Автор Тема: Добруджанска Твърд  (Прочетена 7469 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Angel Lights

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 201
  • Карма: +47/-8
  • Пол: Мъж
  • Darkness of Doom
Добруджанска Твърд
« -: Февруари 06, 2009, 22:05:59 »
Голяма част от територията на областния град /приблизително2/3-ти/, а именно площ от 1720 дка е защитена територия и с Решение на Министерски съвет № 627 от 28.12. 1971 г. е обявена за Национален архитектурно-археологически резерват “Дуросторум-Дръстър-Силистра” с уникални паметници от римската и средновековната българска епоха. Сред тях е и втората по големина базилика в страната – първата патриаршеска църква в българската държава. Границите на резервата са актуализирани с протокол на Националния институт по опазване паметниците на културата от 1992 г. В резервата са включени всички археологически разкопки в града, като най- голям интерес предизвикват тези в Дунавския парк. Там е открита патриаршеската базилика на патриарх Дамян (втората по големина базилика в страната- първата патриаршеска църква в българската държава), както и част от колона на хан Омуртаг, което според изследователите доказва, че все още неоткритият “преславен дом на Дунава”, построен от него се намира именно в Силистра. През 2000 г. е реставрирана и експонирана в градска среда северната крепостна стена на средновековния Дръстър.

Най – известният в страната и чужбина античен паметник на Дуросторум е Силистренската гробница от първата половина на IV век.



Тя се смята за емблематично творение на късноантичната цивилизация и присъства във всички сериозни изследвания, посветени на тази епоха. Тя е уникален паметник на късноримската архитектура и живопис. Богатата стенописна украса (геометрични, животински и човешки фигури, ловни сцени, семейна двойка и техните прислужници) е повлияна от традициите на Елинската епоха и е от изключителна художествена и историческа ценност. Това е една от най-запазените и най-богато декорираните късноантични гробници в Добруджа и на Балканите от началото на ІV в. Представлява еднокамерно правоъгълна засводена гробница с размери 3,30/2,60/230 м. Без изключение цялата вътрешност е покрита с фрескова живопис, която е напълно съхранена във вида, който е имала при стенописването. Върху стените се оформени 9 правоъгални пана, като централното е заето от фигурата на господаря и знатната му съпруга, а върху останалите са представени прислужници. Върху източния люнет са изобразени двойки гълъби, а върху западния – пауни с кантерос – символ на безсмъртието. Според последните изследвания гробницата е построена към втората четвърт на ІV в. като заупокойно жилище на римски патриции – езичник от Дуросторум. Това личи от патрицианските одежди и патрицианската грамона-кодицил, връчена му от Императора (Константин Велики или наследниците му) в началото на ІV в. Знатният гражданин на Дуросторум е бил член на сената в Константинопол и се смята, че произхожда от източните провинции на Империята (Сирия, Египет)

Тя е уникален по своите стенописи паметник със световно значение, без аналог в територията на Късноримската империя, единствен по рода си от късноантичната епоха в Европа.

Меджиди табия
Намира се южно от гр.Силистра. Меджиди табия е най- запазеният от шестте укрепителни пункта на фортификационната турска система изиграла важна роля в руско- турските войни от 1853-56 г. и 1877-78 г.

Нейното построяване е наложено от необходимостта за допълнително укрепяване на крайдунавските градове, когато реката се утвърждава като естествена граница на Османската империя.

Идеята за построяването на тази система от военни укрепления е дело на немския военен инженер фон Молтке, посетил града през 1837 г. Крепостта е градена през периода 1841-1853 г. Строена е от принудително събрани 300 българи. Главните майстори-каменоделци са от Дряново и региона. По време на строителството на крепостта те строят и първите монолитни възрожденски храмове в Силистренско – в Алфатар (1846 г.) и Калипетрово (1847 г.)

 През 1847 г. е посетена от султан Абдул Меджид, проявил интерес към нея и по този повод тя е наречена на негово име- Меджиди табия

Крепостната стена има формата на шестоъгълник и достига на височина до 8 м. Непосредствено до нея има ров, служил едновременно за препятствие и маскировка. Крепостта е била завършена по времето на областния управител Саид паша в навечерието на Кримската война.

Етнографската експозиция в Алфатар


Открита през 1984г., етнографската експозиция в Алфатар показва традиционна уредба на добруджанско жилище в периода от края на XIX до средата на XX век. Къщата, в която е подредена експозицията, е строена след Освобождението (около 1893) характерна за времето архитектура. Тя е едноетажна постройка с ниско приземие и етаж, с покрито пространство отпред пруст и издаден напред кьошк. В къщата има четири помещения: къща със соска‘помещение  огнище’, соба ‘помещение за посрещане на гости и за спане’, одая и горняк. Зад одаята, с вход откъм двора, е дамът за добитъка, долепен до него е пишникаи(пещник) ‘лятна кухня’.

В помещението с огнище е подредена цялата покъщнина на тогавашната домакиня: паници, сахани, тигани, тасове, нощва, пакода за хляба, гърнета,тави, менци за вода.

В помещението “горняк”, покрай стените направо на пода са наредени делви, оцетарници, гърнета за мас и динен мед, качета за сирене. По стените са забити дървени куки, на които са окачени мъжки и женски дрехи, торби, прежди.

В пишника се изнася животът на семейството през летните дни. Тук се пече хлябът, приготвя е хлябът, хани се семейството.

В одаята е показан интериор от 30-те- 40-те години на XX век. Това е време, когато в селското жилище навлизат елементи от градския интериор: кревати и масички със струговани детайли, скринове, грамофони, тоалетки с красиви огледала, столове с високи и извити облегала, дребни, но изящни предмети за украса, оригинални тъкани и плетива.

