Забравеното Тиквешко въстание

[Nordwave]

Бавно но сигурно обществеността в Република Македония научава истината!

Петре Камчевски, директор на Музея в Кавадарци, пред Агенция “Фокус”.

Фокус:Г-н Камчевски, неотдавна отбелязахме 95 години от избухването на Тиквешкото въстание. С какво го свързвате?

Петре Камчевски: На 19 юни отбелязахме 95 години от Тиквешкото въстание, избухнало в Тиквешка област - Кавадарци, Неготино, Ваташа и другите по-големи населени места в Тиквешко. Причина за въстанието са насилията, извършвани от сръбските административни и военни власти в тиквешкия край. Те са изгонили всички свещеници от Тиквешко и на тяхно място довели сръбски свещеници. Изгонени са били и всички учители и са заменени със сръбски. Тези, които искали да останат, трябвало да отидат на курс в Белград да изучат сръбски език. Извършили са и много насилия - убит е един младеж - името му е Александър Видов, защото, когато го попитали как се чувства - дали като сърбин или не, той отговорил отрицателно, че не се чувства сърбин. Била е убита и майката на Димитър Пинджуров - Наса Пинджурова. Изнасилена е една млада невеста, Мария Тодорова, на втория ден след нейната сватба от един сръбски поручик, казва се Милан Крекович. Зарко Илиев от Ваташа са пребили и много други жители на Тиквешко.
Сформиран е щаб на въстанието от видни революционери от Тиквешко, които са участвали още в Илинденското въстание - Дончо Лазаров, Коце Сеизов, Тодор Камчев, около 20 видни македонски революционери - воеводи.
Началото на въстанието има голям успех. Изгонени са сръбските чиновници и писари от Кавадарци и на сградата на общината е било поставено тиквешкото революционно знаме от 1903 година.
След седем дни дошла голяма войска на Василе Тръбич, Йован Бабунски и други. Отсъствала помощта, която трябвало да окажат българските военни сили, които са били от другата страна на река Вардар. Въстаниците - около 200 на брой - са били оставени сами на себе си, заедно с четите на Христо Чернопеев и на Петър Чаулев. Те не можели да се справят с голямата сръбска войска. За кратко време само в Кавадарци са убити, простреляни, около 25 души, във Ваташа – 37 души... и е имало 545 убити от Тиквешко.
След това пристига Карнегиевата комисия от видни европейски учени, професори, барони от САЩ, Австрия, Германия, Франция, Великобритания и други. Те са установили, че бройката на загиналите в Тиквешкото въстание е била много по-голяма – предполага се, че над 1000 души са загинали в Тиквешкото въстание. Може би около двеста от тях, много от тях са били хвърляни живи в урвите. В село Кривовац имало кръв до глезените в чакалнята на железопътната гара... Толкова много. Телата на убитите са хвърляни в река Вардар.
Във вестник „Дневник” тази година имаше за пръв път след толкова време, на 19 юни, кратък репортаж - това означава, че полека лека и нашата общественост признават Тиквешкото въстание. Мислеше се, че е българска провокация и какво ли не, но лека-полека хората осъзнават, че е било едно въстание.

Фокус: Какво е известно за революционния щаб - Мише Шкартов, Лазар Бански и Христо Михов?

Петре Камчевски: И тримата са от Кавадарци. Има и хора от Ваташа – Димитър Пинджуров, и Неготино – Тодор Камчев. Щабът на въстанието е от тези три места – Кавадарци, Ваташа, Неготино.

Фокус: Известно ли ви е дали има народни песни, свързани с това въстание?

Петре Камчевски: За съжаление досега не съм чул да има песен за самото въстание. Има песен за Димитър Пинджуров, за Мишо Шкартов - като революционери и воеводи.

Фокус: Написали сте книга “Революционното движение в Тиквешията до бълканските войни” …

Петре Камчевски:Да, през 1995 година. Имам книга за Петър Христов Юруков - той е българин по произход, който се бори като революционер от Тиквешко, бил е воевода и в Крушевско, Прилепско. Загинал е през 1905 година. Написал съм книга за Тодор Камчев. Той е революционер от Неготино, за Никола Минчев. Имам написани около 12 - 13 книги до момента. Най-много те са за периода, свързан с Илинден – преди Илинден и след него.

Фокус: Каква е ролята на ВМРО в Тиквешкото въстание?

Петре Камчевски: Най-голямата. Защото всички революционери - членове на щаба на въстанието са били и членове на ВМРО.

Фокус: Как се гледаше доскоро на Тиквешкото въстание и как се гледа днес?

Петре Камчевски: Преди малко казах, на 19 юни за първи път във вестник “Дневник” имаше на днешния ден - станало е Тиквешкото въстание - от десетина реда. Иначе досега на Тиквешкото въстание се гледаше като на българска провокация, искрено казвам. Днес се гледа като на една реалност, като на нещо, което е оставило дълбока следа в историята на този край.

Фокус: Какви експонати, свързани с въстанието, имате в музея в Кавадарци?

Петре Камчевски: За съжаление революционното знаме изгоря. През 1941 година, когато е бомбардиран Белград от германци, е пострадал музеят в Белград, а с него и тиквешкото знаме. Няма почти нищо като експонати от това време - има само няколко фотографии и нищо повече. Имаме списъка на участниците в Тиквешкото въстание и това е.

Фокус: Какво е имало на знамето?

Петре Камчевски: В горната му част е имало надпис Тиквешки революционерен окръг. Под него пишело “Свобода или смърт”. Имало е една девойка. Жена, която държи развято знаме и е стъпила с единия крак върху тялото на убит турски войник. Знамето е правено от учителки от Кавадарци под ръководството на Пане Иванов, учител в Кавадарци, който е роден в Кюстендил.

Фокус: На 25 юни двете чети се оттеглят. Какво правят след това сръбските власти в тези градове, има ли репресии?

Петре Камчевски: Има много големи репресии. Изгорени са над 600 къщи и в Кавадарци, и във Ваташа и в Неготино. Най-много са в Неготино. Убити са 545 души.

