Българска култура и духовност > Православие

Православните църкви са мисионерски полета

(1/1)

Division:
    Проф. Р. Шнайдер: Православните църкви са мисионерски полета      
Автор Пламен Сивов   


Проф. Ричард Шнайдер е историк, с научни степени от университетите Принстън и Дармут. Преподава в университета в Йорк, Канада, както и в Православната семинария Св. Владимир в Ню Йорк, САЩ. Научните му занимания са в областта на иконологията, семиотиката, иконоборческите спорове и историята на християнското изкуство. Интервюто е взето по време на участието на проф. Шнайдер в международната богословска конференция „Църквата и обществените очаквания” на 5.11.2006 г. във Велико Търново.

Пълният текст на интервюто ще бъде публикуван в следващия брой на списание Мирна, посветен на православното свидетелство в съвременния свят.

Кажете няколко думи за себе си – за преподавателската си работа, за личната си история във вярата.

Преподавателската ми работа е интересна с това, че я върша в три различни ситуации: първо, преподавам църковна история в светски университет. Второ, преподавам православно богословие в богословски факултет, който е икуменически – представлява консорциум от седем различни богословски факултета  от различни изповедания – именно там, в диалог с всички останали, отговарям за програма за православно богословие. И трето, преподавам иконология в православно учебно заведение – семинарията Св. Владимир в Ню Йорк. Това са три различни в културно отношение ситуации и във всяка от тях се опитвам да предам на студентите си, че християнството има смисъл.

Личната ми история е малко сложна. Роден съм в САЩ в семейство на емигранти, които са дошли в тази страна след Първата световна война. До двадесетата си година растях като ортодоксален евреин. Учейки история, се занимавах много с изследване на християнството, но това бяха академични занимания по история. Един ден Христос ме призова и в един миг вече бях християнин. По това време знаех много малко за Православието; обръщането ми беше опитност на „новороден християнин” – то се случи по времето на Втория Ватикански събор (1963 г.), а повечето от колегите и приятелите ми тогава бяха католически свещеници. Станах католик. Тогава смятах, че това е бъдещето на Църквата. И така, 20 години формално принадлежах към Римокатолическата църква, но поне през 15 от тях смятам, че съм бил практикуващ православен. Намерих Православието, след като срещнах съпругата си и много скоро започнах да виждам поетиката, красотата на Православието. В същото време осъзнах, че имам определени богословски трудности, свързани със съвременната католическа догматика. Изобщо, влизането ми в Православието беше постепенно, резултат на еволюция. През последните 25 години съм пасом на Православната църква в Америка (ПЦА).

Вие преподавате иконология. Този термин не е много известен у нас. В книгите, които се издават тук, се говори за богословие на иконата, за иконография... Предполагам, че науката „иконология” касае обяснението на символиката на образите?...

Да, това е началото на тази наука. В историята на изкуството този термин касае именно това. Фундаменталната идея е, че образите са текст, който в анализа се свързва с устния текст и когато поставим един до друг тези два текста – визуалния и устния, се оказва, че в тяхното съчетаване изплува смисъл; обикновено много символичен. Взех този термин и го приложих в богословски контекст, за да достигна във визуалната област, в иконографията, до еквивалента на онова, което о. Александър Шмеман направи в областта на богослужението, на литургията. Той виждаше богослужението като глас на богословието, даващ форма на онова, в което вярваме. Така аз се отнасям с визуалните аспекти на нашата вяра. В много отношения резултатите са важни; визуалният аспект на нашата вяра говори на абсолютно всеки по всяко време. Това не е мистично, тайно, отвъдно изкуство. Точно както о. Шмеман разглеждаше богослужението, този визуален аспект е основната рамка, или оградата, в която се случва животът ни. Ние живеем в свят на култура; свят, който включва обществото, семейството, политиката, намирането и готвенето на храна, яденето... Вътре в този свят на култура ние търсим смисъл. Двете опитности, които дават на православните най-добрата рамка за търсене на смисъл, са богослужението и визуалната опитност.

