Българска култура и духовност > Православие

Кратък исторически преглед на Българската православна църква

<< < (2/3) > >>

Nordwave:
На 4 март отбелязваме една забележителна дата в българската история – основаването на Българската православна църква. 1141 години са минали от онази знаменателна 870 г., когато в Константинопол на поместен църковен събор се даде първият статут на автономия на нашата Църква.

Този важен за християнството събор бил свикан, за да се уредят възникнали проблеми между Изтока и Запада, но най-вече да се реши църковният статус и принадлежността на новопокръстения български народ. Тази дилема се превърнала в камък на раздора между Рим и Константинопол поради стратегическото местоположение на Българската държава. Проблемът се усложнявал поради сложността на юрисдикцията над българските земи. Но той бил разрешен веднъж завинаги на извънредно заседание на Константинополския събор, състояло се на 4 март 870 г., на което присъствали и представители от България.

Знаем от историята, че до 732 г. Източен Илирик, в който влизала и Западна България, бил подчинен на Рим, а латински духовници по покана на св. цар Борис извършвали евангелизация на българския народ. Това дало основание за претенции на Римския престол за юрисдикция над Българската църква.

Сериозни аргументи имал и Константинополският престол, под юрисдикцията на който след 732 г. попада цялата територия на Балканите. Този апостолски престол от първите векове на християнството обгрижвал духовно голяма част от българските земи преди основаването на българската държава. Под неговия омофор се кръщават князът и българският народ в 865 г.

След непримирими спорове за правото на юрисдикция над българските земи се стигнало до консенсус, че решаващ фактор за определянето й ще е какви духовници са заварили българите по тези земи, когато са основали своята държава. Българските пратеници отговорили, че са заварили гръцки (византийски) духовници. Това било решаващо за събора да отсъди, че следва Българската църква да принадлежи юридидически към Константинополския престол. Римските духовници следвало да напуснат България.

Съборът се вслушал и в аргументите на българските представители, които желаели България да има своя самоуправляваща се църква. Решено било да й се даде статут на автономна архиепископия под юрисдикцията на Константинополския престол. Това давало възможност на нашата църква почти самостоятелно да урежда духовния живот и административните въпроси в своя диоцез. На българския архиепископ било дадено право да свиква свой собствен синод, а сам той да се избира пряко от българския синод, в съгласие с владетеля, като Константинополският патриарх само утвърждавал станалия избор. Според правилата на св. Църква вменявало му се в дълг да споменава Константинополския патриарх по време на служби и да взима осветено миро от него.

Статута си на автономна архиепископия Българската църква запазила чак до 917 г., когато след победоносните войни на цар Симеон Константинополската патриаршия й признала статут на патриаршия.

Пръв глава на новосъздадената автономна Българска архиепископия става архиепископ Георги. За него имаме изключително ограничени сведения. Името му се споменава в надпис върху оловен печат от IX в., намерен в Мадара, който казва: „Богородице, помагай на своя раб Георги, архиепископ на България“. Подобен пръстен е намерен в Плиска. Единствено известно за архиеп. Георги е, че издигнал славянина Сергий за епископ в Белград, което станало причина за гневните протестни писма на папа Йоан VIII до св. княз Борис.

Предполага се, че седалището на архиепископа е било в столицата Плиска, където и досега стоят основите на величествена катедрала (Голямата базилика) – една от най-големите в тогавашния християнски свят. Там е намерен и пръстенът с името на архиепископа. Архиепископ Георги остава на върха на Българската църква докъм 885/886 г., когато на поста го сменя архиепископ св. Йосиф Изповедник.

Въздигането на Българската църква на 4 март 870 г. в ранг на автономна архиепископия от най-високата и авторитетна църковна институция – всехристиянски събор авторитетно поставя основите на самостойното ни духовно развитие през вековете, способствало България да се превърне в първостепенен духовен център на Балканите и в Европа. Създават се предпоставки за създаването само след няколко десетки години на самостоятелната ни патриаршия, просветила духовно славянския род и създала през вековете безценни духовни бисери, съхранявани и досега в съкровищницата на християнската святост. http://www.dveri.bg/content/view/12859/29/

Сосипатор:
От тази дата, ни има като народ на небето.