В дама е разгърната експозиция на лозаро-винарството, с характерни оръдия и сечива за обработка на земята, съдове за прибиране на гроздето и съхранение на виното.

В местността се намира средновековна българска крепост от ІХ- ХІ век, охранявала древния стратегически път между столиците Плиска и Велики Преслав с р.Дунав. местността е свързана и с пребиваването на мюсюлманския светец Демир Баба /Железния баща/ в средата на ХVІ век /около 1550- 1555г./, описано в житието му “Виляетнааме”.

Картал Кале


“Картал Кале”/Орлова крепост/ е разположена на причудливо недостъпно място на един от меандрите на река Сенебир,пресъхнала през 18 век.Тя е построена към началото на 10 век при царуването на Симеон Велики.Издигната е  върху руините на малко тракийско селище и късноантично укрепление.Има триъгълна ветрилообразна форма с площ около 35 декара.Стените са зидани от големи полуобработени камъни с дебелина от 3 метра до 3,30.Пред нея има 5 кули и дълбок ров.Личат два входа с порти -единият при недостъпната шийка,а другият в южната страна,където укреплението е с двойна стена.От там се осъществява връзката с голяма предградие.То представлява селище с площ от близо 40 декара.Северно от ”Картал Кале”,само на 2 километра,се намира втора старобългарска крепост с площ от около 25 декара.Между двете крепости има средновековен скален манастир. Така оформената структура от две селища,крепост и манастир се явява една от най-големите агломерации от епохата на първото българско царство.

В”Картал Кале” са разкрити 20 жилища/землянки/,оръжия,земеделски сечива,керамика,битови предмети,църковни кръстове и медальони от 10 век.

Крепостта е разрушена при нашествието на руския княз Светослав през 969-970 година.В края на 10 век е възстановена,но окончателно е разрушена и напусната завинаги след печенежкото нашествие през 1036 година.

Тутракан



През своето хилядолетно съществуване Тутракан е свързан неизменно с риболова, с плетенето на рибарски мрежи и с лодкарските си работилници.С този древен занаят и поминък са се занимавали цели родове и фамилии. В началото на века в Тутракан има повече от 5000 рибари, на рибарския пристан е могло да се видят над хиляда лодки.

Този поминък създава специфична атмосфера и облик на града. В Тутракан е единственото в страната естествено обособило се по поречието на реката рибарско селище. Със своята самобитност, чистота и възрожденски дух “Рибарската махала”, съхранена за поколенията в своя автентичен вид, с рибарските мрежи, с лодкарските работилници и рибарските къщи, напомня като жива легенда за този най- стар поминък на нашите прадеди, предава се от поколение на поколение, за да може и до днес Тутракан да не загуби същността си като най- виден риболовен и лодкостроителен център на съвременна България по река Дунав.

Днес в Тутракан съществуват главно два вида рибарски къщи

-Къщи, построени на маза, дълбока 1,5- 2 м. Основата на къщата е изградена от камък, върху която е построено самото жилище. Отпред има пруст, който заобикаля от север- изток- юг къщата чрез продължаване на покрива. Прустът се нарича още приспа. От пруста започва коридор, който в повечето къщи е малък салон. В салона има два входа – един за гостната и друг за тиндата, където живее семейството. Тези къщи имат най- много до три стаи- тинда, салон и гостна. Прозорците са изградени близо до вода на 30-50 см височина, така,че като се седи на леглото, да може да се наблюдава какво става навън. Стаите са с дъсчен или глинен под.

-Къщи, строени от греди в хоризонтален план. Отпред има пруст /одая/ с една врата и ниша за джамал, която не се обитава от семейството. Останалите стаи са: малък салон, тинда и стая за гости. Цялото семейство живее в една скромно наредена стая. Мебелировката й се състои от едно легло без дюшек, покрито с рогозка или черга, където спят възрастните; една кръгла маса и няколко трикраки столчета. У бедните рибари подът е застлан с рогозка, а у по- заможните – с черга. Има още долап за съдове и хляб, малка етажерка с чаши, кратунка със сол и лъжичник. На източната стена е окачена икона на Свети Никола. Когато стопанинът е на риболов, под нея мъждука кандило.

Най- характерно за рибарските къщи е липсата на дворно място – семействата на рибарите не са се занимавали със земеделие.

Напълно закономерно е тази основна характеристика на града от миналото- риболовът и лодкостроенето, да са отразени в единствената у нас и по цялото поречие на Дунав експозиция на Етнографски музей “Дунавски риболов и лодкостроене”.
« Последна редакция: Август 01, 2018, 13:17:57 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9000
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 9.80 Opera 9.80
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re:Добруджанска Твърд
« Отговор #1 -: Май 04, 2011, 19:26:59 »
Калиакра

Калиакра се наричала Тиризис по името на тракийско племе



Най-ранните поселения на носа датират от IV век пр.Хр.

Калиакра е дълъг и тесен нос на българското северно черноморско крайбрежие, в най-югоизточната част на Добруджанското плато. Намира се близо до селата Българево и Свети Никола, на 12 км от Каварна и на 60 километра североиточно от Варна. Носът е вдаден на 2 км навътре в морето и наподобява полуостров. Той е природен и археологически резерват. Прибойните вълни са издълбали в подножието им пещери, ниши, подмоли и арки, до които може да се стигне само откъм морето.

