Иван Михайлов

[Nordwave]

На откриването на българска читалня в македонския град Велес присъства пловдивската организация на ВМРО-НИЕ, научихме от общинският съветник Слави Георгиев. Това е третата про-българска проява край Вардара на Драги Каров. Той издигна пред къщата  си бюстове на Иван Михайлов и Тодор Александров. След като имаше посегателства срещу тях, ги качи на терасата си. Домът му се намира в самия център на Велес и бюстовете се виждат от всякъде. Родолюбецът Драги Каров не крие българския си произход и не веднъж си е патил за това. След атентата срещу бившия македонски президент е арестуван и пребит от полицията, заедно с стотина други наши сънародници. два дни преди откриването на читалнята, от спецслужбите са го посетили за пореден път. Тъй като не е нарушил с нищо закона, този път са го оставили на мира. „На откриването нямаше нито униформени, нито цивилни полицаи, разказва Слави Георгиев. – А когато е монтирал бюстовете на Иван Михайлов и Тодор Александров го глобили с 1000 евро. Платил ги е от собствения си джоб. Драги е отдал първите два етажа от голямата си къща за магазини и живее от наемите им. Това му позволява свободно да изразява българщината си. Ако си на някаква служба и кажеш, че си българин, веднага те уволняват от работа”.
В новооткритата читалня са събрани 1000 тома българска литература, дарена от проф. Григор Велев. Пловдивчани са занесли екземпляри от книгата на пловдивската общинска съветничка Ирина Димитрова „Забраненият Талев”. На границата се наложило да ги крият под седалки и под якета, за да не ги конфискуват македонските митничари.
„В самата Македония книжарниците са доста бедни, все едно нашите през 1990-1991 г., разказва Слави Георгиев. – А по рафтовете българска книга е невъзможно да се намери. Човек се чуди толкова ли пари няма българската държава да купи един вестник и една кабелна телевизия в Македония, да подкрепя и българския бизнес? Най-големият кабелен оператор там „Кейбъл Тел” се води като българо-американска компания, но от нашите канали излъчва само...”Планета” и „Балканика”. Не се ловят нито Канал 1, нито ВТV или Нова тв”,чуди се пловдивският воевода. В същото време всички банки и кабелни оператори в Македония са гръцки, а Атина дори не поддържа дипломатически отношения със Скопия.

http://www.plovdivmedia.com/28966.html


Редактирано от модератор: Премахване на невалиден линк.

[генерал Вазов]

Тъпо е да не се споменава и АТАКА, защото именно АТАКА дари най много книги и имаше най много представители там.

[Nordwave]

ВМРО почете 20 години от смъртта на Иван Михайлов в Рим

Стотици представители на ВМРО от България и от република Македония се събраха в италианската столица Рим, за да отбележат двайсетата годишнина от кончината на водача на Организацията Иван Михайлов. Михайлов издъхва в Рим на 5-и септември 1990 г. след десетилетия в изгнание. Погребан е до съпругата си – легендарната революционерка Менча Кърничева.
 
На панихидата присъстваха членове и симпатизанти на ВМРО от София, Варна, Пловдив, Бургас, Банско, Благоевград, Горна Оряховица, Перник, сред които и 50 членове на младежката организация на ВМРО в София. Те бяха водени от заместник-председателите на ВМРО Костадин Костадинов и Ангел Джамбазки. Членовете на организацията от Р Македония бяха от Охрид и Скопие – сред тях и представители на Българския културен клуб в Скопие.
 
По същото време панихида в памет на Михайлов бе отслужена и в столичния храм „Света София”.

http://www.vmro.bg/vmro-pochete-20-godini-ot-smrtta-na-ivan-mikhail-1/

[Франкист]

добре че поне са останали една шепа истински българи,които и на край света ще си спомнят за този свят човек!

[Siegfried]

Иван Михайлов разкрива сръбската агентура у нас:

http://www.bulblog.com

Имената, образите и фигурите на родоотстъпници и явни предатели, които ще срещнете по-долу днес може да видите в музея на ВМРО и революционната борба край Вардара в Скопие.

Изобщо не съм черногледец и песимист по отношение на борбите на народа ни, но за да стигнем до сърцевината на историческите събития трябва да познаваме както героичната им страна, така и позорящите народа ни продажници.

Тази убийствена с фактологическите си сведения брошура, която ще прочетете по-долу излиза през 1929 г., като резултат от разузнавателните действия на възглавяваната от Иван Михайлов ВМРО. Един от водещите наши историци преди години казваше, след като беше работил в сръбските архиви, че дори в тежките моменти по време на войните сръбската страна продължавала да изплаща големи суми на продажни български души. Зулумаджиите от септември 1923 г. и втората вълна национални предатели и убийци от пролетта на 1925 г. намираха гостоприемство в Сърбия, която ги обсипваше със средства и какви ли не благинки за предателството си срещу българския народ, докато българите от Вардарската бановина (Вардарска Македония) бяха подложени на нечовешка денационализация. Дори емигрантските лагери, от които се извършваха набези срещу българската държава често пъти бяха разположени в пограничните райони с България (Малешевията, Западните покрайнини и Нишко и Пиротско), където живееха отново поробени българи след Ньой. Огромни парични средства за българските родоотстъпници бяха осигурени и от коминтерновските фондове чрез нейната важна структура МОПР (Международна организация за подпомагане на революционерите) във Виена. На убийците, които се изпращаха на българска територия също бяха изплащани огромни суми, което разкрива в показанията си по време на процеса срещу нея и Цола Драгойчева. В тази брошура са намерили полагащото им се място, както земеделските емигранти, така и болшевишките оръдия Димитър Влахов и Тодор Паница и останалите създатели и дейци на ВМРО (обединена), създадена и ръководена от Георги Димитров по инструкции на Коминтерна.

Както в сянката на Васил Левски стоят един поп Кръстьо и Димитър Общи, така и в сянката на македонските ни революционери се спотаяват и новите Попкръстювци. Убеден съм, че това което ще прочетете ще ви отврати от родните предатели, живяли с жедри подаяния от сръбските и московските си господари, но ще ви даде и материал за размисъл. Някои от имената на предателите, които ще срещнете в текстовете по-долу, след септември 1944 г. ще управляват България, а други осъзнавайки калта, в която са затънали няма да посмеят да се върнат в родината, докато трети ще се опитат да изкупят вината си с цената на живота си, както д-р Константин Терзиев, Панко Брашнаров, Павел Шатев и др.

