Българска култура и духовност > История

За Паисий Хилендарски и неговата История

<< < (3/5) > >>

Преспанец:
Пайсий не може да бъде изтрит. С делата си той е оставил диря.

Ник:
Човек без Истина в него не е човек,а ако е монах,това е подигравка с Бога!Човек без благородство е второ качество.На такива им е присъща,безпричинната омраза,подлостта заради безсилието им,помраченият разум и злоба,злоба,злоба.

Hatshepsut:
Паисий Хилендарски - "История славянобългарска"


Оттук може да свалите "История Славяноболгарская" (формати fb2, epub, txt или sfb):

http://chitanka.info/person/paisij_hilendarski


С Паисий Хилендарски и неговата “История славянобългарска” започва епохата на българското Възраждане [тази гледна точка вече е остаряла, според съвременните историци Българското Възраждане започва от началото на XVIII век]. Това е епохата, когато българинът се осъзнава като българин. Борбите за национално освобождение навлизат в нов етап.
“История славянобългарска” е истинско всенародно четиво – нещо невиждано и неповтаряно в българската култура от Възраждането насам. Тя се е считала за свята книга – свята и опасна. Първа тя показва на българите, че са имали славно минало, велини царе и подвизи. Патриотичният елемент не просто печели, грабва читателите. Времето е имало потребност от подобни чувства и Паисий я задоволява. Но историята се четяла не само заради чувствата, а защото по същество е един увлекателен приключенски разказ. Има тук нещо от мистиката на апрокрифните разкази с библейски сюжети. В тях доброто винаги е преследвано от злото, но злото е наказвано. Това именно е историята на българския народ: страдали сме, но сме и побеждавали.

 Хилендарския монах не е учен и няма съзнанието за научността на факта, за да го проверява и съпоставя. За него, а и за човека от Възраждането фактът е такъв, какъвто е и в другите книги – свещен и неподлежащ на съмнение. Кой оспорва истините в Библията и в другите свещени книги? Самата “История …” на Паисий е своеобразна библия на българския народ и точно така се е възприемала от своите читатели.
 Както и да се възприема днес творбата, както и се тълкува и да се оценява нейното значение, мястото й в историята на българската литература остава с неотразима роля, която е изиграла в зората на националното ни осъзнаване. Много учени са изследвали живота и делото на Паисий. Една малка част от тези изследвания са събрани в тази книга, за да помогнат на всички, които изучават първата книга на българския ренесанс. Тук няма спорове, дискусии, но са потърсени различни гледни точки, различни подходи в анализа. Това очевидно е било възможно, защото “История славянобългарска” е едно велико произведение на българския дух.

