Цивилизацията на Древна Гърция

[Мишок]

А на бас : че цивилизацията на византийска Гърция е много по-стойностна.
Ама не ще се кефиме и четеме за древната Гърция, понеже е много важна за бг-национализма.

[Щурмовак]

А на бас : че цивилизацията на византийска Гърция е много по-стойностна.
Ама не ще се кефиме и четеме за древната Гърция, понеже е много важна за бг-национализма.

Малко обща култура никога не е излишна. На който му е интересно ще чете, на теб като не е - недей, баси...

[Лудия Макс]

гърците 35% Понтид въпреки че се смятат за наследници на древните елини.

[Hatshepsut]

Аз съм чувал, че по-голямата част от митовете им са откраднати и просто леко променени от оригиналите им. Например епосът за Херкулес и подвизите му има прилика с по-старият древновавилонски епос за Гилгамеш. Не съм чел гилтамешовият епос,но не се съмнявам много,че са го откраднали като гледам как най-нахално си присвояват цялата източна римска империя(т.нар Византия-нещо, което тогавашните ромеи не са и чували, те винаги са се самоопределяли като римляни) и я обявяват за гръцка такава.

А аз съм чел епоса за Гилгамеш и не се съмнявам, че гърците са го откраднали

Гърците имат навика да "заимстват" (евфемизъм на "крадат") знания, история и митология от други народи, след което представят тези знания за техни собствени, а народите, от които са ги "заимствали" ги обявяват за "варвари" 

[Hatshepsut]

Истина ли е Илиадата?

Възможно ли е троянската война да е една от най–големите измами в историята?

http://d3bep.blog.bg/history/2010/11/11/troy-is-it-real-istina-li-e-iliada.633026

Давам само линк към статията, защото материалът е авторски и е твърде обширен.

[Hatshepsut]

Храмът на Артемида в Ефес


Модел на Храма в парка Миниатюрк в Истанбул

Ефес, обогатен от културата на Изтока, бил един от най-големите гръцки градове в Йония, може би най-развитата и богата област в гръцкия свят. Именно от малоазийските градове произлезли смели мореплаватели и колонисти, пътуващи по Черно море и до африканските брегове. Богатите полиси на Йония строили много. В античния свят всеки знаел за храма на Хера в Самос, за храма на Аполон в Дидима, близо до Милет, за храма на Артемида в Ефес…

Последният храм бил строен многократно. Първоначалните дървени сгради овехтявали, горели или се срутвали от честите земетресения и затова в средата на VI век пр.н.е. било решено да се построи, без да се жалят средства и време, великолепно жилище на богинята покровителка. Още повече, че съседните градове и държави обещали да участвуват в това толкова солидно начинание. Плиний в описанието си на храма, направено, разбира се, няколко столетия след построяването му, между другото казва:

„… ограждат го сто двадесет и седем колони, подарени от същия брой царе“. Едва ли са се намерили наоколо толкова благожелателно настроени към Ефес царе, но очевидно е, че строителството станало в някаква степен общо дело на съседите на Ефес. Поне най-богатият от деспотите — Крез, цар на Лидия — внесъл щедра лепта.

Архитекти, художници и скулптори имало достатъчно. За най-добър бил признат проектът на знаменития Херсифрон. Той предложил да се строи храм от мрамор, като се използва необичайният за тогава принцип на йонийския диптер, т.е. храмът да се обкръжи с два реда мраморни колони.

Печалният опит от предишното строителство в Ефес принудил архитекта да се замисли как да осигури дълъг живот на храма. Решението било смело и нестандартно: храмът да се построи върху блатото до реката. Херсифрон разсъдил, че меката блатиста почва ще послужи като амортизатор при бъдещите земетресения. А за да не се забие в земята мраморният колос под собствената си тежест, била изкопана дълбока строителна шахта, която запълнили със смес от дървени въглища и вълна — получила се възглавница, дебела няколко метра. Тази възглавница наистина оправдала надеждите на архитекта и осигурила дълготрайност на храма. Не на този, наистина, а на другия…

Строителството на храма очевидно било непрекъсната инженерна главоблъсканица, за което съществуват сведения в античните източници. Да не говорим за изчисленията, които е трябвало да се направят, за да бъдат сигурни в толкова неортодоксалния фундамент. Например трябвало е да се реши проблемът за транспортирането на многотонните колони по блатото. Каквито и коли да конструирали строителите, те неизбежно затъвали под тежестта на товара. Херсифрон намерил гениално просто решение. В края на стволовете на колоните вбивали метални пръти, а на тях надявали дървени втулки, от които към биковете водели раздвояващи се ’окове. Така колоните се превърнали във валяци, в колела, които послушно се затъркаляли след впряговете от десетки чифта бикове.

Когато сам великият Херсифрон се оказвал безсилен, на помощ му се притичвала Артемида — тя била заинтересованото лице.

Въпреки всички усилия Херсифрон не успял да постави на място каменната греда на прага. След няколкогодишен труд, борба с недобросъвестните инвеститори, с бащите на града, с тълпите туристи и завистливите колеги нервите на архитекта били на границата на изтощението. Той решил, че тази греда е последната капка и започнал да се готви да се самоубие. Артемида трябвало да вземе бързи мерки — сутринта при заключилия се в „стаята на техническия ръководител“ архитект дотичали граждани с викове, че през нощта гредата сама легнала в нужните жлебове.

Херсифрон не доживял до завършването на храма. След преждевременната му смърт функциите на главен архитект преминали към сина му Метаген, а когато и той умрял, храмът довършили Леонид и Деметрий. Той бил завършен приблизително през 450 година пр.н.е.

Ние не знаем как е бил украсен, какви статуи е имало в него и какви са били фреските и картините, как е изглеждала статуята на Артемида. И по-добре да не вярваме на онези автори, които подробно описват уредбата на храма, украсените му с резби колони, създадени от забележителния скулптор Скопас, статуята на Артемида и така нататък. Това няма отношение към описания храм. Всичко, което е направил Херсифрон и приемниците му, е изчезнало заради Херострат.

