България и българите > българите в Сърбия

Торлаците - сърбизираните българи

<< < (2/4) > >>

Пламен:
Гораните са македонци, не торлаци, поне такъв им е диалекто (макар и с торлашки елементи). А косовските торлаци са напълно избити и изселени от шиптарите.
"Сърбизирани" не е пресилено, тъй като торлаците са предимно със сръбско самосъзнание.

МИГ:
Забелязва се се промяна на местния дилаект /български/ чрез сръбски заемки, същото е и в Македония  :down:Създаване ан нов торлашки език като част от сръбския, пълното икономическо заробване на тези територии,  :down:Всички се изселват към шумадия  :-\Там се вливат в циганов-славянскяи етнос наречен сърби  >:(Това се нарича тих геноцид!! :-X

Инжинер Донев:

--- Quote from: Пламен on 02 Mar 2008, 19:14:15 ---Гораните са македонци, не торлаци, поне такъв им е диалекто (макар и с торлашки елементи).

--- End quote ---
Каквото съм чел от сръбските етимолози, е заявено че Гораните говорят на Торлашки говор, и са по близки до жупците отколкото до македонците. Но това са сръбски данни, защото български липсват.
http://en.wikipedia.org/wiki/Na%C5%A1inski

Пламен:
Обаче:
"Some Goranian intellectuals and researchers define their language as Bulgarian, similar to the Bulgarian dialects spoken in Macedonia", с което съм по-съгласен.

Диалекта на гораните си е македонски диалект, използват "требит", "бидет", "играйет", "живет" и т.н. точно като в некои македонски говори.


Редактирано от модератор: Премахване на невалидни линкове.

kanalcek:
В географски смисъл Поморавия обхваща водосборния басейн на река Велика Морава (Обща Морава), ведно с двата образуващи я притока - Сръбска Морава (Западна Морава) и Българска Морава (Южна Морава). В историко-географски план Поморавието е долината по основната посока юг-север на протичане на реката, т.е. без Сръбска Морава (Западна Морава) с Ибър, преди влизането й в Крушевачката котловина. Поморавието обхваща териториите на сръбските окръзи Пчински окръг, Ябланишки окръг, Топлишки окръг, Пиротски окръг, Нишавски окръг, Расински окръг, Поморавски окръг, Браничевски окръг, Подунавски окръг, община Лапово, община Баточина от Шумадийски окръг, както и община Соко баня от Зайчарски окръг. Терминът се използва предимно в българските културно-исторически среди, докато в Сърбия областта най-често е наричана Източна Сърбия, в който термин се включва и Тимошко. Терминът Поморавия произлиза от името на реките Българска Морава и Велика Морава, с чийто водосборен басейн се припокрива областта (без Шумадия). Основните градове в областта са Ниш, Лесковац, Пирот, Враня, Крушевац, Пожаревац и Смедерево.
В едно по-разширено в исторически план разбиране Българското Поморавие включва и цялата територия на средновековната Белградска област със самия Белград, а Сръбското Поморавие включва територията в района на река Сръбска Морава с част от Шумадия, но такава употреба в българската историография е по-рядка.

Език
 

Карта на етносите по река Велика Морава

Диалектите, говорени на територията на цялото Поморавие, са от така наречените преходни говори, които притежават характеристики както на българския, така и на сръбския стандартен език. Част от моравските говори се нарича от сръбските езиковеди косовско-ресавски или левачки.
Моравския говор е наричан от Вук Караджич "ресавско наречие". Наименованието произлиза от названието на река Ресава, най-големия десен приток на Велика Морава. Кръсте Мисирков смята, че големия реформатор и кодификатор на съвременния сръбски език, с неувереност причислява ресавското наречие към сръбския език. Според сръбската научна терминология от началото на 19 век, не само езикът на македонците не се причислява към сръбския, а и езикът на населението от така наречената Стара Сърбия, понятие включващо по-голямата част от Поморавието. Преди 1878 г., сръбските изследователи Миличевич и Карич, определят че, ресавското наречие заема по-големия дял от тогавашна Сърбия, като граничи на запад с южното (йекавско) и източно (екавско) сръбско наречие. Заключението е, че на юг (в Косово и Македония), и на изток (в Поморавието), сръбските наречия преминават в чужда езикова област.

