България и българите > Информационен център - Македония

Македонизъм в документи

<< < (2/9) > >>

Nordwave:
М Е М О Р А Н Д У М
од Бугарскиот културен клуб – Скопје во врска со спорот за името меѓу Македонија и Грција

Испратено до:
- Претседателот на Република Македонија;
- Премиерот на Владата на Република Македонија;
- Министерот за надворешни работи на Република Македонија;
- Претседателите, премиерите и министрите за надворешни работи на Албанија, Австрија, Белгија, Бугарија, Кина, Хрватска, Чешка, Франција, Германија, Грција, Унгарија, Италија, Холандија, Норвешка, Полска, Португалија, Романија, Русија, Словенија, Шпанија, Шведска, Турција, Велика Британија, САД преку амбасадите на соодветните земји;
- Претседателот на Европската Комисија преку г-н Erwan Fouere;
- Претседателот на ООН и г-н Метју Нимиц преку г-ѓа Марија Луиза Силва Мехиас од канцеларијата на ООН во Македонија;
- Генералниот секретар на НАТО преку генерал Стојан Генков од канцеларијата на НАТО во Македонија;
- Претседавачот на ОБСЕ преку амбасадор Џорџо Радикати од мисијата на ОБСЕ во Македонија;
- Медиуми


I. Вовед

На последниот НАТО самит одржан во Букурешт, Романија, Република Македонија не беше поканета да стане членка на НАТО како резултат на спорот со името, кој беше наметнат од Грција на меѓународен план.

Бугарскиот културен клуб – Скопје има мнение дека со ова Грција се стреми да добие меѓународна верификација за нејзината долгогодишна политика на денационализација, терор и културна асимилација против македонските Бугари.

Овој меморандум за своја основа го зема документот „Кипарскиот проблем и Македонија – Експозе за грчкото потиснување на нејзините малцинства“, подготвен од делегатите на 35-тата МПО конвенција одржана во 1956 год. во Питсбург, САД, како и „Бугарската политика спрема Република Македонија“ од професор Љубомир Иванов, претседател на Атлантскиот клуб на Бугарија и претседател на фондацијата Манфред Вернер. Меморандумот има цел да ги запознае меѓународната заедница за вистината на Македонија и да даде свои препораки за стабилноста на Балканскиот регион.

II. Историска основа

Македонското прашање беше воведено на меѓународна сцена по Берлинскиот договор, кој беше ревизија на Сан-Стефанскиот договор. Формирањето на Македонското ослободително движење беше последица на Берлинскиот договор и се стремеше за слобода на сите луѓе во Македонија кои по Берлинскиот договор останаа под турско ропство. Слоганот на Македонското ослободително движење беше „Македонија на Македонците“, идеал кој се засноваше врз демократски принципи, каде што слободата и човековите права би биле гарантирани за сите етнички и религиозни групи – Бугари, Грци, Албанци, Турци, Власи, Евреи итн.

Овој широк мулти-етнички концепт за конституирање на географскиот регион на Македонија како Швајцарија на Балканот беше искрено понуден на македонските Грци. За жал, Атина не го прифати овој мирољубив концепт, туку ја претпочиташе „мегали“ идејата за голема Грција. По Букурешкиот договор, 51% од македонската територија беше анексирана од Грција. Започнувајќи од 1913 година, политиката на континуирано етничко чистење, протерување и присилна асимилација беше применувана врз Бугарите кои беа доминантна етничка група во анексираниот дел. Во додатоците кон овој меморандум се дадени некои факти за политиката на Грција и Србија кон македонските Бугари.

Од 1912 година па до 1922 година во јужна Македонија, Грците беа 220,000 во споредба со 350,000 Бугари и десетици илјади Власи. Нема да се впуштаме во детали со тоа што ќе се повикаме на статистика составена од компетентни и авторитетни учени и образовани нации. Само би рекле дека и турските статистики ги потврдуваат нашите тврдења. По 1922 година, грчката влада насилно ги пренесе во Македонија грчките бегалци од Мала Азија. Протерувањето на Бугарите и Власите од нивните вековно стари населби и домови не е постапка на правичност и уште помалку морална постапка; тие сè уште имаат ревносна желба да се вратат во нивната татковина, под услов дека им се загарантирани слободата и демократскиот начин на живот.

Сведоштвата дека Бугари живееле во јужна Македонија се многубројни. Многу од овие сведоштва се од грчки извори. Тука, ние ќе дадеме внимание само на некои од нив кои се од меѓународен политички карактер, занимавајќи се со проблемите на бугарските жители од Македонија:

1.Во 1876 година, амбасадорската конференција на Големите сили во Константинопол одлучи да создаде во границите на Турција, две автономни провинции со „предоминантно бугарско население“. Во западната провинција, со Софија како нејзин главен град, речиси сета Македонија беше вклучена. Големите сили кои учествуваа на оваа конференција беа: Австро-Унгарија, Англија, Франција, Германија, Италија, Русија и Турција.

2.Во 1859 година, Бугарите од некои места во Македонија, особено оние близу до градот Кукуш, сместен 65 километри од Солун, испратија петиција до Папата, барајќи да бидат примени под покровителство на Католичката црква. Тие повеќе не можеа да го издржат духовниот јарем и асимилациониот процес на Грчката православна црква под која ги постави султанот на Турција, заедно со други балкански народи пред пет векови. Примајќи ја нивната петиција со добра наклонетост, Папата веднаш ги увери дека тие ќе бидат во можност да имаат бугарски свештеници и исто така ќе им биде дозволено да го употребуваат бугарскиот јазик во црковната служба. Документите кои се однесуваат на овој специфичен настан се познати на сите учени кои, повеќе или помалку, изучувале балканска историја.

3.Сè до 1767 година во градот Охрид (југозападна Македонија) суштествуваше Охридската бугарска архиепископија, позната низ балканската средновековна историја. Таа беше признаена со оваа титула дури и од грчкиот патријарх од Константинопол. Во претходно споменатата година, преку интриги и инсистирање од страна на грчкиот патријарх, Бугарската архиепископија во Охрид беше укината од турската власт. До 1767 година, исто така, некои од црковните достоинственици во јужна Македонија беа именувани како „бугарски“. Еден од нив е владиката на Костур; тој беше духовниот водач на најјужниот дел на Македонија кој се граничи со Тесалија.

