Цивилизацията на Древен Египет

[Hatshepsut]

Козметиката в Древен Египет

Гримирането произхожда от древни магически вярвания и методи за лична защита. На него се гледало като на начин за скриване на идентичността, за да бъде човекът защитен от зли духове. Но съществуват и други две причини за използване на грима: хигиенно-медицинска и за разкрасяване.
 Влиянието на ароматите върху психическото и физическото състояние на човека е известно от древни времена. Първите достоверни сведения за извличането на етерични масла от растения са открити в шумерски клинописни плочки, датирани към 5000-4000 г. пр. Р. Хр. Шумерско откритие е и сапунът. Но за истински първооткриватели, широко използващи ароматните екстракти от растения за въздействие върху душата и тялото, се считат египтяните.
 В Египет за първи път козметичните средства се споменават по време на управлението на фараоните от Първа династия (3100-2890 г. пр. Р. Хр.) Жителите на древен Египет били убедени, че козметичните средства не само разкрасяват тялото, но и укрепват здравето. Според легендите, бог Хор натривал тялото си със свещени масла и с благовония, за да го направи силно и красиво.
 Древните египтяни – както жените, така и мъжете – били известни със своята суета. Те масово използвали козметични средства – парфюми, кремове, бои за веждите, благовония за всекидневна употреба, благовония за различните религиозни ритуали. Козметиката при тях намирала приложение и при мумифицирането на покойниците. При мумифицирането се използвало масло от кедър.

 Папирусът на Еберс, открит в египетския град Тива през 1872 г., съдържа рецепти за изглаждане на бръчки, отстраняване на бенки, боядисване на косата и на веждите, подхранване на растежа на косата. За да се предпазят от палещите лъчи на Слънцето, египтяните очертавали контура на очите, веждите и горната част на клепачите си си със зелен и с черен цвят, които съдържали антимон и мазнини. Двуцветното гримиране създавало зрителна илюзия – очите изглеждали по-големи, по-изразителни. Очната линия предпазвала окото от слънчевата светлина и от инфекции. Гримът прогонвал мухите и комарите, които предизвиквали очни възпаления и защитавал кожата от горещия климат, който би я изсушил. Гримът бил използван като дезинфектант. Жените в Египет пудрели бузите си и червели устните си. Египтяните първи въвели употребата на перука, която поставяли върху късо подстриганите си глави. Тя замествала шапката и косвено подпомагала борбата с въшките.

 Древните египтяни отдавали голямо значение на личната хигиена. Религиозните им закони проповядвали умереност по време на хранене и спретнатост в бита. Гръцкият историк Херодот разказва: “Египтяните пият само от медни съдове, които всекидневно почистват. Носят плаънени дрехи – винаги изпрани и чисти; за тях това е предмет на големи грижи. Подстригват косите си и носят перуки, за да избегнат въшките. Заради чистотата, предпочитат да бъдат по-скоро спретнати, отколкото – красиви. А жреците през ден подстригват косите си и космите по цялото си тяло, за да нямат въшки и никаква друга скверност по тялото си по време на службата си на боговете. Жреческото облекло е от плат, а жреческите обувки са от папирус. Жреците се къпят по два пъти денем и по два пъти нощем.” Очевидно, не без основание, древните гърци смятали египтяните за основоположници на профилактичната медицина...
 Още в древноста жените ползвали червило, произвежано с помощта на три основни природни типа оцветотели: минерални – живачни, сулфидни и метални оксиди, растителни – шафран и къна и биологични (животински) – кармин.
 Устните на царица Нефертити ухаели на ръжда (от оцветителя, базиран на метални окиси). Червилото е един от безбройните патенти на древен Египет. Тогавашните знатни дами придавали на устните си по-привлекателен вид, като ги мажели със смес от метални окиси и пчелен восък. Ефектът от това да целунеш устни с такъв оцветител бил убийствен в буквалния смисъл – все едно си изпил чаша с отрова.
 Царица Хатшепсут се отправила на морски военен поход към далечната митична страна Пунт (някъде по бреговете на континента Африка) с чисто козметична цел – да търси безвредни червени багрила – става дума за карминена боя, която се извличала чрез стриване на насекоми, живеещи в кактусите и прибавянето на животинска (козя) мас. Древните египтянки били дотолкова влюбени в червилата си, че след смъртта им, ги поставяли в техните саркофази, за да могат те да ги използват и в задгробния си живот!

 Благовонията се смятали за символ на богатство и за скъп подарък. Например, тамянът (растителна смола) се ценял колкото златото. Ползвал се широко в религиозните служби. Извличнето на аромат от него се извършвало чрез изгаряне върху жар. От тази процедура се е родило и името на парфюмерията – от латински “per fumum” и френски “par fumee” – “чрез дим”.
 В Египет се изработвали и кремове, премахващи бръчки и други белези на възрастта.

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=717

[Hatshepsut]

Красавиците на Древен Египет

Красавицата от Древния Египет била стройна жена с малка гръд, тънка талия, тесни бедра. Дрехата подчертавала фигурата. В периода на Древното Царство това била проста бяла дреха, векове по-късно, в Новото Царство, облеклото се изготвяло от полупрозрачни плисирани тъкани. Дълго време египтянките ходели боси, едва в края на Новото Царство се появили сандали с равна подметка. За привлекателни се смятали лица с големи бадемовидни очи (особено зелени, но това било рядкост), прав нос, пухкави устни.

Всички жени ползвали  козметика: веждите били изрисувани в черно, а очите със зелено. За да придадат блясък и разширят зениците, капвали в очите си сок от беладона. За да станат румени бузите им използвали лютив растителен сок. Оцветявали ноктите и стъпалата.
    Египтянките подстригвали късо косите си и носели перуки.  Колкото по-богата и знатна била дамата, толкова перуката била по-пищна. Контрастът между тежката прическа и тънката загоряла фигура създавал неповторим силует.

http://krysy.blog.bg/hobi/2012/04/24/krasavicite-na-drevnostta-vtora-chast.945405

Тайните за красота на жените в Древен Египет

Красотата на жените в епохата на Древен Египет се превръща в легенда, която с течение на времето става все по-мистериозна.

Жителките на Древен Египет са били символ за красота, екзотични парфюми, дрехи и зашеметяващо красиви и "живи" коси. В грижите си за своите кожи египтянките използвали сапун, кремове и масла. Използвали специални аромати за мирис на телата си. Знаели как да се предпазват от нежелана бременност. Клеопатра или Нефертити и до днес са символи на женската красота.

Египтянките са обръщали специално внимание на личната хигиена и грижата за кожата. Почиствали са я с крем, смес от вода и натриев карбонат.

В Египет започват да използват сапун още 1500 г. преди Христа. Правели го от животински мазнини, зеленчуци и сол. Египетската царица Клеопатра е обичала да се къпе в мляко, за което се знае, че подмладява кожата.

Косата е била от първостепенно значение за египтянките. Жените са се борили безмилостно с космите по тялото и лицето си, като ги унищожавали с всички възможни средства. Включително и специални пинсети с остри или тъпи краища. Но от косите понякога правели истински произведения на изкуството. Косите им приличали по-скоро на украшения, на произведения на художници, ако щете.

Богатите египтянки ценили и перуките, изготвени от човешки косми, и с тях допълвали собствените си коси. По този начин създавали цели композиции върху главите си. Освен това перуките са били и чисто практически: в горещия египетски климат те са защитавали жените от слънчев удар.

Перуките са били различни за всеки ден, в зависимост от случая. За пример – къдравите перуки са се носели само по специални поводи.

Египтянките активно се използвали компоненти като катран и смола в грижата за косата. За да постигнат червен цвят, са използвали къна, с която са боядисвали посивелите коси.

Богатите мъже и жени носели дълги ризи, украсена със злато и други ценности. Всички дрехи, са направени от ленен плат и са ги съхранявали изключително чисто. Гримът за очи се е ползвал и от жените, и от мъжете. Най-популярните нюанси са били зелен и черен. В производството на гримовете, са използвали минерала галенит. Египтяните са смятали, че той защитава очите им от слънцето. Този минерал все още се използва в Египет.

http://ezine.bg/n10-4705-Тайните_за_красота_на_жените_в_Древен_Египет

[Hatshepsut]

Титли и знаци на царската власт в Древен Египет


Фараонът Сети I (ок. 1294-1279 г. пр.н.е.) със съпругата си. Сцена от коронацията.
   (релеф от гробницата му (KV 17) в Долината на Царете, Тивански некропол близо до Луксор)

Източник: http://dreven-iztok.ucoz.com/load/dreven_egipet/titli_i_znaci_na_carskata_vlast_v_dreven_egipet/2-1-0-4

В материала са изчерпателно изброени както пълната титулатура на монарха, така и символите и отличителните знаци на царската власт (регалиите) на фараона, които са онагледени с илюстрации. Където това е възможно, са посочени историческият момент или владетеля, при който те са използвани за пръв път или свързаните с тях археологически паметници и находки.
   Тъй като в разработката са използвани голям брой йероглифи и изображения, поместването и във формат HTML е неудобно, поради което е в PDF файл. Четенето му онлайн или даунлоудът са възможни от този линк:

http://dreven-iztok.ucoz.com/Spravochen/ROYAL-SIGNS.pdf

(документът е само 15 страници, така че не би трябвало да има проблеми с бързото му зареждане в браузъра. Може да го запазите и на вашия компютър като PDF файл)

[Hatshepsut]

Бастет

Въпреки че в България имаше, а и все още има, доста спекулации относно Бастет, много малко хора знаят каквото и да било за тази египетска богиня. Знанията на повечето се изчерпват с това, че тя е изобразявана като котка или поне с глава на котка, ето защо днес реших да ви разкажа малко за нея.

Значението на нейното название е неясно, като има теория, представена от Стефан Кирке (Stephen Quirke) е, че то означава „Тази от съда с благовония”. В историческата наука е възприето названието Бастет, макар че второто „т” в египетския език, което е било знак за женски род, обикновено не се е произнасяло в наименованието „bastt”. Въпреки, че сме свикнали да наричаме тази богиня Бастет или Баст, нейното име на египетски е звучало по-скоро като „obest” или „ubesti” на езика на египтяните.

Данни за съществуването на Бастет започват да се появяват някъде около 3 хил. пр.н.е., като по това време тя е представяна като страховита лъвица или жена с глава на лъвица. Считала се е за богиня пазителка на Долен Египет, където е бил разпространен култът към нея. Тя била местно божество, като центърът на нейното почитане е бил градът Бубастис (днешен Тел Баста) [древноегипетското име на града е Пер-Бастет (Дом на Бастет)]. Именно там бил разположен и величественият храм на богинята, за който гръцкият историк Херодот дава сведения:

„А светилището изглежда по следния начин. Освен входа, останалата част е остров, защото от Нил идват два канала, които не се смесват, ами стигат поотделно чак до входа на светилището, като единият го заобикаля от едната страна, другият от другата, като от всяка страна ширината им е от сто стъпки и са засенчени от дървета. Височината на пропилеите е десет оргии [ става дума не за днешното значение на думата "оргия", а за мярка за дължина - разтег/сажен, eдна оргия e около 188 сантиметра] и са украсени с фигури от по шест лакти, достойни за споменаване. Светилището е в средата на града и се вижда отвсякъде, отгоре надолу; защото градът е наддал на височина заради насипите, а светилището не е мърдано оттам, където е било направено отначало, и затова се вижда. Заобикаля го каменна ограда с гравирани фигури; вътре има горичка от огромни дървета, посадени около голям храм, в който е статуята; дължината и ширината на светилището от всяка страна е един стадий. Пред входа има път, застлан с камък, дълъг около три стадия [един стадий според различните варианти е около 180-192 метра], който минава през пазара на изток, а ширината му е около четири плетъра; от двете страни на пътя растат дървета, високи до небето; пътят води до светилището на Хермес. Та такова е това светилище.”

(Херодот, „История”, книга 2, 138, Превод от старогръцки: Петьо Ангелов)

Бастет е вярвана освен като богиня пазителка и покровителка на Долен Египет и като богиня на плодородието. Жените в Египет, които са искали да измолят рожба от богинята, са носили амулети с нейни изображения, където е заобиколена от котенца – колкото деца желае жената, толкова котенца са се изобразявали около Бастет. Ролята й като покровителстваща плодородието и раждането вероятно е и причина по-късно гърците да я смятат за проявление на Артемида и да я приравняват с нея.

Бастет претърпява трансформация, като от богиня-лъвица се превръща в богиня-котка. Всеизвестната почит към котките в Древен Египет е съвсем логично оправдана – тези животни са били особено ценни при борба с вредителите, които са застрашавали изключително ценните запаси с храна. Учените Търнър и Бейтсън изчисляват тази трансформация на Бастет към периода около 945-715 г. пр.н.е., като превъзхождащата роля на богиня-лъвица остава при Секмет.

Бастет преминава и през още една трансформация. Първоначално тя е смятана за соларно божество и дори е наричана Богинята на Пламъка или Окото на Ра, заради приписваната й роля на пазителка на също така соларния бог Ра. Но поради факта, че със слънцето се свързва образа на лъвицата, а този на котката по-скоро с луната, както и заради това, че Херодот я приравнява с гръцката Артемида, по времето на гръцката окупация на Древен Египет Бастет започва да се възприема като лунна богиня, въпреки че не е.

Поради характера на египетските вярвания, Бастет бива сливана с образите на други богини, като Уаджет, Хатор, а една легенда я описва като душата на Изида. Това, разбира се, води до неминуеми обърквания, ето защо всеки, който иска да научи малко повече за тази богиня, трябва доста да внимава при подбирането на източниците си.

