Българска култура и духовност > Православие

Български светци

<< < (2/4) > >>

Преспанец:
Св. преподобномъченик Яков Костурски и двамата му ученици дякон Яков и монах Дионисий

† 1 ноември 1520 година

Чества се на 1 октомври

Житие на св. преподобномъченик Яков Костурски и двамата му ученици дякон Яков и монах Дионисий

Преподобномъченик Яков бил роден в някое от селата на Костурския край в Македония. Той бил опитен скотовъдец и чрез упорит труд доста забогатял, но родният му брат от завист го наклеветил пред турските власти, че уж намерил скрито имане. Затова Яков продал овцете си, напуснал родния край и отишъл в Цариград, където още повече забогатял. Веднъж чул един турчин да хвали християнството и да разказва, как жена му се изцерила от лудост по молитвите на св. патриарх Нифонт. Яков много се заинтересувал от това и отишъл при патриарха.

Разговорът, който водили, така трогнал душата му, че той раздал всичкото си богатство и се оттеглил в Светата Атонска гора. Там възобновил запустелия Иверски скит "Св. Йоан Предтеча" и заживял под ръководството на някой си старец Игнатий. Яков се подвизавал така усърдно и достигнал такова високо духовно съвършенство, че бил удостоен с небесни откровения: били му показани райските обители и адовите тъмници, започнал да прониква в тайните чувства и мисли на своите посетители. Господ го удостоил и с дара на чудотворството: по молитвата му във възобновения скит потекла изворна вода, която оттогава и досега се нарича "агиазмата на св. Яков"; на два пъти съсъдът за масло се самонапълнил по неговите молитви; с молитвата си изцерил един ватопедски послушник, обхванат от бяс; веднъж низвел дъжд от небето във време на суша; друг път напоил жадни пътници с потеклата но неговите молитви изворна вола.

В желанието си да се отдаде на пълно уединение, той с шестима свои ученици се оттеглил във вътрешната част на Атон, където прекарвал дни и нощи в пълно мълчание с изключение само на събота н неделя.

Накрая пожелал да отиде в света, за да проповядва благочестие. Последвали го и учениците му. Навсякъде народът се стичал да получи от него благословение и да слуша проповедта му. С молитвите си вършел и много чудеса: лекувал бесновати, предал на сатаната един неразкаян християнин-магесник за омаломощаване на плътта (1Кор. 5:5).

Но местният владика Акакий от завист направил донос пред турските власти, че тоя стар чужденец събира около себе си много народ и може да предизвика някой бунт. Преподобният предвидил надигащата се опасност и цялата нощ прекарал в молитва и спокойно чакал да свърши божествената литургия. Рано сутринта 18 турски войници обкръжили църквата и заловили стареца Яков с двама негови ученици - дякон Яков и монах Дионисий. Турският бей разследвал дълго преподобния ту с увещания, ту със заплахи, ту с изтезания, но като не измерил в него никаква вина, хвърлил го в тъмница за 40 дни, докато съобщи за него на Високата порта и получи оттам разпореждане. След известно време дошла от султан Селим заповед да представят светеца с неговите ученици в Одрин, за да ги съди сам той.

Султанът строго ги разследвал. Преподобни Яков спокойно говорил само истината. Султанът заповядал да бият него и учениците му с бичове. От преподобния не се чули ни дума, ни стон. После стягали главите им с винтове. От това мъчение светецът никак не пострадал, но на дякон Яков изскочило едното око. Междувременно султанът узнал, че старият мъченик пророчески предсказва бъдещето и на шега попитал св. Якова: "Аз още колко години ще живея?" Преподобният отговорил: "Девет месеца!"

Пророчеството му се сбъднало. За да намери достатъчна причина да убие невинните, озлобеният султан изпратил при тях в затвора един свой паша да им задава въпроси за Христа и за Мохамеда. Преподобни Яков дръзновено изповядал, че само Иисус Христос е истински Бог, което вбесило султана и послужило като повод за нови жестоки мъчения: разкъсвали телата на мъчениците, разбили челюстите им, рязали ремъци от кожите им и след това поливали раните им с оцет и сол, били ги жестоко с бичове, горили с огън бедрата им. По този начин ги мъчили 17 дни. Най-после султанът ги осъдил на обесване.

Преди да бъде изпълнена присъдата преподобни Яков застанал между учениците си и ги поканил да се помолят за света и за Църквата като благодарят на Господа, че ги удостоил да наследят небесното царство. И тримата паднали на земята и се поклонили на Бога. После преподобни Яков извадил три скрити частици от животворящите Христови Тайни и с тях причастил себе си и учениците си. Тогава вдигнал ръце .и очи към небето и със силен глас извикал: "Господи, в Твоите ръце предавам духа си!" И веднага, за почуда на всички, тихо починал.

Това станало на 1 ноември 1520 г. Някои християни откупили честните им мощи и ги погребали с почести. Над техните гробници в неделните и празнични дни се явявала светлина и ставали чудеса. По-късно честните им мощи били пренесени на Атон, а оттам в местността Галатиста близо до Солун, където в манастира "Сп. Анастасия Узорушителница" се поселили останалите ученици на преподобния. За преподобномъченик Яков и неговите ученици има специална служба, която се служи в деня на тяхната памет в Иверския скит "Св. Йоан Предтеча" на Атон и в манастира "Св. Анастасия".

