Българската Бойна Слава

[Nordwave]

Д-р Божидар ДИМИТРОВ
Генерал Владимир Вазов
В началото на септември 1918 г. близо милионната Българска армия заема фронт от Орфанския залив на Бяло море до Елбасан в Албания. Дванадесет дивизии заемат равномерно шестстотинте километра окопи и блиндажи. Резерви няма. Храната за нашите войски е оскъдна, дажбите намаляват всеки месец. Мисълта за крайна победа отдавна е напуснала българското общество. Въпросът е как да се спечелят изгодни следвоенни условия за бъдещето на страната. Всички особено се боят от окупация на страната от войски на съседите - Румъния, Сърбия и Гърция. Румънският политически елит иска всичко до Стара планина, Гърция - всичко до Пловдив, а Сърбия - до Места и Искър.
От тази смъртна опасност България ще бъде спасена от една своя дивизия. Девета плевенска. В един момент, когато целият фронт рухва, а в тила избухва метеж, тридесет и четири хиляди и петстотин български мъже от Плевен, Ловеч, Троян и техните околии ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в историята й до този момент. И ще принудят Съглашението да бъде по-отстъпчиво на преговорите за примирие.
Генералното настъпление на съглашенските армии в Македония започва в средата на септември. Планът предвижда българската отбрана да бъде разкъсана в два пункта - Добро поле и Дойран. Двете настъпващи колони трябва да се съединят край Скопие и да затворят в "чувал" цялата Българска армия във Вардарска Македония (600 000 бойци).
При Добро поле настъпващите френска и сръбска армия успяват да изтласкат след тридневна епична битка трите български полка. Техните генерали обаче с ужас оглеждат оголените си флангове.
Къде са англичаните и гърците?
Англичаните (4 дивизии) и гърците (2 дивизии) са пред дойранските позиции на 9-а плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. По-голямата част от числения им състав и днес е при Дойран - в огромни и красиви военни гробища, посещавани и днес от гръцки и английски роднини на загиналите.
Защото на 17 септември 22-ра и 26-а английска и гръцката Серска дивизия тръгват на щурм срещу българските окопи. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30% от атакуващите. А там ги посрещат с контраатака "на нож".
"В края на деня 22-ра и 26-а дивизия бяха анихилирани", пише в английската военна история. Тоест - напълно унищожени. Гръцката дивизия също.
Англичаните отчаяно пробват да пробият и в следващите два дни. Стопена е още една дивизия. Опитват пробив в стика между 9-а и 11-а македонска дивизия, заела фронта по Беласица с останалите им две дивизии - 23-а английска и гръцката Критска дивизия. Македонците ги пускат на петдесет метра и ги избиват от упор с картечните си роти и с току-що доставените им немски огнехвъргачки. Бойците на двете дивизии измират в адски мъки.
На 20 септември разузнаването на Вазов му докладва, че пред него няма вражески части. Вазов пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун.Не му разрешават, но използват победата, за да изтръгнат точка в споразумението за примирие, подготвяно именно в Солун от българска делегация, водена от Андрей Ляпчев, България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.
В края на септември тридесет и четири хиляди бойци на 9-а дивизия, оттеглили се в пълен ред и спечелили най-голямата военна победа в историята ни, маршируват по улиците на Плевен.
През 1935 г. генерал Вазов пристига в Лондон на среща на ветерани от войната. Той е посрещнат от домакините на гара Виктория със сведени в знак на почит и уважение знамена на всички съглашенски полкове, сражавали се при Дойран. http://karavelov.blog.bg/viewpost.php?id=51636

[Nordwave]

Атака на българската коница..

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния и до 5-6 септ. след шеметни бойни действия 60 000-на румънска армия е унищожена при крепостта Тутракан. След няколко дни са овладяни Добрич и Силистра, над румънските войски в Добруджа надвисва катастрофа. Тогава Русия като съюзник на Румъния в Антантата й изпраща цяла армия на помощ, която се състои от 2 пехотни и 1 конна дивизия, състоящи се от руснаци; още 1 пехотна дивизия съставена от сърби и хървати живеещи в Русия, а също така и артилерийски корпус. Тези сили са равни на българските, действащи в Добруджа - 3 пехотни и 1 конна дивизия, като заедно с тях се сражават и 1 турска дивизия съставена от слабо обучени сирийски араби, както и 1 германска бригада от 4 дружини. На страната на руската армия обаче се бият и 5 румънски дивизии и 1 конна бригада, артилерийски полкове и картечни роти. Руско-румънските сили са общо 70 дружини срещу 43 български и 19 съюзнически. Флангът на противника е осигурен от огромния руски черноморски флот, съставен от няколко нови броненосеца, десетки крайцери, стотици миноносци, подводници, катери. Артилелерията им покрива едва ли не половин Добруджа. А в морето срещу всичко това ние разполагаме само с 6 остарели миноносеца от типа на "Дръзки".
Сред българското командване е имало и опасения, че някои от войниците може да откажат да се бият срещу освободителите си от 1878 г., но те се оказват напразни. Пламват яростни погранични боеве, паралелно с тях на 5 септ. руската 61-ва дивизия, подпомагана от 6 ескадрона атакува българските позиции край Добрич. Руските ескадрони са избити до крак от атакуващите български батареи. С огромни загуби са отблъснати руските пехотинци. В следващите дни се разразяват боеве по цялата линия от Дунав до Черно Море. Към Добрич руснаците изпращат нови 2 дивизии. Българското командване противопоставя на тях само нестроеви войници - готвачи, санитари и граждански доброволци, въоръжени с пушките на убитите през миналите дни. Тази набързо скалъпена войска атакува на нож с "Ура" руските вериги. Руснаците дочакват удара, но набързо са сметени и след кратък бой побягват назад, кой знае защо също викайки "Ура". Поради това собствените им картечни роти в тила първоначално ги взимат за настъпващи българи...
На 7 септ. в боя влиза и сърбо-хърватската дивизия, която се оказва (поне според генерал Христов) най-коравият противник на Добруджанския фронт.. Тя едва не пробива българските позиции. Налага се конната дивизия на генерал Колев (бесарабски българин) да я удари във фланг и тил. Именно тази конна дивизия става големият герой в тези битки. Със своята бърза и ловка маневреност тя запушва дупки в тила, разкъсва вражески позиции, напада във фланг, или изненадващо налита на походни колони в дълбокия тил. Дори след години всеизвестният германски генерал Гудериан казва: "Учил съм се на танкова война от действията на генерал Колев с конницата му в Добруджа".
След провала при Добрич руско-румънските войски се оттеглят в Северна Добруджа на готовата Кубадинска позиция на няколко километра от линията Кюстенджа-Черна вода. Освободена е Южна Добруджа, отнета ни през 1913 г. Но през пристанището на Кюстенджа руската армия стоварва попълнения, артилерия, казашка конница. На свой ред румънците насочват натам цяла нова армия. След неуспешната атака на Кубадинската позиция (17-19 септ.) българската армия минава временно в отбрана срещу три пъти по-многобройния противник. Руснаците настъпваг на 1 окт. към височините край с. Енгес и Казичи, и българските позиции при Бетаул и Софулар. Цял ден бойците на 3-а армия, неколкократно по-малко от руснаците, отбиват атака след атака. Привечер в контраатака се впуска конницата на ген. Колев и обръща руснаците в паническо бягство. Пак тогава трета румънска армия минава Дунав при Рахово в тила на българите. Двете стоварени румънски дивизии имат срещу себе си две български гранични роти, които се бият цял ден и отстъпват чак късно вечерта. През нощта обаче граничарите внезапно нападат румънците, които не знаят колко малко са нашите, побягват и губят заетите позиции. Сред румънците настава пълно безредие. Мостът им е скъсан от мина и в паниката генералния щаб си връща войските обратно в Румъния.
На 19 окт. 3-та българска армия започва атака на Кубадинските позиции и ги пробива на 21 окт. Единствено руснаците оказват по-сериозна съпротива. Особено страшна е битката при Кубадин, в която 4-та пехотна дивизия се бие "на нож" с руснаците цели 6 часа! Накрая руската дивизия е унищожена, а бойното й знаме пленено. По-късно са пленени и знамената на другите две дивизии (трите флага и днес може да се видят във Военно-историческия музей на България). Преследването на разбитите части става тежко поради проливните дъждове. Макар и разбити руснаците и румънците все още са по-многобройни и ариергардите им се сражават до край. В края на октомври руснаците дори пробват контранастъпление, но атаките им са отбити с огромни загуби. Българските войски остават по-малко, тъй като Първа шопска дивизия вече е преминала Дунав и настъпва към Букурещ. При река Ардисен срещу нея излизат две румънски дивизии. Те са пометени и напълно смазани от шопите, които влизат в Букурещ и превземат румънската столица, организирайки тържествен парад в центъра й за ужас на безпомощните румънци. В този момент България триумфира! Оцелелите руски части се предават на българите и Българо-руския фронт се измества чак по река Серет в Молдова. Но в Русия избухва Февруарската революция и активните бойни действия са прекратени.

