Едно пътуване до Западните покрайнини

[Nordwave]

От няколко години няколко мои съмишленици и приятели сме свикнали да отбелязваме годишнината от обесването на Апостола на българската свобода – йеродякон Игнатий – Васил Левски по особен, наш си начин. Вярно, и ние поднасяме венци и цветя, но не пред известния на всички ни паметник в центъра на София, а пред един малък паметник, издигнат в центъра на един малък град в Република Сърбия, със 100% българско население – Босилеград. Така освен, че изпълняваме дълга си към един от най-големите ни дейци за освобождение, ние с присъствието си подкрепяме духа на нашите сънародници, попаднали по стечение на обстоятелствата в друга държава.

Който си мисли, че да пътуваш до Босилеград е лесно, макар и през ХХІ век, се лъже. Или времето и природата пречат (снегове или падащи скали затварят пътя), или някой решава, че почитането на Апостола би нарушило моралните устои на местното население. Пътуването винаги е трудно. Човек започва да мисли, че се намира или в африканския континент, или пък из тундрите на Сибир.

Ето и сега пътуваме за Босилеград. Денят е 18 февруари, времето е хубаво за този сезон. Въпреки мрачните новини от предишните дни, че сръбската полиция е забранила честването на този велик за нас, българите (пък и за сърбите), деец на свободата, ние поехме по пътя за Босилеград.

В Кюстендил към нашата групичка, състояща се от доц. Лозан Митев (НСА), д-р Валентин Янев (и двамата съпредседатели на „Обществено движение за Западните покрайнини”) и моя милост Иво Янев, се присъедини д-р Ангел Джонев – местен историк. Поехме по пътя със свити сърца, разбрахме, че сръбската полиция е блокирала границата с България. В с. Горановци български граничен патрул ни предупреди, че кметът на Кюстендил даже не са пуснали, та нас ли, обикновените хора, ще пуснат. Въпреки това отново продължихме по пътя.
Зад завоя се появи КПП „Олтоманци”. Оставихме микробуса и поехме пеша. Българските митнически служители ни казаха да очакваме, че ще ни върнат. Просто ни подготвяха психически. Като приближихме към сръбското КПП, забелязахме голямо количество сръбски полицейски служители. Иначе спокойният пункт сега беше препълнен с полицаи. Пред нас проверяваха автобус на „Атака” от гр. Кюстендил. Няколко възрастни жени, почти със сълзи на очи, се оплакаха, как сръбските полицаи ги карали да покажат чантите си, връхните си дрехи, че даже и да си събуят обувките. Явно сръбските чиновници се „страхуваха” от тези баби, наследници на древните български харамии от кюстендилско (!). Току-виж и те решили да възстановяват цялостта на България. Вярно, че народната поговорка гласи „Страх лозе пази” и явно сръбските чиновници я ползват за девиз.

Доближи се един полицай и вежливо ни подкани да почакаме. Двама човека, явно на сръбска служба, ни заснемаха с фотоапарат и камера. Около нас се събраха няколко човека от съседните коли. Говорихме си, спомняхме си факти от историята на покрайнините и като че не виждахме полицейските сили, които сновяха около нас. Даже и кучето на пункта ни гледаше очудено, че сякаш и малко подозрително.

Ето, дойде и нашият ред. Взеха ни документите и пак ни помолиха да изчакаме. След десетина минути се приближи един полицай и ни покани да влезем на топло (в главите ни прозвуча веднага жаргонната употреба на словосъчетанието „на топло”). Полицаят посочи мене и каза да го последвам (единствен аз от групата имах неблагоразумието да нося чанта за документи, макар и със сандвич и минерална вода – все пак път е). Полицаят учтиво, почти извинявайки се, помоли да прегледа чантата ми. Откпоча всички ципове и най-тайните кътчета провери. Изведнъж погледът му светна и демонстративно извади портативната ми мишка за лаптоп, която бях забравил вътре и попита със строг глас: „Па шта йе у ова флашка”. За малко да прихна, защото я държеше като мишка за опашката. Обясних, че просто съм я забравил. Той ме погледна подозрително и продължи проверката. Прегледа якето ми, с внимание прегледа бележките за платени сметки, които носех в портфейла, и преброи банкнотите вътре. Попита ме накъде съм тръгнал? Аз му отговорих: „На разходка в Босилеград” (този дежурен отговор при преминаване на тази граница беше задължителен). „Па чудни ора сте вие!” ми отговори, усмихвайки се, полицаят. Не знам, как щеше да продължи проверката, но влезе един друг полицай и каза на „моя” проверяващ нещо. След това учтиво ми казаха да изляза. Навън през това време беше дошъл г-н Юри Андрейчев – полицейско аташе при посолството ни в Белград. Някакъв висш офицер от сръбската полиция ни каза, че ни пуска, за да видим, че сръбската държава е благородна и не пречи на нашето посещение в Босилеград. Прозвуча все едно обяви амнистия и ние – невиновните в нищо – бяхме амнистирани.