 Най-ранните поселения на носа датират от IV век пр.Хр., когато областта е била населявана от тракийското племе Тиризи. Те дават и първото му име - Тиризис. Античният географ Страбон, описвайки Калиакра, казва, че


 тук е била

 столицата на

 цар Лизимах

 един от наследниците на Александър Македонски и управител на Тракия. Той криел в пещерите край носа несметните си съкровища, заграбени още при походите срещу Персия.

 В елинистичната епоха по-навътре към сушата е била построена втора крепостна стена, а в римско време тракийската крепост е разширена. През 341-342 година се дострояват кръгли кули, има вече външен и вътрешен град. Във втората половина на IV век още по-навътре от края на носа е изградено трето укрепление с 10-метрови стени, дебели 2,90 м. През V-VI век крепостта придобива значението на укрепено ядро срещу прииждащите варварски племена и е един от 15-те града на провинция Скития. През 513 г. край Калиакра се разразява битка между въстаналия военачалник Виталиан и Византийския император Анастасий I (491-518 г.).

 Името Калиакра произлиза от гръцки - красив/добър и нос/крепост, т.е. "красив нос". В източници от X век се срещат славянските имена Тетрасида и Тетрасиада; Тетрисиас, Триса, Тириза и Тириста.


 Най-голям разцвет Калиакра изживява през втората половина на XIV век, когато е


 столица на

 Карвунското

 княжество  (деспотство) на българските владетели Балик и Добротица.

 Днес на носа има останки от крепостните стени, съхранени са още част от водопровода, баните и резиденцията на княза. Деспотите на Калиакра първи от родните владетели започват изграждането на военноморски флот. Галерите на Добротица участват в успешни бойни операции в Черно море. През 1393-1394 г. Карвунското княжество става едно от последните български владения, които попадат под османско владение.

 През 1402 г. влашкият войвода Мирча Стари завзема земите около Калиакра, но по-късно същата година отново е окупирана от османските войски. През 1444 г. до нос Калиакра спрели рицарските войски на полският и унгарски крал Владислав III Варненчик в похода си срещу Османската империя. В старите турски законници Калиакра се споменава като пристанище с митница Килагра или Челигра бурун.

 На 31 юли 1791 г. край Калиакра се разразява най-голямата морска битка в Черно море. Руската ескадра, водена от адмирал Фьодор Ушаков, разбива многократно превъзхождащата го турска армада на Хюсеин паша. С тази победа завършва Руско-турската война от 1787-1792 г. На носа е поставена плоча с барелеф на руския адмирал, а по повод 215 години от победата, на 10 август 2006 г. е издигнат и негов паметник. Монументът представлява фигура в цял ръст и е поставена на възвишение, от което се вижда морето.

 Калиакра е една от първите защитени територии в България, обявена за природен резерват през 1941 г. Днес защитената зона обхваща сухоземна територия и акватория с обща площ 687,5 хектара. Калиакра е


 единственият у

 нас резерват с

 морска акватория

 Природния резерват е единственото място в България, където се срещат степни тревни съобщества (степта Калекайря). През 1981 г. в морските пещери под носа все още се среща тюленът-монах. Тук могат да се наблюдават делфини, аристотелеви корморани, скален кос, папуняк, дебелоклюна чучулига, черногърбо каменарче и други редки видове, общо 32 вида птици по платовидната част и още 12 по скалните корнизи.

 На север от Калиакра се намират две малки влажни зони - Болата и Тауклиман ("Птичия залив"). Тук гнездят интересни водолюбиви птици - малък воден бик, малък гмурец, патици.

 Неизмеримо богати са тези места по време на прелет, когато повече от 150 вида птици спират за почивка и хранене. Околните скални масиви са убежище на бухала, белоопашатия мишелов, застрашени от изчезване влечуги, включени в Червената книга на България.


Като ято жерави полетели 40-те български девойки

 Най-известната легенда, свързана с нос Калиакра, е тази за 40-те български девойки, който завързали косите си и се хвърлили в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители:

 Като плячкосали земите наоколо, турците взели в плен и четирийсет девойки - най-красивите, които срещнали. Докарали пленничките на връх нос Калиакра и ги затворили в последната пещера, като оставили стража, да ги пази откъм входа. Очаквали настъпването на вечерта, за да разделят хубавиците помежду си. Девойките, събрани от различни села, не се познавали, но общата зла съдба ги сближила като сестри. Нито една от тях не искала да стане играчка в ръцете на завоевателите. Оплаквали през целия ден своята младост и неживян живот и не виждали никакъв път за спасение. Най-смелата от тях обаче им разкрила, че има път да спасят честта си, като посочила прозореца: натам е спасението; натам, морето ще ни прибере! Дълго време се уговаряли девойките, ала все още някои треперели от страх - млади били, искало им се да живеят и да се радват на света. Но повечето смело решили - по-добре смърт отколкото безчестие. И за да не се откаже някоя страхливка, заплели плитките си една за друга. А когато слънцето вече клоняло на запад и разсипало червените си лъчи по морската шир, те се изправили и огънали редицата си надве - в средата била най-смелата и най-красива девойка. Тя направила крачка към прозореца и двете редици като крила трепнали от двете й страни. Как са се побрали на този прорез и как са успели да полетят едновременно към морските дълбини, не се знае. Но когато войниците ги видели, те били като ято жерави, с развени дрехи и разперени ръце се носели към морето.