Основните различия на моравския говор от сръбския книжовен език са:
•   наречието не различава дълги и кратки гласни звукове;
•   подвижно (старо) ударение;
•   старобългарското тъмно ъ е заменено от е,еа,я, за разлика от сръбския където е йе и и;
•   загубени форми на спрежение и склонение (в сръбския съществуват), вследствие на което са се появили нови синтактични явления.

Въз основа на тези лингвистични особености, и редица други предимно историко-филологически аргументи, Кръсте Мисирков причислява моравските говори към крайните западнобългарски говори, т.е. определя ги за крайно западнобългарски.
Беньо Цонев и Стефан Младенов след Научната експедиция в Македония и Поморавието (1916), вече категорично застъпват тезата, че моравския говор е част от българската езикова територия. На същата позиция е и Стоян Романски. особенно полезна е информацията която дава Гаврил Занетов, който в 1917 г. обикаля цялата долина на р.Велика Морава и описва почти всички селища по произход на населението. Резултатите са публикувани в книгата му "Населението по долината на р.Велика Морава" С.1918 г. Картата от тази книга е приложена (вж.по-горе). Български диалектоложки атласи, изготвени след научната експедиция, включват моравските говори като западнобългарски диалекти. По време на експедицията от всички краища на Поморавието е събран непосредствено значителен по обем езиков материал за изследване. Резултатите дават основание на всички изявени български учени по това време, да причислят моравския говор към българския език.
Наименованието левачки говор идва от името на река Левоч, ляв приток на Велика Морава. Територията от водосборния басейн на Левоч, се определя от сръбските езиковеди, за област представяща типичния моравски говор.
Ето какво казват самите сърби по въпроса. Според Карич моравското наречие по някъде отива до водораздела на западните притоци на Велика Морава. Моравското наречие-казва той- се говори не само в южна ( българска) Морава и източна Сърбия ( на изток от Велика Морава) в нейната област влизат част от Шумадия, а именно край Моравско- Лепеница и Гружа, целият Ягодински окръг и крайморавието на смедеревския окръг. На друго място той казва, че на  моравско наречие се говори и на север от Дунава, в южна Австрия ( днешна Войводина).
Миличевич пък казва, че говорът в селата около Белград  по „ударение” прилича повече на моравското наречие, отколкото на шумадийското. Така отивало до планината Космой и едвам в с.Вреоци на Колубара се говорило правилно сръбски.
Крайното заключение на Гаврил Занетов, е че наречието, което се говори на Морава, белградско и отчасти в Южна Австрия ( района на Вършац, Ковин и Бела църква) се отклонява значително от шумадийското и твърде много от истинския сръбски език ( южното сръбско наречие)

 
 
Етнографска карта на Българска Морава по фон Хан от 1861 г.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/7/74/RizMap20.jpg (5,000 × 5,708 pixels)