[Nordwave]

1915 - България разбива Сърбия с блицкриг

Откъс от документалния филм "Първата световна война"

[hammerbg]

Тя България по принцип по всякакъв начин разгромява свинарите  ;D

[Ivo_the_MOnsTer]

Дори по времето на цар Симеон цяла Сърбия е под наша власт.

[hammerbg]

А големи части от днешна Сърбия са били български и населени с българи над 400 години (в големи части от днешна Сърбия, да кажем източно от река Морава живеят асимилирани българи!!!).

[zlatieca92]

Например мога да ви кажа, че сръбската столица Белград и областа около нея са били чисто български. Сърбите са едно мръсно племе, те са един дол дренки със турците, даже общото помежду тези два цигански  народа че в миналото са били едни мръсни свинари.

[Дашо]

Например мога да ви кажа 4е сръбската столица  Белград и областа  около нея   са бил 4исто Български . сърбите са едно мръсно племе те са един дол дренки със турците  даже общото помежду тези два цигански  народа че в миналото са били едни мръсни свинари.

Така е!
Белградската и Браничевската области са попаднали в рамките на българската държава в началото на девети век (ако не се бъркам). И от тогава насетне дълги времена са били български земи

П.П. Поклон пред героичния подвиг на генерал Вазов и на българские войни защетавали позиците на Дойран! (Родът Вазови е дал толкова много за България)

[hammerbg]

Околностите на Белград и Браничево са заселени с българи още с 1вите вълни преселници кутригури (около 560 година).

[Радко]

 „Фокус” представя българските бойни знамена: Лейбгвардейски конен полк
06 май 2009 | 11:04 | Агенция "Фокус
генция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). На днешния 6 май, Ден на храбростта и празник на Българската армия, представяме бойния щандарт на Лейбгвардейски конен полк. Досега, на 26 април бе представено знамето на Шеста Охридска дружина от Македоно-Одринското опълчение, а на 3 май – бойното знаме на Трети пехотен Бдински полк. Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представени знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г. Очаквайте на 10 май – бойното знаме на Първа Дебърска дружина от Македоно-Одринското опълчение.
Представянето на българските бойни знамена е знак на почит и преклонение пред подвига на хиляди и хиляди известни и неизвестни български войници и офицери, загинали под техните дипли, в името на освобождението и обединението на българските земи, в името на защитата на Отечеството.
Агенция „Фокус” изказва дълбоката си благодарност на ръководството на Министерството на отбраната и на служителите на Националния Военно-исторически музей, без съдействието на които подобно начинание не би било възможно. Представянето на българските бойни знамена е включено и във времето на единственото в българския радиоефир военно предаване „За честта и славата на България”, излъчвано всяка събота от 13.00 до 15.00 ч. В днешното му извънредно издание ще чуете историята на Лейбгвардейски конен полк.

Лейбгвардейски конен полк
Лейбгвардейският конен полк е формиран през 1878 г. под името Първа конна сотня. С указ № 28 на княз Александър І от 30 август 1879 г. сотнята става Собствен конвой на Александър I (Конвой на Негово височество). Тя се използва за лична охрана на княза и за специални церемонии. Личният състав на конвоя през 1879 г. наброява 150 души.
С един от първите си укази княз Александър І заповядва: „В ознаменовании на нашето благоволение към войската възлагаме на Себе си званието шеф на софийската № 1 пеша дружина и Софийска № 1 пеша батарея. Софийска № 1 конна сотня назначавам за собствен конвой на княза. Означените части занапред да се наричат на наше име. Командирът на Собствений нам конвой се намира в звание наш адютант”. Първият командир на формирания през септември 1879 г. конвой е флигел-адютант поручик Александър Ал. Мосолов. Освен особената, почетна, конвойна служба при княза и неговия двор частта се изгражда като образцова войскова единица и участието и във войните за национално освобождение и обединение доказва това.

Знаме на Лейбгвардейски конен полк
Личният си щандарт конвоят получава на 30 август 1881 г. от княз Александър I. Знамената на частите, участвали в Сръбско-българската война, включително щандарта на конвоя, са наградени със сребърен медал в памет на войната.
На 15 октомври 1888 г. конвоят получава личния си щандарт от княз Фердинанд I. През 1891 г. конвоят е преименуван на Лейбгвардейски конен ескадрон, а на 29 декември 1903 г. е реорганизиран в Лейбгвардейски конен полк. Към 1 октомври 1915 г. в състава му влизат 22-ма офицери, 1 чиновник, 683 подофицери и войници 669 коня, 41 коли и 508 пушки.
Лейбгвардейският конен полк получава новия образец на щандарта си от цар Борис III на 6 май 1937 г. Старото бойно знаме на полка е прибрано с почести в двореца. През 1942 г. полкът е реорганизиран в Гвардейски конен дивизион с личен състав от 589 гвардейци.

