости - бежанци -
завареници на съдбата...

Сред пламъка на скъп имот
избавили един живот,
те вихром идат: бесни хали
зад Рила кършат всеки час
гори, вековни сън отспали,
и падат листи между нас.

...Ей старец прегърбавен тук,
повел невръстния си внук,
по чуждите врати се взира;
безумен ходи той весден
и вечно бъбри удивен,
че къщата си не намира.

...Ей майка с пеленаче там,
изправена пред божи храм,
до сраден урод просекиня;
в дълбоко хлътнали очи
не свян, а ужаса личи:
посяга тя за милостиня!

...Сред улицата ей мома,
на свят остала сам-сама,
не знае път нагде да хване;
ала и в грубия сукман
тя самодива е по стан:
без залък няма да остане...

И постоянно срещам аз,
под дъжд и вятър, сняг и мраз,
сред вълчия човешки род
от празния небесен свод
те чакат милост и защита.

Те чакат милост... Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих отдън гърди
към тоя тъмен промислител:
о, господи, проклет бъди!

Горд съм, че ми е роднина!

Желание

Главата тегне изнурена,
в гърдите нито капка мощ;
мъгла в душата уморена
като в настъпилата нощ.

А грей замислено луната,
морето дреме, ветрец вей,
сънливо плиска се вълната
и лодка до брега люлей.

Една съблазън ме опива,
зоват ме шепотно мечти -
далеч, де никой не отива,
далеч в пустинни самоти.

И тамо - нека ме целува
лъчът на тъжната луна,
зефир коси ми да милува,
едва да ме люлей вълна...



Въздишка

На гаснещия ден прощалните зари
и аромат от рози, покъсани без жал;
на лебед песента, все болен от зори -
душата ми самотна и нейната печал...

Ах, тихата печал на скорошната нощ
и в храсти оголели въздишка на зефир;
широките крила, отпуснати без мощ -
душата вече мъртва - и гробният й мир.



Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи. - музика - лъчи
Не искат и не обещават те ...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...



Вълшебница

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина ...
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество ...
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.



Моята изповед

От ранни утрини зори
почнах и ви учих -
как се люби, как се пей -
как пълно се живей.

До сетни вечерни зари
сам се не научих!
Много любих, много пях...
Как малко аз живях!



Ела!

Очите ти са звездни небеса.
Косата ти е здрачния воал
на късна вечер, твоята коса!
Дъха ти - свеж момински дъх,
на юга съживителния лъх,
зефир посред цветя заспал.

Ела, денят е мъртъв и студен.
В таз лунна нощ, с разпусната коса,
приведена над мен,
ела и дъхай в моето лице,
ела и сгрей изстинало сърце -
в таз лунна нощ, под звездни небеса.



Среща

Мене ми е странно - ето те пред мен,
мене ми е жадно - гледам те пленен,
мене ми е страшно - дишаш ти за мен, -
мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.

Викнал бих от болка - времето лети,
викнал бих от ужас - ще отминеш ти:
сън в съня е сбъднат - миг след миг лети,
няма да се върнат сбъднати мечти.



На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!



Защо мълчиш

Защо мълчиш - смутена, бледна?
Какво, боиш ли се от мен?
За мен скръбта е - чуй - безвредна,
че в нея аз съм закален.

За всеки удар на съдбата
усмивка само имам аз; -
въз мен да падат небесата -
ще бъда хладен и тогаз.

Без срам, без страх - кажи ми право,
що на душата ти тежи?
За миг си дай сърце кораво, -
с едничка дума ми кажи!
.....................................................

О, тъй ли?... Нищичко! Тогава
прощавай вече... И така
между ни нищо не остава;
за сетно сбогом дай ръка!

А то - безумен - мислех ази,
разглезено дете, че ти
край мене леено щеш погази
от люлка хранени мечти;

че ти ще хвърлиш взор победен
над тях - веч твоя кръв и плът,
и редом с мен - подвижник бледен -.
ще тръгнеш в трудния ми път.

Душа ми беше възжелала
с мен равно да те възвися, -
просторите на идеала
за теб отворени да са.

