България и българите > Информационен център - Македония

Македонски поети, писатели и публицисти

<< < (2/2)

Nordwave:
Вениамин Миланов Тошев (5 март 1915 – 7 януари 1988) е български писател, основоположник на македонската литература, останал в литературата и историята с псевдонима Венко Марковски, даден му от Теодор Траянов. Венко Марковски е баща на писателя Миле Марковски.



Марковски е роден в Скопие по времето на Първата световна война. Семейството му произхожда от град Велес. Фолклористът и общественикът Коста Църнушанов пише за „железния български дух“ на фамилията, за по-голямата сестра Параскева (свързана с ВМРО), за влиянието на Иван Вазов, Петко Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов, сборника на братя Миладинови върху младия Марковски. Венко Марковски активно се занимава и със събиране на български народни песни.

Венко Марковски израства като българин. Националното му съзнание остава непроменено и от факта, че учи в сръбско училище (тогава във Вардарска Македония други училища няма). По това време българите във Вардарска Македония са подложени на асимилация от властта на кралска Югославия. Българите са обявени за „сърби“ от официалната пропаганда.

Младият Венко събужда подозренията на властите и през 1937 г., след като известно време се крие в Белград, той пристига България.

Още с идването си в София, младият поет е забелязан от македонската българска емиграция, а в списанието „Илюстрация Илинден“ са отпечатани негови стихове – те са написани както на родния му диалект, така и на литературен български език. Отзивите за творбите на Венко Марковски са добри. Високо е отличена творбата „Акорди на вечността. Данте Алигиери“ (сонетен венец). Теодор Траянов отбелязва, че „...сонетният венец на младия Венко Марковски е наистина едно голямо поетическо постижение...“ Този успешен дебют е последван от първата книга на поета, „Народни бигори“ (1938 г.), чийто предговор е написан от академик Стефан Младенов, който споменава „... българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългарския литературен език.“

Поради увлеченията си по марксизма, Венко Марковски попада в клопката на македонизма. Както споделя самия Венко Марковски, той сам изпитва върху себе си „... експеримента как от българин се прави македонец. От Скопие дойдох българин, в София станах македонец...“ От 1941 година нататък той сам убеждава стотици, а чрез творчеството си и хиляди македонски българи, че не са българи... Заедно с много тогавашни български комунисти критикува „великобългарския империализъм“ и „българската буржоазия“. На такива позиции е Венко Марковски в лагера „Еникьой“, където е изпратен като опасен за сигурността на българската държава комунистически функционер.

Войнстващ македонист е и по време на участието си в комунистическата въоръжена съпротива през 1943–1945 г., както и когато се включва в изграждането на новата югославска република Македония. Години по-късно Венко Марковски променя позициите си:

    От един народ създадохме ний два народа. От език един направихме езика два.
    В името на истината бранехме заблуди. Стар ярем разбивахме. Ковехме нов хомот.
    На България без жал делехме небосвода. Хвърляхме позор на майка с майчински слова...

        („Предания заветни“, песен втора)

Независимо, че в Скопие е имал високо обществено положение, че е можел да има още по-високо в перспектива, Венко Марковски се отказва да поддържа тезата на македонизма. Интелектуалецът дълбоко в себе си не може да приеме бруталния дух, който „... в Повардарието владей“.

Преследванията, арестите и изтезанията над невинни хора, обвинявани от новата власт, че са „бугараши“ и „фашисти“; насилието над истината за исторически събития, процеси, личности... Просветлението за поета настъпва именно чрез словото, езика, азбуката... Марковски участва в заседанията на АСНОМ и в комисиите, работещи за създаването на македонския литературен език и в кодифицирането на новия език чрез новата македонска азбука. Буквата „Ъ“ (ер голям), за която Марковски се бори в езиковата комисия, изработваща „македонска азбука“, е отхвърлена от ЦК на Югославската комунистическа партия.

Постепенно творецът изпада в изолация, смелите му сатирични стихове срещу новоизлюпените македонски партийни величия му навличат гнева и отмъщението на режима. Верен на комунистическите си разбирания и идеализъм, Марковски не приема разрива на Тито със Сталин, на Югославия със СССР и другите комунистически държави, включително и България. Осъден е през 1956 г. и изпратен за пет години в концлагер Голи Оток – място, в което затворниците са поставени при крайно тежки условия.

Самият Марковски пише:

Тази нявгашна земя на чест – сега е стреха на позор нечуван и невиждан геноцид.