 “История славянобългарска” представлява сбито и ярко изложение на историческото минало на България в духа на тогавашната историографска традиция. Подобно на своите ренесансови предходници, Паисий обръща погледа си към миналото, за да търси там идеали, упование и надежда. Но неговият поглед не се отнася към античната древност, а спира във вековете на българското средновековие. И той започва да разказва за храбрите българи – “люти на бран”, за това “колико били знаменити крали и цари болгорских”, на които се подчинявали много народи и земи, за българската църква и патриаршия в Търново. Паисий интерпретира миналото в силно националистичен и романтичен дух. Този дух прозира и в онези страници, където той разглежда сръбската и гръцката история.
 Из анализа на миналото, направен в духа на романтизма, Паисий извежда своите назидателни заключения, които са подчинени на определени исторически цели. Преди всичко той си стреми да пробуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския нарад. В името на тази цел той атакува тези, които се срамуват от своя род и се увличат по чужд език. И като припомня, че българите са имали царство и господство, че са били славни и че макар сега да са бедни, “прости ораче и копаче, и овчаре и прости занаятлии”, те са достойни за уважение. Паисий гневно жигосва отцеругателите, които се срамуват да се нарекат българи. “О, неразумни и юроде – се провиква той. – Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой език и не думаш!”
 С тези разсъждения Паисий логически чертае политическата програма на новата епоха, която се базира главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази българската народност в условията на робството и да се осигурият условия за нейното икономическо развитие. Към тази идея Паисий подхожда от позициите на историографа. От историческото чувство на народа, въплътено блестящо в неговия труд, той се опитва да обоснове правата на българите.
 Оттук нататък неговият мироглед представлява смесица от ренесансови мотиви, просвещенски настроения и политически национални интереси. В политическо отношение Паисий акцентира главно на националното обособяване на базата на езика, писмеността, културата и историческите традиции. Така в неговия мироглед се отразява идеалът на Просвещението. Той мотивира и защитава идеята за духовно обособяване на българите чрез отхвърляне на църковната опека и културното влияние на гърцизма и чрез възстановяване на българската църковна йерархия. На трети план в неговата политическа доктрина излиза идеята за българската държавност, т.е. историческото право на българите за държавно обособяване. Паисий залага на победата на християнските сили срещу полумесеца, да вярва в Европа, която носи честния кръст, да отправя надеждите си към славянството, преди всичко към Русия – “голямата северна страна”. Но Паисий предлага и съвсем оригинални идеи. За пръв път той обосновова идеята за еманципацията на българите в балканския свят. Така той успява да формулира една национална програма, с богати, макар и непълно избистрени и доказани идеи, плод на великолепната, историческа и политическа интуиция на атонския монах за бъдещи цели и задачи на епохата.
 Без да създава нова идеологическа система, Паисий успява да долови трепетите на буржоазната епоха, да преработи през своя патриотичен дух идеите на новото време, да направи от тях знаме за нацията. В такъв смисал неговата идеология, неговият мироглед и политически концепции имат буржоазен характер.
 Паисиевият мироглед, бъдейки по своята социална характеристика буржоазен, отразява дълбоко потребностите на общественото развитие. В ранните зори на Българското възраждане, когато социалната диференциация е недостатъчна, когато българското общество като цяло изпитва гнета на чуждото робство, когато зараждащото се национално чувство доминира над класовото чувство, пробуждащия се буржоазен национализъм отговаря на интересите на цялото общество и представлява могъщо оръжие за национална еманципация. В такъв смисъл буржоазната идеология на Паисий Хилендарски става национална идеология, идеология на цялото общество в начеващата борба за духовно и политическо освобождение.

 Един от мотивите, който го е заставил да напише историята е неговото национално чувство и самосъзнание. Паисиевото дело е немислимо без това чувство и самосъзнание, които не могат да бъдат дадени отвън като готови психически форми, а се явяват резултат на един по-дълбок духовен живот. В историята на нашето Възраждане Паисий е първата крупна личност, която се явява с ясно определено съзнание за народността, към която принадлежи, за духовно състояние, в което се намира тая народност, и за средствата, чрез които трябва да се пробуди. Паисий живо е чувствал бедствията и страданията на своя народ, и то много по-дълбоко от самия народ – толкова силно го е обичал, чувствал е горчивите обиди на сърби и гърци, неговото унижение е считал за свое унижение. Един от малцината възродители на нашия национален дух, той е счел за свой неотменим дълг да понесе и изкупи унижението и страданието на цял народ. В послесловието с една трогателна наивност той загатва за най-интимния мотив, който го е заставил да напише историята на българите: “По-мало снедаше ме ревность и жалость по рода своего болгарского…” колко много говори само тук единичния израз "снедаше ме" и с каква непосредственост разкрива националното чувство на Паисия! Неговата ревност и жалост са били тъй силни, че никакви пречки не са могли да го отбият от твърдото намерение да възкреси предишната слава на народа, да напише неговота история. Националното самосъзнаване на Паисия се характеризира с дълбока вяра в бъдещето на народа. В тая вяра и в готовността да стори нещо за пробуждането на забравеното българско племе се съдържа неговия оптимизъм, който крепи волята и енергията му и който ние не можем долови както в неговото негодуване, загдето българина продържава да тъне в невежество и равнодушие, тъй и в относителна негова скръб.