 Сега в началото на нос Калиакра има обелиск, наречен Портата на 40-те девици.

http://www.vestnikataka.bg/show_news.php?id=210253&cat=11
« Последна редакция: Август 01, 2018, 13:18:50 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9000
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows XP Windows XP
  • Browser:
  • Opera 11.64 Opera 11.64
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Добруджанска Твърд
« Отговор #2 -: Август 30, 2012, 07:09:22 »
Българската твърдина Ново село и румънските митове


Руините от средновековната българска крепост Ново село

Средновековната крепост се извисява на границата между добруджанската и морската шир

Сред плодородната равнина на Северна Добруджа, опряла в крайбрежните лиманни езера, зад които пък е морската шир, на хълм над езерото Разим се издига средновековна крепост. Тази твърдина е известна в българската историография с името Ново село, а румънците използват турското й название – Ени сала. Крепостта е строена вероятно още по времето на Аспарух или наследниците му, когато се изграждат множество отбранителни съоръжения.

Твърдината е част от укрепената линия Емона – Варна – Кранея (на нос Екрене) – Карвуна (дн. Балчик) – Калиакра – Преславец – Исакча (град на десния бряг на Дунав). Предназначението на тази крепостна линия било да пази черноморското крайбрежие от евентуален десант по море, както и да охранява сухоземните пътища в Добруджа – към Бесарабия и Влашко. А също и да се противодейства на нашествията на степни варварски племена от север – печенеги, узи, руси, татари и т.н.

Румънците днес усърдно разпространяват измислената теза, че крепостта е генуезка – от ХІІІ или ХІV век. Това твърдение не почива на каквито и да е исторически факти. Мотивировката, че многоъгълният план на една от кулите е характерен за Средиземноморието е абсолютно несъстоятелна.

Нито в грамотите на българските царе, нито в договора на Добруджанското деспотство с генуезците има данни да е давано право на строеж на крепости. Не са известни факти, които да навеждат на предположението, че генуезците насилствено са превзели и укрепили част от територията на Добруджа.  Напротив – известно е, че добруджанският деспот Добротица завладява Ликостомо (нелокализирана до момента крепост, която се е намирала вероятно в самата делта на Дунав) и присъединява този град към Варненската епархия.

Ромейското присъствие в Северна Добруджа след падането на България под византийска власт е предимно военноадминистративно. Етническият характер на населението тук остава преобладаващо български, каквото е било и в предходните столетия.

След въстанието на Асеневци и възстановяването на българската държава, Северна Добруджа отново е включена в пределите й. Всички хронисти от ХІІІ-ХІV век определят именно Долния Дунав и Северна Добруджа като граница на Второто българско царство.
Бурните политически процеси през втората половина на ХІІІ век оказват своето влияние и в Северна Добруджа. През 1263 г. българският цар Константин Асен-Тих (1257-1277) в съюз с татарите разбива войските на ромейския император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282).

10 години по-късно обаче настъпва обрат – темникът Ногай се жени за незаконната императорска дъщеря Ефросина и татарите нахлуват масирано в Добруджа и източните предели на българското царство. Именно тогава от номинална, татарската власт на юг от Дунав става реална, а и без това отслабеното българско влияние в периферната зона на царството се компрометира. С позволението на Ногай Източната Римска империя установява свое присъствие в редица важни крепости в делтата на Дунав, а през 1281 г. Генуа получава право на търговски фактории.

Събитията обаче се развиват бурно – през 1282 г. Михаил VІІІ Палеолог умира и отношенията на Ногай с Константинопол се влошават. Татарите предприемат поход в Източна Тракия, но са разбити.

Златната орда установява пряка власт в Дунавската делта и Северна Добруджа, принуждавайки българския цар Георги І Тертер (1280-1292) да се признае за безусловен васал. Така в продължение на 20 години в края на ХІІІ и началото на ХІV век ромеите нямат никакво влияние в делтата на Дунав и няма как Генуа да се позове на Нимфейския договор от 1261 г. за свободен достъп в басейна на Черно море. Още по-малко пък генуезците са имали шанс да строят крепости.

През 1296-1298 г. Ногай влиза в остър конфликт с Генуа в Крим и това несъмнено има тежки последствия за генуезките позиции в Дунавската делта. През 1299 г. Ногай умира, а синът му Чака е убит в Търново от Теодор Светослав (1299-1322). За тази услуга – ликвидиране на претендент за престола на Златната орда, българският цар получава от хан Токту (1299–1312 г.) правото да администрира Маврокастро (Белгород Днестровски) и редица други градове в Северна Добруджа и Дунаво-днестровското междуречие.

Татарите запазват за себе си основните крепости. Всъщност, би трябвало да говорим по-скоро за съвместно българо-татарско управление в Северна Добруджа и Дунавската делта. Тъй като крепостта Ново село не е сред най-главните пункове, е твърде вероятно да е била предадена на българите. През 1307 г. избухва война между татарите и Генуа, а през 1316 г. генуезците влизат в остър конфликт с Теодор Светослав и дори издават официална писмена „Забрана за посещение на Загора/България”.

От казаното дотук става пределно ясно, че няма как генуезците да имат свои крепости в Северна Добруджа. Българският цар Теодор Светослав умира през 1321 г. Данните обаче сочат, че българското присъствие в Северна Добруджа и делтата на Дунав се запазва и след кончината му. Според арабски и ирански източници граница между Златната орда и България е градът Маврокастро (днес Белгород Днестровски), според други – Вичина и Дунав. Според Никифор Григора цар Михаил III Шишман (1323-1330) „получил властта над българите отсам Истър” (т. е. Дунав). Така че и след 1321 г. търновските владетели все още имат позиции в региона. Това статукво се запазва повече от две десетилетия. Към средата на ХІV век обаче позициите на България в Дунавската делта отслабват.