Преминахме границата и се качихме в колата на наши приятели от Босилеград. Покрай нас премина автобусът на „Атака”, конвоиран от полицейски коли. Ето го малкия Босилеград. Улиците пълни, но с цивилни и униформени полицаи (после разбрахме, че 5 автобуса с полицаи имало в този ден в града). Малко граждани си позволиха да излязат и то повечето да гледат отстрани. Пристигнахме в Културно-информационния център на българите – така наречения КИЦ. Влязохме  в стаята на неговия председател г-н Иван Николов – един славен българин. Дойдоха представителя на ВМРО, на „Атака”, много от местните българи, които активно работят за българския дух тук. След малко дойде и българският посланник в Белград – г-н Георги Димитров. Чувствахме се като априлските въстанници на събранието в Оборище. Започнахме разговор относно плана за провеждане на честването.  Иван Николов съобщи, че няма отмяна на официалната полицейска заповед за забрана на честването и не може да поеме риска да бъде наказан по сръбските закони за неизпълнение на полицейска заповед. След доста разговори и предложения се реши честването да се извърши в салона на КИЦ-а. Като това да стане, първо, заради неотменената заповед и, второ, като протест против забраната – нека всички видят паметника на Дякона без цветя. Празненството започна в 12 ч. местно време. Залата беше малка да поеме местните българи, гостите и журналистите. Прозвуча българският химн. Казахме Трисвятое, изпяхме кондака „Со святими упокой” и „Вечная памят” за йеродякон Игнатий – Васил Левски. След това говори г-н Иван Николов – председател на КИЦ-Босилеград, българският посланник г-н Георги Димитров, представители на ВМРО и „Атака”, зам.-кметът на Столична община г-н Иван Сотиров и д-р Валентин Янев от Обществено движение за Западните покрайнини. Накрая всички сведохме глави и колена пред паметта на Апостола на българската свобода.

Излязохме навън. Пред паметника на Дякона нямаше нито едно цвете, само стоящите наоколо в дъжда сръбски полицаи. Те стояха като че в почетен караул пред паметника на Васил Левски.

Чак в 14 ч. местно време взехме цветята, които стояха пред портрета  на Левски пред КИЦ-а, и ги положихме пред паметника.
Привечер поехме обратно. На КПП Рибарци вече имаше само един полицай и един митнически служител. Всичко беше празно. Даже и кучето го нямаше. Провериха ни вяло документите и поехме към Република България. Тук нашите митнически служители ни посрещнаха весело. „Успяхте, а?” - ни питаха почти със закачка.

В 21 ч. бяхме в София. Всички се прибрахме спокойно по домовете си. Вечерта електронното пространство беше препълнено с всякаква информация. Как сръбската полиция искала да бъдат представени  по 100, по 200 евро за престой в Сърбия, как  едни журналисти са привиквани по тъмни стаи, за да бъдат разпитвани, как други са карани да представят акредитация от сръбското правителство. Вече минаха три дена. Всичко се забрави. „Всяко чудо за три дни” - казва народът. Но ние не трябва да забравяме. Да, трябва да прощаваме, но и да си вадим изводите, и да се учим за в бъдеще.

Сега си мисля, когато Сърбия влезе в Европейския съюз, дали ще има полицаи, които да ни претърсват и разпитват, когато поискаме да поднесем цвете пред паметника на един български, че и сръбски герой. Но тогава, може би, няма да е толкова интересно и вълнуващо.

http://www.dveri.bg/content/view/12800/64/