Автор Тема: РНБ (“Ратници за Напредъка на Българщината”)  (Прочетена 22320 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен NordwaveTopic starter

  • Webmaster
  • Founder
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 4,378
  • Thanked: 1 times
  • Пол: Мъж
  • R.I.P. 2017
    • Български националисти
  • Интереси: История
  • Зодия: Capricorn Capricorn
  • Religion: Christianity-Orthodox Christianity-Orthodox
  • Politics: Bulgarian Nationalist Bulgarian Nationalist
Re: РНБ (“Ратници за Напредъка на Българщината”)
« Отговор #30 -: Април 07, 2010, 16:15:33 »
Проф. Асен Кантарджиев


Асен Кантарджиев е роден на 21.09.1898 г. в Самоков. Син е на бележития български генерал Тодор Кантарджиев, освободителят на Добруджа през Балканската война. На 16 години е доброволец в Македоно-Одринското опълчение. Завършва Школата за запасни офицери (ШЗО) и участва като доброволец във войните за национално обединение. Край р. Арда получава първи военни отличия и два пъти е произвеждан в чин за бойни умения. Кавалер е на 4 (четири) ордена „За храброст“. В края на войната е курсист в авиацията. Пише военни трудове , автор е на техническия правилник за нашата войска.

Кантарджиев е всестранно развита личност. Той следва право в Софийския университет и индустриална химия в Шарлотенбург, Германия. Завършва агрономство в Бон, Германия. След завръщането си в страната преподава в Агрономическия факултет на СУ. От 1926 до 1928г. е с Рокфелерова стипендия в САЩ, след това специализира в Кил, Германия, и в Либфелд-Берн, Швейцария. През 1928 става доцент в София, а през 1931 г. – професор, като едновременно е и декан на Агрономическия факултет (1932 – 1933). Способен и талантлив учен, известен с разработиките  и приносите си към проблемите на киселото мляко. Списъкът на отпечатаните му трудове е впечатляващ. Той е автор на 17 книги и повече от 30 научни публикации, последната известна е от 1954 г. в Канада. Някои от тях са преведени в Южна Америка след 1950 г.

Кантарджиев има трайни и задълбочени интереси в областта на историята, литературата, правото, военните науки и музиката. Именно като председател на реномирания хор „Гусла“ той се прочува с публичаната плесница, която удря на шпионина-пладненец Коста Тодоров на многолюдна вечеря при гостуването на „Гусла“ в Белград. В пейзажа на софийското общество водачът на Р.Н.Б. се вписва по неповторим начин. Професор Асен Биолчев си спомня:

    „Беше ми декан по онова време и аз се впечатлявах от светската му еманципация. Любител бе на широкополите шапки, безупречното облекло и ходеше с елегантен бастун.“

Асен Кантарджиев остава в паметта на съвременниците си, като човек с подкупващо обаяние и рядко срещана интелектуална работоспособност. Други напомнят неговата отзивчивост и чувство за хумор. Легенди се носят за нощния му живот, но всъщност тогава за пръв път в софийските вариетета се повявяват артистични групи от типа на парижките в „Мулен Руж“ и „Фоли Бержер“. Без  да са така помпозни, те се посещават и гледат с наслада от столичния елит.

Със сигурност се знае, че проф. Кантарджиев и още един от “Голямата петорка” на ратниците – Петър Габровски, са били привлечени от масоните (ложа „Зора“). Като се има предвид начинът на набиране на членове от тяхна страна, никак не е чудно, че двамата бъдещи ратнически водачи са станали обект на внимание. Някъде в началото на 30-те години те напускат ложата. Навярно по това време окончателно се оформят и идейно-политическите схващания на професора. От масонското му поданство остават и някои методи, които той ще прилага в по-нататъшната си работа, а именно полуконспиративния характер на организацията, както и начинът за набиране на членове. С напускането на ложата Асен Кантарджиев и Петър Габровски предизвикват сътресене в живота на българското масонство. Те изнасят вътрешна информация от ложата, като под тяхно влияние се публикува брошурата на Румен Янков “Списък на масоните в България” и други заглавия. Като се има предвид, че авторът (Янков) е изявен журналист и международен кореспондент на в-к “Утро”, можем да си представим отзвука, който получават неговите публикации.

Проф. Кантарджиев е главен идеолог на Р.Н.Б. (за повече информация относно същността на  ратничеството прочетете статията „Ратниците – национализмът в сянката на фашизма“ от проф. Никола Алтънков). За ратническата си дейност той е задържан над 200 пъти, няколко пъти обискиран и 4 пъти съден. През 1938 г. Р.Н.Б. е разтурен, а професора е интерниран в Котел. Отново е интерниран през 1943 до пролетта на 1944.

Премеждия и живот в емиграция

Асен Кантарджиев напуска България в навечерието на кървавия преврат от 9 септември 1944  г. с неколцина свои последователи. Установява се временно във Виена и става министър на вътрешните работи в Националното правителство, водено от проф. Александър Цанков. Според някои сведения проф. Кантарджиев има присъди от „Народния съд“ във Варна, Бургас и София.

Националното правителство престава да функционира през март 1945 г. При престоя си в Бад Гастайн (град в Австрия), където през юни са се намирали повечето членове на Националното правителство, професорът се разболява сериозно и се налага да му се извърши операция по спешност. Диагнозата е перфориран апендицит с инфекция (перитонит). Тя е сполучлива, но възстановяването на болния е трудно.

Група ратници, приятели и познати на Кантарджиев, които са се намирали по това време във Фрайзинг, Германия, на около 40 км. от Мюнхен, са научили за страданията на техния лидер и са установили връзка с него около края на юни. Наложило се е да се премине нелегално от Австрия в Германия. Двама ратници – Антон Чипев и Аспарух Николов – са се опитали да помогнат на лидера си с храна и други припаси, и най-важното, координарали са действията си с него в случай на нужда от помощ. Контактите са продължили през цялата 1945 г.

През февруари 1946 г. професор Кантарджиев е съобщил по телефона на Антон Чипев в Залцбург, че имало указания румънците в Австрия да бъдат аресутвани и той се опасявал, че същото ще се случи с българите. Действително проф. Александър Цанков е бил арестуван през април 1946 г.

Помощта на ратниците не закъснява. Аспарух Николов от Фрайзинг пристига в Залцбург и двамата с Чипев заминават за Бад Гастайн, за да уговорят с Кантарджиев плана за излизане от ситуацията. Решава се лидерът да се прехвърли нелегално в Германия с фашиви документи. Васил Сербезов, друг ратник, живеещ във Фрайзинг, приготвя необходимите документи. Той има на разположение бланки от Виена (той също е работел в Министерството на вътрешните работи на Задграничното правителство), печати за заверка и паспортни снимки на Кантарджиев и Чипев.

Приготвените документи са на името на д-р Асен Тодоров (бащиното име на Кантарджиев е Тодоров) и неговият син (Антон Чипев), регистрирани като времено живеещи в Германия. Николов донася документите и на 16 февруари проф. Кантарджиев пристига в Залцбург от Бад Гастайн. Същата нощ тримата преминават немско-австрийската граница, унищожават старите „австрийски“ документи и с новите „германски“ документи с различни влакове се добират до Фрайзинг. Там по това време е работел д-р Тодор Казанджиев, изпратен на специализация от България преди преврата от 9-ти септември и работещ в Института за млечана и пивоварна бактериология Weihenstephan в Мюнхенския унивеситет. Той също е асистент на професора от Софийския агрономически факултет. Д-р Казанджиев е организирал и помогнал за установяването на групата ратници в градчето.

С тяхна помощ и главно пак с усилията на Аспарух Николов, професор Кантарджиев и Антон Чипев („Тодоров и син“) успяват да се установят във Фюрт, предградие на Нюрнберг, където се намира един от най-големите заводи за млечни произведения в Германия. С помощта на висш полицай, бивш немски офицер, те възрвъщат истинските си имена и легализират престоя си в Германия.

Там проф. Кантарджиев постепенно си създава професионална база в лабораториите на B.M.V. (Bayerische Milch Versorgung) и намира постоянна и подходяща работа. Това му позволява като висококвалифициран учен и специалист в професията си да бъде одобрен за емигриране в САЩ, където заминава в края на 1949 г. заедно с още малолетния си син Стефан. В САЩ е от 1949 г. до 1950 г. След това живее в Канада до 1953 г. и отново се завръща в САЩ.

Няма сведения за негово активно участие в дейността на антикомунистическата емиграция.

Проф. Кантарджиев е женен за Кети Кирякова и имат син Стефан и 2 дъщери : Калинка и Тити, омъжена за кап. Николай Пиронков, кавалерист, родом от Враца.

Останалата в София Тита Пиронкова, дъщеря на проф. Кантарджиев, свидетелства:

    „Още в първите си писма баща ми писа, че ще прекрати заниманията си с политическа дейност, за да не навреди на нас, неговите деца и сродници. Вероятно е бил под нечие наблюдение…“

Мнението на Владимир Свинтила е, че успоредно с научната си работа Асен Кантарджиев е бил директор на млекопреработвателна фирма. Отказът му от политическа дейност се дължало на две основни причини. Първо, възможните последици за роднините му, заедно с безсмислената активизация на привържениците му в България. И второ, че под натиск на ционистки среди американското Федерално бюро за разузнаване (ФБР), вътрешното разузнаване на САЩ, е отправило към него категорично предупреждение и го е държало под наблюдение.