Nordwave:

Архиереите Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски - водачи в борбите за църковна независимост. Мозайка от Синодалната палата
 През юбилейната за Българската православна църква (БПЦ) година – 1140 години от нейното основаване, 150 години от Българския Великден и 140 години от учредяването на Българската екзархия бе издаден първият том на „Летопис на Българската православна църква – история и личности”. Богатството на тази книга е, че освен необходимата историческа част, която разказва за възникването, развитието на БПЦ в нейното историческо битие от IX век до наши дни, представя също патриарха, митрополитите и вторите по ранг след тях – епископите на православната ни църква. Читателят има възможност да се запознае с предстоятелите на Българската църква в миналото – тези, които са я оглавявали в епохата на Средновековието, в периода след създаването на екзархията до наши дни. Вълнуващата разходка из историческо минало на БПЦ е дело на един от най-популярните български историци и богослов – проф.д-р Георги Бакалов, а с предстоятелите на нашата църква от нейното основаване през 870 г. до учредяването на Българската екзархия през 1870 г. ни запознава Стобийският епископ Наум.



Книгата е луксозна, с повече от 3000 цветни илюстрации: храмове, манастири, видни църковни личности, миниатюри, произведения на изкуството, църковни ценности и богослужебни принадлежности, голяма част от които се публикуват за първи път. Текстът е на български и на английски език. Този алманах на БПЦ бе представен неотдавна в Европейския парламент в Брюксел.

„Много време българската идентичност се отъждествяваше с православието, каза в интервю за Радио България проф. Георги Бакалов. Винаги е имало разбиране, че православието в България, което води своето начало от създаването на църквата в 870 г., до наши дни е неразделна част от българското самосъзнание. В този смисъл българите, особено в недалечното минало, са смятали, че може да бъде българин само онзи, който е православен. Това смесване на идентичността като национална принадлежност и принадлежността към вярата е много характерно за нашия регион и поради обстоятелствата, че близо 500 години балканските народи са били управлявани от една верски чужда и културно твърде различна, военно-административна и политическа система, каквато е Османската империя. Българинът се самоизгражда като съзнание чрез своето православие. Там са заложени неговите идеи за държавността и поради факта, че българската църква винаги е била тясно свързана със самата държава. По принцип църквата има душеспасителна мисия. Тя не бива да се ръководи от това каква е етническата принадлежност на архиерея, на какъв език се служи, а само да съдейства за спасението на вярващите. В случая, обаче, има една силна политизация и църквата се свързва с националните и народностните етнически интереси на българите. Това е един модел, който е създаден във Византия и е наследен от нас. Примерно, когато се говори за възхода на Средновековна България във времето на княз Борис, цар Симеон, цар Петър, т. е. „Златния век”, той е златен и по отношение на църквата. Дейците на българската книжовност, създателите на културата са църковни дейци в онази епоха. Това прави присъствието и участието на Българската църква в историята ни като едно неотменимо правило. По-късно, когато България е покорена от Византия в 1018 г., император Василий II Българоубиец запазва автономията на Българската църква и в този смисъл българите преживяват близо 165-годишното византийско владичество много по-леко, отколкото по-късно, когато идва втората катастрофа с падането на България под властта на османските турци, когато е унищожена и независимостта на църквата.