Иконологията следователно включва всичко, което принадлежи на визуалната ни култура. Затова и не говоря само за иконографията, за съдържанието на изображенията. Тук влиза и визуалният аспект на богослужението. По време на Литургията ние сме облечени по определен начин, движим се в храма от едно място на друго. Ако стесним пределно всичко това, иконологията ще бъде търсенето на истинския образ на Христа – а до него ще стигнем, когато аз погледна към тебе, и ти – към мен. С тебе се гледаме и виждаме в един друг Лика на Христос. Често казвам на моите студенти: ако искат да видят истинска икона, да погледнат в огледалото. Това е иконологията.

Споменахте, че преподавате и в светски университет. Какво се опитвате да преодолявате, когато общувате с невярващи, светски хора?

В светския университет преподавам както иконология, така и църковна история. В светските условия – и това е твърде интересно – повечето от студентите ми са имали християнско детство и са загубили вярата си някъде по пътя. Често чувам от тях този тъжен коментар: църквата ги е образовала до осемгодишна възраст, а след това се е отнасяла с тях като с осемгодишни дори и след като са пораснали. Това е много точен, безмилостен коментар. Днес това са младежи, които искат да знаят. Те не са враждебни; те просто искат някакво разбиране. Но: те искат разбиране, което да не е привилегировано. Те не понасят изявления от рода на „Понеже говоря от името на Църквата, следователно говоря истината”. Те искат да използват всичко онова, което научават в университета и питат дали е възможно да мислят истината на Църквата именно по този начин; и дали това отслабва истината на Църквата, или не. Най-голяма пречка за тях е пълното невежество по отношение на основни факти за църквата и историята на религията. Невежество по отношение на Писанието, общо невежество в областта на историята и специфично невежество в областта на църковната история; невежество по отношение на визуалната култура на Църквата. Трябва да преподавам всичко това. И ако тези младежи изобщо имат някакво религиозно чувство, то е на детско равнище – изпразнено от мисъл, от съдържание; повечето от тях са престанали да имат религиозен опит много отдавна, ако изобщо са го имали. За мен това е предизвикателство като преподавател, защото трябва не просто да им дам някаква информация, а да се опитам да ги накарам да разберат; да бъдат смислени. При това се опитвам да правя това в светска институция. Затова и не мога да използвам вярата като аргумент. Но понеже учим църковна история, им казвам: не можете да учите църковна история, ако не взимате вярата насериозно. Вярата – това са вашите данни. Църковната история няма никакъв смисъл, ако не разбирате вярата. Вярата прави църковната история да се случва. Затова и вярата трябва да присъства в нашите дискусии. Не спорим „за” или „против” вярата. Тя просто съществува. Само по този начин студентите могат да бъдат отворени на най-дълбоко ниво за реалността на вярата, без да е небходимо да заемат защитни позиции. Обичам това предизвикателство.

От друга страна, в семинарията, където учениците идват, защото имат вяра, или пък са станали християни преди шест месеца и сега всички искат да станат свещеници – там проблемът е точно обратният. Налага ми се да уча тези студенти да приемат насериозно критичното мислене; да приемат насериозно света. Да започнат да приемат, че културата има значение. Да разберат, че ако ще стават православни евангелизатори, проповедници на евангелието, те няма да се занимават с богословски абстракции, научени в семинарията, а с реални човешки съдби. И че иконата на Христос не е някаква по-особена картина на стената, с характерни черти и достойнства. Икона на Христос е и беднякът на улицата, който е загубил живота си и ние трябва да му помогнем да си го върне.

Светският университет и семинарията са двете страни на една и съща монета.

Като говорим за погубени животи, ще се съгласите ли с твърдението, че най-големите циници са резултат от погрешно религиозно образование?
Определено. Историята е пълна с такива примери.

Вие сте член на ПЦА. Тук следим развитията в САЩ, наскоро прочетохме превода на писмото на о. Тома Хопко и макар, че сте географски далеч от нас, хората тук намират доста допирни точки – ние все още търсим нашия о. Хопко, който авторитетно да повдигне фундаментални въпроси за отчетността, църковната политика и поведението на църковното ръководство. От етапа на критиката към етапа на визията – къде се разполага днес ПЦА като колективен разум?

Аз не съм просто член на ПЦА, а представлявам Канада в Съвета на тази църква. Ще ви кажа каквото мога по този въпрос. Отказвам обаче да говоря за клюкарския аспект на нашата ситуация. Затова нека отсега да направя тази уговорка: църквата, която Христос призова към битие, подлежи на отчетност. И тя отговаря пред Него. Тези, които се провалят, са хората.

