Българска култура и духовност > История

Българската Бойна Слава

<< < (32/33) > >>

Hatshepsut:
Как ген. Иван Колев посрамва руската армия

На 6 септември се навършват 98 години от Тутраканската епопея


На 7 септември в Мемориален комплекс „Военна гробница – 1916 г.“ в Тутракан ще се проведе възпоменателна панихида, с която ще се почете паметта на загиналите в епичната битка за дунавския град на 5 и 6 септември 1916 г. Тази година се навършват 98 години от Тутраканската епопея.

По време на Междусъюзническата война Румъния напада България на 28 юни 1913 г. и добруджанската й армия окупира българските територии до линията Тутракан- Балчик.
Два румънски корпуса и 2 конни дивизии преминават Дунав при Бекет и достигат старопланинските проходи. Южна Добруджа е включена в пределите на Кралство Румъния. Румънската държава превръща Тутракан в една от най-сигурните крепости по Дунава.

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния. Тя иска да си върне загубените територии, на които пръв е стъпил хан Аспарух. Българите изправят 3-та българска армия в състав – 4-та преславска пехотна дивизия, 1-ва бригада от 1-ва софийска дивизия, Дунавският българо-германски отряд и придадените им части под общото командване на началника на 4-та преславска дивизия генерал-майор Пантелей Киселов.

Съюзници на румънците в тези битки са сърбо-хърватски доброволци и Руската империя, чиято войска през 1877-1878 г. освобождава България от турско робство.
Още с началото на бойните действия кавалеристите под командването на ген. Иван Колев имат важен принос – защитават фланга на българските части, щурмуващи Тутракан, и успяват да предотвратят пристигането на румънски подкрепления.

Разбиват и пленяват не една румънска част, а в най-напрегнатия момент при защитата на Добрич се намесват и отблъскват неприятеля. След това активно участват в освобождението на цяла Добруджа.
Конницата на ген. Колев е една от първите части в армията ни, изправила се срещу руснаци. В Русия и дори в България по онова време се чуват гласове, че сражение между българи и руси е невъзможно.

Някои руски командири дори очакват масово предаване на българските войници при вида на руската армия. Самият ген. Колев изпитва дълбока признателност към Русия – не само заради Освобождението, но и заради факта, че семейството му намира убежище в руска Бесарабия и избягва от турските погроми в България през XIX век.
Българските кавалеристи се изправят срещу руска пехота и срещу прочутата през вековете с победите си Казашка конница и я побеждават на няколко пъти. Успяват да пленят руско военно знаме.

Успехите на българската кавалерия кънтят из цяла Европа. Главнокомандващият армиите на Централните сили на Балканите фелдмаршал Аугуст фон Макензен награждава с немски железен кръст ген. Колев.
Генерал Киселов дава начало на атаката на 5 септември сутринта. Той среща ожесточена съпротива от румънското командване, но до вечерта главната укрепена позиция пада.
На 6 септември настъплението продължава. Следобед румънският гарнизон се предава.

Вечерта ген. Пантелей Киселов влиза в освободения Тутракан. Българската армия пленява 450 офицери, 28000 войници и цялото въоръжение на противника. Победата при Тутракан поставя началото на освобождението на цяла Южна Добруджа. Битката е известна и като „Тутраканска епопея”.
В битката загиват 8000 души, от които 1800 българи. Сред загиналите от българска страна има значителна част офицери. Мястото на сражението днес е военно гробище и един от Стоте национални туристически обекта.