4.Сите сведоштва на протестантските религиозни мисионери во Македонија, во втората половина на XIX век, зборуваат само за Бугари, а не за други славјани во јужна Македонија. Два мисионерски весника објавувани во тоа време, „The Missionary News From Bulgaria” и „The Missionary Herald”, особено се богати со документација. Информациите обезбедени од протестантските мисионери елоквентно зборуваат за енергичните напори направени од грчката црква да го грцизира бугарското население во Македонија.

5.Во 1870 година султанот на Турција објави декрет (ферман) со кој му даде на бугарскиот народ право да организира своја национална црква на чие чело ќе биде егзарх. Членот 10 од ферманот набројува епархии кои Бугарскиот егзархат би имал право да ги содржи. Една од овие епархии е велешката, која го опфаќа центарот на Македонија.

Овој декрет, исто така, содржи одредби со кои други бугарски епархии можат да бидат формирани. За да се основа нова епархија, потребно е дво-третинско мнозинство за секоја предметна провинција. Сите Бугари од Македонија, јужно дури до Тесалија, гласаа за нивниот национален бугарски егзархат. Важно е да се наведе дека во борбата против грчката црква, која беше почеток на бугарското национално в’зраждане, Бугарите од Македонија зедоа значаен дел. Како што веќе беше споменато претходно, во македонските области, кои беа поставени под грчко владеење во 1912 година, имаше 378 бугарски цркви.

6.На 5 август 1913 година, членовите на Американската протестантска мисија на Балканот им испрати на Големите сили протест за ситуацијата во Македонија чија територија беше окупирана од Србија и Грција. Во протестот беше нагласено изјавено дека најголемиот дел од македонското население по потекло и јазик е неразделив дел од бугарскиот народ. Во еден негов дел се тврди дека: „Библијата беше преведена на современ говорен бугарски јазик и беше распространувана низ цела Бугарија, Македонија и Тракија“. Исто така, јазикот на кој се проповеда на „сите собирни места е бугарскиот“.

Ова писмо беше потпишано од следните истакнати мисионери: J. F. Clarke, доктор по теологија, мисионер во Европска Турција за 54 години, J. W. Baird, доктор по теологија, мисионер во Европска Турција за 40 години и Robert Thomson од Единбург, мисионер за 30 години во Константинопол и Европска Турција.

7.На 11 декември 1918 година, беше испратена телеграма до Претседателот на САД, Woodrow Wilson, од членови на Бордот на американски мисионери, Leroy F. Ostrainder, Lyle W. Woodruff и H. E. King. Тие го истакнаа фактот дека голем дел од популацијата на Македонија е бугарска по потекло, јазик, обичаи и формира неразделив дел од бугарската нација чија територија се протега од Скопје и Охрид, па сè до Драма.

8.Постоењето на странски училишта во Македонија чии ученици беа Бугари е самото за себе сведоштво дека таму живееле етнички Бугари. Едно од најпознатите странски училишта во Македонија беше средното училиште Zaytinlak, близу Солун. Во него беа вработени француски учители од Редот на лазаристите. Ова угледно училиште беше затворено веднаш откога Грција ја окупира јужна Македонија.

9.Меѓународната комисија за истражување, која што ја спроведе нејзината работа на Балканот во името на Карнегиевата фондација за меѓународен мир, издаде во 1914 година том во врска со резултатите од своите истражувања под насловот „Извештај на Карнегиевата меѓународната комисија за истражување на причините и водењето на Балканските војни“. Авторите на овој Извештај зборуваат единствено за Бугарски Славјани кои живеат во Македонија вклучувајќи ги и јужните области, сега завладеани од Грција. Комисијата не споменува други славјански групи. И покрај тоа што истражувачката Комисија не дејствуваше под закрила на Големите сили, заради авторитативниот карактер на нејзините членови, нејзиниот Извештај ќе остане важен засекогаш. Следните лица беа членови на Комисијата: Австрија – д-р Joseph Redlich, професор по јавно право на Университетот во Виена; Франција – Baron d’Estournelle de Constant, сенатор, Претседател на Комисијата, г-н Justin Godart, правник и член на Комората на пратеници; Германија – д-р Walter Schucking, професор по право на Университетот во Марбург; Англија – Francis W. Hirst, Esq., уредник на The Economist, д-р H. N. Brailsford, новинар; Русија – професор Paul Milyukoff, член на Думата; САД – д-р Samuel T. Dutton, професор на Teachers’ колеџот, Универзитет Колумбија.

10.На 29 септември 1924 година, Калфов и Политис, во името на Бугарија и Грција, потпишаа протокол за заштита на бугарското малцинство во Грција. Протоколот, исто така, беше потпишан од Секретарот на Друштвото на народите. Друштвото на народите сметаше дека постигнатиот договор е голем успех. Но, Грција не успеа да го почитува својот потпис, па на 14 март 1925 година Друштвото на народите, преку специјален предлог, ја осуди нејзината постапка.

11.Во 1924 Друштвото на народите испрати меѓународна комисија да ја востанови вистината за убивањето на 14 Бугари близу до селото Тарлис, во Македонија под грчко владеење. Масакрот, извршен од грчките власти, се случи на 27 јули 1924 година, а тоа е едем месец пред да истече периодот на емиграција. Било очигледно дека грчките власти се надевале да ги заплашат бугарските жители и да ги присилат да емигрираат.

Меѓународната комисија, која ја утврди вината на грчите власти, беше составена од следните лица: M. de Roover, Претседател на комисијата и делегат од Белгија, полковник Corfe, делегат од Англија, двајцата претставници од Друштвото на народите; градоначалникот Sanders, главен на Поткомитетот за емиграција стациониран во Солун, и M. Lagrange, Белгиец, секретар на мешовитата комисија. Таму, во дополнение, беа и грчкиот министер Tsorbadzis, делегат од Грција и г-н Робев, делегат од Бугарија.

III. Република Македонија

Македонската нација се формира како реализација и еволуција на српска политичка конструкција, објавена за прв пат во 1889 година, поддржана со едно решение на Комунистичката интернационала во Москва во 1934 година и остварена после 1944 година во делот на историско-географскиот регион Македонија (околу 36% од нејзината вкупна територија), познат како Вардарска Македонија, вклучен во територијата на Југославија и управуван од Комунистичката партија на Југославија. Македонистичката доктрина беше наметната во Вардарска Македонија со специфичните методи и средства за една тоталитарна комунистичка држава: терор и репресии врз луѓето кои се сметале Бугари (30000 стрелани и 120000 испраќани во логори и затвори), пренапишување на историјата преку образованието и медиумите; фалсификување на автентични документарни свидетелства и артефакти, и преправување на историските споменици (натписи врз цркви, манастири, гробови и слично).