На 19 юни ВМРО със знанието на български генерали вдига Тиквешкото въстание в тила на сръбската армия. За пет дни е освободен Кавадарци. Тиквешкото въстание от 1913 г. е първият масов въоръжен протест срещу сръбския режим в Тиквешко, Вардарска Македония. Избухва в Неготино, Кавадарци и с. Ваташа. Ръководи се от революционен щаб. Взето е решение въстанието да бъде обявено с навлизането на българските войски във Вардарска Македония. Поради разкриване на първата чета от сръбските власти въстанието избухва преди започването на Междусъюзническата война 1913 г. Двете чети нападат намиращите се в Неготино сръбски войски, прогонват ги и установяват в него българска власт. Оттам се отправят за Кавадарци и с. Ваташа, където водят неколкодневни сражения със сръбски четници.
Въстанието не се разширява над други селища в района, защото не идва помощ от българските войски.
На 25 юни четите се оттеглят от завзетите градове. В следващите дни въстаналите райони са подложени на жесток терор от сръбската власт.
През септември същата година избухва Охридско-Дебърското въстание, също срещу сръбските власти.

http://www.focus-news.net/?id=f9561

[Болгардингезе]

Ще разберат истината ,но дали няма да е късно.Албанците да са станали повече от самите Македонци.Ще видим!

[Amenhotep]

    Някои, българи, които не обичат сърбите, искат България да има граница с Албания... но не знаят че, тази граница, няма да бъде на Охридското езеро, а ще бъде на Пирин планина! :icon_exclaim: :icon_exclaim:

[Севар Вананд]

Истината винаги излиза наяве, рано, или късно.

В момента Македония е една страна в тежка криза. Националното самосъзнание на македонците е разклатено, сръбската власт също, а шиптерската заплаха нараства. Ако ние скоро не променим отчайващото положение и в България, и двете Български Държави са обречени.

Нека да направим така, че когато тази истина излезе наяве, да не спечели Албания, а да спечели България!

От нас зависи. Тази отговорност пада върху нас.

[Hatshepsut]

Забравеното Тиквешко въстание

Неготин и Кавадарци, заедно с близкото село Ваташа, са главните средища на героичното Тиквешко въстание от юни 1913 г. Подигането на българите по десния бряг на р. Вардар е първата масова съпротива срещу сръбската окупация на части от Македония след Балканската война (1912 г.); Алманах "Македония", 1931 г.; В средата - знаме с надпис "Свобода или смърт", извезано върху знаме от Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). Точно такъв символ е извезан и върху знамето на Тиквешкото въстание, по спомените на съвременниците. След погрома знамето на тиквешките въстаници е отнесено в Белград, където изчезва по обясними причини

Изгубена задълго сред водовъртежа на големите исторически събития около Междусъюзническата война, тази героична страница в българската история едва наскоро бе отворена наново.

Със завземането на земите по десния бряг на Вардар от сръбската войска в края на Балканската война започва усиленото етническо претопяване на българското население там. И ако за южните части на Македония, завзети от гръцката войска, по-подходящото понятие е все пак "етническо прочистване", поради наличието и на етнически гърци в завзетите земи, то за сръбската окупационна зона "етническо претопяване" си е съвсем на място, според преобладаващата част от етнографски изследвания до началото на 1912 г. сърбите в Македония са само крайно незначителна част от обитателите на областта.

Веднага след прогонването на вековния поробител от Македония, българите там пристъпват към изграждане на местни органи на властта. На свиканите събрания присъства цялото население , там са избрани първите органи на местната власт. Веднага след навлизането на гръцките и сръбските войски точно тези истински народни избранници, образуващи действително самоуправляващи се общини, са първият им прицел, първи те са задържани, преследвани, пребивани, премахвани физически заедно с целите им семейства, а къщите им изгаряни. Особено сръбската власт се сблъсква с огромни трудности, тя не е в състояние първоначално да намери даже отговорници за градските квартали, назначените на тези постове сърбомани изобщо не се явяват на работа.

Скоро, много скоро македонските българи ще трябва да научат сред убийствата, боя и пълното безправие, че вековният поробител е сменен с нов, не по-малко озлобен и жесток. Гръцките и сръбските чети налагат неограничен тормоз за сплашване на македонските българи, масови са убийствата, терора, грабежите. Същевременно се назначават гръцки и сръбски съответно, окупационни власти. Изгонени са насилствено учителите в българските училища. Българските свещеници ги последват малко по-късно. Всички те са сменени със сърби. Списъкът с безчинствата на окупаторите - убийства, грабежи, изгорени къщи, насилени млади жени може да е безкраен.

Първоначално се пишат писма и прошения до правителството в София с молби за помощ за присъединяване към България. Скопският мирополит Неофит пише прочувствено изложение даже до руския император Николай II (10 април 1913 г.), в което известява, че сръбските окупационни власти разглеждат българското население като поробено. Известяват се и чуждите дипломатически мисии, но така наречената Европа, разбира се, е винаги глуха за всичко, което не й носи пряка изгода. Бързо става ясно, че само с ново подигане македонските българи могат да разчитат на освобождението си.

Разделянето на Македония, чието население е предимно българско, остава недопустимо за македонските българи както в края на 1912 г., така през първата половина на следващата 1913 г., запазването на целокупна Македония и естественото й присъединяване към България е цел, която никой даже не помисля да оспори (вж. Извори).

Още от октомври 1912 г. ВМОРО започва практическа подготовка за противодействие на гръцките и сръбските окупационни власти. Войводата Кръстьо Льондев обобщава тъжно, че изглежда "ние всички трябва пак да хванем гората" (Д. Гоцев, 1981). След 1 декември 1912 г. ВМОРО е принудена да прекрати легалната си дейност, спрени са всички български издания. Така става ясно, че друг път освен въоръжения отпор срещу издевателствата на новите поробители, всъщност няма.