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

http://www.pravoslavieto.com/life/11.01_sv_Jakov_Kosturski.htm

Преспанец:
Свети Йоаким І Търновски патриарх

† 1246 година

Житие на св. Йоаким І, патриарх Търновски

Св. Йоаким бил българин по произход, роден от знатни родители. Когато пораснал, той заминал за Света Гора Атонска и там приел монашество. Подвизавал се усърдно в послушание и смирение, в пост и молитва, затова получил от Бога дара на умилението и на благодатните сълзи. Прекарва там много време и след като вижда примерите на много свети старци, прибира се в България, изкопава си пещера при Красен (Червен) и църква "Свето Преображение" и продължава да се подвизава там заедно с тримата си ученици Диомид, Атанасий и Теодосий.

Като чул за него в началото на своето царуване (1218 г.), Иван Асен ІІ го посетил, получил неговото благословение и му подарил средства, с които той наел работници и изсякъл в скалите голям манастир, който нарекъл с името на св. архангел Михаил, и събрал множество монаси под своето игуменско ръководство. Когато около 1227 г. умрял (или се оттеглил) патриарх–примасът Василий, тогава по предложение на царя епископският събор избрал за патриарх именно тоя дългогодишен и знаменит подвижник.

 

След като цар Иван Асен издигнал България до степен да бъде най-голямата и най-силната държава на Балканския полуостров, след победата при Клокотница в 1230 г. и след като стеснил Латинската империя на Балканите, той сключил с Никейския император Йоан Ватаци мирен договор. В договора между другото се предвиждало и признаване патриаршеското достойнство на търновския патриарх от византийска страна. За тази цел бил свикан в гр. Лампсак (на Мраморно море) голям събор от византийски и български митрополити, архиепископи, епископи, архимандрити, игумени и монаси начело с цариградския патриарх Герман ІІ и антиохийския патриарх Симеон (александрийският и йерусалимският патриарси писмено дали съгласието си), който събор провъзгласил за патриарх "благоговейния и свят мъж, преждеосвещения архиепископ Йоаким, който бил възсиял с делата си и с постическия си живот".

Така била възстановена отново българската патриаршия, призната от Цариград за първи път през 927 г. и закрита своеволно пак от Цариград през 971 година. Като се завърнали в Царевград–Търново царят и патриархът, станала тържествена интронизация на Йоаким І от събора на всички архиереи.

 

Търновският патриарх св. Йоаким І според данните на житието му се отличавал със своя аскетизъм и изключително милосърдие. И като патриарх той продължавал да живее по правилата на монашеството, присъща му била постоянната молитва, но изпълнявал усърдно и своя архипастирски дълг, като управлявал църковния кораб през бурното житейско море. Бил милостив към сираците, помагал на бедните, посещавал затворниците, избавил мнозина осъдени на смърт, а други спасил от гнева на царя. Така той бил добър пастир на повереното му духовно стадо и като добър кормчия сам пристигнал благополучно в тихото пристанище, а довел и ония, които го слушали и следвали.

Като предузнал прозорливо своята смърт, той отслужил последна литургия, като благословил всички и ги поучил да се придържат към православието. После повикал своите ученици и свещенослужители, благословил ги, поучил ги добре и предал душата си в ръцете на Бога, Когото толкова бил възлюбил.

Според житието му той светителствал 19 години и починал на 18 януари 1246 година. Житието му завършва с пожеланието по неговите молитви Господ Бог да утвърди българската държава навеки.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
http://www.pravoslavieto.com/life/01.18_sv_Joakim_I_Turnovski.htm

Преспанец:







Св. патриарх Евтимий Търновски

...
Житие на св. Евтимий, патриарх Търновски
Писано от Киевския митрополит Григорий Цамблак, родом от Търново и роднина на Св. Евтимий, а ние го предаваме с някои съкращения (бел. преводача).


Наистина е достоен за всякакви похвали свети Евтимий, Патриарх Търновски, посветеният в тайнствата, до които човешкият ум не стига, участникът в апостолската слава, свещеннкът на великата жертва и учителят на истината, в която желаят да проникнат ангелите (1Петр. 1:12) и която той чисто запази и непорочно преподаде, а на края принесе самия себе си свещена и угодна жертва на Господа чрез много страдания. И не че ще стане по-добър от нашите похвали този, който сега се въдворява с апостолите и увеличава тяхното число, а да настроим слушателите към ревност и с малките наши спомени да им дадем да го познаят, както се познава орелът от перото и лъвът от ноктите.

