Forum > История

Васил Левски - Апостолът на свободата

(1/5) > >>

Nordwave:

 
Ранни години.

Васил Иванов Кунчев е роден на 19 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов/баща/ и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Яна и Марийка. Учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира и тримата братя остават да се грижат за семейството.

От 1855 г. е послушник при вуйчо си Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище " Св.Св. Кирил и Методий", основано от Найден Геров през 1850 година. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон.

По-късно (1861 г.), под влияние на Георги Сава Раковски, Левски се посвещава изцяло на революционното дело. Той владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.  Революционна дейност в Сърбия и Румъния.

На 3 март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турците за белградската крепост Васил получава името Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). На този етап изпитва силно влияние на Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си. 1864–1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това ( 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. По-близо до границата, той се надява да се свърже с Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски. През 1867 г. по предложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана през 1867 г. После заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия на Раковски (1867–1868). След разтурянето ѝ той заболява и остава 2 месеца в с. Зайчар. През това време преосмисля изминатия път. Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до П. Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, "в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си". В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. През август 1868, Левски отива в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на "Българското общество". Към това време се отнася запознаването му с Хр. Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ.
 
Организиране на революционни комитети.

Със средствата, предоставени от "Българското общество" и читалище "Братска любов", организация на "младите", Левски заминава за Цариград с параход на 11 декември 1868 г., за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи. Тя е с осведомителна цел. При извършването и, Левски се запознава с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, Левски приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Румъния. След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостолът започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българската политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат на "Привременното правителство на Балкана". По време на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната революционна организация (ВРО). Първият комитет е основан в Плевен. После продължава изграждането на местни (частни) революционни комитети и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка на Левски го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Той съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си...

След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция. В края на 1869 г. заедно с Любен Каравелов участва в създаването на БРЦК. Той се стреми да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. Левски се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетска мрежа. До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна ВРО. За столица на ВРО е обявен Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК. В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство на България. Създаването на ЦК в България изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това Левски осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкия комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Левски разглежда ЦК в България като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни комитети в революционната организация обединяват в себе си представители на всички социални групи в българското общество. Левски единствен от "четеримата големи" на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Той предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор.  Към края на 1871 г. изградената ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща двама помощници на Левски през втората половина на 1871 г. - Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети. 

Залавяне и смърт.

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му Левски притежава редовно тескере за пътуване, дадено му от Малък Добри Койнов от ловешката махала Дръстене, но го гълта, за да го скрие от турците.

Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя - Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин поп Луканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски.

Според други проучвания предателство спрямо Левски не е имало. До последно турците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрино отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Също така се доказа, че поп Кръстю не е имал точна информация за плановете на Левски.

Впоследствие Апостолът е отведен в София, където е предаден на съд. Левски изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна,за да не издаде някого и организацията.Той подчертал няколко пъти ,че е търсил законни пътища за изменение наживота в Империята.Левски се разграничава от дейността на Д.Общи за да избегне криминални обвинения.Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата,защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета и пред Европа. Комисията за процеса е: 1.Али Саид паша; 2.Шакир бей; 3.Иванчо х.Пенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите.В състава на съда са включени и българите: х.Мано Стоянов и Пешо Тодоров като превставители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи. Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 21.01.1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд,което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени-Д.Общи и В.Левски. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност.За да не се навреди на турската дипломация не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения. На 19 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

През 1956 г. при археологически разкопки в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София е разкрито погребение, около което избухва спор дали това не е тялото на Левски. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но то така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.

logx:
Великолепна тема!

Слава на герои като Васил Левски!

Nordwave:





Редактирано от модератор: Подмяна на изображенията с такива с по-висока резолюция.

Angel Lights:
Портретът на Дякона е от архива на Историко-документалната портретна сбирка в НБКМ - София, обнародван в много издания. Наложителен е контрапроцес, за да бъде оправдан Дякона. Тезата, която тук се налага е абсолютно правдива, но недобре детайлизирана и може да бъде оспорена.

През 1998 г., превеждайки отново наличните османотурски документи по делото “Левски” и ползвайки консултациите на най-добрите български юристи, написах монографията “АРАБАКОНАШКИЯТ ОБИР И ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ – ДРУГАТА ИСТИНА”. В процеса на изследването с изненада констатирах, че моите предшественици – автори на трудове по темата (като цяло), всъщност са писали… свободни съчинения.

Основната причина за този феномен се оказа елементарна – османистите не бяха историци, а историците не знаеха османотурски език. Книгата навремето предизвика огромен интерес (беше буквално разграбена) и ми спечели много приятели, но и… врагове! По-долу в телеграфен стил ще се опитам да разясня някои от най-важните моменти, според мен, по темата.