Цочо В. Билярски

* * *
РОДООТСТЪПНИЦИ

От 5–6 години насам във Виена се е загнездил един субект, който, след като се е продал цял на душманите на своя народ, непрекъснато го клевети, неуморим да повтаря все едни и същи клеветнически фрази, все едни и същи измислици и лъжи.
Заобиколен от 5–6 души също прогонени и пропцирени свои братя по дух, Мито Влахов издава във Виена печатни органи на своята личност и „идеи” и в тях, на разни езици, повтаря все едни и същи стереотипни лъжи и безсъдържателни фрази. Каквото измисли неговата продажна глава против българския народ, веднага го отпечатва на всички езици и, подобно на някой фалшив специалитет, го праща по всички краища на света, дано някой загубен търговец, или някой страдащ от неизлечима болест, му стане клиент. За превеждане рецептата му на разни езици и за разпространението й, той е наел по един сърбин, грък, влах, албанец, хърватин и др. Тия последните изглеждат по-честни хора, с по-малко паднал морал, с непродадени съвести, защото в превежданите от тях фалшиви рецепти на „д-р” Влахов почти нищо противно на техните народи и държави не се пише, макар там да е много по-лошо, отколкото в България.

Кой е Мито Влахов и безделническия кръжок около него, тук – в тяхното отечество – никой вече не се интересува да знае. Дамгосани с печата на своето продажничество, влаховци ще се скитат и продават всякога и всякъде, но само между своя народ не ще се върнат. Грехът на предателството към тоя народ ще ги гони до гроба.

Какво е миналото на Мито Влахов и на кръжока му?
Малко преди „Хуриета” (младотурския преврат от 1908 год.) в Солун се вести личността на Мито Влахов, като учител в Българската мъжка гимназия. Като краен материалист, Влахов намери за най-износно да служи под ведомството на „ултранационалистическото учреждение” – Екзархията, която за Влахов, впоследствие, стана още и „шовинистическо оръдие на българския империализъм”. А като „идеалист”, той почна да насажда комунистическите идеи между учениците. Нека се забележи, че Мито Влахов е „интелектуелец”, който чудновато съчетава две противоположни крайности – идеализма и материализма. На думи е пролетарец, а в живота си е буржоа. Той може, като Ботьов, да оплаква денонощно сиромасите, но може да живее във Виена, като чорбаджия от Букурещ.

Като „борец” срещу турското потисничество в Македония, Влахов се вмъкна под кожата на националиста Сандански, подхлъзна го да напише „към народите в Турция” червен манифест (но с отоманска тенденция) и с това създаде най-пакостното разцепление между самите българи в Македония от една страна, и между турците и няколко българи от друга. Подведени от Влаховци, младотурците, вместо да се вслушат в желанията и правотата на единодушния и преобладаващ български елемент в Македония, почнаха да си служат с внушената от Влаховци политика: „разделяй и владей”. Насочвани по указаниге от Влаховци посоки, младотурците стигнаха до прочутите обезоръжителни акции в Македония, вследствие на които първи побягнаха в гората и в България Чернопеев и Сандански. По същата причина младотурците дойдоха скоро и до Балканската война, в която се провалиха и те, и българите.
Като остави Сандански сам да чака ефекта от гръмогласния манифест и от образуваната вече „Федеративна партия” в Серско, Влахов, изпод кожата на Яне, се добра до младотурците и стана техен депутат от Македония и за сметка на македонските българи. Това депутатство е първото продажничество на Влахова, което до нейде задоволяваше неговия материалистичен инстинкт.

Дойде Балканската война с всичките й катастрофи за Македония и за Турция. Влахов, изплашен, избяга в България и впоследствие го виждаме консул на омразния цар Фердинанд в омразната деспотична Русия, дето дочака Общата война и се прибра в София.

И през страшната война Влахов никога не изпусна практическия път в живота: веднага се нареди в щаба на „добродушния” Протогеров, чрез когото лесно се добра до най-големите постове – окръжен управител в Щип и Прищина, а „масите” и бъдещите „фашисти” отидоха по боевите линии да проливат кръвта си.

След войната и катастрофата, Влахов намери пак удобно място сред буржоазията, като стана секретар на Търговската камара във Варна. Но там „идеите” на Влахова не бяха тъй добре „задоволени” материално, та, след известно време, той се продаде (вече четвърти път) на буржоата и бъдещ „кърволок” Цанков, който го прати във Виена за консул на България.

По онова време Тодор Александров, избягал вече от затвора, бе влязъл в сърбска Македония и бе възобновил организацията. Влахов веднага си спомни, че отдавна някога е бил член на ВМРО, бил е, следователно, и „революционер” някъде и че може да играе и друга роль, освен консулската. При туй, пред него се чертаеха вече переспективи от друга една страна в света: щедрата болшевишка фортуна затъмняваше бедната консулска каса на България и Влахов реши да играе „революционната” роль, като се „ориентира” към бляскавите и несметни източници на Москва. И не се излъга: успял или неуспял в новата и „спасителна” ориентация за Македония, за себе си той успяваше. Защото Влахов е теле, което отдалеч подушва, де е кравата с голямото виме и натам насочва своята широка уста.

И двата манифеста на Влахова не спечелиха нищо добро за Македония. Сам Влахов, обаче, нищо не изгуби. Той се залости между краката на болшевишката крава и до тоя час бозае до отмаляване и се пени срещу „белия терор” в България. Дали е наторил балканската нива за семето на болшевизма, или не, сам той си знае. И дали един ден ще се изплъзне от наказанието на болшевиките, както се изплъзна от онова на младотурците, бъдещето ще покаже. Защото заблужденията, в които някога Влахов вкара младотурците, както и тия, в които по настоящем държи болшевиките, са били и са неимоверно пакостни и за тях. И към едните, и към другите, плюс македонското дело, и във връзка с македонската борба, Влахов е бил и е безподобен фалшификатор, мошеник и изнудвач. За всяко дело, за всяка политика той е паразит.

Тодор Паница
Един от типовете, що съставляват престъпния кръжок на Влахова, бе и Тодор Паница, тъмното минало на когото тук накратко ще изнесем.
Родом от стара България, неудачник в училищата и изключен от тях, Паница се зачислява в редовете на Македонската организация и заминава за Серско.

Като четник в Драмската околия, Паница бе натоварен от обособилата се в 1905 г. сепаративна на ВМРО група на серчани да убие Христо Матов, Борис Сарафов и Иван Гарванов. Есента на 1907 г. той наистина уби последните двама, а другият се спаси случайно. Както е известно, тия убийства туриха трагичното начало на взаимните избивания между македонските дейци – начало, което и досега продължава. „Борец” срещу потисниците на Македония, със своето безнравствено поведение Паница поруга една учителка в с. Калопот – Катерина Измирлиева, за която, след няколко скандали, биде принуден да се ожени. След „венчанието”, новата невеста стана още по-необуздана, отколкото бе по-преди, нещо което свидетелствуваше, че Паница е насадил добър морал даже у неговата бъдеща жена. Шокираното население пищеше от тая развратна двойка.
Дочакахме младотурския преврат. За услугите и ревността, които Паница показа за отоманизиране на българите през време на Хуриета, младотурците му подариха един чифлик в Драмско и бившият „борец” срещу беговете сега стана сам бег и за кратко време с поведението си надмина всички някогашни бегове-турци. Оргиите, които кръжокът на Паница разиграваше в чифлика на Махмуд бей, не се поддават на описание. Поменатият кръжок на Паница – жена, балдъзи, младотурски ашлаци, начело с известния юзбашия Тефик ефенди – всичко бе се обърнало в една истинска и безобразна комуна. Централната личност във вертепа на Бакхуса, естествено, беше г-жа Паница, облечена във фередже и широки шалвари. Целият кръжок вече бе дал клетва върху корана на Мохамеда, че вярно ще служи на отоманството. Харемският образ на новия живот бе външния израз на сърдечната клетва, а еротическият каяфет на новите младотуркини будеше изблик на душевни и телесни пориви у Тефиковите аскерлии … Младотурците, както сега болшевиките, бяха щедри – даваха пари. Влахов тържествуваше, като гледаше спечелени народните македонски „маси” там – в чифлика на Махмуд бей. Червеният манифест на Яне Сандански личеше по вратите на правителствените учреждения, макар сам той да криеше вече острите си уши из дупките на Пирина … Но не бе за дълго.