Од времето на нејзината независност во 1990 година, Република Македонија сè уште живее со концептот на Тито за посебен македонски народ што беше применувано со сила за време на српската доминација во Југославија. По распадот на Југославија, овој концепт продолжува да ги држи политичарите и многумина од граѓаните на Република Македонија - жртви на вештачки историски интерпретации за нејзиното потекло и наследство. Република Македонија и посебно македонските Бугари се жртви на историски фалсификати наметнати од Србија и Грција, кои можат секогаш да го дестабилизираат балканскиот регион.

Со други зборови, во условите на независност, утврдувањето на посебна македонска нација продолжи не врз основа на признавање и прифаќање на вистинското историско минато на населението на Вардарска Македонија, тука врз претходната основа на фалсификување на тоа минато и проектирање на процеси, поврзани со одредена територија и одреден период (Вардарска Македонија во рамките на Југославија, 1944-1991 година) во други територии и други времиња. Доколку историјата на населението на Република Македонија има нешто заедничко со историјата на соседните земји, овој проект на пренапишување на историјата (назад до В`зраждането, средновековието, па дури до античноста) со цел да се нагоди историската национална идентичност на населението на Република Македонија на денешната, директно ја погодува и во суштина се обидува во некој степен да ја предефинира историската, а оттаму и современата национална идентичност на соседните народи - и најмногу бугарската - нешто што нормално тие народи го сметаат за категорично неприфатливо.

Грција пак, од своја страна не случајно и не без сметка го отвори спорот околу името, со што им фрли ракавица не само на Република Македонија, туку истовремено и на НАТО, на Европската заедница, на ООН, на САД и Русија. Проблемот е во тоа што ниту НАТО, ниту Европската заедница, ниту ООН успеаа да ја разберат оваа византиска игра на Грција. Со вака режираниот спор за името, Грција се стреми уште повеќе да ја зацврсти позицијата на Владата на Република Македонија околу македонскиот идентитет (но строго на антибугарска основа и, се разбира, со помош на теоријата за потеклото од Александар Велики), кое што истовремено значи и запазување на српската контрола врз политиката, историјата, духовноста во нашата млада држава и одвраќање од евентуалното зближување меѓу Република Македонија и Република Бугарија. А тоа пак значи Република Македонија да влезе во евроатлантските структури заедно со Србија и тоа кога Грција ќе реши дека е најзгодно за неа. Многу индикации говорат дека Грција има и план Б: распаѓање на Македонија по етничка линија со македонските Албанци и нејзина поделба на тој начин што Грција и Србија повторно да се соседни држави кои што ќе граничат помеѓу себе.

Парадоксот е во тоа што Грција спротивно на своите декларации за решавање на спорот, всушност многу го посакува тврдиот и непопустлив став на владата на Република Македонија!

IV. Заклучок

Не постои валидна правна оправданост за Грција, заснована на поседувањето на дел од географската област Македонија, да бара некакви права со кои ќе го диктира името на остатокот од Македонија, каде што живеат граѓани кои ја избрале политичката судбина да бидат независни. Од правна гледна точка, името на една независна земја стои повисоко од името на провинција во друга земја. Релевантен пример: Бугарија има провинција која се нарекува „Пиринска Македонија“ меѓутоа, сепак, Бугарија ја признава Република Македонија под нејзиното уставно име.

Исто така, не постои валидна историска оправданост за Грција да ја наметнува употребата на името „Славо-Македонци“ и покрај тоа што грчката наука многу добро знае за кој народ станува збор. Тоа е уште еден доказ за политиката на денационализација која се применува од страна на Грција и вообичаено оди во чекор со „античката теорија“ дека потеклото и наследството на граѓаните на Македонија е поврзано со Александар Велики.

Дека оваа теорија има длабоки корени во грчката политика кон Македонија, може да се забележи од обраќањето на митрополитот Каравангелис кон Коте од Рулја, кој е извршител на убиството на борецот за слобода Лазар Поп Трајков. Во своите спомени насловени како „Македонската борба“, митрополитот Каравангелис пишува:

„Вие сте Грци уште од времето на Александар Велики, но поминаа Словените и ве словенизираа. Вашиот изглед е грчки и земјата што ја газиме е грчка. Затоа сведочат и спомениците што се скриени во неа, и тие се грчки и монетите што ги наоѓаме се грчки и натписите се грчки.“

Денес, грчката политика мудро ја користи оваа теорија: од една страна, подарувајќи ја како „данајски дар“ на пост-комунистичка Македонија и, од друга страна, искористувајќи ја сред меѓународните влијателни кругови како изговор дека Република Македонија ја краде грчката историја; и дека има територијални претензии кон Грција. Според тоа, ако се земе предвид дека Грција е најголемиот увозник на оружје во светски рамки за 2007 година (Financial Times, 16 април 2007 година), логично е да се постави прашањето дали ова не е подготовка на политичка агресија (претензија над името е претензија за земја – Nomen est Omen), за „легитимна“ закана со оружје.

Од тие причини, ние и’ препорачуваме на Македонската влада:

1.да ја промени преамбулата на Уставот на Република Македонија така што сегашната формулација ќе се замени со одредбата дека „Република Македонија е држава која припаѓа на сите нејзини граѓани“.

2.да ја напушти својата доктрина дека граѓаните на Република Македонија се потомци на Александар Велики. Александар треба да биде оставен како културно наследство на сите држави на Балканот, а не да е основа за создавање на национални доктрини.

3. да го реформира образовниот систем во кој историјата ќе се предава врз основа на автентични историски документи, а не политички и идеолошки интерпретации.

4.да гo земе предвид фактот дека Бугарите од Вардарска и Егејска Македонија, според принципите на Општеството на народите во Женева, до 1944 година беа третирани за бугарско национално малцинство во Југославија и Грција.

5. во преговорите со Грција да ги земе предвид:
- конвенцијата за размена на бегалци од 1919 склучена меѓу Грција и Бугарија;
- договорот Калфов-Политис од 1924 година за заштита на бугарското малцинство во Грција;
- финансовата спогодба Молов-Кафандарис од 1927 година која ја прецизира претходно споменатата конвенција;
- согласноста на двете страни, Бугарија и Грција, од 1963 година, дека спорните прашања за размената на бегалците, поврзани со горните спогодби, и претензиите за имоти што произлегуваат од нив, се разрешени со еден сеопфатен договор.

6. да ги зацврсти економските и културните врски со сите соседи, особено со Бугарија и Албанија, без наследените предрасуди од историјата, и да го усвои и примени бугарското искуство кон членството во НАТО и ЕУ.