Пак според Свинтила, в САЩ професор Кантарджиев намира време да напише капитален труд под наслов „История на революцията„. Ръкописът след смъртта му остава в ръцете на неговия син Стефан, живущ понастоящем в Лос Анджелес, като пенсиониран банков директор. Издатели са проявили интерес към книгата, но отговорът на сина е бил отказ,  с мотировката, че идеите на баща му трябва да бъдат покрити с пепел. Проф. Никола Алтънков също е направил опит да се сдобие с ръкописа и личния архив на Кантарджиев при няколкото срещи със сина на професора през 1981  и 1983 г., но му е било категорично отказано, с мотива че това са семейни дела, които не го засягат.

Мотивът за написването на тази статия е, че личността, живота и делото на проф. Кантарджиев не трябва да тънат в забрава. Той без съмнение е доказал себе си, като много интересен и всестранно развит човек, несъмнен български патриот и националист. Водач  и главен идеолог на ратническото движение.

Поклон пред паметта му!

Националенъ свѣтогледъ                                         
« Последна редакция: Юли 31, 2018, 14:25:04 от Hatshepsut »
 

Неактивен Франкист

  • банкетен революционер
  • Premium user
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 2,406
  • Пол: Мъж
Re: РНБ (“Ратници за Напредъка на Българщината”)
« Отговор #31 -: Януари 31, 2012, 16:33:57 »
емблема на организацията

« Последна редакция: Юли 31, 2018, 14:25:27 от Hatshepsut »
 

Неактивен DenBr

  • Forum Member
  • **
  • Публикации: 85
  • Пол: Жена
Re: РНБ (“Ратници за Напредъка на Българщината”)
« Отговор #32 -: Март 18, 2012, 19:56:09 »
Една от любимите ми публикации на Ратниците - "За българския дух" :

https://ratnici-rnb.blogspot.com/2011/07/blog-post_4510.html


В блога има и други.
« Последна редакция: Юли 31, 2018, 14:27:10 от Hatshepsut »
 

Неактивен Франкист

  • банкетен революционер
  • Premium user
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 2,406
  • Пол: Мъж
Re: РНБ (“Ратници за Напредъка на Българщината”)
« Отговор #33 -: Март 18, 2012, 20:33:54 »
ще ги качим и тук!  :Azn:
 

Неактивен Франкист

  • банкетен революционер
  • Premium user
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 2,406
  • Пол: Мъж
Re: РНБ (“Ратници за Напредъка на Българщината”)
« Отговор #34 -: Март 26, 2012, 21:17:25 »
ЗА БЪЛГАРСКИЯ ДУХЪ (1937г.)



Историята показва, че когато противницитѣ на единъ народъ не сѫ успѣвали да го победятъ съ открита сила, тѣ сѫ се опитвали тогава да подложатъ душата на този народъ на бавно и неусѣтно отравяне. По такъвъ начинъ много народи сѫ бивали подготвени отвѫтре за пълно овладѣване отвънъ.

И старата българска история познава такива случаи.

Византия напримѣръ, като не е могла да покори съ открита сила българската държава, е успѣвала на нѣколко пѫти да я омаломощи бавно и неусѣтно, чрезъ постепенно духовно отравяне.

Противницитѣ на българската нация сѫ знаяли винаги въ какво се състои нейната сила.

Тѣ знаятъ много добре, че българитѣ отъ Аспарухъ и до днесъ не сѫ побеждавали нито съ количество, нито съ богатство, а сѫ побеждавали главно съ коравия си победенъ духъ.

Прабългаритѣ завоюваха земята си не съ количество и не съ богатство, а съ дисциплина и съ мѫжество.

Първото и Второто българско царство побеждаваше Византия и всичкитѣ си съсeди, които бѣха и по-многобройни и по-богати, защото никое богатство не удържаше напора на българската воля и на българския духъ.

Нашето чудесно Възраждане съ борбитѣ до Шипка е примѣръ за надмощието на духа надъ материалната сила.

Презъ 1885г. седемгодишното българско княжество победи, едва ли не съ тояги, една стара и богато въорѫжена армия.

Презъ 1912 и 1913г. 4-милионната тогава България срина изъ основа една могѫща империя и българскиятъ духъ стана за примѣръ на цѣлъ свѣтъ.

А презъ войната 1915-1918г. ние побеждавахме полуоблѣчени, полунахранени и съ оскѫдни муниции голѣмитѣ армии на велики народи и то пакъ главно съ волята и съ духа на нашия боецъ.

Противницитѣ на българщината знаеха отдавна на какво се дължи нашата сила и затова тѣ не се задоволяваха само да откъснатъ части отъ нацията и земята ни. Тѣ не се задоволиха и отъ това, че ни ограбиха съ репарации въ натура и въ пари и че ни лишиха отъ значителни стопански възможности. Но освенъ всичко това, тѣ взеха най-отровни мѣрки, за да омаломощятъ най-страшната за тѣхъ сила-българския духъ!

И тъкмо това най-опасно тѣхно посeгателство, нашата интелигенция не можа да разбере достатъчно ясно въ продължение на цѣли 20 години. Затова и до день днешенъ у насъ се полагатъ грижи за почти всички материални нужди, но не се върши нищо организирано, за да запазимъ най-голѣмото си богатство-победния български духъ.

Това фатално недовиждане на духовната страна на нашия животъ има причини, които трѣбва да станатъ всѣкиму ясни.

Нека сега, когато преоценяваме миналото и когато строимъ пѫтя за идната победа, отворимъ широко очитѣ на онези, които недовиждатъ и нека имъ покажемъ отъ кога и по какъвъ начинъ главно, тровятъ Българщината съ пораженство.

До началото на голѣмата война, до 1915г., обикновениятъ българинъ не бѣше виждалъ шпионинъ и родоотстѫпникъ. Тѣзи думи звучаха страшно. Когато се говореше и преподаваше за шпионажъ, слушателитѣ оставаха съ впечатлението, че става дума за фантастични, дори окултни нѣща, които може би сѫществуватъ, но може би и не сѫществуватъ.

А сега (1937г.), само следъ 20 години, българинътъ среща шпиони и родоотстѫпници всѣки день по улици, изъ кафенета и навсѣкѫде. Презъ това време порастна едно цѣло поколѣние, което вижда какъ възрастнитѣ общуватъ съ тѣзи национални чудовища. Това ново и младо българско поколѣние не е виждало нѣкогашната истинска граница между честьта и безчестието. И то расте, за да поеме утре рѫководството на нацията съ една нова и смъртно опасна мѣрка за национална честь.

Какъ стана това, че границата между родолюбието и родоотстѫпничеството биде затрита за толкова българи? Какъ стана така, че когато други нации блeстятъ вече отъ духовна чистота, ние оставихме толкова хора да заживѣятъ спокойно съ злото?

Причинитѣ сѫ много!

Първата причина е марксизмътъ, който чрезъ социалдемократизма и комунизма, приучи въ продължение на десетилѣтия голѣма часть отъ българската интелигенция да мисли материалистично и интернационално.

Втората причина е демократичниятъ либерализъмъ, който се изроди въ демагогия и партизанство и извлѣче простащината и престѫпностьта на чело на българския политически животъ.

Тѣзи две главни причини отвориха вратата на третата причина.

А тази трета причина е планомѣрна отровна дейность на нашитѣ външни противници, които съ специални централи и богати субсидии подкрепятъ борбата срещу всичко здраво въ нашия политически и културенъ животъ.

Това, което тѣ сѫ вършили у насъ отъ 1887г. до свѣтовната война, до 1915г., е изключително. До това време българщината растеше духовно. До това време първитѣ две причини, марксизмътъ и демократичниятъ либерализъмъ подготвяха ту съ утопии, ту съ демагогия почвата за отровната работа на външнитѣ ни противници.

Но въ разгара на свѣтовната война, когато многобройнитѣ ни противници разбраха, че не могатъ да ни победятъ съ открита сила, създадоха презъ 1916г. първитѣ специални централи въ чуждбина за борба срещу българския духъ.

Тези централи намѣриха отдѣлни българи, едни отъ които бѣха въ чуждбина, други бѣха въ нашитѣ затвори, а трети бѣха на свобода у насъ. Отровнитѣ централи свързаха измѣницитѣ отъ чуждбина съ тѣзи, които бѣха у насъ, оплетоха цѣла мрежа и започнаха писмена и устна пропаганда както на фронта, така и въ тила.

Хвърчащи листове съ пораженско съдържание се печатаха въ Швейцария и докато едни отъ тѣхъ се пущаха отъ аероплани на фронта, други се пренасяха въ куфаритѣ на легационния ни куриеръ и отъ София минаваха въ предателската мрежа, която ги разнасяше на фронта.

Другъ клонъ на тѣзи централи работеше въ Солунъ и успѣ да пренесе съ аеропланъ задъ фронта, дори лично, най-дръзкия предатель.

Предателската мрежа въ страната разнасяше пораженска литература, комунистически и дружбашки нелегални издания, както по желѣзници, градове и села, кѫдето пресрещаше отпускаритѣ, така и на самия фронтъ. Едновременно съ това чуждестраннитѣ централи обсипваха фронта съ подобна литература отъ аеропланитѣ си, а нощемъ я хвърляха съ рѫце предъ нашитѣ окопи. Тази литература бѣше редактирана отъ наши родоотстѫпници, които имаха понѣкога дързостьта и да се подписватъ, но най-често подписваха измислени български имена.

Колкото по се затѣгаше войната и колкото по-неравна ставаше борбата, толкова по-гѫстъ ставаше дъждътъ отъ пораженска литература и отъ пораженски слухове и интриги.