Боен път
При обявяването на Съединението (1885 г.) на конвоя е наредено след като се събере в Търново, да тръгне за Пловдив. На 10 септември 1885 г. на път през Шипка за Калофер, при пристигането на връх Свети Никола всички със свалени шапки прекрачват границата, наложена от Берлинския договор. На 14 септември на конвоя, с изключение на щандартния взвод, е разпоредено да влезе в състава на Втори конен полк и да участва в прикриването на границата, като се насочи към с. Хебибчево (дн. Любимец).
Щандартният взвод на Конвоя във войната носи знаме, личен щандарт на княза с ликовете на покровителя му - Св. Александър Невски и Исус Христос, завършващо с осмоконечен кръст. След като Сърбия обявява война на България, за един ден конвоят пристига в София и оттам - на Сливнишката позиция. При атаката на хребета Три уши конвоят заема Драгоманската долина до селата Голямо и Мало Малово. Участвайки в боевете, осъществява свръзка между частите, разузнава и охранява новозаетите позиции. След като главното командване взема решение за настъпление на сръбска територия в направление на Пирот, на 14 ноември конвоят, заедно с останалите части на конната бригада, преминава границата в преследване на противника. След ожесточен бой, е превзета височината Келташ и направлението Пирот – Бяла паланка е открито. Конвоят заема за охрана линията срещу Бяла паланка. На 15 ноември се получава заповед за атака на десния фланг на сръбските части откъм Келташ, където е разположена и сръбската конна бригада. Десетте български конни ескадрони настъпват в безупречен боен ред. Уплашени, сърбите отстъпват и отказват да приемат атаката. Гвардейците предвождат колоните на завръщащата се в София Българска армия след края на войната.
През 1891 г. Конвоят е преименуван в Лейбгвардейски на Н.Ц.В.ескадрон, а през 1904 г. - в Лейбгвардейски конен полк. След обявяването на Независимостта през 1908 г. той се преименува в Лейбгвардейски на Негово Величество конен полк.
На 4 октомври 1912 г. гвардейците получават първата си бойна задача в Балканската война – да прикриват настъплението на Първа бригада от Осма тунджанска дивизия по долината на р. Марица и заслоняването на одринската крепост. Полкът овладява Мустафапаша, първия град превзет от българска войска. Полкът участва в марш-маньовъра на Втора армия към Одринската крепост. Той осъществява охрана на фланговете на войските, разузнаване, поддържа непосредствено съприкосновение с противника, прочиства района от башибозушки части. Съгласно плана за атаката на крепостта Лейбгвардейският на Н.В. конен полк е в южния отдел на Източния сектор. Задачата му е да атакува фронтовата линия Кавказтабия - Топийолу, да съдейства на 58-и пехотен полк и да охранява левия бряг на р. Марица.
В 3.30 ч. на 13 март 1913 г. атаката започва под гъст неприятелски огън. В 9.20 ч. командирът на полка полк. Генко Мархолев получава заповед конните части да настъпят и влязат в града. Командирите на сръбските полкове заявяват, че ще я изпълнят само ако Лейбгвардейския полк бъде авангард. Ротмистър Босилков, ротмистър Филипов, подпоручик Ботйов и подпоручик Блъсков навлизат в града. Появата на българската конница, когато все още градът е обстрелван от артилерията и то в тила на турците предизвиква безредие и страх. Одрин е превзет.
Във Втората Балканска война полкът е част от Трета армия, като заедно с 1-и, 2-и и 7-и конни полкове формира Конната дивизия. Тя настъпва в посока Трън-Клисура – Власина – Сурдулица - Грамажи. Гвардейците записват нови славни боеве при в. Букова глава. След нахлуването на румънските войски в България полкът потегля за София за защитата и, като охранява, пази реда, разузнава и задържа чуждите войски. В двете войни полкът дава 16 жертви.
В началото на Първата световна война Лейбгвардейският конен полк е към Първа армия на ген. Тодор Бояджиев и заедно с Първи конен полк формират Първа конна бригада. Конната атака на Букова глава, отбраната на Клисурския пост, съвместните боеве с пехотата около Враня, авангардните бойни действия при върховете Копиляк и Елата, разузнаването с бой около Прищина и хребетите на Велика планина и Жеговица, отбраната на Смелушките височини, са част от бойната летопис на гвардейците.
Краят на бойните действия в Сърбия е ознаменуван с грандиозен строеви парад в Ниш на 5 януари 1916 г. Сред представителните български части са и гвардейците, поздравени от главнокомандващия съюзните войски германски фелдмаршал Аугуст фон Макензен. Той изказва личната си благодарност към гвардейците пред техния командир подполк. Паун Бананов.
През януари полкът се предислоцира в Добруджа, където извършва разузнавателни и авангардни бойни действия при Куртбунар, води боеве при Кочмар (където дава 15 жертви) и за охрана на фланга на армията при гр. Добрич, действа при отбраната на Мустафа Ачи, води боеве за овладяването на Хърсово (пленени са около 200 руски и румънски войници, обози с оръжие и боеприпаси), преследва противника по поречието на р. Дунав и води бой при Мачин.
От края на август 1918 г. конницата, в това число и гвардейците, осъществяват отбраната на беломорския бряг от Кара Орман до мостовете на Порто Лагос, за да не се допусне противников десант.
На 26 септември бойните действия на полка по фронтовете приключват. След това на полка се пада трудната задача да защитава София, обявена за „крепост в обсадно положение” от разбунтувалите се войници, да преследва и обезоръжава отделни групи. В Първата световна война гвардейците дават 53 жертви.
Конните полкове, в това число и гвардейският са по-малко засегнати от клаузите на Ньойския договор.
На 6 май 1937 г. полкът получава новото си бойно знаме, заедно с останалите части на софийския гарнизон. Знамето е прието от командира полк. Михаил Минчов.
След подписването на Крайовския договор на 7 септември 1940 г., Министерство на войната пристъпва към заемане на територията на Южна Добруджа, където първи стъпват гвардейците. След присъединяването на България към Тристранния пакт (март 1941 г.) и капитулацията на Югославия българската Пета армия навлиза в Македония. На 25 април по бойния път, изминат през 1915 г., гвардейците са посрещнати в Босилеград, Жеравно, Ново село, Търговище, Бояновци, Прешево като освободители. Полкът остава на гарнизон в Скопие до февруари 1942 г., след което се връща в София и малко по-късно е реорганизиран в Гвардейски на Н.В. конен дивизион.
След включването на страната ни в антихитлеристката коалиция, в началото на ноември 1944 г. дивизионът се предава към 11-а пехотна дивизия за участие в заключителния етап на Втората световна война. В резултат и на неговите действия е освободена територията между Куманово, Бояново, Гниляне, Прищина, Урошевац, Качаник и Скопие. На 26 ноември преминават българската граница и на 29 ноември софийското гражданство ги приветства.

Имена на славата: Сливница, Драгоман, Три уши, Келташ, Бяла паланка, Пирот, Мустафапаша, Трън, Клисура, Власина, Сурдулица, Грамажи, връх Букова глава, Прищина, Враня, Куртбунар, Кочмар, Хърсово, Мачин, Кара Орман, Порто Лагос, Босилеград, Жеравно, Ново село, Търговище, Бояновци, Прешево, Куманово, Бояново, Гниляне, Прищина, Урошевац, Качаник, Скопие

Любими командири: ротмистър Александър Мосолов, подполк. Димитрий Ризенкампф, ротмистър Юрий фон Кубе, полк. Барон Алфред Корвин, ротмистър Тодор Кабакчиев, ротмистър Владимир Цанков, генерал-майор Петър Марков, полк. Иван Колев, майор Владимир Даскалов, полк. Генко Мархолев, полк. Паун Бананов, полк. Александър Кисьов, подполк. Любомир Босилков, подполк. Александър Марков, полк. Никола Станимиров, полк. Константин Златанов, полковник Никола Халачев, полк. Малчо Малчев, полк. Костантин Марков, подполк. Матей Златоустов, подполк. Михаил Минчев, полк. Тодор Антонов.

Шефските полкове в Българската армия
В България практиката монархът да дава шефство над полкове минава през няколко периода.
Княз Дондуков – Корсаков (ръководител на Временното руско управление в България след Освобождението) поема шефството на:
Търновска пеша на Н. В. Княз Александър дружина;
С встъпването си на престола през 1879 г. Княз Александър I се обявява за шеф на:
Първа Пеша дружина (по-късно - 1 пехотен на Н. Ц. В.Софийски полк);
Първа пеша батарея (1 артилерийски Н. Ц. В. Полк);
Собствен на Н. В. конвой (Лейбгвардейски Н. Ц. В. конен полк)
Княз Фердинанд разширява практиката, като шефство получават членове на царското семейство и чуждестранни владетели за определени заслуги:
Шести пехотен Търновски на Н.В. полк (към него с раждането си е зачислен като подпоручик престолонаследникът Княз Борис Търновски, а по-късно и синът му - Симеон);
Четвърти артилерийски на Н. В. полк;
Първи конен на Н. В. полк (София);
Втори конен на Н.В. полк (Лом). От 1897 г. - под шефството на Княгиня Мария Луиза;
18 пехотен Етърски на Н. В. полк (Търново);
Девети пехотен Пловдивски на Н. Ц. В. Княгиня Клементина полк (в него се числи Цар Фердинанд);
Осми пехотен Приморски на Н. Ц. В. Княгиня Мария - Луиза полк;
Двадесети пехотен Добруджански на Н. В. Княз Кирил Преславски полк (обявен в дена на Независимостта);
Трети артилерийски на Н. Ц. В. Престолонаследника полк (Пловдив);
Четвърти пехотен Плевенски на Н. Ц. В. Престолонаследника полк;
Четвърти конен на Н. Ц. В. Престолонаследника полк (Ямбол);
Двадесет и четвърти пехотен Черноморски на Н. В. Царица Елеонора полк;
Флот на Н. Ц. В.
***
Чуждестранни шефства над български полкове:
Трети конен на Н. Имп. В. Великата Княгиня Мария Павловна полк;
Седемнадесети пехотен Доростолски на Н. Имп.В. Великия Княз Владимир Александрович полк; (Последните два са дадени след посещението им в България за откриване на паметника на Цар Освободител и съдействието им по уреждане на втората сватба на Цар Фердинанд през 1907 – 1908 г.) Пети пехотен Дунавски на Негово Кралско Височество Херцог Роберт Пармски полк (бащата на Княгиня Мария-Луиза);
Двадесет и втори пехотен на Н. В. Херцог Карл-Едуард фон Сакс Кобург Готски полк;
Дванадесети пехотен Балкански на Н. Имп.В. Император Вилхелм II полк. (от 1917 г., като съюзник);
Шести конен на Н. Имп. В. Император Вилхелм II полк;
Двадесет и втори пехотен Тракийски на Н. К. В. Карл Едуард Херцог Сакс Кобург-Готски полк;
***
Български владетели - шефове на чуждестранни полкове:
Петдесет и четвърти пехотен Мински на Н.В. Цар Фердинанд полк. (Цар Фердинанд получава от Русия шефство над полка през 1908 г. и през 1915 г. то му е отнето като на противник в Европейската война).
Единадесети Императорски и Кралски хусарски на Н. Ц. В. Княз Фердинанд полк (Почетното шефство над австро-унгарския полк Княз Фердинанд получава през 1907 г. По-късно полкът е прекръстен на “Фердинанд I цар на Българите”. В полка се числи престолонаследникът Княз Борис);
Кралски Пруски 4 Тюрингски пехотен полк N 72 на Н. Ц. В. Фердинанд I (в полка се числи престолонаследникът Княз Борис)
Десети Макдебургски хусарски на Н. Ц. В. Фердинанд I полк;
Кралски Баварски 23 пехотен полк “Фердинанд I Цар на Българите” (в полка се числи престолонаследникът Княз Борис);
Полски стрелкови батальон N 26 на Н.Ц.В. Фердинанд I;
Teжък артилерийски полк N 60 на Н.Ц.В. Фердинанд I полк
***
През 1919 г. след Ньойския договор Българската армия е силно ограничена. Отменени са всички шефски полкове, с изключение на полковете на владетеля цар Борис III и традиционното шефство на Първи пехотен Софийски на Н.В. Княз Александър I полк.
През 1932 г. с указ N 20/19. 11. е възстановена практиката за шефство на полкове и са утвърдени вензелите и особеностите в униформите на шефските полкове. Регламентирани са следните полкове:
Военно на Н.В. Училище;
Първи пехотен Софийски на Н.В. Княз Александър I полк;
Четвърти пехотен Плевенски на Н.В.полк;
Шести пехотен Търновски на Н.В.Цар Фердинанд I полк (при раждането си към него като подпоручик е зачислен престолонаследникът Княз Симеон Търновски);
Осми пехотен Приморски на Н. Ц. В. Княгиня Мария - Луиза полк;
Девети пехотен Пловдивски на Н. Ц. В. Княгиня Клементина полк;
Осемнадесети пехотен Етърски на Н. В.Цар Фердинанд I полк;
Двадесет и четвърти пехотен Черноморски на Н. В. Царица Елеонора полк;
Единадесети пехотен Сливенски на Н. В. Царица Йоанна полк;
Втори артилерийски на Н.В. Царица Йоанна полк;
Трети артилерийски на Н. В. полк;
Четвърти артилерийски на Н. В. Цар Фердинанд I полк;
Лейбгвардейски на Н. В. конен полк;
Първи конен на Н. В. Цар Фердинанд I полк;
Втори конен на Н. Ц. В. Княгиня Мария Луиза полк;
Четвърти конен на Н. В. полк;
Десети конен на Н.В. Царица Йоанна полк;
Флота на Н. В.
През следващите години към така утвърдения списък са прибавени:
Офицерите от свитата на Н. В.
Деветнадесети пехотен Шуменски на Н. В. Престолонаследника полк;
Първи армейски артилерийски на Н. В. Престолонаследника полк;
Трети конен Н.В. Престолонаследника полк;
Въздушни на Н.В. Войски.