В мемоарна серия на Колумбийския университет в Ню Йорк са публикувани спомените на Венко Марковски за Голи Оток – „Островът на смъртта“, с което той изненадва управляващите не само в Македония, но и в самата България. Младен Сърбиновски в споменатата по-долу своя пиеса е пресъздал този момент от биографията на поета в една оригинална сцена — срещата на Марковски с Лазар Колишевски. Със свойственото на своята каста „бащинско“ високомерие партийният ръководител заявява:

„... Виж, Марковски, ти си наш човек (...). Партията уважава твоето творчество и всичко, което си направил за Македония, но не може да преглътне... та дори и когато става въпрос за големия Венко (...) Имаш и големи грехове, и големи заслуги. Защо продължаваш по старому? (...) От теб се иска открита самокритика за цялостното ти поведение и за вредите, които си нанесъл на партията, на Македония и на социализма (...) Придобиваш статут на държавен поет с всичките привилегии: автомобил, шофьор....“

(Младен Сърбиновски. Македонският Фауст. София, изд. „Труд“, 1997)Оригиналният текст на пиесата

Венко Марковски обаче устоява на изкушението, макар то със сигурност е можело да го превърне в „патриарх“ на македонската литература, още повече, че преди лагера (а дори и когато го заклеймяват като „предател“, „враг“ и т.н.) стиховете му владеят сърцата и умовете на младежта. Както докладва на Колишевски една от героините в същата пиеса („Активистката“) „... не можем да отвикнем младите от неговите песни (...), за тях той се е превърнал в мит...“ Но убедеността на властниците, че поетът сам ще разруши мита за себе си и ще поеме отново в „правилната посока“ удрят на камък. Венко Марковски успява да намери убежище отново в България.

Към висините пътят с тръне е покрит. Голготата се храни с мъки и ридания. Ликът на истината е с лъжи обвит.

Така започва едно стихотворение на Венко Марковски в книгата „Истината е жестока“ (1968).

„Кръвта вода не става“ показва Венко Марковски именно в стихията му на борец за истината. Повод за написването на книгата е излизането на тритомната т.нар. „История на македонския народ“ (Скопие, 1969), пълен с противоречия основополагащ документ на македонизма въобще.

ген. Вазов:
Най видния сте го забравили-Димитър Талев!

Hatshepsut:
Най-добрите млади македонски писатели пристигат в България за среща с читатели


Шестима популярни, четени и награждавани млади македонски писатели ще се срещнат с читатели на 3 април (понеделник) от 18.30 ч. в салона на Културно-информационния център на Република Македония на ул. Оборище 7. Заради техния талант и умение да пишат съвременната македонска литература преживява истински бум. Книгите им са много четени и превеждани. И шестимата вече са издадени на български. В бъдеще предстои издаването и на другите двама големи автори от същото поколение – Ненад Йолдески и Игор Станойоски. Фросина Пармаковска (родена 1985) е младата надежда на днешната македонска литература. Авторка е на три книги, най-новата от които, „Отброяване”, ще излезе съвсем скоро в Македония. През 2015 г. романът й „Вишнева хроника“ (излязъл на български в издание на „Персей“, превод Таня Попова) е финалист за най-престижната литературна награда в Македония – „Роман на годината”. Това е роман за съзряването, любовта и случайността, която се превръща в съдба. Вълнуващ, откровен и трогателен, той разказва историята на един млад човек. Детството е най-щастливият момент в живота му, когато опознава света и хората, среща и своята първа и най-голяма любов. Пакостливата, но ранима и чувствителна Ана се превръща в мечтата му за щастлив семеен живот сред вишнева градина. И когато загубва най-близкия си човек, единствено търсенето на изчезналата Ана ще може да го извади от черната тъма, в която попада. И той тръгва да я търси из Европа, докато не открива дирите ѝ в Париж...