Комунизмътъ, социалдемократизмътъ и дружбащината отваряха все по-широко вратитѣ на злото, а пършивиятъ и развратенъ хайлайфъ и партизанството, заедно съ спекулантството, му отваряха и прозорцитѣ!

Агентитѣ на пораженството, но най-вече дружбашкиятъ имъ тимъ, доведоха въ последния месецъ на войната, когато армията ни все още побеждаваше, нѣколко хиляди дезертьори на Владая, за да разгромятъ София въ услуга на противника.

Макаръ че София се запази достойно и макаръ че всички други армии, включително френската и сръбската, бѣха дали вече по-голѣмъ процентъ такива дезертьори, нашитѣ пораженци разпространиха твърдението, че българскиятъ народъ отказва да се брани.

А веднага следъ примирието тѣ разпространиха, че Добро поле било паднало съ предателство и така отъ единъ новъ български подвигъ тѣ направиха призракъ, който трѣбваше да ни внушава отровно съмнение.

Всичко по онова време услужваше на тѣзи първи агенти на пораженство у насъ.

Голѣма часть отъ бойцитѣ на фронта бѣха убити, осакатени или още болни.

Сто хиляди бойци останаха задържани съ измама, като заложници вънъ отъ България, а тѣзи които се върнаха бѣха изтощени и почти безъ прехрана.

Епидемия отъ испанска болесть (грипъ) мореше населението като сѫщинска чума и свещеницитѣ не смогваха за хилядитѣ погребения.

Рѣки отъ прокудени българи течеха отъ всички граници къмъ свободна България. Държавната машина бѣше уморена и корумпирана отъ партизанитѣ на либералистичния демократизъмъ.

Нѣколко хиляди наши евреи станаха бързо чужди поданици и знамена на Испания, Персия (днесъ Иранъ), Франция, Мексико, Италия, Аржентина, Венецуела и др. се явиха неочаквано надъ софийски кѫщи и автомобили и столицата на България заприлича отъ единъ пѫть на международенъ панаиръ!

Спекулантитѣ отъ войната развиха невиждана верижна търговия и софийскитѣ кафенета гъмжаха отъ декласирани хора, които купуваха и продаваха отъ кракъ и на думи цѣлото свѣтовно производство!

Спекулата и прелѫстителството създаваха едно следъ друго вариетета, оперети, танцови срѣдища, своднически домове и комарджийници.

В домоветѣ на суетни хайлайфски семейства, които току-що бѣха изпратили германски и австрийски офицери, сега влизаха и излизаха денонощно съглашенски офицери.

Чужденци отъ държавитѣ спечелили войната се преселиха съ хиляди у насъ и подъ покровителството на свои правителства се отдадоха на спекула и на безконтролна търговия.

Чуждестранни бюра примамваха открито и изпращаха въ чуждбина хиляди български младежи въ чуждестранни колониални легиони. Противниковитѣ разузнавателни служби се настаниха и оплетоха страната.

Бурята на войната бѣше разклатила издъно българския животъ и неговата утайка излѣзе на повърхностьта. Здравитѣ сили бѣха изтощени и не можеха да видятъ примѣръ дори отъ чуждбина, защото въ Русия, Германия, Австрия, Унгария и другаде ставаха революции. Ето въ какво време първото поколѣние продажници, създадени презъ войната, се размножиха бързо следъ войната и създадоха онази мрежа, която трѣбваше на чужденеца, за да обезсилва българския духъ.

Българскитѣ плодородни ниви, необработени презъ войната, бѣха трънясали и по време на жетва презъ 1919г. намѣсто златни класове издигаха къмъ небето човѣшки бой високи и съ тъмноцвѣтенъ плодъ настръхнали тръни. Така българскитѣ ниви се бѣха превърнали въ гигантски некролози, обърнати къмъ небето за молитва и защита отъ предателство.

Сивиятъ български добитъкъ дори, който се изнасяше за репарации въ натура, отъ вагони и кораби мучеше въ отчаяние, че напуща родната земя и долавяше по инстинктъ нещастието.

Но безсърдечнитѣ агенти на чужденеца на трепнаха, а превърнати на селски лъжеводачи (дружбашитѣ) изпратиха хиляди декласирани агитатори да тровятъ съ демагогия душата на българскитѣ селяни, а въ София преговаряха съ партизанството за обща работа.

В сѫщото време марксизмътъ вършеше своето и бѣше достигналъ небивали размѣри. Социалиститѣ управляваха вѫтрешното министерство, а на Св. Кирилъ и Методий 1919г. софийскитѣ улици бидоха залѣни отъ 40 000-на комунистическа манифестация.

Отъ тогава-насамъ платенитѣ отъ чуждбина лъжеводачи на честни селяни поставиха въ действие всички срѣдства за омаломощяване на българския духъ.

Първитѣ четири следвоенни години протекоха подъ знака на стихийно и открито тровене на българската душа съ пораженство. И то подъ опитното и щедро рѫководство на чуждитѣ централи.

Тъй като българското общество трѣбваше да бѫде накарано да привикне съ явно престѫпни управници, платени селски лъжеводачи обявиха тюрмеджийството за цензъ на бѫдащи общественици (тѣзи, които сѫ били въ затвора по време на войната).

А, за да заличатъ границата между позора и честьта, тѣ хвърлиха въ тюрмитѣ заслужили родолюбци, национални герои и известни наши полководци.

Представительтъ на българската държава (Ал. Стамболийски и компания) предаде Царибродъ на чужденеца, като каза въ прощална официална речь на изтръпналитѣ западнопокрайнци, че трѣбвало да бѫдатъ щастливи, задето минаватъ въ границитѣ на по-голѣма славянска държава!

И представитѣ на наивното общество започнаха наистина да се объркватъ.

Войската, църквата и училището, тритѣ школи на българския духъ бидоха подложени на противобългарски мораленъ натискъ.

На войската обявиха, че ние нѣмаме вече националенъ идеалъ и я лишиха отъ срѣдства. Младежитѣ не отиваха въ военното училище, а когато бойнитѣ ни знамена минеха случайно по улицитѣ, "благоразумнитѣ" не смѣеха да имъ свалятъ шапка.

Управницитѣ водеха открита борба срещу държавата и пращаха да разграбватъ имотитѣ й. Намѣсто помощь за развитие, тя получи омраза и гонение.

Договорътъ за миръ отвори широко вратитѣ на чужди религиозни и училищни пропаганди, които улеснени отъ родоотстѫпническитѣ ни управници, плъзнаха като екземи изъ България.

Така нареченитѣ победители лишиха насила българската войска отъ военнитѣ й музики, за да не може духътъ на българчетата да се възвисява отъ време на време отъ мѫжествена музика и отъ нашитѣ победни маршове.

Училището биде предадено на комунисти и социалдемократи, които се заловиха чрезъ нови учебници и противобългарско преподаване да тровятъ извора на българския духъ, да тровятъ душата на българскитѣ деца.

И така внуцитѣ на възрожденцитѣ започнаха да учатъ по нови учебници, въ които царь Симеонъ се очертава завистникъ, а Василъ Левски като хитрецъ, въ които Добруджа се описва като пустиня, а древнитѣ български боляри се очертаватъ като родоотстѫпници, въ които броятъ на инородцитѣ въ България е преувеличенъ двойно и въ които се проповѣдва открито републиката.

Тези страшни факти изглеждатъ почти невѣроятни (за онова време, днесъ е по-зле), но можемъ всѣкиму да ги докажемъ.

Платенитѣ селски лъжеводачи, партизанитѣ, социалдемократитѣ и комуниститѣ влизаха отъ време на време въ борба и помежду си, но само за по-удобно мѣсто, а нито за день не прекратиха пораженското си дѣло.

Стотици списания и вестници повтаряха всѣки день: "ние победенитѣ", "ние малкитѣ", "ние слабитѣ" и всички други подобни изрази, които можеха да ни втълпяватъ постоянно, че ние не можемъ да имаме идеали и че сме нищоженъ народъ.

А въ това време на две отъ нашитѣ граници дебнеха непрестанно чужди дивизии, за да ни доразкѫсатъ.

Работитѣ стигнаха до тамъ, че най-дръзкиятъ съглашенски шпионинъ стана български пълномощенъ министъръ,

градоначалникъ уби десетки деца съ бомба на Св. Кирилъ и Методиевска манифестация,

държавното хранилище се пазеше отъ хайдути, които го обираха,

предатели управляваха Арсенала и накрай го запалиха,

директоръ на гимназия не даде на гимназията да празднува Освобождението на България, защото праздникътъ билъ воененъ,

другъ директоръ не позволи да се говори на ученицитѣ по случай 50-годишнината отъ обесването на дякона Левски!

Министри подтикнаха по сѫщото врме на 1922г. въ Търново тълпи отъ инородци да свалятъ българския трицвѣтъ и да го тъпчатъ съ крака на улицата.

Знамето на 1-й пѣх. Софийски полкъ, на този ненадминатъ по храбрость полкъ, биде наведено въ София предъ единъ обикновенъ легационенъ трицвѣтъ, заради една слугинска история на единъ чуждестраненъ ординарецъ,

а до София биде издигнатъ голѣмъ паметникъ на владайскитѣ дезертьори

На 1922г. тракийци освободиха и окупираха дори Тракия (Бѣломорска), но партизанския блокъ и дружбащината се биеха съ цепеници при Долни Дѫбникъ, не чуха гласа на България и Тракия биде още веднажъ загубена.