Празникът на Бастет, според думите на Херодот, бил най-големият в Древен Египет и е имал оргиастичен характер:

„Плават заедно мъже и жени, голям брой от едните и другите във всяка лодка; някои от жените имат кастанети и тракат с тях, а някои от мъжете свирят на флейта по време на цялото плаване, докато другите жени и мъже пеят и пляскат с ръце. След като, плавайки, стигнат срещу някой друг град, приближават лодката до брега и правят следното: някои от жените правят това, което вече казах, а други се присмиват с викове на жените в този град, трети танцуват, четвърти се изправят и повдигат дрехите си; правят това във всеки град покрай реката. След като пристигнат в Бубастис, празнуват с принасяне на много жертви и по време на този празник използват повече гроздово вино, отколкото през цялата останала година. Както казват местните, там се събират и до седемстотин хиляди души, мъже и жени, без да броим децата.”

(Херодот, „История”, книга 2, 60, Превод от старогръцки: Петьо Ангелов)

https://occultroom.blogspot.com/2012/02/blog-post_13.html

[Hatshepsut]

Египетската магия - Хека

Автор: Ирина Захариева

Етимологията на думата магия идва от стр.гр. ез. магос – така гърците наричат странстващите ясновидци от Месопотамия. Магията е свързана е с жреческата практика и в онази отдалечена от нас епоха магията не е в разрез с религиозната опитност, а напротив тя изцяло се препокрива с религията. В Древен Египет всички от най-обикновения селянин до върховните жреци, медиците, а също така и фараонът извършват магически практики. Има различни видове формули и заклинания, които се произнасят, талисмани и магически места, където да се извършват. Според папирусите съществуват и някои по-специални магии. Извършването на магия против самия фараон се считало за едно от най-големите престъпления. Пак от папирусите научаваме, че един магьосник и двама свещеници са били осъдени на смърт, тъй като са извършвали магически действия с восъчни фигурки и талисмани, които били насочени срещу фараона Рамзес ІІІ (1198-1166 г.пр.Хр.).

За да разберем поне малка част от този феномен, наричан Египетска магия нека по-подробно да разгледаме обобщенията, които прави Дж. Фрейзър, един от най-задълбочените изследователи на практиките и обредностите по света. Според учения магическото мислене се основава на два принципа. Първият от тях гласи: „Подобното произвежда подобно”. Съгласно втория принцип, вещите, които веднъж са били в съприкосновение една с друга, продължават да взаимодействат на разстояние след прекратяване на първия контакт. На първия принцип, наречен още Закон на подобието, се основава хомеопатичната или още имитативната магия: на втория принцип на съприкосновението се основава контагиозната магия. Двете разновидности Фрейзър обозначава като симпатична магия – в нейната основа е допускането, че предметите си взаимодействат, благодарение на съществуването между тях съпричастие, симпатия. Хомеопатичната магия е опит да се нанесе вреда на врага чрез обезобразяване на неговото изображение. Тя често се състои от негативни предписания, табута, забрани. Табуирането е вид негативно прилагане на магията и представлява въздържане от определени действия с цел да се предотвратят нежелани последствия. Хомеопатичната магия има за цел и да окаже продуциращо въздействие върху растителния свят. Протичането на магията в обратна посока става при приписването на силата на растенията, които от своя страна влияят върху човешките способности. Влияние върху човека оказват и неодушевените предмети, надарени с магическа сила като камъни и амулети. Симпатическото предаване може да стане чрез прехвърлянето на животински качества върху човека. Да не забравяме и природните феномени, като приливите и отливите. Приливът има магически сили и причина за изобилие, а отливът от своя страна е носител на тежки загуби. При контагиозната магия според Фрейзър, най- често срещаният тип е представата за паралелизъм между човека и частите на тялото му. Този тип магия е наречен парциална магия и следва дата основни принципа на подобието и на контакта. В основата магията лежи една обща цел, принцип: за всеобща връзка между явленията и фактите в света. Това, което пак по законите на позитивизма Фрейзър не забелязва е, че магията не е само логически феномен. Спецификата на магията се крие в нейната емоционално-образна природа. Магът не търси посредничеството на висши сили, тъй като не се съмнява , че едни и същи причини винаги ще предизвикат едни и същи действия. Според Фрейзър религията е вяра във висши сили, в тяхното съществуване и стремеж те да се умилостивят и да им се угоди. Религията предполага действието на съзнателни личностни сили, стоящи над човека и природата. Според Фрейзър откритието за неефективността на магическите процедури е причинило радикалния преврат в мисленето, довело до епохата на религията.

В основата на магията, както и на мита и религията е символичното мислене. В Древен Египет магията означава способността да се виждат нещата от духовния свят. Всичко, което тя обхваща е ХЕКА (на древноегипетски език думата означава едновременно религия и магическа сила). Според Гардинър, който се занимава дълги години с историята на Древния Изток в ХЕКА в концентриран вид е събрано словото. Свързано е с Maat. Мaat от своя страна представлява устоите на Космическия ред. Животът на всеки един египтянин трябва да протече така, че да не се нарушава Maat. Хека не може да наруши космическия ред, не е абстрактен принцип, а живо слово, божествена сила. Този принцип е персонифициран с египетското съзнание. Например Maat е дъщеря на Слънцето, а магията е същество, което е живо и представлява божествена сила, с която трябва да се установи сливане, жива връзка. Боговете са дали Хека на хората, за да могат те да предотвратяват опасностите, които нахлуват в света на живите от отвъдния слят. Най-показателно свидетелство за това, какво е Хека намираме в текстовете на пирамидите в края на Първия преходен период. Тези представи господстват повече от 200 години. Свързани са царя, а впоследствие и с простосмъртните и поданиците. Хека също е божество, за това четем в текстовете на саркофазите. Там се казва, че Хека е съществувал преди Атум (Хелиополската версия) и е негово съзидателно творчество. Роден от твореца Хека съществува изначално преди Шу (Светлината) и Тефнут и представлява концентрирана енергия, заедно с която са се родили и боговете. Хека е божествена сила и ако човек е в хармония с Мaat, може да влияе върху материалния свят. Хека гарантира всичко онова, което е сътворено от Твореца, сплотява всичко видимо и невидимо и има хлелиополски произход. Там са тайните ковчези на Бога Тот, съдържащи указания за хората. Хека изявява своето първенство сред боговете. Той е най главният, той е принципът, който ги е сътворил и може да ги премахне. Хека е сторил и ще върши това, което пожелае. Чрез Хека може да се премине в изначалната чистота Нун, в момента преди сътворението. Нун е описан с отрицание, това е времето, няма светлина, времето, в което светът още не е проявен. Хека е баща на проявения свят Хепри (означ. Проявление, Земя), мощно слово, наситено с творяща сила. Появата на Атум в качеството си на Хепри е първата земна твърд. Хека е знаел мястото на Шу /Светлината и затова е разделил небето от земята, като не изключва възможността за връзка между двата свята. Трябва де се назове име за да се появи дадена същност 300 хил. Пъти за да се материализира, визуализира дадено божество, по този начин се създава вибрационна среда. Тези практики са най-подробно описани в текстовете на саркофазите. Казахме вече, че Атум е проявеното творение, с него е изпълнено всичко в реалния свят в духовен и материален план. В Хека духовното може да добие реална форма. Древните египтяни са убедени, че житейският път е кръг и ако оставите нещо лошо, то вие непременно ще го срещнете. На практика имаме два аспекта на Хека. От една страна това е божествената творяща сила, която изпълва и подкрепя всички материални небесни обекти , а от друга Хека се разглежда като средство, при което обектите са свързани помежду си и взаимно се проникват и си влияят. Може би египетската представа за Хека се равнява на Праната (Индия). Хека е основата енергия, която циркулира във Вселената, населена от Богове и хора. Невидимият и видимият свят взаимно се допълват, тъй като са изградени от една и съща субстанция. Египетската магия е необходима за да се влезне в хармония с Хека, като се спазват основните принципи на Мaat и по този начин Хека може да се активира. Основното изискване за овладяването на Хека е духовното развитие. Рамзес ІV (1166-1160 г.пр.Хр.) е оставил описание за пътя, чрез който практикуващият Хека трябва да натрупа опитности. В действителност египетският магьосник е проводник на Хека, канал, по който тази сила може да започне да ”тече” в реалния, физически свят. С други думи Хека е силата, с която може да се сътвори всяко едно физическо тяло. Успоредно с физическото тяло се изгражда и едно астрално и едно причинно тяло. Магьосникът със самодисциплина и духовна практика се е превърнал в „канал” на Хека. Фараонът е подвластен на физическия свят. За да влезне във връзка с Боговете, той трябва да се превърне в Хека. Ако не успее, в Египет настъпват катаклизми. В очите на египтяните той е изгубил способността си да се превърне в Хека и да се слива с божествата. Хека е принципът, който удържа материалните обекти в реалния свят. Той е магическата сила, чрез която се задвижват всички космически тела, той е и в основата на тяхното сътворяване.

http://bg.astronomy.wikia.com/wiki/Египетската_магия_-_Хека

[Hatshepsut]

Изкуството на Древен Египет

Източници:
- http://www.nauka.bg/
- http://egypt-art.hit.bg/

Характеристика

Древноегипетско изкуство  е форма на изкуство, което датира от 5000 години, появява се и се оформя в Древен Египет, цивилизацията която се намира в близост до река Нил. Древното египетско изкуство, представено в рисунки и скулптори, е много символично и също толкова очарователно – тази форма на изкуство третира главно миналото, което е призовано да запази историята жива. В по-тесен смисъл древноегипетското изкуство съответства на каноничното двумерно и тримерно изкуство, развивано в Египет от 3000 г. пр.н.е. и използвано до 3-ти век.

В  най-далечна древност страната била разделена на отделни области – НОМИ, пръснати по дължината на долината на река Нил. Всеки ном имал за покровител някакво животно. В съзнанието на хората представата за животното не се е отделила още от понятието за фетиша – предмет на поклонение.
 Възникването на деспотизма към края на IV хил.пр.н.е. в Египет и Месопотамия било свързано с коренно изменение на тогавашния строй на живот и на старите представи. Насилието, което съпътствало формирането на класовото общество, намерило отражение и в изкуството. В най-ранните произведения на египетското изкуство образите на животно, Бог, цар и човек се сливат. Царят бил смятан за божествено същество, властващо над всички смъртни и когато напускал тази земя, отново се възкачвал на небето, откъдето бил дошъл.
 Египтяните вярвали, че душата продължава да съществува в отвъдния свят само ако бъде запазено тялото. Затова полагали усилия да попречат на разлагането на тялото чрез сложния процес на балсамирането и обвиването му с платнени ленти. Пирамидата се издигала, за да пази мумията,а тялото поставяли в каменен саркофаг.
 Но те смятали, че само запазването на тялото не е достатъчно. Освен него трябвало да бъде запазено и някакво подобие на царя, на неговия образ. Затова скулптори извайвали царската глава от твърд, нерушим гранит и я поставяли в гробницата.
 Едно от най-големите достойнства на египетското изкуство е, че всички скулптури, рисунки и архитектурни форми сякаш се подчиняват на единен закон. Такъв закон, на който са подчинени всички творения на един народ или епоха, ние наричаме “Стил”
 Египетският стил има за основа редица строго установени правила, които всеки художник е трябвало да заучава от най-ранните си години. Седналите статуи трябвало да бъдат представяни с ръце на коленете; мъжете да се рисуват с по-тъмна кожа от жените. Външният вид на всеки египетски Бог е строго определен: Хор (бог на Слънцето) – като сокол или с глава на сокол, Анубис (бог на Смъртта) – като чакал или с глава на чакал. Всеки художник трябва да изучи и изкуството на красивото писмо – калиграфията. Но веднъж овладял тези правила, той е приключил с обучението си. Никой не изисква нищо друго от него – не го кара да бъде “оригинален”.

Периодизация и връзка на религията с изкуството

В най-ранната епоха на Египет все още съществували много допирни точки с изкуството на Предна Азия. Но по времето на Старото царство (3000-2200 г.пр.н.е.) се формирал един нов стил, който лесно ще се различи от месопотамското изкуство от същия период.
 В религията на Предния Изток съществува представата за мрачния, нерадостен задгробен живот. В Египет се зародил копнежът на човека за безсмъртие. В този стремеж земните владетели имали всички преимущества пред своите поданици, но пътят към безсмъртие бил открит и за поданиците.
 Вярването, че след смъртта душата излита като птица от тялото и отново се завръща в него, породило обичая да се балсамират труповете. Запазването на мумиите допринесло за създаването на величествена надгробна архитектура. Нуждата от двойници на мумиите допринася за развитието на скулптурата.
 Изкуството на Древен Египет си останало завинаги здраво свързано с обреда, с магията и с религията.
 Въпреки тясната му връзка с религията, в Египет се развило едно забележително, голямо изкуство. Всичко жизнено прониквало в египетското изкуство само посредством идеята за отвъдния свят.
 В епохата на Старото царство египетското изкуство достигнало високо равнище на развитие. Това е класическият период, златният век на египетското изкуство. То се характеризира с чистота и простота, с цялостност и хармония на образите си.

Епоха на Средното царство (2000-1600 г.пр.н.е.) – към средата на III хил.пр.н.е. централизираната власт на фараона значително отслабнала и преминала в ръцете на наместниците му. Социалните движения от началото на II хил.пр.н.е. се отразило на изкуството. Издигнало се значението на личността и тя предявила правото си на съществуване.
 Културата на Средното царство била спряна от появата на хексотите (около 1800 г.пр.н.е.) и от продължителния период на борби, в които Египет излязъл победител, но загубил много от елементите на стария строй.

Фараоните от Новото царство (1600-1000 г.пр.н.е.) били принудени да прилагат други методи на управление. Сложните обществени отношения наложили изграждането на огромен чиновнически апарат и разгръщането на шумна пропаганда.
 Религията била въвлечена в тази пропаганда.

Основно били преработени древните религиозни представи. Двамата Богове – Амон и Ра – Богът на Слънцето били обединени в едно божество – Амон-Ра, Бог на видимите успехи.
 Естествено в този процес на интензивно идеологическо въздействие било въвлечено и изкуството, тясно свързано с религията. То загубило спокойния си, възвишен характер и станало по-действено, по-разнообразно в проявите си, по-изискано и понякога по-маниерно в изразните си средства.
 Изкуството на Новото царство поразява със своето богатство и напрегнатост, с високото си майсторство, стигащо понякога до виртуозност. Но на него му липсва единството и мъдрата сдържаност, в която се крие силата на изкуството от Старото царство.