7. да го признае независно Косово колку што е можно порано и да поднесе молба до НАТО за стационирање на американски, бугарски и турски НАТО трупи на границата со Косово и Србија.

Истовремено, ние и’ препорачуваме на Република Бугарија:

1. да продолжи да ги поддржува идеалите на ВМРО за слободна и независна македонска држава.
2. да земе активно учество во „спорот“ со името и да го разјасни етничкиот карактер на Македонија на релевантните меѓународни организации и посебно на меѓународното дипломатско и академско општество.
3. како член на Европската Унија, да се грижи за заштитата на човековите права на Бугарите во Грција, заштита на бугарските топоними, да помага за основање на бугарски училишта и реконструкција на старите бугарски цркви и бугарски гробишта.

Нашето искрено убедување е дека името Република Македонија е единственото можно решение за спорот со името, под услов дека се загарантирани правата и можностите на македонските Бугари и на сите граѓани кои живеат во Република Македонија.

Во изложувањето на овој меморандум, ние искрено се надеваме дека високите места до кои тој се испраќа, ќе направат во името на балканската стабилност, човековиот углед и христијанските принципи сè што е можно за да се зачува името Република Македонија и историската вистина за нејзиниот народ.

Искрено ваш,
Лазар Младенов
Претседател на Бугарскиот културен клуб - Скопје

Nordwave:


Названието  "Български народни песни"  достатъчно красноречиво показва, какво е било националното самосъзнание на Константин и Димитър Миладинови, великите български възрожденци от град Струга.  Днес тяхното име се цитира в Скопие като име на македонски национални будители. Интересно е защо техният епохален труд "Български народни песни" там  излиза под всевъзможни заглавия, никога не е претърпял фототипно издание, а оригинално копие на книгата стои в къщата-музей на братята отгърнат, за да не се види заглавната страница.

Що се отнася до съдържанието на  самата книга, ето какво пише Константин Миладинов:

"Песните започнахме да ги събираме от секакви страни на Западна Болгария, т.е. от Македония например от Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места още и от Източна Болгария"

В сборника влизат много песни и от български краища извън Македония ( Софийско, Панагюрско и др.). The name Bulgarian Folksongsis eloquent enough to demonstarte what the national consciousness of Constantine and Dimitar Miladinov was. Today, the name of the great Bulgarian National Revival figures from the town of Struga is oftentimes quoted in Skopje as a name of  pioneers of the  "Macedonian national awakening". It is interesting though why their epoch-making work Bulgarian Folksongs has been constantly edited there under titles of all kinds, has never been edited in its original version, and the authentic copy of the book  found in the  museum of the Miladinovs in Sturga is opened so nobody can see its frontpage.
 
As far as the contents of the book is concerned, this is what Constantine Miladinov himself writes:

"We have begun to gather the songs from various places in Western Bulgaria, i.e.  from Macedonia -the regions of Ohrid, Struga, Prilep, Veles, Kostur, Kukush, Strumica, and other places, from Eastern Bulgaria too."

A considerable number of songs from Bulgarian parts outside Macedonia,  such as the regions of Sofia and Panagjurishte.

Nordwave:
Надписът разказва за строителството на крепостта в Битоля, извършено по заповед на цар Йоан Владислав - последния представител на Самуиловата династия. Този напис дава възможност да уточним за какви са се смятали Самуил, неговите братя и наследниците му, какво царство са управлявали и какво е било населението на това царство.



Простичко и ясно, сякаш е предчувствал какви фалшификации ще вършат след години някои "учени", Йоан Владислав гордо заявява, че е "българин родом", че е български цар, че е построил крепостта Битоля за "спасение на българите". Този надпис не може да се види в експозицията на Битолския музей, той е укрит дълбоко в мазето му. The inscription narrates about the construction of Bitola's citadel carried out by King Joan Vladislav - the last member of King Samuel's dynasty. It provides us with an opportunity to settle what nationality Samuel, his brothers and successors considered themselves belonging to, what kind of kingdom they ruled and what the populace of the state was.

Plainly and clearly, as if foreseeing the forgeries  certain "scholars" would later engage in, Joan Vladislav proudly states that he is "a Bulgarian by birth", a Bulgarian king, and that Bitola's citadel was built for "the salvation of the Bulgarians". This inscription cannot be seen in the town museum of Bitola because it is hidden deep in the basement.

Nordwave:
Роден в гр.Банско (Пиринска Македония), Паисий става монах в Света гора през 1745г.  Гръцките и сръбски духовници там често се присмивали на българите, че нямат своя история. По тази причина Паисий се заема с проучването на старите ръкописи  в манастирите на Атон, а също и по други места, които посещава в качеството си на манастирски таксидиот. В 1762г. той завършва своята "История Славяноболгарская". Книгата, бележеща началото на Българското национално възраждане, ще се превърне в своеобразна негова програма, която чертае целите, стоящи пред младата българска нация - изграждане на новобългарска просвета  и култура, постигане на църковна самостоятелност и извоюване на държавна независимост.



Ето какво пише този достоен син на Македония:

"Но някои не го обичат своя Болгарски род, а се обръщат към чужда култура и чужд  език и не се грижат за своя Болгарски език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамят да се нарекат Болгари... От целия славянски род първо най-славни са били Болгарите, първо те се нарекли царе, първо те си имали патриарх, първо те се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от Болгарския род и език..."

"Ти, Болгарино, не се мами, знай своя род и се учи на своя език!" Born in the town of Bansko (Pirin Macedonia), Paisij becomes a monk in Mount Athos in 1745. The Greek and Serbian clergymen there used to deride the Bulgarians by saying the latter did not have history. This was one of the reasons Paisij began to investigate the old manuscripts in Mount Athos and various other places he visited while being a collector of donations. In 1762, he  finished his Slavobulgar History.
This book marked the inception of the Bulgarian National Revival and it contained a program of objectives which the young Bulgarian nation was to attain - a modern culture and education, ecclesiastical autonomy and an independent state.

This is what the great son of Macedonia writes:

" Some, however, do not like their Bulgarian race and convert to a foreign culture and a foreign language. They do not care  about their own Bulgarian tongue, but learn to speak and read Greek, being ashamed to call themselves Bulgars... Out of the entire Slavonic race, the Bulgars used to be the most famous. It was they who first elevated kings, who first had a Patriarch, who first were baptized, who subdued the largest territories. And so, among the Slavonic race, they were  the most powerful and respected; the first Slavonic saints  shined out of the Bulgarian race and language!"
 
"You, Bulgar, do not be enticed! Know thy race and learn in thy tongue!"