Свети Евтимий се роди в столицата Търново от благочестиви и благородни родители, които бяха почитани боляри на българския цар. Обаче остави и пренебрегна всичко красиво в този свят в ранната си младост, последва Господа, като възлюби бедността, и стана монах заради обещаните небесни блага. Духовен отец и наставник му стана чудният Теодосий, който устрои манастир в Кефаларската горска пустиня близо до град Търново и събра братство. Към своя духорен отец той съблюдаваше несмутимо послушание, а коварствата и козните на лукавия изпита на своето тяло, както някой ковач калява желязото с огън и вода. Цяла нощ стоеше на молитва като каменен стълб и не седем пъти на ден хвалеше Господа, както казва псаломът (Пс. 118:12), а самото му дишане беше пение на Господа, отпращано из глъбината на душата му. Никога не легна на ребрата си даже на гола земя, а само със седене на стол даваше малка почивка на тялото си. Корема, който много иска, той укроти философски както никой друг. А кой от светолюбивите така е обикнал градските тържища и крясъци, както той спокойната пустиня?

Затова неговият разсъдителен отец, преподобният Теодосий, като виждаше неговото преуспяване в подвига и философията, го постави за свой помощник, като му предаде всичките материални и духовни грижи за братята като на изкусен водач, а самият той се отлъчи на неголямо разстояние в дълбоката горска пустиня за пълно безмълвие. Както свети Теодосий наследи правилния начин на духовен живот от своя учител, Григорий Синаит, който се подвизаваше в планината Парория (Преведено на българско "пригранична" - на границата междъ България и Византия, бел.прев.), така пък преподобният Евтимий стана приемник на Теодосий в живота и съзерцанието. Веднъж той отиде при своя отец в уговорената вечер и отдалеч даде знак за своето пристигане, но не чу да го повика. И много пъти удари клепалото, но не получи отговор. Тогава бързо дойде при килията на стареца, надникна през прозорчето и видя Теодосий целия от главата до нозете като огнен да стои прав с вдигнати нагоре преподобни ръце и без никакво движение в стоенето. Обхванат от страх и ужас, веднага се върна и с клепало събра братята на утринно правило. Като дойде следващата нощ, намери великия си отец да седи пред вратата на килията и да ридае. Той падна при нозете му и също с ридание го питаше за причината на сълзитему. Преподобният Теодосий отговори, че агаряните ще превземат в робство нашата страна и тази превъжделена горска пустиня ще изпадне в пълно запустение. И рече му: "А ти, чедо, бъди мъжествен и да крепне сърцето ти, защото ще се сподобиш с вериги и апостолско гонение!" И всичко това устрои Бог по Своята мъдрост, та блаженият да прояви своята святост не само с добродетелите си, но и с пророческия си дар; а свещеният Евтимий предузна волята Господня да не бяга от призванието си, което отпосле щеше го изпрати като втори Моисей за предстоятел на неговия народ.

Мина едно малко време и предсказанието започна да се сбъдва. Варварите пленяваха всичко наоколо. Тогава преподобният Теодосий, заедно с Евтимий, остави своята възлюбена пустиня и дойде във великия Цариград, където скоро отиде при Господа. След като синът предаде на гроба своя отец с много сълзи, пребиваваше там. Но неговата добродетел го правеше навсякъде известен и го показваше на всички като с пръст. И чудно беше онова, което правеше Божият промисъл: народът пренебрегваше именитите творци на добродетел в своя град и търсеха тоя беден пришълец, за да получат от него духовна храна и гладните души да се изпълнят с небесни блага. За неговите трудове и подвизи там свидетелстват монаснте на Студийската обител.

За да избегне човешката прослава той се отстрани на Атонската Света Гора в Лаврата на преподобни Атанасий и се затвори в кулата, наречена Селина. И нищо не правеше за показ, а напротив ­ таеше се, но приличаше на човек, който се опитва да затвори под стъкло горяща лампада и да скрие лъчите є. Тъй просия сред такъв сонм от богоносни мъже, щото само с плътта си изглеждаше по-малък от ангелите. Но врагът на човешкото спасение, дяволът, се разяри и намисли да го подложи на следното изкушение. Византийският император Иоан V Палеолог беше повече златолюбив, отколкото христолюбив. Донесъл му някой, който само по дрехата си изглеждал монах, а всъщност бил оръдие на дявола, че Евтимий крие голямо количество царско имане и съкровища в кулата, поради което се затворил там уж за безмълвие, а всъщност да не узнаят другите скритото. Царят повярва на клеветата и не с писмо, нито чрез пратеник, а сам се залови да разследва тая работа. Стигна до пристанището на Лаврата и представи себе си на преподобния без унижение. Но като го изследва със заплахи, изобличи само своя сребролюбив недъг и обяви на всички скритото Евтимиево нелюбостяжание, който нямаше нищо,подобно на птица небесна, която не се грижи за утрешния ден. Макар царят да се посрами изобличен, обаче заточи Божия човек на остров Лимнос, който отстои на шестдесет поприща от Лаврата. Но след някое време яви му се някакво божествено видение, което гневно го заплашваше, ако не върне скоро достойната свобода на преподобния. И така принуден от страх повече, отколкото от произволение, смири своята царска гордост, като му се кланяше, молеше и просеше прошка. И стана наистина така, както ако някой иска да угаси горяща жарава и я покрива с много слама ­ огънят сеусилва и вдига голям пламък нагоре: блаженият Евтимий, след като беше известен първом само на немнозина с добродетелта си, чрез това царско разследване възсия за мнозина или даже за всички.

