Българска култура и духовност > История

За Паисий Хилендарски и неговата История

<< < (5/5)

Siegfried:
https://sites.google.com/site/runiistoriaii/istoria-slavanoblgarska-ili-slavnoblgarska

"История славянобългарска"
или
"История славънобългарска"

 
„ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, ЦАРЕ И СВЕТИИ И ЗА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ДЕЯНИЯ И СЪБИТИЯ. СЪБРА И НАРЕДИ ПАИСИЙ ЙЕРОМОНАХ, КОЙТО ЖИВЕЕШЕ В СВЕТА ГОРА АТОНСКА И БЕШЕ ДОШЪЛ ТАМ ОТ САМОКОВСКАТА ЕПАРХИЯ В 1745 ГОДИНА. А СЪБРА ТАЗИ ИСТОРИЯ В 1762 ГОДИНА ЗА ПОЛЗА НА БЪЛГАРСКИЯ РОД”.
Йорд. Иванов, София, 1914
Това е свободния превод на проф. Иванов, който тактично избягва както виждате да дава трактовки на съмнителни изписи и просто прескача първата съставка „славе/славъ”.
Нека разгледаме калиграфията на първите две думи от този текст: https://docs.google.com/viewer?a=v&pid=sites&srcid=ZGVmYXVsdGRvbWFpbnxydW5peWlzdG9yaWFib3ptYW58Z3g6YjdmMjhkN2UyYjEwZWFi&pli=1
  В България се шири повсеместно „научната” формулировка, че „това”  се чете на новобългарски, като „история славянобългарска”. Току  всеки проходил и прописал „учен” или просто първокурсник, първата му работа е да види какво казва и пише шефа и започне да папагалничи след него, една много удобна стратегия за издигане в „научната” йерархия и за вземане на изпити, но абсолютно противопоказна, като лична умствена дедукция. Ние смятаме, че пише друго и ще изложим основанията си по няколко пункта от надписа.
 
1.       В първата дума „история” се наблюдават следните разминавания от старобългарските калиграфии на буквите:
 1.1.             Първата „И” не е старобългарско „и”, а староруско. Старобългарската графема е „Н”, каквато очевидно не е наличната в изписа.
1.2.            Третата графема е „Т”. Тя нито е староруска (ето един лист със староруската азбука  http://otvet.mail.ru/question/15696362/  ),  нито старобългарска. Прилича на ръкописно m от латинския  алфавит.
1.3.            Последната графема, която трябва да е „Я” , по изпис прилича комбинация на старобългарското „йен” и „я”.
 2.      От наличните 7 графеми в разглежданата дума „история”, само 3  (с, о, р) имат старобългарски изпис.  Останалите са или русизми или Паисиеви „разработки” на графемите. Това не може да не се има пред вид, когато се разглежда този паметник, защото ако изхождаме само от калиграфията, то това е староруски паметник,  съждение което противоречи на целият подтекст на „Паисиевата история” (ИС).
 3.      Втората дума е спорната съставка „славе/славъ”от сложната дума „славе(ъ)ноболгарская”. Да се извежда някаква „славянобългарска” народност, от текст, който със всички средства се старае да утвърди именно „болгарското/българското” име и народност е меко казано недоразумение.
4.      Как се постига тази цел, да се вмени „славян-ското/ството” в Паисиевата история ?. Това става по няколко начина.
 
4.1.            Първият е примитивният – представя се без никакви съображения, че Паисий бил написал „славянобългарска” и това се отпечатва във всички издания на сателитната държава, която не трябва да забравя „славянството” си, което се изразява най-вече с теманета към Империята „Освободителка”.
 