Историята на Херострат като че ли е една от най-поучителните и драматични притчи в историята на нашата планета. С нищо незабележителен човек решава да постигне безсмъртие, като извърши престъпление, което никой никога не е извършвал (поне като се има пред вид, че Херострат е действал без помощта на армия, жреци, апарат за принуждаване и палачи). Именно заради славата, заради безсмъртието, той изгаря храма на Артемида, построен преди по-малко от сто години. Това станало през 356 година пр.н.е.

Дървените части на добре изсушения от слънцето храм, запасите от зърно, намиращи се в подземията, даренията, картините и дрехите на жреците — всичко това се оказало отлична храна за огъня. С трясък се пукали гредите на покритията, падали, разтрошавайки се, колоните — храмът престанал да съществува.

И ето че пред съотечествениците на Херострат застанал проблемът: какво страшно наказание да се измисли за негодника, че повече никому да не идват наум подобни идеи?

Ако ефесците не били надарени с богата фантазия, ако сред тях не е имало философи и поети, блъскащи главата си над проблема и чувстващи отговорност пред бъдните поколения, възможно е да са убили Херострат и толкоз. Още няколко години жителите да са говорили: „Имаше един безумец, изгори нашия прекрасен храм… само че как ли се казваше…“ И ние да сме забравили Херострат.

Но ефесците решили да свършат с претенциите на Херострат с един удар и извършили трагична грешка. Те разпоредили да се забрави Херострат. Да не се споменава името му никъде и никога — да се накаже със забрава човекът, който мечтаел за безсмъртна слава.

Боговете се посмели над мъдрите ефесци. По цяла Йония, в Елада, в Египет, в Персия — навсякъде хората разказвали: „А знаете ли какво невероятно наказание измислили в Ефес за този подпалвач? Сега всички ще го забравят. Никой няма да знае името му. А между впрочем как се казваше той? Херострат? Да, този Херострат непременно ще го забравим.“

И, разбира се, не го забравили. Ефесци решили да построят храма отново. Вторият храм строил архитектът Хейрократ, знаменитият фантазьор, на когото приписват изработването на плана на Александрия — образцовия град на елинския свят, и идеята да се превърне планината Атон в статуя на Александър Македонски със съдина в ръка, от която се излива река.

Този път строителството наистина траело броени години. Заслугата била на отдавна умрелия Херсифрон. Сега нямало гатанки и технически изобретения. Пътят бил утъпкан. Трябвало само да се повтори направеното по-рано. Така и постъпили. В по-големи мащаби, разбира се, отколкото по-рано. Новият храм бил дълъг 109 метра и широк 50. Ограждали го в два реда 127 двадесетметрови колони, при това част от тях били с резба, а барелефите по тях изработил знаменитият скулптор Скопас…

Този храм бил признат за чудо на света, макар че за това звание може би повече основания имал първият, построеният от Херсифрон.

Историята на възстановяването на храма и събитията от следващите години станали предмет на сплетни, клюки и слухове в целия античен свят. Приятелите и недоброжелателите на ефесци кръстосвали словесни копия по площадите…

„След като някой си Херострат изгорил храма, гражданите построили отново друг, по-красив, като събрали за това украшенията на жените, пожертвували собственото си имущество и продали колоните от предишния храм“ — пише Страбон, Информацията му била от доброжелателни източници. А ето че Тимей от Тавромений утвърждавал, както съобщава Артемидор, че „ефесците построили отново храма със средствата, оставени им от персите за съхраняване“. Същият този Артемидор отхвърля гневно подобни подозрения. „Те не са имали по това време никакви пари за съхраняване! — възкликва той. — А ако са имали, то те са изгорели заедно с храма. Ами че след пожара, когато покривът бил разрушен, кой би искал да държи пари под открито небе?“

В разгара на тези събития до Ефес стигнал Александър Македонски. Той умеел да пристига навреме. Като разгледал строителството и желаейки да покаже уважението си към светилището, а едновременно и да спечели политически капитал, Александър веднага предложил да поеме всичките досегашни и бъдещи разходи по строителството при едно условие: в надписа — посвещение да се споменава името му. Положението било деликатно. Как да се откажеш от благотворителността, когато зад нея стоят закалените фаланги на македонците? И любимите жени са без украшения, а и сребърните съдове са продадени на съседите… Трябва да се предполага, че в града се провеждали трескави тайни съвещания — колкото и да е добър македонецът, честта на града е по-скъпа.

И ето че се намерил един хитър и умен гражданин в славния Ефес.

— Александре — казал той. — Не подхожда на бог да издига храмове на други богове.

Усмихнал се пълководецът, повдигнал рамене и отговорил: „Е, както знаете…“

Храмът вътре бил украсен със знаменити статуи, изработени от Праксител и Скопас, но още по-великолепни били картините.

В нашето въображение гръцкото антично изкуство представлява на първо място скулптура, след това архитектура. А ние почти не познаваме гръцката живопис, с изключение на няколко фрески. Но живописта съществувала, била разпространена широко, ценена високо от съвременниците си и ако се вярва на отзивите на ценителите, които не могат да се обвинят в невежество, често пъти е превъзхождала скулптурата. Може да се предположи, че живописта на Елада и Йония, която не е достигнала до наши дни, е една от най-големите и горчиви загуби, които е трябвало да понесе световното изкуство.

За да загладят обидата, нанесена на Александър, ефесците поръчали за храма негов портрет на художника Апелес, който изобразил пълководеца с мълния в ръка, подобно на Зевс. Когато онези, които били заръчали платното, дошли да го приемат, те били толкова поразени от съвършенството на картината и оптическия ефект (изглеждало, че ръката с мълнията се подава от платното), че броили на автора двадесет и пет златни таланта — през следващите двадесет и три века май че нито един художник не е успял да получи такъв хонорар за една картина.