После остави Атонската Света Гора и дойде пак в Цариград. Но като си даде сметка, че доста време прекара в чужбина ­ макар мнозина даже и велможи да го задържаха там и да го молеха да остане с тях ­ върна се в отечеството си като някой търговец, носещ различно богатство на премъдрост и разум от далечни страни. Защото отечеството му трябваше да го има за свое украшение и по време на голямата нужда ­ закрепител с богатите дарования на Духа и да го придобие за свой духовен питател, след като го е отхранило с мляко. Избра си за жилище една пещера на десет поприща от град Търново и неговия шум и създаде там църква на името на живоначалната Троица, Чийто поборник се явяваше всякога. Скоро се събра достатъчна група почтени ученици, достойни за такъв отец, търсещи лицето на Бога Яковов. Понеже не искаше да замени своята духовна философия за нищожеството на този свят и на дело изпълняваше казаното от апостола "за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце.", той превеждаше божествените книги от гръцки език на български. Българските книги бяха с много години по-стари, от самото начало на българското народно кръщение, но отпосле се повредиха, или защото книжниците не владееха достатъчно добре гръцкия език, или поради грубостта на своя език са допуснали в тях много повреди и противоречия с на истинските догмати, от което произлязоха много ереси. Заради това този нов законодател изостави всичко древно и слизайки от висотите на духовната планина, носеше в ръцете си наистина небесно съкрсвище и го предаде на Църквата ­ всичко ново, всичко скъпоценно, съгласно с Евангелието, непоклатно с крепкостта на догматите, като жива вода за благочестивите души, като двустранно остър сърп за плевелите на еретиците, викайки заедно с Павел: "Древното премина, ето всичко стана ново!"

В този момент се престави в Господа пастирят на словесното стадо, Търновският патриарх Теодосий. Тогава всички ­ епископи и народ ­ имаха една уста да молят свети Евтимий да приеме патриаршеския престол. Светият Дух събра епископите, а те избраха него и той седна против волята си на първосветителския престол, върху който надмина и Моисей: този последният изведе народа си от Египет в Обетованата земя, а този ­ от земята към небето! Започна веднага да учи народа и със словото си поеше душите им като с дъжд. А те с усърдие принасяха духовен плод, толко повече че освен със слово, го поучаваше и с примера си учителят, който беседваше за добродетелите и на дело показваше себе си за пръв образец. Кой беше толкова смирен, кой така кротък и размесил кротостта си с премъдрост, за да няма нужда от никакви оръжия на яростта за изправление на паството? Гледайки кротко, движейки тихо устните си, той като с кавала на Духа огласяше стадото си и го правеше да се събира в едно, а хромите носеше на рамо и не им даваше да изостават. И това е истинско изкуство на пастиря, щото и дивите овци укротяваше и ги правешеда се присъединят към стадото. А зверовете се бояха от бдението на будния пастир, трепераха от гласа му като от гръм и бягаха далече от стадото. Някой си Пирон, поборник на Несториевата, Акиндио-Варлаамовата и иконоборната ереси, дойде от Цариград в Търново, вълк облечен в овча кожа. Намери някой си лъжемонах Теодосий, по прякор Фудуля, във всичко подобен на него, и започна да сее зли семена, да разлага църковното тяло и да развращава множество народ, та даже велможите при царя и началниците на властите. Тогава този небесен човек издигна глас подобно на свещеническите тръби, от които паднаха някога Иерихонските стени: през деня събираше народа, наставляваше го и го утвърждаваше в православието, а през нощите се молеше и със сълзи просеше от Бога свише помощ. И така прогони вълците далеч от църковните предели.

А кой беше и така милостив като него, който се обливаше със сълзи само като видеше бедните и целия град обърна в странноприемница, като казваше: "Откъде знаем, чеда мои, дали заедно с тези бедни няма да се сподобим да приемем и Самия Христос?" Но и лекар беше, който премъдро лекуваше духовната треска и от основа изкусно изрязваше греховните борби... Има едно място при град Търново, отделено само чрез реката, обилно напоявано от текущи води и пълно със зеленина, дървета, цветя и всякакви плодове. На това място имаше храм "Пресвета Богородица", където всяка година се събираше множество народ от целия град заедно с жените и децата, и празникът по устав продължаваше осем дни. Но понеже събирайки се по повод празника, вършеха всякакви нечистотии и си навличаха Божието негодувание, като се ползваха от пустинното местоположение за своите блудни стремежи, затова.премъдрият пастир отсече корена и изсъхна плодът на греха: отмени празника, забрани да се събират повече на такова тържество и по този начин престана погибелта на много души.

Веднъж имаше голямо бездъждие, така щото нито от роса, нито от влага се намираше следа на земята, която, напукана от сушата, заплашваше с глад. Нивите бяха подобни на градските пътища и никой нямаше надежда да почисти гумното си или да наточи сърпа си. Тогава дойдоха жителите на града при своя отец и плачеха. Най-напред той ги поучи да се уповават на Господа, Който с волята Си превърнал морето в суша и твърдия камък във воден извор, а после заповяда сутринта да го последват заедно с жените и децата си. Самият той цялата нощ употреби за молитва и когато изгря слънцето, излезе на полето заедно с олтарните служители. Доста място обходи и се умори, но със собствени очи видя страшната опасност. Когато дяконът рече: "Да преклоним главите си пред Господа", той веднага преклони колене, вдигна свещените си ръце и се помоли. Народът не чуваше гласа му, понеже не се молеше с уста, а със сърце. Обаче силата на неговите прошения влезе в уште на Господа Саваота. И веднага привлече милостта и дъждовните белези се показаха на небето: вятър завя от северните склонове, докара облаци като пълни мехове, и когато светецът влизаше в града, изля се тих и растителен дъжд, който не престанада напоява земята, докато произведе голямо изобилие плодове.