 Чрез историята човек престава да бъде прост и незнаещ, след като е изучил историята на своя народ, той няма да се срами, кога го питат нещо из нея, ще може да говори. Изучаването на историята може да ни достави умствена наслада, понеже историческите сведения ни дават възможнаст да хвърлим поглед отвисоко върху далечното и близко минало на народите, върху всичко онова, що се е вършило и върши. Историята ни разкрива непостоянството на щастието и сполуката, показва ни изнемогвонето, падането и изчезванито на народи, които нявга са били силни и велики. А най-ценната нейна поука е, че като ни запознава със суетата и пустотата на тоя свят, учи ни да го презираме: ”Чети историю! И отъ нея познавъ суету мира сего, обучай се презирати его!” от всичко, което ни излага историята, ние можем да извлечем трайна полза, да се приучим да управляваме себе си, да черпим подкрепа в несретите на живота, да побеждаваме враговете си, да укротяваме метежните и да живеем в мир.
 
 Пряката задача на Паисия е да пробуди у българския народ съзнание за свой език, своя българска земя, да му внуши, че е имал свое бляскаво историческо минало, което му дава право да се мери с гърци и сърби, нещо повече – да се поставя в много отношения над тях. Като главни атрибути на народността той изтъква езика, земята и миналото. Тогавашното време не е могло да се домогне до друго схващане на народността – гърците са заплашвали с унищожение българския език, турците са владеели бългаската земя, а миналото е било забравено и загърнато в мрак. Първата Паисиева цел е да пробуди у българина съзнание за ценността на родния му език, тъй както е спазен той и в писмо, и в слово – език, който има право но съществуване, както и гръцкият. За Паисия езикът е най-верният и сигурен пазител на народността. На много места в историята той увещава своите събратя да знаят и пазят родната си реч, хули ги, загдето се срамуват и отричат от нея и усвояват чужд гръцки език, с който се гордеят. Познато е неговото възклицание: “О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречешъ болгаринъ и не четешъ по свой езикъ и не думашъ?”. С негодуване той порицава незачитането, с което българинът се отнася към своя род и език. Може да се каже, че Паисий е първият книжовник в новата ни литература, който има ясна представа за значението на националния език и за когото език и народност образуват една неделима цялост.

 Паисий се домогва да възкреси историческото минало на българите, за да им напомни, че макар и да са в робство сега, имали са някога царство побеждавали са други народи и са били самостоятелен народ. Няколко пъти той осъжда простите и заблудени българи, загдето не ценят историческото си минало и националните си светини. За да постигне целта си – да накара българите не само да се интересуват от своето минало, но и да се гордеят с него, - Паисий го идеализира. Идеализацията засяга еднакво и народа, и земята му, и неговите владетели. Българския народ е обрисуван като надарен с висша справедливост, като съдия на своите господари. Българската земя е “добра, красна и изобилна”, а българските царе са достойни владетели на своя народ, велики и победоносни. За да разкрие пред своите събратя още по-ясно духовния и политическия гнет, що лежи над тях, той изтъква резкия контраст между възвеличеното историческо минало и печално настояще – между подема и падението. На някогашната българска писменост и просвета, от които са се ползували и други славяни, той противопоставя дълбокото невежество на народа.