Изкуството на Ранното Царство

Историята на възникването и развитието на изкуството на Древен Египет може да се проследи през огромен период от време – повече от четири хиляди години. Египетското изкуство е фундаментално и впечатляващо със своите прекрасни паметници с непреходно художествено значение, повечето от които без прецедент в историята на човечеството. Египет за първи път в света създава монументална каменна архитектура, забележителна със своята реалистична правдивост на скулптурния портрет и високо майсторство на изделията на художествените занаяти. Египетските архитекти и скулптури владеят великолепно изкуството за обработка на разнообразни видове камъни. Ярко свидетелство за това, са създадените от тях гигантски гробници на фараоните – пирамидите, обширните колонни зали в храмовете, изсечените от монолитни скални късове огромни обелиски и колосалните монолитни статуи, тежащи хиляди тонове. Чрез продължително търсене и натрупването на навици, египтяните довеждат до съвършенство и художествените занаяти – резба по дърво и кости, различни методи по обработка на метали, прецизни ювелирни изделия от злато, сребро и полускъпоценни камъни, изработване на цветно стъкло, фаянс и тънки прозрачни тъкани.

В края на 4 хил. Пр. Хр. Започва историческото летоброене на египетската цивилизация. Предхождащият го период от 5000 до 3150 г. Пр. Хр. Е известен като Додинастичен период. Различните негови части са наименовани с имената на селища предимно в Горен Египет, където са направени археологическите открития. Културата Бадари се появява около 5000 г. Пр. Хр., културата Амра около 4000 г. Пр. Хр. (в най-новата хронология е класифицирана като култура Накада I), Ранна култура Герза около 3500 г. Пр. Хр. и Късна култура Герза около 3300 г. Пр. Хр. (като последните два периода са класифицирани като култура Накада II.

Както навсякъде, така и в долината на р. Нил, отначало хората живеят в ями и пещери и си строят навеси и шатри от натегнати на пръти кожи и клонки. Постепенно се появяват колиби, слепени от мачкана глина или сплетени от тръстики и измазани отгоре с глина. В началото жилищата на племенните вождове и племенните светилища са подобни на колибите и се различават само по размери. На покрива на светилището или на неговата ограда е закрепен идол – изображение на почитания дух. По-късно за построяването на жилищата започват да използват кирпич. Пред жилището има двор, заобиколен от ограда, а по-късно от стена. Първоначално гробниците също имат форма на обикновена овална яма, постлана с рогозка, по подобие на жилищата на хората. С развитието на обработката на тухли, гробниците започват да се строят правоъгълни и с тухлен градеж. Особено внимание се обръща на украсата на гробницата на вожда на общината, тъй като се смята, че ”вечното” съществуване на неговия дух ще осигури благоденствие на цялата община. В Хиераконпол е намерена гробница на такъв вожд, чиито глинени стени са покрити със стенописи. При разкопката на гробницата са открити редица предмети – съдове, статуетки и др. Това е свързано с вярата в задгробното съществуване.

Възникналите в този период вярвания и опреди определят характера на художествените изделия, намерени в древните гробници. Най-ранни от тях са глинените съдове, направени ръчно, често гланцирани. По края на някои от тях има неравна черна линия, която се получава, когато при изпичането съдът се поставя с дъното нагоре, и горният му край се оказва в огъня. Срещат се и съдове с прости бели шарки, ясно изпъкващи на червения фон на глината, покрита с охра или хематит.Постепенно формите на съдовете стават разнообразни. Променят се съдържанието и техниката на рисунъка. Те вече се изпълняват с червена боя на жълтеникав фон. На тези рисунки са изобразени, плаващи по р. Нил лодки, украсени с клони, хора, извършващи култови ритуали, в които главна роля играят женските фигури. Образите на хора в рисунките и в примитивните скулптури, са представени в същата обща и условна форма. Предават се само тези черти, които са най-съществени за характеристиката на образа. Животните, птиците, лодките и дърветата също са представени в най-общи черти, но по начин, който позволява да се разпознае изображението. Паметниците от по-късно време са свидетелство за промените в художествените изисквания, следствие на нова степен от развитието на обществото, културата и светогледа. Образите се предават отчетливо, по-често се спазват пропорциите, композициите придобиват известна организираност. Примери от новия етап от развитието на египетското изкуство са тънките каменни плочи с релефни изображения на битки между общините. Характерна черта за тези барелефи е стремежът да се възвеличи предводителя, който се изобразява във вид на лъв или бик, поразяващ враговете. Постепенното налагане на избрани образи и методи, заедно с усвояването на нови теми и изразителни средства, е важна черта на следващия етап от развитието на древноегипетското изкуство. Пример за паметник, показващ новите форми в изкуството, е плочата на фараон Нармер от сиво-зелена шиста (висока 64 см.), създадена в памет на победата на Южен над Северен Египет и обединяването на царствата възникнали по долината на р. Нил, в единна държава.

Барелефите от двете страни на плочата, представляват пет сцени, четири от които разказват за победата на фараона на Юга над северняците. Паметникът се отличава с нови черти. Всяка сцена представлява завършено цяло и в същото време е част от общия замисъл. Сцените са разположени на пояси, една над друга. Занапред така се композират стенописите и барелефите в изкуството на робовладелски Египет.

Изкуството на Ранното Царство, възниква около 3000-2700 г. Пр. Хр.. През тази епоха са съхранени голям брой забележителни произведения на художествените занаяти: ювелирни изделия, съдове, мебели с ритуално предназначение. Изделията се отличават с висока техника на изпълнението, тънък вкус и съвършено владеене на формите. Художниците постигат голямо майсторство в изкуството на обработката на камъка – от цели късове алабастър или шиста се изработват съдове с височина около метър. Формите стават по разнообразни и сложни, появяват се съдове във формата на кубове, вази и чаши. Върху редица предмети художниците възпроизвеждат растителни елементи – пъпки и листа на лотос, всеки път подбирайки материалите в съответствие със замислената цветова гама. До виртуозност е усъвършенствана резбата върху дърво и кости. Фрагментите на съхранила се ритуална мебел са великолепни образци на творческата фантазия на художниците. Краката на креслата и ложетата са във формата на лапи на лъвове и копита на бикове. Паметниците от Ранното царство са важна стъпка в развитието на древноегипетското изкуство. Този етап демонстрира достатъчна зрялост на художествените форми. Културата на Ранното царство се превръща в стабилен фундамент, върху който се развиват всички области на изкуствата през следващите исторически етапи, тъй като точно през този период се осъществява открояването на специфичните египетски черти сред общите за много древноизточни култури методи на художествен израз.

[Hatshepsut]

Изкуството на Старото Царство


Статуя на фараона Хефрен

Около 2700-2200 г. Пр. Хр. се заражда изкуството на Старото царство. То се характеризира със създаването на грандиозни каменни постройки, гробници на фараоните – пирамидите.

Пирамидата на Джосер е може би най-значимия символ, за периода на Старото царство. Тя достига на височина повече от 60 м и се състои от шест мастаби, разположени една над друга. Гробницата на Джосер е забележителна не само с формата на пирамидата, но и с това, че в нейните стаи за молитви за първи път широко се използва камъкът в качеството на основен строителен материал. Украсата на пирамидата е също изключителна. Интересни са формите на колоните и пиластрите: тук има и отсечени, величествени със своята простота, колони с канелюри и плосък абак вместо капител, както и за първи път изработени от камък пиластри с капители във формата на разцъфнали цветове на папирус и лотос. Стените на залите са облицовани с алабастрови плочи, а редица подземни покои – с блестящи зелени фаянсови плочки, възпроизвеждащи тръстикова плетка. Гробницата на Джосер е изключително характерен за своето време паметник, забележително свидетелство за интензивна творческа мисъл и въображение. С името на фараон Снефру, основателят на IV династия, се свързват три големи пирамиди в Мейдум и Дашур. Основата на пирамидата в Мейдум е стъпаловидна конструкция. Долната част на конструкцията придобива формата на отсечена пирамида, върху която се извисява друга пирамида с по-малки размери. Пирамидите на фараон Снефру в Дашур са с форма, доближаваща се до класическата. Основите са им квадратни за разлика от стъпаловидната пирамида на Джосер. На двадесет километра западно от Дашур се издига каменистото плато Гиза. Именно на това величествено място най-големият син на Снефру – Хуфу (Хеопс) започва най-грандиозният строителен проект в историята на човешката цивилизация. Сътворените от него и другите двама фараони от IV династия – Хафре ( Хефрен) и Менкауре (Микерин) – пирамиди се превръщат в най-известното чудо на Древния свят. За древните египтяни пирамидата е ”дом на вечността” и конструкцията и трябва да съответства на всички изисквания за религиозните представи. Трите пирамиди имат правилна геометрична форма и основата им е квадратна.

При оформянето на вътрешното пространство на залите са използвани свободно стоящи колони. При оформянето на интериора на храма са използвани декоративните възможности на камъка – съчетание на розовия гранит на масивните колони с белия варовик на плочите, с които е покрит пода, и тъмнозеления диорит на статуите на фараона, разположени покрай стените. В композицията на архитектурния ансамбъл в Гиза хармонично се вписва Големият сфинкс, разположен недалеч от храма в долината на Хафре. По времето на V и VI династии повече внимание се отделя на оформянето на пирамидните погребални храмове. Техните стени в значително по-голяма степен са покрити с цветни релефи, прославящи фараона като син на Бога и победител на всички врагове на Египет. Именно тук за първи път се появяват толкова характерните за египетската архитектура колони с формата на връзка с неразцъфнали папируси или пъпки на лотос и пиластри с формата на цветове на лотос. Неотделима част от единния комплекс на храмовете и гробниците са пластиката и стенописите. От епохата на Старото царство до наши дни се е запазило голямо количество статуи, но повечето от тях не са открити на мястото, където първоначално са били поставени. Те изглеждат неразривно свързани със стените на стаите за молитви, но зад гърба на много от тях като фон е запазена част от блоковете, от които са изсечени. Главите на всички статуи са изправени, ръцете и краката са разположени еднакво, атрибутите са едни и същи. Телата на мъжките фигури са оцветени в керемидено кафяв цвят, женските – в жълт, косите на всички са черни, а дрехите бели. Еднообразието в позите на статуите отчасти е свързано с тяхната зависимост от архитектурата на гробниците, но предимно се дължи на ритуалното им предназначение – те трябва да са еднакви за всички поколения. Това пречи на художниците да преодолеят установения подход при предаването на човешкия образ. Най-талантливите скулптори, успявайки да преодолеят донякъде традициите, създават редица забележителни произведения. Сред тях особено внимание трябва да се отдели на статуята на архитект Хемон, статуята на писаря Каи, на сановника Каапер и бюста на царския син Анхаф. Във всяка от тези скулптури е въплътен образ, незабравим с яркостта на неповторимите си характеристики, с индивидуалното си своеобразие, с оригиналната си художествена висота.

От всички споменати шедьоври от времето на Старото царство, може би най-изключителния скулптурен портрет е бюстът на царския син Анхаф. Това е поразително лице, крайно забележително за скулптурата не само от разглеждания период, но може би за всички египетски пластики на реализма. Лице на човек, принадлежащ към кръга на висшите сановници на робовладелското общество, властен, умен, вероятно видял много през времето на своя живот. То приковава вниманието към себе си с майсторски предадената мускулатура на лицето, бръчките на кожата, надвисналите клепачи. Моделировката е изпълнена не от варовик, от който е изсечен бюстът, а от гипс, покриващ с плътен слой камъка. Реалистичността на лицето и трактовката на плещите, гърдите, тила, аналогично съответстват на трактовката на тялото при статуята на Хемон. Изключително място не само сред подобни скулптури, но и въобще в египетското изкуство заема Големият сфинкс от погребалният комплекс в Гиза. Основата му е от естествена варовикова скала, която по форма напомня фигурата на лежащ лъв и е обработена във вид на колосален сфинкс, като липсващите части са добавени от съответно издялани варовикови плочи. Брадичката му е оформена с изкуствена брада, носена от египетските царе и аристократи. Размерите на сфинкса са огромни: височина – 20 м, дължина – 57 м. На челото му е изсечен урей – свещена змия, която според египетските вярвания, охранява фараоните и боговете. В изкуството на Старото царство, съществено място заемат барелефите и стенописите, покриващи стените на гробниците и храмовете. При тях също се наблюдава постепенно оформяне на основни принципи при изработката им. По времето на Старото царство се използват и двата вида египетски релефни изображения – широко разпространеният типичен вид барелеф, както и свойственият именно за египетското изкуство врязан релеф, при който самата повърхност на камъка, служеща за фон, остава недокосната, а контурите на самото изображение се издълбават. При стенописите също се използват два вида техники: болшинството от тях се изпълняват с темпера върху суха повърхност, в някои от гробниците този метод се съчетава с влагане на цветна паста в предварително подготвени вдлъбнатини. Боите са минерални: бялата се добива от варовик, червената – от червена охра, черната – от сажди, зелената – от стрит малахит, синята – от кобалт, мед или стрит лазурит, жълтата – от жълта охра. В редица случаи стенописите се отличават със забележително съчетание на цветовете. В изкуството на Старото царство се оформя наличието на сюжетно съдържание на изображенията върху барелефите и стенописите, както и на правила на разположението на сцените върху стените. Върху барелефите в погребалните храмове на фараоните и във водещите към тях покрити проходи, са изобразени както сцени, прославящи царя като могъщ владетел – битки, залавяне на пленници о добитък, удачен лов – и изобразяването мъж като син на Бога (цар сред боговете), така и ритуални изображения, чиято цел е да осигурят на фараона задгробно блаженство. Някои от тези барелефи поразяват с изразителността и точността на предадените събития и лица. Такова е например изображението на умиращите от глад либийци на стената на прохода към храма на фараон Унас.