* * *



Решителната промяна настъпва на 11 май 1913 г., тогава става ясно, че пасивната съпротива на македонските българи, макар и всеобща, няма да е достатъчна. Сръбската власт забранява отбелязването на деня на светите братя Кирил и Методий, празник честван тържествено в цяла Македония, като нарежда населението да работи ангария по пътищата. Нито един българин обаче не отива на работа, работилниците и търговете са затворени, всички българи в Македония са облечени в празничните си дрехи.

От втората половина на май зачестяват въоръжените сблъсъци на българските чети със сръбската войска във Велешко, Скопско, особено в Щипско и в областта Тиквеш. През юни зачестяват убийствата на цели български семейства, за да се сплаши населението. Българските първенци в Битоля семейството Стамболжиеви са избити до крак, всичките 8 души, а труповете им изложени на чаршията. Така е в цяла Македония, окупирана от сръбските и гръцките войски.

В края на май няколко български чети се насочват към Кавадарци. На събранието в с. Бегнище (29 и 30 май), всички представители на селищата в Тиквеш се изказват за вдигане на въстание, избран е и щаб.

На 15 юни, ден преди избухването на Междусъюзническата война, четите на Дончо Лазаров и на Михаил Шкартов нападат сръбската войска в Неготино и освобождават града. Въстаниците се насочват бързо към близкото Кавадарци, освободен на 19 юни, сръбската войска не издържа на напора. Пристигат и още български чети, но от редовната българска войска няма и помен. В същото време почти 30 хилядна сръбска войска се насочва към размирните Неготин, Кавадарци и Ваташа. След денонощни сражения, четниците трябва да отстъпят Кавадарци на 25 юни. Градът е подложен на невиждан погром. В Неготино са изгорени почти всички къщи. Започват масови убийства. В Тиквеш до цялостното потушаване на въстанието са избити почти 1000 българи, над 2700 души са затворени и подложени на изтезания.

Така започва всъщност насилствената промяна в народностното самосъзнание на македонските българи. През следващото столетие погромите ще продължат с нова сила, за да се изтръгне всеки спомен за българщината в Македония. Неуспешно, впрочем.



* * *



Ако чрез присвояването на грамадни парчета от същинската българска история скопската история-пропаганда се сблъсква обичайно само с насмешливи усмивки сред изследователите на съответните исторически периоди, то изопачаването на българския характер на относително близки героични исторически събития като Тиквешкото въстание, в което са избити стотици българи, може да буди единствено погнуса. В югославската историография това събитие отсъстваше нацяло. Дори в наши дни за Тиквешкото и за съседното му по време Охридско-Дебърско въстание също се пише и говори с половин уста.

В българската историография през втората половина на миналия век също не се споменава много-много за въстанието, макар и по други причини. Съвпадането по време на Тиквешкото въстание с големите събития около Междусъюзническата война, донесла толкова злочестини на народа ни, остави този героичен, но кратък епизод от национално-освободителните ни борби( в сянката на мащабните събития. Понеже днес, след столетно усилено обсъждане, вече е трудно да се каже и напише нещо ново за войните от 1912-1913 г., започна вглеждането и в събитията от "масовката". И това трябваше да се очаква, България не бива никога да забравя героите, които са загинали с нейното име на уста, те са същинските български светци.



Извори



"Този въпрос [за народностния състав на населението в областта Македония] за нас, българите, отдавна е решен. Населението в Македония е в болшинството си българско, тъй както в Стара Сърбия е сръбско, а в Епир, Тесалия и островите е гръцко. Българските земи в Европейска Турция са тези, в които напоследък се твореше българската история. Това са местата, където българите водят от двадесет години непрекъсната революционна борба. Това са местата, където действаше две десетилетия ВМОРО, а тя е организация българска . . ."

В. "Българин", издаван по решение на ЦК на ВМОРО в Солун, 9 ноември 1912 г.



"За цялостна и неразделена българска Македония ние твърдо държим. В противен случай ние бихме били изменници пред паметта на хилядите загинали борци в Македония, ние бихме били изменници пред целия български народ . . . Чуждото ние не желаем, но и своето не даваме. За сметка на нашето българско тяло друг не може да се увеличава. Това е желанието на всички българи . . ."

В. "Българин", 25 ноември 1912 г.



"Без да прави разлика между съюзниците [от Балканския съюз] нашата организация подпомагаше с всички средства и на сърби, и на гърци. Ала за голяма наша жалост едвам що се свърши окупирането на нашите български земи от сръбската и гръцка армия и вече се явиха признаци, които ни вдъхват страх за нашето национално бъдеще. Сръбските власти почнаха открито да съветват българина да се отрече от своето име, от своя род. Правят се приготовления, които сочат, че чуждата окупация не е само временна. Народът ни в Скопие, който геройски досега е поддържал революционната борба, вече основателно подозира, че може би ще бъде оставен под чуждата власт. Радостта почва да се смесва с отчаяние . . .

Затова вътрешната организация, вярна на своя скъп завет да работи за свободата на целокупна Македония, . . . осмелява се да поднесе от името на измъчения ни род молба да се застъпи Ваше Величество с всички средства докрай, за да се избегне каквото и да е разпокъсване [на Македония] . . ."

Из меморандум на ЦК на ВМОРО до цар Фердинанд, началото на декември 1912 г.

http://www.segabg.com/article.php?id=655715

[Hatshepsut]

Тиквешкото въстание във Вардарска Македония - 1913 г.

[Петкан]

Имал съм възможността да видя с очите си последствията от сърбоманството в Кавадарци, Неготино и в Росоман.
Там никой  не знае за това въстание, дори и библиотекаря Диме от с.Росоман-член на ВМРО ДПМНЕ, с който бяхме за риба на р.Черна(Църна).
Предлагам една интересна справка за потурченото население в Македония, вкключително и за Тиквешията.

"Значителна е тиквешката мухамедано-българска група. Потурченитѣ българи тукъ се наричатъ обикновенно турци и отъ съсѣдитѣ си християни. Околното чисто турско население ги нарича понѣкога дилсъзи (безезични), понеже незнаятъ да говорятъ
 
 
1. Никола Цицовъ, Отъ Костурско. Сб.М. IV. Народни умотворения, стр. 108—109.
 