 Историята се явява като мощно средство за национално пробуждане не само у нас, а и у други народи, които са живели приблизително при същите исторически условия. Възраждането на югозападните славяни започва с идеализация и култ на историческото минало, с патетични възгласи към старината. Понеже настоящето е било плачевно и безутешно, народът е дирел своето човешко право за съществуване в миналото, което фантазията е украсявала с образите на велики национални герои. Миналото се е посочвало като залог за едно по-светло бъдеще. Както Паисий избира историята като средство за пробуждане на национално съзнание, тъй също и в начина, по който се отнася той към миналото. Отношението на Паисий към историческата действителност е патриотично и романтично, а не научно. Понеже не всички исторически факти и данни подкрепят патриотичните възгласи на Паисия, понеже няма достатъчно исторически источници, за да дири в тях обоснование на своите тенденциозни твърдения, той прибягва до фантастични измислици. За него миналото е загърнато в мрак и той прониква в тоя мрак със своето национално чувство и с изобретателното си въображение. Там, където историята изчерпва своите данни, той ги допълва с фантазията си. Много пъти Паисий продължава своя разказ от онзи момент, в който историята го е прекъснала поради липса на сведения. Със склонността си да идеализира миналото той се опитва да разкрие онова, което в источниците е възпроизведено неясно и тъмно, като заличава често границата между измислицата и историческата истина. Обикновено Паисий преправя историческите факти или пък ги разкрива само от едната страна – и то от тая, която е в съгласие с неговата пряка цел. Покрай това премълчава някои неща, които не говорят в полза на българския род и затъмняват неговата минала слава. Изобщо Паисий реконструира миналото, възпроизвежда го, ала не такова, каквото е било всъщност, а в съвсем друг вид, за да може то, възсъздадено, не само да съответства на неговите идеали, но и да поддържа общите национални домогвания. От разхвърлянити и разсипани руини той строи величествени кули, в които се носи възкръсналата слава на българското име. Когато извръща поглед към миналото, той чува само победния звън на българското оръжие и вижда как едно избрано племе, водено от великите вождове, събаря преградите на своя път, въззема се към висините на нечута слава – ала в момета на самозабрава навлича върху себе си гнева божи. Векове то е понасяло безропотно наказанието, отсъдено от Бога, изкупило е със страданията си прегрешенията на миналото и сега – не трябва ли наново да подеме прекъснатия път?
 Стремежът на Паисия да заинтересува българските четци с нагледни, изпъстрени с множество подробности исторически описания личи в начина, по който той характеризира отделни личности, особено български царе и светци. Тия личности, на които се спира със симпатия, са обрисувани особено ясно. Във въображението на простия четец те са изпъквали като цялостни, отделни образи с определени външни и душевни черти. С няколко сполучливо подбрани израза Паисий съумява да обрисува и характеризира бележитите личности в българската история – Костантин Шишман, Александър, Симеон.
 Черковнорелигиозните елементи в неговият мироглед са напълно проявени в Славянобългарската история. Всички събития, исторически преврати имат за него винаги едно обяснение: Божията воля. Тя стои над всичко е и първопричина за всичко. Тая висша воля управлява и предопределя съдбите на отделните лица и народи, на нея никой не може да се противопостави. Макар и да са неизповедими нейните пътища, тя винаги е справедлива. Цялата история на човечеството не е нищо друго освен реализация на тая божествена воля и висша справедливост. Понякога, пише историкът, струва ни се, че Бог е престанал да се грижи за нас и че завинаги ни е забравил, ала ние се мамим. Струва ни се, че българския народ е отхвърлен и забравен от Бога, обаче никой не може да изчерпи разума божи и да узнае какви съдбини чертае Бог на българското племе. От где да знаем ние, че Той няма да възкреси един мъртъв народ?

 Фактът, че тая история е намерила широк прием между българите и е оставила трайна следа в тяхното съзнание, ясно показва, че идеите, изразени в нея, са назрявали постепенно по-отрано в духовния живот и че нашето Възраждане трябва да се схваща като резултат на непрекъснатата духовна еволюция, която започва преди Паисий. Тая история не би оказала такова силно въздействие, ако средата, за която е била предназначена, беше лишена съвсем от вътрешни условия да усвои и асимилира нейното съдържание и да се сроди с нейния дух. Паисий е имал ясно съзнание за значението на своя труд и е казал на своите потомци и съвременници да преписват и разпространяват историята. Много са тези, които са се отзовали на Паисиевия завет. По неговите стъпки тръгват редица ученици и последоватили, които не само преписват, но и преработват и разпространяват между народа Славянобългарската история. Благодарение на Паисий мнозина гръкомани българи са се отричали от гърцизма и са се превръщали в убедени родолюбци.
 Нашата литература започва с “История славянобългарска”. Нейното значение се съдържа във въздействието, което е оказала върху националната среда. Нейната цел е възстановяването на историческата истина и пробуждането на българския народ.