Барелефите в гробниците на аристократите също описват сцени, прославящи дейността на висшите сановници, а също и сцени, предназначени за осигуряване на благоденствието им след смъртта. Изображенията върху барелефите, както и заупокойните статуи на собствениците на гробниците, задължително са портретни. В най-добрите образци тази портретност достига ярка убедителност. Барелефите и стенописите на гробниците са ценен източник за историята на културата на Древен Египет. На тях са изобразени много ежедневни дейности – оран, посев, жътва, вършитба, улов на риба, лов в нилската растителност и в пустинята, работата на различни занаятчии. Независимо от стремежа на художниците да внесат живот и разнообразие в изобразяваните сцени, те са длъжни да се подчиняват на основната цел на погребалните релефи и стенописи – да възвеличават собственика на гробницата, подчертавайки неговата знатност и богатство. Навсякъде главно място заема фигурата на най-видното по своето социално положение лице – фараона или сановника.

Тази фигура превишава по размери всички останали, и в противоположност на разнообразните, намиращи се в движение групи от работещи хора, тя е съвършено спокойна и неподвижна. Независимо дали сановникът седи или се движи, той винаги държи тояга и жезъл – символи на високото му звание – и винаги господства над всички сцени, без да се включва в действията на останалите участници. Показателно е различието в изписването на фигурите на хората, заемащи различно социално положение. Като правило в основата на изображенията на човешките фигури върху барелефите и стенописите от Старото царство трайно се установява канонът, наложен още по времето на създаването на плочата на Нармер. Приет за фигурите на царете и боговете още в периода на образуването на египетската държава, този канон придобива религиозен смисъл, и отстъпването от него вече е трудно, а в някои случаи и невъзможно. По неговите норми се изпълняват и почти всички изображения на сановници. Голямо значение в периода на Старото царство имат художествените занаяти. Съдове от различни видове камъни – алабастър, стеатит, порфир, гранит, яспис; ювелирни изделия от злато и др.; художествени мебели от ценна дървесина – кресла, носилки, палатки, дървени легла с художествено обработени крака; изделия от мед, бронз, глина. Това е съвсем кратък опис на разнообразните предмети, които се изработват по времето на Старото царство. Характерните за изделията на художествените занаяти през този период строги и прости, завършени и точни линии, ги отличават от всички останали изкуства. Такива са и контурите на високите каменни цилиндрични съдове за съхраняване на благовонни масла, и големите плитки блюда и различните вази. Трябва да отбележим, че по времето на Старото царство, художествените занаяти имат голямо значение за развитието на изкуството като цяло. Обработката на различни материали се усвоява първо при изделията от художествените занаяти, които показват най-широки възможности за декоративно използване на тези материали; красотата на полираните повърхности на камъните и разнообразието на тоновете на блестящите цветни фаянси първо са усвоени в занаятчийството, а след това се използват в строителството и скулптурата. От друга страна, занаятчиите, тясно свързани с народното изкуство, се явяват постоянни проводници на неговото животворно влияние върху произведенията на професионалното изкуство. През втората половина на 3 хил. Пр. Хр. в Египет протичат важни социално-политически промени. Честите грабителски войни и гигантските непроизводителни дейности (строежът на огромните гробници на фараоните и пищни гробници на аристократите) подронват икономиката на страната и отслабват царската власт. Измъченото от тежкия гнет трудово население започва да се бунтува, опитвайки се да намери изход от непосилните условия за живот. Има сведения за големи въстания на угнетените социални низини, потушени разбира се от едрите робовладелци. В резултат на усложнената обстановка, Египет се разпада на отделни области. Това е и края на Старото царство.

[Hatshepsut]

Изкуството на Средното Царство

Строителството на монументални сгради и съоръжения почти спряло. Причина за това била преди всичко липсата на онези огромни материални средства, с които разполагали фараоните от Старото царство. По-дълбоката причина обаче, се крие в неспособността на тази епоха на сътресения и неустойчивост да създаде величествени образи.

Египетският портрет коренно изменил характера си. Спокойния и уравновесен израз отстъпва място на състояние на душевна напрегнатост. Виждаме дълбоко хлътнали очи, ясно изразена повяхнала кожа на бузите, тънки извити устни. Всичко това прави лицата от средното царство по-съсредоточени, по-вглъбени в себе си, отколкото лицата от Старото царство с техния приветлив и открит поглед.

 Това впечатление се постига с нови пластични средства. Формите на главата от Старото царство са ясно очертани и изградени, повърхността – гладко шлифована, лицето – енергично моделирано. Жизнеността на портрета от Средното царство се постига с по-свободно моделиране, със светлосенъчни контрасти и с почти живописни изразни средства. Но колкото и изразителни да са тези глави, в чисто пластично отношение те не могат да достигнат произведенията на Старото царство.
 В много портрети от Средното царство в краищата на плътно стиснатите устни, в бръчките на бузите, в силно изпъкналите скули се таи нещо жестоко.
 По-широко отколкото в Старото царство се развива релефа. Тук всекидневния живот на древните египтяни се описва още по-подробно и изчерпателно, отколкото в гробниците на Старото царство.
 Фигурите се разполагат понякога в няколко плана, фризовият принцип е заменен от цялостната група, макар че и тук се запазват ритмично повтарящите се линии. Но тези успехи били постигнати за сметка на стиловата чистота, характерна за Старото царство.
 В Средното царство била много разпространена една разновидност на малката пластика, в която постигнали най-пълно освобождаване от принципите на монументалната скулптура. Изпълнени обикновено от дърво, тези статуетки били предназначени да напомнят в гробниците на умрелите техния предишен живот. Те са прелестни и изящни като играчки. Приличат на оцветени модели, които възпроизвеждат в миниатюра цялата обстановка и дори заобикалящия фигурата пейзаж. Те са пълна противоположност на монументалната и дори на малката битова пластика от Старото царство. В тях е отразено силно влечение към реализма, отхвърлена е стилизацията, но те са и почти извън границите на изкуството – в тях няма нито ритмическо разчленяване на композицията, нито творческо обработване на материала.

Изкуството на Новото Царство

Гробниците вече били отделени от храмовете. Построени били и много нови храмове, които трябвало да приобщят широките народни слоеве към религията.
 “Храмът на Хатшепсут” е замислен като огромен комплекс. До него се намира по-старата, украсената с малка пирамида гробница на цар Ментухотеп. Храмът е построен във вид на три последователно издигащи се тераси, свързани помежду си само с тази възходяща линия. В редуването на терасите и рампите се разкрива онова силно развито чувство за ритъм, което ни очарова и в египетската живопис и скулптура.
 Тази архитектура в много по-голяма степен от асирийската се обръща към човека. Храмът сякаш обгръща влезлия в него и го води към тайнствените недра на планината.
 Храмовете в Луксор и Карнак са най-величествените храмове от Новото царство. Колосални строежи, издигнати с труда на редица поколения и свързани един с друг посредством дълга алея от сфинксове.
 Храмът на Новото царство имал двояко значение. Преди всичко той служел за прослава на царската власт в тържествена и величава форма. Затова и планът му има известно сходство с плана на царския дворец, а пред входа му се издигат четири огромни колоса, които изобразяват не някакво божество, а фараона, и то в четирикратно повторение. Но тази прилика с двореца не изключва и едно второ космическо тълкуване на храма – храма като подобие на света, такъв, какъвто са си го представяли древните египтяни. Залите, изпълнени със стволовете на колоните, напомняли вкаменена гора, потонът бил небето с летящи птици и златни звезди,а в светилището се пазела ладия – подобие на ладията, с която Ра – Бог на Слънцето правел всеки ден своето пътешествие по небето.

Широко разпространение получил така нареченият релеф с вдълбан контур, който не се среща никъде другаде. Той дава възможност да се придаде на фигурата известна пластичност и да се моделира, въпреки че с целия си обем тя се намира във вдлъбнатостта, не излиза над повърхността на стената и не нарушава идеалната и плоскост.
 В приложното изкуство Новото царство постигнало особени успехи, дори надминало Старото царство – дребните украшения, златните изделия, съдове за благоухания.
 Особено място в изкуството на Новото царство заема епохата на Аменхотеп IV – Ехнатон. Религиозната реформа, предприета от младия фараон била подготвена от цялото развитие на египетската култура, като се започне от Старото царство. Решително къса със старите разбирания и се опитва да противопостави на стария култ към Боговете почитането на природата, и на първо място – почитането на източника на целия живот върху Земята – Слънцето.

Живопис

Пренасяйки върху плоскост триизмерни предмети, египтяните съчетавали вида на предмета отгоре с изгледа му отстрани. Когато искали да изобразят предмети, поставени един зад друг, те ги поставяли в пояси. В други случаи избягвали перспективния ракурс и предпочитали профилното изображение, което по-лесно се вмества в плоскостта. Те избирали такава гледна точка, откъдето могли да представят предмета с най-характерните му очертания. Той изобразявал действителността твърде различно. Може би това е свързано с различното предназначение на техните изображения. Най- важното е пълнотата, а не красотата. Задачата на художника е да представи всичко колкото е възможно по-ясно и по-трайно. Те рисуват природата не такава, каквато им се е видяла от някой случаен ъгъл – рисуват по памет според строги правила, изискващи всичко, което влиза в картината да бъде дадено съвършено ясно и обозримо.
 Този принцип се отразява и върху човешката фигура. Главата е изобразена в профил, но окото е поставено фронтално. Гръдният кош и раменете се виждат най-добре отпред, защото тогава личи ясно как ръцете се съчленяват с трупа. Но движещите се ръце и крака се виждат най-добре в профил. Освен това те трудно си представят едното стъпало гледано отвън. Предпочитат ясното му очертание от вътрешната страна – от големия пръст до глезена. Двата крака са дадени от вътрешната страна и човека изглежда сякаш е с два леви крака. Египетското изкуство се съобразява не с онова, което художникът вижда в даден момент, а с това, което знае за него.
 С особена обич се изобразява живота на животните. Но като се опитвал да предаде всичко видяно, художникът не искал да се освободи от съществуващите открай време стилови похвати. Битовите фигури и дори дивите зверове се подреждат в дълга редица.

Изобразителното изкуство, както и литературата, е силно проникнато от религиозна идеология. То възниква в дълбока древност, в архаичната епоха и се развива чак до късния упадък на египетската култура, когато Египет се намира под властта на римляните. Още в края на архаичната епоха започват да проличават главните отличителни черти на египетското изкуство: величествена монументалност на формата, строг и ясен, почти геометричен конструктивизъм и типична фронталност. Но всички тези черти се съчетават с реалистични тенденции, особено в портретните изображения.

Египетското изкуство, което стига до високо съвършенство, оказва значително влияние върху развитието на финикийското и по- късно гръко- римското изкуство.

Остатъци от египетското изкуство са запазени в художественото на египтяните от първите векове на християнството (коптите).

[Hatshepsut]

Колосите на Мемнон

Колосите на Мемнон (известни на местното население като ел-Колосат, или ес-Саламат) са две масивни каменни статуи на фараона Аменхотеп III (1417-1379 г.пр.Хр.), син на Тутмос IV (1425-1417 г.пр.Хр.). Разположени са в Тиванския некропол, близо до днешния град Луксор.

Върху западния бряг на древна Тива, на пътя, който води към Долината на цариците, се издигат два величествени каменни колоса. Те са последните останки от огромния погребален храм на Аменхотеп III (Осемнадесета династия), който днес не съществува.

Двете статуи-близнаци представят Аменхотеп III в седнало положение, с ръце, положени на коленете и поглед, насочен на изток, към реката и изгряващото слънце. Две по-малки фигури са издълбани отпред на трона, в краката: това са фигури на жена му Тий и майка му Мутемувия.

Страничен панел

Страничните панели изобразяват бога на Нил Хапи. Чрез символите на Горен и Долен Египет (папирус и лотос, символи на "двете земи") е изобразено единството и целостта на обединен Египет.

Статуите са направени от кварцит, донесен или от Гиза (близо до дн. Кайро) или от Гебел ел-Силсиле (на 60 км северно от Асуан). Заедно с каменните платформи, на които са поставени, височината на колосите е 18 метра (а заедно с короните, които днес не съществуват, двата колоса са били високи над 20 метра.). Теглото на единия колос е около 1300 тона. Днес колосите са много силно разрушени.

Първоначално Колосите е трябвало да стоят като пазители на входа на погребалния храм на Аменхотеп: големият храм е бил построен докато фараона още е бил жив, и тук е бил почитан като живият бог. В тези дни храмовият комплекс е бил най-големият в Египет. Площта му е била общо около 35 хектара и дори по-късни съперници като Рамезеума на Рамзес II (1304-1237 г.пр.Хр.) или Мединет Хабу на Рамзес III (1198-1166 г.пр.Хр.) не са били по-големи; дори Храмът в Карнак от времето на Аменхотеп е бил по-малък.

С изключение на Колосите, днес много малко е останало от храма на Аменхотеп. Разположени на нивото на река Нил и уязвими от годишните разливи на реката, колосите и храмът са били изложени на постоянната разрушителна сила на прииждащата вода – известната картина от 40-те години на ХІХ в. от Дейвид Робъртс показва Колосите, обкръжени от вода:

Гръцкият историк и географ Страбон, творил през първите години на І в., разказва за земетресение (през 27 г. пр. Хр.), което поваля и уврежда северния (десния) колос.

Една легенда разказва, че в следствие на това увреждане, тази статуя, сутрин, на разсъмване, започва да издава звуци, наподобяващи пеене или човешка реч - като леко пъшкане, вероятно причинено от повишаващите се температури и изпаряващата се роса от камъка.

В тези колоси гърците привиждат изображение на Мемнон, син на богинята на Зората (Еос) и цар на етиопците, който повежда армиите си от Африка до Мала Азия, за да помогне в защитата на града и бил убит от Ахил по време на Троянска война, както поздравявал майка си - Зората, при нейния изгрев. Впоследствие той бил възкресен по настояване на Еос и бил поставен сред безсмъртните.