Поморавиeто е една от петте историко-географски области, в която редом с Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, се е формирала българската народност през средновековието. Почти през целия период на съществуване на Първата и Втората българска държава, Поморавието или по-значителна част от областта е в границите на българската държава.
След включването на Поморавието в сегашната сръбска държава през 19 век компактното българско население, преобладаващо в югоизточната част на областта е подложено на системна сърбизация. Още в началото на 19 в., населението по самата долина на р.Велика Морава е българско по произход. Българи живеят в Пожаревацко, Свилайнацко, Кюприйски Паракинско, Алексинацко, Крушевацко. Българи има и на запад от реката, предимно в Смедеревско, без самия град, в Ягодинско, в областите Левоч и Темнич, както и на юг от Крушевец около зад планината Ястребец и в района на Сръбска Морава. Има и много български села около самия Белград. Всички те не са потомци на старото средновековно население, а нови заселници, от 17-18 в., потомци на бежанци от Македония, Призренско, Видинско, Софийско, Нишко, които търсят по-спокойни места за заселване, бягайки от турската анархия, настанала след австро-турските войни. Голяма част от тези българи се заселват по долината на Велика Морава с "Великата сеоба" на сръбския ипекски патриарх Арсений ІІІ Черноевич.
С обявяването на Българската Екзархия, Нишкият санджак влиза в нейните граници, което показва че болшинствата от населението е българско. По време на Освободителната война (1877-78 г.), Сърбия окупира Куршумлия, Прокупле, Ниш, Пирот, Лесковъц, Враня, Сурдулица, Трън, както и части от Косово. Според Сан-Стефанският договор (03.03.1878 г.), градовете Прокупле (населен предимно със сърбомани) и Ниш, който е изцяло български тогава град [източник?] се отстъпват на Сърбия. През 1878 г. има особено силни протести на българите от Пиротско, в отговор на което 48 градски първенци са арестувани и затворени от сръбската власт, а екзархийският митрополит Евстатий Пелогонийски е интерниран в Крушевац. На Берлинския конгрес, най-вече с помощта на Австро-Унгария, Сърбия придобива още Пирот, Враня, но е принудена да се изтегли от окупирания Трън. Включването на областта на Българска Морава в политико-административните граници на Кралство Сърбия след Берлинския конгрес е последвано от масови репресии над местното българско население при които в Пиротско са убити няколко души, а 45 са хвърлени в затвора. В 1883 г. много поморавски заедно с тимошките българи участват в Тимошкото въстание срещу крал Милан. То е жестоко разгромено от властта, но трябва да подчертаем че няма български национален характер. Сърбизацията на тимошките българи тогава доста е напреднала. Съдени са 819 души, издадени са 21 смъртни и много доживотни присъди. Водачът на бунта, зайчарският "българин" със сръбско самосъзнание Никола Пашич, роден в с.Велики Извор, образувано от тетевенски изселници от началото на 19 в., се спасява в България. Неговият партиен съратник Таушанович е потомък на българи от Алексинци (Алексинац). Терорът се увеличава още повече с въведените извънредни мерки. Много участници в събитията и обикновено население търсейки защита и сигурност бягат в България.
В 1885 г. по време на Сръбско-българската война населението от областта е мобилизирано в сръбската армия и българите отказват да се бият срещу своите съотечественици, като масово минават с оръжието си на тяхна страна. Пиротчани подпомагат българската армия и я посрещат като освободителка, което впоследствие води до нови репресии от страна на сърбите. Въпреки победоносната война България не си връща тези земи и те остават под сръбска власт. Границата за моравските българи за дълго фактически е затворена, като те са изолирани и подложени на още по-усилена асимилация. От своя страна и българските правителства се интересуват повече от Македония и Тракия.
 

Югозападно Моравско

По време на Първата световна война цялата област, заедно с югоизточно Косово е отвоювана от България, като Тайната българо-германска спогодба предполага нейното бъдещо трайно включване в границите на Третата българска държава. През февруари 1917 година в населения със сърби и предимно българи-сърбомани западен дял на областта, в района на река Топлица избухва брожение, известно като Топличкото въстание. То е организирано от Антантата, която изпраща там, стария сръбски четнически деец Коста Пекянец. Въстанието не обхваща населените с българи източни райони на Моравско, а е съсредоточено, там където сърбите и сърбоманите са мнозинство от населението (Куршумлия, Прокупле). Действията на сръбските чети в посока организиране на населението на бунт срещу българската власт, са осуетени още в зародиш от войската с помощта на чети на бившата ВМОРО. Командващи по това време Моравската военно-инспекционна област са Александър Протогеров и Петър Дървингов. След загубата на войната от България, Поморавието е върнато на Сърбия, която присъединява и Западните покрайнини.
В 1941 г. български войски и администрация заемат отново най-източните части на областта - Пиротско и Вранско. По време на това второ българско управение, тук не стават никакви по-значими смутове, различни от обстановката в старите предели на Царството. Образувани са новите български общини Пирот, Цариброд, Бабушница, Босилеград, Сурдулица, Враня и Бояново, а към общините Кула, Видин и Белоградчик са придадени землищата на няколко владени дотогава от Сърбия български села.
През септември 1944 година България се оттегля от Пиротско и Вранско, както и от Западните покрайнини.

https://bg.wikipedia.org/

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page