http://www.kaminata.net/viewtopic.php?f=134&t=15061

Алцек:
ИСТОРИЯСЛАВНОБОЛГАРСКА

Това е според някои оригиналното заглавие на Паисиевата история.Много бързо я върнаха.Явно не беше угодна на по-висшестоящи особи от българските мижитурки(разбирай депутати) и побързаха да я скрият зад дебелите стени на Атонската обител.Срам ,позор за Българският народ.

Попаднах и на един превод на историята.Зачетох малко ,но ми се доповръща и спрях.
Пълно е с пропаганда и лъжи. Който не е гнуслив да чете,ще дам линк.

http://www.pravoslavieto.com/books/history_paisij/index.htm


Редактирано от модератор: Премахване на невалиден линк.

Hatshepsut:
“История славянобългарска” – книгата, която пробуди българите
На 10 ноември е написана книгата, променила съдбата на целия български народ. Тази книга полага основите на националното въздигане и дава началото на изкореняването на робското мислене от съзнанието на угнетените и изстрадали българи. Става дума за написаната през 1762г. творба на един най-обикновен (до онзи момент) монах – „История славянобългарска”. В следващите редове ние от „Българска история” ще обърнем внимание не толкова на факта за написването, колкото на резултата от появата на тази революционна за времето си творба. Години наред, започвайки от 1745 и продължавайки чак до 1762г. отец Паисий усърдно събирал сведения от различни библиотеки и автори с една единствена, свещена по своему цел. Той започнал от небезизвестния Хилендарски манастир и ползвал богатите библиотеки на Атонския полуостров (Света гора)., по-късно се отправил и към един от най-важните центрове на православието – Град Сремски Карловци. За своя труд ползвал творбите на много чуждестранни автори, сред които се открояват имената на италианския кардинал Цезар Бароний и Дубровнишкия историк Мавро Орбини. Завърнал се в Света гора и през 1762г. Паисий завършил своята, нашата „История славянобългарска”.

 нейните редове авторът вложил една единствена идея – тя не била написана под формата на църковни поучителни слова, твърде типични за онова време, нито съдържала житията на безброй светци. Паисиевата история проповядвала само и единствено българщината. Тя не била написана на книжовен, а на разговорен български език, така че да бъде достъпна за цялото поробено българско общество. В редовете си разкривала едно отдавна забравено минало, за царе и царства които всявали страх из цялата земя, за ханове които пиели вино от черепа на врага си, за владетели чиито земи се простирали на три морета, за онзи Йоаница, който с огън и меч откъснал цвета на западното рицарство. Величието на цял един народ било събрано в малката книжка на Хилендарския монах, величието на цял еди народ пропътувало вековете чрез перото на отец Паисий и постепенно започнало да подклажда огъня който години наред тлеел в сърцата на Аспаруховия народ. Безспорно „История славянобългарска” дала началния тласък на църковното движение и след дълги години борба българската църковна независимост най-накрая била извоювана и било прекратено чуждото гръцко влияние. Паисиевата история обаче дала началото и на периода на българското Възраждане и на революционните борби. Тя започнала да събужда от вековен сън българите, младите и старите, сиромасите и богатите и постепенно ги обединила в една борба която дала началото на онези велики личности като Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Васил Левски и Христо Ботев. На днешния ден честваме 250 години от написването на тази велика книга. Нека за момент поне почетем паметта на нейния автор и отдадем почит на онова, което е вършил той цял един живот в името на българщината. Нека се замислим и ние, колко сме малки и нищожни, пред онова величие което днес наричаме идеал, а в онези тъмни времена са наричали съвсем просто – България.

http://www.bulgarianhistory.org/

Навигация

[0] Списък на темите

[#] Следваща страница

[*] Предходна страница

Премини на пълна версия