По такъвъ начинъ всички срѣдства за обществено въздействие, включително и печатътъ, работеха усилено за онези чужди централи, които иматъ задачата да затриятъ българския духъ.

Когато най-после тѣхнитѣ агенти у насъ посегнаха въ самозабрава къмъ още по-дръзки дѣла, когато Стамболийски се превърна на бикъ, изпуснатъ въ стъкларски магазинъ, нѣколко хиляди здрави българи и почти безъ изключение бивши бойци отъ фронта отстраниха на 9-й юний правителството на пораженството.

Писано било, обаче, тъкмо отъ този день нататъкъ да се надигне втората, още по-голѣма вълна отъ пораженство.

9-й юний бѣше само физически ударъ върху пораженството, който трѣбваше да бѫде допълненъ съ продължителна идейна борба и съ социални реформи. Но пълномощникътъ на 9-й юний живѣеше съ духа на старото време, отстѫпи на партизанството и макаръ че следващиятъ септемврий донесе дружбашко-комунистически бунтъ, тѣ се задоволиха наново само съ физическа разплата и на умъ не имъ дойде дори да започнатъ идейна и реформаторска работа, а се задоволиха да администриратъ Държавата и то по стария и себелюбивъ начинъ.

А въ това време първото поколѣние предатели, създадени презъ и следъ войната отвлѣче, следъ ударитѣ отъ юний и септемврий, съ себе си въ чуждбина своитѣ нови ученици. Чуждестраннитѣ централи за борба срещу българския духъ посрещнаха съ радость старитѣ си агенти, а на ученицитѣ имъ създадоха лагери, школи и стипендии.

И ученицитѣ скоро настигнаха, дори надминаха учителитѣ си.

Единъ отъ тѣхъ направи богата сдѣлка съ продажбата на Тракия,

другъ нападна границата при Годечъ и отвлѣче въ чуждъ пленъ раненъ български войникъ,

трети изпращаха чети, които нахлуваха въ България,

четвърти отиде чакъ въ Америка да денационализирва българската емиграция.

Заслѣпени отъ чужди пари, предателитѣ хранеха чуждата преса съ материали срещу България, сновѣха въ три чужди столици като у дома си, а двамина дори написаха въ една златна книга, че не сѫ българи.

Онези отъ ятацитѣ имъ, които бѣха останали въ България, ровеха отвѫтре.

На 1925г. устроиха атентатъ срещу държавния глава при Арабаконакъ. Два деня по-късно комуниститѣ хвърлиха въ въздуха катедралата въ София,

изпратенъ отъ дружбашкитѣ предатели разбойникъ изкорми при Севлиево български сѫдии,

но властвуващата партизанщина, отдадена на корупция, се задоволи пакъ само съ физически отпоръ и оставяше случайностьта да пази България.

В това време демократо-либералистичното партизанство, което бѣше въ опозиция, продължаваше съзнателно и несъзнателно дѣлото на предателитѣ, съюзи се съ ятацитѣ имъ въ страната, подготви връщането имъ и на 1931г. ги повика за обща блокова работа.

Сега съ новитѣ си изпечени ученици, съ това второ родоотстѫпническо поколѣние, предателитѣ бѣха станали вече по-многобройни, по-тактични и по-опасни.

Ето какъ стариятъ пораженски фронтъ отъ комунисти, социалдемократи е попълненъ съ платеното отъ чуждбина дружбашко селско лъжеводачество.

Ето какъ отъ 1931г. се образува въ България онази ротативна демокрация, която премѣташе и поглъщаше всички ценности на нашия животъ.

Чуждитѣ централи за борба срещу българския духъ бѣха предоволни. Тѣ бѣха успѣли вече да възпитатъ лично и косвено и едно второ поколѣние предатели и съ по-многобройни канали даваха още по-щедро срѣдства за разяждане на българския духъ.

Селскитѣ лъжеводачи създадоха бързо едно ново масово подѣление на партията си, което доби нахалството да служи открито на чужденеца. Нека не забравяме, че нито една друга държава не е позволила до сега подобно открито родоотстѫпничество.

Това подѣление създаде голѣмъ предателски всѣкидневникъ, който се пращаше безплатно изъ селата, защото чуждбина плащаше разноскитѣ.

Комунизмътъ потъна въ подземно рушене на всички държавни служби и съ стотици вестници и списания усили противонационалната пропаганда.

Социалдемократизмътъ се доукрепи съ свои капиталистически предприятия и усили отровната си работа въ училищата.

Всички селски лъжеводачи съ многобройни вестници и списания и съ устна пропаганда обезличаваха националното ни съзнание и приспиваха националната ни гордость, но непрестанно величаеха чужденеца, който имъ плащаше.

А останалото партизанство, заедно съ цѣлата си преса, не само че не намираше време и мѣсто за национална борба, но се надпреварваше въ демагогия и не мръдна съ пръстъ за защита на Българщината дори, когато го предупреждаваха.

И така пораженството залѣ напълно страната. Нашитѣ доблестни инвалиди отъ войната сѫ окачили надъ обикновенитѣ ротативни машини надписи, които предупреждаватъ, че никой не може да спечели. Но ротативната демокрация на партизанскитѣ рушители обещаваше щастие, а лапаше като ламя национални ценности. Въ своя въртежъ тя постигна рекордъ!

Чужди агенти ставаха единъ следъ другъ министри и депутати.

Натрапваха родоотстѫпници за директори на гимназии и на други училища.

Министъръ създаде каналъ отъ анархокомунисти отъ столицата до границата.

Другъ министъръ заповѣда лично на контрабандисти да арестуватъ акцизната стража.

Единъ прочутъ мошеникъ, единъ абесински престѫпникъ, единъ доказанъ комунистически рушитель на гимназии и единъ предизборенъ убиецъ образуваха една четворка, на която министърътъ на търговията възложи да влияятъ морално върху хилядитѣ работници въ мини Перникъ!

Престѫпници можеха да смѣнятъ прокуроритѣ.

За депутатски мѣста и пари улесняваха чуждитѣ пропаганди край Дунава, на изтокъ и на югъ.

Край градъ Русе изникна новъ голѣмъ паметникъ на застрелянитѣ държавни измѣници отъ 1886г.

Създаде се литература отъ хвалебни романи-биографии на всеизвестни родоотстѫпници.

Бездарни художници, които се наричатъ нови, пълнеха общи и отдѣлни изложби съ картини, които представятъ българския селякъ като изродъ и на които нашиятъ напетъ и хубавъ войникъ е изписанъ съ жабешко лице.

Създадоха течения за интегрални държави. Цѣла редица амнистии покриха всички престѫпления срещу отечеството, за да направятъ предателството безопасно занятие.

Подобни примѣри могатъ да се изреждатъ съ часове.

А цѣлата преса повтаряше непрестанно: "ние малкитѣ", "ние слабитѣ", "ние победенитѣ"!

Когато, обаче, се явеше нѣкой здравъ починъ, тогава или нѣкой "Антивоененъ комитетъ" или лиги за правата на човѣка завикваха на помощь цѣла Европа, а дръзнеше ли нѣкой да изобличава селскитѣ лъжеводачи, надигаше се викъ, че българското селячество е нападнато.

Използуването на пораженската демагогия и на подкрепата отъ чуждбина станаха толкова съблазнителни, като срѣдство за обществено издигане, че съвсемъ нови срѣди се предложиха тайно на чуждестраннитѣ централи и тѣ помислиха, че е вече време да се изскубне и сърдцето на България.

Тези нови срѣди използуваха изкусно идеята за борба срещу партизанството, измамиха идеалисти и пипнаха властьта.

И така задъ гърба и силитѣ на чиста България, направиха презъ 1934г. годечкия нападатель министъръ, а следъ малка маневра повѣриха обновата на българския духъ на марксисти, на агентитѣ на чуждитѣ централи и на други пораженци.

Презъ 1934г. дойде въ България водачъ на поробенъ български край и отиде при 19-томайския диктаторъ, но той му отговори: "Не съмъ азъ виновенъ, че Добруджа биде откѫсната, идете при виновнитѣ, азъ не се интересувамъ отъ Добруджа". Ето какви удари получаваше българскиятъ духъ отъ мнимитѣ обновители.

Тази обнова започна създаването на трето поколѣние родоотстѫпници и макаръ че измаменитѣ идеалисти поправиха грѣшката си, все пакъ нова младежка срѣда биде увлѣчена въ служба на чуждбина и неинформираното общество недоразбра бъркотията отъ честь и безчестие и изпадна въ най-отровни съмнения. И сега, до 1937г., сме още на кръстопѫть.

Ето какъ отъ 20 години насамъ се прилага планътъ за унищожение на българския духъ.

Ето какъ въ продължение на 20 години подкупени отровители вливаха день изъ день отрова въ българската душа.

Нашето общество прилича сега на човѣкъ подложенъ отдавна на системно отравяне, който е загубилъ представа за нормалното си състояние. (Ако е било така въ 1937г., какво ли може да се каже за днешното, следъ повече отъ 70 години)

Вѣрно е, че здравитѣ български сили се бореха, макаръ и съвсемъ неорганизирано.

Вѣрно е, че въ стопанско отношение се направи доста нѣщо.

Но това не ни утешава, защото можеше много повече да се направи и защото българскиятъ духъ е увреденъ и защото българскитѣ очи свикнаха вече съ нѣща, които въ миналото тѣ и за мигъ дори не понасяха. Защото у насъ порастна презъ това време цѣло поколѣние, което нѣма представа какъ отъ времето на Отецъ Паисий, до преди 20 години бѣше страшно да помислишъ само да се рѫкувашъ и да разговаряшъ съ родоотстѫпникъ, а камо ли да го видишъ на обществено мѣсто.