Настана Балканската война и клелият се върху корана и на младотурците Паница веднага им измени и мина на страната на цар Фердинанда: през войната турското население в Серско и Драмско адски пропищя от тоя Паница и никога няма да забрави неговите золуми…Какво е правил през Общата война, незнаем, но земледелското правителство осъди Паница, като кожодер, по чл. 4. За да избегне ударите на този проклет чл. 4, Паница реши да продаде остатъка от силите си и съвестта си на Стамболийски и през 1922 год., начело на един оранжев отряд, замина през Юндола, за да спасява народа от „автономистите” в Петричко. След като яде попарата на тоя народ в Неврокоп, Паница хукна назад към София и се задържа чак в Ниш, а оттам в Белград. Тук, на новия пазар, Паница нямаше що да работи, освен да се залови за току-що изтървания свой занаят – да продава на сърбите себе си и своето отечество. Той се зачисли в средата на родоотстъпниците „емигранти” и в шпионското бюро на Жика Лазич….
….
По-късно и няколко дена преди бомбардирането на черквата „Света Неделя” в София, почти всичко беше готово за революцията в България и Гаврил Генов, Михайлов и всички дружбашки министри, начело с Паница, събрани в Ниш, обсъждаха някои технически въпроси, като от къде и как да се действува и пр. Комунистите, обаче, изплашени да не би революцията да успее, в който случай дружбашите сами ще пипнат властта, направиха една провокация, като предварително бомбардираха черквата. Паница страшно псува по адрес на комуната. С научаването за атентата, унил, убит духом, Паница замина за Виена, от където не се върна вече.

Вън от тези две групи, имаше още две емигрантски групи, а именно: федеративната Серска група, състояща се от около шестдесет човека и анархистическата – от десетина човека. Разбира се, и тези две групи не останаха пощадени и оставени вън от двете големи. Комунистите от една страна с пари, Обовците от друга със заплашвания, почнаха да ги подканват. Но анархистическата група, като изключи няколко души и се очисти от гнилото, отказа да се присъедини към коя и да е група, замина в гр. Велики Бечкерек и до днес хората й, шпионирани и от двете групи, арестувани, малтретирани и измъчвани, работят черна работа, за да се прехранват, като постепенно, при първа възможност, напускат Сърбия, един по един, верни на идеала си. Обаче, не бе същото и с федеративната Серска група. Всяко гнило начало има катастрофален край. В тая група имаше един червей, който разяждаше. Имаше една затаена злоба, насочена срещу тъй наречената „интелигенция” начело с Димитър Арнаудов от Неврокоп, човек подъл, зъл, с лошо сърце и извънредно много страхлив и изкуфял, мразен почти от всички хора на групата. В Горни Милановац групата се състоеше от четата на Дерменджиев, все козарчета, криминални престъпници от Петричко, Мелнишко и Неврокопско, десетина момчета също новодошли, пак прости македончета от същите места, десетина по-интелигентни, които бяха повечето комунисти отколкото федератисти и най-сетне в Солунския затвор имаше десетина души, тъй наречената „интелигенция”, всеки с претенции да замести Паница. След смъртта на Паница, те бяха арестувани по желанието на Обов – Тодоров, с цел да ги привлекат на своя страна, като ги освободят. Почнаха се атаки и от двете страни за присвояване на групата, обаче самозваният заместник на Паница, Димитър Арнаудов, заяви на всеуслушание следното: „който освободи другарите ни, той ще има групата ни”. Кратко и ясно. Обовци, знаейки предварително това, изпратили шпионина д-р Коста Терзиев с пълномощие на сръбското Външно министерство да освободи арестуваните в Солунския затвор и да ги доведе при групата. Така и стана. Тъкмо по това време бе насрочено делото по убийството на Паница във Виена.
…
Между това, в Виена, след убийството на Паница, страстите за първенство в „федерацията”, корупцията и алчността – кой да граби повече долари, динари и драхми, бяха се до толкова разбушували, щото през август 1925 год. вече имаше четири – пет лагери, които едни други се изключваха. В единия лагер Димитър Влахов, Ризо Ризов; във втория – д-р Филип Атанасов, Славе Иванов; в третия – Кочо Хаджириндов, Миладинов, д-р Коста Терзиев; в четвъртия – Васил Манолев, Яне Богатинов, Димитър Арнаудов, Бумбаров (новоизлюпеният федератист – Жика Лазичевист) и най-сетне г-жа Паница. Не липсваха у никого митарски биения в гърдите и клетви и псувни по адрес на другите. Д-р Атанасов, с документи на ръце, като бивш касиер, доказваше, че Паница взел повече от двадесет хиляди (20 000) долари, а и до днес Влахов не пожелал да оправдае сумите. Приживе, когато бивал поканван да оправдае изтеглените суми, Паница се навъсвал. А по-сетне успял да измести доктора и станал сам касиер. Освен Хаджириндовата група, останалите живееха в разкош.
….
Как се развиват събитията в Виена по-нататък: Дерменджиев, подкупен чрез д-р Терзиев от Жика Лазич, дохожда в Белград, вместо в Париж, и предава всичко. Терзиев едновременно подкупва и Хаджириндов, като редактор на в. „Македонско Съзнание”. Последният дохожда също в Белград и тук продължава издаването на „Македонско Съзнание”, което, със съдействието на сръбската полиция и на „Бялата Ръка”, се разпространява сред българското население в Македония.
Освен горния противонароден орган на сръбската полиция, в Македония се пръскат и другите два такива органи, за които се говори в самото начало – „Балканска федерация” и „Македонско дело”, издавани с болшевишки пари от Влахова във Виена. И едните и другите не чете никой, освен някои подкупени, или отчуждили се от народната маса типове.