4.2.           Вторият е разбирането на пета графема от изписа на „славе/ъноболгарская”, като „етъ”, т.е. като новобългарското ударено „Е” преди реформата.
 5.      Ето и нашите съображения, че тази  графема, не може да бъде „етъ”, а е голям „йеръ” (Ъ), тъй като този изпис не може да бъде отнесен към нито една азбука.
5.1.             Рисунката която съм приложил е възстановена калиграфия в уголемен вид на въпросната Паисиева графема.
  Тя съдържа:
5.1.1.       С червено е така наречената „паерчица”. Това е извънредно важен омекчителен знак за старобългарската фонетика. Тя означава омекчено (палатизирано) учленение на гласната над която стои или край която стои. В нашият случай имаме паерчица край „В” но в по голямата си част, провиснала към Ъ. Тази паерчица указва изчезваща ерова гласна Ъ. В нашият случай указва изчезване на еровата след В – славъно стрб. славно новобългарски, дъва, стрб., два, новб. и т.н. Разбира се, това изчезване по-точно касае среднобългарския, но такива разчленителни класификации на езика в момента не променят въпроса.
5.1.2.      Със синьо е мястото, където са се докоснали двата изписа на Ъ и на „паерчицата”, и с течение на времето са се разляли и са се слели.
5.1.3.      Посоката на изписване на паерчицата е от ляво-надясно, отгоре-надолу и съвсем ясно се вижда, че траекторията и няма нищо общо нито с хоризонталната черта на Ъ, нито с вертикала надолу към „коремчето”, като го подминава.
5.1.4.      Очевидно Паисий е мислил като пише и се е затруднил при палатизираното Ъ, т.е. той е пишел собствените си разсъждения и освен това не е бил обучаван  в „четмо и писмо” по собствените му думи. Ето защо е изписал първо паерчицата и след това поради липса на място е слязъл под линията на изречението при изписа на Ъ. По нататък в текста обаче повече не се занимава с „паерчици” и „предихания” и си пише Ъ без никакви украшения за фонетично правдоподобие..
 
6.      Лингвинистични съображения.
6.1.Съставната „славъно” (славънъ, славъна) не може да бъде думата „славено” по най-простата причина – такава дума НЯМА в старобългарския език.
6.2. Съществува думата словенинъ м.р., словене мн.м., но това очевидно не е изписаната дума, поради ясно изписаното А, от „славъно”.
 
7.      Историографски съображения.
 
7.1.             Паисиевата история е залегнала в основите на българщината не поради блестящата си грамотност и изискана реч, не поради неповторима калиграфия и блестящи метафори, не поради праводоподобно и доказано излагане на историята. Тя не притежава нито едно качество от гореизброените. Тя полага основите на новата българска реалност САМО  ЧРЕЗ  своето патриотично съдържание, акцентуващо върху болгарската народност и нейните права сред останалите народи,  вече утвърдени народности в Европа.
7.2.            Ето поради тази текстологична и смислова насоченост на Паисиевата история, вменяването и прикачването на паразитни и разсейващи основната линия на повествованието „славеянски” измислици  е не само неразбиране на същността на Паисиевата история (за калиграфията вече говорих), то е фундаментално неразбиране на пътя на българската история и пътя на българската народност през вековете.
 
Попгладичов препис на История славянобългарска от 1809 г., Държавен архив – Велико Търново
 
    Дори горните разсъждения да са погрешни и "Поп Гладичовият" препис да е точно предаване на Паисиево ѣ , чрез  €, то припознаването на € с Я си остава фриволност или пресметната манипулация. Тази политическа по същество маневра не може да се оправдае нито с "ятовата граница", нито със смислова аналогичност.  От тук нататък започва папагалниченето и никой даже и не поглежда какво и как е писал Паисий, а  всеки следващ  новоизлюпен учен в люпилнята на сателитната държава перефразира научният корифей, който си е избрал  без да погледне Зографската история. Така на Отеца Паисий се преписват неща, които ТОЙ НИКОГА НЕ Е ПИСАЛ.
 