[Nordwave]

Превземането на Одринската крепост



Честта на един народ не представлява даденост сама по себе си. Тя се създава и укрепва на бойното поле. Днес подобно твърдение би срещнало острата критика или дори просто присмеха на мнозина. Навярно то не е и адекватно на действителността, в която враждебността към традиционните добродетели и налагането на неясно каква нова ценностна система образуват едно цяло. Преди 90 години, когато българската държава е подчинена на неотклонното преследване на един общонароден идеал, а не на едно абсурдно сметкаджийство, войната е върховният аргумент в защита на националните интереси. Правителствата в София в началото на отминалия XX в. осъзнават отлично това. България може да разчита не на изменчивата благосклонност на великите сили, колкото и значима на моменти да е тя, а на собствената си армия. Ето защо Балканската война е следствие колкото на общата воля на балканските страни за решително изтласкване на Османската империя от Европа, толкова и на вътрешната логика на българското развитие в края на XIX и началото на XX в. Настъпващият през октомври 1912 г. срещу отслабената от войната с Италия (1911-1912) Турция войник усеща, че часът на разплатата е ударил и няма място за никакво колебание.

На 25 октомври (7 ноември) Втора армия на генерал-лейтенант Никола Иванов завършва блокадата на Одрин. Изходът от няколкомесечната обсада на града-крепост ще е съдбоносен за войната. Символиката й се съсредоточава именно в нея. Далечните предци на българското войнство не веднъж са преодолявали стените на Адрианопол. Победата тук означава ознаменуване на възхода на възкръсналата българска държава. Офицерство, особено след провала при Чаталджа, е проникнато от мисълта, че бойният устрем трябва да бъде организиран в стоманен юмрук, който да се стовари върху една точка от военния театър.

По това време превземането на Одринската крепост с директен пристъп неслучайно се смята от почти всички експерти за невъзможно. Фортовият пояс около града, природно защитен от течението на Марица, Арда и Тунджа, е разделен на три позиции – предна (на 9 до 11 км. от Одрин), главна (от 500 метра до 3 км.) и тилна (непосредствено преди градските покрайнини). По тези линии са разположени 26 форта, всеки от които с капацитет от 300 защитници, и 74 дълговременни батареи. Гарнизонът, състоящ се от около 75 000 души и разполагащ с 210 крепостни и 450 полеви оръдия, е командван от Шукри паша, потушил преди близо 10 години Илинденско-Преображенското въстание в района на Странджа. През зимата на 1912/1913 г. се провеждат артилерийски дуели, чиято цел е да отслабят отбраната, но и да разкрият нейните по-силни и по-нестабилни места. Паралелно с това българските летци провеждат редица разузнавателни полети, при които хвърлят позиви, а по-късно се преминава и към бомбардиране на противника. Близо до позициите на противника са издигнати и два балона, които своевременно осведомяват командването за настъпили промени в разпределението на турските сили. Към обсадителите се включват и служещи във флота, които изработват бомби за въздушните атаки. Използвана е и радиостанцията на торпедната канонерка „Надежда”. Посредством нея се засичат съобщенията на гарнизона на Одрин и се правят успешни опити за тяхното заглушаване, нещо непознато във военното изкуство въобще до този момент.
След подновяването на бойните действия от младотурския комитет на 21 януари (3 февруари) 1913 г. и след българския подвиг при Булаир и Шаркьой пет дни по-късно, необходимостта от колкото се може по-бързо падане на Одринската крепост става все по-очевидна. От този момент турците са подложени на постоянен и методичен обстрел, за да не могат да възстановят нанесените вече поражения на отбранителните линии преди решителния щурм. Междувременно развоя на събитията в Македония позволява на сърбите да изпратят на далеч по-значимия тракийски театър като подкрепление непълните Тимошка и Дунавска дивизии с 96 оръдия. Общите съюзнически сили в рамките на Втора армия възлизат на 153 700 души, 96 картечници и 424 оръдия от 4 дивизии и 4 отделни бригади. Когато през вечерта на 10 март (ст. стил) помощник-главнокомандващият ген. Савов подписва директивата за започване на атаката, войсковите части са разпределени по следния начин. На Източния сектор, най-мощния в турската защита, срещу 40 000 отбраняващи се и 160 оръдия се изправят 16 български пехотни полка (70 000) с 230 оръдия, от които 98 обсадни. На това място ще бъде нанесен същинският удар. Останалите Южен, Западен и Северозападен сектори, където заедно с българите ще действат сръбските бригади и батареи са от второстепенно значение и задачата им се състои най-вече в париране на опитите от турска страна да прехвърлят още сили за отпор на изток.
В 13 часа на 11 март започва ураганен огън срещу фортовия пояс на Одрин, който продължава до малко след 20 ч. Само на Северозападния сектор артилерийската подготовка не спира до към полунощ, така че турският гарнизон да бъде заблуден относно основната посока на предстоящия пристъп. 3:30 часа след това подразделенията на Източния сектор, водени от ген. Георги Вазов (брат на Иван и ген. Владимир Вазови), се вдигат на жесток щурм. Поради мълчанието на артилерията отбраната разбира какво става едва когато сапьорите проправят път пред основните сили, прорязвайки телените ограждания с ножове и лопатки. Яростната съпротива се пречупва в безпощадния устрем „на нож”. Предната линия е изоставена и турците се оттеглят главните си позиции. Българските вериги достигат към 9 часа на 300 метра от ключовите фортове Айвазбаба, Аджиолу и Кестенлик, като артилерията се придвижва бързо напред. Много от изоставените противникови оръдия също са обърнати против врага. На останалите сектори напредването не е значително, но то все пак ангажира достатъчно голяма част от гарнизона.

Втората атака на Източния сектор е запланувана на 12 март в 13:30 часа. Турският огън обаче е изключително съсредоточен и се налага артилерийска подготовка, която да сподави противниковите батареи. Краткотрайното спиране на настъплението е използване за възстановяване на силите. Към 20 часа ген. Вазов докладва на щаба на армията: „Подемът на духа в нашите войски, благодарение на досегашния успех, е много голям и не би било добре да не го използваме за завършване на изведнъж наченатото дело. Войските се стремят да влезат в Одрин” .