Легендата за "Пеещите колоси", вярването, че носят късмет и славата, че притежават пророческа сила се разпространява надлъж и шир и статуите са обект на непрестанни посещения, в това число и от някои римски императори. За древните гърци и римски пътешественици колосите били много популярни и ако ги чуели да „плачат” това за тях било поличба за благополучие. И върху двете статуи има оставени много гръцки и латински надписи от благодарни посетители.

Мистериозните песни на полуразрушените колоси спират през 199 г., когато римският император Септимий Север (193-211) заповядва да се извърши реставрация на паметника.

Днес феноменът на "Пеещите колоси" се отдава на разширяването на кварцита под въздействие на първите слънчеви лъчи.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Колоси_на_Мемнон

[Hatshepsut]

Фауна на Древен Египет

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Животни_в_Древен_Египет

В Древен Египет е съществувал изключително разнообразен животински свят, а египтяните изглежда са народът, който отделял на животните най-голямо внимание и любов, като често ги обожествявал. От твърде ранна епоха египтяните се занимават с животновъдство, доста късно обаче започват да използват магарето; кучето пък е опитомено едновременно с едрия и дребния рогат добитък. Котката се появява по време на Средното царство, а конят — на Новото; колкото до едногърбата камила, египтяните я опознават късно, но нито я използват, нито я изобразяват. Домашните птици са били подбрани още през Старото царство. Египтянинът обаче е имал многобройни врагове сред представителите на насекомите и влечугите, а в блатата и в река Нил заплахата идвала от страна на крокодила. Реката, блатата и езерата приютяват пъстроцветния свят на рибите, сред които се валял в кал огромният хипопотам.

Светът на птиците бил още по-богат на багри; те изпълвали с активен живот блатата и градините. В доисторическата епоха са били познати животни като слона, носорога, жирафа, пантерата, питона и мравояда, които са прогонени по-късно към южните части на Судан.


Мравояд, https://bg.wikipedia.org/wiki/Мравояди

През епохата на фараоните пустинята и склоновете на либийските и арабските плата приютяват редица представители на екзотичния животински свят: гепард, лъв, рис, хиена, диво куче (без съмнение произлязло от чакала, с който го бъркали по-късно; тогава чакала е бил непознат в Египет), дива котка (обитавала предимно блатата), газела, адакс, орикс, антилопа, африканска антилопа, скален козел ибекс, див козел, муфлон, диво магаре — цяло множество пъргави животни, плячка за хищниците и ловците. В земята дълбаели дупки заекът, бодливецът, таралежът, африканска мишка, фенекът, лисицата и бялката.


Орикс, https://bg.wikipedia.org/wiki/Орикс


Адакс, https://ru.wikipedia.org/wiki/Аддакс


Ибекс, http://bg.wikipedia.org/wiki/Ибекс


Муфлон, https://bg.wikipedia.org/wiki/Муфлон


Фенек, https://bg.wikipedia.org/wiki/Фенек

В блатата, където властвали дивата котка, кобрата (уреус) и крокодилът, се среща и фараонски плъх (египетска мангуста, ихневмон), единственият смъртен враг на змиите, както и хамелеонът, цибетът, видрата, костенурката, символ на мрака и жабата, превъплъщение на богинята Некет, присъстваща на ражданията. Не бива да бъдат пропускани ороксът (див вол, тур) и глиганът, населяващи пасищата в покрайнините на пустинята, плъховете и мишките, неизменните мухи, бълхите и пустинните охлюви, служещи за храна на неолитното население.


Египетска мангуста (Ихневмон), https://bg.wikipedia.org/wiki/Египетска_мангуста


Цибет, https://ru.wikipedia.org/wiki/Циветты


Орокс (Тур) (изчезнал вид), http://bg.wikipedia.org/wiki/Тур_(говедо)

[Hatshepsut]

Свещените животни на Древен Египет

Източник: http://history-bg.eu/свещенните-животни-на-древен-египет

Традицията на култ към свещени животни, които често са се явявали тотеми на племето, идва от най-древни времена, още когато хората не са били измислили такива сложни обяснения за устройството на света, като тези, свързани с божества и духове. Връзката с животинския свят се оказва толкова тясна, че не умира никога, а само преминава в ново качество. Например много божества имат свои двойници-животни, в които те са могли да се превъплъщават, при което се явявали и техни символи.

Монотеизмът на древната египетска религия, от гледна точка на съвремения човек, притежава всички черти на фетишизма. Но трябва добре да си даваме сметка, че безбройните изображения на боговете в египетския пантеон са само проявление на различните ипостаси на единния Бог и на неговата вечна божествена същност. В този смисъл е възможно да се разбере смисъла на култа, отдаван в различните региони на Египет към слънцето, земята, небето и някои животни, обитаващи тези земи.
 В Древния Египет, макар че първоначално всички божества се представяли в облика на животни, а впоследствие повечето богове се изобразяват в зооморфни образи – или напълно, или понякога частично – самите животни никога не се отъждествявали с боговете и не се почитали като божества, с изключение на тези случаи, когато строго определено животно се считало за «въплъщение на душата» на някой бог, като например черния бик Мневис. Доста в по-късни епохи египетските богове започват да приемат човешки образи.
 Най-разпространени в Древен Египет са култовете към бика, ибиса, сокола, ястреба, котката, павиана, крокодила и бръмбара скарабей. Култовете към останалите животни имали локален характер. Често се случвало животно, считано за свещено в един ном, да не се приема за такова в друг ном, където можело спокойно да бъде убито. Това нерядко довеждало до вражда между жителите на различните области. Ловът на ибиси, орли и соколи бил забранен винаги и навсякъде, докато на лъвовете например – само в дните на празника на богинята Бастет. В някои области убивали крокодили, когато те се размножавали неимоверно много и започвали да се превръщат в опасност за хората и животните.
 Умрялото свещено животно, ако смъртта му настъпвала в ном, явяващ се център на неговия култ, било балсамирано, поставяно в саркофаг и предавано за погребение, което традиционно се извършвало в храма. Мъртвите котки били погребвани в специална свещенна гробница в Бубастис. Ибисите били изпращани за вечен покой в Хермопол. А биковете погребвали на това място, където намирали смъртта си, на западния бряг на Нил, докато мъртвите крави направо били изхвърляни в реката. Сред археологическите находки се срещат саркофази и на бръмбари, мангусти, змии и риби.
 Във връзка с почитането на животните в Древен Египет съществуват редица обичаи. За да се грижат за животните от всяка порода, са назначавани специални служители – мъже и жени, като тези длъжности са се предавали по наследство от баща на син. Всеки жител на египетските градове със специален ритуал изказвал своето благоговение пред свещеното животно. След молитвата към бога, комуто е посветено дадено животно, египтянинът подстригвал децата си – цялата глава, половината или само една трета от косата и измервал отрязаните коси със сребро. Колкото тежали косите в сребро, толкова нарязана риба се добавяла в храната на животните.
По време на пожар египтяните не са се грижили да потушат огъня, а да спасяват свещените си котки. Скръбта им по умрелите животни била неутешима. Ако в някой дом оплаквали котка, всички негови обитатели обръсвали веждите си. Ако се жалило куче, всички остригвали косите си и бръснели космите по цялото си тяло.

Свещените бикове и крави

 Култът към бика в Древния Египет бил свързан преди всичко с това, че този вид животно се използвало в селсскостопанската дейност. Тъй като с него се орала земята, бикът се считал за олицетворение на плодородието и респективно почитането на тези богове на плодородието, които имали господстващо значение в дадена област, се сливало с култът към бика. Кравата също била почитана като даваща храна. Нейният култ, освен това, бил свързан с култа към Изида и Хатхор и с представата за небето като за Небесна крава.
 Най-почитаният бик бил Апис (на египетски – Хапи) – душата Ка на мемфиския Птах, олицетворение на плодородието и душата Хапи-Нил и Ба на Озирис като бог на възраждащата се природа. Приемало се, че Апис опложда Небесната крава и тя ражда от него златно теленце – слънчевия диск. След смъртта си, душата на Апис се съединява с Ба на Озирис.
 Интересен е примерът с пищният култ към Апис в Мемфис. За да бъде признат там един бик за свещен, той трябва да притежава определени характеристики, известни единствено на жреците. След смъртта на Апис, жреците, след дълъг пост, започвали търсенето на новия Апис, който трябвало да има на челото си бял триъгълник, на шията си – петно, наподобяващо орел, отстрани – петно във формата на нарастваща луна, а под езика – изображение на бръмбар. Той трябвало да бъде роден от крава, която след отелването си не можела да има друго теленце. Като цяла свещенният Апис трябвало да удовлетворява общо 29 признака. Неговото търсене продължавало 60 дена. В Мемфис Апис живял в открит обор пред храма на Птах, където приемал дарове от покланящите му се египтяни и правел предсказания. До времената на управление на ХІХ династия всеки бик имал своя собствена гробница. След това Рамзес ІІ заповадва биковете да бъдат погребвани в общ некропол – Серапеум. Произходът на това название идва от това, че умрелият Апис получавал името Осор-Апис, откъдето произлиза гръцкото име Серапис. Френският археолог Огюст Мариет, следвайки точните указания в текста на Страбон, открива през 1851 г. в Сакара легендарния Серапеум – широка дълга подземна галерия с погребални камери. В нея мумиите на свещените бикове са поместени в монолитни саркофази от розов гранит, варовик и базалт,  достигащи 4 м. височина и тежащи до 70 тона.

Широко било разпространено и почитането на слънчевия бик Мневис (на египетски Немур). Мневис се считал за душата Ка на хелиополския Ра и за «живо въплъшение» на бога Слънце.
Бикът Бухис или Бакис (на египетски Бха) се считал за душа на Монт в Хермонт и също се свързвал с култа към Озирис. Бухис бил черен, макар да се предполагало, че цветът на кожата му се променяла всеки час, в зависимост от фазата на ежедневния път на Слънцето. Той е изобразявал със слънчев диск между роговете.
Обожествявани били също белия бик Мина, бика Маат и Бика на Небето, който се явявал едновременно син и съпруг на Небесната крава Нут.

Свещените птици

 Митичните свещени птици Вену и Великия Хохотун се считали за богове. Великият Хохотун представлявал божество в образа на бяла гъска и фигурира в един от вариантите на хермополската митология, символизирайки раждането на Слънцето.
 От реално съществуващите птици най-почитани били ибиса, сокола и ястреба. Смъртно наказание се налагали дори и са неумишленото убийство на тези птици.
 Култът към ибиса – свещената птица на Тот, бил разпространен повсеместно.  Значителна роля за почитането на тази птица несъмнено е изиграло това, че тя се храни преди всичко със змии и скорпиони. Като свещенно животно ибисът олицетворява мъдростта, спокойствието и грациозността.
 И тук, ибисите трябвало да имат съответните данни, за да бъдат свещенни. Те трябвало да имат гола, матовочерна глава и шия, синкавосиви лапи, великолепно бяло оперение с отделни синьочерни пера по крилете.

След смъртта си свещенният ибис бил мумифицирван и поставян в глинен съд.
 От древни времена в Египет се покланяли на сокола. Това било свързано с представата за слънчевия диск като за дясното око на бог Хор, който бил приеман като прелитащ през пространството сокол. По-късно соколът започва да се асоциира с «душата» Ба, изобразявана във вид на сокол с човешка глава. Той се приема и за свещенната птица Ра, и за Хор – сина на Изида. С течение на времето този култ се пълни с нова символика, но в течение на цялата история на египетската религия, тази птица се счита за покровител и защитник на фараоните.
 В Древен Египет е разпространено и почитането на ястреба като птица, символизираща небето. Той е посветен на богините Мут и Нехбет.
Във връзка с мита за Изида, която в облика на лястовица лети около колоните с трупа на Озирис, се среща и култ към лястовицата. Още повече с долитането на лястовиците се свързват и разливите на Нил.
Установени са също култове към гъските, почитани като свещенни птици на Амон, Амон-Ра и Хеба и олицетворяващи Великия Хохотун. Много рядко се среща и култ към чаплата, в чийто вид се изобразявал  Вену.

Свещените крокодили и овни

 Крокодилите били почитани на много места, но особена значимост култът към тях достига в Тива и Ел Фаюм – оазис в либийската пустиня, където при фараоните от ХІІ династия е създадена грандиозна система от напоителни съоръжения, следствие на което се образува голямо водохранилище и се развъждат множество крокодили.
 Крокодилите олицетворявали бога на нилските води Собек. На тях им била приписвана способността на предизвикват разливите на реките, донасящи на полетата плодородна почва. Подобно на това, как по особени признаци се избирал бика Апис, в главния култов център на крокодилите и Собек – град Шедит (на гръцки Крокодилопол) търсили крокодил, подходящ за това да стане въплъщение на душата Ба на Собек. В ушите на този крокодил нанизвали обеци от стъкло, инкрустирано със злато, а на предните лапи надявали пръстен. Хранили го с специално предназначена свещена храна и през целия му живот се отнасяли с него особено грижливо, с почит и благоговение. След смъртта му го балсамирали и погребвали в свещени покои.
В някои области на Древен Египет обаче крокодилите не били почитани като свещенни животни, както твърди Херодот. С тях дори се отнасяли като с врагове. Жителите на Елефантина например дори ги използвали за храна.
 Овните били почитани повсеместно. Също като биковете, те олицетворявали силите на плодородието и в представите на египтяните се свързвали с душата Ба, доколкото думите «Ба» и «овен» звучали еднакво. В Есна и Елефантина овните се считали за въплъщение на Ба на Хнум, в Хераклопол – на Херишеф, а в Тива – на Амон-Ра, като овена на Амон се различавал от останалите свещенни овни по кривите си подгънати рогове.