В храма също се намирала и картина, на която Одисей в припадък на безумие впряга вол с кон, и картини, които изобразявали мъже, потънали в размисли, или воин, поставящ меч в ножница, както и други платна…

Изчисленията на архитектите, които построили храма върху блато, излезли точни. Храмът издържал още половин хилядолетие. Римляните много го ценели и с богати дарове допринасяли за славата и богатството му. Известно е, че Вибий Салутарий подарил на храма, по-известен в рамките на римската империя като храм на Диана, много златни и сребърни статуи, които по време на големи празници излагали в театъра за всеобщо разглеждане.

Славата на храма до голяма степен се явила причина за неговата гибел по време на ранното християнство. Ефес дълго си оставал опора на езичниците — Артемида не искала да отстъпва славата и богатството на новия бог. Казват, че ефесци изгонили от града си апостол Павел и неговите последователи. Такива прегрешения не могли да останат ненаказани.

Новият бог изпратил в Ефес готите, които разграбили светилището на Артемида през 263 година. Укрепващото християнство продължавало да ненавижда дори запустелия храм. Проповедници подбуждали тълпи от фанатици против това олицетворение на миналото, но храмът все още си стоял.

Следващият етап от гибелта му настъпил, когато Ефес попаднал под властта на християнска Византия. Започнали да разграбват мраморната му облицовка за разни постройки, бил разглобен покривът и нарушено единството на конструкцията. А като започнали да падат колоните, парчетата им били погълнати от същото блато, което спасявало по-рано храма от загиване. А след още няколко десетилетия под рядката каша и наносите на реката се скрили последните следи от най-красивия храм на Йония. Постепенно било забравено дори мястото, където се е намирал.

На английския археолог Ууд били необходими дълги месеци, за да открие следите на храма. На 31 октомври 1869 година му провървяло. Фундаментът на храма бил напълно разкрит през нашия век. Под тях се намирали следи от храма, изгорен от Херострат.

Руините на Храма днес

http://istorianasveta.eu/pages/posts/xramt-na-artemida-v-efes-772.php

[Hatshepsut]

Микенската цивилизация

Из: "Гръцката цивилизация", Франсоа Шаму. Изд. "Български художник", 1979 г.

Източник:

- http://istorianasveta.eu/pages/posts/mikenskata-civilizacija-1-1000.php
- http://istorianasveta.eu/pages/posts/mikenskata-civilizacija-2-1001.php

През последните години ние станахме свидетели на едно събитие, което имаше голямо значение за изучаването на гръцката история: писмеността, наречена линеар Б, която до този момент си оставаше загадка, бе разчетена през 1953 г. от англичаните Вентрис и Чадуик, а успехите, постигнати оттогава насам, потвърдиха онова, което двамата английски учени бяха установили от самото начало: че транскрибираният на тази писменост език е гръцки. Това откритие има огромно значение може би не толкова поради съдържанието на текстовете, които вече разбираме, колкото поради новите перспективи, които то ни разкрива върху наченките на гръцката цивилизация. Наистина добре известно бе от легендарните предания, събрани в Омировите поеми, от историци и митографи, че индоевропейските народи, предшественици и близки родственици на гърците от героическите времена, са проникнали на полуострова през II хилядолетие пр.н.ера. Според Омир те се наричали ахейци и се предполага, че тяхното име фигурира в някои египетски и хетитски документи. Приписваше им се определяща роля в развитието на т. нар. микенска култура, разкрита при разкопки в континентална Гърция и на много други места в средиземноморския басейн. Но твърде често се изтъкваше сродството на тази цивилизация с онази критска цивилизация, която сър Артър Еванс разкри в началото на века от руините на Кносос в Крит, и се бе наложило убеждението, че между разцвета на микенската култура към XIV—XIII в. и наченките на архаична Гърция през VIII в. е имало рязко и продължително прекъсване. Смяташе се, че тъмният период, който някои наричат „гръцко средновековие", с недостатъчно познатите, но дълбоки сътресения, които прозират в него, разделя два свята — пределинския свят от II хилядолетие, изчезнал през XII в. в последователните вълни на дорийското нахлуване, и гръцкия свят в същинския смисъл на думата, който започва с Омир. Наистина от двадесетина години насам благодарение на многобройните вази, намерени предимно в некрополите на Атика, проучванията на археолозите позволиха да се нюансират тези гледища, като разкриха известна приемственост между микенското и геометричното изкуство от XII—VIII в. пр. н. е. За да се обозначат етапите на този преход, бяха създадени термините „субмикенски" и „протогеометричен", и се установи постепенно една относителна хронология на керамиката. Но учените все още се колебаеха да направят категорични изводи в исторически план и микенците продължаваха да бъдат считани за прагърци.

Именно това толкова общоприето мнение ние трябва да изоставим тук. Като разчетоха за пръв път документите, написани на линеар Б Вентрис и Чадуик доказаха, че микенците са гърци или поне са говорили гръцки, което е същественото за нас, понеже принадлежността към гръцкия свят се проявява преди всичко в езика. Оттогава ние трябваше да приемем, че гръцката история и цивилизация започват не през VIII в., а от момента, когато се появяват първите разчетени текстове, т. е. от средата на II хилядолетие, към края на XV в., ако не и още по-рано. Цялата микенска цивилизация става вече част от гръцката, и то не като въведение към нея, а като първа глава от нейната история, която следователно започва поне 600 години по-рано, отколкото се смяташе преди това. И така, ние вече познаваме гръцкия език от текстове, които датират от XV в. пр. н. е. до наши дни, т. е. от един период, обхващащ над 3500 години — уникално явление, което има първостепенно значение за лингвистите. От друга страна, сега вече виждаме наченките на архаична Гърция не като начало, а като продължение или възраждане, и тази нова перспектива ни позволява да поставим ударението не върху прекъсването, а върху приемствеността. Микенската епоха излиза от рамките на предгръцката епоха, за да влезе в историята, и героите на епоса стават за нас отново хора.