Оттук благочестието получаваше голяма сила, защото навсякъде се говореше за станалото и растеше любовта към пастиря. Народът го канеше в своите домове, движен от желанието да се насити на неговите думи и, на неговото лице. А той скланяше на молбите им и отиваше, но заедно с влизането си насаждаше в душите им всякакви добродетели, като правеше плътските духовни, а земните небесни. И не само българите, които си бяха негови по апостолски жребий, но неговата добродетел привличаше отдалеч и всички северни народи до океана и западни до Илирика. И ако само го видеха, считаха го за голяма придобивка, ако ли пък се удостояваха да чуят словото му, то това го смятаха за явно спасение. Като узна това усърдие, Христовият светител ги канеше при себе си и ги поеше до насита с пивото на благочестието, по който начин той ставаше на тях, а те на своите отечества учители на благочестието. Но и с боговдъхновените си писма миозина посети, като например Киевския митрополит Киприян, Угро-Влахийския мигрополит Антим. Тисменския (в Молдавия) иеромонах Никодим и други, като решаваше някои техни недоумения и им даваше своите съвети. И много светци прослави с похвални слова: преподобния наш отец Иван Рилски Чудотворец, свети Иларион Мъгленски, свети Иоан Поливотски, равноапостолните царе Константин и Елена, преподобната майка Петка, преподобната Филотея, света великомъченица Неделя, свети мъченик Михаил Воин от Потука. Състави служба на света царица Теофина, преведе на български литургията на апостол Яков, брат Господен, изясни красивия чин на божествените служби и прочее. Кой език, близък на българския говор, не прие неговите писания, неговите поучения, неговите трудове и пот, чрез които извличаше спасяемите из глъбината на невежеството? Но понеже апостолски проповядваше и приведе съвършени люде при Бога, трябваше да понесе и апостолски гонения и скърби и ежедневни смърти, та като им бъде подобен във всичко, да бъде и увенчан с тяхната крайна слава. Най-вече Бог и го уподоби на великия и от майчина утроба осветен пророк Иеремия чрез вкусване на тежки беди и чрез плача за всенародните изпитания.

Варварският турски цар се превъзнесе от победите и завоеванието на много народи, та този ненавистник на доброто пожела да разори и царския град Търново, защото беше чул, че е голям и има крепостна стена, а и положението на самото място е толкова трудно за превземане, щото и без стените му стига естествената укрепеност, ­ а освен това и красота и много богатство, и голямо множество народ, и голяма църковна и царска слава. Прочее, като събра всичката си източна и западна войска и надмина не само цар Дарий Персийски, но и цар Александър Македонски, нападна града и го обсади наоколо. И яростно заплашваше с огън да гори благочестивите, на късове да ги сече и на други насилствени смъртни наказания да ги предава, ако продължават да не му се подчиняват. После не поради неговата сила, а понеже Божиите съдби допуснаха, градът падна в ръцете на нечестивците на 17 юли 1393 година. И веднага блаженият Евтимий бе изгонен от църквата, и я завзеха вършителите на срама: кивотът на завета падна в ръцете на другоплеменниците2, или по-скоро ­ светинята беше захвърлена на псетата1. Каквопо-достойно за страданието на светеца, като гледаше със собствени очи събитията, които и слухът не би могъл да понесе? Ако Давид ­ цар, а не свещеник, страдаше и казваше: "Ревността на Твоя дом ме яде и хулите на Твоите хулители паднаха върху мене"2, колко повече Божият архиерей, който гледаше да тъпчат неговите трудове и пот? Обаче изпадна ли в печал повече, отколкото му приличаше? Или стана малодушен от страх? Или забягна, като виждаше разграбвано своето стадо? Или изрече някоя дума недостойна за неговата философия? Съвсем не! А застана пред царя, успокои убийствената му стръв и превърна грозния му вид в благоволение, както някога Даниил лъвовете в ямата и светите трима момци ­ пламъка на пещта. Като го видя отдалеч да иде към него с обичайната си чинност и любомъдро настроение, царят веднага стана и му отдаде чест, удостои го да седне близко до него и изслуша молбата му за народа, макар и да не изпълни докрай обещаното. Изгонен от църквата, изпроси си друга, която беше посветена на светите първовърховни Апостоли, които като получи за съратници, отдаде се на още повече подвизи, като гледаше, как да запази народа си от варварското злочестие. Впрочем, вторите борби бяха по-тежки от първите, когато управляваше Църквата в тишина.