Всичките почти, македонци и българи, изхвърлени заради предателската дейност на Влахов и Паница вън от границите на отечеството им, са пръснати и разпилени по разни места на Сърбия и Европа. Ония, що бяха около Паница, не съществуват вече като „група”. Всички се пръснаха и продадоха. Жената на Паница, Катерина, с детето си и със сестра си Магдалина и досега живеят на широко във Виена с грамадните средства, които той им остави. Кръсте Делипапазов, Георги Лаков и Кочо Павлов получават по хиляда динари от сръбските фондове и живеят в Горни Милановац. Братя Бакърджиеви, паднали в немилост пред „обединената”, работят сергиджилък в Загреб, готови да се продадат на първия, който ги потърси. Ония от Петричко и Мелнишко, заедно с двамата от Неврокоп – Тодор Ковачев и Никола Шопов, са контрачетници към Царево Село и Ново Село, където е и Николай Хайдуков. Последният пък заедно с Т. Ковачев върши военен шпионаж за сметка на сърбите в Горно-Джумайско и Кюстендилско, срещу което получава по три хиляди динари и дрехи. Изпращат разни контрачети в тия краища с привидния предлог пред четниците, че правят „освободителна организация” на българския народ. Ползувайки се до голяма степен от някои български вестници, които в безогледното партизанство сами представляват положението в България за лошо, сърбите с името на Н. Хайдуков, избягал полани без всяка причина от дома си, се готвеха да издават в Париж един политически бюлетин, чрез който да изтъкват пред Европа, че Петричкият окръг е под непоносимата „диктатура” и терор на „автономистите”, та по този начин онзи окръг да стане обект на освобождение, разбира се, със сръбска помощ. Там, в Париж, предателите Христо Гетов, Обов, Борис Чанджиев и Иван Христов вече издават със сръбски пари един подобен парцал – „Родина”.

Интересен е въпросът с амнистията. От страна на Земледелската партия в България, много често се повдига този въпрос и в Народното събрание се настоявя да се даде пълна амнистия на емигрантите в Сърбия.
Възможно е, Земледелската партия да има искрени намерения по въпроса. Сръбското правителство, обаче, не желае да се лиши от „емигрантите”. Първо, защото то още разчита, че при едно засилване на земледелците в България, „емигрантите” ще могат да нахлуят и да направят преврат, за да възстановят „законното правителство на Стамболийски, узурпаторски изгонено на 9 юний”. В това заблуждение сърбите са поставени до голяма степен от самите водители на „емиграцията”.

Второ, защото при една широка амнистия, част от емигрантите може би да се възползува и да се върне, но се една значителна група ще остане там, ако не да поддържа илюзията за преврат в България, то за шпионажа, който продалите се български изчадия вършат тъй усърдно за сметка на сърбите.

Българската емиграция в Сърбия бе „добре дошла” за сръбската шовинистическа политика и те гледаха по всякакъв начин да я използуват за свои планове. За това и помагаха. Създадоха пунктове покрай границата на България – в цяла стара Сърбия, а изпращаха и хора в Македония срещу ВМРО. При една революция или преврат в България и заемане на властта от доверени хора на сърбите от Земледелския съюз, те ставаха господари на Балканския полуостров, а същевременно смятаха с това за винаги да се отърват от страшната за тях ВМРО. Най-големи надежди за това те имаха през 1924 г., когато на власт бе демократическият водител Люба Давидович. Един от главните фактори и ръководители на тази политика бе Воя Маринкович. Той бе силен в партията си и правителството, защото бе доверен човек на крал Александър. Коста Тодоров бе в интимни приятелски връзки с него и те двамата се разбираха във всичко и те бяха, които ръководиха тази политика. Самият крал Александър бе въодушевен от тази идея – да управлява целия Балкански полуостров и всячески се стараеше да постигне тази мечта. Веднаж, на събрала се група емигранти, Коста Тодоров каза: „Ех, ех… ние сме неразбиваеми. Нали зад гърба си имаме кралят, ще постигнем всичко”. Друг път д-р Терзиев (от македонските федератисти” – б. н.) обясняваше в ресторант „Тунеа”, как крал Александър най-добре и най-първо помогнал на слабата още емиграция през 1923 г., като дал заповед да се отпуснат 35 милиона динара за нуждите на „революционната борба”, как Коста Тодоров и други земеделски „водители” още тогава били приети от него тайно на ауденция и как той ги насърчил да поведат борбата и как им обещал да им помага във всичко.

Най-доверения им човек сега в Белград е Милан Тодоров (емигрант – б. н.). При него се извикват определените емигранти за работа. Той им нарежда, каквото им е необходимо и той се сношава направо с онеи, които устройват „акциите”. Тодор Ковачев – началник на емигрантските чети в Македония, който е един от най-верните им и доверени служители и той отива при Жика Лазич или генерал Томич – началникът на жандармерията, и в присъствието на М. Тодоров. Напоследък Т. Ковачев бе дошъл в Белград, за да събира нови хора за Македония и само М. Тодоров му устройваше срещите, на които присъствуваше и той. Един от възторжените привърженици на четнишките нападения в Македония, бившият народен представител от Горна Джумая, Николай Хайдуков – и той не можеше да присъствува на срещите и разговорите им. Въобще, стремежът напоследък, е всичко да става в пълна „тайна”, като се посвещават само няолко доверени лица.

Централната личност, от която зависи и която ръководи изпращането на атентатори, е началникът на Обществената безопасност, Живоин (Жика) Лазич. Той е личността, при която отива М. Тодоров, а и той е, който по-нататък урежда с министрите или други лица подготовката, или заминаването. Той заема повече от 20 години този пост и е лицето, което се ползува и с абсолютното доверие на краля Александър, на Военната лига и на всички шовинистически сръбски кръгове. Без него не се взима нито едно решение, било за Македония или за друга част от кралството, по отношение на „безопасността” на държавата и пр. Помага му официално началникът на жандармерията, генерал Томич, а в услуга му са националните четнишки сдружения, които напоследък явно взимат участие в умиротворяването на „Южна Сърбия”, и членовете на „Бялата Ръка”. Той е съединителното звено, така да се каже, между по-долните ръководители и висшата власт.