http://www.desant.net/show-news/31157/

Hatshepsut:
Подвигът на подпоручик Стратия Мазгалов на Добро поле
На 15 септември 1918г. войските на Антантата на Македонския фронт предприемат настъпление в два участъка на фронта с цел да обкръжат и унищожат Българската армия. На десния фланг, при Дойран, шест английски и гръцки дивизии са „анихилирани”, по думите на самия генерал Джордж Милн, от храбрите български юнаци на генерал Владимир Вазов, командир на 9-та пехотна Плевенска дивизия.
Съвсем другояче се развива вражеското настъпление на другия фланг, при Добро поле. Пет френски и сръбски дивизии настъпват срещу четири български полка: 10-ти Родопски и 30-ти Шейновски от 1-ва бригада на 2-ра Тракийска дивизия и 29-ти Ямболски и 32-ри Загорски на 2-ра бригада на 3-та Балканска дивизия. Превъзходството на противника огромно. Срещу 10 000 български бойци на фронт от 22 километра настъпват 45 000 французи и недоубити сърби, поддържани от над 600 оръдия и стотици картечници.
Българите се бият като лъвове, но загубите от огъня на оръдията и картечниците са огромни. Три дни нашите юнаци удържат позициите си, напразно очаквайки командването на 11-та германска армия, под чието командване са шест български дивизии, да изпрати помощ. Накрая оцелелите са принудени да отстъпят. Но колко са оцелелите? В Ямболският полк след отстъплението му на втората линия на отбраната, остават едва 230 души. Подобно е положението и в другите полкове. Над 70% от българските войни при Добро поле загиват на бойното поле със смъртта на храбрите, бранейки Отечеството от налитащия враг.
Много картечни гнезда, обкръжени от врага, не се предават в плен, а се сражават до последния човек. Едно от тези гнезда се командва от подпоручик Стратия Мазгалов от Шейновския полк. Разполага с 2 картечници и 13 бойци.
Позицията им е изкопана в Скалистата височина, в самата скала. Бойците са добре защитени от артилерийския огън на противника. Разполагат с достатъчно боеприпаси, храна и вода. Но са шепа хора срещу многохилядния враг. Въпреки това приемат боя. Не отстъпват. Не побягват. Не се предават, за да спасят живота си. Те изпълняват дълга си към народа и Отечеството. Изпълняват го докрай.
Картечниците запяват в хор бойната си песен, носеща смърт на настъпващия враг. Много падат, но враговете са безчет. Позицията е обкръжена, обръчът е затегнат. Бавно, с цената на големи усилия и много жертви, враговете се приближават до картечното гнездо. Най-накрая успяват да се приближат достатъчно, за да пуснат в действие едно страшно оръжие – огнехвъргачката. Храбрите български войни изгарят в огъня, пречистените им души отлитат в небесата при своя Създател.

В книгата си „Урокът от Добро поле” полковник Азманов пише: „Само двама души са се спасили по чудо, за да ни разкажат за дивното себепожертване на тези никому неизвестни герои – светци. И дори противникът се възхищава от подвига им, като казва за тях: „... те предпочетоха да бъдат изгорени от огнепръскачки, но не се предадоха.”
За Стратия Мазгалов се знае само, че е роден в Симеоновград (по онова време носещ името Търново - Сеймен). Той е един от стотиците хиляди обикновени българи, тръгнали на война вдъхновени от Българския национален идеал за обединението на многострадалния български народ в едно свещенно Отечество. За тези герои, понесени на крилата на Българския дух, даден от самият Вишний Бог на неговия Български народ, смъртта е само кратък преход към безсмъртието. Вечна памет на героите!

Hatshepsut:
Стефан Тошев - героят от Тутракан


Първородният син Стефан на Тошо и Анастасия Тошеви е роден на 18 декември 1859 г. в Стара Загора. Майка му Анастасия е сред първите български девойки, изпратени да учат в Одеса. След завръщането си през 1863 г. тя основава първото девическо училище в града. През 1877 г. при посрещането на руската армия в Стара Загора държи пламенно слово на руски пред генерал Гурко. Благодарение на руския език, който научава от майка си, Стефан Тошев бива назначен по свое желание за преводач в Българското опълчение на 19-годишна възраст, въпреки забраната на родителите си да се включва в предстоящата Освободителна война.

След Освобождението Стефан Тошев се записва като юнкер във Военното училище в Пловдив. На следващата година става подпоручик и е изпратен да служи в Шестата дружина на милицията в Стара Загора. Скоро след това се прехвърля във войската на Княжество България. Там през 1882 г. е произведен в чин поручик, а три години по-късно в чин капитан, като е назначен за командир на Трети бдински пехотен полк. През есента на 1885 г. капитан Тошев е командир на Трънския отряд, който има 3 дружини. Участва в боевете при Мека црев и Три уши, където е ранен в двата крака. За проявения героизъм в боевете е награден с военният орден „За храброст“- IV степен.

Така започва блестящата военна кариера на храбрия българин, който през 1885 г. е произведен в чин майор, през 1895 г. в чин полковник, през 1904 г. е повишен в чин генерал, а през 1908 г. е назначен за началник на Първа пехотна софийска дивизия. През Балканската война участва в Лозенградската и Чаталджанската операция с дивизията, която командва. За проявените от него качества получава званието генерал-лейтенант и като командващ Пета армия през Междусъюзническата война действа успешно в участъка Султантепе, Егрипаланка и Китка планина.