Днесъ признацитѣ на това отравяне не правятъ на обществото никакво впечатление или пъкъ не му бодатъ много въ очитѣ, макаръ че въ Европа има вече нации, които блестятъ отъ национална честь и чистота.

Ние стигнахме до тамъ че:

оперенъ артистъ казва, че му е омръзнало да живѣе въ малка държава,

че студентъ отъ 4-ти курсъ пита, какъвъ смисълъ има нашата независимость,

че иначе даровитъ български интелигентъ твърди, че казармата дава недостойно възпитание,

че болшинството смѣта за учтивость да разговаря съ доказани предатели,

че платени родоотстѫпници ходятъ и сѣдатъ на всѣкѫде свободно,

че мнозина смѣтатъ за излишно да се харчатъ пари за орѫжие,

че болшинството се е почти отказало вече отъ Македония,

че български граждани се обявяватъ за политически привърженици на човѣкъ, който влиза въ България съ помощьта на чужди разузнавателни служби,

че въ две съседни столици (едната е Бѣлградъ) има надъ 250 млади българи, които на чужди стипендии следватъ противобългарски агитаторски школи,

че чужди агенти и национални престѫпници се ширятъ свободно и претендиратъ открито да управляватъ,

че всички общественици преговарятъ или най-малко разговарятъ съ тѣхъ,

че хиляди хора, безъ професия живѣятъ на широко съ срѣдства отъ чужбина,

че тази година (1937г.), 60 години следъ църковното ни освобождение въ софийската катедрала се пропѣ отново и доброволно на гръцки езикъ,

че нѣмаме право да пишемъ имената на откѫснати български градове, да хроникираме датитѣ на откѫсването имъ, да споменаваме и да празднуваме дни на българска слава!

Ето докѫде стигнахме!

Но отъ всичко най-странно и най-ново въ нашия животъ е това, дето много хора свикнаха вече съ това положение и го смѣтатъ за нѣщо нормално, когато всѫщность то е най-грозното и най-опасното явление въ нашата нова история.

Ето тъкмо на това състояние сме решили да туримъ край!

Българскиятъ селякъ е не само трудолюбивъ, но той е запазилъ напълно националния си усетъ!

България е по територия по-голѣма отъ Швейцария, Дания, Холандия, Белгия, Австрия и Унгария.

България и по население не е вече малка.

Тя нѣма почти малцинства. (по онова време)

Народътъ й е отъ всички народи най-храбъръ.

Ако нашитѣ възрожденци, ако Паисий, Раковски, Левски и Караджата можеха да се върнатъ и да поематъ рѫководството на тази България, кой знае какво щѣше да стане съ картата на Южна Европа!

Та, нали тѣхниятъ духъ, българскиятъ духъ не дава спокойствие на враговетѣ ни и нали за това точно, за неговото унищожение тѣ най-много усилия положиха?

А ние точно това не можеме още да разбереме и всички стопански и материални нужди виждаме, но тъкмо най-важното пропущаме.

Възможно ли е щото сѫщиятъ този народъ,

който създаде чудесното ни Възраждане,

който роди героитѣ отъ времето на Паисий, Раковски и Левски,

който води толкова борби въ Македония и Тракия,

който роди героитѣ отъ епохата на Гоце Дѣлчевъ,

който изигра ролята на европейска сила презъ 1912-1913 и презъ 1915-1918г.,

който създаде епопеи въ Добруджа, на Дойранъ, на Черна и на толкова още мѣста,

възможно ли е сѫщата тази нация да е промѣнила кръвьта си съ вода и дарбата си съ пáра?

Погледнете съседнитѣ ни държави, превърнати на руски салати отъ малцинства и помислете, защо като сѫ богато въорѫжени се боятъ толкова отъ България?

Тѣзи изпълнени и подути отъ малцинства държави приличатъ сега на кѫщи, които се клатятъ и които се държатъ само, защото се подпиратъ отъ калканитѣ на съседнитѣ кѫщи.

Рѫководителитѣ имъ знаятъ нашата сила и познаватъ българския духъ.

Въпрѣки всичко тѣ не успѣха да го унищожатъ, а само успѣха да го упоятъ.

Ние сме длъжни часъ по-скоро да събудимъ и да очистимъ този български духъ.

Ние трѣбва преди всичко да очистимъ страната отъ родоотстѫпници и да заработимъ отъ всичко най-вече за духа на българската нация.

Това нѣма да стане лесно и безъ жертви, но когато българскиятъ духъ се разкрили наново той ще прояви жаждата за социална правда на дякона Лeвски и борческия устремъ на Караджата. Тогава дарбата на българина ще даде обилно своя плодъ, а победниятъ му духъ ще начертае истинскитѣ граници на справедлива и мощна България.

Нека мобилизираме волитѣ си, за да тръгнемъ безогледно по своя ратнически пѫть. Нека стариятъ възрожденски викъ "свобода или смърть" ни води въ борбата, нека пораженцитѣ почувствуватъ, че иде деньтъ на единъ националенъ ратнически сѫдъ, който ще даде възмездие на българския духъ и ще отвори широкия друмъ за напредъка и величието на Българщината."
« Последна редакция: Юли 31, 2018, 14:28:05 от Hatshepsut »
 

Неактивен Франкист

  • банкетен революционер
  • Premium user
  • Hero Member
  • *
  • Публикации: 2,406
  • Пол: Мъж
Re: РНБ (“Ратници за Напредъка на Българщината”)
« Отговор #35 -: Март 30, 2012, 19:51:46 »
КЪМЪ СОЦИАЛНАТА ПРАВДА (1937 год.)

1. За българина и социалната правда:

Социална правда! Ето единъ общочовѣшки идеалъ. Той е по-старъ отъ писаната история на народитѣ и не ще престане никога да зове на борба онези хора, които сѫ дарени съ обществени добродетели. Стремежътъ къмъ национално обособяване и стремежътъ къмъ национална правда сѫ двата най-силни подтици въ новата история.

Нѣма по-жаденъ народъ за социална правда отъ българския. Ако си зададемъ въпроса, за какво всѫщность сѫ се борили българитѣ отъ Аспарухъ и до днесъ, ще видимъ, че тѣ сѫ имали два главни стремежа: да се обединятъ, да направятъ държавата си мощна и да установятъ правда въ своя вѫтрешенъ животъ. Тѣзи два основни стремежи сѫ главнитѣ двигатели и на най-новата ни история. Затова отъ Освобождението и до днесъ ние дадохме най-много жертви и проявихме най-голѣмъ героизъмъ въ борбитѣ за постигането тъкмо на целитѣ на тѣзи два стремежа.

Що е социална правда? Въ какво се състои тя? Какъ може да се осѫществи тази социална правда? До колко може да се постигне изобщо и въ какво ще се изрази единъ день максималното й постигане?

Ако поискате сведения отъ българскитѣ книжарници, библиотеки и читалища, ще се увѣрите, че българинътъ е търсилъ и търси непрестанно, съ наистина необикновена жажда, отговоритѣ на тѣзи въпроси. И тъкмо тази негова жажда, заедно съ неговата жертвоготовность въ социалнитѣ борби, сѫ най-убедителното доказателство за голѣмата социална дарба на българската нация, съ която тя ще стане непремѣнно единъ день най-притегателната сила на Балканския полуостровъ.


2. За робуването на празни думи:

Преди да пристѫпимъ къмъ очертаването на социалната правда, нека си дадемъ смѣтка за едно много важно свойство на хората. Касае се до склонностьта на хората да робуватъ на голи думи. Думата е наистина нѣщо, на което човѣкъ може неусѣтно да стане робъ. И, ако той самъ не си даде смѣтка за това или пъкъ, ако този, който говори съ него не е наясно върху неговото робуване на нѣкои думи, то всички усилия за взаимно разбиране ще отидатъ напразно.

Нека вземемъ за примѣръ думитѣ република, демокрация и класа:

Републиката е втълпена въ съзнанието на голѣма часть отъ нашата интелигенция и то още отъ училището, като нѣщо напредничаво и свободолюбиво. Древнитѣ гръцки и римски републики се сочатъ като доказателство за това твърдение. Всѫщность то е лъжлива агитация. Древнитѣ републики сѫ познавали робството и въ тѣхъ човѣци сѫ били продавани по-евтино отколкото млади и здрави магарета.

