Цивилизацията на Древен Египет

[Hatshepsut]

Математиката в Древен Египет


Папирус на Ринд

Зараждането на египетската култура датира около преди 4000г. Сведения за познанията по математика дават основно два математически папируса, които съдържат значително по-стар материал спрямо периода на написването им. Единият е открит през 1858 г. и е наречен папирус на Ринд (Rhind) . Написан е около 1650 г. пр.н.е. и съдържа 85 задачи. Вторият е така наречения Московски папирус, който е с два века по-стар от този на Ринд и съдържа 25 задачи. Съществуват и по-малки папируси със значително по-късен произход, даже от римските времена, но методите при всички са едни и същи. Математиката, която е изожена в тях се основава на десетичната бройна система. Тъй като първоначалната писменост на египтяните имала йероглифен характер, то и записът на числата бил йероглифен. Същесвували различни знаци за записване на числата от вида на n= 0, 1, 2, 3 .... В продължение на много години египетският народ създал определени похвати за извършване на математическите операции, както с цели, така и с дробни числа. Тъй като построили аритметиката предимно агитивно, то умножението привеждали към последователни събирания по пътя на удвояването. Например произведението 8.8 намирали като умножавали 8 и 2, след това полученото число с 2 и отново полученото число с 2 . Умножението с 13 извършвали, като отначало са умножавали с 2 даденото число, после с 4, после с 8 и след това са събирали резултатите от умножението с първоначалното число.
 Или най-напред са определяли последователните удвоени произведения:

*1 - 11
*2 - 22 
*4 - 44 
*8 – 88

 След това събирали означените със звезда числа. Явно в случая египтяните са извършвали следните операции:

 11.13=
 =11.(1+2.2+2.2.2)=
 =11+11.2.2+11.2.2.2=
 =11+22.2+11.2.2.2=
 =11+44+11.2.2.2 =
 =11+44+44.2=
 =11+44+88=
 =143

 Действие деление извършвали като действие, обратно на умножението, с подбиране на такова число, чието произведение с делителя да бъде равно на делимото.
 Египтяните са записали в папирусите и много задачи с геометричен характер, които се отнасят предимно до измерване на площи, намиране обем на селскостопански постройки и др. Лицето на триъгълник намирали като половина от произведението на основата и височина. Съдържанието на папирусите, макар и недостатъчно, показва, че знанията са предимно с опитен характер, липсват обобщения и доказателства. Може да се каже, че в Египет математиката не е съществувала като наука, но в продължение на двадесет века пр.н.е. са се натрупали математически знания, които в по-късни времена способствали за развитие на науката.

https://math-history.netne.net/egipet.html


Геометричните знания на египтяните се отнасят до измерване на лица и обеми. Някои от намерените резултати са твърде забележителни, но все още геометрията не е станала клон на математиката. Използвали са точни правила за пресмятане лица на правоъгълници, триъгълници и трапеци, а за лице на произволен четириъгълник са използвали приближението:

 При пресмятане лицето на кръга са приемали, че то е равно на лицето на квадрат със страна ( d - диаметъра на кръга), т.е. използвано е досто добро приложение на π = 3,14 с грешка по-малка от 1%. Няма сведение как се е стигнало до това правило, но хипотезата на Райк дава доста правдоподобно обяснение. Той счита, че лицето на кръга са приравнявали на лицето на описания квадрат, като от него се изваждат лицата на квадратчетата със страни и . Тогава най-добре се вижда на показания чертеж:
 


Най-учудващото в геометрията на древен Египет е правилото за намиране на обема на пресечена пирамида: , където а, b са страни на квадратните основи. Съществуват много хипотези, обясняващи възникването на тази формула, но едно е сигурно - до нея египтяните са достигнали след редица аритметични и геометрични разсъждения.

 Математиката на древен Египет оказва голямо влияния на по-нататъшното развитие на науката марематика. Редица гръцки математици разказват, че много начални сведения са получили от пътуванията си в Египет.
 
https://www.math10.com/bg/matematika/drevnost.html


Математиката в Древен Египет (1):
https://vbox7.com/play:32339759c2

Математиката в Древен Египет (2):
https://vbox7.com/play:d395d4a094

Математиката в Древен Египет (3):
https://vbox7.com/play:191a16d8c0

[Hatshepsut]

Мерни единици в Древен Египет

Еталонната мярка за дължина в Древен Египет е бил царският лакът (мех), представен като дълга 0,523 м. ръка, равняваща се на седем палми (седеп) и 28 пръста (джеба). По-голямата била пръчката (хет) от сто лакътя. При строителството архитектите използвали малкия лакът, който се състоял от 6 палми и 24 пръста. Итеру представлявал пътна мярка, приблизително равна на гръцкото скене и представляваща малко повече от 4000 лакътя (около 2 километра). Мерките за повърхност били сетшат, състоящ се от 1 квадратен хет (2735 квадратни метра) и неговите кратни — ремен от 1/2 сетшат, кесеб от 1/4 сетшат и са от 1/8 сетшат.

Мерките за обем са се променяли според измерваната стока. Основна мярка за зърното е хекат, равен на 4,54 л (или 4,785 л); кратните му били двойният, четворният хекат, а дробните му — частите от хекат. Йероглифният знак на хекат представлява буренце. Още гробницата на Хезире от III династия ни предоставя изображение на мерки от различна величина и боядисани в ярки цветове, които трябвало да служат за отмерване на зърното. При XVIII династия е използван и чер като равностойност на четворния хекат, като два чера се равняват на осем хеката. Мерките за течности са различни. Еталонната мярка била хену (делва) от 0,46 л, като дес е използван за отмерване на бирата, хебент — за виното и есенциите, мени — за масла и есенции, но днес равностойността на тези мерки не е ясна.

Еталонната теглилка била дебен, равна на десет ките от по 9 грама; за по-малки тежести използвали частите им. По време на епохата на Рамезидите различаваме дебен и ките от злато, сребро, мед с цел да им се придаде някаква монетна равностойност. От гробниците са извадени голям брой каменни теглилки (от гранит, алабастър, хематит), а също и теглилки от бронз. Те са с кръгла, плоска или цилиндрична форма, имитират глава на бик, на газела или на други животни, но не носят никакво обозначение.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Древен_Египет,_мерки_и_теглилки

[Hatshepsut]

Земеделие в Древен Египет

Древните египтяни са практикували напояване на участъци като са се възползвале от ежегодните преливания на река Нил. Древните жители се възползвали от преливането на реката като изпълвали площи, заобиколени от диги. С водите от Нил е носена и ценна утайка, която служи за изхранване на растенията. Съществуват доказателства за това, че по времето на фараона Аменемхет III от Дванадесетата династия (около 1800 г. пр.н.е.) са използвани водите от естествено езеро на оазиса Фаюм като резервоар за съхранение на излишната вода, която се е използвала по време на сухия сезон.

Земеделието е било голямото богатство на Египет и централната власт е следяла грижливо за поддръжката на напоителните канали, както и за прибирането на реколтата и съхраняването й за по-неблагоприятни години. Защото, ако така необходимите за отглеждането на културите разливи на Нил, носещи плодородна тиня и вода, са облекчавали труда на селянина, реката, пак със същите разливи, но прекомерни или недостатъчни, е можела да застраши реколтата. Други бедствия, които грозяли културите, били градушката, рояците скакалци, авлигите и сойките, които изкълвавали плодовете в овощните градини. В писмо, в което се припомня тежкото положение на селянина, един писар допълва списъка на бедствията, споменавайки червея, който унищожава половината от зърното, хипопотама, който поглъща другата половина, мишките, които опустошават полята, врабчетата и добитъка, които дообират малкото останало.

Зърнените култури и лена съставляват основното селскостопанско богатство на Египет. Плодните дървета растели свободно или били отглеждани в овощните градини на големите имения или частни градини. Отглеждат се и лозови насаждения, а папирусът растял естествено в Делтата. Развито било и зеленчукопроизводството. Най-древните зеленчуци, познати днес, са лукът, празът и чесънът; баклата, лещата, грахът и леблебията се срещали във всички градини, въпреки че гръцките автори твърдят обратното. Марулите били в изобилие, както и краставиците, дините и пъпешите.

Въпреки споменатите неблагоприятни фактори, земеделието е било стимулирано от плодородието на тинята — съставна част на обработваемите земи — и от разливите на река Нил. През есента, щом водите на Нил се отдръпнат и открият обогатената от наносите почва, започвала сеитбата. От Старото царство насам сред рисунките от гробниците откриваме изображения на плуг, съставен от дървен палешник, две ръкохватки, дълъг ок, закрепен за рогата на воловете посредством напречно разположена дървена част; той остава непроменен до края на Новото царство и продължава да бъде използван до днес от фелахите. Земята се обработва с малка мотика или с плуга — някой държи ръкохватките, а помощникът води впряга (едва през Новото царство воловете се заменят понякога с мулета). След плугът вървят сеячите; те пълнят кошовете от една голяма купчина, до която седи писарят и си записва колко е взел всеки от чувалите. После напъждат стада кози, овце и свине, които заравят зърното, отъпквайки земята.

Пролетно време, когато житото узрее, пристъпват към жътва. Жътварите прибират житото с къси сърпове и режат с бързи движения високо под класа, работейки под звуците на флейта. След това класовете се връзват на снопи и се товарят на магарета, които ги отнасят към хармана, разположен в близост до селото или до хамбарите. На този кръгъл терен, покрит с добре утъпкана земя, класовете се разсипват, за да бъдат овършани от пуснатото там стадо магарета. Сеното се събира с вили на купи, докато жените веят зърното като го хвърлят нагоре, а вятърът отвява люспите; накрая се пресява зърното, за да бъдат отстранени всички примеси, след което писарите от различните хамбари и „отговорникът по мерките“ идват да пресметнат реколтата, преди чувалите да бъдат изпразнени в хамбарите за зърно; обикновено това са вид силози с формата на пресечен конус, които се пълнят отгоре, докато разположената в основата вратичка, служеща за източване на зърното, стои затворена.