През Първата световна война Стефан Тошев извършва едни от най-големите си постижения като военен деец. Тогава ръководи Трета армия, която през 1916 г. води успешни боеве срещу Румъния и Русия. При щаба му като офицер за поръчки е аташиран княз Борис, тогава млад поручик. Оттогава и датира възхищението на бъдещия цар към генерал Тошев:

„Безспорно голям военачалник, генерал Тошев притежаваше способността да прецени обстановката, положението наше и на враговете зряло и проникновено. Прозорливост и бърза съобразителност лъха от всички негови разпореждания…“

Голяма заслуга за формирането на личността на Борис имат именно годините, прекарани на фронта, когато той се запознава с нравите, поведението и способните на българския войник.

За връх в бойната кариера на ген. Тошев се смята битката за Тутракан, който е превърнат от румънците в здрав бастион „с километрични телени мрежи, с безбройни вълчи ями, засеки и капани“. Командващият румънската армия генерал Аслан го нарича „моят Вердюн“. През Първата световна война там се водят кръвопролитни боеве, в който загиват и са ранени 550 000 французи и 434 000 германци. Усилията на германското командване да превземе Вердюн обаче пропадат. При подготовката за атаката на тази изключително здрава румънска крепост генерал Тошев влиза в остър конфликт с командващия съюзническите войски на Дунавския фронт и Добруджа германски фелдмаршал Август фон Макензен, който има свой план за атаката на Тутракан. В крайна сметка е приет плана на българския генерал. На 5 и 6 септември 1916 г. след устремната атака на Трета армия под командването на ген. Стефан Тошев, Тутраканската крепост е превзета, а  бранещите  я  40 000 румънски войници и 450 офицери са пленени. Един от най-големите подвизи на Българската армия е факт.

Въпреки огромния успех, неприятните чувства породени между фон Макензи и ген. Тошев довеждат до нови персонални конфликти. Българският командир не получава подкрепата на върховното командване и на 23 ноември 1916 г. е принуден да подаде оставка. Мястото му е заето от по-сговорчивия Стефан Нерезов, а ген. Стефан Тошев е определен за губернатор на Македония. На 25 март 1917 г. е произведен в чин генерал от пехота, най-високото звание в Българската армия. През 1918 г. му е поверено командването на Четвърта армия, а след края на войната през 1919 г. той преминава в запаса.

През периода 1923-1924 г. Стефан Тошев е председател на Съюза на запасните офицери, а през октомври 1923 г. е избран за председател на комитет „Народна признателност“, чиято цел е подпомагането на жертвите на „комунистическия метеж“ от септември същата година.

Генералът умира внезапно на 26 октомври 1924 г. в Пловдив, където е поканен да изнесе патриотична беседа. Тленните му останки са пренесени в София. Траурната процесия до Централните софийски гробища е предвождана от Цар Борис III.

Стефан Тошев е един от най-достойните и способни военни на Царство България. Под неговото командване десетки хиляди български войници извършват чудеса от храброст, бранейки честта и каузата на Родината си.

Част от ордените и отличията на генерал Стефан Тошев са:

Орден „За храброст“ III и IV ст.
Орден „Св. Александър“ I ст. с мечове,
Орден „Св. Александър“ II ст. без мечове
Орден „За военна заслуга“ II ст.
Орден „Стара планина“ I степен с мечове
посмъртно Медал „За бойни заслуги“ / Турция /
Златен орден „Лиякат“ / Турция /
Сребърен орден „Имтияз“ / Турция /
Сребърен орден „Лиякат“ / Турция /

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut:
Полковник Каварналиев, който спасява хиляди българи от клане: На грък гръб не давам


"Аз на грък гръб не давам“ заявява полковник Каварналиев малко преди да се отправи към безсмъртието. Един от най-великите и незаслужено забравени български офицери е роден през 1866 година в Шумен.

По време на Сръбско-Българската война ненавършилият 20 години юнкер участва в разгрома на сръбските агресори при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот. Каварналиев се включва и в борбите за национално обединение, като нанася първите тежки удари на турските войски при Караагач и Селиолу.

Подлостта и коварството на враговете го отвеждат в Македония, където му е възложена изключително тежка задача. След като е успял да забави гръцките войски, за да може българското население от Кукуш да се спаси от клане, полк Каварналиев се окопава при Дойран. Целта му е да попречи на сръбските и гръцките войски да се съединят. Неравните битки преди това са го оставили с два непълни полка с обща численост 3000 войника. Гръцкото настъпление има в редиците си 42 000. Иначе казано съотношението на силите е 14 към 1 в полза на враговете. Въпреки героизма на нашите войници, силите им започват да привършват и те се огъват. Останал без всякакъв резерв Константин Каварналиев взема пушка, надява ѝ щика и лично повежда момчетата си в атака „на нож“ с думите „аз на грък гръб не давам“. В последвалата битка духът на гърците е сломен, а те самите са обърнати в бяг.