Ванадий:
«Македония като българска земя» – Проф. Михаил Арнаудов

Всички обективни наблюдатели на народностните отношения на Балканския полуостров са признавали численото първенство на българския народ, като при това не са делели главното население на Македония от населението на Северна България и на Тракия. Македония като област, очертана на север от Рила и Шар, на запад от албанските планини, на юг от р. Бистрица и Атонския полуостров и на изток от р. Места, е обитавана от VII век насам предимно от българи. Гръцкият етнически елемент се е запазил в някои южни и източни краища, турският – сравнително по-нов и в постоянен упадък – в изолирани гнезда по течението на р. Вардар, а албанският – с агресивността си от XVIII век насам, поддържана от местни феодали-насилници и от турското правителство – в няколко купчини селища източно от албанските планини. Българският народностен характер на Македония, в нейната цялост, не е подлежал никога на съмнение и множество свидетелства на незаинтересувани пътешественици, етнографи и езиковеди потвърждават това. Не само прастари български градове и села, които стоят в тясна поселищна връзка помежду си, но и прочути от много векове български светилища са придавали на тези предели най-определен народностен отпечатък Достатъчно би било да поменем старославните манастири «Св. Пантелеймон» в гр. Охрид, основан от св. Климент Охридски; «Св. Наум» край Охридското езеро, основан от едноименния светец при съдействие на царете Борис и Симеон; «Калища» до гр. Струга; «Пречиста» край гр. Кичево; «Св. Иван Бигор» в долината на р. Радика, северно от гр. Дебър; «Св. Атанас» при Лешок, край гр. Тетово – и много други още, които, издържани и тачени от българското население като места за масово благочестиво поклонение, са крепели народностното чувство и са давали български облик на тези покрайнини. Нищо подобно като културно-религиозни центрове, разсадници на писменост и символи на народностно минало, не знаят ни албанци, ни други случайни етнически елементи, като аромъните например, в Македония.
До неотдавна българският елемент тук е бил още по-компактен и значителен, отколкото той се представя при някои по-нови раздвижвания. Гръцката денационализаторска черковна пропаганда, поддържана особено ревностно преди освобождението на България от атинското правителство и от Цариградската патриаршия, и албанските прониквания, насърчавани от турската централна власт и от местните бейове, за да се изместят трудолюбивите българи или се убие у тях всеки дух на непокорство и на стремеж към свобода, са успели да разредят в някои пунктове българските поселища. Стотици хиляди българи, преследвани от покварената администрация на Абдул Хамида, която е пълнела с тях затворите, и от нападенията на албанците, е трябвало да емигрират в съседните или по-далечните страни, особено в България и Америка, за да спасят живота си. Така албанците правят на запад, по Горния Вардар и край Дебър, Охрид и Костур, някои завоевания, които колкото и гибелни за българите в икономическо и социално отношение, не са били в състояние да накърнят българската физиономия на тези предели. Нека се помни обаче, че в областта Гора, на северозапад от Шар, и в други части на вътрешна Албания има и досега много български селища, които са остатък от по-значително, насила помохамеданчено население. И както ние не претендираме да бъдат тези места присъединени към България, така и Албания няма право да претендира за български области, в които живее незначително албанско население, съставено само от късни пришелци. Изцяло взета, Македония се представя и днес, въпреки всички насилствени или доброволни изселвания на българското население, продължени систематично и под югославско управление, като българска в етническия си лик, културния си живот и икономическото си развитие. Турци, гърци или албанци не са могли нито числено, нито стопански да се наложат като господствуващи и да нарушат старата българска основа на страната.