През 1362 г. татарите са разбити от литовците в битката при р. Синюка. Това поражение води до намаляване на влиянието им по Долния Дунав. От тази ситуация се възползва добруджанският деспот Добротица, който не крие аспирациите си към Дунавската делта. Между деспотството и генуезката република избухва война. След отслабването на татарските позиции в Добруджа в хегемон в региона се превръща полунезависимото българско феодално образувание на деспотите Балик, Добротица и Иванко.

В началото на своето съществуване то обхваща териториите около двата големи черноморски центъра – Карвуна (дн. Балчик) и Калиакра. След това обаче разширява влиянието си в северна и западна посока, като овладява дори могъщата крепост Дръстър (дн. Силистра). Добруджанското деспоство придобива контрол и над важни твърдини в Северна Добруджа, сред които е и Ново село.

От казаното дотук става ясно, че няма каквито и да е исторически данни – преки или косвени, за генуезки характер на крепостта нито през ХІІІ, нито през ХІV век.
Румънската теза е с чисто пропаганден характер и целта й е да неглижира доказателствата за българския етнически облик на Добруджа през Средновековието.   

Категорични в тази посока са и доказателствата на източниците. С българското си име крепостта Ново село е спомената в руски „Списък на близките и далечни градове” от края на ХІV век: „А се Болгарские гради. А на усть Дуная – Новое село, Аколякра (дн. Калиакра)”. С това име крепостта е просъществувала и през ХV век. Това се потвърждава и от Влад Цепеш (Дракула), който в писмото си до унгарския крал Матиаш I Корвин (1458-1490) от 11 февруари 1462 г. назовава крепостта Новасел и посочва, че тя е разположена при вливането на Дунав в морето.

След османското нашествие в Добруджа турците започват да наричат крепостта Ени сала (от турското “ени” – ново, и трансформация на българското „село”). С това название крепостта е спомената в османски документи, където е посочено, че султан Мехмед І (1402-1421) се насочил срещу власите и възстановил разрушените от тях крепости Исакча, Ени сала и Гюргево.
Това е една от добре запазените крепости в Добруджа. Тя се разпростирала върху площ от 3500 дка.

Външните укрепления не са съхранени.
Добре е запазена обаче цитаделата, чието предназначение било да даде последен отпор на нападателите, ако преминат външната крепостна стена. Вътрешното укрепление разполага с пет кули, като най-впечатляваща е масивната петстенна кула, охраняваща южния вход. Тя е най-добре запазена и придава изключително ефектен вид на крепостта, стърчаща на хълм на самата граница между добруджанската и морската шир.


Петстенната масивна кула е характерна за много фортификационни съоръжения
от онова време

Историческите превратности са отредили днес това старо българско укрепление да е на територията на друга държава. Румънските екскурзоводи не пропускат случая да залъгват туристите с лъжливата версия, която няма нищо общо с истината, че става въпрос за средновековна българска крепост. Те ревниво крият и факта, че Северна Добруджа в продължение на повече от хилядолетие е била неразривна част от българската държава и етническото землище на народа ни.

http://www.desant.net/show-news/25308/
« Последна редакция: Май 16, 2017, 21:51:20 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9000
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Firefox 24.0 Firefox 24.0
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Добруджанска Твърд
« Отговор #3 -: Октомври 24, 2013, 13:12:55 »
История и легенди за нос Калиакра

Нос Калиакра e скалист полуостров, който е издаден навътре в морето. Той отдалеч привлича погледа на туристите със своя особен силует. По него има много природни пещери, които приличат на стаи. От последната “стая” в скалата се открива сводест прозорец над шеметна пропаст, в която вълните на Черно море с шумен плясък се разбиват около балваните, натрупани под най-тесния издатък на планинския нос. Тази част е наречена “врата на четиридесетте моми”.

Легендата за произхода на това име гласи:

Преди векове, по време на османското нашествие, нападателите успели да завладеят крайморските селища. Те ограбили и плячкосали всичко, което срещнали по пътя. Взели в плен четиридесет девойки. Избрали най-красивите, които срещнали. Отвели пленничките на връх нос Калиакра и ги затворили в последната пещера, като оставили стража, която да ги пази откъм входа. Очаквали настъпването на вечерта, за да напалят буйни огньове и да предадат хубавиците на най-изявените воини, като награда за храбростта им.

Девойките, събрани от различни села не се познавали, но общата зла съдба ги сближила като сестри. Нито една от тях не искала да бъде обезчестена от нападателите. Цял ден търсили начин да се спасят от участта, която ги очаквала. Най-смелата от тях им разкрила пътя, чрез който да спасят честта си, като посочила прозореца и казала: натам е спасението; натам, морето ще ни прибере! Някои от девойките се изплашили и започнали да вият на глас. Но повечето от тях се окопитили и утешавали другарките си: няма живот за нас, по-добре чисти да умрем в морските води, отколкото да попаднем в ръцете на войниците.


Съвременна декоративна арка на нос Калиакра

Дълго време се уговаряли девойките, ала все още някои треперели от страх – млади били, искало им се да живеят и да се радват на света. Но по-голямата част от девойките смело решили съдбата си – по-добре смърт, отколкото гавра с младостта им. Решили, за да не се откаже някоя от тях, да заплетат плитките си една за друга. Когато слънцето почнало да клони на запад, те се изправили. В средата била най-смелата и най-красива девойка. Тя направила крачка към прозореца и двете редици като крила трепнали от двете й страни. Когато войниците ги видели, те били като ято жерави, с развени дрехи и разперени ръце се носели към морето. Замаяни от гледката, никой не се сетил да се спусне след тях и да се опита да ги спаси. Паднали четирисетте девойки в морето и загинали в аленеещите се от залеза води, запазили чисто своето име и моминска чест.