50
 
турски. Въ Тиквешъ потурняцитѣ образуватъ три отдѣлни купчини. Най-голѣмата завзима плодородната часть отъ Тиквешъ по десния брѣгъ на Вардаръ, съ главно мѣсто паланката Кавадарци и съ единъ редъ голѣми села около него. Втората завзима нѣколко голѣми села на лѣвия брѣгъ на Вардаръ, и третата образува тѣсна ивица около лѣвия брѣгъ на Църна съ главно село Дрѣново, на пѫтя отъ Тиквешъ за Прилѣпъ. Всички потурчени българи живѣятъ въ 27 села и съставятъ половината отъ населението на Тиквешъ, (безъ Рожденската Нахия, която пада къмъ Морихово). Въ повечето отъ тия села има и българи християни, които обработватъ земитѣ на потурняцитѣ.
 
Потурчаньето на Тиквешъ е станало отдавна. Споредъ запазени прѣдания тиквешани приели мухамеданството много по-рано отъ мъгленскитѣ българи — ужъ още при прѣвземаньето на страната отъ турцитѣ. Когато турскитѣ покорители завзели мѣстностьта Бохеми’я, южно отъ прохода Демиръ Капу, тогава, споредъ прѣданието, тиквешкитѣ първенци пратили извѣстие на турскитѣ военачалници, че ще си промѣнятъ вѣрата, само да бѫдатъ запазени отъ опустошения. Въ една пѣсень, пѣяна и до сега въ Тиквешъ, се споменува, че царь Сулейманъ потурчилъ народа. [1] Отъ тритѣ султани Сулеймановци първиятъ (1403 —11) не е ималъ врѣме да се занимава съ потурчанье на християни, понеже прѣзъ всичкото си царуванье се е борилъ съ братята си за прѣстола. По-вѣроятно е, че потурчаньето е станало въ врѣмето на Сулеймана II. Великолѣпни (1520—66). Въ негово врѣме, бѣлѣжи Фалмерайеръ, около 1534 год. турцитѣ нападали църковнитѣ имоти на християнитѣ и опустошили Св. Гора. [2] Много е за вѣрванье, че тиквешкитѣ българи сѫ приели мухамеданството за да се запазятъ не отъ турското покоряванье, което е станало по-рано, но отъ голѣмитѣ нахлувания на коняри, които завзели Бохеми’ята и тръгнали на сѣверъ по течението на Вардаръ.
 
Тиквешкитѣ потурняци държатъ всичката плодородна земя около долината на Вардаръ и устието на Църна. Християнското население тамъ обработва тѣхнитѣ чифлици. Въ Тиквешъ има голѣми земевладѣлци, бегове и аги. Това сѫ старитѣ мѣстни боляри земевладѣлци, които се потурчили както и босненскитѣ, за да запазятъ земитѣ си. Тиквешкитѣ потурняци се отнасятъ злѣ съ
 
 
1. Съдържанието на пѣсеньта ми разправи попъ Михалъ отъ Кавадарци, но самата пѣсень той не помнеше добрѣ.
2. Fallmerayer, fragmente aus dem Orient, Stuttgart, 1845. II. 44.
 

51
 
християнитѣ, вършатъ постоянно жестокости надъ тѣхъ; затуй християнското население тамо е омаломощено. Много отъ агитѣ и беговетѣ носятъ още старитѣ си родови християнски имена. Езикътъ на потурченитѣ българи е чистъ. Тѣ знаятъ само турския броежъ..."

http://www.promacedonia.org/vk/vk_1_b2.htm

[Hatshepsut]

Забравеното Охридско-дебърско въстание

Охридско-дебърското въстание е организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация въстание на българи и албанци в западната част на Вардарска Македония срещу новата сръбска власт.

Въстанието избухва 2 месеца след края на Балканската война в Дебърско, Стружко и Охридско под водачеството на Милан Матов, Петър Чаулев, Павел Христов и Антон Шибаков. След четиридневни сражения с редовна сръбска войска въстанието е жестоко потушено.

Ето и позицията на Христо Матов, син на воеводата Милан Матов – почетен председател на Съюза на Македонските Организациии:

„ОБЩЕСТВЕНА НЕМЪРЛИВОСТ ИЛИ ПРЕМЪЛЧАНА ИСТОРИЯ“

(по спомени на воеводата от Струга Милан Матов)

През месец септември 2013 г. се навършиха сто години от най-голямото по последици за Балканите въстание дело на македонци – българи и албанци – по повод заробването и безчинствата на сръбския кралски окупатор, настанил се по силата на Букурещкия мирен договор, с който приключва Междусъюзническата война – плод на болезнената грандомания на Фердинанд и на недомислието на военния му министър генерал Михаил Савов.

Всичко започва през лятото на 1913 г. в района на Тиквешията – Македония когато народът се вдига на бунт срещу господството и безобразията на сръбския окупатор. Начело на въстаниците са войводите Дончо Лазаров, Тане Измирлиев, Михаил Шкатров и други от ВМРО, които разбиват и прогонват сърбите и превземат Кавадарци и Неготино, но само за няколко дни, след което идва кървавото отмъщение на сръбските гренадири.

Само след два месеца в югозападните краища на Македония избухва нов подобен бунт и то в много по-голям мащаб и с прякото участие на цялото местно население и по-конкретно на българи и албанци. В случая е била извършена сериозна предварителна подготовка от албанеца Ирфан бей, войводата Милан Матов и с пряката помощ на младата албанска държава.

Бойните действия започват в местността Люзана близо до Дебър и постепенно се разрастват по посока на Струга, Охрид, Ресен, Галичник, Кичево и други околии – общо девет и всички те за броени часове биват освободени от сръбския окупатор. Във водените сражения участват и много местни чети и отряди на албанското население, начело с войводите албанци Дам Цам, Спасе, Юсуф бей, Бекир и други, както и постоянните чети на ВМРО начело с войводите Милан Матов, Павел Христов, Андон Шибаков, Димитър Иванов – Таки, Лев Огнянов, Петър Чаулев и др.