Скотовъдство в Древен Египет

Още от неолита египтяните умеели да опитомяват животните, които и до днес са типичен домашен добитък: волове и крави, кози и овце, свине и кучета.

Те били събирани в стада, които представлявали богатството на селата и впоследствие се превърнали в основа на личното състояние. Плячката по време на война и грабежи се изчислявала в глави добитък, а надписът върху главата на скиптъра на фараона Нармер гласи, че след една своя победа той взел като плячка 400 000 преживни и 1 422 000 кози. Същевременно, освен тези класически животни, египтяните опитвали да опитомяват и животни от пустинята: газели, муфлони, адакси, диви козли, орикси, африкански антилопи и дори хиени, които използвали при лов.

Но още през Средното царство тези опити били изоставени, въпреки че ориксът все още бил отглеждан в оборите на управителя на нома, наречен с името на това животно. Силните волове били отглеждани в блатистите места, пазени от пастири, които ходели почти голи и били придружавани от своите кучета с остри муцуни. Те се връщали само няколко пъти годишно в жилището си в имението на своя господар, където писарите се заемали с преброяването на стадото. Събирали биволите в обори, където заедно с други домашни животни били угоявани, преди да бъдат изпратени в кланицата. Фигуралните изображения от гробниците дават представа за живота на говедарите, за отглеждането на добитъка в оборите, както и за жизнените и многобройни стада от волове, кози, свине и осли. Домашните птици също представляват едно от богатствата на египтяните.

Източници:

- https://bg.wikipedia.org/wiki/Земеделие_в_Древен_Египет
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Скотовъдство_в_Древен_Египет
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Напояване
- http://www.reshafim.org.il/ad/egypt/timelines/topics/agriculture.htm

[Hatshepsut]

Космологията и езотеричната традиция на Древен Египет

"Свещената традиция в древен Египет", Роузмари Кларк

Свещената наука започва от онази мистериозна, но с доказано съществуване реалност, която разкрива един енергетичен (духовен) свят, предшестващ материалния, количествен свят.
Р.А. Швалер Де Любич, "Свещената наука"

Херметическа философия

Мъдростта на древен Египет е жива традиция. В наши дни съществува неизброимо количество преводи на египетски сакрални текстове, най-многобройни от които са версиите на "Книгата на мъртвите", наричана от египтяните "Книга на Излизащите (денем)". Друг ценен извор на египетската мъдрост е Corpus Hermeticum, събрал в себе си писмени документи от прочутите Александрийски школи, които функционирали по време на Гръцко-римския период. По това време херметическата литература, акумулирана в Александрийските библиотеки, единодушно била приписвана на Хермес - гръцката интерпретация на египетското божество Джехути, покровител на науката, езика и образованието. Твърдяло се, че Хермес неколкократно се е въплъщавал като учител на отбран кръг мъдреци, а последното му проявлене било в образа на Хермес Трисмегист, "трижди великият", наречен така, защото владеел трите свещени дисциплини - медицината, архитектурата и астрономията.
Египтяните почитали Джехути като пърив учител по въпросите на свещеното, като божествен книжник и му приписвали авторството на тайните книги  и владеенето на магическите слова, използвани в храмовите ритуали. Гърците, живеещи в Египет, го наричали Тот-Хермес. Тази фигура от своя страна била асоциирана с легендарния Имхотеп, мъдрец от Старото царство, обявен за нещо като светец-покровител на мистичните учения. Така се появило преданието за Тот/Хермес Трисмегист с всичките придружаващи го херметически асоциации и исторически познания, извлечени от гръцко-римската култура.
Въпреки че Corpus Hermeticum се приписва на Хермес, изследователите са единодушни, че материалът несъмнено е сбор от произведенията на няколко човека, една школа от философи-мъдреци, вероятон посветили се на божествения книжник, който според тях говорел чрез писанията им. Корпусът обхваща поредица от диалози между учители и ученици, изпълнени с описания на космическия живот, на ролята на човечеството във Вселената и на възхождането на душата от земното й съществуване към небесните измерения. Паралелно с тези философски дискурси в корпуса са включени трактати по астрология, магия, алхимия и няколко религиозни творби. Всички те представят Хермес като велик извор на духовно откровение:
Хермес виждал всички неща, и разбирал видяното, и бил способен да обясни на другите разбраното... откритията си той описвал върху плочки, и скривал дълбоко написаното, оставяйки голяма част неизречена, за да я търсят всички бъдни поколения.
Фрагмент ХХІІІ (Kore Kosmu) : 5

Херметическата философия е може би единственият витален остатък от древния свят, устоял на драматичните смени на политическата и религиозна власт в Близкия изток и Европа, състояли се през вековете след неговата компилация. До арабското нашествие през 640 г. Египет бил смятан за върховен пазител на духовните традиции.
"Херметическият корпус" останал в обращение през Средновековието, когато учени от всички вероизповедания издирвали и възпроизвеждали древните текстове за собствена употреба или за колекциите на своите покровители. Съществуват християнски, юдейски и ислямски преводи, чието съдържание е сходно, макар и обагрено от субективността на различните преводачи. Те били комбинирани с еклектични фрагменти от нисшата магия, гръко-римската религия и античния фолклор, устояли на изпитанията на времето успоредно с автентичния корпус. Така се получило смесване на езотеричната мъдрост с остатъците на една отиваща си култура, отдавна лишена от някогашното си духовно и морално върховенство.
В по-голямата си част "Херметическият корпус" е под формата на диалог между Хермес Трисмегист и учениците му Тат и Асклепий, касаещ произхода на естествения и божествения живот. И макар Херметическите текстове да отразяват фундаменталния светоглед на древните египтяни, те могат да доведат случайния читател до погрешно разбиране на духовните учения. На първо място, откровението в херметизма е процес, в който не учителят съзнателно влива познания в главата на кандидата, а кандидатът сам стига до мъдростта, изучавайки подредбата на Вселената и съзерцавайки я: една схема, съдържаща се в диалозите.
В гръцките мистерии първият етап е допускането на неофита до дадена религиозна традиция, нещо като предварителна проверка на годността му за духовен живот. Следва етапът на интензивно обучение на адепта в програмите на мистичната школа. В завършващата фаза посветеният бива издигнат до позицията на свободно практикуващ мистериозните учения учител, но само след изживяване на символична херметическа "смърт", чиято цел е излизане от Майя.
Философски погледнато, в херметическите текстове могат да бъдат открити няколко мисловни спектъра от други, съществуващи паралелно на гръко-римския свят, култури. Тези различни системи на мислене налагат собствените си идеи и създават противоречия. В някои от частите на корпуса се говори за триединството на живота от физическите до космическите нива и това съответства на египетската космология. Други текстове обаче насочват вниманието към седем свята и десет сфери на проявление във Вселената, а това отразява гръцки и кабалистични концепции.
Няма съмнение, че някои елементи от Corpus Hermeticum са извлечени от египетската езотерична традиция. Едновременно с това обаче съществени негови компоненти произхождат от гръко-римската мисловност - например духовното цел на херметизма, осъществявана предимно чрез актове на посвещаване, в които външни сили - учители, текстове и изпитания - тласкат процеса на духовна трансформация напред. В противовес египетските мистерии призовават към вътрешно преживяване на инициацията, към пробуждане на духовните сили чрез прогресивно общуване с естествения живот, постигано не толкова по външни начини, колкото посредством упражняване на вътрешните сетива и способности. Обръща се внимание и ан самоинициацията в съответствие с природните цикли, определяни от свещената астрономия. Това е идеята зад древното название на Джехути - "Самосъздаденият" - изричано в многобройни химни и заклинания от религиозната литература. Дори за божествените същества се е вярвало, че навлизат в света на явленията след няколко етапа на самопознание.
Най-значителното несъответствие е, че в традицията на гръко-римските мистерии мъдростта се постига с помощта на "майстор" или йерархия от майстори, които удостояват кандидата с достъп до космическите измерения, докато за египтяните духовното пробуждане надарява търсещия с постигане на индивидуално майсторство, със силата да бъде "господар на тайните", както се казва в животоописанията на жреците, жриците и царските особи, откривани в храмовете и гробниците. В египетската система, овладявайки себе си, посветеният не поставя началото, а вече е изпълнил едно от свещените предписания. Този процес е изключително личен, защото в истински херметическата Вселена духовните сили лежат вътре в самите нас.
Така е и в астрологията - едни считат, че за да постигнат "озарение" им е нужен учител/гуру, който да ги въведе в тайните на познанието, други успяват сами, извървявайки бавно и постепенно пътя на индивидуално самопознание, пътя към себе си, а оттам - и пътя към тайните на Вселената, на микро- и макрокосмоса.

Египетският начин на мислене

Египетското мислене изтъква три качества, способстващи събуждането на вродената интелигентност. Те могат да бъдат използвани и от нас, за да ес върнем към необятния извор на мъдрост, който ни предлага Свещената наука.