Вечерното небе е осветявано от двубоя между тежките оръдия „Круп” и „Шнайдер”. Малко по-късно атаката е подновена. Картечът коси българските редици, но воините на 3-та балканска дивизия напредват неустрашимо и затягат турчина все повече в смъртоносната си хватка. Началникът на Източния сектор изразява словом ясно духа им: „ Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, а назад – безславие и смърт”. В завързалата се ръкопашната схватка няма пленени. Към 4 часа след полунощ фортът „Айвазбаба” е овладян от 23-ти шипченски полк. Пробивът на главната линия се разширява неотклонно. На юг 29-ти ямболски полк смазва съпротивата при Йълдъзтабия, Топьолу и Кавказ. Отбраната на доскоро смятаната за непревземаема Одринска крепост рухва под челичените удари на българското войнство.

В ранната утрин на 13-я ден на 3-я месец на 1913 г. части от 2-ра бригада на 3-та дивизия навлизат в покрайнините на града. Полк. Рибаров е посрещнат от парламентьори на Шукри паша. Към 10 часа последният останал и несъпротивляващ се форт Хадерлъка, където се намира щабът на гарнизона, вече се намира в български ръце. Командирът на Лейбгвардейския на Негово величество конен полк полк. Гено Мархолев обявява отчаяния комендант на крепостта за пленен и не му позволява да предяви каквито и да е условия при предаването на града. Улиците на Одрин отекват под българските маршируващи колони, приветствани от християнското население. Над шестте минарета на „Султан Селим” се веят български знамена.

Между 11 и 13 март 1-ва софийска и 9-та плевенска дивизии задушават в зародиш турските опити за пробив при Чаталджа, с което допринасят за пълния триумф на българската армия. В резултат от превземането на Одрин в плен попадат 14 паши, 2000 офицери и към 60 000 подофицери и войници. Турците дават 11 600 убити, а българо-сръбските жертви възлизат на 10 000 убити, ранени и умрели по-късно от раните си. Като трофеи са взети близо 420 оръдия, което представлява повече от 10% от цялата турска артилерия през 1912-1913 г. Изходът от войната срещу Турция не буди съмнение. Над България обаче започва да се надвесва черна сянка, която въодушевеният български войник, спечелил битката срещу полумесеца, проливайки кръвта си по бойните полета на Одринска Тракия, не може още да усети ясно. Докато българските и сръбските офицери вдигат наздравици за съкрушителната победа, в окупираните от съюзниците части на Македония самото споменаване на славното българско оръжие започва да се наказва със смърт.

[Nordwave]

Агенция “Фокус” публикува поредица, представяща историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). Всяка неделя на читателите на електронното издание на „Фокус” ще бъдат представени знамена на въстанически чети, на доброволчески формирования и дружини, на пехотни, кавалерийски и артилерийски полкове. Бойни знамена на Българската армия след 1944 г. и след 1989 г.
Днес „Фокус” представя Бойното знаме на Първа Дебърска дружина на Македоно-Одринското опълчение, участвала във войните от 1912 - 1913 г.
Досега, на 26 април, бе представено знамето на Шеста Охридска дружина от Македоно-Одринското опълчение, на 3 май – бойното знаме на Трети пехотен Бдински полк, а на 6 май, Деня на храбростта и празник на Българската армия – щандартът на Лейбгвардейски конен полк. Очаквайте следващата неделя, 17 май, бойното знаме на 34-и пехотен Троянски полк.
Представянето на българските бойни знамена е знак на почит и преклонение пред подвига на хиляди и хиляди известни и неизвестни български войници и офицери, загинали под техните дипли, в името на освобождението и обединението на българските земи, в името на защитата на Отечеството.
Агенция „Фокус” изказва дълбоката си благодарност на ръководството на Министерството на отбраната и на служителите на Националния Военно-исторически музей, без съдействието на които подобно начинание не би било възможно.
Представянето на българските бойни знамена е включено и във времето на единственото в българския радиоефир военно предаване „За честта и славата на България”, излъчвано всяка събота от 13.00 до 15.00 ч.

Първа Дебърска дружина
На 17 септември 1912 г. в 16.00 ч., само два часа след обявяването на мобилизацията, 1200 мъже на възраст от 18 до 55 години, в бяла дебърска носия, се събират на Колодрума в София. Поканени са да се запишат доброволци от Дебърско-Галичко-Реканското македонско братство.
Доброволците са посрещнати от майорите Стефан Николов от Прилеп, Петър Дървингов от Кукуш и Александър Протогеров от Охрид, с поздрава: ”Здравейте, Първа Дебърска дружина!”.
Бойното знаме на Първа Дебърска дружина от Македоно-Одринското опълчение е връчено тържествено на 4 октомври 1912 г. Знамето на Дебърската дружина е изработено в дните на формирането й между 17 септември и 4 октомври. Ушито е от двоен копринен плат с размери 105 x 84 сантиметра. Лицевата му страна е с цветовете на българското национално знаме (бяло, зелено и червено), разположени хоризонтално. В средата й с бронзова боя е нарисуван шестоконечен кръст върху полумесец. Над него в полукръг са поставени надписите „І-ВА ДЕБЪРСКА ОПЪЛЧЕНСКА", а под фигурата - „ДРУЖИНА”. Обратната страна е изцяло зелена. В средата е извезан със сърма изправен коронован лъв, стъпил върху две клонки. Над него със златиста бронзова боя е изписан девизът „СЪ НАМИ БОГЪ", а под лъва - „1912 г.". Знамето е обшито с жълти сърмени ресни, а двата външни ъгъла завършват с пискюли. Дървената дръжка на знамето в горния си край завършва с метално короновано лъвче. Под плата на дръжката е прикована метална гривна с надпис „І-ВА ДЕБЪРСКА ОПЪЛЧЕНСКА ДРУЖИНА".

Любими командири: Барон де Пелемберг, генерал Никола Генев, майор Петър Дървингов, подполковник Александър Протогеров, полковник Желязов, подполковник Антон Пчеларов, подполковник Стефан Николов, капитан Стоян Величков, Дякон Евстатий, Михаил Чаков, Пейо Яворов, подпоручик Дянко Караджов, фелдфебел Йорданов,подпоручик Атанас Вълев,

Имена на славата: 1912-1913 г. Балканска война: Кадъ-кьой, Булдур – кьой, Мерефте, Малгара, Булаир, Шаркьой, Куюнлий, Ески – Кумлук, Мусубейли, Айджи-йолу, Одрин.
1913 г. Междусъюзническа война: Брегалница, връх Говедар, връх Повиен, Орлов камък, Чатал чешме, Костадинци

Агенция “Фокус” припомня:
Македоно-Одринското опълчение е едно от най-масовите и най-патриотичните доброволчески военни формации в българската история. В сраженията и битките в Балканската война 1912 - 1913 г. и Междусъюзническата война 1913 г., Македоно–Одринското опълчение (МОО) се покрива със слава и героизъм. Ветераните от Македоно- Одринското опълчение са основата на 11-а пехотна Македонска дивизия, събрала 33 374 български офицери и войници по произход от Македония.
На 17 септември 1912 г. в 14.00 ч. е обявена прокламация за мобилизация. Два часа по-късно започва записването на хиляди доброволци в дружините на Македоно-Одринското опълчение.
На 23 септември 1912 г. с царски указ е формирано Македоно-Одринско опълчение начело с генерал Никола Генев и с началник-щаб майор Петър Дървингов в състав 6 дружини от по 212 - 215 души: Солунска, Скопска, Дебърска, Битолска, Одринска и Охридска. През октомври са сформирани още 6 дружини: Велешка, Костурска, Кумановска, Прилепска, Сярска и Лозенградска.
Общият личен състав състав включва 14 670 души, от които „500 инородци” (руснаци, евреи, арменци, швейцарец (Луи Айер), англичанин – старши подофицер Роберт Фишер и др.)
На 4 и 5 октомври 1912 г. са връчени знамената на дружините от Македоно-Одринското опълчение. Главното знаме на Македоно-одринското опълчение, същевременно и знаме на 11-а Серска дружина, е дар от българската царица Елеонора. Осветено е на 28 октомври 1912 г. на тържествен молебен в присъствието, на който присъства царица Елеонора, на гарата в Пловдив.
Всички знамена от опълчението вземат участие в парада, състоял се по повод Деня на храбростта през май 1913 г., край Гюмюрджина.
След края на Междусъюзническата война, на 7 август 1913 г. на колодрума в София знамената на Македоно-Одринското опълчение са посрещнати тържествено. На 9 май 1937 г. Македоно-Одринското опълчение се прощава със своите знамена, заедно със знамената на старите български полкове, участвали във войните за национално освобождение и обединение. Почетната рота отнася знамената за вечно съхранение.
http://www.focus-news.net/?id=n1180365

[Nordwave]

Великият подвиг на полковник Константин Каварналиев, паметникът му и други мисли…



 Статията е написана във връзка с новините от 3 юни тази година, касаещи паметника на полк. Константин Каварналиев, който днес се намира на територията на Р. Македония.