Ами твърдението, че демокрацията била трайната и вѣчната форма на управление? Нѣма съмнение, че древностьта не познава демокрацията въ днешния смисълъ на думата. Достатъчно е само да се припомнятъ борбитѣ на Древна Гърция откъмъ VII-то столѣтие пр.Хр. и да се споменатъ имената на Солонъ, Пизистратъ, Пизистратиди и Перикълъ. Сѫщото е било и въ Древния Римъ. Древната царска власть е била въ него съборена, но за най-голѣмо съжаление на народа. Защото аристократичниятъ сенатъ на републиката е правелъ всичко, за да не се издигнатъ народни водачи. Тази република е предвиждала съ законъ временни диктатори, освободени отъ всѣкаква отговорность. Но и тази "демокрация" се оказала прекалена и Римъ преминалъ презъ тежки борби за властьта, които замѣнили сенаторската аристократична република съ императорската власть. Имената Мариусъ, Сула,  Помпей и Цезар напомнятъ ясно тогавашната действителность. Ясно е, че историята, отъ древностьта до V-ия вѣкъ сл.Хр., не познава демокрация, а е признавала робство, продаване на хора, гребане съ весла въ галери, гладиаторство и други подобни нѣща, отъ чиито видъ само днешнитѣ "демократи" биха припаднали. Ами нали презъ цѣлото Срѣдновѣковие, значи отъ V-и до XV-и вѣкъ, владѣе феодализмътъ. За каква демокрация може да става дума презъ това време? Ами следъ XV-ия вѣкъ английската история съ борбитѣ на Кромвелъ (Кромуел) и нататъкъ, както и историята на Франция съ Лудвицитѣ XIII, XIV, XV и пр., подъ знака на демокрацията ли минаватъ? Значи отъ Античностьта до Френската революция не може и дума да става за демокрация. Ами отъ Френската революция отъ 1789 год. до "9-ти термидоръ" 1794 год., когато падна Робеспиеръ, демокрация ли сѫществуваше? Следъ това пъкъ иде епохата на Наполеонъ, подиръ нея следва революцията отъ 1848 год., тогава идва на 2 декемврий 1851 год. превратътъ и възцаряването на Наполеонъ III, подиръ това пъкъ следва войната отъ 1871 год. и установяването на последната френска република. Кѫде е имало тогава демокрация отъ древностьта, та до края на XIX-и вѣкъ? Нѣкаква капиталистично-полицейско-буржоазна демокрация започва въ Франция тогава и трае до началото на войната. Доколко по това време въ Русия, Германия, Италия, Англия, Испания и другаде е сѫществувала демокрацията може всѣки самъ да си отговори. А демокрацията на следвоенното време (следъ ПСВ), напримѣръ въ Русия, Италия, Германия, Полша, Унгария, Австрия, Испания, Португалия, Америка и пр. е всѣкиму известна.

Това кратко съпоставяне на думитѣ република и демокрация съ действителностьта е много поучително. Всѣки самъ може да го извърши още по-подробно и колкото по се углѫбява, толкова по-ясно ще му става, че интернационалистичната пропаганда е облѣкла съ тѣзи думи идеални нѣща и че тя е успѣла да втълпи на мнозина, че тѣзи идеални нѣща сѫ наистина сѫществували въ миналото. Много и много хора сѫ приели вече като аксиома формулата, че демокрацията е "вечната и трайната" форма на държавно управление, а всѫщность и съ свѣщъ да я дирите изъ историята, не ще я намѣрите. За да схванете отъ кѫде иде тази заблуда, наблюдавайте кой я разпространява и се попитайте тогава, кому служи той и коя е истинската му цель?

Нека сега поостържемъ съ върха на нокъта си понятието класа. Единъ океанъ отъ литература втълпи на болшинството, че човѣчеството не се състояло отъ хора и отъ народи, а се състояло главно отъ класи. Споредъ марксизма, който участвувалъ в производството съ капиталъ билъ буржоа, а който участвувалъ съ труда си билъ пролетарий.   Работникътъ, физически или умственъ, участвувалъ съ труда си и билъ пролетарий. Той принадлежалъ къмъ класата на пролетариата. Нека си зададемъ нѣколко въпроси. Киноартиститѣ, които участвуватъ само съ труда си и получаватъ милиони, пролетарии ли сѫ? Голѣмитѣ скулптори, художници, писатели, лѣкари, адвокати, изобретатели, които участвуватъ съ труда си, пролетарии ли сѫ? Болшевишкитѣ маршали, дипломати, високи сановници и ягодовци пролетарии ли сѫ? Ами нашитѣ пребогати социалдемократи пролетарии ли сѫ? Ами онѣзи истински богати нашенски комунисти пролетарии ли сѫ? Онѣзи наши селски стопани, които успѣватъ да свържатъ двата края, пролетарии ли сѫ или буржоа? Ами богато платениятъ марксически агентъ какъвъ е?

Дори най-учениятъ марксистъ не ще отговори убедително на тѣзи въпроси. Той ще убеди само онзи, който безкритично се прекланя съ страхопочитание предъ дебелитѣ томове съ усукано съдържание.

И все пакъ думата "класа" се е набила дотолкова въ главитѣ на нѣкои хора, че дори нѣкои самонабедени "фашисти", както и други немарксически водачи приказватъ, че щѣли да помиряватъ интереситѣ на "класитѣ".

Ето колко тъмно и неясно е понятието "класа", но думата "класа" се употрѣбява на лѣво и на дѣсно и мѫти главитѣ на хората.

Примѣритѣ съ думитѣ "република", "демокрация" и "класа" сѫ ясни. Къмъ мѫтно мислене, къмъ социална слѣпота, къмъ погрѣшно насочване на енергията и къмъ вреденъ животъ води робуването на думи, задъ които въ главата се мержелѣе нѣкоя втълпена неистина или нѣщо недоразбрано.

Та нека сега, като посѣгаме да си уяснимъ социалната правда, изоставимъ механическата употрѣба на нѣкои думи и подиримъ сѫщностьта на нѣщата. Нека си говоримъ ясно, като честни мѫже изправени предъ отговорна задача.


3. Равенство и марксизъмъ:

Социална правда! За нея отдавна вече не може да се говори и пише, безъ връзка съ марксизма. Защото той имаше социаленъ идеалъ равенството. Като носеха това наистина абсолютно идеално искане, марксиститѣ се присмиваха на искането за социална правда. Отъ появата на комунистическия манифестъ отъ 1848 год. до днесъ се излѣха цѣли реки отъ марксическа литература върху всички народи. А всичко въ тази литература се отнася, прѣко или косвено, все до социалната правда. Неудовлетворенитѣ нужди на социално онеправданитѣ хора и идеализмътъ на младежьта сѫ били главнитѣ
предпоставки за необикновеното разпространение на марксическото учение. И то се разпространи тъй широко и толкова силно натрапи своята терминология и нѣкои свои изфантазирани понятия, че и до днесъ още, когато трѣбва да се обяснява социалната правда, трѣбва предварително да се върши разборъ на нѣкои марксически твърдения и по такъвъ начинъ да се осигури яснотата на изложението.

Това е сега напълно възможно и твърде интересно. По-рано марксизмътъ гледаше отстрана и критикуваше много извисоко. Но отъ 1917 год. насамъ, вториятъ интернационалъ управлява повечето европейски държави чрезъ тѣхни социалдемократически партии, а комунизмътъ още управлява цѣла Русия. Сега, следъ тѣзи двадесеть години марксическа практика при най-разнообразни условия, иде вече редътъ на възродения национализъмъ да критикува, както научно, така и практически, марксическия свѣтогледъ. Сега марксизмътъ и възродениятъ национализъмъ се борятъ успоредно за осѫществяването на социалния идеалъ и то въ голѣми страни, та имаме възможность да сравняваме дѣлата, които произлизатъ отъ двата свѣтогледа.

При това отъ 1848 год. минаха вече 90 години. Марксическото учение е вече на деветдесетгодишна възрасть. А марксическата практика е вече двадесетгодишна. Марксизмътъ като учение е сега деветдесетгодишенъ старецъ, а като работникъ има вече двадесетгодишна дейность. Младъ и свежъ като учение и като работникъ е сега възродениятъ национализъмъ. Това е много интересно. Сега марксизмътъ е на консервативна позиция. Сега марксиститѣ въ едни страни и спекулантитѣ въ други страни пазятъ високитѣ си постове и положения! А ние сме сега въ "революционна ситуация" и ние носимъ вече знамето на новото време. Затова спекулантитѣ, евреитѣ и марксиститѣ се борятъ сега срещу насъ тъй, както по-рано всички се бореха срещу марксиститѣ.

Но нека минемъ нататъкъ, като отъ време на време си даваме смѣтка на какво учеше хората този деветдесетгодишенъ еврейски хомонкулосъ, какъ самъ той корегираше учението си, кѫдето трѣбваше да борави съ живота и какво още продължава да учи за износъ въ чуждбина.

Осѫществяването на социалния идеалъ не би било толкова трудно, ако всички хора се раждаха съ еднакви духовни и физически дарби, ако земното кълбо се населяваше само отъ единъ народъ и ако това човѣчество се развиваше едновременно, както стопански, така и духовно. Дали такъвъ свѣтъ би ли могълъ да сѫществува, на какво би приличалъ той и дали би билъ способенъ отъ биологическо гледище, сѫ други въпроси. Важното сега за насъ е, че свѣтътъ не е такъвъ. Разнитѣ народи живѣятъ всрѣдъ различни условия, тѣ се намиратъ на различни степени на културно развитие, тѣ иматъ различни дарби и заложби, а и отдѣлнитѣ хора всрѣдъ тѣхъ се раждатъ съ нееднакви духовни и физически качества.

Тази действителность е била очевидна за нормалнитѣ хора още отъ древностьта. Но въпрѣки всичко Марксъ и неговитѣ последователи положиха въ основата на марксическото учение четири голѣми предпоставки:

едната е: хората се раждатъ равни, но условията всрѣдъ които живѣятъ ги правятъ различни.

другата е: животътъ нѣма духовно начало и духовна страна, а е материалистиченъ, вещественъ, та свѣтътъ е нѣщо като една голѣма бездушна машина.

третата предпоставка е: човѣчеството се дѣли главно на две класи, пролетарска и капиталистическа, които ще воюватъ докато се наложи диктатурата на пролетарията.