И ти тогава отвисоко
погледнала би на света
и угризение жестоко
смутило би ти съвестта.

Защото ясно би видяла,
че леността е срамен дял,
когато - нива възбуреняла -
светът е на труда предял.

Трудът да служиш на доброто,
против неправдата - борба!
С войнишка гордост на челото!
Ах, то завидна е съдба!

Не, ти не си била родена
за труд такъв, - такъв живот;
и - с робско мляко откърмена -
как би могла ти без хомот!

В харема на глупец - робиня,
и жертва на порочен гнет...
Хомот да е! - Хомот - светиня
и майчин скъп, свещен завет.

Душата ми е пуста: буря кратка
помете всичко там. Напразно вече
следа бих дирил от мечтата сладка
по тебе, образ потъмнял! Далече,
цял век далече са от мен
миражите на вчерашния ден.

Все пак аз помня: ти дойде желана,
дойде с душа лист още неизписан,
лист бяла книга. В своя вехта рана
перо намокрих: в спомени улисан,
посегнах аз и писах без покой,
от болка се превивах -
и писах с кръв и гной.

Че ти не бе живяла - а живота
бе мене пък задавил. И той свари
с проклети писмена на богоскота
душата ти чрез мене да нашари.
Перо послушно - копие на цар. . .
Раних аз твоя дух и своя чар.

В очакване, боязън непонятна
владееше предчувствията мои;
изгубих те - пустиня необятна. . .
Чух змийски съсък в спомените свои.

Перо послушно, копие на цар! -
Раних аз твоя дух, убих и своя чар.



Ще бъдеш в бяло

Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло …
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна - искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.



Все пак

...Но пак те любя аз. Любя те, защото
от тебе съм далеко - може би
тъй, както е далеко злото от доброто;
защото сме чадата може би
на две враждуващи съдби.

...Но пак те чакам аз. Чакам те, защото
обичам чудесата - може би
ще се досегнат с нас земята и небото:
защото и душата може би
без вяра нивга не скърби.

- И чакам влюбен аз: може би защото
пред радостите скръб ще избера,
до смъртен час за тебе да блуждай окото;
защото радостта ще избера -
от скръб за тебе да умра.



Обичам те

Обичам те - въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден - и ето тъмнина е.

Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! - че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.

Обичам те, защото се усмихваш - кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба -
и себе и, и тебе да погубя …

Родина

Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови...

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един - друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, - на битието вечно ново?

Но то... но то е в мене, тук, където
ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдащето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене - ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб...
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам - за да бъда сам в безброя.

Песента на човека

На д-ра К. Кръстев, мой благосклонен учител, неизменен другар и всегдашна опора през дни на изпитания


Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен.

Живота и смъртта крила ми са предвечни,
размахани задружно, - близки и далечни
предели аз не виждам сред размаха свой;
на мигновенията бързотечни
изгубих тягостния брой.

Къде отивам аз, терзан от знойна жажда?
Мечта подир мечтата гине и се ражда...
В тъма и сам - към светлина ли, към любов?
Из хаосите явствен се обажда
към мене нечий родствен зов.

През тайната на димните потоци звездни,
кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,
заслушан аз минавам, - бди тревожен ум,
с надежда за минутите възмездни
на стигнат край в безкраен друм.

И може би в безкрая гоня аз граница,
с напразно вярван сън за бъдаща зорница -
слепец пробуден, сляп отвека и навек...
И може би в заключена тъмница
от своя зов аз слушам ек.

Арменци

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

Те пият... В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.

Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е път.

Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.

А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...

Те пият и пеят... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.


ТОВА НИ ЧАКА АКО НЕ ВЗЕМЕМ НЕЩАТА В СВОИ РЪЦЕ!  >:(

Македонец съм овчар...

Македонец съм овчар,
сиромах козар;
но с еднаква леснина
ръката ми кривака вий
и с пушката за приказ бий!...
Който знае - нека знае, -
а който не знае, -
прав му пътя в хюкюмата
да пита агата.
 
Македонец съм копач,
сиромах орач;
но с еднаква вещина
земя копам и ора
и турски кожи аз дера!...
Който знае - нека знае, -
а който не знае, -
прав му пътя в хюкюмата
да пита агата.