* * *
По-горе описахме положението на Влаховата „федерация” във Виена през 1925 год. и как стана раждането на неговата ВМРО (обединена). По-нататък тя се подраздели и прие следния вид:
Група I: 1. „Обединената” с Централен комитет Д. Влахов, представител на „Балканската федерация”;
2. Западна Македония (под Сърбия), представител Ризо Ризов;
3. Горно-Джумайско и Разложко, представител Владимир Поптомов;
4. Неврокопско, представител Димитър Арнаудов;
5. Македония под гръцко иго, представител Христо Янков-Чолака от Кукуш;
6. Македонската емиграция в България и Дружество „Илинден”, представител Георги Занков. Последният бe натрапен на първите от болшевиките;
7. Задгранични представители (ЗП): в Париж – Разлогов и в Цариград – Павел Шатев. За Албания се мислеше Христо Цветков.
Тая група, както казахме, издава всеки 15 дена в Виена „Македонско дело” и „Балканска федерация” – това е многоезичната “Federation Balcanique”. Тия безплатно пръскани противобългарски вестници, както видяхме, се издават с болшевишки средства.
На всеки член от тая група се плаща месечно по 700 шилинги, плюс още известна сума, като на комунистически деятели на Балканите.
Група II: Д-р Филип Атанасов и Славе Иванов – със сръбски пари.
Група III: Борис Чанджиев и Иван Хр. Попов – пак със сръбски пари.
Група IV: Д-р Коста Терзиев и Кочо Хаджириндов – фалирала вече, понеже падна в немилост пред Жика Лазич.
- – -
След атентата върху Жика Лазич, кредитът, който Коста Тодоров и Александър Обов имаха пред сръбските власти, значително намаля. „Акциите” в България останаха да се ръководят от Недялко Атанасов и Христо Стоянов. Коста Тодоров си запази правото да действува срещу ВМРО, т. е. в Македония.
В Министерството на външните работи „Българският отдел” се завежда от Драгиша Станоевич. След атентата над Жика Лазич, по негово и това на полковник Динич нареждане, емиграцията се концентрира в няколко лагери: Ниш, Княжевац, Лесковац, Царево Село, Ново Село, Пожаревац и Горни Милановац. Първите имат за обект стара България, вторите – Петрич и Горно-Джумайско. Нови Сад, Вършец и Велики Бечкерек – Хърватско. През миналата година биде образуван върховен екзекутивен-ръководителен комитет, в чийто състав влизат полковниците Кръстич и Динич, като представители на ултрашовинистическата военна организация „Бялата Ръка”. Убийствата, които се проектират в България, ще имат за главна цел да предизвикват емигриране, което, от своя страна, „да засили кадрите, на емиграцията за акции и революция”.
Оръжието на бандитските терористически групи се дава от военните складове. Терористите го получават на границата от заведующия пункта, а на връщане пак му го предават, който пък, от своя страна, го предава на военния склад, отдето го е получил.

Ето списъкът на главните агенти на сърбското правителство, с обозначение на месечното им възнаграждение в сръбски динари.

Група Коста Тодоров – Александър Обов
1. Александър Обов, живее в Париж, Авеню Емил Зола, 16.
2. Коста Тодоров.
Двамата получават месечно … 160 000
3. Александър Кантарджиев – Атина … 4000
4. Ангел Величков – ? … 2500
5. Борис Николов – Париж … 1500
6. Борис Бумбаров – Виена … 2500
7. Борис Чамурлиев – Париж … 3000
8. Борис Чернев – Пожаревац … 1500
9. Георги Капчев – Белград … 4000
10. Деню Костов – Париж … 3000
11. Дочо Узунов – Пожаревац … 2000
12. Иван Бояджиев – Пожаревац … 3000
13. Иван Неделчев – Пожаревац … 3000
14. Иван Костов – Пожаревац … 2000
15. Иван Тодоревски – Пожаревац … 1500
16. Иван Чилев – Париж … 3000
17. Илко Тотев – Пожаревац … 1500
18. Йордан Арнаудов – Виена … 3000
19. Коста Терзиев – Белград … 4000
20. Крум Пастармаджиев – Пожаревац … 1500
21. Кирил Попов – Прага … 1500
22. Коце Георгиев – Пожаревац … 1500
23. Михаил Тодоров – Белград … 4000
24. Мирчо Топалов – Белград … 1500
25. Методи Шопов – Виена … 2500
26. Николай Хайдуков – Ново Село … 4000
27. Нешо Томангелов – Ново Село … 3000
28. Никола Димитров – Пожаревац … 2000
29. Павел Ст. Павлов – Пожаревац … 1500
30. Станчо Трифунов – Париж … 2500
31. Стефан Капзималски – Пожаревац … 2000
32. Стоян Попов – Бeлград … 1500
33. Стефан Димитров – Париж … 2500
34. Тодор Ковачев – Царево Село … 3000
35. Тинко Симов – Пожаревац … 3000
36. Тодор Сервански – Пожаревац … 1500
37. Тодор Пунчев – Пожаревац … 1500
38. Христо Г. Обов – Париж … 3000

Група Недялко Атанасов – Христо Стоянов.
1. Недялко Атанасов, живее в Белград, улица Београдска, 34, стая № 17.
2. Христо Стоянов, живее в Белград, улица Београдска, 34, стая № 16. Двамата получават месечно … 166 000
3. Асен Даскалов – Белград  … 1500
4. Ангел Гърев – Белград … 3000
5. Ангел Тодоров – Велики Бечкерек … 1500
6. Атанас Маренов – Лесковац … 1500
7. Ангел Хаджийончев – Ниш … 2500
8. Борис Спасов – Вършец … 2000
9. Борис Христов – Ниш … 2000
10. Васил Стойков – Белград … 1500
11. Васил Бояджиев – Вършец … 1500
12. Васил Дочев – Белград … 1500
13. Васил Бакърджиев – Ниш … 1500
14. Георги Тугалов – Княжевац … 1500
15. Георги Михайлов – Нови Сад … 1500
16. Иван Тулешков – Белград … 4000
17. Иван Мострев – Белград … 1500
18. Иван Желев – Белград … 1500
19. Иван Филипов – Вършец … 1500
20. Иван Аврамов – Лесковац … 2000
21. Иван Петров – Лесковац … 2000
22. Йоцо Николов – Княжевац … 1500
23. Иван Шипотов – Княжевац … 1500
24. Янко Икономов – Суботица … 1500
25. Йордан Димитров – Ниш … 1500
26. Кирил Ралев – Белград … 1500
27. Кирил Палчев – Белград … 1500
28. Кирил Митов – Белград … 1500
29. Кирил Попниколов – Ниш … 2000
30. Кочо Василев – Ниш … 2500
31. Методи Ганчев – Белград … 1500
32. Методи Харизанов – Ниш … 2000
33. Мико Младенов – Велики Бечкерек … 2000
34. Методи Попов – Лесковац … 1500
35. Никола Контев – Белград … 4000
36. Мино Маринов – Белград … 1500
37. Нако Калчев – Ниш … 2000
38. Нако Йотов – Цариброд … 1500
39. Никола Иванов – Ниш … 1500
40. Павел Каблешков – Княжевац … 1500
41. Павел Върбанов – Белград … 1500
42. Петър Василев – Белград … 1500
43. Петър Инаретски – Белград … 1500
44. Петър Константинов – Ниш … 1500
45. Стефан Светозаров – Княжевац … 2500
46. Спас Младенов – Вършец … 2000
47. Станчо Донев – Белград … 4000
48. Стоил Петров – Белград … 1500
49. Стефан Здравков – Белград … 1500
50. Стефан Милушев – Белград … 1500
51. Стоян Илиев – Княжевац … 1500
52. Тодор Драганов – Ниш … 2500
53. Тодор Чобанов – Ниш … 2500
54. Тодор Гълъбов – Белград … 4000
55. Тома Миленков – Княжевац … 1500
56. Христо Иванов – Белград … 4000
57. Христо Иванов – Цариброд … 2000
58. Цоко Иванов – Вършец … 1500
59. Цвятко Станиев – Цариброд … 3000
60. Ангел Балкански – Горни Милановац … 2000

Група, която не получава възнаграждение и е абсолютно независима
1. Гечо Минков, студент – Белград, чиновник.
2. Боян Тодоров, студент – Белград, зарзаватчия.
3. Любен Недeлчев, студент – Белград, зарзаватчия.
4. Димитър Паков, студент – Белград, чиновник
5. Александър Стаменов – Белград, зарзаватчия.
* * *
От изложената дотук на кратко „деятелност” на Влахов – Паница и на „емигрантите”, читателят достатъчно вижда мизерията на безотечественика и родоотстъпника. Страшен е падналият морал!…

[Hatshepsut]

Иван Михаилов - последният комита

Иван (познат и като Ванче и Ванчо) Михайлов, е личността-поанта във връзката между следосвобожденската история на България и модерните времена. Роден на 26 август 1896 г. в Ново село, Щипско, той ни припомня, че най-бурните и митологизирани времена от нашата история, всъщност са много близо до нас.