четвъртата предпоставка е: сегашниятъ материаленъ строежъ трѣбва да се разруши и да се изгради нова пролетарска материална култура.

Отъ първата предпоставка марксизмътъ извлѣче искането за пълно равенство на хората въ всѣка область на живота.

Втората предпоставка подтикна марксизма къмъ чисто материалистично обяснение на историята. Той обяснява свѣта само съ нѣща, които се мѣрятъ съ физически и числени мѣрила, като напр. капиталъ, надница, срѣдства за производство, произведения и др., които се мѣрятъ на килограмъ, на литъръ, на часъ, съ пари и пр. Но онова, което не се мѣри ясно или е духовно, като напр. нация, държава, отечество, религия, семейство, както и чисто духовнитѣ прояви на живота, той не признава и смѣта за буржоазни изобретения за изтезаване на пролетарията. По такъвъ начинъ марксизмътъ пристѫпи къмъ дѣлова работа съ едно око и започна практиката безъ стериоскопичность, значи безъ да вижда глѫбината на живота. Ето защо, като сочеше че свѣтътъ е материаленъ, стигаше до лесното заключение, че за осѫществяване на равенството трѣбва да се разпредѣлятъ блага отъ материално естество. Съ това той придаваше на искането си за равенство простота и лесна приложимость, стига само да се наложи диктатурата на "пролетарията".

Отъ третата си предпоставка марксизмътъ извлѣче идеята за интернационалната солидарность на работничеството и за интернационалното организиране на човѣчеството. Съ това той усилваше надеждата за постигането на равенството, защото вѣрующитѣ отъ една страна добиваха илюзията, че ще получаватъ срѣдства и подкрепа отъ цѣлъ свѣтъ.

Отъ четвъртата предпоставка произлѣзе предписването на една начална рушителна фаза на марксическата революция. Това заключение събуждаше рушителнитѣ
инстинкти на човѣка, които сѫ по-долни и затова по-силни отъ строителскитѣ стремежи. Освенъ това, то правеше марксизма още по-лесно разбираемъ, защото когато нѣкой по-наивенъ запиташе: "какъ напримѣръ, ще се разпредѣлятъ материалнитѣ блага, които виждамъ?", можеше лесно да се отклони критичностьта му съ отговора: "за тѣхъ не мисли, защото тѣ ще бѫдатъ разрушени и новъ свѣтъ ще разпредѣляме." Ето какъ мѫчноубедимата трезва критичность се замѣстваше съ фантазията, която е безгранична и неопредѣлена.

И така марксизмътъ си изработи най-голѣма привлѣкателность. Има ли по-идеално нѣщо отъ равенството? Нѣма! Материалистичното обяснение на свѣта мамеше разума съ заблудата, че разпредѣлянето на благата е лесно и възможно, интернационалистичното схващане усилваше смѣлостьта, а предписаната начална рушителна фаза осигуряваше като подтици инстинкта и фантазията. Като снабди единъ абсолютенъ идеалъ съ крилата на разума, смѣлостьта, инстинкта и фантазията, марксизмътъ създаде най-привлѣкателния миражъ на ангелъ предъ взора на изстрадалото работничество.

Голѣма часть отъ най-честната и идеалистична интелигенция тръгна по него, а тя го сочеше съ пръстъ на маси отъ онеправдани работници и ги поведе съ себе си.

Този нагледъ идеаленъ и борчески подходъ на ценни мѫже се насочваше изкусно отъ цѣла мрежа користолюбиви агенти, които имаха чакалски инстинкти, но братска външность.

Този подходъ се насочваше срещу нации, държави и духовни ценности, а бѣше всѫщность полезенъ само за единъ народъ, за евреитѣ.

Не е случайность, дето Марксъ и дветѣ трети отъ идеолозитѣ на марксизма сѫ били евреи. Еврейството е една националность и отъ това гледище то носи изравненость. Еврейството има развита отъ историята склонность да придобива лесно материални блага. То нѣма своя държава и затова чуждитѣ държави сѫ за него прѣчка, поради което се стреми естествено къмъ интернационално организиране на човѣчеството. То е емиграция и носи известната на социологията емигрантска психика, да гледа на живитѣ нѣща въ живота на другия народъ като на вещи. Затова, въпрѣки че има свой богатъ духовенъ животъ, то гледа на останалия свѣтъ материалистично. Духовниятъ животъ на отдѣлнитѣ нации е за него друга прѣчка и то се стреми естествено да го изравни. Но тъй като нациитѣ и държавитѣ се опиратъ и на семейството, а се спояватъ и отъ религиознитѣ си форми, то на еврейския естественъ стремежъ допада унищожението и на семейнитѣ връзки, и на религиознитѣ форми, но разбира се не на своитѣ, а на чуждитѣ.

Та нѣма нищо по-естествено отъ това, че иначе даровитото за себе си еврейство движеше непрестанно и съ най-голѣми сили марксическия изкусителенъ миражъ надъ цѣлото човѣчество. Поне половината отъ миналитѣ успѣхи на марксизма се дължи на него.

И тъй, следъ края на войната, марксизмътъ трѣбваше да мине отъ критика къмъ дѣло.

Всѣки знае какво направиха социалдемократическитѣ му управления въ Италия, Англия, Австрия, Германия и другаде.

Нѣка разгледаме сега, макаръ и въ общи черти, какъ се приложи марксизмътъ въ Русия и то отъ най-правовѣрното си разклонение, отъ болшевизма. И нека си дадемъ смѣтка, доколко осѫществи той главната си цель-равенството.

Командуванъ отъ евреитѣ Каменевъ, Троцки, Зиновиевъ, Бухаринъ, Литвиновъ, Володарски, Кагановичъ, Свредловъ, Стекловъ, Томски, Реденсъ, Доичъ, Вихманъ, Белакунъ, Богдановъ, Пятницки, Лопински, Лагевски, Цведичъ, Маклаковски, Вобровъ, Радекъ и цѣлъ рой още други като тѣхъ, той изпълни обещанието си да разруши старото материално устройство. Това е единственото обещание, което марксизмътъ изпълни. Но, когато следъ завършването на разрушителната фаза дойде редъ за разпредѣлението на благата, стана ясно, че само едно нѣщо остана за разпредѣляне. Оставаше само мизерията, но за нейното разпредѣляне между руския народъ нѣмаше нужда отъ усилия, защото тя сама се бѣше вече разпредѣлила. И ако дори въ това отношение разпредѣлянето бѣше справедливо, щѣхме поне да кажемъ, че настѫпи равенство въ общата мизерия на всички. Но и това не стана, защото ЧеКа-та съ своитѣ ягодовци държеше въ безмълвие и тероръ руския народъ, докато пролетарскитѣ бюрократи живѣеха не по-лошо отъ западноевропейскитѣ буржоа. Презъ 1921 година Ленинъ не се посвѣни да каже, че 240,000 болшевици могатъ спокойно да поематъ ролята на 130,000 земевладѣлци, които по-рано водеха Русия. Горки наричаше по това време болшевизма "националенъ каламитетъ". Но теоритикътъ Ленинъ се стресна и взе наистина голѣмото решение за НЕП (Новая економическая политика), който още тогава превърна болшевизма на ограниченъ и контролиранъ капитализъмъ. Троцки и всички еврейски водачи се бореха енергично срещу въвеждането на НЕП-а и искаха абсолютната и перманентна революция. Ленинъ наложи НЕП-а, но куршумътъ, съ който еврейската студентка Дора Капланъ простреля дробоветѣ му на едно работническо събрание, причини презъ май на 1922 година артериални смущения и неизлѣчима парализа, отъ които на 21 януарий 1924 година Ленинъ умрѣ. Докато той боледуваше, пращаха аероплани въ Европа да му довеждатъ прочути лѣкари.

Защо за Ленинъ довеждаха отъ далечни страни лѣкари съ аероплани, а хиляди мужици и работници умираха дори безъ фелдшерска помощь? Нали щѣше да има равенство? На този въпросъ болшевицитѣ отговаряха: "Защото отъ гениалния Ленинъ всичко зависи, а хилядитѣ, които оставяме безъ помощь, нѣматъ такова значение." Ами защо тогава мамеха цѣли 70 години съ идеалното искане за равенство?

Презъ 1924 година,

въ комисарията на външнитѣ работи отъ 16 члена, 13 бѣха евреи;
въ военния комисариятъ отъ 43 члена, 33 бѣха евреи;
въ финансовия комисариятъ отъ 44 члена, 30 бѣха евреи;
въ правосѫдния комисариятъ отъ 21 члена, 21 бѣха евреи и
въ просвѣтния комисариятъ отъ 41 члена, 25 бѣха евреи.

Въ сѫщото време 400,000 болшевишки чиновници-бюрократи бѣха добре платени и настанени въ удобни квартири, а московското население се тѫпчеше въ избитѣ, надницитѣ на работницитѣ не се плащаха съ месеци и произведенията отъ първа необходимость достигаха недостѫпни цени.

Ето каква е картината на разпредѣлението на благата и на равенството по онова време.