Едновременност (ритъм, синхроничност)
Египтяните възприемали хода на природата като естествения курс на човешкия живот. Всички физически явления били разглеждани в контекста на природните цикли, например покарването, разцветът и зимуването на растенията и разливите и спадовете на Нил. Цикличността не била линеен процес с начало и край. Тя била възприемана като поредица от естествени трансформации, в които събитията възниквали едновременно на няколко нива на проявлението.
В съвременната епоха идеята за едновременността е изразена в понятието за синхронност - не-причинна свързваща сила, предложена от психолога Карл Юнг. Според тази концепция едновременните събития със смислова връзка помежду си не възникват случайно, а произхождат от един обосноваващ ги принцип.
Метафората за едновременността е изразена чрез великия мит за Озирис. Традицията възприема Асар (Озирис) като пръв владетел на Египет и го почита като прародител на египетската раса. Според мита той е убит от ръката на покварения си брат Сет, а след това тялото му е върнато към живот и въздигнато като суверен на свръхестествените светове чрез серия от магически действия, пресъздадени в египетските мистерии.
Тази история изобилства от символически елементи, които описват природните процеси като непрекъснат поток от живот и смърт. Асар е нетерът (нетер е египетската дума за бог), представящ активния и пасивен принцип на зачеването във всички земеделски дейности - цикличния растеж, както и непроявената, латентна фаза на органичните форми. В този смисъл, Озирис-съзнанието е продължително участие в цялостния природен цикъл, преминаващ през живота, смъртта и всяко трансформативно преживяване.

Двойнственост (полярност, дуализъм)
Древните египтяни възприемали всеки принцип заедно с неговия обратен или допълващ аспект. Понятието за "сдвояване" се прилага към всички идеи и по начина, по който в изкуството се търси баланс и симетрия. Това не означава, че идеите били конфронтирани със своите противоположности - модел, изследван от философски религии като Дзен-будизма. По-скоро всяка концепция била разбирана заедно с нейната противоположност. Този възглед е изразен в свещени образи, като например, двамата пазители на царската корона - лешоядът Нехебет и кобрата Уаджет. Той присътства и в географията, в категориите за червените (пустинни) и черните (култивирани) земи, в хералдическите растения лотос и папирус и в регионите на Нил (Долината и Делтата).
Метафората за двойнствеността е изразена най-добре във великия мит за Херу-Сет. Двата нетера - Херу (Хор) и Сет - на пръв поглед предстовят определени противоположности във физическата вселена: възход и падение, или движение към небето и движение към земята. В мита двете божества са в постоянен конфликт и антагонизъм.
Но според египетската подредба на света в противоположните сили е заложено и разрешението. Това намира израз при много божества, които смесват или комбинират природата си с други. Едно от тях, познато като Нубти, въплъщава Херу и Сет като двуглав образ с едно тяло. Тази представа е метафора за хорическо съзнание - обединяването на противоборстващите сили и импулси в съюз.

Асоциация (съответствие)
Египетската мислене не възприема нищо като отделно или извън контекста на всичко останало. Винаги съществува съответствие между всяко нещо и останалите, във всички възможни сфери на проявлението в природата.
Според традиционната херметическа философия "Каквото е горе, такова е и долу". Тази максима се обуславя от асоциативното мислене на египтяните и представлява фундамента на магическата технология, позволяваща трансформацията както на енергията, така и на материята. Според нея висшите принципи са въплътени и в най-нисшите си еквиваленти, без значение каква е специфичната каузална сила. В подобно мислене не могат да съществуват абсолютно добри и абсолютно зло, защото всички неща в нашия свят са огледални отражения на по-фините светове. Могат да съществуват само градации на божествените сили, които се проявяват в небесата, на земята, в растителния, животинския и човешкия живот.
Метафората за асоциацията е изразена в действията на Джехути (Тот), египетския нетер, който свързва физическия и нефизическия свят. Той е преводачът par excellence, приносителят на силата на първичния звук. Неговата функция е да осигури предаването на божествения модел на земята, където с него си служат езикът, архитектурата и свещеният ритуал. Той прави възможна асоциацията с божествените принципи. Джехути подбужда култивирането на херметическо съзнание, разбиращо света на явленията в контекста на неговия божествен произход и на многобройните сфери на съществуване.

Трите пътя на трансформацията
Изключителността на египетското мислене и възприемане на живота, както свидетелстват много от древните хроники, без съмнение произлиза от схемите на двойнствеността, едновременността и асоциацията. Ако опишем тази извисена мисловност накратко, нейната главна характеристика е подчертаването на взаимосвързаността на всички физически и нефизически неща във Вселената.
Трите образа на Асар, Херу-Сет и Джехути, въплъщаващи трите модуса на египетската мисловност, представят също така и една уникална духовна парадигма. Тя различава три пътя за трансформацията на душата, дефинирани ясно от египтяните. Трите пътя са споменавани периодично в египетската история, с появата на определени религиозин образи, храмови и погребални ритуали, царска иконография, които били различни от тези в другите периоди, макар да не били нови.
Най-ранинте езотерични идеи в Египет почти изключително използват звезден символизъм. Според него нетерите въплъщавали небесни явления, за покойниците се вярвало, че се връщат в небесата, а магическите концепции приемали формата на небесни сили, обитаващи звездите и появяващи се и изчезващи периодично. След това възниква слънчевият символизъм: нетерите участвали в пътешествията на Слънцето през деня и нощта, а човешките същества били подвластни на проявленията на светлината и тъминната както в настоящия, така и в следващия живот. В късния период от египетската история се заражда лунният символизъм, като път на трансформация, в който фазите на растеж и хибернация се превръщат в метафори на духовния опит.
Звездният път е въплътен от нетера Джехути, източник на асоциативното мислене и пробуждането чрез познанието му за космическия резонанс. Слънчевият път е представен от Херу (и тъмния му противник Сет), нетера на преродената светлина. Той изтъква принципа на двойнствеността и обединява небесния и земния (светлия и тъмния) принципи, събуждайки вътрешното съзнание. Лунният път е преставен от Асар, който въплъщава принципа на едновременността в природата и пробуждането чрез циклите на органичния опит.

[Hatshepsut]

Представям на вашето внимание две статии, които преведох от руски език.
Предварително се извинявам, ако съм допуснал някакви неточности в превода.

Музика и танци в Древен Египет

Египтяните, без съмнение, много харесвали музиката, за което говори голямото количество намерени музикални инструменти и техните изображения при погребенията. Наистина, няма никакви нотни записи и даже знаци, които биха могли да изобразяват ноти, ето защо за звученето и мелодията на египетската музика можем само да гадаем.

Б. Уолис: «Всеки египтянин е бил певец по природа. Децата заучавали уроците си пеейки, селяните пеели, докато работели на полето, пеели моряците и рибарите, а царят и неговите приближени имали цели музикални състави, състоящи се както от мъже, така и от жени. Храмовете имали собствени хорове, които възхвалявали боговете с химни... египтяните не умеели да използват римата, но щателно следили за ритъма, който отмервали, пляскайки с ръце или удряйки по барабани».

Длъжността «началник на пеенето» в дворците на фараоните често се съвместявала с длъжността «завеждащ харема» и «началник на всички прекрасни удоволствия на царя». Тези хора заемали много високо положение при двора и се считали за родственици на царя, дори ако не били такива на практика. Причината за това отношение била, понеже смятали, че способностите на много надарените хора били дадени от боговете. В същото време най-голям талант традиционно притежавал фараона, съответно само неговите родственици могли да имат аналогични способности. Това също показва, че имайки доказани способности, е било възможно да станеш родственик на самия монарх.

Женитe пеели без музикален съпровод, докато мъжете били подпомагани от арфи и флейти. Считало се, че женския глас е по-приятен и не се нуждае от музикално омекотяване, докато при мъжкия за пълно благозвучие бил необходим музикален антураж. Арфите били изработвани с различни размери и с различен брой струни, а в зависимост от размера на арфата се налагало музиканта да свири седнал или стоейки прав. Популярни били също лютнята и флейтата.

Египтяните много танцували. При това танците се делили на обредни, посветени на боговете, и на развлекателни, представяни на пиршествата. В първия случай в качеството на танцьори се представяли жреците и даже фараоните, които танцували пред статуите на боговете, демонстрирайки своята радост от общуването си с небесните покровители. Във втория случай в танците вземали участие професионални танцьори, живеещи в богатите домове или в двореца на фараона, или пък акробати и фокусници, пътешестващи по страната с трупите си. Египтяните много харесвали тези скитащи артисти – те не само ги развличали със своите представления, но и разпространявали последните новини, тъй като самите египтяни не обичали да пътуват, а средства за масова информация почти нямало, с изключени на пратениците на фараона.

Танцьорките били облечени или в къси поли и накити на главата, или в дълги, но абсолютно прозрачни туники. Мъжете танцували с къси поли. Между другото, дълго време всички слуги по време на пировете прислужвали на гостите чисто голи. В древността движенията на танцьорите били премерени и бавни: отначало те крачели един към друг, почти не откъсвайки крака от земята, и повдигали ръце над главите си с дланите нагоре. Музикалният съпровод се обезпечавал от пеене на хор. Понякога танцувалните фигури олицетворявали реални събития или явления, особено когато танците били посветени на фараона: танцьорите изобразявали, например, как фараона поваля своите врагове и им отсича главите.

Друга фигура изобразявала вятър: една от танцьорките силно се извивала назад, докосвайки с ръце земята зад гърба си – правейки фактически «мост», над нея назад се извивала втората танцьорка, а третата простирала ръцете си над първите две. Тази фигура показвала, как се огъва тръстиката под северния вятър. Често изпълнявали танци с мечове и боздугани, при това танцьорите го правели изкусно: във въздуха излитали едновременно няколко предмета, с които умело жонглирали. В по-късните епохи се появили танци с дайрета и предизвикателни движения, много сходни на съвременните арабски танци.

http://www.ancient-luxor.com/egyptian-life/thebes-life-of-ancient-egyptians-3.php

[Hatshepsut]

Музиката в Древен Египет

За голямото обществено значение на музиката в Египет говорят многочислените барелефи и стенописи с изображения на певци и инструменталисти, още от Древното царство, III хилядолетие до н.е. Музиката съпровождала трудовите процеси, масовите празненства, религиозните обреди, а също така и действията, свързани с култа на боговете Озирис, Изида и Тот; тя е звучала на тържествените шествия и по време на дворцовите развлечения. От дълбока древност в Египет е съществувало изкуството на хейрономията, съчетаващо дирижирането на хòра и "въздушно" нотно писмо (по древноегипетски - "пет", буквално - да правиш музика с ръка).