Вече 136 г. темата за обесването на Васил Левски вълнува българите. Стотици са написаните трудове (книги и статии), чиито автори, колкото и парадоксално да звучи, непрестанно преповтарят недоказани предположения и се цитират един друг. В резултат сред обществото вече трайно битуват схващания като: а/ Априори се приема, че Левски е виновен – за обесване, б/ че е обесен едва ли не без съд и присъда, в/ законодателството в Османската империя (чиито поданици сме и ние българите) е било изостанало, шериатско или пък – въобще липсвало, г/ целият български народ предал Левски и ние сме били нацията на предателите, д/ Левски можело да бъде освободен още от ареста, но никой не посмял да стори това, защото сме били страхливци и т.н.

Историческите извори в случая – административни османотурски документи – правилно разчетени и точно преведени, интерпретирани обективно и без предубеждения обаче, водят до съвършено различни от горните констатации! Научните им анализи пък налагат логически изводи – диаметрално противоположни на общоприетите. Поради естеството на публикацията тук ще маркирам само някои от моите безкомпромисни констатации по двата най-важни проблема: “СЪДЪТ” и “ПРИСЪДАТА” на Левски.

На основание приетия от конгреса на БРЦК в Букурещ през май 1872 г. терористичен курс за набиране на средства и решение на Ловешкия комитет – одобрено от Левски, на 22.ІХ.1872 г. Димитър Общи с 13 четници дръзко напада и обира османската поща в Арабаконак, задигайки 125 000 гроша. И понеже това е прецедент за Империята, още на следващия ден – петък (почивен за мюсюлманите!), Министерският съвет провежда извънредно заседание!

На него е взето само едно решение – създава се Специална правителствена комисия с председател – дивизионен генерал-майор Али Саиб паша и членове: Иванчо хаджи Пенчович – член на Държавния съвет на Империята, и майор Шакир бей – от Генералния щаб. От доклада на министъра на вътрешните работи е видно, че Специалната комисия е имала конкретна задача – “да извърши всестранна и пълна а н к е т а на инцидента (обира) - на място”. Тя трябвало да сезира съответните органи и институции, които да извършат предвидените по законите мероприятия, за да бъдат подведени под съдебна отговорност доказаните виновни лица.

Как нашите “историци” четат документите. И въпреки че тези текстове са известни, въпреки тяхната съвършена яснота вече над 100 г. българските историци упорито наричат Специалната комисия “Съдът на Левски”, “Съдебна”, “Следствена” и т.н. А нейните членове пък нашите “левсковеди” безрезервно титулуват “съдии”! Например проф. Крумка Шарова пише, че хаджи Иванчо Пенчович е “член на правителствена-следствена комисия”!? За османиста Владимир Т. Хиндалов тя е “извънреден съд”, пък авторът на “правно-историческото” изследване на процеса “Левски” Никола Гайдаров смело определя комисията като “съд”!

Безгранична е фантазията на Здравко Даскалов – той характеризира комисията… нещо като международен трибунал! Най-заблуден в материята обаче се оказа несменяемият председател на Общонародния комитет “Васил Левски” проф. д-р и. н. Дойно Дойнов. В сборника “Левски пред съда на Портата” (Сф, 2007) още на с. 10 той твърди, че “хаджи Иванчо Пенчович е член на Софийския съд”, а на следващата страница пише, че комисията е “следствена”! Така читателят не може да разбере х. Иванчо съдия ли е или следовател?! В този дух са оценките на много мастити академици, професори, доктори и т.н.

Междувременно, докато Специалната комисия изпълнява задълженията си по обира, край с. Къкрина е заловен, случайно, Васил Левски, който се оказва, че има конкретна връзка с Арабаконашкото събитие. Поради този факт висшите правителствени пратеници се занимават и с “делото Левски”.Приключвайки работата си, комисията, по законите на бюрокрацията, прави обобщения на резултатите в два заключителни протокола.

Първият (все още неизвестен за науката) вероятно е третирал Арабаконашкия обир, а вторият – “делото Левски”! Всъщност този – вторият – е единственият запазен, цялостен документ по “делото Левски”. Погледнато строго научно обаче – той не е оригинал! Преводът на самото му заглавие показва това – “Препис от протокола на комисията”. И този прословут препис, също над век вече, българските историци “левсковеди” неуморно наричат “Присъдата на Левски”! А още през 1940 г. прецизният османист Гълъб Д. Гълъбов обстойно обяснява в пресата, че думата “Мазбата” – изписана най-горе на документа, означава единствено и само “Протокол”, а не “присъда”!