Втората легенда за нос Калиакра е свързана със Св. Никола, покровителят на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал земята под краката му, за да успее да избяга. Така се е образувал носът. В крайна сметка той бил заловен и посечен. Сега там има изграден параклис, реставриран през 1993 година, символизиращ гроба му. На това място по време на турското владичество е имало и дервишски манастир, за който се твърдяло че съхранява мощите на турския светец Саръ Султук.

Тук се е разразила най-голямата морска битка. Руската ескадра, водена от контраадмирал Ушаков разбива турската армада и с тази победа завършва Руско-Турската война от 1787-1791 г. Кръвта на защитниците на крепостта се пропила в скалите и затова те са с пурпурно-червен цвят. Археологически останки от крепостта Калиакра могат да се видят и сега на полуострова.

Факти

Калиакра (произнася се Калиа̀кра, на гръцки Калѝ А̀кра) е дълъг и тесен нос на българското северно черноморско крайбрежие, в най-югоизточната част на Добруджанското плато. Намира се близо до селата Българево и Свети Никола, на 12 км от Каварна и на 60 километра североизточно от Варна. Носът е вдаден на 2 км навътре в морето и наподобява полуостров, представлява природен и археологически резерват и един от Стоте национални туристически обекта. На носа има музей, ресторант, морски фар, морската радиолокационна станция, метеорологична станция и параклис.

https://www.bulgarianhistory.org/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%BE%D1%81-%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B0/
« Последна редакция: Август 01, 2018, 13:19:56 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9000
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 51.0.2704.106 Chrome 51.0.2704.106
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Добруджанска Твърд
« Отговор #4 -: Юли 11, 2016, 13:52:00 »
Дръстър - славният дворец на Дунав


На самия край на България, в центъра на днешния град Силистра, се намират останките на средновековния град Дръстър. Наследник на древния Дуросторум, наречен от византийците Доростол, той е една от най-древните крепости на територията на страната ни. Разкритите обекти ни дават повод отново да се възхищаваме на българските средновековни строежи, а проучванията в последните години карат историците и археолозите да се запитат дали не са открили местонахождението на дунавския дом на хан Омуртаг.

Градът възниква като селище още по времето на траките и оттогава животът в него никога не е спирал. В началото на  I век става част от Римската империя. Първото му споменаване е през 106 година в заповедта на император Траян за преместването на IX Клавдиев легион от Панония в Дуросторум, което свидетелства, че градът вече е съществувал като силна крепост. Близо три века легионът квартирува там. Градът преживява своя разцвет през I-II век. През 169 година при император Марк Аврелий той става самоуправляващ се град муниципиум. Крепостта е важно административно и стопанско селище, а също и митническа станция. Римляните издигат големи обществени сгради, базилики, бани, водопроводи и жилищни постройки. В Дуросторум е роден спасителят на Рим – Флавий Аеций, наречен „последния римлянин”, който през 451 година разгромява Атила в битката при Каталунските полета.  Градът е известен и със своите дванадесет светци, застигнати от мъченическа смърт между 303 и 307 година, които се превръщат във фундамент за християнството в българските земи.


Мраморен бюст на Марк Аврелий

През III век крепостта за пръв път е разрушена от варварски племена, които я разграбват и отвеждат жителите ѝ в робство. За няколко века градът запада, докато през VI век не се появяват славяните, вероятно като федерати, и не го възстановяват. Те му дават и ново име – Дръстър, което в превод означава „як, силен”. За тяхното силно присъствие свидетелства голямото количество славянска керамика, намерена при археологически разкопки.

След идването на Аспарух Дръстър е един от първите градове, включени в пределите на българската държава. Най-ранното му споменяване е в Български апокрифен летопис от XI век „… и този цар Испор създаде велики градове: на Дунава Дръстър град …” . Това, разбира се, не трябва да се тълкува буквално. Всъщност, до сега не са намерени значими следи от българско присъствие по време на първите български владетели. Същинското използване на града от българите започва по времето на хановете Крум и Омуртаг. За това историците съдят по самата архитектура на крепостта. Дребни находки и част от керамиката свидетелстват за мащабно строителство в града. Практиката, по която е изградена и преправена северната крепостна стена, е характерна за крепостното строителство в Плиска и Преслав. Строителните похвати са пренесени в най – чист вид при изграждането на източната дръстърска порта, която е идентична с тези на двете български столици. Също така, на много места по крепостните стени е открит емблематичният знак IYI. Друго доказателство са надписите, намерени в и около Силистра. Единият е нанесен на голяма мраморна плоча на гръцки език и вероятно датира от времето на хан Омуртаг. В него се разказва за събития от управлението на хан Крум: за похода на император Никифор, за победата при Версиникия. Описан е и походът на българския владетел срещу Константинопол, когато той извършва жертвоприношение пред самите порти на имперската столица. В сградата, която се смята за двореца на хан Омуртаг, е открит фрагмент от колона, изваяна от сицилианска бречка, на която се чете „кана сювиги Омуртаг”.  Съществуват и още няколко намерени надписа, които и до сега не са разчетени. Така Дръстър става градът, в който са намерени най – много надписи с летописно съдържание след двете български столици. По правило това е характерно за аулите на владетелите.