Проведен е граждански събор в правителствения дом на Дебър и е избрано и сформирано първото временно правителство на Македония начело с албанския старейшина Сефедин Пустина и с военоначалник Милан Матов.

Сраженията са повсеместни, но основните се водят при селата Петрино и Буково като навсякъде сърбите са разбити и обърнати в бягство.

Кралство Сърбия изпада в смъртна тревога и за часове мобилизира стохилядна армия, придружена от многобройни артилерийски части, които нахлуват в освободените територии, придобиват с артилерията военно превъзходство и за дни разбиват бунта. Те биват улеснени и от някои грешки на въстаниците като неприемане на заповеди, а само по сговор, липсата на подмяна в състава на ранените и убитите, някои лични разправи и несъгласия между ръководителите и др. И започва жестока и кървава саморазправа от страна на сръбските кралски сили като цели села са разрушени или опожарени, а населението безогледно изклано или разстреляно. Дори родната къща на Милан Матов не е пожалена и е срината до основи, а болната и престаряла майка на воеводата –  баба Петра, е пребита и изхвърлена на бунището.

Край село Велгощи, близо до Охрид, е била разстреляна цялата чета на младия войвода Димитър Иванов – Таки, за което сега там е издигнат скромен паметник.

Страшни са битовите и демографски последици от станалото, като се образува един емигрантски поток от повече от 70 хиляди души, насочен предимно към майка България, Албания и далечни страни.

Народите на Македония и Албания честват този най-голям бунт и се прекланят пред подвига на тези светци-герои, а у нас нито с дума не го споменават, дори и на вековната годишнина, въпреки заръката на писателя Антон Страшимиров, който поръча да не се забравя, че и в Македония се гради историческата същност на българщината.

http://nreporter.info/

[Петкан]

Моето мнение, че днешните бюрмовци са индивиди с промити сърбомански мозъци и ако България имаше отговорни политици, не трябваше изобщо да се признава независимостта на тази държава, както и на Косово.
Вижте тези три публикации, които се отнасят за времето на Втората световна война.

Диме поп Атанасов (1918 -1941)
Сподели на Facebook   
Диме поп Атанасов е првата жртва на бунтовната Тиквешија, против најновата бугарска окупација од 1941 год. (загинува на 11 јуни 1941 год., на само месец и половина од окупацијата на Македонија)


Диме поп Атанасов

Роден е во с. Страмашево - Кавадаречко во 1918 год. Родителиет му се преселуваат во Кавадарци каде тој завршува основно образование и граѓанско училиште до IV клас. Немајќи материјални можности за дошколување, првично е шивачки калфа а подоцна и писар во општината. Како писар доаѓа до различна литература која постојано ја чита и се надообразува постојано. Носител е и на прогресивни идеи во градот а љубовта кон знаењето и образованието го носат во иницијатива за формирање градска библиотека и читална. Ова ќе е форма подоцна за бунтовниот македонски патриот како да се организира младинскиот отпор кон српскиот хегемонистички апарат. Набргу по ова е веќе непожелен за власта која сега ги вклучува сите свои апарти па не само што е исфрлен од општината но и повеќе пати е приведуван и затваран во кавадаречкиот затвор.

По капитулацијата на кралска Југославија Диме како непомирлив Македонец, не чека ниту недела а веќе трга на организирање на македонскиот народ од Тиквешијата за вооружена борба против бугарскиот окупатор. На терен е постојано, меѓу интелектуалната младина во градот но и по селата. Врши собирање на оружје за востание против Бугарите, работи на организирање на народотр и подготовки за првиот одред. При една негова таква активност кога е во селото Горни Дисан заедно со неколку свои другари, при агитацијата кон мештаните за нужниот отпор кон бугарскиот окупатор, откриени се при што во пукањето што настанува Диме поп Атанасов паѓа смртно погоден. Така Диме падна уште во подготовките на Тиквешијата за одлучна борба против Бугарите и нивниот ментор Хитлер, што ниту ја уплаши Тиквешијата ниту ја спречи. Напротив и даде повеќе горчина да стане една од најжестоките непомирливи бугарски противници."

http://www.macedonium.org/Macedonium.aspx?jazik=2&kid=1&pid=3&ppid=74&tid=2089

"Асен Богданов, бугарски полициски начелник во Скопје, за време на бугарската окупација (1941-1944), одговарајќи на прашањата од тужителoт за методите нa бугарската власт во Македонија за всадување на македонскиот народ убедување дека е бугарски, вели:
 „Пред да дојдам во Македонија имав впечаток дека овде, навистина, постои бугарски елемент. Со години нам ни беше всадувана идејата дека Македонија и припаѓа на Бугарија, дека македонскиот народ е бугарски, и дека тука било бугарско царство.

Цар Борис III
Изненадувањето беше огромно. Можев да констатирам дека како бугарски елемент се чуствуваа само неколку богати луѓе, кои се беа доближиле до бугарската власт, интелектуалци кои се броеја на рака, а кои и припаѓаа на организацијата на нашиот народ (бугарскиот - авт.). Сите останати се чувствуваа како Македонци.

- Кој ги организираше специјалните служби за бугаризирање на македонскиот народ? (прашање на судијата - поротник*)

- Овие служби се организирни со решение на Министерскиот совет, а беа раководени директно од Министерството за внатрешни работи.

- Што се бараше од лицата кои беа испратени да работат во бугарскиот окупаторски административен и полициски апарат во Македонија? (прашање на судијата - поротник *)

- Од нив се бараше да бидат задоени со идеата за бугаризација на македонскиот народ, и за задржување на овој крај (Македонија - авт.) по секоја цена, под Бугарија.

- Дали тие ја оправдаа довербата?*

- Да.

- Како?

- Со борбата којашто ја водеа и безусловната примена на мерките на бугарската влада - терор, ликвидација, егзекуција, палења итн.

- Кој всушност, го вршеше тоа - војската или полицијата?

- Заедно.