Справка - хейрономия:

Хейрономия (гр. "управление с движение на ръцете") - способ за дирижиране на хор, който се е прилагал в древността и в началото на средните векове и се е състоял не само в регулиране на темпото и такта, както съвременното дирижиране, но преди всичко в нагледно указание за движенията на тоновете. Оскар Флейшер ("Neumenstudien" 1895—97) предполага, че в хейрономията е намерил решението на загадката за произхода на невмите.

http://slovari.yandex.ru/~книги/Музыкальный%20словарь/Хейрономия/

Сред изображенията често се срещат арфически ансамбли. В периода на Новото царство (XVI-XI в. до н.e.) при дворa нa фараона наред с местната капела е въведена и сирийската капела. Развива се и военната музика.

     По думите на Диодор, египтяните не са били особени ценители на музиката. Но този вид изкуство им е бил известен в древността и се е развивал под ръководството на жреците — за религиозни цели. Изображенията на паметниците свидетелстват, че още в края на Древното царство са съществували както ударни, така и духови и струнни инструменти. Ударните инструменти са били известни много по-рано.

     Най-древните ударни инструменти са били дървени хлопки, с които са отмервали такта. Първоначално тези хлопки представлявали просто и грубо изрязани парчета дърво, а впоследствие те са придобили красива форма и са били украсени с дърворезба (рис. 1, а).


Рис. 1

    По-късно се разпространили барабани с различна големина и форма: някои — приличащи на днешните тарамбуки (рис. 1, г), по които са удряли с ръка или с криви палки; други — кръгли и продълговати, на които от двете страни обтягали кожа с помощта на върви, обвиващи барабана като мрежа (рис. 1, в).

    Такъв барабан, металически чинели, и най-вече кръгъл или четириъгълен тамбурин са били обичайните инструменти, с които египетските танцьорки съпровождали своя танц.

    Особен инструмент, употребяван преимуществено при богослужението, е бил систрума (рис. 1, б). Той обикновено се е изработвал от бронз и е бил украсен с изображения на бог Тифон (по-скоро става дума за бог Бес) или на богинята Хатхор. В окончателния си вариант с богати украшения той се е появил не по-рано от епохата на Новото царство.

    От духовите инструменти египтяните познавали само флейтата с различни размери, прости и двойни, и тръбата (рис. 1, д—ж). Първите, съдейки по няколкото добре запазени екземпляри, са били дървени, а последните - металически.

    За сметка на това, струнните инструменти на египтяните били значително по-разнообразни. Арфата, лирата и китарата съставяли заедно с флейтата египетския оркестър, в който такта отмервали жените, пляскайки с ръце или чукайки по дървени хлопки.

    Най-древният струнен инструмент на египтяните е била арфата. В гробниците на Мемфис тя е представена в първоначалната си форма, т.е. във вид на лък, на който са натегнати няколко струни (рис. 2, а).


Рис. 2

    Тази форма е доказателство за произхода на арфата от бойния лък с жужаща тетива. По-късното усъвършенстване на този инструмент се заключавало в прибавяне на подставка към лъка (рис. 2, б), увеличен бил броят на струните, а впоследствие под инструмента приставяли празна кутия за резонанс. Нерядко арфите на царския оркестър били украсени с позлата, релефни изображения и живопис.

    В такъв усъвършенстван вид е представена арфата в гробниците в Бени-Хасан (рис. 2, д). Въпреки тези усъвершенствания и красивата изработка, арфата е била тромав и тежък инструмент и си е останала такъв до началото на Новото царство.

    От това време големите старинни арфи отчасти отстъпват място на инструменти с по-малки размери (рис. 2, г), а отчасти са били усъвершенствани чрез добавяне на резонаторна кутия (рис. 2, в).

    В същото това време се появява нов род арфи, създадени чрез съединение на литаври (тимпани) с арфа, чиито струни са направени от конски косми (рис. 2, е).

    Формата и устройството на обикновените арфи също става разнообразно: освен лъкообразните започват да правят и триъгълни арфи с различни размери (рис. 2, ж). Броят на струните също бил увеличен от 6 на 22.

    Периодът след Новото царсво се отличава с голямо разнообразие на струнни инструменти. За това свидетелстват картините в гробниците в Дендера: в тях редом с големите лирообразни арфи са представени по-малките нови арфи от огънато дърво с подставка, на която свирели прави (рис. 3, а).


Рис. 3

    Арфите се изработвали най-вече от дърво и понякога се тапицирали с кожа. Украсата им е била различна. С особено разкошна украса се отличавали арфите, предназначени за храмовете и дворцовите оркестри на фараоните. Такива арфи били украсявани с позлата, живопис и релефни изображения на символични фигури (рис. 3). Но звученето на тези арфи, по всяка вероятност, не съответствало на външното им великолепие, защото те не са имали в предната част опорен стълб, необходим за плътността на звука.

    Лирата е влязла в употреба по време на XII династия. На картините в гробниците в Бени-Хасан са изобразени музиканти, свирещи на лира, очевидно азиатци. По-нататъшното й  усъвършенстване се отнася към епохата на Новото царство (рис. 4).


Рис. 4

    До наше време са се запазили няколко дървени лири, напълно съответстващи на изображенията на паметниците. Един екземпляр, в прекрасно състояние, се съхранява в Берлинския музей.

    Освен лирата, египтяните имали струнни инструменти, приличащи на китара и лютня (рис. 4). Няколко от тях са намерени в гробниците. На всички тези инструменти са свирили с костена пръчица или перце.

http://www.geige2007.narod.ru/History/Egypt.htm

[Hatshepsut]

Съответствие на египетските и гръцките богове и богини

Когато говорим за съответствие на египетските и гръцките богове и богини, трябва да се има предвид, че това съответствие е само условно и приблизително, т.е. не може да се говори за пълно тъждество между тях.
Това съответствие е по отношение на персонификация, а не на генеалогия и семейни/брачни връзки. Примерно в египетската религия Озирис и Изида са съпруг и съпруга, докато техните гръцки съответствия Дионис и Деметра не са съпрузи.

Египетски богове	Гръцки богове
Амон	≈≈ Зевс
Ра	≈≈ Хелиос
Птах	≈≈ Хефест
Геб	≈≈ Кронос
Озирис	≈≈ Дионис
Хор / Монту	≈≈ Аполон
Сет / Апофис	≈≈ Тифон
Тот	≈≈ Хермес
Мин	≈≈ Пан
Онурис	≈≈ Арес
Нефертум	≈≈ Прометей
Хонсу	≈≈ Херакъл
Шаи	≈≈ Агатодемон
Акен	≈≈ Харон
Имхотеп	≈≈ Асклепий

Египетски богини	Гръцки богини
Мут / Сaтет	≈≈ Хера
Нут	≈≈ Рея
Изида	≈≈ Деметра
Бастет	≈≈ Артемида
Нейт	≈≈ Атина
Хатхор	≈≈ Афродита
Уаджет	≈≈ Лето (Латона)

Източници:

- http://www.artic.edu/~llivin/research/greeks_egyptian_gods/index.html
- Розали Дейвид "Древен Египет - религия, митология, история"
- Теодор Леков "Религията на Древен Египет"

[Hatshepsut]

Семитски богове и богини в Египетския пантеон

Семитските богове и богини навлизат в египетския пантеон по време на хиксоския период (XV-XVI династия). Първоначално са възприети богините Анат и Астарта, които са почитани като съпруги на бог Сет, смятан за главен бог по това време. Хиксосите отъждествявали този бог с техния главен бог Ваал.

Анат

Анат (букв."източник", "извор") — е богиня в западносемитската митология, свързана с плътската любов и войната. Тя заема мястото на Дъщерята в типичния за семитите 4-членен пантеон «Отец-Майка-Дъщеря-Син».

Съгласно намерената в Угарит "Песен на Ваал", Анат е била сестра и любовница на Ваал. След религиозната революция на пророк Илия, тя се описва като съпруга на аналога на Ваал - бог Яхве. След отвличането на Ваал от бога на Долния Свят Мот, Анат и нейната приятелка - богинята на Слънцето Шапаш се спускат в преизподнята, където Анат със сила побеждава Мот и освобождава брат си. 

Прозвището на Анат е «Девицата». Счита се (ср. Артемида), че Анат е съхранила девствеността си, въпреки водения от нея активен полов живот, в това число и със собствения си брат.

Богинята се е почитала и в Египет, където култът към нея най-вероятно е въведен от хиксосите. Фараонът от XIX династия Рамзес II (1304-1237 г.пр.Хр.), водил битка с хетите при Кадеш, се е наричал «Мери-Анат» («Любимец на Анат»). Рамзес II дори нарекъл своята най-голяма дъщеря Бинт-Анат ("Дъщеря на Анат").
Анат достига върха на своята популярност през Рамесидския период на ХХ династия (1166-1085 г.пр.Хр.).

На Анат, като съпруга на Яхве, са се покланяли евреите в Елефантина, съгласно елефантинските папируси.

По времето на Селевкидите Анат е отъждествявана с Атина Палада.