Михайлов е една от най-изявените фигури в борбите за освобождение на Македония. Той се превръща във фактор, променящ историята на цяла Европа. Осъществява многобройни международни връзки – от тези с хърватските усташи и косовския комитет до хитлеристка Германия. С други думи всеки, който е имал интереси към Македония, е трябвало да се съобрази с ВМРО и нейния лидер.

Михайлов застава начело на организацията през 1925 г. след смъртта на Тодор Александров, като преди това е негов секретар от 1918 г. Двамата мъже са израснали в съседни къщи, а Ванче от дете е свикнал с комитите, гостуващи в къщата на семейството му. Отраства в суровата среда на организацията, чиито активист е баща му – сред униформи, ками и револвери. Учи в Солунската българска мъжка гимназия, „училището” на безброй революционери, която Христо Силянов нарича „Македонската Алма Матер“. За учителите си Ванче споделя: „Всички наши учители бяха очертани националисти… Мнозина от учителите ни са били в миналото, а може би и в момента да бяха, участници в тайното народно съзаклятие, във ВМРО … Другите ни учители бяха пак проявени в нашите обществени борби – едни като културни и легални деятели, а други заедно с туй и като революционни дейци.“

Непосредствено преди Междусъюзническата война напуска Солун и се установява в Щип. Заедно с майка си преживява тежкия бежански живот, а след войната Щип вече е под сръбски контрол. Записан е в в новооткритата Скопска сръбска гимназия в седми клас, където се среща с престолонаследника на Сърбия Александър Караджорджевич. Завършвайки с отличие, му е предложено да учи в който и да е европейски университет, като сръбски стипендиант. Михайлов отказва. По време на Първата световна война е назначен за бирник в Щипската община, тъй като тогава боледува, а от юли 1918 г. е повикан на военна служба в българската армия. В началото на август 1918 г. е изпратен в София като новобранец. Там постъпва в Четвърти артилерийски полк. След Войната той се записва в Юридическия факултет на Софийския университет. Именно по време на следването си е поканен от Тодор Александров за негов секретар в Задграничното представителство на ВМРО в София, на ул. „Ген. Гурко“ №22. Превръща се и в един от основателите и първи председател на студентското дружество „Вардаръ“.

Смъртта на Тодор Александров е повратната точка в живота на Ванчо. Тя отключва междуособици и безмилостна борба за власт във ВМРО. По това време Михайлов е само на 27 години, един от най-доверените хора на Александров. Убийството на Тодор на 31 август 1924 година е резултат от появилите се разногласия с останалите членове на ЦК – Протогеров и Чаулев. Убеждението на Михайлов, че именно Протогеров стои зад заговора, води до т.нар. Горноджумайски събития, при които Ванче организира преврат. Смъртта си намират няколко души от обкръжението на Протогеров, но самият той е пощаден и остава част от Централния комитет. От този момент Иван Михайлов е достоен наследник на великия си предшественик. Остава член на Централния комитет до края на живота си.

Въпреки утвърдения нов лидер братоубийствата продължават. Протогеров намира смъртта си през 1928 г. – убийството му е организирано от Михайлов и този път милостта е забравена. „Македонците“ стават все по-брутални, разчиствайки сметките си в центъра на София. Политическите убийства зачестяват, ВМРО се разцепва  на два главни клона – „михайловисти“ и „протогеровисти“. Вторите следват лявата идеология и са привърженици на идеята за създаването на федеративна държава в Македония, включваща българската, сръбската и македонската територия. За михайловистите това е неприемливо, тъй като така ще се засили югославското влияние – нещо, срещу което те яростно се съпротивляват.

Михайлов и последователите му се борят за автономна Македония, тъй като ясно разбират, че не е възможно територията директно да се присъедини към България. Същевременно Ванчо променя изцяло стратегията на Организацията, като забранява в Македония да навлизат чети по-големи от 10-15 души и налага като един от основните способи за постигане на целта, атентатите срещу сръбските правителствени учреждения и представители. По това време е факт още една организация, противостояща на Михайлов –  ВМРО-Обединена. Тя е покровителствана от Георги Димитров и отхвърля федеративната идея. Част от привържениците на Протогеров си сътрудничат тясно с ВМРО-Обединена, като след смъртта на водача си много от тях се присъединяват към организацията.

Същевременно Ванчо не е сам в своята революционна борба. Неговата жена Мелпомена Кърничева, известна като Менча Кърничева, за която се жени на 25 декември 1926г. подобно на много други жени в Македония става част от ВМРО. Менча следва Михайлов навсякъде и те остават заедно до смъртта на Кърничева в Рим през 1964г., на 5 септември (Иван Михайлов също умира на 5 септември, 1990г.).

Иван Михайлов и Менча Кърничева

Михайлов се бори с всички сили срещу сърбизирането на областта и дискриминирането на хората с българско самосъзнание. Следвайки целта си, той не се спира пред нищо и на практика превръща ВМРО в нелегална терористична организация. Най-знаковият „удар“ на михайловото ВМРО безспорно е атентатът в Марсилия срещу сръбския крал Александър Караджорджевич. Той е организиран заедно с „Усташа“ на 9 октомври 1934 г.

Кралят е убит. След този акт и след деветнадесетомайския преврат новият министър- председател Кимон Георгиев се заема да ограничи влиянието на организацията, която на места (например в петричко) управлява почти автономно от държавата. Михайлов се оказва политически бежанец.

През Втората световна война Третият райх търси сътрудничество с Михайлов. Той обаче вече отхвърля предложението на Германия за създаване на независима македонска държава, тъй като предвижда изхода на войната. След края ѝ  пътува из Европа, за да се установи в Рим, където се отдава на писателска работа. Неговите „Спомени“ стават изключителен ценен исторически извор. Въпреки огромния му принос в борбата за правата на изстрадалите си сънародници от Македония с всякакви средства, който го прави и толкова спорна личност, в историята остава неговата скромна самооценка: „Аз съм българин от Македония“.