Епохата на Възраждането има три линии: борба за просвета – народностна, българска, борба за самостойна църква и борба за политическо освобождение. От тези три линии две се реализираха. Ние създадохме просветна мрежа, училища, читалища, библиотеки, театрални групи, постановки... Създадохме и Българска екзархия като самостойна автономна църква. Само не успяхме да постигнем политическата независимост със свои средства. Така че, пак виждаме участието на църквата и то в кулминацията на най-високия период, в Българското Възраждане. Българите са усещали, че без независима църква, устроена по традициите на миналото, страната не може да разчита на просперитет в бъдеще. Непрекъснато в нашата история се сблъскваме с този феномен – църквата близо до народните въжделения и държавата”. Периодът на възстановяването на Българската патриаршия в 1235 г. по времето на цар Йоан-Асен II особено привлича научния интерес на проф. Георги Бакалов. „Знайно е, че Калоян подписва уния с римския папа в 1205 г., която практически е валидна до 1235 г. 30 години Българската църква е в юрисдикцията на римския папа. Заради неудовлетворените от договорите с константинополските барони, подписани от Йоан-Асен II, той отхвърля унията и връща църквата отново в лоното на православието чрез една доста дълга кореспонденция с никейския патриарх Герман II, с митрополит Христофор и др. В най-тясното място на Дарданелите, където са били тогавашните градове Лампсак и Галиполи, двете делегации – никейската (константинополската) и българската, се срещат и възстановяват Българската патриаршия. Търново е вече център и личният изповедник на царя Йоаким става патриарх на Търново и цяла България. От там нататък Българската църква става един съществен фактор в източното православие. В края на ХIII и началото на ХIV в. Търново се удостоява с честта на „трети Рим” като единствената свободна столица, останала вярна на православието. Много по-късно тази идея ще се изземе от Москва като Москва – „трети Рим” В периода от ХIII в. до края на ХIV в. Българската църква е водеща в православния свят. Има известни кириарси, които участват много активно в книжовния и духовен живот. Сред тях се откроява Св. Патриарх Евтимий, който, освен всичко друго, извършва и книжовна реформа на българския език – възстановява неговата кирило-методиевска автентичност, която е загубена в многобройните преписи през годините, създава около себе си една школа. В България силен отзвук намира исихазмът – едно модно за ХIV век течение, в което българите имат много силно участие.” Предговорът към „Летопис на Българската православна църква” е написан от вселенския патриарх Вартоломей. Проф. Бакалов обяснява значението на този факт: „Дълго време – от 1872 до 1945 г., Вселенската патриаршия, която е църквата-майка, беше обявила нашата църква за схизматична. Това създава силни затруднения на една православна поместна църква, каквато е българската. Едва след премахването на схизмата, тя можеше да влезе в общение с други православни сестрински църкви и така се стигна до 1953 г., когато отново бе възстановено патриаршеското достойнство на България. Трябваше да минат още години, за да може Вселенската патриаршия окончателно да признае Българската православна автокефална църква. Това, че вселенският патриарх Вартоломей поставя името си в предговор на едно такова издание, е поредно потвърждение за установените добри взаимоотношения между църквата-майка и нашата църква. Ние сме част от голямото православно семейство и това е смисълът на това обръщение.”  Съставител на „Летопис на Българската православна църква” е църковният изследовател Борис Цацов. С желание за съхраняване на историческата памет той се е постарал да издири хората и събитията, олицетворяващи БПЦ в нейния богат летопис, събирал е документи, предмети, както и онези художествени произведения, пресъздаващи значими моменти от историята ни. „Отне ми четири години, споделя Борис Цацов, но и много други хора са спомагали за това – от почти всички епархии от страната, от почти всяка митрополия са предоставили това, което имат като предмети, материали, снимки. 90 на сто от фотографиите, църковните принадлежности не са показвани. Те не са музейни експонати, не се употребяват, защото са стари и лесно повредими. Години отне да се съберат тези неща, но екипът, който прави книгата, е доста голям. Аз съм ги насочвал, но работата е огромна и не може да се свърши от един човек.”  Борис Цацов се е докоснал до хиляди предмети с историческа стойност, но ето към какво има особен респект. „За първи път се публикува Томосът, издаден от Вселенската патриаршия през 1945 г., отменящ наложената през 1872 г. схизма, споделя Борис Цацов. Това е официалното признаване на нашата църква като автокефална. Сега се сещам и за едно енголпие на екзарх Йосиф и само като си представя, че този велик човек го е носил на гърдите си, а аз мога да се докосна до него. След смъртта му то е преминало в неговия духовен син врачанския митрополит Паисий, който го е завещал на Църковния музей.”

Във втората част на първия том от „Летопис на Българската православна църква” са представени кратки биографични бележки и фотографии на всички български архиереи от борбата за независима Българска църква от края на ХIХ век до днес.

По думите на Борис Цацов „Летопис на Българската православна църква” към момента ще бъде в два тома. Идеята е била в първия том – история и личности, да бъдат събрани артефакти, ценности и всички висши духовници на църквата от борбата за независима Българска църква до днес. Вторият том ще включва всички църковно-обществени събития. Събития, свързани с царското семейство, с държавната власт, с културата. Вторият том ще бъде още по-богато илюстриран с много документи.

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100228088/letopis-na-bylgarskata-pravoslavna-cyrkva

Петкан:
Недълго след покръстването на българите от св. княз Борис през 864 година, Българската църква била издигната в ранг на архиепископия. Това станало на 4 март 870 година. Пръв български архиепископ станал архиепископ Йосиф (Стефан). Нейната автономия и международен авторитет нараснали при цар Симеон и св. цар Петър , и на втория всебългарски църковно-народен събор от 917 г. Църквата била прогласена за автокефална (самоуправляема) със свой патриарх - патриарх Дамян. Седалището на Църквата през Първото българско царство е било последователно в Плиска, Преслав, Доростол и Средец.
http://www.pravoslavieto.com/history/12/1018_ohridska_arhiepiskopia/index.htm