За втори път реших да пиша за българските военни паметници на територията на Р. Македония, които са в окаяно положение благодарение на управляващите в западната ни съседка и някои други индивиди вътре в нашата собствена Родина, които бездействат. Съдейки по развитието на нещата, които следя още от завръзката преди две години, полк. Каварналиев ще си остане без паметник, и тъй като явно не мога да направя нищо конкретно по въпроса, реших просто да се запитам “защо”? Та защо полк. Каварналиев няма да получи своя заслужен паметник в Македония, на мястото където е бил погребан заедно с бойните си другари още през 1913г.? Полковникът няма да получи своя паметник, защото той е ОПАСЕН. Той все още всява страх в сърцата на македонистите и вдъхва сили в духовете на българите. Той е въплъщение на величествения български морал и лоялност към Родината от началото на века, един от най-ярките примери и доказателства за него. Той е безстрашен рицар на българската кауза, борил се за свободата на македонските българи и спасил от сигурна смърт хиляди невинни от Куманово и близките села и градове. Той е опасен, защото тези невинни българи са били избити от настъпващите гръцки и сръбски войски. Защото тези българи днес са представени като македонци, избити от “българските окупатори”, които (“Църни бугарски кучета!”) са нападнали “мирносъжителсващия със сърбите македонски народ”. Защото ако полковник Каварналиев получи своя паметник, одобрен от македонските власти, значи те са признали истината. Ако той получи паметника си, значи онези местни българи, които всяка Архангелова задушница му носят цветя и палет свещи, ще знаят, те ще са наясно - България още съществува и не ги е забравила. Докато паметникът го няма и България за тях я няма, те не усещат присъствието и. А това е само един паметник от всички, които трябва да бъдат построени отново.

Великият подвиг на полковник Константин Каварналиев представен в “Памет българска” по Канал 1:

Полк. Константин Каварналиев има сходна съдба е един друг велик българин, който загива само няколко години по-късно. Става дума за генерал Иван Колев - бащата на българската конница, който прекарва месеци наред върху седлото на коня си, изминавайки хиляди километри при освобождаването на Добруджа, този български генерал заболява и умира точно заради безспирните си походи през студените зимни месеци. Фелдмаршал Аугуст фон Макензен, главнокомандващият войските на Централните сили на Северния фронт сравнява ген. Иван Колев с Фридрих Велики (също известен като конник). За награда, за дето е воювал срещу руски част в името на Родината си, след 9 септември 1944 името на ген. Колев е премахнато от всички учебници по история, а проектът по построяване на паметник спира. Днес този български герой също няма паметник, защото той също е бил опасен за властта и след смъртта си. Неслучайно при завладяването на България турците са унищожавали системно всички места свързани с българщината и култа към Родината, защото тези места поддържат духа на народа. Така правят всички, които се опитват да изтрият общата народна памет - основна част от националното самосъзнание. Нацията като общност се крепи на общото минало, когато го няма, една колона е срутена. Паметникът на полк. Каварналиев би укрепило тази колона, а Скопие не иска това да става! Ей, затова полк. Каварналиев няма да получи заслужения си паметник в Македония, за която е загинал. А нашите съседи няма и да разберат, че Каварналиев се е борил не за българските от България, нито пък за българите, които населяват днешна Р. Македония, а се е бил и умрял за българите изобщо, защото както тогава, така и сега България продължава да граничи със себе си във вскчки посоки, но това няма кой да го разбере. Целите на идеалът, в който се е клел полк. Каварналиев са забравени! Българинът гледа личното си благо, няма значение дали се намира в България или в Р. Македония, той си е един и същ и е обладан от треска за злато и стремеж към скъп и лесен, но само личен, егоистичен живот. Но народ без идеал и цел няма бъдеще. Полк. Каварналиев е смазал егоизма, в неговата личност такъв не съществува, той се е жертвал за своята Родина и народ, за хилядите невинни, които са се надявали на неговите действия и за ония, които са искали да видят България отново цяла. Той е всичко онова, което днешният българин не е! Точно по тази причина на официалната ни власт, вътре в България, не и пука особено дали полк. Каварналиев и останалите български офицери и войници, загинали на територията на Р. Македония ще си получат заслужените военни паметници. Защото туко-виж някой съвременен българин станал като тях! По същата причина няма да видим и улица кръстена на българина проф. Богдан Филов - още един човек готов да се бори за Родината с всички средства!

И накрая ви напомням за едно действие на вътрешната ни власт, което доказва нехайството и:

мин. Михаил михов: Подкрепяме Македония по пътя й към ЕС и НАТО

А тяхната власт не подкрепя паметниците ни!!!

[Nordwave]

Иван Колев Колев е български офицер, генерал-лейтенант известен още като бащата на българската конница. Иван Колев е роден на 15 септември 1863 г. в бесарабското село Бановка, създадено от български преселници от Тракия и разположено на 25 км. източно от Болград. Основното си образование завършва в родното си село, след което, през 1875 г. постъпва в Болградската гимназия, учи прилежно и завършва през 1882 г. Желанието на младия Иван Колев е да бъде учител в родното си село, но молбата му за учителското място е отхвърлена. Въпреки този неуспех, по-късно става писар в общината.


Генерал Иван Колев, бащата на българската конница

През 1884 г. Иван Колев заминава за София, където работи като помощник-секретар в Софийския окръжен съд. След по-малко от година на заеманата длъжност, той е повишен в секретар.

Сръбско-българска война (1885)

На 2 ноември се обявява Сръбско-българската война (1885) и на 9 ноември Иван Колев постъпва като доброволец в Ученическия легион.

На 14 януари 1886 г. постъпва във Военното училище в София. Разпределението на юнкерите тогава се извършва по успех и Иван Колев, като отличник е определен за артилерист. Още от малък, той се увлича по ездата и при новината, че ще става артилерист заявява „Ако не бъда зачислен в конницата, няма да служа - ще се уволня!“. На 27 април 1887 г. завършва Военното училище, произведен е в първия офицерски чин подпоручик и зачислен в Трети конен полк. На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик и в началото на 1892 г., след успешно положени изпити постъпва във военната академия в Торино.

На 2 август 1894 г. е произведен в чин ротмистър и вече завършил академията, още същия месец се завръща в България. Назначен е за генерал-щабен офицер, чете лекции по военна история на офицерите от кавалерийската школа и по-късно става началник-щаб на кавалерийската инспекция. По негова инициатива се открива кавалерийски курс за най-младите кавалерийски офицери и става главен инициатор на конните състезания в българската войска. През есента на 1898 г. ротмистър Колев е командирован на маневрите в Румъния. На 14 февруари 1904 г. е произведен в чин подполковник.

През септември 1907 г. подполковник Колев е изпратен на стаж в австрийската войска и зачислен в Седми улански полк в Пардубиц, от където се завръща през октомври 1908 г. и на 15 октомври е произведен в чин полковник, и назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк, на която длъжност остава до началото на Балканската война.

Балкански войни (1912-1913)

В началото на Балканската война (1912–1913) г. е началник-щаб на укрепения пункт Ямбол, след което от ноември 1912 г. временно изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия. През Междусъюзническата война (1913) е началник-щаб на Пета армия.

На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.

Първа световна война (1915-1918)

По време на Първата световна война генерал-майор Колев е инспектор на конницата и командир на 1-ва Кавалерийска дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа по време на Първата световна война при Куртбунар, Кочмар, Карапелит, Добрич, Топрахисар, Текиргьол, Кюстенджа, Черна вода и Мачин, пленявайки хиляди неприятелски офицери и войници - румънски, сръбски и руски. На 2 август 1915 г. е произведен в първия генералски чин генерал-майор.

На 30 септември 1916 г. е награден с германски железен кръст „За храброст“, лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите.

На 28 юли 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. Изминал хиляди километри на кон при освобождаването на Добруджа, генерал-лейтенант Иван Колев заболява и умира на 29 юли 1917 г. във Виена, Австрия. По-късно тленните му останки са пренесени и погребани в София. Главнокомандващият войските на Централните сили на Северния фронт фелдмаршал Аугуст фон Макензен сравнява българския пълководец с кайзер Фридрих Велики, който също е бил известен кавалерист.

В негова чест в град Добрич е поставена паметна плоча. През 2007 г. се създава граждански комитет за паметник на генерал Иван Колев, който ще бъде оглавен от директора на Института по история при БАН Георги Марков.