Личността на Ванчо Михайлов много често е определяна като противоречива, а всъщност не е такава, защото всяко негово действие е последователно, водено от убедеността на силен и достоен човек в правотата му. За живота на Михайлов всеки има своята истина. Пътят му е изключително сложен и повратен, точно каквато е и съдбата на земята, за която се бори…

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Истината за Македония - интервю с Ванчо Михайлов:

[Мишок]

СПОМЕН ЗА ЕДИН МОЙ УЧИТЕЛ
Под това заглавие вестник "Македонска Трибуна", излизащ в Индианаполис,Инд. от 27 октомври 1977 година, публикува разказ от Иван Михайлов, лидерът на македонското освободително движение. В разказът - спомен ще срещнете носталгия, идилия и любов към родината, към Македония. Вервам, че щипяни, мои приятели, ще го прочетат с особен интерес.
Тук освен снимката на Иван Михайлов публикуваме и портрет на неговата майка. Тази снимка в рамка, стоеше винаги на работното му бюро. Ние я публикуваме ЗА ПРЪВ ПЪТ.
Ето текста на горното заглавие:
" СПОМЕН ЗА ЕДИН МОЙ УЧИТЕЛ
В ШИРОКИЯ черковен двор, внушителен с тишината, чистотата и пълноводните си чешми, се намираше и училището, в което са преподавали - в Ново село - Гоце Делчев и Тодор Александров, а често се е отбивал и Даме Груев. Там се сливаше - като в монета с две лица - туй, което бе същината на народната душа - верата в Христа и борбата за свобода.
С този двор завинаги са останали в съзнанието ми два момента. Единият бе вечерта на Велики петък, когато над главите ни небето ставаше непроницаемо черно поради стотиците запалени свещи в ръцете на събраните тук всички новоселци, овладени от тежкото чувство за Христовото погребение. Другият момент бе светлата радост на Петровден, краят на учебната година. Този ден внасяше сияние в духа на възрастните, които следеха декламациите ни и раздаването на свидетелствата.
Когато е било строено училището надписани са били с едри букви високо над една от стените тия думи: "Бой се от Бога, почитай Царя". Но и тези, които са го сторили, а и тия, които са преподавали в това училище преди и особено подир появяването на ВМРО, не са харесвали препоръката от втората част на надписа.
Докато бех в четвърто отделение, в уличките на Ново село все още лъхаше за мене тайнствена, бунтовна загадачност, така както в черква чувствувах мириса на тамян.
ОТ ТИЯ години е пред очите ми образът на учителя ми Димитър Недков, новоселец. Сестра му Славка и брат му Тодор беха мои другари. Неговата външност, обноски и думите му вервам да са давали некакъв тласък към предприемчивост и бодрост в нашата среда, макар да бехме твърде млади.
Спомням си разходките на по-горните отделения с учителя ни Недков. Не отивахме далече от Нава село, но и тия къси излети беха като събитие за нас. След време добре разбрах смисъла на песничките, които научавахме от учителя си. Пеехме "гръмогласно", струваше ми се, че треперят къщите около нас. Минавахме през заптийската кула при Клисурата, на триста метра от нашата махала. Там стоеше с пушка на рамо винаги един заптия. На високи ноти нареждахме заучените думи: "Жени, деца, сберете се, елате в Рилския балкан; напред, че днес е време за свободата си да измреме". И като се завръщахме в училищния двор през големата порта, пак дерехме гърлата си с тази песен. Но и тук, не по-далече от осемдесет метра, имаше друга заптийска станция, на обратния край на Ново село към града Щип.
Мои близки са ме запитвали понекога: бих ли бил готов да изживея наново всиичко, което досега съм минал през живота? Без колебание отговарям: ако се касае особено за времето, когато Недков и колегите му Наум Османков и Трайчо Станчев, пак новоселци, ми беха учители, приемам даже два пъти наново да изживея тия години.
Като научих, че Недков и Османков са заминали за България, истинска тъга ме обземаше, макар на България всичко живо българско в Македония да гледаше като на свой Йерусалим.
Не липсваха из нашата родина учители от този разред. Те ковеха верата в по-добро бъдеще. Чрез запазената ми обич към Димитър Недков изразявам и неизменната ми почит към нашето учителство от епохата на турския режим.
И Недков не бе само учител на децата. И той бе активен в революционната организация. По едно време чувах, че бил в четата на Мише Развигоров. След Хуриета той наново се появи в Щип. Радвал съм се като научих, че през Балканската война е бил доброволец в една от македоно-одринските дружини - не помня коя. Сражавал се е и на Султан-тепе срещу сърбите в 1913 година. Бех научил, че бил отреден златен медал за храбростта на дружината; а тя единодушно решила медала да се даде на Димитър Недков. Малко по-късно, през ноември 1914 година начело на чета е участвал в нападението срещу сърбите при Удово - Валандово, показвайки и там голема смелост.
Неотдавна Димитър Недков се е поминал в България. на деветдесет и три години. Не вервам нещо да е могло да разклати големата му обич към българщината в Македония, нито верата му, че звездата на народността ни пак ще блесне в нашата вековна родина.
Иван Михайлов

[Мишок]