Астарта

Астарта (на гръцки: Αστάρτη, Astártē) е финикийска богиня на плодородието, войната и чувствената любов. В гръцката форма нейното име произлиза от семитското Ищар. В класическата епоха Астарта се е считала за богиня на луната (може би в резултат на смесване с други семитски богини). По свидетелства на гръцки и римски литературни източници, Астарта е отъждествявана със Селена и Артемида, и по-често – с Афродита. В египетски иконографии е изобразена като войнствена богиня, която иска да унищожи човечеството. На металните плочи, датиращи от 1700-1100 г.пр.Хр, тя се появява гола, за разлика от другите египетски богини, обикновено целомъдрено увити с покривала.

Решеф

Решеф е бил семитски бог на епидемиите и войната. Имал издълбан образ на глава на газела на своето чело и бил важно божество от пантеона на Угарит, въпреки че не бил споменат в Угаритските митологически текстове.

Отляво надясно - бог Мин, богинята Кетеш и бог Решеф

Решеф става популярен в Египет при фараона от XVIII династия Аменхотеп II (1450-1425 г.пр.Хр.), когато е почитан като бог на конете и колесниците. Първоначално възприет като царски култ, Решеф става популярно божество през Рамесидския период на ХХ династия (1166-1085 г.пр.Хр.), като по същото време изчезва от царските надписи. През този късен период, той е изобразяван с глава на овен, въоръжен с щит, копие и секира, често заедно с боговете Кетеш и Мин.

Семитските богове са премахнати от египетския пантеон по време на XXVI династия (664-525 г.пр.Хр), период на едно своеобразно "египетско възраждане".

Източници:

- https://ru.wikipedia.org/wiki/Анат
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Aстарта
- https://en.wikipedia.org/wiki/Resheph

[Hatshepsut]

Окото на Хор

Едно от най-известните изображения, свързани с древната египетска цивилизация безспорно е Окото на Хор. То било един от най-често срещаните амулети в древен Египет. Въпреки че обикновено се изобразява като човешко око, първоначално Окото е представлявало стилизирано изображение на соколово око и се свързвало с прераждане, здраве и просперитет.
Богът с глава на сокол Хор бил син на Изида и Озирис и древните египтяни го наричали "Хор, който управлява с две очи". Дясното му око било бяло, представляващо Слънцето, а лявото - черно и олицетворявало Луната. Според легендата Хор загубил лявото си око в битка със злия си чичо Сет, с която искал да отмъсти за убития си от него баща. Хор излязъл победител, а окото му било възстановено от магията на лунния бог на мъдростта Тот.

Като амулет, Окото на Хор има три варианта - ляво око, дясно око и две очи. Той е съставен от 64 отделни елемента, като един от тях се пропуска, тъй като това е частта добавена от магията на Тот. Обикновено се изобразява като човешко око, при това гримирано според египетските обичаи. В древността амулетът се е използвал при погребални церемонии за защита от зло и за да се осигури прераждането на душата в подземния свят. С него са били декорирани мумиите, ковчезите и гробниците. Според Книгата на Мъртвите, Окото на Хор трябвало да се изработва от камъка лапис лазули. Някои от тези амулети пък били позлатявани.
Когато се носел като украшение амулетът бил изработван от злато, сребро, лапис лазули, порцелан или минерала халцедон и осигурявал на собственика си здраве, мъдрост и просперитет. В тази си роля той бил наричан "Всевиждащото око".

Окото на Хор служело като мерна единица

Един от най-популярните египетски символи представлява ранна система за измерване.

Всеки елемент от иконичното око представлява част от един хекат (мярката за обем на зърно в Древен Египет). Вътрешният ъгъл – половин, ирисът – една четвърт, веждата – една осма, външният ъгъл – 1/16, а линиите под окото – съответно 1/32 и 1/64. Те са били комбинирани, за да се мери обема зърно.



В древноегипетската аритметика съставните части на Уаджета се използвали за изписване на дробите от 1/2 до 1/64, а също така за  измерване на обеми.

Значение	Величина
вътрешен ъгъл	1/2 (или 32/64)
зеница	1/4 (или 16/64)
вежда	1/8 (или 8/64)
външен ъгъл	1/16 (или 4/64)
извита линия под окото	1/32 (или 2/64)
права линия под окото	1/64
Уаджет	63/64

Сумата от шестте знака на Уаджет, приведени към общ знаменател е: 32/64 + 16/64 + 8/64 + 4/64 + 2/64 + 1/64 = 63/64

От дизайнерска гледна точка, Окото на Хор (или Хорус) е не само красиво изображение, но притежава и доста символика. И онзи, който го е създал и имал точно това намерение. Египтяните го смятат за един от най-дълбоките символи, а значението, което се свързва с него има за цел да пресъздаде значението на отделния фрагмент в мащаба. Всяка линия всъщност е неразделна част от цялото. 

Освен своеобразна бройна система, символът е и пиктограма, подобно на тази, в която четирите резки са единици, а диагоналната черта, минаваща през тях, означава група от пет.

Използвайки различни елементи, за да направят цялото Око на Хор, египтяните, които са се занимавали с измерване на количествата, са можели с един поглед да разберат броя единици за съхранение и каква част от обема им е запълнена, поглеждайки колко завършени очи са нарисувани и дали незавършените са започнати от вътрешната или от външната си страна.

Окото на Хор, наричано понякога и "окото на Ра" и персонифицирано от богинята Уаджет, е и защитен символ, който трябвало да закриля царя-бог в загробния живот. Носено е и като амулет за здраве и благополучие.


Източници:

- http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=3386&edition_id=46&format=html
- http://ru.wikipedia.org/wiki/Уаджет#.D0.90.D1.80.D0.B8.D1.84.D0.BC.D0.B5.D1.82.D0.B8.D0.BA.D0.B0
- http://www.vipzona.bg/it-zona/nauka/7855-okoto-na-hor-sluzhelo-kato-merna-edinica
- https://www.mystics.eu/interesni-fakti/263-krasivoto-oko-hor-e-broina-sistema.html

[Hatshepsut]

Митът за Озирис

(откъс от „The Golden Bough“, на J.G. Frazer)

В древен Египет божеството, чиято смърт и възкресение са били ежегодно празнувани с редуващи се скръб и радост, е било Озирис - едно от най-популярните древноегипетски божества. Налице са предпоставки да го сравняваме в един от неговите аспекти с Адонис и Аттис като олицетворение на великата годишна периодичност на реколтата, специално на житото. Но огромната популярност, с която божеството се ползва в продължение на много векове, включва и приписване на нови качества и сили от други богове от отдадените му поклонници, поради което невинаги е лесно да откъснем тези добавени „пера“ и да ги върнем на истинските им собственици.

Историята на Озирис е разказана цялостно и свързано единствено от Плутарх, чийто разказ е потвърден и до някаква степен допълнен в днешни времена от сведенията по древноегипетските паметници.

Озирис е бил потомък на интрига между земния бог Себ (Кеб или Геб, както името е понякога транслитерирано) и небесната богиня Нут. Гърците идентифицират неговите родители със своите собствени божества – Кронус и Реа. Когато слънчевото божество Ре открива, че неговата жена Нут му е била невярна, той я проклина така, че да не може да роди детето си в нито един ден от годината. Но богинята помолила за помощ божеството на мъдростта, Тот или Хермес, както гърците го наричат. Тот играл на хазартна игра с Луната, като успял да вземе от нея 1/72 от светлината й през всеки един ден на годината, като по този начин успял да събере достатъчно време, за да добави 5 нови дни към египетската година от триста и шестдесет дни. Това е митичният произход на петте допълнителни дни, които египтяните добавяли в края на всяка година, за да създадат хармония между лунното и слънчевото време. През тези пет дни, считани за извънгодишно време, проклятието на Ре не действало, съответно през първия от тези пет дни се родил Озирис. На мястото му на раждане се чул глас, който обявил, че Господарят на всички е дошъл на този свят. Някои казват, че някой си Памилес чул глас от града в Тива, повеляващ му да съобщи с вик, че великият цар, благотворящият Озирис, е роден. Така или иначе, Озирис не е бил единственото родено дете от своята майка. На втория от добавените дни Нут ражда Хор; на третия - богът Сет, който гърците наричат Тифон; на четвъртия -  богинята Изида, и на петия - богинята Нефтида. Впоследствие Сет се жени за своята сестра Нефтида, а Озирис - за Изида.

Изида и Озирис, възстановка на древноегипетска статуетка

Управлявайки като цар на земята, Озирис спасява египтяните от варварството, дава им закони и ги научава да почитат боговете. Преди неговото време египтяните са били канибали, но Изида, сестра и съпруга на Озирис, открива диворастящи жито и ечемик, а Озирис научава своите хора как да отглеждат тези култури. Хората незабавно изоставили канибализма и започнали да се хранят с жито и ечемик. Освен това, за Озирис се казва, че е бил първият, който събира плодове от дърветата, отглежда лозя по нивите и стъпква гроздето. Нетърпелив да сподели тези добродетелни открития с цялото човечество, Озирис оставя управлението на Египет на жена си Изида и тръгва да обикаля света, за да разпространи знанието за цивилизацията и земеделието. Той научил обитателите на страни със суров климат или неплодородни земи, неспособни да отгледат лози, да се утешават за липсата на вино като варят бира от ечемик. Натоварен с несметни богатства от благодарни нации, той се завръща в Египет и заради ползите, които предоставя на човечеството, бива единодушно приветстван и почитан като бог.