Какво представлява впрочем това писмо, наречено линеар Б, чието разчитане доведе до такива последици? При разкопките в Кносос oт 1900 до 1904 г. сър Артър Еванс извади на бял свят между другите изненадващи предмети и глинени плочки, на които личаха писмени, очевидно не алфабетични знаци. Първото класифициране даде възможност да се разграничат две доста близки, но все пак различни системи от символи с опростен рисунък, които бяха наречени линеар А и линеар Б. Броят на документите с линеар Б, намерени в Кносос, достигна до три хиляди. През 1939 г., малко преди Втората световна война американският учен Карл Блеген, който проучваше терена на един микенски дворец в Пилос в Месения, откри още 600 плочки, написани на линеар Б, към които се прибавиха и други при подновените след войната разкопки; днес те са около хиляда на брой. Най-после английският археолог А. Дж. Б. Уейс и сътрудниците му, възобновявайки през 1950 г. проучванията в Микена, откриха в развалините на къщите, намирали се в съседство с крепостта, около 50 нови документа. Този изследователски материал се обогатява всяка година от непрекъснатите открития.

Микенска табличка с Линеар Б
Национален археологически музей в Атина, No. 7671

Още от самото начало учените положиха големи усилия да разчетат тези документи. Те грижливо ги сравняваха и класираха, но не успяваха да ги дешифрират, понеже не разполагаха с двуезичен текст, който да изиграе онази роля, която надписът от Розета изигра за Шамполион. Бяха принудени да се задоволяват само с налучквания, докато най-после младият английски архитект Майкъл Вентрис, изхождайки от хипотезата, че езикът на линеар Б е гръцки, установи с помощта на сънародника си Джон Чадуик задоволителни еквиваленти и системен метод за транскрибиране. В една статия, излязла през 1953 година в "Journal of Hellenic Studies" и посрещната с огромен интерес, те оповестиха първите си резултати и предложиха тълкувание на 65 от 90-те символа, познати като линеар Б. Оттогава насам, въпреки внезапната смърт на Вентрис в 1956 г., разчитането продължава с жар и упоритост, потвърждавайки в основни черти откритието на преждевременно починалия млад учен.

Линеар Б е графична система, чиито символи в по-голямата си част представляват срички. Наред със знаците, които имат стойност на срички, има и някои идеограми, които изразяват цели думи (човек, жена, жито, колесница, чаша, бронз и пр.). Други символи представляват бройни или мерни единици и накрая цифри. Тези знаци са били издълбавани с острие върху плочки от мека глина, които понякога имат правоъгълна форма, подобна на лист от тетрадка, върху която линиите на писмената вървят отляво надясно и обикновено са разделени една от друга с хоризонтална черта; други плочки са с тясна и продълговата форма и имат място само за един или два реда. Знаците се състоят от няколко черти, които образуват проста фигура. Само идеограмите напомнят понякога доста точно конкретен образ. Цифрите отговарят на десетичната система; освен това има специални знаци за дробите.

Съвсем ясно е, че системата за транскрибиране, която гърците са заимствували от критяните, първоначално не е била създадена за гръцкия език. Действително установяваме, че стойностите, които се дават на различни знаци от силабара, трябва да претърпят някои изменения, за да се получи единна транскрипция на някой гръцки диалект, макар и от много архаичен тип. Така повечето от дифтонгите не се означават като такива, не се прави разлика между дълги и кратки гласни, нито пък между глухи, звучни и аспирирани съгласни, нито между t и r. Например един и същ знак може да се чете ре или phe, друг ще се чете според случая lo или rо. От друга страна, крайните съгласни на всяка сричка, ако има такива, не се отбелязват. По такъв начин гръцката дума elephatitei, означаваща „от слонова кост" (в дателен падеж), се пише на линеар Б e-re-pa-te, a doulos, означаваща „роб" (в именителен падеж), се пише do e-ro.

От тези кратки бележки се вижда какви трудности се явяват при разчитането на въпросните текстове; но с изключение на няколко още неясни знака и някои не много сигурни транскрипции, проучванията, започнали през 1953 г., бележат постоянен напредък и принципът на разчитането, открит от Вентрис, вече не се оспорва; изхождайки от тези текстове, изтъкнати лингвисти вече са се заели да набележат основните линии на „микенската филология". Разбира се, ще трябва да минат години, за да се стигне до пълното разбиране на всички запазени документи. Но още отсега може да се посочат някои от сведенията, които те ни дават.

В микенските плочки не са намерени още нито литературни текстове, нито договори, нито кореспонденция или спогодби между владетели. Досега притежаваме само отделни архивни материали на интендантските служби при дворците в Кносос, Пилос и Микена. Срещаме описи на имущества, продукти, добитък, движими вещи, списъци на чиновници, работници и войници, ведомости за задължения към владетеля или за дарове на божествата. Очевидно тези документи не са били изготвени с трайно предназначение; те са имали чисто практическа роля и са служели само за водене сметките на двореца. Тъкмо затова те ни позволяват да проникнем непосредствено във всекидневието на първия гръцки народ, който срещаме в историята. Научаваме не само какъв език е говорил той, но и узнаваме нещо за обществената му организация. Владетелят управлява своите поданици и своята територия с помощта на чиновници, задължени да поддържат регистрите си в изправност. Данъците в натура попълват запасите на царя с жито, дървено масло, вино, мед, а също и с ароматични треви и подправки,мента, копър, сусам, кориандър, кимион. Стадата, които пасат далеч от двореца, се преброяват. Занаятчиите, свободни хора или роби, работят за господаря: на ковачите се доставя като суровина бронз на слитъци, грънчарите произвеждат различни видове вази, дърводелците и коларите изработват мебели, колесници, колела. Други текстове загатват за движение на войски или за военни действия по море. Най-после в някои се споменават имена на божества, на които се принасяли дарове.