Давор Стояновски е роден на 8 март 1987 година в Скопие. Дипломира се в катедрата по македонска и южнославянска филология. Твори почти във всички литературни жанрове. За своята театралната пиеса „Бунтът на времената” получава международната награда „Ане Франк”. „Безименна лунна соната” е дебютният му роман, който е финалист за наградата „Роман на годината“. Преди няколко дни Давор Стояновски спечели тази награда с новия си роман „Събирачи на пепел“. В „Безименна лунна соната” (на български издаден от „Изида“, превод Таня Попова) се преплитат и допълват две истории. Първата е за двама нещастни съпрузи, които след преживяна огромна лична трагедия вземат и отглеждат бебе, намерено на сметището, без да го регистрират по надлежния ред в съответните институции. Втората пък се съсредоточава върху необикновената съдба на интелигентния, талантлив и саможив Йон, който крие една голяма тайна за себе си, която разкрива пред момичето, в което е влюбен. Любимата му поразително прилича на учителката му по пиано от детството му, която тайно е обичал. Петър Андоновски (р. 1987) прави дебюта си в модерната македонска проза с краткия, но впечатляващ роман „Очи с цвят на обувки“, донесла му номинация за наградата „Роман на годината”, а през 2016 г. спечели тази награда с романа си „Тялото, в което трябва да се живее“. Вече е издаден на български „Очи с цвят на обувки“ („Персей“, превод Димо Бонев) – четивен и майсторски написан роман за сблъсъка на безобидната мания на един човек със страховете на друг, трупани с години. Ема е учителка по литература, чиято мания са чистите мъжки обувки. Когато забележи такива обувки, тя започва да следи собственика им, без да застрашава неговото ежедневие. Бащата на Ема, вече пенсиониран генерал, цял живот е смятал, че добрият генерал е първо генерал у дома и цял живот е издавал заповеди към Ема, една от които е дъщерята да почиства обувките. Оттук Ема развива фетиш към чистите обувки, като неин психологически опит да осъществи идеала за „добрата дъщеря” – перфектното дете на деспотичния баща. Но един ден случайно попада на мъж със съвършено чисти обувки и проследяването му става единственият смисъл на живота й. Нестор е писател, романът на който е бил погрешно прочетен и интерпретиран по време на комунизма като противодържавен, след което авторът е осъден на шест години затвор. Когато е освободен, Нестор заживява усамотено и в постоянна параноя от тайните служби. Сега манията на Ема се сблъсква със страховете на Нестор и ситуацията излиза извън контрол. Живко Грозданоски е роден през 1986 година в Кичево. Живее и работи в Скопие. Автор е на книгите „Пясък и коприна” (поезия 2005), „Отпечатъци върху кубчета лед” (кратки разкази, 2009), „Приказки за тревите” (разкази 2011). Книгата му „Куфар за трима” е номинирана за наградата „Роман на годината“ през 2015 година. Преводач е от италиански на произведения от А. Барико, И. Звево, Е. Монтале, Н. Аманити. В „Куфар за трима” („Персей“, превод Таня Попова) млад човек, мразещ сапунените сериали, сам се оказва принуден да заживее в такъв. Трима трябва да пренесат голям куфар с опасен товар. Една невинна, измислена разпра прераства в гражданска кауза, медийна новина и политическа манипулация. Авторът осмива по фин, но и безпощаден начин малодушието, наивността, страха и глупостта на обикновения средностатистически гражданин, за когото емоциите са скъпо удоволствие и са в недостатъчно количество. Вера Калин (псевдоним на Верче Карафилоска, родена през 1994 г.) прави своя пробив в литературата с първия си роман - „Бездомникът със златния часовник“ (издание на „Изида“, превод Мариян Петров). Той вече има няколко издания и се радва на голям успех, а създателката му получи наградата за най-четен автор. Млад бездомник случайно става свидетел на кървава свада, в която успява да спаси богат бизнесмен, рискувайки собствения си живот. Когато идва в съзнание на следващия ден, се оказва в топла и чиста постеля, обграден от грижи и внимание. Благодарният бизнесмен му дава шанс за различен живот от този, който е водил дотогава. Облича го в скъп костюм, наема му учители, които не само да го образоват, но и да го научат на държание и обноски, назначава го на висок пост. Но каква е цената на това? Особено когато става въпрос за твърде много пари и ситуацията се обърка от една непозволена любовна връзка…

Михайло Свидерски е сред младите дарования на Република Македония. Още с първия си роман „Бяло и Червено” предизвиква интереса на читателите и специалистите. Книгата е отличена с престижна национална награда през 2014 г. Тя е издадена на български в издание на „Изида“, превод Димо Бонев. Михайло Свидерски изгражда динамичен и драматичен сюжет, в който героите са в постоянно движение и в постоянен конфликт с окръжаващата ги враждебна действителност след Октомврийската революция в Москва, в Киев, в Крим и в Истанбул, така и след скок във времето – през 1950 г. в Битоля и 1951 г. - в югославския концлагер на остров Голи Оток. Жестоките кръвопролития и братоубийствените политически противопоставяния са в основата на нравствения катарзис на главния герой, от чието име е повествованието.

Прочети още : https://www.actualno.com/books/naj-dobrite-mladi-makedonski-pisateli-pristigat-v-bylgarija-za-sreshta-s-chitateli-news_603028.html
© Actualno.com

Навигация

[0] Списък на темите

[*] Предходна страница

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 
Премини на пълна версия