Но брат му Сет, (който гърците наричат Тифон), завидял и заедно със седемдесет и двама други започнал да заговорничи срещу него. Той взел тайно размерите на тялото на своя добър брат и поръчал красиво изографисан ковчег със същите размери. Един ден заговорниците поканили Озирис да пируват и да се веселят. Сет показал ковчега и шеговито обещал да го подари на този, който успее да се побере с точност в него. Един след друг всички опитали, но ковчегът не прилягал на нито един. Последен от всички Озирис стъпал в него и легнал. В този момент конспираторите се втурнали и затворили похлупака отгоре, бързо го заковали и запечатали с разтопено олово, след което изхвърлили ковчега в Нил. Това станало на седемнадесетия ден от месеца Атир (Athyr), когато слънцето е в съзвездието Скорпион и в осемстотин и двадесета година от царуването или живота на Озирис. Когато Изида разбрала за станалото, си отрязала кичур от косата и пременена в траурни дрехи, тръгнала отчаяна да търси тялото на съпруга си.

По препоръка на Бога на мъдростта тя се укрила в папирусовите блата на Делтата. Седем скорпиона я придружавали в нейното бягство. Една вечер, когато тя била изтощена, стигнала до къща на жена, която в своя страх от скорпионите затворила вратата пред неочакваната гостенка. Тогава един от тях се промъкнал под вратата и убил с отровното си жило детето на негостоприемната жена. Но тъжните вопли на жената докоснали сърцето на Изида, тя положила ръцете си върху него и изрекла силни заклинания, с чиято помощ изкарала отровата и  върнала детето към живота. Скоро след това самата Изида родила дете в блатата. Тя го заченала докато махала с криле във формата на сокол над мъртвото тяло на съпруга си. Рожбата е по-младият Хор, който в детството си е носил името Харпократ (Harpocrates), това е детето Хор. Буто, богинята на Севера, скрива детето от гнева на нечистивия му чичо Сет. Но тя не могла да го предпази от всички злополуки. Един ден Изида дошла до скривалището на сина си и го открила лежащ безжизнен и скован на земята: малкият Хор бил ухапан от скорпион. В мъката си Изида помолила Ре за помощ, думите й достигнали до ушите на бога, той спрял своя кораб в небето и изпратил Тот, за да я научи на магия, с която да възвърне живота на детето си. Изида изрекла силните думи и отровата излязла от тялото на Хор, дъхът бил пропуснат пак в него и той оживял. Тогава Тот се възнесъл отново на небето и заел мястото си в кораба на слънцето и ярката пищност продължила, ликувайки напред.

През това време ковчегът с тялото на Озирис плавал по течението на реката и се спуснал в морето, докато не бил изхвърлен при Библос, на брега на Сирия. На това място израснало красиво дърво, което затворило ковчега в стъблото си. Царят на страната се удивил на бързия растеж и красотата на дървото, отрязал го и направил от него стълб за своя дворец. Но царят не знаел, че ковчегът с тялото на Озирис се намира скрит в дървото. Когато Изида разбрала за това, тя отпътувала за Библос. Там тя се пременила в скромни дрехи и с мокро от сълзи лице седнала до един кладенец. Изида не проговорила на никого, докато не дошли царските прислужнички, тях тя поздравила мило, сплела техните коси и им дала прекрасен парфюм от собственото си божествено тяло. Когато царицата видяла красивите плитки в косите на прислужничките си и когато до носа й стигнала прекрасната миризма на телата им, тя изпратила да повикат непознатата жена в дома й и я направила бавачка на своето дете. Но Изида дала на детето да суче от пръста, вместо от гърдите си, и през нощите подлагала на огън всичко смъртно в бебето, докато тя самата обикаляла стълба с тялото на мъжа си в образ на лястовичка и скърбейки, издавала тъжни звуци. Една вечер царицата решила да види какво прави бавачката през нощта. Ужасена, тя изкрещяла, когато видяла детето си в пламъци, като по този начин го възпрепятствала да стане безсмъртен. Тогава богинята се разкрила пред нея и започнала да я умолява да й даде колоната на покрива и царицата нямала друг изход, освен да й го даде, а Изида извадила ковчега на мъжа си, паднала върху него, прегърнала го и заплакала толкова силно, че най-малкото дете умряло на място от страх. Дънерът на дървото Изида обвила в ленено платно, поляла го с масло и го дала на царя и царицата. Това дърво все още стои в храма на Изида и е почитано от хората в Библос и до ден-днешен.

Богинята сложила ковчега в лодка и отплавала, като взела първородното дете на царя със себе си. Веднага след като останала насаме с ковчега, тя го отворила, положила лицето си до това на брат си, целунала го и отново заридала. Детето, което взела със себе си, се промъкнало тихо зад нея и видяло какво прави, а Изида се обърнала и го погледнала с такъв гняв, че детето не могло да понесе погледа и умряло. Но някои казват, че детето паднало от кораба и се удавило. За него египтяните пеят на празненствата си и го наричат Манерос.

Когато пристигнали в Египет Изида скрила ковчега и отишла да види своя син Хор в града Буто. Но една вечер при пълнолуние Тифон (Сет) открил ковчега докато ловувал глигани. Сет разпознал тялото и в яростта си го разчленил на четиринадесет парчета, като ги разхвълял навсякъде. Неуморната Изида плавала нагоре и надолу в блатата с лодка, направена от папирус, в търсене на частите от Озирисовото тяло. И сега, когато хората плават в такива лодки, крокодилите не ги нападат от страх или уважение към богинята. Това е и причината, поради която има толкова много гробове на Озирис в Египет, защото Изида погребвала всяко парче където го намери. Но други казват, че тя погребала негов образ във всеки град, казвайки, че това е неговото тяло, за да може Озирис да е почитан на много места и за  да не може Тифон (Сет) да открие истинския гроб. Така или иначе, членът на Озирис е бил изяден от риба и Изида никога не могла да го открие, затова тя направила негово изображение, което е използвано от египтяните на техните празници и до ден-днешен. Изида, - пише древният историк Диодор Сицилийски, - събрала всички части от тялото, освен фалоса; и поради това, че е желаела гробът на съпруга й да бъде таен, но и почитан от всички, които живеят в Египет, тя възстановила липсващия елемент от тялото на своя мъж. Богинята направила скулптура на Озирис от восък и някои други съставки като моделирала всяка една част от неговото тяло. След което тя повикала свещениците, според техните семейства, и ги накарала да се закълнат, че няма да споделят с никой човек това, което смята да им довери. На всеки един от свещениците Изида лично казала, че му поверява погребението на тялото и напомняйки им за облагите, които са получили, ги заклела да погребат тялото на Озирис в тяхната земя и да го почитат като бог. Изида също настояла пред тях да посветят животно от тяхната земя, което те си изберат, и приживе да го почитат, както са почитали преди това Озирис, а след смъртта на животното да му осигурят погребални обреди, отново както на Озирис. И за да убеди жреците, че е в техен собствен интерес да отдадат исканата чест, тя им дала една третина от земята, за да бъде използвана от тях за почитане на божествата. Съответно е казано, че жреците, грижейки се в полза на Озирис, в желанието си да задоволят царицата и мотивирани от перспективата за печалба, изпълнили всички предписания на Изида. Поради което до този ден всеки от жреците смята, че Озирис е погребан в неговата страна и те почитат избраното в началото животно и когато то умре, жреците скърбят за него, както са го правили за Озирис. Но свещените бикове, тези, които са наричани Апис и другите Мневис, са били посветени на Озирис и е било заповядано те да бъдат боготворени като богове от всички египтяни поради това, че тези животни повече от всички други помагат при добива на жито, при засяването на семената и осигуряването на универсални ползи за селското стопанство.

Такъв е митът или легендата за Озирис, както е разказана от древногръцки писатели, и повече или по-малко фрагментарно отбелязана или намекната в египетската литература. Дълъг надпис в храма на Дендера е запазил списък на божествените гробове, а в друг текст е  споменато, че части от тялото на бога са били пазени като свещени реликви във всяко от светилищата. Така неговото сърце било в Атрибис, гръбнакът - в Бусирис, вратът - в Летополис, а главата - в Мемфис.

[Hatshepsut]

Изида

(откъс от „The Golden Bough“, на J.G. Frazer)

Първоначалната същност на богинята Изида е дори по-трудна за определяне от същността на нейния брат и съпруг Озирис. Нейните атрибути и епитети били толкова многобройни, че в йероглифите я наричат „многоименната“, „хилядоименната“, а в гръцките надписи — „с десетте хиляди имена“. И може би все пак ще сме в състояние да доловим първоначалното ядро, около което са се добавили другите елементи, благодарение на един бавен процес на натрупване. Защото ако нейният брат и съпруг Озирис бил в един от своите аспекти житен бог, както намерихме основание да смятаме, тя положително е била богиня на житото. Защото, ако можем да вярваме на Диодор Сикул, чийто източник, доколкото може да се разбере, е египетският историк Манефон, откриването на пшеницата и ечемика били приписвани на Изида и на нейния празник имало шествие със стебла на тези растения — така отбелязвали благото, с което тя дарила хората. Августин добавя друг детайл, Той казва, че Изида открила ечемика в момента, когато принасяла жертва на нейни и на съпруга й общи прадеди, а всички те били царе, и че показала новооткритите класове на Озирис и на неговия съветник Тот или Меркурий, както го наричали римските автори. Затова, добавя Августин, те отъждествяват Изида с Церера. Освен това когато египетските жътвари жънели първите стебла, те ги полагали на земята и се блъскали по гърдите, ридаейки и призовавайки Изида. Обичаят вече намери своето обяснение като скръб по посечения от сърпа житен дух. Сред епитетите, с които определят Изида в надписите, са „Създателка на зеленина“, „Зелена богиня, чийто зелен цвят е като зеленото на земята“, „Господарка на хляба“, „господарка на бирата“, „господарка на изобилието“. Според Бруг тя е „не само създателка на свежата зеленина на растителността, която покрива земята, а е и самата зелена нива, която олицетворява“. Това се потвърждава от нейния епитет sochir или sochet, означаващ „житна нива“, дума, която е запазила смисъла си на коптски. Гърците схващали Изида като богиня на зърното, защото я отъждествявали с Деметра. В една гръцка епиграма я наричат „онази, която роди плодовете на земята“ и „майката на житния клас“, а в композиран в нейна чест химн тя говори за себе си като за „царица на житната нива“ и е определена като „натоварена с грижата за богатата на жито бразда“. Съответно на това, гръцките и римските художници често я представят с класове в косата или в ръката.