- Како се убивани Македонците?*

- Имаше стрелања, имаше случаи на претепување, а и фрлања во Вардар...“

(Од судењето на Асен Богданов, полициски начелник во Скопје, од книгата на Јован Павловски „Судењето како последен пораз“ Тетово 1977, стр. 75). "

http://www.macedonium.org/Macedonium.aspx?jazik=2&kid=1&pid=3&ppid=74&tid=2092
...
...

"14 јули 1939 год., во Берлин бугарскиот цар Борис III посетувајќи го Хитлер бара и негова интервенција до југословенската влада за отстапки на нејзини области околу Цариброд (денешен Димитровград) а за сметка на Бугарија.
 Февруари 1940 год. пак цар Борис III бара од Хитлер нешто слично но сега кон Романија од која Бугарите ја сакаат Јужна Добруџа.

Цар Борис III, во Берлин е во посета на фашистичкиот сојузник Хитлер

Јуни 1940 год., Бугарија (владата) пак бара од својот патрон а преку амбасадорот Драганов “мал чекор” т.е. - излез на Егејско море, враќање на Јужна Добруџа и корекции на југословенско - бугарската граница.

22 јули 1940 год., овие барања пак попрецизно но и подраширено ги соопштува екс Министерот за финансии на Бугарија Рисјаков со државниот потсекретар на Германија: враќање на Јужна Добруџа, излез на Егејско Море кај Дедеагач и корекции на југословенско - бугарската граница кај Димитровград, Босилеград и Струмица.

ноември 1940 год., цар Борис III, Претседателот на бугарската влада Богдан Филов од една а Хилер и Рибентроп од друга – гермаска страна водат пак преговори сега и за Македонија како ново бугарско желание.

Нешто подоцна Хитлер и Рибентроп разговараат со Богдан Филов и Попов – Министерот за надворешни работи на Бугарија. Хитлер официјално не го покренува “македонското прашање”, ја чека Југославија дали ќе му се приклучи во Оската. Но на Бугарите им ветува дека по ова прашање “Германија најживо ќе ги поддржува барањата на својот бугарски соборец во светата војна“.

03.XII.1940 год., Бугарите се нервозни и нестрпливи, преку амбасадорот Драганов на Фирерот јасно му ставаат до знаење дека приклучувањето на Бугарија кон Тројниот сојуз е сигрна и готова работа но доколку се реши “малцинското прашање во Македонија“.04. I .1941 год., премиерот Филов уште појасно им става до знаење на Хитлер и Рибентроп дека Италијанско - Грчката војна го актуелизира прашањето за Македонија. Хитлер е внимателен, ништо не им одговара зашто седи на два стола - ја чека Југославија да му се придружи за што пак и ја ветува Егејска Македонија од Грција а на Бугарија само и клима потврдно.

01.III.1941 год., Бугарија веќе не може да чека и официјално и се приклучува на Оската а истиот ден кај Русе првите германски офицери го минаа Дунав. Нивна задача е да ја напрвата Бугарија плац-дарм за нападите против Југославија и Грција. Како мираз за бугарската мажачка со Германија, германците им носат германско оружје и заробени полски авиони.

26/27. III.1941 год., по масовните демонстрации во Југославија и превратот со кој на власт дојдоа прозападни власти, Хилер збеснува. Истото попладне на 27.III.1941 год. го прима бугарскиот амбасадор Драганов и во разговор од само 5 мин. му соопштува дека “македонското прашање ќе се реши со оглед новата ситуација во Југославија, во смисла на бугарските сфаќања и барања“.

Со ова дефинитивно Македонија повторно по неполни 23 години пак се подели и граба.

Рибентроп клучен преговарач со Бугарите за нивните барани прошерувања кон Македонија

18. IV.1941 год. бугарскиот амбасадор Драганов испраќа телеграма во Софија, во која возбудено соопштува дека: “Рибентроп, по наредба од Хитлер, ме задолжи да ја соопшти желбата на Фирерот со три дивизии да влеземе во српска Македонија, како окупаторски војски, и да ја превземеме администрацијата, за да се ослободат германските војски од таа грижа и да бидат употребени за дејство“.

21 и 22. IV.1941 год. во Виена главните претставници на Оската, Рибентроп (Германија) и Ќано (Италија) ја кројат новата геоплитичка карта на веќе капитулираната и освоена Југославија на рутински состанок. Но и тука најголемо време одзема пазарењето на Бугарите кои сакаат што поголем дел од Македонија (Вардарска и Егејска). Особено ги сакаат Охрид и Солун “националниот скапоцен камен на бугарската круна”.

23.IV.1941 год. ниту Италијанците ниту Бугарите не се задоволни од залаците кои им ги фрли Хитлер во својата дефинитивна согласност од овој датум. Ќе следуваат преписки и нови разговори."

http://www.macedonium.org/Macedonium.aspx?jazik=2&kid=1&pid=3&ppid=74&tid=2090

[Hatshepsut]