Две български села са наречени в негова чест: Генерал Колево (Област Варна) и Генерал Колево (Област Добрич).

На Иван Колев е посветено стихотворението на Иван Вазов „Добруджанската конница“.

[Дашо]

Лейбгвардейски конен полк

Агенция “Фокус” публикува поредица, която представя историята на българските бойни знамена-светини от Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската война (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата война (1913 г.), Първата световна война (1915 - 1918 г.) и Втората световна война (1941 - 1945 г.). На днешния 6 май, Ден на храбростта и празник на Българската армия, представяме бойния щандарт на Лейбгвардейски конен полк.

Лейбгвардейски конен полк
Лейбгвардейският конен полк е формиран през 1878 г. под името Първа конна сотня. С указ № 28 на княз Александър І от 30 август 1879 г. сотнята става Собствен конвой на Александър I (Конвой на Негово височество). Тя се използва за лична охрана на княза и за специални церемонии. Личният състав на конвоя през 1879 г. наброява 150 души.
С един от първите си укази княз Александър І заповядва: „В ознаменовании на нашето благоволение към войската възлагаме на Себе си званието шеф на софийската № 1 пеша дружина и Софийска № 1 пеша батарея. Софийска № 1 конна сотня назначавам за собствен конвой на княза. Означените части занапред да се наричат на наше име. Командирът на Собствений нам конвой се намира в звание наш адютант”. Първият командир на формирания през септември 1879 г. конвой е флигел-адютант поручик Александър Ал. Мосолов. Освен особената, почетна, конвойна служба при княза и неговия двор частта се изгражда като образцова войскова единица и участието и във войните за национално освобождение и обединение доказва това.

Знаме на Лейбгвардейски конен полк
Личният си щандарт конвоят получава на 30 август 1881 г. от княз Александър I. Знамената на частите, участвали в Сръбско-българската война, включително щандарта на конвоя, са наградени със сребърен медал в памет на войната.
На 15 октомври 1888 г. конвоят получава личния си щандарт от княз Фердинанд I. През 1891 г. конвоят е преименуван на Лейбгвардейски конен ескадрон, а на 29 декември 1903 г. е реорганизиран в Лейбгвардейски конен полк. Към 1 октомври 1915 г. в състава му влизат 22-ма офицери, 1 чиновник, 683 подофицери и войници 669 коня, 41 коли и 508 пушки.
Лейбгвардейският конен полк получава новия образец на щандарта си от цар Борис III на 6 май 1937 г. Старото бойно знаме на полка е прибрано с почести в двореца. През 1942 г. полкът е реорганизиран в Гвардейски конен дивизион с личен състав от 589 гвардейци.

Боен път
При обявяването на Съединението (1885 г.) на конвоя е наредено след като се събере в Търново, да тръгне за Пловдив. На 10 септември 1885 г. на път през Шипка за Калофер, при пристигането на връх Свети Никола всички със свалени шапки прекрачват границата, наложена от Берлинския договор. На 14 септември на конвоя, с изключение на щандартния взвод, е разпоредено да влезе в състава на Втори конен полк и да участва в прикриването на границата, като се насочи към с. Хебибчево (дн. Любимец).
Щандартният взвод на Конвоя във войната носи знаме, личен щандарт на княза с ликовете на покровителя му - Св. Александър Невски и Исус Христос, завършващо с осмоконечен кръст. След като Сърбия обявява война на България, за един ден конвоят пристига в София и оттам - на Сливнишката позиция. При атаката на хребета Три уши конвоят заема Драгоманската долина до селата Голямо и Мало Малово. Участвайки в боевете, осъществява свръзка между частите, разузнава и охранява новозаетите позиции. След като главното командване взема решение за настъпление на сръбска територия в направление на Пирот, на 14 ноември конвоят, заедно с останалите части на конната бригада, преминава границата в преследване на противника. След ожесточен бой, е превзета височината Келташ и направлението Пирот – Бяла паланка е открито. Конвоят заема за охрана линията срещу Бяла паланка. На 15 ноември се получава заповед за атака на десния фланг на сръбските части откъм Келташ, където е разположена и сръбската конна бригада. Десетте български конни ескадрони настъпват в безупречен боен ред. Уплашени, сърбите отстъпват и отказват да приемат атаката. Гвардейците предвождат колоните на завръщащата се в София Българска армия след края на войната.
През 1891 г. Конвоят е преименуван в Лейбгвардейски на Н.Ц.В.ескадрон, а през 1904 г. - в Лейбгвардейски конен полк. След обявяването на Независимостта през 1908 г. той се преименува в Лейбгвардейски на Негово Величество конен полк.
На 4 октомври 1912 г. гвардейците получават първата си бойна задача в Балканската война – да прикриват настъплението на Първа бригада от Осма тунджанска дивизия по долината на р. Марица и заслоняването на одринската крепост. Полкът овладява Мустафапаша, първия град превзет от българска войска. Полкът участва в марш-маньовъра на Втора армия към Одринската крепост. Той осъществява охрана на фланговете на войските, разузнаване, поддържа непосредствено съприкосновение с противника, прочиства района от башибозушки части. Съгласно плана за атаката на крепостта Лейбгвардейският на Н.В. конен полк е в южния отдел на Източния сектор. Задачата му е да атакува фронтовата линия Кавказтабия - Топийолу, да съдейства на 58-и пехотен полк и да охранява левия бряг на р. Марица.
В 3.30 ч. на 13 март 1913 г. атаката започва под гъст неприятелски огън. В 9.20 ч. командирът на полка полк. Генко Мархолев получава заповед конните части да настъпят и влязат в града. Командирите на сръбските полкове заявяват, че ще я изпълнят само ако Лейбгвардейския полк бъде авангард. Ротмистър Босилков, ротмистър Филипов, подпоручик Ботйов и подпоручик Блъсков навлизат в града. Появата на българската конница, когато все още градът е обстрелван от артилерията и то в тила на турците предизвиква безредие и страх. Одрин е превзет.
Във Втората Балканска война полкът е част от Трета армия, като заедно с 1-и, 2-и и 7-и конни полкове формира Конната дивизия. Тя настъпва в посока Трън-Клисура – Власина – Сурдулица - Грамажи. Гвардейците записват нови славни боеве при в. Букова глава. След нахлуването на румънските войски в България полкът потегля за София за защитата и, като охранява, пази реда, разузнава и задържа чуждите войски. В двете войни полкът дава 16 жертви.
В началото на Първата световна война Лейбгвардейският конен полк е към Първа армия на ген. Тодор Бояджиев и заедно с Първи конен полк формират Първа конна бригада. Конната атака на Букова глава, отбраната на Клисурския пост, съвместните боеве с пехотата около Враня, авангардните бойни действия при върховете Копиляк и Елата, разузнаването с бой около Прищина и хребетите на Велика планина и Жеговица, отбраната на Смелушките височини, са част от бойната летопис на гвардейците.
Краят на бойните действия в Сърбия е ознаменуван с грандиозен строеви парад в Ниш на 5 януари 1916 г. Сред представителните български части са и гвардейците, поздравени от главнокомандващия съюзните войски германски фелдмаршал Аугуст фон Макензен. Той изказва личната си благодарност към гвардейците пред техния командир подполк. Паун Бананов.
През януари полкът се предислоцира в Добруджа, където извършва разузнавателни и авангардни бойни действия при Куртбунар, води боеве при Кочмар (където дава 15 жертви) и за охрана на фланга на армията при гр. Добрич, действа при отбраната на Мустафа Ачи, води боеве за овладяването на Хърсово (пленени са около 200 руски и румънски войници, обози с оръжие и боеприпаси), преследва противника по поречието на р. Дунав и води бой при Мачин.
От края на август 1918 г. конницата, в това число и гвардейците, осъществяват отбраната на беломорския бряг от Кара Орман до мостовете на Порто Лагос, за да не се допусне противников десант.
На 26 септември бойните действия на полка по фронтовете приключват. След това на полка се пада трудната задача да защитава София, обявена за „крепост в обсадно положение” от разбунтувалите се войници, да преследва и обезоръжава отделни групи. В Първата световна война гвардейците дават 53 жертви.
Конните полкове, в това число и гвардейският са по-малко засегнати от клаузите на Ньойския договор.
На 6 май 1937 г. полкът получава новото си бойно знаме, заедно с останалите части на софийския гарнизон. Знамето е прието от командира полк. Михаил Минчов.
След подписването на Крайовския договор на 7 септември 1940 г., Министерство на войната пристъпва към заемане на територията на Южна Добруджа, където първи стъпват гвардейците. След присъединяването на България към Тристранния пакт (март 1941 г.) и капитулацията на Югославия българската Пета армия навлиза в Македония. На 25 април по бойния път, изминат през 1915 г., гвардейците са посрещнати в Босилеград, Жеравно, Ново село, Търговище, Бояновци, Прешево като освободители. Полкът остава на гарнизон в Скопие до февруари 1942 г., след което се връща в София и малко по-късно е реорганизиран в Гвардейски на Н.В. конен дивизион.
След включването на страната ни в антихитлеристката коалиция, в началото на ноември 1944 г. дивизионът се предава към 11-а пехотна дивизия за участие в заключителния етап на Втората световна война. В резултат и на неговите действия е освободена територията между Куманово, Бояново, Гниляне, Прищина, Урошевац, Качаник и Скопие. На 26 ноември преминават българската граница и на 29 ноември софийското гражданство ги приветства.