Свещените котки, павиани, кучета и вълци

 Свещеното животно на богинята Бастет – котката – се почитала повсеместно, но култът към нея процъфтява особено в Долен Египет. Този култ достига своя разцвет по време на ХІІ и ХІІІ династия на египетските фараони (около 1800 г. пр. Хр.). Храмът на богинята Бастет в източната част на делтата на Нил става място на поклонничество. Египтяни от всички краища на царството принасяли в дар на богинята символи на предаността си във формата на малки котешки фигурки от керамика и бронз. Главен център за египтяните става огромният некропол в близост до храма на Бастет в Бубастис (днешен Зигазиг). Великите историци от античността Херодот и Диодор пишат в своите трудове, че ежегодно, седем пъти в годината, сто хиляди жреци са се събирали на гоям помен в чест на божествената котка. Херодот, който през 450 г. пр.Хр. посещава този град, разказва за великолепния храм, дълъг 300 метра, в който живеели хиляди котки, за които се грижел специален, уважаван от всички жрец.
 Култът към това свещено животно се свързва с това, че котките изтребват гризачите, които са врагове на реколтата. В епохата на Древното царство котката се асоциирала с бога-змиеборец. Известен е, макар и лошо съхранен до днес, мит за котката като дъщеря на Слънцето и неговото Око. Заради него на гърдите на статуите на свещените котки често е изобразявано Окото Уаджет.
 Котката толкова силно е считана за свещено животно, че дори случайното й убийство водело до смъртно наказание. Умрелите котки били балсамирани и погребвани в обособено светилище при храма на богинята Бастет в Бубастис. Те били полагани в богато украсени саркофази, заедно с играчки и храна, като мумифицирани мишки например, за дългото си пътешествие в задгробния свят. Огромно количество от близо 180 хиляди балсамирани котки е намерено и недалеч от Бени-Хасан.

Изследването на мумиите от котешките гробници в Бубастис, Сиут и Бени-Хасан показват, че котките от Средното царство са били подлагани на специална селекция. Техните скелети, зъби и пигментация на опашката вече съществено се различават от тези на първородната степна котка.   
 Любопитно е да се отбележи, че първите йероглифи, които са използвани за обозначаване на думата «котка», се отнасят към V и VІ династии (около 2300 г. пр. Хр.). Днес те са разшифровани като «миу», подобно на звукоподражателната дума «мяу», която по-късно преминава във всички езици.
 Павианът-кучеглавец се считал за свещено животно на Тот. Култът към него също се свързвал със слънчевия култ – тъй като при изгрева на Слънцето планинските павиани надават радостни викове, както и с почитането на Луната и със заупокойния култ. Във връзка с последното, павианът се споменава като един от стражите на входа в Дуат. Свещените павиани живеели във волиери с финикови палми при храмовете, а специално дресирани павиани взимали участие в религиозните мистерии.
 Чакалите се асоциирали със запада, пустинята и Бог Анубис. Култовият център на кучетата и чакалите бил Кинополския ном. 
 Почитането на вълците се свързвало с култа към Упуаут.

Свещените хипопотами, лъвове и свини

 Издигането на хипопотама в култ е свързано с богинята Таурт,  изобразяван като бременна самка на това животно. Въпреки това, независимо от популярността на Таурт, култът към хипопотама не получава особено голямо разпространение. Хипопотамите се почитали само в Папремитски окръг и на още няколко места. Някога те се считали за свещени животни на Озирис. В същото време, наравно с крокодилите, хипопотамите се асоциирали със силите на злото и със Сет, като олицетворявали враговете на Ра.
 Лъвовете символизирали могъществото на богинята-лъвица Сохмет и мощта на фараона. Техният култ има локален характер, като култовият им център се явява Леонтопол.
 Свинята в Древен Египет се приема за нечисто животно. Тя се асоциира със Сет, но в същото време от древни времена се отъждествява с небето, а във вид на свиня с прасенца-звезди на корема понякога се изобразява и Нут.

Свещените мангуста, таралеж и жаба

 Мангустата е зверче, притежаващо естествен имунитет срещу змийската отрова. То е известно и като изтребващо гризачите. В тази връзка мангустата в Древен Египет е почитана като змиеборец. В един от митовете Ра побеждава Апопа в образа на мангуста. Това животно лесно се опитомява и често е било държано в домовете за защите от змии и гризачи.

За свещено животно мангустата започва да се приема от периода на управление на ХХІІ династия, макар че се споменава в религиозни текстове доста по-рано. Мангустите се посвещавали на Слънцето, Ра и Уаджет.
 Таралежът също бил почитан като змиеборец и се асоциирал с Ра. Култът към него бил разпространен повсеместно. Често във вид на това животно били изработвани съдове за жертвено принасяне на вино на боговете.
 Жабата била почитана заради своята плодовитост, което се свързвало с плодородието. На нея също приписвали власт над разливите на реките, от което зависел урожая. Освен това, в Древен Египет съществувало поверие, според което жабата притежавала способността за самозараждане и затова се свързвала  със задгробния култ и възкръсването след смъртта. Понякога жабата била рисувана под Ладията на Ра. Тя се считала за свещено животно на богинята Хекет. Култовите центрове на жабата са Харвер и Абидос.

Свещените насекоми, риби, змии

 За свещен се считал бръмбара-скарабей (на египетски «хепри»). Този бръмбар изработва малко топче от екстрементите на млекопитаещите, в което снася яйцата си. Когато от яйцата се излюпят личинки, те се хранят от това топче, което египтяните са възприемали като космически символ – скарабей, търкалящ пред себе си слънцето по време на дневния цикъл на неговото раждане и смъртта на небесния свод. Първоначално в космологичните концепции на хелиополските жреци Хепри се е възприемал и като залязващото, и като изгряващото слънце, а чак по-късно се отъждествява само с изгряващото светило. Той всяко утро излизал от утробата на богинята Нут. На много места скарабеят е изобразяван именно как търкаля слънчевия диск по небето.
 Черният скарабей, придвижващ се из праха по земята, е можел да се въздигне в небето благодарение на своите прозрачни крила, явявайки се по този начин сам по себе си, подобно на способността за самозараждане на жабата, като още един вид преобразяване и възкресение. По странно съвпадение, думата «хепри» е много близка до думата «хепер», която означава «превръщам се, преобразявам се». Във възприятията на египтяните Хепри е въплъщение на това свещено свойство – постоянно да приема различни форми. За човек, попаднал след смъртта си в света на боговете, многообразието на възможните превъплъщения, позволяващи на душата да променя своите външни проявления, описани в «Книгата на мъртвите», бил основен момент. Поради това скарабеят става жив образ на вярата на египтяните във вечния живот на душата след смъртта.
 Изображенията на този бръмбар служили за амулети, защитаващи от силата на злото, от отровни ухапвания и помагащи да се възкръсне след смъртта. Амулети във формата на скарабей се срещат при първите две династии, в края на ІV – началото на ІІІ хилядолетие пр. Хр. На някои от тях са нанесени надписи, изразяващи зависимостта на човека от спасителната сила на божествата. На тах може да се прочете например: «Амон-Ра вдъхва живот в този, който го обича» или «Няма друго убежище за сърцето, освен Амон-Ра». Но най-важен бил амулетът «скарабей на сърцето». Той трябвало да бъде направен от полускъпоценен камък със зелен цвят, като на корема на бръмбара се изписвал надписа «КМ» - напътствие, давано на сърцето на умрелия, за да му помогне да премине през сложното изпитание – измерване на сърцето от Анубис – позволяващо му да достигне безсмъртие.
 От насекомите се почитала също отровната многоножка Сепа – свещеното насекомо на Атум.
 Култът към рибите възниква още в Додинастичната епоха. Свещени в Древния Египет били рибите оксиринх и лепидот. Лепидотът –  люспеста, отдавна измрял вид риба, се считал за свещено животно на Мехит и бил посветен на бог Хапи. Култов център на лепидота бил град Тис (на гръцки Лепидотопол), намиращ се в VІІІ горноегипетски ном.
 За погребенията на свещените змии Херодот пише, че те се погребвали в храма в Карнак. Според елинския историк, змиите се посвещавали на Амон-Ра. Възможно е това да е свързано с вярването, че змиите са не само вредни същества, вечно воюващи с бога Ра, но понякога и негови помощници, като например гигантската змия Мехен – защитник на нощната ладия на този бог.
 Неотдавна в Абидос бе открито голямо магарешко погребение, което дава основание на египтолога Матю Адамс от Института по изящни изкуства при Нюйоркския университет да твърди, че древните египтяни са боготворили и магаретата. Високият статус на магаретата се потвърждава от тяхното погребение в границите на церемониалния некропол, където по правило са се погребвали мумифицирани птици, крокодили, котки и други животни, свързани с култа към египетските божества или почитането на фараоните. Още повече, според някои египтолози, всички животни, които обитавали Древен Египет – както домашни, така и диви, се смятали за свещени.
 Трябва да се отбележи, че в някои области на съвременен Египет и до днес се почитат свещени животни. Но в различните райони това са различни представители на фауната. Един от най-популярните култове, както и преди, остават култовете към котките, бика и ибиса.

[Hatshepsut]

Жреци в Древен Египет


Жреци носят свещената ладия на Бог Амон-Ра по време на фестивала Опет в Тива
(Изображение от храма в Карнак)

Съсловието на египетските свещенослужители съдържа голямо разнообразие от членове, на които може да се даде наименованието "жреци".

Да споменем преди всичко жреците на мъртвите — погребалните жреци и жреците, ръководещи мумифицирането, които можем да видим и по време на погребението.

Духовенството, т.е. свещенослужителите в божествените храмове, е съставяно от "пророци", образуващи висшето духовенство, жреци от нисшето духовенство, почасови служители (светски лица) и женски персонал. Гърците дали наименованието "пророци" (тълкуватели на знаменията на божеството) на жреците, наричани от египтяните иту нетер — "божествени отци" или хему нетер — "божествени служители". Те образували йерархия, начело на която стоял великият жрец или "първи пророк". Въпреки това жреците на някои божества били ръководени от един първожрец, носещ идваща от най-далечни времена титла като например "великият ясновидец" (Ур Мау) на Ра бил главата на жреците на Ра в Хелиополис, това била и титлата на главата на жреците на Атон; първият пророк в храма на Птах в Мемфис бил "великият повелител на изкуството" (Ур Херп хемат). Като представител на фараона в храма, първожрецът се определя от знамението на бога, но в действителност по волята на фараона. Това може да бъде жрец от служителите на бога или от служителите на друго божество, но можел и да бъде избран между висшите сановници на двора или между военачалниците. Той трябва да отслужва култа от името на фараона и от него зависело управлението на имотите на храма. Когато отсъствал, той прехвърлял религиозните си задължения върху втория пророк, който имал и административни функции като например да събира налозите от чуждите земи, които фараонът отпускал на храма или пък да ръководи посветените на боговете поля и работилници. Този втори пророк бил подпомаган от третия и четвъртия пророци и от обикновените пророци.

При нисшето съсловие могат да се различат разнообразни функции. "Чистите" (уебу, ед.ч. уеб) били натоварени с оръдията на култа и свещените предмети, именно те поддържат чрез поръсване (пречистване) чист храма, както и култовите предмети и гримират и украсяват статуята на божеството, а по време на шествие те носят статуята на бога и свещената му ладия. Начело на тях стои главният жрец и един велик жрец (уеб), който при култа на Амон отговарял за ежедневното отслужване на свещения култ. В някои жречески общности, като тази на Озирис в Абидос, нямало пророци и те били ръководени от един велик уеб. Уебу имали понякога и граждански задължения. "Жреците-четци" (Кериу-хебет) трябвало да уреждат церемониите според ритуала и да четат на глас свещените химни по време на служба — най-вече на тях египтяните приписват магически способности заради познаването на заклинанията, съдържащи се в ритуала. Ръководени били от един главен жрец хери-теп. А "времезнайците" трябвало да определят часа на всяка церемония чрез наблюдение на дневния ход на слънцето и звездите. "Създателите на хороскопи" трябвало да определят благоприятните и неблагоприятни дни в годината. И накрая, последната прослойка от жреците са имиусета, за които не се знае почти нищо, но изглежда, че това са хора, на които са били поверявани всички ръчни работи във вътрешността на храма, общи работници.

Всички членове на нисшето жреческо съсловие, както и обикновените пророци, са разделени на четири прослойки, които се редуват по за един месец при изпълнение на религиозните си задължения, а през останалото време живеят вкъщи като обикновените миряни, от които по нищо не се различавали. Все пак не бива да ги бъркаме с истинските светски лица, наречени "почасови" (унут), най-вероятно, защото първоначално те служели в храма само в определен час. Това са вярващи, които живеят навън и идват в храмовете единствено, за да поемат службата си. По време на Старото царство те имат определящо място, тъй като жреческото съсловие все още е нямало строга структура и правила, които придобива по-късно. При Средното царство "почасовите жреци" едва се загатват, а по време на Новото царство вече съвсем не се говори за тях. Първоначално важните им задачи изглежда впоследствие остават просто дребни материални задължения.

Измежду жреците от нисшето съсловие трябва да бъдат споменати свирачите и танцьорите, които обикновено били слепи, което е обяснимо в едно общество, където всеки си има функции и слепият трудно може да намери друго средство за препитание освен музиката.

На теория жените-служителки в храмовете се ръководят от царицата, която се възприема като съпруга на династическия бог, т.е. на Амон по време на тиванските династии. В Късната епоха божествената поклонничка на Амон ще замести царицата и общо взето ще царува над тиванските жреци. Уебуит, прикрепените към храма жени, образуват една истинска женска жреческа общност. Разделени на прослойки като жреците, те служат по един месец като се редуват и присъстват на публичните шествия и церемонии. Редом с тези жрици, наричани от гърците палакиди, към храмовете имало прикрепени и свирачки, певици и танцьорки, но те били мирянки, които просто помагали по време на церемония.

При Старото царство жреците не се различават от обикновените хора по облеклото си. В следващите епохи те продължават да носят препаска и да подчертават стремежа си към старото, като отказват да възприемат дошлите на мода посредством съвременния вкус роби, най-малкото не и по време на свещената си служба; те обаче намятат леопардова кожа като знак за достойнство.