 Можем да предположим, че такава е била Изида в прастари времена — селска майка на зърното, обожавана от египетските момци с нескопосани ритуали. Но грубите черти на недодяланата богиня трудно проличават в изтънчената като на светица форма, одухотворена от вековете на религиозна еволюция. На обожателите си в по-късни времена тя се представя като вярна съпруга, нежна майка, благодетелна царица на природата, заобиколена от нимба на морална чистота, с вековечна и тайнствена святост. Така, възвисена и преобразена, Изида печели много сърца извън границите на своята родна страна. Сред бъркотията от религии, която придружавала упадъка на националния живот в древността, нейният култ бил един от най-популярните в Рим и навсякъде из империята. Дори някои римски императори открито се пристрастили към него. И независимо че култът към Изида може както много други да е бил прикритие за мъжете и жените с леко поведение, както, изглежда, нейните ритуали, общо взето са се отличавали с достойнство и сдържаност, тържественост и благоприличие; те били пригодени да успокоят разтревожените умове и да облекчат притеснените сърца. Затова привличали нежните души и най-вече жените, които се шокирали и отблъсквали от кървавите и безпътни ритуали на другите ориенталски богини. Какво чудно, че в един период на упадък, когато устоите на традиционните религии били разклатени, когато се сблъсквали системи, когато човешките умове били обезпокоени, когато в самата тъкан на империята, смятана някога за вечна, започнали да се появяват злокобни пукнатини, ведрият образ на Изида, с нейното душевно спокойствие и щедрото обещание за безсмъртие, е изглеждал за много хора като звезда на смръщено небе и е предизвиквал у тях религиозен екстаз, подобен на онзи, който хората през Средните векове са изпитвали по отношение на Дева Мария.

И наистина, ритуалът на Изида — жреци с обръснати тела и тонзури, утринни и вечерни служби, звънлива музика, кръщенията и ръсенето със свята вода, тържествените шествия, украсените със скъпоценни камъни образи на Божията майка — имали много сходни черти с великолепието и церемониите на католическата църква. И това подобие не е случайно. Древният Египет сигурно е дал своя принос за пищния символизъм на католическата църква, както и за безплътните абстракции на нейната теология. И наистина в изкуството фигурата на Изида, която кърми невръстния Хор, дотолкова прилича на Мадоната с младенеца, че понякога е бивала обожавана от невежи християни. А Дева Мария вероятно дължи на Изида придобития по-късно аспект на покровителка на мореплавателите и красивия епитет Stela Maris, Морска звезда, на която се молели мятаните от бурята моряци. В същност атрибутите на морско божество може би са приписани на Изида от гръцките мореплаватели от Александрия. Защото те са съвсем чужди на първоначалната й същност и на навиците на египтяните, които не обичали морето. Съгласно тази хипотеза Сириус, ярката звезда на Изида, която в летните утрини се появява от огледалните води на Източно Средиземно море, светлият предвестник на тихо време за мореплавателите, е била истинската Стела Марис, Морската звезда.

http://chitanka.info/text/5438/93#textstart

[Hatshepsut]

Изобразяването на богинята Изида с крила е едно от нейните канонични изображения в египетската иконография. Не само Изида, но и някои други богини, като нейната сестра Нефтида и богинята на правосъдието Маат, са изобразявани понякога с крила. Крилата символизират функциите на богинята като закрилница и покровителка.

Моето мнение (а и не само мое) е, че тези изображения са прототипа на образите на архангелите и херувимите в християнската иконография, защото със сигурност са по-древни от християнските 

Някои изображения като илюстрация:


Канонично изображение на Изида с крила


Богините Изида (отдясно) и нейната сестра Нефтида (отляво)


Богинята Изида, закриляща с крилата си Озирис, неин съпруг и брат


Изида (отдясно) и Нефтида (отляво), закрилящи Озирис


Богинята Маат, коленичила пред Изида
 
Прототипът на еврейския "кивот" от Стария Завет на Библията също може да се открие в Древен Египет, по-конкретно двата херувима на капака имат пряк египетски аналог.

Възстановка от XIX век на старозаветния кивот (т.нар. Ковчег на Завета):



https://ru.wikipedia.org/wiki/Ковчег_завета

... и неговият египетски прототип:

[Hatshepsut]

Печален разрив на боговете и хората!

А Библията признава, че има само Един Бог, а не много.

Древните египтяни също са смятали, че има един Бог (на египетски Нетер или Нетжер).
Множеството богове и богини, въпреки своята индивидуалност, са били само проявление на тази божествена същност. Да, египетската религия не е монотеизъм, но не е и политеизъм; най-правилната дефиниция за нея е монолатрия:

Moнолатрията е вярата, че Бог може да се прояви в други аспекти и изяви (като множество) с техни собствени индидуалности и взаимодействия между тях, без да се забравя факта, че всички те произтичат от Бога. Ако опишем монолатрията с няколко думи: "Едно божество, много богове и богини." Най-добрият пример е да си представим река Нил и нейните разклонения в региона на Делтата - много потоци, всеки със свое собствено име и местоположение, но реката е само една. Монолатрията е форма на политеизъм (много богове), но тя също допуска единствено божество. Понякога монолатрията се обяснява като "енотеизъм", но енотеизмът не допуска единствено божество зад многото богове, така че това не е напълно акуратна дефиниция.

Ето как е изложена тази концепция в книгата на Розали Дейвид "Древен Египет - религия, митология, история", с.227-228 (цитирам със съкращения):

«По време на Новото царство (XVIII-XX династия, около 1567-1085 г.пр.Хр.) се е вярвало, че Амон е иманентен, т.е. вътрешноприсъщ на цикъла на живота (цикъл, управляван от начина на съществуване, създаден от Бога в началото и впоследствие поддържан от него в непрекъснато действие), а също и че е трансцендентен спрямо този цикъл, т.е. стоящ над него. Името на Бога - Амон, се превежда като "самоскриващ се" или "да бъде скрит", което говори за трансцендентната му същност и внушава, че не може да бъде видян от хората. В качеството си на космически владетел Амон-Ра е свързван със Слънцето като съзидателен принцип.
Трите главни аспекта на Амон-Ра са:
- на най-пръв бог, съществувал още преди Сътворението
- на съзидателен принцип, изразен чрез Слънцето
- на владетел на съществуването

За всички богове от пантеона се е вярвало, че са изражения на образа на Амон като създател и дори процесът на Сътворението е бил смятан за проява на самия Бог.
Амон е съществувал преди и отделно от сътворения свят и следователно е трансцендентен, но освен това е и иманентен, защото присъства и би могъл да бъде разбран чрез онова, което е създал. Но той не се свежда до създадената от него Вселена, а като истински трансцендентен Бог се намира отвъд границите на човешкия опит. Следователно истинската природа на Бога не може да се схване или опознае. Хората могат да получат представа за съществуването му единствено чрез иманентните му елементи, присъстващи в битието.
Тази концепция е изразена в Големия химн на Амон:

Ти си Единственият, който кара всичко да съществува... Който създаде пасища за добитъка и овощни дървета за хората. Който създаде храната за рибите в реката и за птиците в небето. Който вдъхва живот на живото същество в яйцето и поддържа сина на червея... Слава на теб, който създаде всичко това! Единствен и Неповторим многорък, който прекарва нощта буден, когато всички хора спят, и търси най-доброто за добитъка си. Амон, който живее във всичко!

Амон представлява Първопричината или Първия принцип на Сътворението, като в качеството си на трансцендентен създател е съществувал преди Сътворението и е независим от него. Все пак въпросът за първичната причинно-следствена връзка - откъде е дошъл интелектуалния принцип, остава без отговор [а дали съвременното богословие има отговор на този въпрос?]. Смятало се е, че този пръв принцип, Амон, е разположен извън Сътворението, така че остава скрит за човешкия опит и знания.

Макар Амон да е върховен Бог - вярвало се е, че от него са произлезли всички други богове, той не е бил единствен бог. Доколкото извличат съществуването си от Амон, останалите богове представляват част от него, но също така запазват индивидуалността си и не са заличени от всемогъществото му. Като единствена първопричина Амон е уникален и върховен, но сътворението се проявява чрез формите на много богове. Точно това означава израза "боговете са много, но божеството е едно".»

[Hatshepsut]

Триадите в египетската религия

В този постинг ще стане дума за триадите (групи от трима богове) в египетската религия. Тези триади (троици) са неотменна част от пантеона в Древен Египет. Триадите биват две групи - семейни и тип "ипостаси". Една семейна триада обичайно включва три божества - баща, майка и син или в другия вариант - баща, майка и дъщеря. Някои от семейните триади са били с локално значение, докато други (Изида, Озирис и Хор) са били с общоегипетско значение, а впоследствие по времето на елинизма и римската епоха са почитани по цялата територия на Стария Свят (Европа, Северна Африка и Близкия Изток).

Ще представя семейните триади накратко като таблица и като изображения на божествата.