Така пред нас оживява първата гръцка цивилизация в историята не с подробностите на политическите събития, но поне с някои страни на нейната религиозна и обществена организация. По времето, когато ни я разкриват микенските плочки, тя се е била вече установила от векове в басейна на Егейско море. В началото на II хилядолетие пр.н.е., изглежда, първите гърци се разселили в същинска Гърция, тръгвайки от северните области Македония и Тесалия, където били проникнали още преди това. Те се смесили със завареното там население, чиято производителна дейност познаваме от времето на неолита (до към средата на III хилядолетие), а по-късно през т. нар. стара бронзова епоха (приблизително от 2500 до 1900 г.). Пришелците наложили на тия стари жители езика си, индоевропейски език, който впоследствие станал микенският гръцки. Цивилизацията на т. нар. среднобронзова епоха, която продължава от 1900 до 1600 г., е резултат от сливането между завоеватели и заварено население: докато се разпространява новият тип жилище с мегарон, наред с традиционната керамика с „матова украса" се появява и керамика, работена на грънчарско колело и имитираща форми на метални съдове, т. нар. „минойска керамика".

От началото на късната бронзова епоха (около 1600—1100 г.) гърците от континента, които дотогава поддържали връзки предимно със североизточния район на Егейско море и с Цикладите, започнали да влизат все по-често в допир с минойския Крит. Тези връзки имали решаващо значение. Гръцките воини влезли оттогава в съприкосновение с една древна, блестяща и изтънчена цивилизация. През тази епоха Крит бил централизирана държава със столица Кносос*, имаща над 50 000 жители, където царувал богат и могъщ монарх, заобиколен от аристокрация, обичаща дворцовия живот, украсените с фрески дворци, удобните вили, празниците и игрите. Благодарение на мощната флота критската търговия процъфтявала и разнасяла в други земи произведенията на едно самобитно и изящно изкуство. Твърде скоро гърците попаднали под влиянието на тези съседи от юг. След това ги обзело изкушението да отидат и видят отблизо страната, откъдето им идвали толкова богатства; добили склонност към мореплаването и скоро станали опитни майстори в тази област. Ако се придържаме към традиционното тълкуване на археологическите данни от времето на Еванс (съвсем неотдавна обаче поставено под съмнение), гърците стъпили на големия остров към 1450 г. и унищожили минойската държава, като се настанили на нейно място. Тогава именно, от средата на XV в. до към XII в., микенските гърци наложили властта си в басейна на Егейско море и разпространявали своите изделия в твърде обширен район — от Сирия и Египет до Южна Италия и Сицилия. Международната обстановка се оказала благоприятна, понеже двете големи държави, египетската и хетската, били установили помежду си известно равновесие, а градовете на Палестина и Сирия, които ги разделяли и номинално зависели от едната или другата, се радвали на голяма свобода в икономическите си връзки.

Гърците се възползували от това, за да разгърнат своята търговия в тези междинни области — на остров Кипър, където, изглежда, те се настанили здраво от това време нататък, в Угарит (Раз Шамра) на сирийския бряг и в сирийско-палестинския хинтерланд. Троянската война, която наистина се е състояла, както показаха неотдавна публикуваните американски разкопки, към края на XIII в., е един от последните епизоди на тази експанзия, която веднага след това, през XII в., била последвана от дълбок и продължителен упадък.

Този именно период на разцвет от края на XV до края на XIII в. ние трябва да смятаме за първата гръцка цивилизация, която тогава достигнала връхната си точка. Тя е наречена микенска култура и под това име обикновено е позната поради голямото значение на археологическия обект в Микена*, в Арголида, където германецът Шлиман направил през 1876 г. разкопки с изключителни резултати. Смелият изследвач се ръководел от желанието да намери гробницата на Агамемнон. Ако Фортуна не му отредила тази радост, тя му дала много повече, понеже цялата гръцка цивилизация от II хилядолетие, съвършено забравена дотогава, се появила изведнъж из земята на Микена. Един царски некропол със стели, грубо украсени със скулптури, разкрил съкровищата на изкопаните в земята гробове, където заедно с останките на покойниците били намерени оръжия и разкошни накити: диадеми, огърлици, пръстени, гривни, златни пластинки, пришити върху дрехите, златни колани и презрамници за мечове, златни портретни маски, възпроизвеждащи образите на погребаните купи и вази от скъпи метали, инкрустирани саби и мечове с ножници, украсени със златни пулове. Всички тези блестящи предмети са събрани днес в голямата микенска зала на Националния музей в Атина и свидетелствуват за блясъка на гръцката династия, която е владеела Арголида през XVI в. пр. н. ера. Това е в действителност датировката на този некропол, определена въз основа на археологическия материал от разкопките (керамика, предмети от слонова кост и метал).

Наследниците на тази династия през следващия век били погребвани в гробници със съвсем различна форма, които се смятат за едни от най- необикновените творения на Античността. Наричат се толоси по названието, което гърците давали на постройки с кръгъл план. Това са наистина кръгли помещения, издълбани в земята и покрити с коничен купол, изграден от последователни редове грижливо обработени каменни блокове. Влиза се през един непокрит коридор или дромос, който води до монументална, богато украсена врата. Най-забележителната от тези гробници, строена през втората половина на XIV в., носи по традиция името „съкровищница на Атрей" и е вкопана в склона на хълма срещу акропола на Микена. Сводът е запазен непокътнат, но архитектурният декор на входа е унищожен. Внушителните размери на вътрешното пространство (високо над 13 м при диаметър 14,50 м), огромните блокове, които служат за горен праг на вратата (единият от тях тежи над 100 тона), както и качеството на градежа неизменно поразяват посетителя.

Същото удивление предизвиква и начинът на строеж на укрепленията от главния пояс, опасващ акропола. Прочутата „Лъвска порта" със стените и бастиона, които я фланкират, датира от средата на ХІV В. Изградена от огромни блокове, които са устояли на земетръси и на разрушителните действия на хората, тя все още има импозантен вид. Над горния праг голям монолитен релеф от сив камък заема облекчителния триъгълник; той представя „хералдичен" мотив: два лъва, изправени един срещу друг, стъпили с предните си крака на пиедестала на свещен стълб. Този пластичен мотив е заимствуван от критската изобразителна традиция, но на Крит не са намерени произведения на монументалната скулптура и тя трябва да е била характерна за гърците от континента.