Любопитно

• Всички жреци трябвало да си бръснат главите. Те обаче носели перуки, когато не свещенодействали;
• Всички жреци трябвало да бъдат обрязани;
• Всички жреци трябвало да се пречистват и да спазват различни хранителни и ритуални предписания.

http://istorianaegipet.zazz.info/?cat=1187

[Hatshepsut]

Публикувам тази статия с любезното съгласие на нейния автор 

Медицината в Древен Египет

Автор: Вълкан Павлов

Източник: http://bgegypt.net/

Хилядолетната култура на древния египетски народ буди в съвременния човек полярни мнения, но само повърхностният поглед над нещата би могъл да прояви неразбиране и отхвърляне на идеите, схващанията и оттам - действията на тези хора. Като изключително духовна, тази древна цивилизация не може да бъде разглеждана, коментирана или тълкувана без да се вземат предвид религиозните схващания и теология.

Игнорирайки разбиранията и гледната точка на този народ, поглеждайки към тях от мястото на съвременен човек, е сигурно, че бихме приели като абсурдна, или поне непълно и неточно и оттам грешно изтълкувана, цялата египетска култура. В този ред на мисли, разглеждайки древната медицина, първо трябва да си изясним от какво точно са се лекували тези хора. Тоест, за да разберем лечението, трябва да преминем през диагнозата. Може би е добре и да разгледаме етимологията на самата дума “медицина”. Медицината е наука и изкуство на поддържане и/или възстановяване на човешкото здраве чрез изследване, диагностиране и лечение на пациентите. Терминът произлиза от латинската дума “ars medicina” - буквално превеждаща се като изкуство на лекуване^[1]. Според друг източник "лекарите в древен Египет се наричали met-ceni, откъдето идва медицина^[2]:


“В Египет мъжете са по-добри в медицината от който и да е друг от човешкия вид”.

Суеверници от чужди земи често са се обръщали към фараона да им изпрати египетски доктори. Стенна рисунка от гроба на Тебеан от ХVІІІ династия (1400 пр.Хр.) изобразява “Nebamun” - писар и доктор на царя, получаващ заплащане в подаръци за службата му при сирийски принц.

Според Херодот, цар Кир от Персия е поискал от Амасес (Ahmose II of the 26^th dynasty, 560 BC) да му изпрати най-знаещия от всички египетски очни доктори. Някакъв вид медицина е била практикувана в Египет в ранните предисторически времена (използването на малахита като грим за очи е било известно в Бадарийския период и същото използване на галена (кисела трева) в преддинастичните времена). Един папирус е “Kahun Gynecology Papyrus”, датиран преди 1825 г. пр.Р.Хр., при царуването на Аменхотеп III [по-скоро Аменемхет III (1842-1797 г.пр.Хр.)  ], описва методи за диагностиране бременността и пола на ембриона, заболявания на жената, обезболяващи средства, влияещи върху женския организъм, кремове и вагинални апликации.

Най-известните и обстойни записи са папирусите “Едуин Смит” (1600 г. пр. Хр.) и папирусът “Еберс”, които се отнасят за цар Ден (първа династия, 3000 г. пр. Хр.), предполагайки много по-ранен първоизточник.

“Книгата на .......” беше открита под краката на Анубис в Летополис и се отнасяше за Негово Величество Кралят на Горен и Долен Египет.

“Едуин Смит” - папирусът е 5 метра дълъг и основно засяга операции. Той описва 48 случая на рани на глава, врат, рамена, гърди и гръден кош. За съжаление надписите са прекъснати до гръдния кош и завършват по средата на изречението. Папирусът изброява симптомите, последващи от лечение на всеки индивидуален случай. Той включва обширен опит по отношение на най-често срещаните фрактури. ”Еберс”- папирусът е повече от 20 метра дълъг и 30 сантиметра широк. Той разглежда основно вътрешните заболявания, както и заболявания на очите, кожата, гинекологични и някои хирургични случаи. Анатомичната и психологичната терминология е също включена. Описани са 877 рецепти и 400 лекарства за тези болести. “Кахунският” папирус е открит от Флиндер Петри през април, 1889 г., във "Fayum site of Lahun”. Градът е създаден през Средното царство, при царуването на Аменхотеп II [по-скоро Аменемхет II (1929-1895 г.пр.Хр.)  ] и неговия наследник. Папирусът е датиран към този период по бележка на лицето, обявяващо датата на започване на 29-ата година от царуването на Аменхотеп III. [по-скоро Аменемхет III (1842-1797 г.пр.Хр.)  ] (c. 1825 г.пр. Р. Хр.). Текстът е публикуван във факсимилие с транслитерация и превод на английски от Грифин през 1898 година, и се намира в Лондон. Гинекологичният текст може да бъде разделен на 34 параграфа, първите 17 от които са с подобен формат (Nunn 1996: 34). Първите 17 започват със заглавие, последвано от кратко описание на симптомите на репродуктивните органи, въпреки че невинаги са свързани с тях. Втората секция започва на третата страница и всяка обхваща 8 параграфа, защото и двете копия са силно разрушени. Въпреки това има няколко параграфа, които имат достатъчно разбираем език. Параграф 19 засяга установяването на бременност. Параграф 20 засяга процедури, свързани с диагностицирането, а в параграф 20-22 са засегнати контрацепциите. В тези материали е описано контрацептивно средство - крокодилски изпражнения, 45 мл мед и кисело мляко. Третата секция (параграф 26-32) е отнесена към тестването на бременността.

При други методи, включващи поставяне на лукова глава дълбоко в тялото на пациентката, за резултат се е приемала миризмата. Четвъртата и финална секция съдържа два параграфа, които не се причисляват към никоя от предишните категории. Първата описва предписано лечение за зъбобол през бременността. Вторият параграф описва какво е “фистула” между пикочния мехур и вагината, причиняваща незадържане на урината. Други медицински папируси са “Харст” и “Берлинският” папирус от 1300 г. пр.н.е., за ушните болести. Тези книги обикновено са кръщавани на името на откривателя си.

Древните египтяни са вярвали, че човешкото тяло ще бъде родено напълно здраво и не може да откаже или да изпадне в състояние на смърт, освен чрез намесата на външни сили. В случаи на рани, преяждане, глад, алкохол, лошия въздух, червеи и насекоми, лошо храносмилане и т.н., деятелят е земен и лечението е било основно чрез медикаменти. Друг тип болести (с неясен причинител) са били смятани като следствие на скрита сила, приписвана на зли богове, божествено наказание, мъртъвци или магически процедури. Лекарите са имали задължение да неутрализират тази зла сила преди да се обърнат към лечението чрез медикаменти.

Смятали, че причинителите, включително силите от невидимия свят, могат да напуснат тялото през естествените му отвърстия. Въпреки ограничените знания за причинителите на болестите, те са имали широки разбирания по анатомия и физиология. Без съмнение, това се дължи на балсамирането на мъртвите, например, процесът на изпразване на черепа през ноздрите чрез дълга кука, не би било правено без добри познания по анатомия на главата и мозъка. В нашата модерна медицина много мозъчни операции са осъществявани по този път. Те са получили добри познания по отношение на главен, гръбначен мозък, менингит и са знаели, че мозъкът е седалище на контрола на тялото.

Папирусът “Еберс” описва точно позицията на сърцето и илюстрира някои от неговите ритъмни нарушения, както и промени в честотата на сърдечната дейност. Египетските лекари разпознавали сърцето като първоизточник на кръвните пътища, знаели са, че кръвоносните съдове са кухи, елиминиращи ненужните елементи, разпространявайки въздуха и телесните секрети и екстременти, в объркване на кръвните пътища с други пътища като уретерите.

Кръвообращението е демонстрирано от “Смит”- папируса, заедно с отношението му към сърцето, както и знанието за важността на пулса.Те са знаели, че кръвоснабдяването тръгва от сърцето към всички органи на тялото:

"Има пътища в него към всяка част от неговото тяло,
то говори в кръвоносните съдове за всяка част от тялото".

 Първият пасаж от “Книгата на сърцето” в папируса “Еберс” е озаглавена “Началото на лечителските тайни”. Вероятно изследването на пулса е било едно от тайните учения, които са пазени в тайна от гръцките посетители, поради което не е било развито в по-късната медицина.

Процесът на диагностициране следва същите стъпки, както в практиката на модерната медицина. Разпитването на даден пациент, като първа стъпка, е показано в “Едуин Смит”- папирусът:

 "Ако го попиташ за болестта му, и той не говори на теб".

 Последвано от класическите стъпки преглеждане, опипване на травмите по тялото и болните органи:

"Ти трябва да прегледаш неговите рани" и "очните ябълки са надолу, докато неговото лице е като на плачещ".

Изследването още е включвало телесните отделяния - урина, изпражнения, слюнка и кръв. Палпирането, освен на пулса, се е прилагало и на коремната област, счупвания и тумори:

“Ти би трябвало да сложиш твоя пръст на него, тогава трябва да палпираш неговия стомах.”

Туморите са добре (ясно) обособени (разграничени). Аневризмата е била описана като полусферичен тумор на кръвоносните съдове, който се уголемява под пръстите при всяка пулсация (на сърцето). То спира да пулсира, когато е оказано налягане с пръст – практика, съществуваща и в съвременната медицина.

Ингвиналната херния е описана като тумор над половите органи, която се появява при кашляне и може да бъде лекувана с топъл компрес (притискащ). Диагнозата чрез кашлянето е първият начин за доказване на ингвинална херния в модерните хирургически техники. Прилагането на топлина е един от методите за намаляване на притиснатата херния. Мумията на Мерен-Птах (ХІХ династия) показва следи от отворена рана, резултат от хиругическа намеса.

Древните лечители още познавали перкусията (диагностиране чрез почукване – оглед, опипване /палпация/ и почукване /перкусия/), третата стъпка при изследване в практиката на модерните лекари:

“И да проучи неговия стомах, и да почука с пръста” и “Сложи ръка на пациента и натисни”.

Следвайки диагнозите, решението е било в някоя от трите форми “неразположение, което ще лекувам”, “неразположение, с което ще се боря” и “неразположение, което не може да бъде лекувано”, само в 3 от 49 случая, описани в папируса “Смит”са били приети за безнадеждни. ^[3]

.....................................................................................

Често разглеждането на древноегипетската медицина се ограничава с методи за лечение, подобни на съвременните, някои дори пишат: “Когато никой не е в състояние да обясни защо някой има болест, заклинанията и магическите лекарства са били използвани да изкарат навън духа”. Всъщност магията и заклинанията са били използвани наравно и заедно с другите методи за лечение, което ги прави не по-маловажни, тоест заклинанието е неделима част от лекарството:

“Ела! Ти, който изкарваш навън лошите неща от моя стомах и моите крайници. Този, който изпие това ще бъде излекуван, точно както божествата преди него бяха излекувани”.

Много от египетските божества могат да имат въздействие върху човешкото здраве, някои от по-важните са:

Тот, божество на знанието и писарите. (Изобразява се с глава на ибис и писарски инструменти).

Изида, лекуваща с магия (съществува предание, че Изида успява да излекува самият Ре от ухапване от змия, като научила тайното му име).

Анубис, божество на мумифицирането (изобразява се с глава на чакал);

Бес, божество, пропъждащо злите сили (изобразява се като човек с заплашително изражение на лицето).

За силата на заклинанията можем да прочетем: “Ето, събрах словата на силата отвсякъде и от всекиго и те идат при мен по-стръвни от хрътки, по-бързи от светлината”^[4]

Примери за използваните заклинания:

“О, Есе, магьоснице велика, избави ме:
спаси ме от всяко зло, от неща вредни и червени;
от болест на бог и болест на богиня;
от смърт на мъж и смърт на жена;
от мъжки и женски богове, които ще се опълчат срещу мен” - заклинание, произнасяно от ранeн човек при сваляне на превръзките.

Интересен е подходът за отъждествяване на човешкото тяло с божества, идеята на този подход е да внуши на злата сила, нараняваща тялото, че влияе не на другиго, а на самото божество.


¹ http://www.etymonline.com/

² http://www.bukvite.com/poem.php?docid=37870

³ http://www.arabworldbooks.com/articles8.htm3
   http://www.indiana.edu/~ancmed/egypt.HTM

⁴ Славян Стоилов - “Медицината на древен Египет”

[Hatshepsut]

Мумифицирането в Древен Египет

Снимки: http://www.crystalinks.com/egyptafterlife.html

Балсамирането като процес за запазване на тялото и душата, датира от Древен Египет по време на четвъртата фараонска династия, през първата половина на третото хилядолетие преди Христа. Този занаят бил упражняват повече от 2500 години.

Всички меки тъкани, мозъка и по-голямата част от вътрешните органи били изваждани от тялото. Единственият орган, оставян в него, било сърцето.
 
Кухините се почиствали, а цялото тяло се покривало с натриев карбонат и натриев бикарбонат, с примеси на натриев хлорид (обикновена готварска сол) и натриев сулфат. Натриевият карбонат египтяните добивали от водите на река Нил. При изпаряването им тя се отлагала по бреговете.

Според вярванията на египтяните душата може да се върне в тялото само ако то е добре запазено. Ако е повредено, душата не успява да го разпознае. От страх да не стане това, египтяните полагали особено внимание и старание при процеса на мумифициране.

Основната причина египтяните да бъдат мумифицирани била вярата им в задгробния живот и че мумифицирането ще им гарантира път към отвъдното. Някои смятали, че след смъртта продължават да живеят в гробниците, в които са погребани. Египтянинът освен тяло и Ка (духовен водач), имал душа (Ба), която след смъртта отлитала от тялото. Според вярването тя е птица с глава на човек, а лицето е на починалия. Преди смъртта душата живеела в корема или сърцето на човек.

Балсамирането всъщност е било истинско изкуство, в което не всички са били посветени и са го умеели. Съществували са специални правила и предписания как точно да бъде извършван процеса. Така например точно осем са били разрезите, през които са били изваждани белите дробове, коремните органи... Според различни източници балсамирането е траело между 35 и 70 дни. През няколко дупки в краката, ръцете и гърба в тялото били вкарвани специални масла и смоли, които унижощавали неприятните миризми, появяващи се след настъпването на смъртта.