Именно това предизвиква нашия смут. Лично аз смятам, че ПЦА е много добра поместна църква. Именно затова провалът на хората се превръща в голяма трагедия. При нас имаше силен момент на пробуждане; една от причините за това е писмото на о. Хопко. По мое мнение, сегашното управление и бъдещото управление на ПЦА е в доста добра форма. Без да навлизам в детайли, ще кажа само, че за това мое убеждение има много доказателства – всички аспекти на църковната дейност при нас вече са публично достояние, всичко е публикувано в Интернет; погледнете например документа, наречен „Най-добри практики”. В миналото имахме едно много лошо управление. Но това не е достатъчен повод някои хора да възприемат една крайна позиция, един краен език и да произнесат прибързани присъди. Тази страна на целия процес показва страсти в действие, но не и ясна преценка.

Желанието да накажеш другия се превърна в похот. Хората си казват „Не мога да си представя, че аз имам нещо общо с тази работа, следователно, някой друг е отговорен и аз ще го докажа, като го изоблича”. Това е най-лошата страна от човешката природа – поривът „Разпни го!”. Това не е християнско. Евангелието изрично ни казва да не правим така. От нас не се очаква да призоваваме към наказание и отмъщение, а към изкупление, покаяние и помирение. Коя е притчата, която си припомняме точно преди Великия пост? Притчата за блудния син.

Как обаче да успокоим хората? В съвременния свят това е много трудно. Когато фанатично настроени хора имат достъп до Интернет, помирението е трудно дело, защото има твърде много възможности страстите да се хванат на работа. Хвърляме всички усилия да изгоним дявола през парадния вход, а седем други дявола влизат през задния. Дали всичко това е предизвикателство пред самата Православна църква в Америка? Не мисля.

От еклесиологична гледна точка, ПЦА е юрисдикцията, която е най-разумното решение за Северна Америка. Тя е най-разумна от културна гледна точка; нейният мандат има пряко отношение към същността на самата Северна Америка.

Всички православни църкви са мисионерски полета. Забравете историята на Византия. Православните църкви не са църкви на „истаблишмънта”, на застиналите социални институции. Ние не сме англикани. Нямаме никакво право да искаме от държавата да ни подкрепя. Ние сме мисионерски църкви, евангелски църкви, носещи Христовото слово на хората. И понеже сме и иконични, ако не покажем това слово, никой няма да ни повярва. Според мен, ПЦА е в най-добрата позиция да бъде всичко това в Северна Америка, защото алтернативата при нас са мъничките етнически гета, всяко от което се нарича „истинската православна църква”.

Трябва да погледнем към собствените си светци, да се върнем към призванието си. Всеки Божи ден се опитвам да си спомням за св. Герман Аляски. О. Хопко, който е мой личен приятел и наставник, сигурно би се съгласил с мен, че именно Св. Герман е нашият най-голям застъпник и пример. От него трябва да приемем, че ние сме изпратени при хората, че трябва да им помагаме, когато са наранени и така да им даваме Евангелието. Ако правим така, Православната църква в Америка ще стъпи на крака и ще намери пътя си, убеден съм в това.

Няма да е преувеличение да се каже, че ПЦА е уникална. Тя е създадена и замислена като единствената наистина съборна поместна църква в целия православен свят. Единствената, която е възприела съборността като основа на своето управление от горе до долу. Просто още не сме се научили как да практикуваме тази съборност. Все още имаме прекалено много епископи, които са вцепенени в едно средновековно роялистко разбиране за епископството като понтификат. Те самите трябва да преоткрият, че са пастири на общност от миряни; миряни, които имат какво да кажат.
В началото на деветдесетте се състоя Всеевропейски православен събор, който публикува прекрасен документ, в който се припомняше, че за да функционира Църквата, са необходим цял набор от таланти – някои от тях са достояние на миряните, други – на свещенството, трети – на епископите. И всички те трябва да работят заедно. Това е и модел за работа на всяка епархия, на всяка енория. Идвам в България след няколкодневен епархийски съвет – двадесет души, които работиха заедно с епископа си наистина здраво, за да вървят делата на епархията ни по-добре. ПЦА се приближава до този модел.

Навигация

[0] Списък на темите

Премини на пълна версия