Същото прави през 1947, 1967 и 1980 г. и авторът на най-хубавата книга за Левски – проф. Иван Н. Унджиев! Резултати обаче няма…За да не излезе като заяждане, няма да цитирам имената на родните корифеи –“левсковеди”, но отново ще им препоръчам да прочетат поне една присъда от издадените томове “турски извори”. Там ще видят, че най-отгоре не пише “Протокол”, а “Присъда”. И тя се издава за конкретен човек, в името на Бог, владетел, народ и прочее, на основание закони, членове, алинеи и т.н. Присъдата се номерира, подпечатва и подписва от съдия! А тук – на прословутия “Препис от протокола”, няма нищо подобно!

Даже подписи няма… Въпреки това нашите пишман “левсковеди” продължават да разпъват на кръст набедените за съдии членове на правителствената Специална комисия, “издали срамната присъда на Левски” – т.е. “Преписа от протокола на комисията”! Плод на тази папагалщина е образът на българския “Юда Искариотски” – Иванчо хаджи Пенчович, който, ако не беше българин, днес щеше да има паметник…

Това можем да оспорим. Бъдещият процес. срещу Дякона е нелегитимен. За сведение, ще припомня само, че истинската присъда на Васил Левски е издадена от съдебен състав на извънреден, военно-полицейски съд. Самият процес е проведен по всички правила и юридически норми, на основание османотурското законодателство – едно от най-модерните в Европа по него време. Друг е въпросът, че тя, според моите изследвания, е нелегитимна. Аргументите ми са много и главният е, че нейните членове, обуславящи смъртното наказание, фиксират консумирани деяния. А всички знаем, че примерно въстанието (бунтът), който организира Левски, е избухнал три години след обесването му.

Следователно неговите престъпни деяния би трябвало да се третират по други членове, най-обективно – такива, касаещи подготовка за бунт. При тях обаче смъртно наказание липсва – присъдите са различни години затвор, заточения и т.н.

Това означава, че Левски при една обективна присъда щеше да дочака освобождението жив! Поради тази причина главно в книгата си апелирах за помощ, търсех съмишленици, за да направим и ние за Левски КОНТРАПРОЦЕС, както чехите направиха за Ян Хус, поляците за Коперник, италианците за Галилей и т.н. Той щеше да има предимно морален смисъл… Вместо подкрепа - (по нашенски!) срещнах безразличие, присмех, злоба и завист, но това е друга тема…

Агенция БЛИЦ, Николай Панайотов, доктор по история, ориенталист – С.М.