Реконструкция на Дръстър

От всички археологически разкопки най – голям интерес предизвикват тези в Дунавския парк на Силистра, на брега на Дунава. На самия бряг, до северната крепостна стена, е открита масивна внушителна сграда в триделен план. Тя е сходна с представителни сгради в Плиска, Преслав и Аула на Омуртаг. Интересно е също, че до нея е построена баня, което е практика при владетелските и епископски резиденции. Това, че банята е далеч от базиликата и патриаршеската резиденция, навежда на мисълта, че е свързана и с друга високопредставителна институция, като владетелска резиденция. През 2006 година приблизително в центъра на крепостта е открито езическо светилище /капище/, с размери около 21х21 метра, което го превръща във втория по големина езически храм в държавата, след този в Плиска. Така погледнат, по план, разположение и размери, целият комплекс е сходен с този на Аула на хан Омуртаг до село Хан Крум, Шуменско. Именно заради тези факти, историците днес са на мнение, че преславния дворец, споменат на каменната колона в църквата „Св. Четиредесет мъченици”, се намира в Дръстър.

Безспорно е, че през Средновековието градът се налага като един от най-значимите политически,религиозни и културни центрове в ханството. Богат и проспериращ, той постепенно се превръща в едно от най-важните защитни съоръжения на държавата от север и близо XII века служи за отбрана от чужди племена. Също така продължавал да бъде важен търговски център – по реката от запад пристигали кораби с кожи, мед, восък, мед и сол, за да бъдат отправени към Плиска и Константинопол. Разкрито е пристанище, което свързвало българските земи с всички крайдунавски народи и по време на мир, и по време на война.

След покръстването градът станал важен център на християнската вяра. Като старо седалище на епископ и най – стара епархия, той е признат като пръв между епископските градове в България. Преди десетилетие беше открита базилика, която се оказа един от седемте катедрални храма, построени от княз Борис. По градеж и план храмът е подобен на Голямата базилика в Плиска. През своята дълга история той няколко пъти е бил престрояван, за да бъде използван и по време на Второто българско царство. В него са служили българският архиепископ и патриарх, тъй като в Дръстър се намирали техните резиденции.

Крепостта доказва своите качества, когато зад стените ѝ цар Симеон удържа тежката обсада на маджарите и предприема разгромителния поход срещу тях. През 969 година обаче, киевският княз Светослав е пред стените на града и успява да го превземе. На 24 юли 972 година Дръстър отново е превзет, но този път от император Цимисхий, който го нарича Теодорупол. Патриарх Дамян е принуден да напусне града и да отиде в Охрид при цар Самуил, който през 976 година освобождава отново града и той остава българско владение до края на хилядолетието.

След падането на България под византийско робство Дръстър е средище на византийската тема Паристрион /Подунавието/. Интересен момент от този период е, че през 1070 година градът фактически става столица на една самостоятелна държава, начело с печенежкия вожд Татуш, който не признава властта на Константинопол. През 1088 година император Алексий Комнин решава да го върне под властта на империята, но добре укрепените и непристъпни стени дават възможност на опълчението да се организира и да принуди ромеите да напуснат. Едва двадесет и една години по-късно василевсът успява да разгроми печенегите и да превземе Дръстър отново.

След успешното въстание на Асеневци през 1185 година градът става част от пределите на Втората българска държава и отново е сред проспериращите държавни центрове. В началото на XII век той е митрополитски център и митрополитът му взема участие в Бориловия събор против богомилите. По време на Второто българско царство крепостта отново е арена на политически и военни сблъсъци. През пролетта на 1279 година Ивайло прави три месечна обсада в нея. В края на XIV век в засилен период на разделение и борби за власт, Дръстър е превърнат в център на самостоятелно феодално княжество, управлявано от деспот Йоан Тертер, който сече сребърни и медни монети. При археологическото проучване са открити гробове на членове на династията на Тертеровците. По емблемата и монограмите върху намерените златни обеци археолозите предполагат, че тук са погребани съпругата и една от дъщерите на цар Георги Тертер.

Краят на средновековния град е през 1391 година, когато той преминал в ръцете на османците, които също оценяват неговите достойнства и качества.

Укреплението Дръстър е поредното доказателство, че България е имала велика история, както и смели мъже, които да се борят за страната си.

Ако имате път към Силистра, не подминавайте руините на крепостта, които са част от нашия многовековен дух и култура. Там ще имате шанса да се докоснете до славното българско минало, изпълнено с възходи и падения, което и днес ни кара да се гордеем с него.

https://www.bulgarianhistory.org/bit-i-kultura/zada-lzhitelni-destinatsii/drustur-slavniqt-dvorec-na-dunav/
« Последна редакция: Август 01, 2018, 13:20:38 от Hatshepsut »

Неактивен Hatshepsut

  • Administrator
  • Veteran
  • *
  • Публикации: 9000
  • Country: bg
  • Карма: +525/-0
  • Пол: Мъж
  • Дълг и чест
  • OS:
  • Windows NT 10.0 Windows NT 10.0
  • Browser:
  • Chrome 59.0.3071.115 Chrome 59.0.3071.115
    • Български Националисти
  • Интереси: История, Археология, Етнография, Религия, Компютри
  • Зодия: Sagittarius Sagittarius
Re: Добруджанска Твърд
« Отговор #5 -: Юли 11, 2017, 22:45:56 »
Една експедиция по българските места в Северна Добруджа


Средновековната българска крепост Ени сала

Членове и симпатизанти на ВМРО от Добрич, Балчик и Варна проведоха през изминалите почивни дни традиционната си експедиция в Северна Добруджа. Целта на пътуването бе да се установи състоянието на все още съхранени свидетелства за хилядолетното присъствие на народа ни в тази изконна българска земя – люлка на държавата ни на Балканите.