Петкан:
Черковнославянската писмена норма не е отделен,
обособен език, а е руски вариант на старобългарския
език.
Приемствеността между старобългарския и
новобългарския книжовен език е директна- когато се
осъществява чрез запазените книжовни огнища из
българските земи- и косвена- когато се
осъществява чрез черковнославянски.
Като структурно-нормативен вариант
на старобългарски език черковно-
славянски играе роля на съединително
звено между старобългарски и ново-
български и е част от историята на
българския език
Черковнославянски допринася за възстановяване в
новобългарския език на развитата лексикална и
граматична система на старобългарския език,
обогатена и на руска почва, и по този начин улеснява
функционално-стилистичното развитие на
новобългарския език.
Черковнославянското влияние характеризира
езиковата практика (макар и в неравномерна степен)
на всички български книжовници и писатели по време
на Възраждането – както най-ранните, така и по-
късните: Паисий, Софроний Врачански, Й. Кърчовски,
К. Пейчинович, Н. Рилски, Н. Бозвели, В. Друмев, Р.Жинзифов, П. Р. Славейков и др.

Hatshepsut:

--- Цитат на: Петкан в Януари 27, 2016, 22:34:49 --- Черковнославянската писмена норма не е отделен,
обособен език, а е руски вариант на старобългарския
език.
Приемствеността между старобългарския и
новобългарския книжовен език е директна- когато се
осъществява чрез запазените книжовни огнища из
българските земи- и косвена- когато се
осъществява чрез черковнославянски.
Като структурно-нормативен вариант
на старобългарски език черковно-
славянски играе роля на съединително
звено между старобългарски и ново-
български и е част от историята на
българския език
Черковнославянски допринася за възстановяване в
новобългарския език на развитата лексикална и
граматична система на старобългарския език,
обогатена и на руска почва, и по този начин улеснява
функционално-стилистичното развитие на
новобългарския език.
Черковнославянското влияние характеризира
езиковата практика (макар и в неравномерна степен)
на всички български книжовници и писатели по време
на Възраждането – както най-ранните, така и по-
късните: Паисий, Софроний Врачански, Й. Кърчовски,
К. Пейчинович, Н. Рилски, Н. Бозвели, В. Друмев, Р.Жинзифов, П. Р. Славейков и др.

--- Край на цитат ---

Честно казано, не съм очаквал да прочета подобна апология на "църковно-славянския" език...
За мен това е един измислен език, който отдавна би изчезнал в небитието, ако не се поддържаше на изкуствено дишане от поповете  :sad-1:
Никак не споделям мнението на автора на цитирания от мен текст, защото според него излиза, че ние българите сме непълноценен народ и е било необходимо да се намесят руснаците, за да еволюира нашият език от старобългарски към новобългарски... Убеден съм, че и без "църковно-славянския" език нашият език щеше да се развие точно по същия начин и в това направление - към аналитична структура и изчистена фонетика, без носови звуци, а по отношение на правописа - към премахване на специфичните гръцки букви от нашата азбука.
Междувпрочем, още през ХII-ХIII век е започнало отпадането на някои от падежите в старобългарския език и това е станало  очевидно без намесата на руснаците  :smile-1: 

Hatshepsut:
За Нуждата От Паисий
За да добием представа за мащаба на Паисиевото дело, е необходимо правилно да го разположим във времето и да видим в каква среда то е осъществено. Трябва да имаме предвид, че през 1762 г., когато е написана „История славянобългарска”, модерния просветен национализъм е все още непопулярно за Европа и света явление. Великата френска буржоазна революция от 1789 г. е историческото събитие с най-радикален характер, чийто юридически последици са замяната на легитимното право на монарха с правото на народа. С “Декларацията за правата на човека и гражданина” от август 1789 г. във Франция суверенитетът преминава от личността на владетеля към народа като правен субект. В същото време се поставя изискването всички членове на нацията да имат равни права, които да са не само граждански, но и човешки (от лозунга „Свобода, равенства, братство”), а не както е в републиките от древността – политически права да имат само „гражданите”, т. е. свободните хора, но не и робите. От 4-ти юли 1776 г. пък е “Декларацията за независимостта”, подписана от 13 щата, с която се провъзгласява държавно-творческата воля в Новия свят. И двете коментирани събития следват хронологически с по няколко години написването на „История славянобългарска”. С тези две по-късни от „История славянобългарска” събития се слага началото на легитимацията на национализма, на появата на националната държава в международното право с всички произтичащи от този факт последици – кодификацията на националните езици, създаването на национална история, националното образование, националното здравеопазване, националните паметници и символи и пр.