На нивата

Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!
Немигнал, ставай: ей, месец още
насред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш. Какво е време?
Великден иде, пак оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола...
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
за отдих спреш,
а свяст се вий -
и пак поглеж:
Дий...
Дий, воле, дий!

*

С трънак и плевел се бори,
весден ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их, опустяло!
В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно...
Ручок дохажда и слънце-пламък
прежуря, пали дърво и камък:
а в пот възвряла, гори снагата.
Да караш вече къде ти може?
И кръст изправиш най-сетне, боже,
па вземеш гладен завчас торбата.
И лучец еж,
водица пий -
И пак поглеж!
Дий...
Дий, воле, дий!

*

До гроба слънце те гори,
и все ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Дома се връщаш окапал вече
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и плач, и врява...
Какво ще бъде? - недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси - тресе ги треска:
"Не взема само от голо риза,
дете от майка!" - тъй всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума:
"Да готвиш толкоз!" О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
Там, колко щеш,
на вяра пий,
че то поглеж!
Дий...
Дий, воле, дий!



..................
Така си мреш,
така сме ний,
така - поглеж!
Дий...
Дий, краста, дий!

Винаги съм се чудел какво го кара да хлътне по това 16 годишно лапе,при положение че той е толкова възрастен :( Ясно е че не е сексуално привличане,сам й го пише в едно писмо,но не мога да си го обясня.

Винаги съм се чудел какво го кара да хлътне по това 16 годишно лапе,при положение че той е толкова възрастен :( Ясно е че не е сексуално привличане,сам й го пише в едно писмо,но не мога да си го обясня.

Колко възрастен бе, Борисе? На 28 години човек "толкова възрастен" ли е? Като станеш на неговите години ще те попитам ти много ли си възрастен. Ще видим тогава каква песен ще запееш. Напълно нормално е човек на тези години да се влюби в красива и нежна българска девойка на 16- 17 години. Тогава това е била нормалната възраст на момичетата за женене. Не можеш да си го обясниш- не е толкова трудно. Всички поети, особени тези с по- чувствителни и нежни души като Яворовата, са имали нужда от жена, която да им бъде като муза, и на която да посвещават стихотворенията си. Това е напълно нормално състояние на всеки един мъж, особено поет. Не виждам какво странно или необичайно има в тази любов.

Колко възрастен бе, Борисе? На 28 години човек "толкова възрастен" ли е?

Да,особено пък в сравнение с 16 годишните.Да изитваш любовни чувства към такъв дребосък е абсурдно и гнусно,поне за мен.Не че съм против Яворов като творец и плюя по него,просто се чудя как може да стават такива аномалии.А колко е било "нормално" толкова възрастен да хлътне по лапе се е видяло от възмущението на критиката у нас тогава(главно Кръстьо Кръстев),както и от родителите на Мина.Изобщо не е трябвало да се занимава и да се излага с нея :(

Ако може да се намеся в спора с моето мнение - мисля че си зависи от човека
Аз лично,тъй като съм окорло възрастта на момичето в което се е влюбил Яворов, не мога да си се представя с някой на 28, но тук има едно огромно НО - ако в техния случай 16 год момиче по характер и (може би) физически е била по-зряла от колкото повечето момичета на тази възраст, то е нормално Яворов да я хареса за това,което е а не за възрастта й...И да не забравяме,че в днешното деградирало общество хората се развиват доста по-бавно(а някои изобщо не се) от колкото по времето на Яворов,така че да не бързаме да го съдим по нашите стандарти

Поздравления, Балкани! Опитах се и аз да го обясня на Борис, но човекът не може да го разбере! Когато стане на 28 ще видим дали ще се чувства "толкова възрастен". Вие сте още деца и някои от вас не могат да разберат твореца, а някои няма и никога да го разберат. Те не са и чували за истинска, платоническа любов. В днешния покварен свят всичко се свежда до физическото и почти никой не може да си представи, че има не само физическа любов, а и друга- чиста, искрена, красива и възвишена. Жалко за тези младежи.

На човекът просто му е харесвало и се е влюбил в момичето.Няма нищо за разбиране.