Колкото се отнася до историко-политическото гледище по предмета, ще забележа следното.
До Берлинския конгрес от 1878 г. не съществуваше никакъв македонски въпрос за европейските кабинети. Имате само един общобългарски въпрос – тоя за гарантиране гражданските свободи и културните права на българското население, което обитава средищната зона за Балканите – от Добруджа до Костурско и от Ниш до Одринско. В своите познати на пял свят предели българският народ образува непрекъснато и здраво ядро, което има един език, една религия, една книжнина и еднакво силно развито народностно съзнание. Гигантската борба на българите през XIX век за духовно обединение, и то около една независима черковна власт, на която се падаше, по законодателните традиции в Турско, и светска юрисдикция, завърши в 1870 г. със създаването на българската автономна екзархия. Съгласно с фермана за учредяването на тази българска народностна институция трябвате да се произведе плебисцит в частите на Македония, подвластни до тогава духовно на гръцката патриаршия. Въпреки всички противодействия на тая патриаршия, Македония се изказа, под пряката контрола на турското правителство, в преодоляващото си мнозинство в полза на българската екзархия. Така се установиха български владици в Скопие, Дебър, Охрид, Битоля и другите и български екзархийски наместници в Костур, Лерин, Воден, Енидже Вардар, и така в диоцеза на тия епархии влязоха всички българя на Македония, включително и тия в съседство с българо-албанската граница: в Тетовско, Гостиварско, Кнчевско, Стружко и т. н. На конференцията в Цариград от 1876 г., на която бяха свикани представителите на Великите сили за да установят автономията на някои народностни групи в Европейска Турция, западната граница на България беше прокарана, по силата на етническия принцип, така, че Ниш, Скопие, Тетово и Охрид, с целия Нишки и целия Скопски санджак, и градовете и околиите Костур и Лерин оставаха в проектираната българска държава.
Договорът от Сан Стефано от 19 февруарий 1878 година, който определяше границата на новото българско княжество, даваше градовете Ниш и Лесковец на Сърбия, но само като компенсация за участието й във войната на руска страна, а оставяше на. България – колкото се отнася до западната и южната й част – градовете Пирот, Враня, Качаник, Тетово, Дебър, Струга, Корча, Костур, Воден и Енидже Вардар, заедно с устието на Вардар. Берлинският конгрес малко по-късно (13 юлий 1878 г.) под влиянието на Англия, която по въпроса за България беше успяла да вземе предварителното съгласие на Русия, разпокъса българската земя на няколко части, като възвърна на Турция цяла Македония и като пося с това ново семе за размирици в нашата нещастна страна.
Няма да излагам тук мартирологията на българския елемент под новото робство, но ще изтъкна само, че българският дух се прояви в масови революционни движения, едно от които, Илинденското от 1903 година, доби същински епически замах. Никоя друга нетурска народностна група в Македония не с показвала не по-рано, ни по-късно нещо подобно като манифестации на борческо народностно съзнание по простата причина, че числено ни една от тях не е играла никаква особена роля. Войната от 1912 година, която изправи един християнски съюз на Балканите против Турция, имаше за изрична предпоставка признаване от сърбска страна на българското етническо надмощие в Македония. Чрез договор от 29 февруарий 1912 г. сърбите оставяха земите на изток от линията Охрид—Велес на България като безспорно български, а тия на запад от тая линия – та до Шар планина и албанските планини – като спорни; трябва да се каже, спорни само поради претенциите на сърбите да имат по-големи териториални придобивки от съюзнишката война. И че в тази втора зона живееха главно българи и никакви сърби, доказваше решението на Лондонската посланическа конференция от 1913 г., което определяше и източните граници на Албания наспроти българска Македония. Българският характер на тази област бе признат по-късно, в 1923 година, и от самите албанци в лицето на тяхната революционна организация. Именно: Вътрешната българска революционна организация в Македония и Албанският революционен комитет сключиха тогава съглашение, по силата на което двете представителни тела, които се опираха на масите долу, даваха клетвен обет за отхвърляне сръбската власт, като признаваха за народностна граница между българи и албанци границата, която винаги е делела двата народа — Шар планина и южните от нея височини, с Тетово, Гостивар, Дебър, Струга, Кичево и Охрид в пределите на българска Македония.
В този ред исторически актове и документи, които признават цялостния национален облик на Македония и българските права над нея, трябва да поставим обаче на най-видно място договора от б септемврий 1915 година, сключен между Германия и България, по силата на който двете сили трябваше да си сътрудничат в случай на война. Съгласно с § 1 от тайната спогодба към този договор Германия гарантираше на България цяла Македония, завзета в 1913 година от Сърбия, еднакво и «спорната», и «безспорната» зона, т. е. с границата на запад, която бе в сила до последното разгромяване на Югославия от април т. г. А съгласно с § 3 на същата спогодба на България се връщаха земите, предадени по Букурещкия договор от 1913 г. на Гърция – т. е. цялата Беломорска Тракия. България пък даде безрезервно своето сътрудничество на високия си контрагент, което й струваше страшни жертви, и така от 1915 г. до 1918 г. тя влезе във владение на частта от Македония, която бяха заграбили вероломно сърбите в Междусъюзническата война от 1913 година. Сега когато историята сякаш се повтори, със същото враждебно поведение на Сърбия (респ. Югославия) и със същата неизменна вярност към Германия от българска страна, нима този свещен договор «за мир и приятелство» от 1915 г. би трябвало да бъде нащърбен в една точка, която не досяга никакви германски интереси, но гарантира най-авторитетно признатото отдавна българско народностно право? Македонските българи са полагали винаги героични усилия за своята независимост. Днес те имат всички основания да очакват свързването на цялата си страна с общото отечество, за да не стават обект на денационализация, а неправдата над тях – извор на бъдещи опасни смутове.
Съдбовното значение на македонския въпрос за бъдещето на България се е съзнавало отлично от първите български държавници току след Освобождението. Един от тях, най-прозорливите, а именно Константин Стоилов, като разглежда в 1882 г. обстойно в един доклад до княз Александър I възможностите да се подготвим за една ревизия на решенията, взети в Берлинския конгрес, за да влезе и Македония в «обетованата земя», т. е. в обединена България, казва: «Днес архимедовият пункт на българския народен, па и на целия източен въпрос, лежи в Македония. Ако нашите индиции не ни лъжат, за Македония и в Македония ще се разиграе последният акт на източната драма, и тъй като въпросът ще се реши със силата на оръжието, то всичко зависи от това, кой ще бъде по-скоро на мястото и с кого ще бъде населението... Като погледнем малко по-надалеч и си представим разните етапи на народната си политика, то няма ни най-малко съмнение, че въпросът за осъществяване на Санстефанска България, въпросът за преобръщането етнографските граници на българската народност в политически, не е нищо друго, освен въпрос за Македония.» Сякаш в съгласие с тая теория на мястото, посочвано като невралгична област и оспорвано с най-голямо ожесточение между балканците, се озоваха в последния голям двубой между двете световни групировки нашите съюзници и българските войски — и населението взе нашата страна, както я бе взело в душата си много отдавна. Така се намери и «архимедовият пункт», за да се даде едничкото правилно разрешение на българската проблема в западните краища.