Да видим какви са властовите тенденции в Стария свят от онова време!

В Европа на мода е абсолютизма. Политическата карта е поделена основно между няколко империи, в които властта почива на божественото право на нейните владетели. Не съществува юридическо разделение на властите, т.е. правомощията на владетеля са законово ограничени. Именно такова е положението в българските земи, които са под османска власт. Така е в Руската и в Свещената римска (Австрия/Австро-Унгария) империя. Германия и Италия все още на са станали независими държави.
Колко бавно се е развивало националното чувство сред хората в Европа, можем да отсъдим от следната случка, датираща от почти век след написването на Паисиевата история. През 1861 г., след обединението на Италия и провъзгласяването на Италианското кралство, италианският крал Виктор Емануил II се обръща към прочутия революционер Джузепе Гарибалди с думите: „Направихме Италия, сега да направим и италианците.”

Тези бързи щрихи служат за ориентир в смутното време на Европа, когато все още народът/нацията в отделните политически единици (държави/империи) няма своята категорична идеологическа обусловеност. Народът, независимо дали е български, гръцки, германски, италиански и пр., няма своето демократично представителство и своите институции такива, каквито ги има днес. Общо приемливо за онова време е историята на света да се твори от монарсите по даденото им от Бога право. Европа е в епохата на феодализма. Историята се пише и разказва не от гледна точка на отделните народи, а от гледна точка на библейските представи за случващото се от Сътворението на света насетне.

Могъщите владетели в Европа през XVIII в., времето, в което живее и твори Паисий Хилендарски, често имат назадничави представи за бъдещото развитие на света, нямали далновидността да усетят близката поява на нациите и националните държави, като често игнорирали патриотичните тежнения сред поданиците си. Ето един красноречив пример:

В писмо от 10-ти септември 1782 г. (21 г. след написването на Паисиевата история) руската императрица Екатерина Велика предлагала на императора на Свещената римска империя Йозеф II едно прекрояване на картата на Европейския югоизток (поделяне на османското наследство), наречено с името „Гръцки проект”. Предвиждало се на територията на България, Северна Гърция и части от Сърбия да бъде възстановена Византийската империя, начело с император Константин Павлович, внук на императрицата. На територията на Влашко, Молдова и Бесарабия пък трябвало да възникне кралство Дакия и пр.
Вижда се, че няма никакво значение за имперските интереси на Великите сили какви са желанията на малките народи. Неосъщественият “гръцки” проект е красноречив пример за това, как Великите сили можели да не взимат под внимание народностното самоопределение, когато уговарят своите стратегически планове. За да се дава отпор на подобни идеи, за да могат народите сами да бъдат господари на съдбите си, е трябвало, на първо място и преди всичко друго, всеки един народ да има в редиците си книжовници патриоти като Паисий Хилендарски. Така че нека сме наясно – Паисий Хилендарски със своя патриотичен дух и своето дело е изпреварил с няколко десетилетие времето си
Берлинския конгрес (1878 г.) си схожда донякъде с „Гръцкия проект” на Екатерина Велика. През 1878 г. концертът на Великите сили постановява да няма единна политическа територия за българската нация, въпреки числеността на жертвите на българи и руси в Руско-турската освободителна война, а се дава началото на една абсолютна изкуствена от гледна точка на историческата функционалност единица, каквато е Източна Румелия.
Отново да се подчертае; за да няма подобия на „Гръцкия проект” на Екатерина Велика, за да няма проекти като Източна Румелия, целящи политическо разкъсване на българската нация, са били необходими хора като Паисий. Но Паисий е първият от дългата поредица такива личности, така че трябва да му се отдава честта на Първи.

Паисий е човек със скромни претенции, чието дело говори за личността му много повече, отколкото социалното му потекло. Ето как непринудено изразява себе си в “История славянобългарска”: „Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах — това презрях поради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно — написах речи и думи. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.”

Какви са мотивите му за написването на произведението на живота му, научаваме отново в текста: “Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят. Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език. А за вас, които обичате да знаете и слушате своя род и език, написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики.”

„Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос.”

И още: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история.”

Патриотичното чувство при Паисий достига ненадминати до тогава в българската литература и българската историография величини:

„От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история.”

Паисий е особено полемичен с всеки, осмелил се да хули или да се присмива на българския род, като е непримирим най-вече към родоотстъпниците и отцеругателите:

„Или се срамуваш от своя род и език пред учените и търговците и славните на земята, защото българите са прости и няма от тях много търговци и грамотни, и вещи, и знаменити на земята в днешно време, но повечето от тях са прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии? Аз ще ти отговоря накратко за това. От Адама до Давида и праведния Йоаким, Йосиф годеник (на Света Богородица), колкото праведни и свети пророци и патриарси имаше и се нарекоха велики на земята и пред Бога, никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек, както сегашните хитреци, които ти имаш на почит и им се чудиш и се влачиш по техния език и обичай. Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати с добитък и земни плодове, и били прости и незлобливи на земята. И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф. Виж как Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни, и овчари, и орачи, оставяш своя род и език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай.”

Критиката може да оценява Паисиевото дело от различни ъгли (фактологическа правдивост, стилистика, езикови особености и пр.), но за голямата част от българите важното в неговата „История..” е това, че е първото произведение от новата българска литература, което възпитава в патриотизъм: „Не от гледището на историческата наука трябва да ценим „Славянобългарската история”, не в истинността на историческите данни трябва да дирим значението й, а в измислиците, които съдържа – главно нейните патриотически тенденции. Ако Паисий беше написал една научна история, тя не би имала за нашето Възраждане онова значение, което имат неговите измислици и преиначавания на историческите факти.”

Нуждата от Паисий за българския народ е прозряна още от Боян Пенев преди около 100 г. Може само да си припомним някои от критическите оценки. “Пряката задача на Паисия е да пробуди у българския народ съзнание за свой език, своя българска земя, да му внуши, че е имал свое бляскаво историческо минало, което му дава право да се мери с гърци и сърби. Нещо повече – да се поставя в много отношения над тях. Това са основните елементи на онова съзнание, що е пробуждал у еднородците си Паисий. Като главни атрибути на народността той изтъква езика, земята и миналото.”

„В историята на нашето Възраждане Паисий е първата крупна личност, която се явява с ясно определено съзнание за народността, към която принадлежи, за духовното съзнание, в което се намира тая народност, и за средствата, чрез които тя трябва да се пробуди.”

Нека да приключим с обобщението: “От безличния и бездушен роб, той е искал да създаде българин, домогвал се е да начертае в съзнанието на поколенията пътищата на бъдещето. Тук именно е най-големият му подвиг, който изглежда някак странен, необикновен, дори невероятен за онова тъмно робско време”.

http://bulgarkamagazine.com/

Hatshepsut:
Чуйте "Историята" на Паисий Хилендарски в този сайт:

http://istoriata.bg/home.html


--- Цитат ---В прастари времена, преди да се появят буквите, всичкото познание за света се е пазило само в паметта на хората и се е предавало единствено на глас, от човек на човека. По-сетне те изобретили писмената и започнали да улавят и запечатват словото първом върху камъни, после върху кожи и папируси, а най-сетне – върху книга. И малко по малко превърнали книгата в съкровище, където събирали най-ценното от себе си. Но като имали книгите, хората не престанали да си разказват истории един на друг. Те започнали да си говорят и за това, дето било писано в книгите, и дори се събирали да си четат книги на глас. Така и тази историйца е преписвана и четена пред мнозина на свещ, в манастирски килии и по къщи. И 250 години е опазена, та не се е погубила. Така и ние решихме, подир всичките знайни и назнайни преписи на тая книжица, да наредим и нашия – с глас и писано слово. И да го предоставим, любезни читателю и слушателю, пред твоя съд и за твоя полза. Ако ти хареса, кажи и на други! Ако ли не, прости ни!
--- Край на цитат ---

Навигация

[0] Списък на темите

[*] Предходна страница

Премини на пълна версия