Лъвската порта в Микена

Микена е разположена сред планината в дива местност, която наистина възкресява в съзнанието на съвременния човек онези мрачни трагедии, които във въображението на гърците от класическата епоха са сполетели рода на Атридите. В Арголидската равнина, на петнадесетина километра по на юг и само на два километра от морето, върху едно уединено възвишение стърчат други циклопски руини — останките от двореца на Тиринт. Ширината на крепостната стена, размерите на гигантските блокове, от които е изградена тя (с дължина до 3 м), са още по-внушителни, отколкото в Микена. И в Тиринт, както в Микена, крепостта е ограждала дворец, но тук планът е по-добре запазен. В Тиринт именно се появява за пръв път една архитектурна форма, към която гърците ще останат привързани: пропилеите, т. е. монументален вход, при който от двете страни на вратата, отворена в стена, има по едно преддверие с колони. Това решение е приложено и в двата последователни двора на двореца. В дъното на втория двор, заобиколен от останалите три страни с колонади, имало друго, по-обширно преддверие, което е водело през една предна стая до голямата зала. Голямата зала или мегарон с нейните хубави пропорции (около 12x10 м) и четири колони, носещи покрива около централното огнище, е същинското царско обиталище; там се е намирал тронът и там владетелят е възглавявал събрания и угощения. Този тип сграда с колонно преддверие между краищата (или анти) на надлъжните стени, с предна стая и с голяма зала предвестява плана на гръцкия храм: домът на царя ще стане дом на бога.

От всички микенски дворци, чиито останки са разкрити, най-добре е запазен този в Пилос, в Месения, недалеч от известния залив Наварин. От 1952 г. там започна разкопки една американска експедиция.

Приписват го на династията на мъдрия Нестор, когото Омир е прославил в „Илиада". Главната част, където основите все още ясно личат, заема четириъгълна площадка с размери 55 x 30 м; в нейния център отново откриваме мегарона с четирите колони около огнището, пред който са се намирали предната стая и преддверието, водещо към малък вътрешен двор. Около тази главна анфилада се редуват многобройни по-малки помещения — спални, бани, канцеларии, различни складове, където големите делви, в които се пазели хранителните припаси, все още са наредени върху банкета на стената в специално предвидени за тях ниши. В една стая вляво от входа са намерени именно архивите с линеарното писмо Б, които прославиха тези разкопки; плочките от мека глина са се изпекли при пожара на двореца и така като по чудо са се запазили.

И тук, както, в Тиринт и Микена, била предвидена изтънчена украса: под, настлан с гипсови плочи, стени, изписани с фрески, които след внимателно проучване можаха да бъдат задоволително възстановени. От двете страни на трона имало грифони, обърнати лице срещу лице, а до всеки от тях по една лъвска фигура. По-нататък един свирач на лира е седнал върху скала, а пред него се готви да отлети голяма бяла птица. В другите стаи имало изобразени ловни сцени. В Микена мегаронът е бил украсен с батални сцени.

Наистина този начин на градеж, при който основите на стените са от камък, а останалото — от непечени тухли, общите черти на плана с голям брой помещения, разположени около централен двор, и накрая главните декоративни мотиви издават силното влияние на Крит: „минойските" дворци в Кносос, Малия и Фестос са първообразите, по които са строени микенските дворци. Но въпреки очевидната приемственост последните имат свои особени черти, от които най-забележителна е мегаронът. Тази голяма централна зала с предна стая и преддверие с колони е непозната в минойската архитектура. Независимо от това, дали са я заимствували от Мала Азия или сами са я изнамерили, микенците я внедрили в сложния план на критските дворци, но същевременно откриваме у тях стремеж към симетрия и към подчертаване на средната ос, който бил съвършено чужд на архитектите от острова. Също така, заимствувайки от Крит техниката на фреската, те понякога я прилагали, за да представят сюжети — като напр. бойните сцени — различни от онези, които се харесвали на критяните. Така в дворците, крепостите и монументалните си гробници първите гърци са оставили яркия отпечатък на своя самобитен принос в културата, която те възприели от други.

[Hatshepsut]

Същото се отнася и за керамиката, която има толкова голямо значение за изясняване разпространението и хронологията на микенската цивилизация. Дълго време се смяташе, че вазите от последния период на къснобронзовата епоха представляват просто последния, упадъчен стадий в развитието на критската керамика, такава, каквато я наследили занаятчиите от континента. Днес се приема,че микенската керамика заслужава да бъде изследвана отделно както заради изобилието ѝ, така и заради оригиналния ѝ характер. Специалистите са установили репертоара на формите и декоративните мотиви и това проучване е дало възможност тези вази да бъдат хронологично класирани с доста голяма точност. Имало е много центрове на производство: в Арголида, на Родос и Кипър, а също и в Атика, където фината глина и сръчността на местните занаятчии са допринесли за изключителното качество на тамошната продукция.

Микенските грънчари умело са изработвали вази с определени форми: делви с три дръжки, делви, наречени „стременни", с две дръжки, които се свързват в лъжливо устие, докато истинското устие е изместено малко по-надолу; кани за вино с хармонично удължено устие и дръжка, украсена с нервюри, очевидно подражание на метални образци; съдове за смесване на вино с вода, или кратери, с голямо тяло, много широко гърло и елегантно стеснена подставка; купи във форма на чаша с две дръжки, закрепени върху изтънено столче; голям брой малки вази, умалени версии на споменатите форми, от които най-характерна е малката „стременна" ваза с обло тяло. Украсата с черен или червеникав „фирнис" (цветът зависи от разликата в изпичането) е нанесена върху лъскава ангоба в кремав тон. Твърде често тази украса се свежда по същество до повече или по-малко гъсти хоризонтални линии, положени на подходящи места, за да се подчертае формата на вазата с чудно чувство за изящество и ритъм. Върху раменете също се появяват прости мотиви: раковини, мрежи, концентрични криви. В големите вази мотивите, заимствувани от критската керамика, са изпълнени с по-сигурен вкус, но са толкова стилизирани, че понякога е трудно да се разпознае, че са взети от природата. Например кой би могъл да отгатне без помощта на критските образци, че трите гъвкави спирали върху тялото на една кана в същност произлизат от изображението на наутилоса, който вдига три от пипалцата над черупката си, за да му служат като платно? Така го описва Плиний Стари, който се интересувал от чудесата на природата. Така го е възпял и Калимах в една очарователна епиграма: „...Носех се някога върху морските вълни, разгръщайки платна пред повея на зефира. Микенският художник е превърнал изящния образ в чисто графична схема, която следва извивката на вазата с неповторима елегантност.