Нека засегна и културно-хуманитарното гледище по въпроса.
Българското възраждане, въведено в края на XVIII век чрез обгърналата цяла Европа вълна на национално осъзнаване на поробените народи, докосна равномерно всички български земи, еднакво източни и западни. В него участвуваха революционери, просветители и писатели, които се вдъхновяваха от идеала на първия български историк Паисий (1762 г.) за отхвърляне гръцкото духовно иго и гръцкото образование и заместването им с българско народно духовенство и български език в училищата и книжнината. Запомнете добре, че патриархът на възраждането ни, монахът Паисий, бе родом от Македония, именно от с. Банско в Разлога. Тъй нареченият черковен въпрос бе собствено, в подбудите и крайните си последици, един културно-политически въпрос, тъй като чрез него се догонваше не само свобода на религиозната съвест, но и гражданско равноправие и официално признаване на българите като самостойна национална група. Започнатата първо в Скопие, около 1830 г., борба против фенерската духовна олигархия се доближаваше в методите и целите си до Немската реформация с нейния протест срещу грабителството на курията и нейната защита на простия народ, държан в невежество. От Струга и Охрид излязоха най-смелите апостоли на това колкото национално, толкова и нравствено движение, братята Димитър и Константин Миладинови и увенчаният поет Пърличев, успели да повдигнат цяла Македония в името на народна черква и просвета и страдали жестоко като жертва на фенерското коварство. В цяла Македония, въпреки гоненията на гръцкото духовенство и на турската власт, българската идея завладя стихийно умовете и доведе до триумф движението за народна българска йерархия чрез основаване на Екзархията. Редом с това движение се засилваше и образователното дело в страната. Книжовници като Кирил Пейчинович и Йоаким Кърчовски (първият от с. Теарце до Тетово, вторият от Кичевско) се опитваха да създадат още в 1814 и 1816 г. поучителна литература на простонароден език и в български национален дух.
Техните усилия бяха продължени с ентусиазъм от няколко поколения патриотически надъхани водачи, голям брой от които спадаха към най-добрите български писатели, учени и политически мъже. Тук бяха и Неофит Рилски от с. Банско, първият наш педагог, открил по поръка на В. Априлов габровското модерно училище (1835); и Константин Петков от Бащино село до Велес, който в стихове от 1859 г. учи: «Держи си харно свой ред и племя»; и Теодосий Синаигски от Дойран, отворил в 30-те години на XIX век българска печатница в Солун; и Антим Ризов, човек с широко образование, завършил университета в Атина и станал учител на Атон, от гдето поддържа българското възраждане в Македония; и Константин Държилович от Воденско, сътрудник на Раковски и печатар в Солун, след Теодосия; и разпаленият патриот Йордан Константинов Джинот от Велес, учител в родния си град и ревностен сътрудник на «Цариградски вестник» през 50-те години; и Натанаил Охридски от с. Кучевища (Скопско), действувал в Русия за българското дело, подкрепял българската Екзархия и организирал Кресненското въстание от 1878 г. за присъединяването на Македония към България; и Партений Зографски от Галичник (Дебърско), възпитаник и другар на Димитър Миладинов, автор на ред книжовни трудове и борец против гърците като кукушки епископ от 1859 г.; и Кузман Шапкаров от Охрид, един от най-значителните български фолклористи, бранил пял живот правата на македонските българи с перо в ръка и описал най-подробно техния етнографски образ; и Йосиф Ковачев от Щип, първият наш научно подготвен педагог, учител в Щип и Велес, а после професор във Висшето училище в София; и Райко Жинзифов от Велес, разпаленият родолюбец, който като поет и журналист си спечели голямо признание в Русия, гдето неуморно работи за възраждането и освобождението на отечеството си; и много, много други, които вече с родните си места очертават вярно пределите на българския народ в Македония.
От този безкраен списък на видни македонски българи не бих могъл обаче да изключа цвета на тяхната най-издигната интелигенция, гордостта на цяла духовна България от 60 години насам. именно от личните наши университетски професори Любомир Милетич (Щип), Иван Георгов (Велес), Димитър Матов (Велес), Никола Милев (Костурско), Александър Станишев (Кукуш); Александър Балабанов (Щип), Иван Снегаров (Охрид), после министър Андрей Ляпчев (Ресен), министър Димитър Ризов (Битоля), генерал Климент Бояджиев (Охрид), министър Никола Генадиев (Битоля), писателя дипломат Симеон Радев (Ресен), литературния критик, ваш достоен съгражданин, Йордан Бадев и много други. Изобщо в организирането на българската държава и в изграждането на българското по-високо образование (чрез Академията на науките и изкуствата и университета «Св. Климент Охридски» в София) приносът на македонските синове е бил твърде значителен. Македония не се е делила никога от духовния живот на България, била е винаги в най-тесни просветно-обществени връзки само с българската ръководна интелигенция и е отблъсвала всички опити да бъде използувана за противобългарски политически цели от Сърбия и Турция. Колко голяма е била в Македония привързаността към майчиното българско слово като орган на школното образование, личи вече от факта, че към 1912 г. тук са били издържани отлично уредени 1375 български основни и средни училища, с 2266 учители и 77889 ученици, както и 775 детски училища с 19214 ученици, срещу несравнено по-малък брой училища и ученици, издържали от сръбската и гръцката пропаганда. И тези две външни пропаганди, насърчавани от турците, които са прилагали принципа divide et impera, за да спрат възхода на жилавия и природно даровит български народ в Македония, не са могли да постигнат никакви обнадеждаващи резултати, колкото се отнася до разпокъсването на българската духовна цялост и убиването на българската воля за национално обединение.

На четвърто място ще се спра на държавното и историческото гледчще по македонската проблема.
При стария ред в Европа една от главните грижи на Великите сили: които имаха влияние върху Балканите, беше да се използува за егоистични цели разногласието на народите тук и да се прилага, при всяка нова историческа обстановка, теорията за равновесие на държавите, създадени върху развалините на Османската империя. Не се е зачитал принципът на народностите, нито по-общият интерес на културния Запад от едно трайно умиротворение на тази оспорвана област. Раздорите между балканските народи са се подклаждали било по силата на безмилостен империализъм отвън, било по силата на дребнави шовинистични домогвания отвътре, и така в Югоизточна Европа кипеше непрестанно котелът на недоволството и на опасните авантюристични замисли, способен да предизвика с избухването си най-непредвидени кървави междуособици, нарушавайки и световния мир.
Починът на силите от Оста да организират целия континент върху основата на правдата и необходимото жизнено пространство за всички вдъхва пълна вяра у разпокъсания до сега български народ, че е ударил часът на неговото държавно обединение. Тъкмо за осъществяването на това обединение, идеал на българите от векове, ние водихме редица войни, взехме участие в световната война на страната на Германия и застанахме сега вярно до силите на Оста, за да допринесем за техния успех. На Балканите има един народ, доказал своята доблест и своята способност да служи на напредъка, и този народ, българският, очаква днес да затвърди своето национално битие, като се обедини териториално в името на безспорните си права. Отхвърляйки всяко посегателство върху чуждите земи, той иска да събере и закръгли своя доказан за всички национален патримониум, като не жертвува в угода на съседски безосновни притежания скъпи дялове от него. Ако в течение на последните няколко века някои плътно заселени с българи области са преминавали в гръцко, сръбско, румънско или албанско притежание, както показват точните исторически справки, ние не мислим, че може да се върши такава неправда и сега, като се късат нови части от българското отечество и се покрусява незаслужено българската душа. Наопаки, ние сме убедени, че всички междусъседски въпроси ще бъдат решени едничко въз основа на народностните, геополитическите и стопанските начала, възприети днес като меродавни. Западно-македонските и южномакедонските краища, населени предимно от българи, именно тия по линията Скопие–Тетово–Дебър–Струга и Охрид–Костур–Воден, наложително трябва да се свържат с Вардарската и Битолската област, към които принадлежат от край време в стопанските си интереси, съобщителните си средства, културните си нужди и националните си въжделения. Границите на Македония на запад и на юг, както са очертавани до сега, представят естествена географска и етническа цялост, която не търпи нарушение, тъй като би се стигнало до ощетяване на жизнени за населението нужди и разклащане на установените икономически и културни връзки.