Но вдигна се и друга буря, по-голяма и по-жестока от първата, от преразказа на която човешкият език немее и косите ги обхваща трепет. Турския управител, когото турският цар назначи да управлява града, повика при себе си в църквата Божиите люде, които по име и добродетел превъзхождаха другите, уж за да се съветват за общополезни неща. И те отидоха в своето неведение като агнета на заколение подир палачите. Като ги видя събрани 110 благочестиви мъже, този кръвопиен звяр ги закла посред църквата, без да се засрами от белите коси и без да пощади младостта! Труповете им мъчителят остави за храна на небесните птици, обаче Господ причисли техните духове към надмирните ангели! О свето опълчение, одушевени жертви, словесни всесъжения, които заедно застанахте пред мъчителя за клане, а заедно застанахте и пред Христа за увенчание! След това войници грабнаха свети Евтимий и го представиха на мъчителя, нито уплашен в душата си, нито изменен от страх, а спокойствието на лицето издаваше живеещия в него Свети Дух. И говореше на нечестивия: "3ащо така неоснователно си унизил величието на моето достойнство, о неправеднико? Най-напред трябваше свещеникът да бъде пожертван, че тогава да последват жертвите! Пастирят трябваше да мине преди овцете и бащата преди чедата си! Трудещият се земеделец трябваше пръв да вкуси от този сладък плод!" Съблякоха му одеждата и го покачиха на градската стена, за да му отсекат главата. А той подканяше палача, прекланяше глава и усърдно притягаше шията си. Но Бог превърна убийствената десница в недвижима и недействена, както можем да си представим някой да има мъртви ръце, прилепени към жив и подвижен труп. Това хвърли в ужас гордия мъчител и цялото измаилско общество. Затова пак върнаха одеянията на блажения и му разрешиха свободно да ходи, където си ще. И понеже човек не може много пъти да умре, той с произволението си изпълни това: "И безаклан и се прослави като мъченик без кръв!" Толкова голяма беше победата, щото и враговете познаха Христовата сила. Защото видяха мъжеството му, презрението му към смъртта, вярата му в Бога, грижата му за духовните чеда, а после ­ преславното чудо с ръката на палача като доказателство за християнската истина. Нечестивите уплашени оставиха Евтимий и се разбягаха от онова място, да не би да пострадат от Божия гняв, задето измъчват праведника..

Подир това чудо варварският цар реши да пресели народа на изток, а Божият човек да изпрати на заточение в Македония. И той излизаше заедно с народа като втор Иеремия, при което и самите камъни на оня град плачеха със сълзи. Деца се разлъчваха от бащите си и сродници от своя род. Но пък и не всички отвеждаха на едно и също място, та поне като се виждат един друг да имат някаква утеха, ами едни се вземаха, които се отличаваха по произход, богатство и красота на лицето, а други оставаха. И ония дни бяха дни на плач! Каква по-голяма горчивина от преселението и разлъката от роднините, при което всеки спомен за родния край и за рода винаги пробожда сърцето като някакво жило? Прочее, един друг се прегръщаха, целуваха, прощаваха, огласяваха мястото със своите ридания, а посред тях великият Евтимий пешешестваше, подпирайки се с жезъла си, и се обливаше със сълзи, не че сам страдаше от недъга на старостта, а го нараняваше страданието на народа и особено безпомощната възраст на децата. И понеже дойдоха до мястото, където против желанието си пастирят щеше да се разлъчи от тях ­ о, кой може без сълзи да си спомни това! ­ те падаха в нозете му, мокреха ги със сълзите си, залепяха устните и лицата си към тях, като го зовяха пастир и учител и чадолюбив баща! Жените хвърляха пред него децата си, други, които бяха близо, се сподобиха да целунат ръцете и одеждата му, като ги оросяваха с топлите си сълзи. Други пък с вяра скубеха тревата, върху която бяха стояли нозете му. А други, притискани от народа и нямащи възможност да се приближат, с вопъла на горчиви сълзи отдалеч призоваваха неговото последно благословение, понеже имаха в душата си предчувствието, че вече няма да го видят жив! А той и ги утешаваше, и ги наставляваше да държат Господните заповеди и да пазят вярата непорочна, по който начин не само се проявява любовта към Бога, но и слава ще сполети съхранилите я дори на самото място на преселението. И така доста ги поучи от Писанието, като ги наставляваше да благодарят на Бога за сполетелите ги беди и обещаваше от това да очакват неизречени блага, и така със своето сладко слово ги настройваше леко да понасят жестоките обстоятелства. Това като каза, преклони колене и се помоли заедно с тях, после стана от молитвата и им предаде последното си благословение. Но някой от народа с ридание му извика: "Кому ни предаваш, добри пастирю?" А той рече: "На Светата Троица ви предавам ­ и сега, и во веки!"

Като стигна на мястото, където го водеха, и като видя безмълвната пустиня, неговата пустинолюбна душа се просълзи, загря се в него сърцето му от прозорливото действие на Светия Дух и той рече: "Ето, моят покой, където ще прекарам малкото живот в тяло и благодаря на Бога, Който ме наставлява, докато ме развърже и от връзките на тялото!"