Делва с три дръжки от периода XIV -XIII в. пр. Хр. , открита на о. Милос
Експонат в Лувъра

Същата декоративна опростеност се среща в мотивите, представящи октопод или пурпурна мида, или в растителните елементи, всички наследени от Крит и всички претворени от изключителния талант на микенските гърци да опростяват рисунъка. Но освен това те са използвали източници на вдъхновение, пренебрегвани от критските им предшественици; като сюжет за украсата на големите вази служат птици и животни, а също и човешката фигура, която дотогава се е срещала само във фреските. Най-вече кратерите предлагат подходяща повърхност за такива сцени, в които се виждат птица, която кълве врата на бик, или колесница с два коня, в която има двама пътника. Често рисунката в тези новаторски произведения е твърде несръчна, но повече от всички други те ни дават възможност да проникнем непосредствено в света на историята, както при известната ваза с микенските воини, или в света на легендата, както при кратера от Енкоми в Кипър, където някои откриват една митологична сцена, отзвук от която се е запазил в „Илиада".

Друг вид ценни документи за изучаване на микенската цивилизация са резбите върху слонова кост. В инвентарните описи, написани на линеар Б, се споменава често за мебели, украсени с релефи от слонова кост, изобразяващи хора или животни. При разкопките са намерени плочки от слонова кост, които биха могли да бъдат част от такива мебели; тяхната традиция се е запазила в гръцкия свят чак до византийската епоха. Така скулптираната фигура на воин или гравираните групи животни, намерени на остров Делос, са произведения, характерни за XIII в. Наред с тях много ковчежета или кутии от слонова кост потвърждават разпространението на една техника от източен произход, към която микенските скулптори са проявявали особено предпочитание. Те са ваяли също кръгли скулптурни фигури, като намерената в Микена група от слонова кост, представяща две седнали жени, които са се прегърнали, и до тях момченце. Божества ли са това, или обикновени смъртни? Наистина не знаем и не можем да дадем сигурно тълкуване. Яркият реализъм, намерил израз в тези произведения, очевидно е близък до реализма, който откриваме в релефа с лъвовете на микенската крепост или в живописната украса на вазите с животински фигури. В своята зора гръцкото изкуство, дори когато заимствува от източната художествена традиция чудовища като грифоните, вече ги вижда със забележителна яснота и ги свежда до мярката на човешките представи.

Плочките с линеар Б, гробниците, крепостите и дворците, керамиката и накрая слоновокостните резби — това са документите, които ни помагат да нахвърлим все още твърде непълната картина на микенската цивилизация. Те ни разкриват един войнствен народ, здраво организиран в независими княжества. Владетелят, който носи омировската титла анакс, обитава богат и укрепен дом и ръководи с помощта на специални чиновници цялостната дейност на социалната общност, начело на която стои той: управлява поземлените имущества, дава работа на занаятчиите, осигурява поддържането на култовете. Войската, с която разполага, е добре въоръжена с бронзови оръжия — копие и меч, шлемове, понякога украсени с глигански зъби или с пъстри пера, кожени ризници с бронзови плочки. Конницата още не е позната, но елитните части се превозват на двуконни колесници. Военна флота охранява търговските кораби и предприема успешни грабителски набези в чужди земи. Пиратството, което се смята за благородно дело, и търговията поставят тези малки държави във връзка с целия егейски свят, от Троя до Крит през Цикладите и бреговете на Мала Азия. Както вече видяхме, очертава се едно силно течение на размяна по посока на източния свят през Родос и Кипър, където се създават трайни микенски колонии. Сирийският бряг, Палестина и Египет купуват гръцки произведения. В замяна те доставят тъкани, злато, слонова кост и подправки. Микенската търговия стига още по- далеч, до Сицилия, Липарските острови, Исхия и особено Тарент, където към 1400 г., изглежда, е била основана търговска фактория от гърци, дошли от Родос. Така първата гръцка експанзия, изхождаща от Пелопонес и същинска Гърция, обхваща още през XIV и XIII в. целия източен басейн на Средиземно море.

Погребална златна маска, известна като "Маската на Агамемнон"
Открита от Хайнрих Шлиман в гробница V в Микена. Датирана към XVI в. пр. Хр.

Този гръцки народ, който си служи така майсторски с търговията и меча, показва необикновена склонност към изкуството. Той е приел богатото и ярко наследство от Крит, което му дава образци и традиционни техники. Но той оплодява това наследство и го преобразява, като му налага своя отпечатък: чувството за величие и могъщество и онова двойнствено, наглед противоречиво качество, което характеризира гръцкото изкуство от самите му наченки — реалистичното виждане и способността за абстракция. Оттук и архитектурното благородство на крепостните стени и гробниците му, съвършените форми на вазите, живият рисунък на релефите, в които дори непохватността на майсторите, още неовладели напълно природните форми, изразява с гениална находчивост първичните сили на живота. Това придава на най-добрите произведения някакво вътрешно напрежение, което и днес още ни вълнува, и не бива да се учудваме, че го намираме и на другия край на веригата — в шедьоврите на византийското изкуство.