Имена на славата: Сливница, Драгоман, Три уши, Келташ, Бяла паланка, Пирот, Мустафапаша, Трън, Клисура, Власина, Сурдулица, Грамажи, връх Букова глава, Прищина, Враня, Куртбунар, Кочмар, Хърсово, Мачин, Кара Орман, Порто Лагос, Босилеград, Жеравно, Ново село, Търговище, Бояновци, Прешево, Куманово, Бояново, Гниляне, Прищина, Урошевац, Качаник, Скопие

Любими командири: ротмистър Александър Мосолов, подполк. Димитрий Ризенкампф, ротмистър Юрий фон Кубе, полк. Барон Алфред Корвин, ротмистър Тодор Кабакчиев, ротмистър Владимир Цанков, генерал-майор Петър Марков, полк. Иван Колев, майор Владимир Даскалов, полк. Генко Мархолев, полк. Паун Бананов, полк. Александър Кисьов, подполк. Любомир Босилков, подполк. Александър Марков, полк. Никола Станимиров, полк. Константин Златанов, полковник Никола Халачев, полк. Малчо Малчев, полк. Костантин Марков, подполк. Матей Златоустов, подполк. Михаил Минчев, полк. Тодор Антонов.

Шефските полкове в Българската армия
В България практиката монархът да дава шефство над полкове минава през няколко периода.
Княз Дондуков – Корсаков (ръководител на Временното руско управление в България след Освобождението) поема шефството на:
Търновска пеша на Н. В. Княз Александър дружина;
С встъпването си на престола през 1879 г. Княз Александър I се обявява за шеф на:
Първа Пеша дружина (по-късно - 1 пехотен на Н. Ц. В.Софийски полк);
Първа пеша батарея (1 артилерийски Н. Ц. В. Полк);
Собствен на Н. В. конвой (Лейбгвардейски Н. Ц. В. конен полк)
Княз Фердинанд разширява практиката, като шефство получават членове на царското семейство и чуждестранни владетели за определени заслуги:
Шести пехотен Търновски на Н.В. полк (към него с раждането си е зачислен като подпоручик престолонаследникът Княз Борис Търновски, а по-късно и синът му - Симеон);
Четвърти артилерийски на Н. В. полк;
Първи конен на Н. В. полк (София);
Втори конен на Н.В. полк (Лом). От 1897 г. - под шефството на Княгиня Мария Луиза;
18 пехотен Етърски на Н. В. полк (Търново);
Девети пехотен Пловдивски на Н. Ц. В. Княгиня Клементина полк (в него се числи Цар Фердинанд);
Осми пехотен Приморски на Н. Ц. В. Княгиня Мария - Луиза полк;
Двадесети пехотен Добруджански на Н. В. Княз Кирил Преславски полк (обявен в дена на Независимостта);
Трети артилерийски на Н. Ц. В. Престолонаследника полк (Пловдив);
Четвърти пехотен Плевенски на Н. Ц. В. Престолонаследника полк;
Четвърти конен на Н. Ц. В. Престолонаследника полк (Ямбол);
Двадесет и четвърти пехотен Черноморски на Н. В. Царица Елеонора полк;
Флот на Н. Ц. В.
***
Чуждестранни шефства над български полкове:
Трети конен на Н. Имп. В. Великата Княгиня Мария Павловна полк;
Седемнадесети пехотен Доростолски на Н. Имп.В. Великия Княз Владимир Александрович полк; (Последните два са дадени след посещението им в България за откриване на паметника на Цар Освободител и съдействието им по уреждане на втората сватба на Цар Фердинанд през 1907 – 1908 г.) Пети пехотен Дунавски на Негово Кралско Височество Херцог Роберт Пармски полк (бащата на Княгиня Мария-Луиза);
Двадесет и втори пехотен на Н. В. Херцог Карл-Едуард фон Сакс Кобург Готски полк;
Дванадесети пехотен Балкански на Н. Имп.В. Император Вилхелм II полк. (от 1917 г., като съюзник);
Шести конен на Н. Имп. В. Император Вилхелм II полк;
Двадесет и втори пехотен Тракийски на Н. К. В. Карл Едуард Херцог Сакс Кобург-Готски полк;
***
Български владетели - шефове на чуждестранни полкове:
Петдесет и четвърти пехотен Мински на Н.В. Цар Фердинанд полк. (Цар Фердинанд получава от Русия шефство над полка през 1908 г. и през 1915 г. то му е отнето като на противник в Европейската война).
Единадесети Императорски и Кралски хусарски на Н. Ц. В. Княз Фердинанд полк (Почетното шефство над австро-унгарския полк Княз Фердинанд получава през 1907 г. По-късно полкът е прекръстен на “Фердинанд I цар на Българите”. В полка се числи престолонаследникът Княз Борис);
Кралски Пруски 4 Тюрингски пехотен полк N 72 на Н. Ц. В. Фердинанд I (в полка се числи престолонаследникът Княз Борис)
Десети Макдебургски хусарски на Н. Ц. В. Фердинанд I полк;
Кралски Баварски 23 пехотен полк “Фердинанд I Цар на Българите” (в полка се числи престолонаследникът Княз Борис);
Полски стрелкови батальон N 26 на Н.Ц.В. Фердинанд I;
Teжък артилерийски полк N 60 на Н.Ц.В. Фердинанд I полк
***
През 1919 г. след Ньойския договор Българската армия е силно ограничена. Отменени са всички шефски полкове, с изключение на полковете на владетеля цар Борис III и традиционното шефство на Първи пехотен Софийски на Н.В. Княз Александър I полк.
През 1932 г. с указ N 20/19. 11. е възстановена практиката за шефство на полкове и са утвърдени вензелите и особеностите в униформите на шефските полкове. Регламентирани са следните полкове:
Военно на Н.В. Училище;
Първи пехотен Софийски на Н.В. Княз Александър I полк;
Четвърти пехотен Плевенски на Н.В.полк;
Шести пехотен Търновски на Н.В.Цар Фердинанд I полк (при раждането си към него като подпоручик е зачислен престолонаследникът Княз Симеон Търновски);
Осми пехотен Приморски на Н. Ц. В. Княгиня Мария - Луиза полк;
Девети пехотен Пловдивски на Н. Ц. В. Княгиня Клементина полк;
Осемнадесети пехотен Етърски на Н. В.Цар Фердинанд I полк;
Двадесет и четвърти пехотен Черноморски на Н. В. Царица Елеонора полк;
Единадесети пехотен Сливенски на Н. В. Царица Йоанна полк;
Втори артилерийски на Н.В. Царица Йоанна полк;
Трети артилерийски на Н. В. полк;
Четвърти артилерийски на Н. В. Цар Фердинанд I полк;
Лейбгвардейски на Н. В. конен полк;
Първи конен на Н. В. Цар Фердинанд I полк;
Втори конен на Н. Ц. В. Княгиня Мария Луиза полк;
Четвърти конен на Н. В. полк;
Десети конен на Н.В. Царица Йоанна полк;
Флота на Н. В.
През следващите години към така утвърдения списък са прибавени:
Офицерите от свитата на Н. В.
Деветнадесети пехотен Шуменски на Н. В. Престолонаследника полк;
Първи армейски артилерийски на Н. В. Престолонаследника полк;
Трети конен Н.В. Престолонаследника полк;
Въздушни на Н.В. Войски.


Снимки: Тетяна УЗУНОВА
На снимките: Първа и втора снимка - боен щандарт на Лейбгвардейски конен полк; трета снимка - медал за участие в Сръбско-българската война (1885), четвърта снимка - дръжката на знамето с надпис; пета снимка - списание "Нашата конница" - из живота на Лейбгвардейски конен полк; шеста снимка - гвардейска униформа












http://www.focus-news.net/?id=n1178126