Регион	Баща	Майка	Син	Дъщеря
Тива	Амон	Мут (Амонет)	Хонсу	****
Мемфис	Птах	Сехмет	Нефертум	****
	Озирис	Изида	Хор	****
	Хор	Хатхор	****	Аментет
Хермонт	Монту	Иунит	Хор-па-Ра	****
Елефантина	Хнум	Сатет	****	Анукет
Хермопол	Тот	Маат	****	Сешат

Според вярванията на древните египтяни, някои от боговете и богините са с животински глави. Това е т.нр. аглутинация - съчетаване на човешки и животински елементи в едно тяло. Безспорно, животинските глави са архаичен остатък от тотемизма, който свързва божеството с някакво свещено животно. Тези остатъци от тотемизма така и не са преодоляни чак до залеза на древноегипетската цивилизация. Бих причислил аглутинацията като един от съществените недостатъци на египетската религия.
Но въпреки изобразяването на някои божества с животински глави, всичките египетски богове като характер са изцяло антропоморфни - те мислят, говорят и изпитват чувства като хора, а не като животни.

Другата група триади са триадите тип "ипостаси".

Първата представя трите ипостаси (лица) на бога на Слънцето Ра:

- Ра-Хепри (изгряващото Слънце)
- Ра-Хорахте (дневното Слънче)
- Ра-Атум (залязващото Слънце)

Другата триада включва тримата главни египетски богове - Амон, Ра и Птах като ипостаси на Бога:

- Амон е името на Бога
- Ра е лицето на Бога
- Птах е тялото на Бога


Литература:

Розали Дейвид "Древен Египет - религия, митология, история"
Теодор Леков "Религията на Древен Египет"
Клайв Барет "Египетските богове и богини"

[Hatshepsut]

Абу Симбел

Историческата местност Абу Симбел се намира в Южен Египет, на около 280 км. южно от Асуан и на по-малко от 50 км. от границата със Судан. Абу Симбел (Абу Симбал, Ебсамбул, Исамбул; на арабски أبو سنبل или أب سمبل) е историческа местност в Нубия на западния бряг на река Нил, където са изсечени в скалите два древноегипетски храма, едни от най-известните паметници на изкуството на Древен Египет. Следвайки примера на предците си, стремили се да задържат властта над Нубия чрез издигането на крепости и храмове, Рамзес II ги построява след победата си в битката при Кадеш (Kadesh, Qadesh). Цялата композиция внушава могъществото на фараона и подчертава божествения му статут.

Панорамна снимка на Абу Симбел

Открити са през 1813 г. от Йохан Лудвиг Буркхарт по време на пътуванията му по Нил. Той открива в пясъците горен фриз на единия от храмовете и споделя находката си с италианския изследовател Джовани Батиста Белцони, който успява през 1817 г. да разкрие входа и да влезе във вътрешността.

Големият храм е строен в продължение на 20 години и е посветен на бога-слънце Ра и на боговете Хор и Птах. Той се смята за най-големия и най-красивия храм от времето на Рамзес II и за един от най-красивите египетски храмове. Фасадата му е украсена с четири колоса с чертите на Рамзес, носещ двойната корона на Горен и Долен Египет. Статуите са издялани в самата скала, използвайки естествения й наклон, достигат 20 метра височина и се виждат отдалеч. Статуята в ляво от входа е била повредена по време на земетресение, което оставило само долната й част на мястото си, а горната лежи в пясъка пред храма. Освен четирите големи статуи има и няколко по-малки. Над статуите на Рамзес са изсечени в скалите 22 павиани – богомолци на слънцето и пазещи входа на храма. Непосредствено до краката на статуите могат да се видят по-малки статуи на майката на Рамзес II, върховната му жена Нефертари и някои от многото им деца. Размерът им не надвишава коленете на основните статуи на Рамзес II.

Образът на Рамзес господства из целия храм: над входа е изсечено името му, в първото помещение на светилището има пиластри със стоящи гигантски статуи на фараона, стените на залите са покрити със сцени от победите му, а в култовото помещение за молитви (светилището) са разположени статуи на боговете Амон-Ра, Птах и Хор, както и на самия Рамзес. Стените са покрити с барелефи, също прославящи Рамзес. Предполага се, че оста на храма е проектирана така, че на 22 октомври и на 22 февруари, съответно 61 дни преди и 61 дни след зимното слънцестоене, слънчевите лъчи да проникват в светилището и да осветяват три от скулптурите, като тази на Птах, бога на подземния свят, остава винаги на тъмно:

Четирите статуи в култовото помещение на храма. От дясно на ляво: Хор, Рамзес, Амон-Ра, Птах

Малкият храм е посветен на египетската богиня Хатхор и е издигнат в чест на Нефертари, жената на Рамзес II. Той е построен на стотина метра на североизток от Големия храм. Това е вторият храм, посветен на кралица в историята на античен Египет, след храма, построен от Ехнатон и посветен на Нефертити, считана за една от най-красивите жени в световната история.

Храмът на Нефертари

На фасадата на храма величествено се издигат статуите на Нефертари и Рамзес II. Две статуи изобразяват царицата, а четири – царя. Нефертари е увенчана с корона с две високи пера и рога, между които е разположен слънчевия диск. Тя се явява въплъщение на Хатхор, богинята на небето и покровителка на Нубия. Редом с Рамзес са разположени по-малки статуи на синовете на фараона, а редом с Нефертари – статуи на дъщерите на фараона.

 Друго изключение, което се наблюдава при този храм, е че статуите на царица Нефертари са със същата големина като тези на Рамзес до нея. Обикновено, жените и децата са с размери не по-големи от колената на фараона, спрямо статуята, до която стоят. Отвътре храмът е копие на Големия Храм на Рамзес II, но с много по-човешки размери.

 Тези исторически храмове претърпяват най-голямата спасителна операция в историята на архитектурата по проект на Юнеско. Заради строителството на язовир Насър е имало опасност храмовете да бъдат погълнати от водите на язовира. Така се налага те да бъдат разглобени и преместени на платото, на 64 метра по-високо от първоначалното им местоположение.

 

Абу Симбел: Храмът на Рамзес II

През 1257 г. фараон Рамзес II (1279-1213 пр.н.е) издига два храма, издълбани в твърдите скали на местност по източния браг на река Нил, южно от Асуан на територията на Нубия, известна днес като Абу Симбел. Много преди Рамзес II тези земи били свещени територии на Хатор от Абсек. Храмът, който бил издигнат от Рамзес II, бил посветен на боговете на слънцето - Амон-Ра и Ра-Хорахти. Заради отдалеченото си место положение, близо до границата със Судан в южната част на Египет, храмовете остават в неизвестност до 1813 г. За пръв път са проучвани от египтолога Джовани Батисата Белцони. Свещената местност, която е оградена  на север и юг от тухлени стени, заема пространството между пясъчниковите скали и реката. Храмът на Рамзес II, който продължава във вътрешността на скалата, е предшестван от полегата скална повърхност. По нея  до храма се стига чрез поредица от стъпала с наклонена плоскост по средата, които са оградени  от двете страни от балюстрада със статуи на Рамзес II  и каменни фигури на ястреби.

Издълбаната в скалата фасада на храма на Рамзес представлява лицевата страна на пoдпора, пред която има четири колосални статуи на Рамзес. На върха на подпората, над корниза  има редица от фигури на павиани, които също като Богомолците на слънцето са с вдигнати нагоре ръце в знак на почит към изгряващото слънце. Египтяните вярвали, че павианите помагали на бог Амон-Ра да победи тъмнината, поради което били смятани за свещени животни на победата на изгряващото слънце.

Интериорът на храма на Рамзeс II се намира във вътрешността на скалата и прилича на изкуствена пещера, издълбана навътре в скалата. Състои се от серия от зали и помещения, които покриват площ от 56 м., считано от входа. Дългата първа зала е широка 16 метра и дълбока 17,5 метра, а в нея има две редици от статуи на Рамзес II, всяка от които висока 9 метра.

Тези от статуите, които са разположени в северната част носят Бялата корона на Горен Египет, а тези в южната част- Двойната корона на Горен и Долен Египет.

В западния край на главната зала има три врати, страничните от които водят до странично разположени зали, а централната се отваря в пространство с четири квадратни колони. От тази зала започва вход към вестибюла, който отвежда до най-голямото светилище в храма  със седящите статуи на боговете Птах, Амон-Ра, обожественият Рамзес II и Ра-Хорахти.

Най-голямата забележителност на храма се състои в това, че той е прецизно разположен, така че всяка година на 22 февруари и 22 октомври първите лъчи на изгряващото слънце проникват по цялата дължина във вътрешността на храма, за да осветят задната стена на най-голямото светилище и на статуите на четирите седящи божества.

Храмовете не само са едни от най-забележителните монументи в света, но събарянето и реконструкцията им са исторически събития. Когато храмовете щели да бъдат залети от езеро Насер заради строежа на стена, египетското правителство призовава целия свят за помощ. По време на спасителната операция, която започва през 1964 г. и продължава до 1968 г., двата храма били разрушени и издигнати наново 60 метра по-нависоко в скалата. Ориентирани са по абсолютно същия начин помежду си и спрямо слънцето и са покрити с изкуствено създадена планина. Повечето от свръзките между каменните блокове са били запълнени от експертите, но във вътрешността на храмовете все още може да видите къде са били свръзките. Можете да посетите и залата, в която са изложени снимки с различните етапи от масивната операция по спасяването на монумента.

Източници:

- https://bg.wikipedia.org/wiki/Абу_Симбел
- http://www.idi.bg/blogs/view/blog/811
- http://www.globalen.bg/Egypt/Abu_Simbel/
- http://planettours.wordpress.com/2011/08/22/абу-симбел-–-храма-на-рамзес/
- http://airfit-france.com/