Още тези гърци от най-ранната епоха са почитали същите богове, които ще бъдат богове и на далечните им потомци. Разчитането на линеар Б ни даде имената на много божества, на които микенците са правели приношения, и така разкри за наша най-голяма изненада, че повечето от олимпийските богове на класическия пантеон са били вече почитани през II хилядолетие. Нищо не показва по-добре гръцкия характер на жителите на Пилос, Кносос и Микена от това, че срещаме в техните плочки имената на Зевс и Хера, на Посейдон, Атина, Хермес, Артемида и Арес, та дори името на Дионис, за когото се смяташе, че е влязъл много по-късно в кръга на гръцките богове. Гръцкият политеизъм с цялото му богато многообразие се появява още отсега на същите онези места, където по-късно ще се издигат храмове и светилища. Дори не липсват посвещения на „всички богове", обединяващи в общ израз на почитание главните божества (или които ние смятаме за такива) и други, които по-късно ще бъдат повече или по-малко погълнати или засенчени от по-важни божества: така Ениалий, бог на войната, ще стане епитет на Арес; Пеан, бог на медицината, ще се отъждестви с Аполон; Ейлейтюя, богиня на раждането, дъщеря на Зевс и Хера, е била тясно свързвана с майка си, а героинята Ифимедия е била обичана от Посейдон. На тези различни богове и богини служат жреци и жрици, които понякога имат същите названия — например „ключар", — които ще им бъдат дадени по-късно от гърците на класическата епоха.

Твърде възможно е, но не е безусловно доказано, че тези божества, индивидуализирани от имената, с които ние сме свикнали, са били вече виждани от микенците в техния човекоподобен облик. На прочутия саркофаг от Агия Триада, върху който към началото на XIV в. са изобразени едно до друго „минойски" възпоминания и „микенски" сцени, се вижда релефно изображение на божество с човешки образ, на което се поднасят приношения. Ако слоновокостната група с двете жени и детето, намерена в Микена, не е със сигурност религиозно изображение, то поне има основание да се разпознае образът на Аполон Алазиотас, богът на Аласия (античното име на Кипър), в любопитната бронзова статуетка с шлем с дълги рога, която неотдавна беше открита в Енкоми на Кипър, в едно светилище, свързано с голяма сграда. Тя е първообразът на цялата по-сетнешна гръцка скулптура.

Как тази толкова жизнеспособна цивилизация, този тъй предприемчив народ, това общество, наглед създадено върху толкова здрави основи, са могли да рухнат тъй бързо през XII век? Доскоро се позоваваха на дорийското нашествие, за да обяснят унищожаването на микенския свят и дълбокия упадък, който характеризира периода между XII и X век. Дорийците били гърци на по-ниско стъпало на развитие, които, идвайки от планинските области на северозападната част на полуострова, завладели малко по малко Средна Гърция, по-голямата част от Пелопонес и накрая островите в южната част на Егейско море и самия Крит, придвижвайки се продължително и бавно в течение на целия XI в. и на част от X век. Понеже това проникване е било придружено от големи промени в бита, следствие от използването на желязото, учените естествено бяха склонни да обясняват сътресението, унищожило микенската цивилизация, с идването на по-суровите и по-добре въоръжени северни завоеватели.

Днес тези наложили се от дълго време схващания са много оспорвани. По-точното проучване на микенските центрове не оставя впечатление за такова масово и пълно разрушение, за такъв пълен разрив с миналото, какъвто отначало смятаха, че виждат там. Изглежда, че упадъкът е протекъл на етапи и несигурността е растяла постепенно, предизвиквайки последователното изоставяне на по-слабо защитените области. Появата на желязото и на новия начин на погребение чрез изгаряне, който започнал да измества заравянето, без съмнение предхождат идването на дорийските племена. Затова сме склонни вече да придаваме на дорийците по-малко значение като непосредствена причина за едно явление, което трябва да е започнало преди тяхното идване.

Сребърен ритон във формата на бича глава
Национален археологически музей, Атина

Изглежда, че едно обяснение, предложено неотдавна, отговаря доста добре на фактите. През XIII и XII в. целият Близък изток около Източното Средиземноморие е бил арена на твърде сложни миграции. За тях знаем от египетски документи, в които многократно се говори за нападения, извършвани от „морските народи" — разнородна коалиция, в която сигурно са участвува ли и гръцки контингенти. Тези нахлувания, първоначално отблъсквани, а после отчасти успешни, нарушили сериозно политическото равновесие в Близкия изток. Хетската държава рухнала. Египет се прибрал в областта на Нилската делта, изоставяйки азиатските си владения. Развитието на пиратството унищожило условията, които благоприятствували за търговията в източния басейн на Средиземно море. Микенците, които били пряко заинтересувани в тази търговия, пострадали твърде осезателно от нейното замиране. Скоро те се оказали откъснати от източните си партньори и принудени да се задоволяват само с ресурсите на собствената си земя. Тя никога не е била особено богата и не е могла да дава продукти, достатъчни за едно многобройно и привикнало на благоденствие население. Именно тогава, притиснати от нуждата, микенските царства трябва да са се обърнали едно срещу друго в редица междуособни войни, които довели последователно до частичното унищожение и после до пълната разруха на повечето от тях. С това се обяснява бързият упадък на тази култура, която накрая забравила дори източниците, от които се подхранвала, и някогашните си богатства, включително употребата на писмото линеар Б, и която загубила всякаква способност за обновяване поради повтарянето на все едни и същи, станали вече безплодни формули. И така, дорийците, които се настанили в голяма част от гръцките земи, намерили тук не някаква цивилизация в пълния ѝ разцвет, която те брутално смазали, а една замираща култура и едно западащо общество. Тяхното идване трябва да е ускорило общото обедняване на Гърция и предизвикало изселване към по-богатите земи на малоазийския бряг, където елинизмът по-късно се издигнал отново до някогашната си сила и блясък. Връзките с външния свят били възстановени едва през IX в. и същинска Гърция, отново в състояние да се обогатява от досега си с Изтока, започнала малко по малко да се съживява.