Но и в заточение Евтимиевата работа беше не риболов, а присъщият на апостолите човешки лов всеки ден и нощ, и всеки час. Защото излизаха при него всички населници на оная планина както някога при Кръстителя ­ Юдейската страна и Иерусалим, и едни се освобождаваха от различни ереси като от язви, други отбягваха тъмата на сарацинското нечестие, други пък отхвърляха от себе си греховния живот като омърсена дреха. Блаженият насаждаше в тях всякакви видове добродетел и ги учеше да знаят Господа. И не само се събираше народът на онова място, за да види Евтимий, ами по всички градове и села, пътища и тържища, домове и църкви можеше да се чуе името му, като носещо освещение. И както добре се е изразил пророкът, "по цялата земя се носи неговата вест и до краищата на вселената неговите думи".

Понеже в родния му край и в неговия град той просия и толкова се разнесе почти по цялата вселена слухът за неговото любомъдрие, та някои го мислят за неверно; затова Бог благоволи и в чужбина да го покаже такьв, та самите жители на онова място, които много пъти са носили на ръце при него своите чеда, болни от различни недъзи, и ги виждаха изцелени от недъзите като от тежки окови по неговите молитви и чрез възлагане на неговите ръце да станат велегласни проповедници на заточения окованик и отрудения странник. Затова много жени на славни началници по онези места идваха при него и той ги привеждаше към благочестието, а те пък по неговите молитви спечелваха своите мъже и ги довеждаха при него, а той ­ при Христа. И много злато му носеха и го молеха да приеме за нуждите на своето удобство, а той ги учеше да го раздават на бедните със свои ръце. Веднъж някои му каза: "Владико, кой е по-беден от тебе и по-нуждаещ да приеме милостиня, потиснат от такова страдание, такъв недъг и такива мъки от беззаконниците?" А той кротко погледна и тихо отговори с усмихнато лице: "Чедо, моето богатство е скрито тук ­ показа Евангелието ­ и то ще се прояви, когато седне да потърси печалбата от него Оня, Който ни го е предал. И не само мое, но и на всички, които обичат Господа!" О блажен глас, о отговор на благородна душа!

По-нататък нека замълчат нашите похвали, защото Владиката Христос го похвалява, като казва: "Добрият пастир полага душата си за овците!" Но и апостол Павел му е изплел венец, когато говори: "Такъв първосвещеник ни трябваше!" А моето слово за него тук нека получи своя край, където и той получи край на живота си, или по-добре казано ­ край на страданията и начало на вечния живот в Христа! Умря неизвестно къде и гробът му остана неизвестен, както на великия Божий пророк Моисей някога, докато този великан сред отците, а най-вече Сам Бог, Който прославя Своите светци, благоволи поне накраяк да ни го открие! Амин.

© Жития на българските светии (в новобългарски превод) от † Левкийски епископ Партений, том първи. Синодално издателство, София, 1974 година
http://www.pravoslavieto.com/life/01.20_sv_Patriarh_Evtimij.htm

Сосипатор:
Не е лошо ако може да се намери житието на св. Никита Ремесиански.

Той е от първите български светци.

Преспанец:
Св. Никита Ремесиански
(Св. Никита Ремизиянски)


Житие на св. Никита Ремесиански

Св. Никита бил славянин от гр. Ремесиана (някои предполагат, че това е в гр. Пирот, където по-късно заемал епископска катедра).

Никита получил обширно образование, за което свидетелства неговият приятел св. Павлин Нолански, като го нарича "най-учен епископ, който дошъл от Дакия и справедливо представял предмет за учудване на римляните". Той проповядвал Евангелието между славяните в Нишко-Пиротската област. Каква промяна направил св. Никита всред славяните, най-ярко се вижда от поемата, която св. епископ Павлин написал за него.

    "Каква промяна! - пише св. Павлин. - И колко е радостна тя! Непроходимите и кървави дотогава планини, които криеха разбойници, сега станаха жилище на монаси - труженици на Христовия мир. Където имаше зверски нрави, сега живеят люде, кротки като ангели. В пещерата, където се е криел разбойник, сега се подвизава праведник".

За по-нататъшната дейност на св. Никита не са запазени точни данни. Няма сведения и за неговата смърт, която - по предположение - се отнася към 420 година.

© Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.

 

 
Св. Никита Ремесиански и мисията му сред бесите

Текстът е част от статията "Войната на археолозите или медиен PR за сметка на науката", чийто пълен текст можете да прочетете тук.

... Сведенията за св. Никита Ремесиански и мисията му сред бесите са доста оскъдни. Два са изворите, от които черпим информация за делата на светеца. Евсевий Йероним в едно свое писмо съобщава, че св. Никита направил така, щото звероподобните беси, които някога са принасяли в жертва хора, заменили скърцането на зъбите и гнева си със сладката песен на Христос.

Епископът на Нола Павлин ни съобщава косвено, че това е станало около 396 година. Вдъхновен от подвига на своя приятел, еп. Павлин неколкократно го споменава в своите писма и дори му посвещава една поема, в която се казва:

    "Нали бесите, ако и земята, и душата им да са сурови,... са станали сега по твое напътствие кротки овце, които се струпват в кошарата на мира!... Нали златото, заради което претърсваха с ръце земята, сега го получават с душата си от небето. Непристъпните и кървави по-рано планини сега закрилят превърналите се в монаси разбойници – храненици на мира. Окървавената някога земя сега е земя на живота... Там, гдето някога е имало животински нрави, сега властва ангелски дух и в пещерите се подслонява като праведник този, който е живял в тях като разбойник... Хвала на тебе, Никита, добри рабе на Христос!"