Експедицията бе водена от народния представител от парламентарната група на “Обединени патриоти” Йордан Йорданов. Посетени бяха общо десет обекта – доказателства за българския характер на Северна Добруджа през вековете – от Средновековието до средата на 20-тото столетие.

Първата спирка бе Мурфатлар, където е запазен скален манастир от IX век. По стените на древната обител и до днес могат да се видят надписи, изписани с древнобългарски руни и на старобългарски език.

След това експедицията посети международното военно гробище в с. Мирча вода, където са погребани костите на около 150 български войници, загинали за освобождението на Добруджа от румънска окупация през Първата световна война. Родолюбците от Добрич, Варна и Балчик поднесоха цветя и сведоха чела пред подвига на българските воини, положили живота си в името на идеала за обединение на Отечеството.



Посетен бе и Бабадаг – един от възрожденските български градове в Северна Добруджа. В двора на тукашната църква “Свети Димитър” има две цивилни надгробия на местни българи, живели в средата на 19-ти век. В църковния двор през 1916 г. са погребвани и български войници, загинали за освобождението на Добруджа. През 1917 г. временното българско управление поставя бетонен пилон с надпис в прослава на отдалите живота си за Родината.

Впоследствие нашия паметник е бил “дообогатен” с каменна скулптура, която съвсем “случайно” закрива кирилския текст.  Войнишките надгробия са унищожени напълно. На няколко километра от Бабадаг е и средновековната българска крепост Ново село (наречена от турците Ени сала), позната от историческите извори, които категорично посочват нейния характер. Крепостта е имала охранителни функции през Първото и Второто българско царство. Според румънските историци обаче тя е строена чак през XIV век и е... генуезка.

Както всяка година в дните около годишнината от рождението на Васил Левски, патриотите поднесоха цветя пред паметната плоча на Апостола в село Еникьой (днес Михаил Когълничану), която бе поставена през 2011 г. по инициатива на ВМРО. Тук през зимата на 1866-67 г. Апостола е бил учител и е пял в местната църква. Паметната плоча е поставена върху сградата, в която се е помещавало училището, която днес е превърната в здравен пункт.

Българската делегация бе посрещната от Михай Салтан - заместник-кмет на община Михаил Когълничану. След поднасянето на цветя пред паметната плоча участниците в експедицията се отправиха към църквата, в която е пял Левски. Иконите в иконостаса са от 60-те години на XIX век, рисувани от българските зографи от Тревненската школа Захария Цанюв и баща му Цаню Захариев. Надписите върху изображенията, естествено са на български.



Експедицията посети и тулчанското село Аджигьол. Тук, в центъра на селското гробище се издига уникален български войнишки паметник от 1918 г. Изграден е от камъни, във формата на пресечена перамида. Около него са били погребани 35 български войници, загинали през 1917 г. и 1918 г. по време на позиционната война с руснаците. Следа от отделните надгробия няма, върху гробовете на българските войници са извършени цивилни румънски погребения.



Преди три години уредникът на Военното гробище Радослав Симеонов алармира, че паметникът в Аджигьол е застрашен от срутване – основата бе компрометирана. След направени постъпки пред епископията в Тулча е получено съгласие за реставриране на уникалния монумент. Средствата за реставрацията са осигурени с лични дарения от българката Юлияна Гианти. Така бе спасен този уникален български военен паметник. Запазена в относително добро състояние е и каменната маса, върху която са опявали загиналите български войници.

Последната спирка в първия ден на експедицията бе Тулча – градът, който с основание си е спечелил славата на крепост на българщината през Възраждането. В една от къщите в стария български квартал е живял и видният български революционер и войвода Стефан Караджа. Мястото е обозначено с паметна плоча на български, но имотът в момента е необитаем и това затруднява достъпа до паметния знак.

Върху една от сградите в центъра на Тулча все още се вижда надпис, удостоверяващ изграждането на българското девическо училище през 60-те години на XIX век и посочващ имената на дарителите – българи. В съседство е храмът “Св. Георги”. В притвора, над входа на църквата четем отлично запазения надпис: „Тулча 1854 г., майя 20. Съзидан храм святаго великомученика Георгия спомоществованием народнаго болгарското общества”.

Едва ли някой би могъл да оспори националната принадлежност на този надпис, категорично и недвусмислено доказателство, че Тулча преди век и половина е бил български град. По традиция в двора на църквата са погребани най-големите дарители, спомогнали за съзиждането на храма.
През втория ден от експедицията бяха посетени четири обекта.

На около 30 км. югозападно от Тулча е разположено село Никулицел. Тук според мнозина български историци е бил Онгъла – укрепеният лагер на Аспарух, люлката на българската държава край Дунав. Отлично се вижда описаната от хронистите подковообразна долина, в която през 680 г. българите разбиват войските на Източната римска империя и завинаги се установяват на Балканите.

В центъра на селото пък е църквата “Св. Атанас Летни” – най-старият запазен в автентичния си вид православен храм в Северна Добруджа. Той е умалено копие на Боянската църква. Строен е през ХIV век от местен български феодал.

Последният обект в експедицията бе родната къща на поета Панайот Станчев или известен в северната ни съседка като Панаит Черна. Негова родственица посреща под чардака гостите на къщата-музей, която пази богат снимков и документален материал за живота и личността на румънския национален поет, живял във времето 1881 – 1913 г. Българинът е роден в село Черна, Мачинско.

http://www.desant.net/show-news/40606


Share me

Digg  Facebook  SlashDot  Delicious  Technorati  Twitter  Google  Yahoo
Smf