Довчерашните съюзници са загубили всякакви шансове да обединят силите си срещу България. В хода на битката, громейки лично враговете, полковник Каварналиев е ранен, но не обръша внимание на болката. Оказва се, че е засегнат голям кръвоносен съд и малко по-късно той умира от кръвозагуба.

Признателните поколения издигат паметник на самоотвержения пълководец край Дойран, Паметникът, наподобяващ този на Васил Левски е открит тържествено от друг велик български офицер – Борис Дрангов. През 1966 сърбоманската власт в Скопие извършва нечувано светотатство. В противоречие с всички норми на етика и човечност и в нарушение на Женевската конвенция от 1949 гробът му е взривен.

Но това брутално варварство не изличава геройството и жертвоготовността на Каварналиев, нито пък е в състояние да изтрие паметта за него. Низкият акт за пореден път показва слабостта на враговете на българския народ, които имат като аргументи само и единствено низост и безчовечност.

http://www.trafficnews.bg/news.php?id=23282

Петкан:
На 2 юли е бойният празник на 32-ри Загорски пехотен полк.



32-ри пехотен Загорски полк е формиран е в Елена през 1900 г. в състав от 4 пехотни и 1 погранична рота, като 8-ми пехотен резервен полк. На основание Указ № 84/1903 г. се преименува в 32-ри пехотен Загорски полк.  От 1904 г. се установява на гарнизон в Нова Загора.


Зъботехнически кабинет към 32-ри пехотен Старозагорски полк, Прилеп, 1918 г.

Полкът участва в Първата балканска война (1912-1913 г.) при обсадата и овладяването на Одрин, Сапунджилар, Бегчели и фортовете Куручешме до Ташайолу, воюва при височините на с. Куруджикьой, при Чаталджанската позиция, при с. Еникьой.


Позиции и лагер на българската войска на стратегическа височина край Чаталджа, ноември 1912 г.

Във Втората балканска война (1913 г.) води боеве при р. Галик, при гр. Кукуш, Демир Хисар и Рупелското дефиле, връх Дабия.

Български войници в гръцкото Драготинско укрепление при Рупелското дефиле


Командир на 32-и пехотен загорски полк през 1912-1913 г. е полковник Петър Балевски.

В Първата световна война през 1915 г. полкът воюва при Гюешево, Руен планина и Редки Буки, при р. Морава, при Кукавица планина и долината на р. Ветреница,  превзема Гиляне и Призрен.


Каретата на сръбския крал Петър I, пленена от 29-ти пехотен Ямболски полк след боевете при Призрен, средата на ноември 1915 г.

 През 1916 г. води боеве при върховете Кукуруз, Ковил и Преслап, при Баховски рид, Димова поляна. От май 1917 г. воюва в участъка на Добро поле. През 1918 г. води боеве на Баховския рид, с. Ватош, гр. Щип.

Балкански театър на Първата световна война и разгрома на Сърбия и сръбската армия в края на 1915 г.


 Генерал-лейтенант Иван Бангеев

Кавалер на военния орден „За храброст” е командирът на 32-ри пехотен Загорски полк подполковник Иван Бангеев, впоследствие генерал-лейтенант - началник на Втора военноинспекционна област (1930 – 1932 г.).


Орден „За храброст
 


Изоставено сръбско оръдие пред гр. Призрен. Архивна фотография

На 31 юли 1919 г. се разформирова. На 19 февруари 1941 г. се формира отново в гр. Ямбол от състава на 29-ти Ямболски полк. През юли 1941 г. се съсредоточава на югоизточната граница, по-късно се разформирова. На 5 май 1944 г. в с. Козарево, Ямболско, се формира отново от състава на 29-ти Ямболски полк. Изнася се в района на с. Дибич, Шуменско. Полкът участва в заключителния етап на Втората световна война в състава на 12-та пехотна дивизия. Участва в боевете за Прищина, чифлика “Еланта”, Шомод Сент Миклош, Чаковец. На 1 август 1945 г. се разформирова отново, като чиновете му се превеждат към 29-ти Ямболски полк.

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page

There was an error while thanking
Thanking...
Go to full version