Не бих могъл, драги битолчани, да привърша моята кратка беседа, без да изтъкна и последното гледище по македонския въпрос, това на българския писател.
Касае се тук до мнения, чувства и вдъхновения на ония, които въздигат словото ни до оръдие на изкуството; до изповедите и възторга на ония, на чиито произведения се възпитават поколенията, за да обичат родината си и пазят завета на дедите си. Несъмнено в това царство на поезията големите национални въжделения са намирали винаги своето законно място, тъй като поетите са били тачените вожда и пророци на народа си. И ето, няма голям български поет от Славейкова, Вазова, Христова и Яворова насам, който да не е изливал болката си за страданията на Македония, да не е изказвал любовта си към земя и народ там, да не е предричал триумфа на правдата и провалата на насилието между потомците на св. Кирила и Методия, св. Наума, Самуила от старо време и на Паисия, Миладиновци, Пърличева и други в ново време. Българската поезия, посветена на Македония, е огромна – и само това вече говори за сърдечния отзвук на македонската неволя у нас. Защо у сърби и гърци няма нищо подобно, въпреки толкова напъни на политици и лъжеучени да доказват небългарския характер на страната, станала ябълка на раздора? Сигурно затова, защото вдъхновението нито се поръчва, нито може да бъде неискрено. Лъжата и лицемерието не са били никога подбуда за въодушевление, за поетически полет на мисълта. И така, ако никой сръбски или гръцки поет не е възпял Македония като своя родина, нито се е трогнал от робската й съдба, нито пленил от хубостта на народната й песен и на природата й, множество български поети, между които и първенците на българското мелодично слово, са стенали при болките или ликували при успехите на македонеца. Те са увековечили историята, природните красоти и борбите за свободата на Македония. Вместо много примери ето само един-два, които ще ни трогнат или въодушевят отново поради чистите си тонове и включената голяма любов към роба. Иван Вазов, за когото новите издирвания установяват, че води потеклото си от Южна Македония, понеже прадядо му Кирко Арнаудов е родом от с. Яновене, Костурско; увенчаният и най-популярен поет. на България, който издаде цяла сбирка. Песни за Македония, гдето възпя войните за освобождение от 1912 и 1915 г.; този истински наш народен поет, от когото българската младеж се учи да се възхищава от българския език, да обича беззаветно отечеството си, в най-широките му предели, и да усвоява големите национални и човешки добродетели; той ни даде не само гениалната ода за Братя Миладинови, но и разкошните по чувство, идея и форма Македонски сонети от 1883 г., първият от които гласи:
Там, там душите и сърцата, братя!
Там нашите стремленя и мечти,
Там наште очи, умове, обятя,
Там нека всичко българско лети; –

Там дето дивний Шар търпи проклятия,
Де Охридското езеро ехти,
Де дрънкат железа, стърчат разпятя,
Де нашта Македония пищи.

Света и себе нека си забравим
И на забравените да отправим
Надежда, братски думи и лучи.

На щрек! Готови! Никой да не дреме:
На всякой вик от тамо, шо ечи
Към Бога – първи да се отзовеме!

Каква милост за македонеца-роб блика от тези редове, в които поетът зове за изпълнение на свещен дълг всички свои сънародници! И същата вярност към братята на юг и същата решителност да се брани тоя дел от отечеството срещу дръзки посегателства на враговете диша и вторият сонет «Не даваме я»:
Не даваме я, не – земята мила,
Земята на светите ни отци.
Не даваме праха на Самуила,
Ни славата на двамата светци!

Тя наша е! Тя с нази е носила
От край ярем и търнови венци,
Да, наш е Солун, Шар, Пирин и Рила,
И песните на нейните певци.

Не даваме я тъй как не бихме дали
Завета на бащите си заспали,
Зеницата на нашите очи!

Не даваме, дор Бог стои отгоре,
Дор в онез гори, поля, простори,
Светото слово българско ечи!

Да, светото българско слово е ечало и продължава да ечи в целия този край въпреки всички налитания на враговете ни да го заместят с чуждо, не свое! В стихотворението си Черното знаме от 1885 г., възникнало при гледката на едно шествие в памет на Кирила и Методия в София, при което посред рой трицветни знамена се веяло като трагичен символ и македонското знаме от чер плат, Вазов написва, из дълбоката си сърдечна болка, тия пророчески редове:
Македонйо, родино мила!
Люлко на гиганти и на слава,
Бездно, що надежда не огрява,
Бездно страшна на сълзи теглила!
...
Но не си ти влезла още в гроба,
Но сама ти няма там да влезнеш,
Но ти, майко, няма да изчезнеш
Освен с нашта кръв, сърца и злоба!

Ах, ще дойде ден, и той голям е
Но дор скокнем за теб всички братя
И те сграбчим волно в обятя,
Вей се черно знаме!

Денят, който поетът предвижда с такава искрена вяра; денят, в който българи от долините на Янтра и на Марица прегърнаха волно българите от долините на Вардар и Струма – той дойде най-после, след люти борби и жертви, но дойде, за да не се вее вече никога черно знаме при всенародните ни чествувания. Ще припомня още една пророческа дума на Вазова, този път от 1920 г., при вестта за подписване на позорния мир от Ньой. Обзет от скръб, поетът не губи надежда за по-добри дни – и изказва като ясновидец, с твърда увереност в скорошната провала на насилието, тези мисли, които не можем да четем днес без вълнение:
«Уйлсон прогласи своите знаменити 14 точки, и те бяха приети с готовност от съюзниците му. И се посипаха въз главата на героична и нещастна България благата на правдата и справедливостта. Македония, българската, архибългарската страна, се отдаде на Сърбия..., даде се на Венизелосова Гърция друга част от българска Македония..., даде й се и нашата беломорска Тракия; отнеха на България южна Добруджа, златната наша Добруджа, и я харизаха на Румъния... Въдвориха на Балканите мира. Каква ирония! Каква подигравка с велики принципи... Какво светотатско посегателство върху разума, съвестта и чувството!... И омълча се Уйлсон!... И въдвориха победителите на Балкана мир. Сиреч, фърлиха семената на бъдещи раздори и кръвопролития. Защото насилието остая се' насилие. И неправдата остая се' неправда! И тя ще вика до небето, и тя ще подхранва в душите на цял народ пламъка на негодуванието и неугасимата жажда за възтържествуване на доброто въз злото...» И като говори по-нататък за протестите на млада България срещу ограбването на отечеството ни, Вазов се обръща към учениците, понесли черни знамена, с припомняне за българските победи на юг и на север, при Лозенград, Тутракан и т. н., и с тия ободрителни и пълни с дълбоко упование думи: «И вие ще се вдъхновите от техния (на бащите) пример на самопожертвуване и на доблест, за да поправите злото. Не, аз вярвам, че преди да порастете, много по-рано, то ще бъде поправено – как, от кого – това е божия тайна... Защото има едно Провидение, което бди над нашия юнашки, честен и добър народ.»

Навигация

[0] Списък на темите

[#] Следваща страница

[*] Предходна страница

Премини на пълна версия