Св. Никита е роден в Ремесиана (дн. Бела Паланка, Сърбия). Годините на раждането и смъртта му са доста спорни, но с малки уговорки можем да приемем датите (335-414 г.).

Св. Никита е автор на няколко книги, които в миналото по погрешка са били приписвани на Ориген, еп. Никита от Аквилея, св. Амвросий Медиолански и Никита от Трир. Благодарение на изследванията на Dom Morin, Burn и други учени тази грешка се коригира и авторството на св. Никита Ремесиански се доказа. При проповедническата си дейност се е ползвал от латинския превод на Библията – Итала, направен преди Йеронимовата Вулгата. Няма изворова подкрепа на хипотезата, че той е направил превода Библия бесика. Близкият му приятел еп. Павлин едва ли би пропуснал да съобщи такава важна подробност. Хубаво е все пак да се има предвид, че въпросният превод е направен преди началото на V в., тъй като св. Йоан Златоуст в една своя проповед, произнесена през 399 г. в Константинопол, го споменава. (Въпреки че не е без основание  въпросът доколко правилно се интерпретира казаното от св. Йоан Златоуст, понеже в тази проповед се говори по-скоро за проповядване на Евангелието сред бесите, отколкото за някакъв превод).

Както се вижда, сведенията за епископа на Ремесиана или както е влязъл в историографията епископът на Дакия са крайно недостатъчни, за да можем да пресъздадем дори и една частична картина за дейността му сред бесите.

Описаните от еп. Павлин събития несъмнено се отнасят за региона на Родопите, които са били родината на бесите, но тук възниква въпросът: обхващала ли е мисията на св. Никита целите Родопи или само (забележете!) северозападната й част, която е била в близост до Дакия? За да избегнат трудностите, които създава този въпрос, някои автори необосновано посочват св. Никита като митрополит на Траянопол. Траянопол е митрополитският център на епархия Родопи и като такъв част от планината е попадала в неговата юрисдикция, както следователно и грижите за християнизацията на родопското население. Вероятно поради този факт, а и за да избегнат объркването, произтичащо от древното правило, че епископ от една епархия не може да развива дейност в епархията на друг епископ, някои допускат, че св. Никита е бил митрополит на Траянопол - твърдение, което няма изворова подкрепа, както няма изворова подкрепа и самото твърдение, че е бил митрополит. Можем да предположим, че Родопите са били обект на проповед и на други мисионери, но техните имена са останали неизвестни.

За св. Никита се знае, че е проповядвал и сред даки и скити, което косвено потвърждава нашата хипотеза, че обект на проповедта му са били само прилежащите до Дакия родопски области. Въпреки безспорно големия проповеднически талант на светеца, струва ни се, че физически е било невъзможно пълноценното обгрижване на такъв голям регион, обхващащ част от Дакия и почти целите Родопи.

Непосредствено след Миланския едикт (313 г.) Римската империя започва да предприема строги мерки срещу езичеството. През 319 г. император Константин I (св. Константин Велики), като отрежда мястото на езичеството като официален култ в империята, забранява на гадателите и езическите жреци да посещават и извършват обреди по частни домове. Друг едикт от 341 г. изисквал затварянето на езическите храмове. В 346 г. е издаден едикт, забраняващ пренасянето на жертви, а през 356 г. - едикт, предвиждащ смъртно наказание за почитащите езическите богове. През 391 г. е издаден едикт срещу всички прояви на езичеството като престъпление срещу императора. Тези мерки ни дават повод да мислим, че родопското население е станало обект на една по-голяма и добре организирана мисия, в която едно от главните действащи лица е бил св. Никита, епископ на Ремесиана.

Бесите са били известни с грабителските си набези над съседните области, така че държавната власт е била пряко заинтересувана от тяхната христианизация. Още едно потвърждение, че бесите са били обект на една грижливо подготвена мисия, е фактът, че само няколко години след проповедта на св. Никита православието пуска толкова дълбоки корени сред тях, че са готови да го защитават дори с живота си. Когато през 514 г. император Анастасий поискал да наложи ерестта на Евтихий в империята, именно бесите се проявяват като най-ревностни защитници на православието и го отстояват дори с оръжие в ръка. Това свидетелство пък опровергава твърденията на много наши историци и археолози, които на базата на некрополни проучвания от по-късен период със запазени езически елементи правят извода, че тракийското население само формално е приело вярата в Христос. Наличието на такива елементи би трябвало да се свързва най-вече с етническите промени на Балканите и в частност в Родопите в периода след VІ в., както и на съхранени по-стари погребални практики, в които често е вложено ново съдържание и които по никакъв начин не влияят на чистотата на вярата.

Венцислав Каравълчев 
http://www.pravoslavieto.com/life/06.24_sv_Nikita_Remesianski.htm

Навигация

[0] Списък на темите

[#] Следваща страница

[*] Предходна страница

Премини на пълна версия