ГЕРОИНЯТА МЕНЧА КЪРНИЧЕВА

На 8 май 1925 година нейното име влезна в страниците на българската история. За нас българите от Македония вписано е с златни букви. В том III “Спомени“ на Иван Михайлов, събитието случило се на горната дата е озаглавено “ Събитието във Виенския Бургтеатър“. Цитираме уводния пасаж от стр. 875:
“Старата хубава столица на Австрия беше потресена вечерьта на 8 май 1925 година от един необикновен атентат. Пет-шест души българи гледали тая вечер в една ложа на Бургтеатър Ибсеновата драматическа приказка “Пер Гинт“. Към края на представлението едно младо момиче от групата застрелва с неколко револверни куршума един от мъжете. Скоро след общата тревога се установява, че убитият е Тодор Паница; госпожицата заявила, че го е наказала за безчовечните престъпления, извършени от него към Македония.“
Ако съдебното дело на този процес австрийските власти биха позволили да се развие както е пожелала защитата на Менча – с мнозина видни свидетели от чужбина – без никакво съмнение процесът би останал като най-знаменит в Европа между двете световни войни. Но все пак постави в колоните на чуждата преса македонския въпрос. Приятели на нашата кауза са пожелали от една швейцарска агенция да получат изрезки от вестниците за това убийство. Чули са от хората на агенцията този отговор: вие вероятно се шегувате; кой е в състояние да ви достави изрезки най-малко от петнадесет хиляди вестника по случая? Като е така могло би да се каже, че по-важни са тия хиляди споменавания за поробена Македония , отколкото самото премахване на един изменник на народа си.
Изменникът Тодор Паница се чувствуваше като у дома си в сръбските и гръцките военни и политически учреждения. От там се стремеше да постави под влияние на такива вражески централи отначало неколко села, а постепенно , и повече в пиринската област, и да се започне там изстребление на българщината като описаното в книга втора с спомени на Ив.Михайлов в окръзите Скопски, Брегалнишки и Струмишки. Централите беха в Белград, Атина и другате.
Тодор Паница и другарите му бѣха нагласили типове разбойници за действия в Пиринския край – с база сръбските гарнизони край границата. Лично Паница се бе заел да нагласи и некои села в Неврокопско, с заслон при гръцките държавни органи, за същата цел – да се разстройва от една страна българската държава, а от друга – да се унищожава ВМРО. За Паница немаше место в свободна България, тъй като бе издадена срещу него и присъда, при режима на Стамболийски, от Пловдивския държавен съд, като забогател незаконно през Първата световна война/главно чрез обири на гръцкото население/ и то в качеството си на агент при българската тайна военна полиция в Серския окръг. Подробности по всичко се намират в спомените на Иван Михайлов.
Менча Кърничева е родена на 16 март 1900 в град Крушево, Македония. Помина се на 10 септември 1964 година.
С родителите си напуска родния си град подир Илинденското възстание и се установява в Цариброд, където тя свършва първоначалното си и третокласно образование; останалите класове на гимназията изкарва в София.
През 1923 година се запознава с Иван Михайлов, който е студент.
Привързва се решително към македонското освободително движение. През 1925 година наказва в Виена Тодор Паница. След като излиза от затвора прибира се в София. В 1926 година се венчава с Иван Михайлов. Венчавката требвало да стане в Боянската черква. Но паднал голем снег. Така венчавката станала в родителския й дом в София. Присъствали са : кума Ангел Узунов с съпругата си, d Владо Куртев с съпругата си, лелята и братовчедката на Иван Михайлов и родителите на Менча. Води до 1934 година живот като съпруга си, който може да се нарече скитнически. Сетне в чужбина: прекарва четири години в Турция; година и половина в Полша; една година в Унгария; три години в Хърватско; три години в Австрия; сетне живя в Италия, където се и помина.
Пишущата тези редове има редкото щастие да живее с нея и съпругът й. На 5 септември 1963 година срещнах Иван Михайлов в главния град на Италия – Рим. На 22 септември същата година запознах тази героиня, като им гостувах. Останах при тех до нейнатасмърт и след 30 години работа с Иван Михайлов за народното дело и до неговата кончина
Да живееш с тех – бе едно щастие, което редко се изпитва. Любовта им бе приказна, както и привързаноста един към друг.И винаги, когато се замисля си поставям въпроса: кое бе по-силно у двамата? Любовта им един към друг или любовта към Македония и България? Тази любов така бе вплела всичко съкровенно, че мъчно е да се отговори на такъвъ въпрос. След една година от кончината й Иван Михайлов пожела да отиде в Австрия и да посети местата, където са прекарали заедно след войната. Придружих го аз. Ние посетихме всички региони на Австрия. Той навсекъде правеше снимки, търсеше я и така задълбочен в спомените си, той бе убеден, че тя е с него.
-““Ето, тук тя се учеше да кара колело. Учеше я Иван Илчев.“ Гледаше зелената ливада и търсеше да срещне погледа й. Посетихме и Виена. Бехме и в Бургтеатър. Направихме снимки. У мене вълнението бе неописуемо, когато видех театъра. То й, театъра, чувствувах го като наш, български, като победа над неправдата на българския народ и специално на македонските българи.
- През 1974 година от Благоевград анонимен поет бе изпратил две стихотворения : за Иван Михайлов и другото за Менча. В редовете имаше и “ ти виждаш как един народ умира в рискове на пламенна борба.....“ С нищо не се различаваше моето преклонение към Менча от това на този поет. Така я чувствувах. Готова винаги за борба.
- Две съболезнования по случай кончината й от чужденци се врезаха в моето съзнание и останаха дълбоко в сърдцето ми. Те я чувствуваха и ценеха по същия начин както и аз, пристигнала от югославска Македония и запознала се с македонското движение далече от родината ми. Едното бе от американския проф. Джан Бейклес, който бе между двете световни войни и кореспондент за Балканите. Той престояваше в София и се е срещал с Иван Михайлов в Пирин. По-късно, след войната той написа предговора на книгата “Македония : Швейцария на Балканите“ от Иван Михайлов. Ето част текста на съболезнованието по случай кончината на Менча:
“Мой драги приятелю,
.....Тя беше верна другарка на съпруга си, преданна до саможертва, храбра до дързост. Тя го напусна прерано. Това, което над всичко я издигаше в моите очи , беше факта, че към нейния горещ патриотизъм тя прибавяш е една забележителна сила за характера; към търпеливото борчество прибавяше един блестящ буден дух..... Менча беше една изключителна жена; аз имах към нея чувство на дълбока адмирация, която – ако не изразявах открито, за да не наранявам нейната скромност – ще остане дълбоко и ненакърнимо запазена в сърдцето ми. Тя е мъртва! И с тая смърт умира много нещо от моето минало. С меланхолия и скръб си спомням за това минало, което често се включваше в декора на величествените македонски планини; в тоя декор днес се очертава за мен образа на Менча. Това минало остава за мене – разбира се, всека пропорция запазена – онова, което наричам моята “героична епоха“ – времето след Първата световна война и което ми позволи да се привържа с все сърдце към македонската кауза.... Моята привързаност към македонската кауза беше възнаградена, широко възнаградена, тъй като тя ми позволи да запозная хора с силен открит характер, винаги готови да пожертвуват живота си; и да спечеля техното доверие и приятелство. Моите македонски приятели са тези, които най-много съм обичал и днес най-много обичам. Аз им благодаря за радостта, която ми дадоха, предлагайки ми своето приятелство.... Времето може да намали болката; но времето не може да допринесе да забравиш /нито да забравим/ тая елитна жена, която съдбата постави на твоя толкова труден, опасен и често несигурен път, по който тя те следваше без колебание през целия си живот.
Другото съболезнователно писмо, което ми е направило дълбоко впчатление бе изпратено от хърватските организации в чужбина. Ето един откъс: “....Ние хърватите можем само да прибавим, че през времето на нейното престояване в Хърватско Менча спечели почитта, приятелството и любовта не само на жените но и на мъжете, с които имаше случай да се срещне. Менча е била и остава гордост за македонските родолюбц и, а пример и образец не само за жените, но и за мъжете от всеки народ, които се борят за своята свобода и независимост. Хърватско, което имаше щастието да те познава, драга наша Мария/псевдоним на Менча – бел. Наша/ и да се радва за чувствата на твоето благородно приятелство и сестринска обич – ще запази траен и незаличим спомена ти. Вечна ти чест и слава!“
За нейното погребение бе дошла делегация от Щатите и Канада. Дойде и свещеник. Донесоха и житото, свещите, хлеба и всичко, което бе нужно . Това бе за мене шокираща изненада. Тогава се убедих в справедливоста на нашата кауза. Хората, които пристигнаха отнасяха се с дълбока почит към лидера на македонското движение – Иван Михайлов и покойната му съпруга. С други думи разбрах, че зад тия борци стои цел един народ.
Всичко, което до тук изложих, написах, е свързано с Антон Попов. На него дължа всичко . Той бе, който ми отвори пътя към народното дело в чужбина.