Тиквешко въстание

Тиквешкото въстание е въоръжен бунт на Вътрешната македоно-одринска революционна организация срещу сръбската власт във Вардарска Македония. Тиквешкото въстание е първият масов въоръжен протест на македонските българи срещу новия сръбски режим във Вардарска Македония. Въстанието избухва на 15 юни 1913 година, ден преди началото на Междусъюзническата война, като са освободени Неготино, Кавадарци и Ваташа, но не обхваща и други селища в района, защото българските войски не успяват да се притекат на помощ. На 25 юни четите се оттеглят от завзетите селища и в следващите дни въстаналите райони са подложени на жесток терор от сръбската власт.
Причина за въстанието са насилията, извършвани от сръбските административни и военни власти в тиквешкия край. Още в началото на декември 1912 година сръбският комендант на Кавадарци събира видните българи и ги уведомява, че българското общинско управление се разпуска и той лично ще управлява града, като им заявява:
„Вие сте стари сърби. Българите ви асимилираха. Сега, когато ние сме тук, ще си бъдете отново сърби. Ако не се съобразявате с това, което ви казвам, ще ви избия всички. “
Те са изгонили всички български свещеници и учители от Тиквешко и на тяхно място довели сръбски свещеници. Изгонени са били и всички учители и са заменени със сръбски. Тези, които искали да останат, трябвало да отидат на курс в Белград да изучат сръбски език. Архиерейският наместник Григорий Лазаров е пребит, защото се опитва да причака своя митрополит на железопътната гара в Криволак, а къщата му е съборена. Извършили са и много насилия - убит е един младеж - Александър Видов, който на въпрос сърбин ли е, той отговоря отрицателно. Убита е и майката на войводата участник във въстанието Димитър Пинджуров - Наца Пинджурова. Изнасилена е Мария Тодорова на втория ден след нейната сватба от един сръбски поручик. Зарко Илиев от Ваташа бива пребит, също и много други жители на Тиквешко.
Централният комитет на ВМОРО изпраща в Кавадарци члена си Петър Чаулев, който провежда тайно събрание в дома на Йовче Шкартов, бащата на Михаил Шкартов, на което е решено незабавно да започне подготовка за въстание. На Дончо Лазаров и Михаил Шкартов е възложено да организират и въоръжат местната милиция.
През април и май 1913 г. ВМОРО е готова да вдигне въстание в Тиквешко срещу сръбските окупационни части. На 26 май ръководството на организацията в Кавадарци получава окръжно №57 от Централния комитет че към Тиквешко се придвижват четите на Марко Иванов, Милан Матов, Панайот Карамфилович, Петър Чаулев, Милан Гюрлуков и други. На 29 и 30 май е свикано събрание в село Бегнище, на което присъстват 60 души представители на почти всички села в Кавадарска околия. За вдигане на въстание се изказват единодушно всички делегати. Избран е революционен щаб, в който влизат Михаил Шкартов, Лазар Банянски, Христо Михов, Коце Сеизов, Атанас Мурджев, Тодор Камчев, Пано Измирлиев, Мело Янев, Тодор Мицев, Глигор Линин, Евтим Монев, Дончо Лазаров, Васил Саздов, Димитър Пинджуров, Атанас Божков, Трайчо Трушията, Гошо Голев, Йованче Шошев, Милан Атанасов и Милан Ацев.
На 13 юни е свикано второ заседание в село Ваташа, което решава щом се получи известие, че българските войски тръгват от Щип, Радовиш и Струмица, четите и милицията на ВМОРО веднага ще се вдигнат на повсеместно въстание в Тиквешко като ударят в гръб сръбските войски, окопали се по десния бряг на Вардар и по височините при селата Пепелище и Мужанци.
На 15 юни 1913 г. обаче четата на Дончо Лазаров е открита във Ваташа и започва сражение. Заедно с четата на Шкартов нападат сръбските войски в Неготино и още същия ден ги прогонват. В селището се установява българско управление. Сръбските власти изпращат войски и турски чети от околните села, но всички техни пристъпи са отблъснати. От Неготино българските въстаници настъпват към Кавадарци, където сърбите успяват да арестуват множество легални дейци на ВМОРО. Избухналото въстание хвърля в тревога сръбското върховно военно командване, което изпраща още войски. На 19 юни обаче те са разбити и отстъпват към Велес. Кавадарци е освободен, като над града се развяват български знамена. На 20 юни на тържествено събрание е избрано българско управление, съставено от 12 души от града и околията.
На 20 юни настъпва около 30 000 сръбска войска, начело с войводите Василие Търбич и Йован Бабунски и други. Въстанниците са подкрепени от пристигналите на 22 юни чети на Христо Чернопеев, Чаулев и Васил Чекаларов. Сръбската армия започва да изгаря масово българските села, като селяните бягат към Кавадарци. Въстанниците водят ожесточени сражения при височините на село Паликура и от река Черна до река Луда Мара. На 23 юни Щабът на въстанието отправя апел до българското главно командване да изпрати помощ. Но получава заповед четите да се оттеглят, тъй като българската армия отстъпва на изток.
На 24 юни въстанниците напускат организирано позициите си и сръбските войски влизат в Кавадарци. Цялото население и всички бежанци от околните села бягат към планините. По улиците на града се водят боеве през цялата нощ срещу 25 юни. Рано сутринта и четите и милицията на ВМОРО се оттеглят къв Бегнище. Градът е разграбен и опожарен. 60 къщи и дюкана са изгорени, а заловените 24 души са разстреляни на място. Неготино пострадва по-силно - от 800 къщи и дюкяни са изгорени 750.
На 27 юни щабът на въстанието решава невоъоръжените хора да се върнат в домовете си. Сръбският комендант на Кавадарци гарантира чрез свещеник Григор Хаджийорданов живота и имота на завърналите се. Въпреки това над завърналите се започват масови насилия - в Моклище са убити 18 души, в Корешница - 19, в Рибарци - 16. В Кавадарци 150 души са завързани на колове, държани 30 часа без вода и накрая избити и оставени непогребани. На 12 юли, Петровден всички жители на Кавадарци са принудени да присъстват на молебен за крал Петър I, като окръжният управител заявява, че „тук в Сърбия може да живее само оня, който е прави сърбин“. На 20 юли всички граждани отново са събрани и обградени от войска, жандармерия и сръбски четници. Окръжният управител заявява, че населението на Кавадарци е от памтивека сръбско, и кара гражданите да гласуват декларация, с която се отказват от българската си народнос и се обявяват за сърби. Общо жертвите в Кавадарци са 363 души, в Неготино - 230, а във Ваташа – 40 души. 2700 души са арестувани, инквизирани и затворени. По данни на Карнегиевата комисия броят на жертвите на Тиквешкото въстание е над 1000 души.
През септември същата година срещу сръбските власти избухва Охридско-Дебърското въстание.
В горната част на знамето на тиквешките въстаници имало надпис Тиквешки революционерен окръг. Под него пишело „Свобода или смърт“. В центъра му имало жена, която държи развято българско знаме и е стъпила с единия крак върху тялото на убит войник. Знамето е правено от учителки от Кавадарци под ръководството на Пане Иванов, учител в Кавадарци, който е роден в Кюстендил. Знамето изгаря при немските бомбардировки на Белград през 1941 година.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B8%D0%BA%D0%B2%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%BE_%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5

[Hatshepsut]

На днешната дата преди 104 години българите в Тиквешко първи се вдигат на въоръжен бунт срещу сръбския окупационен режим във Вардарска Македония. Те са недоволни от включването на областта в границите на Сърбия и от унизителното отношение на новата власт към тях.