Източник: http://www.bolgari.net/

Nordwave:
Още от неостаряващите идеи и слова на Апостола на свободата

     Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-о (от 1861-о лето), да му служа до смърт и да работя по народната воля. — до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г.
     Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.
     Ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си. — до Панайот Хитов, писано през март или април 1868 г.
     Ако спечеля, печеля за цял народ, ако губя, губя само мене си…
     Без изпит не е приет никой. — Из „Нареда (проектоустава) за освобождение на българския народ — за приемане на войводите и техните длъжности“
     Без революция сме загубени во веки веков. — до комитета в Карлово, 16.I.1872 г.
     Близо е времето вече — българинът не ще бъде роб, а свободен. — до окръжния център в с. Голям извор (Тетевенско), 12.XII.1872 г.
     Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност. — до Л. Каравелов, 25.VII.1872 г.
     Бързата работа ялова излиза. — до Панайот Хитов, 29.IX.1871 г.
     Време за помагане е сега — закъснелите не ще бъдат наши приятели. — до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
     Времето е в нас и ние сме във времето. — до Панайот Хитов, 10.V.1871 г.
     Всекиму ще се държи сметка за делата. — до троянци и сливенци, 15.VII.1872 г.
     Всички зависят от вишегласието. — до Революционния комитет в Сливен, 16.I.1872 г.
     Всичко се състои в нашите задружни сили. — до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
     Главният център е в България. — до Киряк Цанков, 27.I.1872 г.
     Дела трябват, а не думи. — до Л. Каравелов, 27.I.1872 г.
     Днешният век е век на свободата. — до богат българин във Влашко, 6.X.1871 г.
     Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица. — до Л. Каравелов, 25.VIII.1872 г.
     Дружна разяснителна работа. — до местни комитети, лятото на 1872 г.
     Дързост и постоянство!
     За Отечеството работя, байо! Кажи ти мойте и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно.
     За враговете на демокрацията и републиката — смърт! — из „Нареда (проектоустава) на работниците за освобождение на българския народ“ — наказателен закон, 3
     За отечеството работим — кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим. — до Ив. П. Кръшковски, 20.VI.1871 г.
     За честните хора такава смърт. — до сливенци, 4.IV.1872 г.
     Заклевам се пред нашето отечество България, че ще изпълнявам точно длъжността си. — Писмената клетва на Левски, положена след общото събрание в Букурещ, април и май 1872 г.
     Играем с живота на 7 милиона българи — трябва зряло да се постъпва. — до Данаил Хр. Попов, 11.II.1871 г.
     Има два пътя — кой ще изберете? — до чорбаджи Петко в Карлово
     Интригата спира хода на народната работа. — до Атанас п. Хинов, 25.VIII.1872 г.
     Историята ни няма да прикачи заслугите ми на другиму.
     Както речат повечето игроводи, така ще играем. — до кръг дейци във Влашко, 20.VI.1871 г.
     Каравелов казва: „Аз съм“. — до Л. Каравелов, 25.VIII.1872 г.
     Които искат да умрат за отечеството си, да бъдат готови. — до Д. Хр. Попов, 5.II.1871 г.
     Който не е чист, убивам го. И работа трябва, работа! — до Д. Хр. Попов и Централния комитет в Букурещ, 16.IX.1872 г.
     На драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел. — до Филип Тотю, 1.III.1871 г.
     На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни. — до Л. Каравелов, 16.IX.1872 г.
     Най-много са виновни чорбаджиите. — до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
     Народната работа стои над всичко. — до Христо Иванов Големия, 4.VIII.1872 г.
     Не си народен: виждаш народното зло и не го казваш. — до Атанас п. Хинов, 25.VIII.1872 г.
     Ние гоним царя и неговите закони. — до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
     Никой да не се повежда сляпо в работата. — до Троянския революционен комитет, 4.IV.1872 г.
     Обич и доверие към Апостола! — до Киряк Цанков, 27.I.1872 г.
     Оръжие, оръжие и пак оръжие. — до троянци, 15.VII.1872 г.
     От едно място трябва да се свири… — до Д. Хр. Попов и Централния комитет в Букурещ, 16. IX.1872 г.
     От нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи. — до новоприети членове в организацията, 19.II.1872 г.
     Отговорност към обществените средства
     Предателите трябва да се убиват. — до сливенци, лятото на 1871 г.
     Пророкувам предателство. Ако отричате, аз ще ви покажа предателя. — до комитета в Ловеч, последно писмо 12.XII.1872 г.
     Работата вършете, но умно!Трябва да се убие, ако не е чист. — до Христо Иванов, 4.VIII.1872 г.
     Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско. — до Д. Хр. Попов, 27.VII.1871 г.
     Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция на място. — до Филип Тотю, 1.III.1871 г.
     Решили сме се вече — или с нас и народа, или ще ви пратим при черните души! — до чорбаджията Ганчо Милев в Карлово, 10.V.1871 г.
     Сегашната деспотско-тиранска система да заменим с демократска република. — из „Нареда (проектоустава) на работниците за освобождение на българския народ“ — подбуда и цел
     Сто и петдесет лири ли ви са по-мили, или вечен живот. — до едно чорбаджийско семейство в Карлово
     Строга и редовна отчетност. — до Сливенския комитет, април 1872 г.
     Строга революционна бдителност. — до местен комитет
     Техните милиони жълтици нека си бъдат техни! — до Д. Хр. Попов, 6.VII.1871 г.
     Ти ли трябва да вървиш с вишегласието, или милиони хора — след една глава? — до Панайот Хитов, 10.V.1871 г.
     Трябва да се жертва всичко, па и себе си. — до орханийци, 29.I.1872 г.
     Трябва да се променят имената — станаха известни на мнозина. — до Д. Хр. Попов, 20.VI.1871 г.
     Трябва да се съобразите със закона. — до Панайот Хитов, 10.I.1872 г.
     Трябва изпит за всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре — магаре. — до Д. Хр. Попов, 30.V.1871 г.
     Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме. — до Филип Тотю, 18.IV.1871 г.
     Часът на свободата призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието си. — до Д. Трайкович, ноември или декември 1872 г.
     Чисто народният човек се бори, докато може…, ако не сполучи…, трябва да умре в народната си работа. — до Панайот Хитов, 29.IX.1871 г.
     Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република“. — дописка на В. Левски до в. „Свобода“, писана през втората половина на 1870 г., публикувана в „Свобода“ на 13.II.1871 г.
     … времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.

Навигация

[0] Списък на темите

[#] Следваща страница

Powered by EzPortal
Премини на пълна версия