Йосиф І или Стефан е първият църковен глава на основаната през 870 г. Българската архиепископия.
Учредяването на Архиепископията е безпрецедентен дотогава случай в историята на православния свят и серия от събития довеждат до него. През 864 г. българският владетел Борис сключва мир с Византия след поредната неуспешна война с Империята. Ако може да се вярва на византийските хронисти (Продължителя на Теофан и неговите многобройни преписвачи, Теофилакт Охридски), победителят му поставя условието да приеме Християнството. Борис покръства официално цяла България и през следващите години предприема редица дипломатически стъпки, за да получи правото да основе собствена българска църква, начело на която стои международно признат архиепископ. Очевидно привлечен от щедрите обещанията в тази насока на папа Николай I, князът на България скоро обръща гръб на Константинополската патриаршия и се сближава с Рим. В периода 866-870 г. България се подчинява на папата, който обаче не изпълнява изконното желание на Борис и пропуска шанса да обвърже трайно новопокръстената държава с катедрата на свети Петър. Вследствие на факта, че папа Адриан II отказва да назначи български архиепископ, настъпва повторно стопляне на отношенията между България и Византия и с новия византийски император Василий I Македонец се водят тайни от Рим преговори за създаването на архиепископия на българите.
Така се стига до IV събор в Константинопол ( известен като VIII Вселенски събор), на който (според доста подробния разказ на Анастасий Библиотекар) пред невярващите очи на папските представители дипломатите на княз Борис открито поставят искането да се откъснат от влиянието на римския понтифекс и отново да преминат към Константиполската патриаршия. След съответното решение на събора, взето на 4 март 870 г., със съдействието на Патриаршията и византийския император са положени основите на Българската архиепископия. Решено е българският диоцез да бъде организиран в отделна от Патриаршията църковна единица и нейният йерарх да получи титлата архиепископ.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%99%D0%BE%D1%81%D0%B8%D1%84_I_(%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D0%B5%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BF)

Петкан:
На 7-ми юни 1901 година, по инициатива на митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски, Светият синод свиква за първи път епархиални събори на свещениците и утвърждава типовия им устав на 27 март 1903 г.


Митрополит Натанаил
(1820-1906)
Митрополит Натанаил е роден като Нешо (Недялко) Стоянов или Станков Бойкикев в село Кучевище, Скопска Църна гора. Негов брат е революционерът Златан Бойкикев. Учи в Кучевищкия манастир, а в 1835 година отива да учи в Самоков.След това продължава образованието си в Прилеп, където заедно с учителя Георги Самуркашев от Велес превежда
„   во простий и краткий язик болгарский   “
антисемитския трактат „Служение еврейско и все злотворение нихно“ на монаха Неофит, отпечетан в 1838 година от Теодосий Синаитски...
През септември 1872 година Натанаил е ръкоположен за пръв митрополит на Българската екзархия в Охрид, но получава берат през 1874 година. В 1873 година издава в Цариград „За Юстинианови права на Охридска архиепископия или за църковна независимост и самостоятелност на Охридско-Българско священоначалие“. Заедно със секретаря си Стоян Костов изготвят подробно изложение, относно злоупотребите на османската власт. Документът е подписан и подпечатан от представители на Охридската кааза и изпратен до Цариградската конференция от 1876-1877 година.[4] При избухването на Руско-турската война в 1877 година заминава за Цариград. Взима участие в организирането на Кресненско-Разложкото въстание през 1878 — 1879 година. В адрес от 15 юли 1878 година съобщава на княз Александър Дондуков-Корсаков за опожарени села, убийства, насилия, изнасилвания на девойки и жени в Битолско, Охридско и Прилепско. В писмо от 24 юли 1878 година до Иван Аксаков описва политическата ситуация в Македония, положението на
„   македонските българи, които ежедневно, ежеминутно в продължение на пет века са претърпели повече от всички убийства, насилия, тъмници, насилствени смърти, грабежи, отнемане на собствеността и съвършено поробване.[5]   “
Натанаил се оплаква на Аксаков, че в Берлинския договор няма и помен за македонските българи, които са участвали равностойно в борбата срещу поробителя. Преследвано от турците, клеветени от гръцките пропагандисти, македонските българи са принудени да бягат към България.[6]


Натанаил през 1906 година. Източник: ДА "Архиви"
Установява се в София, а по-късно във Враца и Ловеч. В 1880 година е освободен от Охридската митрополитска катедра, тъй като връщането му в Османската империя става невъзможно поради участието му в Кресненското въстание. От 1880 до 1891 година е ловешки, а от 1891 година до смъртта си е Пловдивски митрополит.
Натанаил Охридски е действителен член на Българското книжовно дружество. Използва псевдонимите Н. Богдан, Един Задунаец, Богомолец, Богдан.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9E%D1%85%D1%80%D0%B8%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B8
...

...
http://www.promacedonia.org/bmark/no/index.html

Navigation

[0] Message Index

[#] Next page

[*] Previous page