Срещу въстаниците е изпратена 30-хилядна сръбска войска, която заедно с рекрутираните от околните райони турци, сломяват съпротивата с рядко срещана жестокост. Град Неготино потъва в пепелища, десетки жени са обезчестени, а стотици мъже намират смъртта си от уж братската православна сръбска ръка.

Организират се публични екзекуции, в които са разстреляни за назидание 363 души от Кавадарци, 230 от Неготино, а борческото село Ваташа дава 40 души убити.

След края на въстанието повече от 2700 души са арестувани, инквизирани и съдени, а няколко хиляди предпочитат да емигрират в България, вместо да бъдат третирани като роби.

Поклон пред мъчениците!

https://www.facebook.com/mnibg/photos/a.158922204454221.1073741828.157914097888365/468039616875810/?type=3&theater

[Hatshepsut]

Потушаването на Охридско-дебърското въстание – едно от големите зверства на сръбската армия

ко Тиквешкото въстание не получава напълно статут на отделно историческо събитие и много често бива разглеждано като част от военните действия, което намалява политическото му значение, то Охридско-Дебърското избухва няколко месеца по-късно, след подписването на Букурещкия мирен договор.

Преди да се стигне до него ВМОРО решава да работи по мирен път за ревизия на договора и иска автономия на Македония. За целта проф. Ал. Балабанов, проф. Ив. Георгиев и Тодор Павлов са упълномощени да търсят решение на въпроса чрез серия срещи с пълномощните министри на Великите сили в София и посещения на техните столици. Във Виена външният министър Л. Бертхолд дава обещание за съдействие, но както и в Петербург, Берлин и Лондон делегацията не получава нищо повече от съчувствие.

Друг лост за влияние върху Великите сили и Сърбия е движението за приемане на католицизма. При затварянето на българските, влашките и албанските училища, вече съществуващите преди войните униатски в районите на Битолско, Скопско, Гевгелийско в които се преподава на български език продължават своята дейност. Това течение обхваща още Гевгелийско и Дойранско, като в Битоля цели 250 семейства се обявяват за униати. Съзирайки заплаха и в този опит за запазване на българската народност, новата власт забранява и униатските училища.

Така въоръжената съпротива се оказва отново единствената възможност пред революционната организация. Репресиите на сръбската власт не са насочени само срещу българите в мултиетническата Македония, поради което въстанието се организира съвместно с албанския революционен комитет, а в бойните действия взимат участие и много турци. Българските активисти, сред които се открояват имената на Петър Чаулев, Милан Матов, Яне Сандански, Лев Огненов и албанският революционен комитет, начело със Сефадин Пустина, се договарят в албанския град Елбасан то да избухне на 13-и октомври 1913 година.

Петър Чаушев е сред главните действащи лица във въстанието

Както музата на историята Клио често в подобни случаи постъпва, и този път под формата на непредвидени обстоятелства осуетява плановете на въстаниците. Димитър Гоцев описва ситуацията така: „на 7-и септември 1913 Долнодебърският байрактар Селим ага е открит и заграден от сръбски войски в с. Епишкопия. Селската полиция (българи и албанци) се явява в гръб и се завързва сражение. Така пламва целият край …“

Два дни по-късно българо-албанските чети освобождават Дебър, прогонват два сръбски полка и пленяват 420 войници. Установено е временно управление в състав С. Пустина, Хр. Атанасов и Риза бей. След това сръбските окупатори са прогонени от Струга, а на 12-ти септември П. Чаулев и П. Христов влизат в Охрид. Тук въстаниците прекратяват преследването на отстъпващите сръбски войски и заемат отбранителна позиция.

Едва на 17-ти септември съзаклятниците продължават настъплението си, но не както е планирано към Битоля, където вече са концентрирани многобройни сръбски сили, а към Кичево. След ожесточени сражения край село Иванчища четата на Чаулев разбива опонентите си и превзема Кичево. Още на следващия ден тя е принудена да отстъпи града без бой.

Сръбската власт обвинява българската държава, че изпраща офицери, които да ръководят бунта. Коренно различната гледна точка, от която изхождат нашите съседи става причина за кървавото потушаването на въстанието, което надминава всичките им жестокости в Македония до този момент.

При потушаването на въстанието гръцки войски се притичат на помощ на сръбските и близо две седмици след началото на сраженията, българските чети отстъпват и Охрид. Над 100 села са опожарени, а над 30 000 българи и албанци бягат в Албания. Дебър е почти сринат с земята. Според Карнегиевата анкета Охрид са убити трима свещеници, 5-ма учители, около 150 български граждани и 500 турци и албанци.

Въпреки че моментът за въстанието не е най-подходящият и невъзможността за получаване на външна подкрепа от българската държава и Великите сили го обрича на кървав провал, въстанието в най-отдалечената от българската граница част от Македония е недвусмислено доказателство за преимуществото на българския етнически характер на областта, независимо от всички репресивни мерки, целящи да променят този факт.

Съвпадащите българо-албански интереси, намерили израз в тяхното обединение, също е интересен и непознат исторически факт, който заслужава много повече обществено внимание, отколкото получава днес. Основната слабост и на двете въстания е, че обхващат малка територия и не запалват околните региони.

Сръбската окупация на Вардарска Македония приключва с обявяването на война от страна на България на 14-ти октомври 1915 година и българското настъпление по Поморавието и към Вардарска Македония. За този 3-годишен период равносметката е над 10 000 убити и над 150 000 българи, прогонени от родните им места. След излизането от Първата световна война на България през 1918 и напускането на окупираните от българската армия райони, политиката на дебългаризация в района продължава.

https://bulgarianhistory.org/ohridsko-debursko-vustanie/