Чрез специална течност балсаматорите са извличали и част от мозъка на починалия, а друга изваждали с помощта на железни куки през носните отвори. Това описва в своите трудове гръцкият историк Херодот. След като черепът бил изчистван от мозъка, балсаматорите поставяли в него сирийска сол, балсам или кедрова смола.

В почистената от вътрешностите коремната област, египтяните поставяли палмово вино и различни видове билки. След като под въздействието на натриевия тялото на мъртвеца изсъхвало, то било увивано в пояси от тънко платно. Отгоре го натривали с гума, която играела ролята на лепило. Така обработено, тялото било поставяно в дървен ковчег.

Балсамираторите в Древен Египет са образували специално съсловие. За да балсамират знатни мъртъвци те получавли по един талант (той се равнява на 6 хиляди златни франка) и по 2 хиляди за по-бедните, описва древният писател Диодор.
 
Докато траел процесът на балсамирането, жреците пишели магически текстове, известни като "Книга на мъртвите". Ролките папируси съдържали указания към мъртвия как да стигне до задгробния живот. Мъртвите египтяни били изпращани след смъртта им заедно с имуществото, които имали приживе. Край гробовете им били поставяни мебелите, оръжията, бижутата им, за да им служат и в отвъдното.

До там обаче се стигало, само ако мъртвият минел изпита си пред бога Озирис - царят на Долния свят. Богът с глава на чакал Анубис мерел лично сърцето на мъртвия на Великата везна и спрямо перце, смятано за символ на праведната истина.

Ако сърцето на починалия е преминало успешно този тест, мъртвият можел да отиде в Рая. Но при положение, че перцето е по-тежко от сърцето на мъртвеца, което означава, че греховете му са много, душата му била проклината да се скита по света до края на света.

http://sanovnik.bg/n3-10416-Мумифицирането_в_Египет_било_път_към_вечен_живот

[Hatshepsut]

Химични процеси при мумифицирането в Древен Египет

Сп. “Природа”, С., БАН, 1995, 3 кн.
Евгени Головински, Камелия Ивановска

Ще започнем с това, че понятието “мумия” има няколко значения. Според арабския пътешественик Абдел-Латиф (XII в.) думата “мумия” (Mumiya или Mumiyai) има арабски произход и означава асфалт, или еврейска смола, както и веществото, което се отделя от скалите в Лизмиевата планина (Дерабгерд, Персия). Тази мумия имала лечебни качества например при лекуване на рани и счупени кости. Поради това тя била ценен обект на търговия и в Европа до XVI–XVII в., та дори до XIX век. “Мумия” наричали също костите и ноктите, отрязани от жив човек, за които се вярвало, че представляват негово въплъщение и поради това се поддавали на заклинания и магии. Най-после “мумия” означава балсамирано тяло в Древния Египет. Често пъти се прави разлика между естествена мумия, респ. мумифициране, и изкуствена мумия. Естествени са мумиите, които се запазват от разлагане под влияние на благоприятните условия на околната среда – горещ, сух, стерилен въздух и пясък. Под влияние на такива естествени влияния, присъщи особено на сухия климат на Нилската долина, телата на починалите се запазват продължително време без никаква предварителна подготовка.

При изкуственото мумифициране тялото на покойния се подлага на специална продължителна обработка, за да се запази по възможност непроменен външният му вид. До изкуствено мумифициране египтяните прибягвали от чисто религиозни съображения. Те вярвали, че смъртта не означава краят на човешкото съществуване, а само преминаване в друг (естествено, по-добър) свят. Но за да може покойният египтянин да живее и след земната си смърт, трябва да се изпълнят две условия – първо, тялото му да бъде запазено изцяло от гниене и, второ, неговата душа да получи всичко необходимо за отвъдния свят (храна, напитки, покъщнина и оръжие). Така покойникът можел да отиде на “онзи свят” според материалното си благополучие и да бди над совите потомци като отплата за техните жертвоприношения.
Във втория том на своята “История” Херодот от Халикарнас (ок. 484–425 пр. Хр.), наречен “баща на историята “, описва умението на специални хора, които се занимавали с балсамирането на умрелите в зависимост от имотното състояние на техните роднини: “Когато им донесат мъртвеца, те показват на близките на покойника три дървени оцветени образеца на мумии и обясняват, че първият е най-хубавият, понеже така и така ..., вторият е по-лош и по-евтин, а третият е най-евтин. После казват кой колко струва и питат по кой образец да балсамират мъртвеца.”
С течение на времето технологията на мумифицирането в Древния Египет се развива. Отначало специалистите в тази област успяват само да запазят общата форма на тялото, докато по-късно те добиват умението да съхраняват по съвършен начин дори чертите на лицето. Ученият Хауърт Картър, който открива недокосната мумията на фараона Тутанкамон, отбелязва, че лицето на владетеля било толкова добре запазено, че съвпадало почти напълно с изображението на посмъртната маска, позната от репродукции на всички хора по света. Трябва да съжаляваме, че до наши дни не са достигнали писмени паметници, които да ни дадат информация за цялостния процес на балсамиране. От папирус, описващ балсамирането на аписи (египетските свещени бикове), е запазена само втората част, в която се описва мазането с мехлеми и увиването с ивици ленен плат. От древните историци по-пълно описание на процеса мумифициране дават Херодот и Диодорос Сикулус (80–29 г. пр. Хр.)

Според Херодот съществували три начина за мимифициране в зависимост от благосъстоянието на мъртвия. Тленните останки на богатите били обработвани по следния начи: най-напред изваждали мозъка през ноздрите с помощта на крива желязна тел, след което изпълвали черепната кутия със смолоподобна течност. После изваждали вътрешностите, а стомашната кухина изплаквали с палмово вино, засипвали я със стрити благовония (мира, майчин лист, канела и др.) и след това я зашивали. Важен етап било поставянето на тялото за 70 дни в разтвор на натриева основа. Накрая измивали трупа, увивали го в ленени бинтове, напоени с гума, и съхранявали мумифицираното тяло в дървен саркофаг. Мумифицрането на хората от средната класа се състояло от вкарване на кедрово масло в стомаха на мъртвия с помощта на клизма, поставяне на трупа за 70 дни в разтвор от натриева основа и по-късно отстраняване на клизмената течност. Вътрешностите на най-бедните били изплаквани със сок от ряпа, след което телата също престоявали 70 дни в разтвор на натриева основа.
Според Херодот натриевата основа изпълнявала ролята на сушител. Това обяснение, приемано за вярно дълги години, е погрешно и причините за това са поне две. От една страна, разредената натриева основа няма нужното дехидратиращо действие, което притежава висококонцентрираната луга, и прилагането на разреден разтвор ще доведе само до изравняването на електролитната концентрация на разтвора и на клетъчната течност. Използването на концентрирана натриева основа за 70 дни пък ще доведе до пълното разрушаване на тялото – мазнините ще се осапунят, а белтъците ще се разрушат поради образуване на соли на аминокиселините с натриева основа и ще се стигне до разграждане на протеиновите макромолекули.
От друга страна, в древния Египет едва ли е имало метод за производство на натриева основа в нужното количество и концентрация. Наистина каустификацията не е откритие на новото време. Още в папирус от 3-ото хилядолетие пр. Хр. е описан метод за получаване на луга от пепел. Продуктът бил разредена калиева основа. За получаването й дървесната пепел била екстрахирана с вода, при което водата се насища с калиев карбонат. Полученият разтвор бил пропускан на капки през съд, в който имало парченца калциев оксид. Откога обаче е познат този метод и дали по подобен начин е била получавана и натриевата основа, не е известно, макар че натриевата основа е била със сигурност позната на египтяните. Според някои автори в скални гробове близо до Хеопсовата пирамида са намерени съдове от алабастър от времето около 3000 г. пр. Хр., които съдържат 3 %-на натриева основа. Според същите автори вътрешностите на царица Хетеферес били съхранени в алабастрова кутия с разтвор от натриева основа. По всяка вероятност в тези случаи става дума за разтвор на натриев карбонат. Изходното вещество за третирането с натриев карбонат (природна сода) се среща в Египет в големи количества. На 80 km южно от Александрия в Долен Египет има безотточни езера, чиито води съдържат 0,04 %-на сода. При изпаряване на наситени солени разтвори в зависимост от температурата се получават карбонати с различно съдържание на вода в кристалната решетка. Тъй като египетските езера са богати на натриев хидрогенкарбонат, твърдите отлагания се състоят предимно от натриев сескикарбонат (Na₂CO₃.NaHCO₃.2H₂O). Безводната сода може да бъде добита както чрез нагряване на монохидрата (Na₂CO₃.H₂O), така и на сескикарбоната, при което се отделят вода и въглероден диоксид. Какъв е бил точният химичен състав на содата за мумифициране, все още не е известно.

Въпреки че начинът на балсамиране претърпява промени с течение на хилядолетията, мумифицирането на богатите било извършвано по следния начин: след отстраняване на мозъка през носа и на вътрешните органи (с изключение на сърцето) посредством срез кухините били изплаквани с палмово вино, след което били оставяни празни или били изпълвани със содено-смолни пълнежи. После тялото било покривано със суха сода. Този процес траел около 40 дни. След това мъртвият бил измиван със содов разтвор, содено-смолният пълнеж бил заменян с пълнеж от смола, лен или стърготини, напоени със смола или тиня от Нил, след което в кожата били втривани миро, канела и други ароматни съставки. После очите, ушите и стомашният срез били заливани с пчелен восък, тялото било увивано в ленени бинтове, предварително напоени с каучук и смола. Накрая лицето на мумията било покривано с маска и тялото било поставяно в ковчег със същата форма. В някои случаи в отделни съдове били съхранявани вътрешностите. Балсаматорите увивали вътрешните органи с ленен плат, а после ги поставяли в специални съдове (канопи) и ги заливали с масла. По подобен начин били балсамирани и животните. С течение на времето били направени известни изменения в мумифицирането – временно отстраняване на сърцето (ХІІ династия), поставяне на пакети под кожата, които придавали на тялото естествена форма (ХХІ династия), използване на асфалт (вероятно едва в персийско и птолемейско време). От гледна точка на химията етапите на мумифицирането изглеждат по следния начин: отстраняване на меките органи, които се разлагат бързо (мозък, вътрешности), и изплакване с палмово вино за стерилизиране. За сушене на тялото била използвана сода, която има хигроскопични и консервиращи свойства. Използвана в тогавашната си безводна форма (Na₂CO₃.0,7 H₂O), тя адсорбирала до 10 % вода, без да изглежда влажна.
Изсушаващото действие на содата нараства при използването на слама и стърготини, които, от една страна, разрохкват содата, а от друга – също адсорбират вода. Обработването на тялото с масла, смоли и подправки също има своя смисъл. Тези съставки са богати на дъбилни вещества – действието им във връзка с консервирането на трупа е свързано със свойствата им да утаяват белтъците, да правят кожата устойчива на гниене, да ограничават подуването. Помадите и смолите имат не само козметично действие, но и предотвратяват достъпа на микроорганизми. Важни сведения за вероятния ход на мумифицирането предлагат изследванията върху мумиен материал. Цената на това обаче е разрушаване на находката. Ето защо в последно време за изследване на мумифицирането се прилагат съвременни химични и физични методи – химически анализ на пепел от мумии, изследване на лена и определяне на състава и строежа на багрилата, електрофоретични изследвания на тъканни проби, рентгенови снимки, компютърна томография, електронномикроскопско преценяване на степента на рехидратация на части от тялото.
Химичните анализи на мумиите показват, че количеството на маслените киселини в тях намалява с нарастване на възрастта на мумията. Направените изследвания на маслените разтвори от съдове с вътрешни органи доказват наличието както на пчелен восък и смоли, така и на дълговерижните алкани пристан и фитан, които се съдържат в асфалта. Сравняването с пробите от съвременни находища показва, че асфалтът от канопите е от Мъртво море, а асфалтът от мумиите – от Ирак.
От средната степен на полимеризация на целулозата на ленените бинтове, която се определя от измерване на вискозитета на целулозните разтвори, специалистите са успели да определят възрастта на лена. Докато в ранен Египет за украсяване на лена била използвана разликата в естествените оцветявания на влакната, около 1900 г. пр. Хр. започнали да боядисват лена първоначално с минерални багрила, а по-късно – и с растителни. Така ленено платно от 1900 г. пр. Хр. е оцветено в червено с червена креда, а платно от 900 г. пр. Хр. е обагрено с червено с брош, в синьо – с индиго, в кафяво – с акациеви шушулки. В последния случай като байцващо средство е доказано желязосъдържащо съединение.

Електрофоретичните изследвания показват, че ДНК на някои мумии е напълно разградена и материалът може да се подложи на генетични проучвания. Подобни изследвания, направени на мумиите на Семенх-ка-ре и Тутанкамон доказват, че и двамата имат кръвна група А и съдържат серумния антиген MN, което предполага роднинство между тях.
Рентгеновите изследвания и компютърната томография предлагат следната информация: данни за пола, за възрастта, на която е настъпила смъртта, за прекарани заболявания, а също за техниката на мумифициране. Направените рентгенови изследвания показват изключително увредено състояние на костите на мумиите. Вероятно това е свързано със стремежа на балсаматорите да отстранят най-пълно лесноразложимите участъци, но е и възможно тези увреждания да са следствие от работа на небрежни балсаматори или да са дело на иманяри. Проведените електронномикроскопски изследвания на тъканни проби на възраст 2500 г. доказват наличието на спори от гъби, някои от които са силно отровни. Правят се и опити за рехидратация на части от телата на мумии.
За някои от разказаните изследвания обширни сведения наскоро ни дадоха статии в природонаучния печат, например в немското списание “Хеми ин унзере цайт”. Специалистите са на мнение, че близкото бъдеще ще доведе до нови открития върху мумифицирането и балсамирането в древния свят.

https://www.kaminata.net/viewtopic.php?f=133&t=20982