Следъ 13-ия конгресъ презъ 1924 год. Сталинъ започва чистка, потапя въ кръвь страната; той е по-хитъръ и по-финъ отъ Троцки, изолирва го презъ 1926 год., Троцки опитва безуспѣшно превратъ презъ 1927 год., но презъ 1928 год. бива изпѫденъ изъ Русия. На 14-ия конгресъ Сталинъ се избира доживотенъ секретарь на партията, започва създаването на антисемитско течение и обявява презъ 1928 год. петилетката. За нея отиватъ 180,000,000,000 рубли, а официалната руска статистика съобщава въ последствие, че отъ предвиденото презъ 1928 год. е било изпълнено едва половината отъ плана. По колосалния Турнсибъ минаватъ само нѣколко бавни влака. Гигантскиятъ язовиръ Днепрострой, построенъ отъ американски инженеръ, въпрѣки че нѣма трансформатори, нито кабели, бива пуснатъ въ работа и турбинитѣ му се въртѣли напразно цѣли години, за да не разбератъ работницитѣ въ него, че всички мизеруватъ поради фантастични грѣшки. Въ Нижниновгородъ заводитѣ на Фордъ произвеждатъ автомобили, три четвърти отъ които не се употрѣбяватъ, защото въ страната нѣма пѫтища. Гигантътъ Магнитогорскъ, съ високи пещи и ковални за желѣзо и стомана, е построенъ 2,000 километра далечъ отъ вѫглищата и произвежда малко и скѫпа стомана.

Тѣзи невѣроятни на пръвъ погледъ неуспѣхи биватъ признати официално и биватъ изтъкнати отъ най-прочутия съвремененъ френски историкъ, членъ на френската академия на наукитѣ Jacques Bainville. Затова се обявиха непрекъснати последователни планове, а отъ 1933 година не се приказва вече за тѣхъ. Отъ 1929 год. се обяви едноличното командуване на заводитѣ, което закрепости работницитѣ.

До сега болшевизмътъ призна негласно религията, връща класическото образование, стана антисемитски, въведе стахановщината, която не е нищо друго, освенъ акордна работа, която буржоазнитѣ страни поне на книга, отъ кумова срама, забраниха отдавна.

Това ли е разпредѣлението на срѣдствата за производство и на произведенията? Ами равенството? За него вече никой не говори въ Русия. Сега тамъ говорятъ за грижи за работничеството. Презъ май 1937 г. "Красная газета" пише за "руската борба за северния полюсъ". И докато италиянскитѣ и германскитѣ работници живѣятъ културенъ и човѣшки животъ и закусватъ съ банани, отъ рускитѣ работници се иска да се радватъ на новината, че на северния полюсъ се виждали и чайки! Полюсъ бѣше марксизмътъ като учение и увлѣчение и затова сега стигна до нуждата отъ реклами чрезъ залъгалки за северния полюсъ. Интуристъ, който канеше въ Русия само "обективни" гости, на които показваше само онова, което му изнасяше, спрѣ презъ 1937 год. всѣкакво приемане на каквито и да било туристи. Защото се оказа, че дори и тѣзи гости се връщатъ у дома си съ покъртени души отъ страданията и неравенството всрѣдъ великия руски народъ.

Ето картината на двадесетгодишната марксическа практика.

"Неоснователенъ въ предпоставкитѣ си, ослѣпително логиченъ въ по-нататъшно мислене, невѣренъ въ заключителното разсѫждение, съ орловъ погледъ за разрушителното и слѣпъ за истински строителското-това е образътъ на Марксовото учение и характерътъ на неговата ученость." Тази диагноза на Шпанъ, архитектъ на възродения национализъмъ, биде доказана отъ живота. Но въ чуждбина деветдесетгодишниятъ еврейски хомонкулосъ не престава да работи. Деветдесетгодишната марксическа литература пълни още библиотекитѣ. Третиятъ интернационалъ ревизира вече официално становищата си за началната рушителна фаза, за материалистическото начало на живота, за естественото равенство на хората, дори и за интернационалния принципъ, като говори вече за нация, родина и отечество. Но непроницателни и наивни глави поематъ старата и опровѣргана марксическа литература, дообъркватъ главитѣ си съ новата износна болшевишка литература за пропаганда и се оставятъ на платени професионални агитатори.

На млади и неопитни националисти тѣ съ гордость казватъ: "Вижте каква грамадна учена литература имаме ние, а вашата кѫде е?" И не рѣдко неопитниятъ националистъ остава безмълвенъ и смутенъ. А той би трѣбвало да отговори, че цѣлата останала свѣтовна литература е противомарксическа, което се доказва отъ факта, че е забранена въ болшевишка Русия. Той би трѣбвало да имъ каже, че книгитѣ не се пишатъ за упражнение на мускулатурата на рѫцетѣ, а сѫ написани за главата на човѣка. Иначе Талмудътъ, който изпълва една голѣма стая, би трѣбвало да бѫде най-ценната книга. Той би трѣбвало да имъ каже, че марксическото влияние у насъ не е допуснало, съ подмолна забрана, превеждането на български езикъ на богатата вече нова социална литература на възродения национализъмъ, но който е ималъ възможность да научи чужди езици черпи свѣтлина отъ нея. Той би могълъ да го насочи и на ценна българска социална литература и да имъ каже, че иде деньтъ, въ който хилядитѣ томове марксически книги, които пълнятъ сега многобройнитѣ наши читалища и библиотеки, ще бѫдатъ стопени отъ държавна книжна фабрика и добитата нова хартия ще служи за печатъ на нова строителска социална литература и за изящна българска литература съ героично българско съдържание, която ще възпитава иднитѣ поколѣния.

Има случаи, въ които честно увлѣчениятъ, но заблуденъ марксистъ повтаря машинално безкрайни пермутации отъ старомарксически и новоболшевишки думи. И ако е попадналъ случайно на идейно неподготвенъ "националистъ", като напр. на нѣкой водачъ отъ С.М.Н.Л., то господинъ "националистътъ", като изслуша този потокъ отъ нагледъ учени, а всѫщность празни думи, остава безпомощень и/или започва и той да бръщолеви или пъкъ се сепва. Така сепнатъ човѣкъ напомня следния случай:

Единъ папагалъ се отървалъ отъ своята клетка, хвръкналъ и кацналъ предъ едно дете. Детето посегнало да го хване, но папагалътъ викналъ машинално: "Какво искате!" Детето се сепнало отъ това и рекло: "Извинете, азъ помислихъ, че сте птица!"

Така се обърква всѣки, който се сепва отъ празни думи. Още по-лошо става, обаче, когато следъ първото си сепване такива "националисти" започватъ да бръщолевятъ прости ураджийско-патриотични думи. Съ това тѣ излагатъ себе си и идеята за нацията, отблъскватъ още повече заблуденитѣ марксисти, а на своитѣ млади и честни последователи даватъ лоша насока. Убедителни всрѣдъ готови родолюбци, тѣ сѫ безпомощни всрѣдъ марксиститѣ. А когато сѫ начело на младежки организации, тѣ увреждатъ нацията, защото използуватъ идеализма на честни младежи и накрай ги обезвѣряватъ. Такава е участьта на всѣко лекомислие, перчене и хитруване отъ съмнителенъ произходъ. Идеи се побеждаватъ само съ идеи.

Планинитѣ отъ марксическа литература се вече снизяватъ. Тази литература е демодирана. Нейното съдържание е вече оборено и то отъ Ленинъ, отъ Макдоналдъ, отъ Троцки, отъ дейностьта на 2-ия интернационалъ и отъ ревизиранитѣ становища на 3-ия интернационалъ. Единъ съвремененъ мѫжъ е сега съ нея толкова модеренъ, колкото би била модерна една жена, ако се облѣчеше въ малакофъ. Сравнете сега Комунистическия манифестъ и Капитала на Марксъ съ днешнитѣ становища на 2-ия и 3-ия интернационалъ и особено съ днешното имъ схващане за равенството, както и съ начина, по който сѫ осѫществили следъ 20-годишна дейность това равенство и ще видите защо марксическата литература ще отиде въ отдѣлитѣ за историческа документация на библиотекитѣ.

Такъвъ е краятъ на марксическото искане за равенство.

Ами идеята за интернационалното организиране на човѣчеството? Тя бѣше измислена главно отъ евреитѣ, за да имъ служи като шперцъ да отварятъ вратитѣ на чуждитѣ национални сгради. За осѫществяването на националния идеалъ ли презъ 1931 год. софийското еврейство гласува масово за комуниститѣ? Но краятъ и на този интернационализъмъ настѫпи. Сега процъфтѣватъ свежи национални държави, а въ Русия се събуждатъ за чудо заспали отдавна народи и обособяватъ бързо народното си съзнание.

Ето какъ се приложи и видоизмѣни идеалното марксическо искане за равенство между хората.


4. За социалната правда:

Когато очертаваме социалния си идеалъ, нѣмаме за задача да издигнемъ възможно най-привлѣкателния лозунгъ, а имаме за задача да си поставимъ една ясна и постижима цель. За стръвната пропаганда на марксизма и на демокрацията е нуженъ най-идеалниятъ, най-възвишениятъ, макаръ и непостижимъ лозунгъ. Защото човѣкътъ носи склонностьта да се увлича отъ абсолютни идеали. Но такава пропаганда е винаги неискрена, тъй като между идеалното и действителностьта има голѣма разлика. Ликвидацията на марксизма, поукитѣ отъ социалнитѣ борби на новото време и повишеното съзнание на здравитѣ хора налагатъ вече честно войнишко поведение на всички, които се чувствуватъ длъжни да изпълнятъ до край дълга си предъ нацията, за която живѣятъ.

Съвременниятъ българинъ не ще позволи вече да се отнасятъ къмъ него тъй, както се отнасятъ къмъ сицилианскитѣ магарета. Тамъ връзвали на главата на магарето прѫчка съ рѫкойка сѣно и то, като гледало предъ носа си сѣното, вървѣло все напредъ, за да го стигне.

Дори и съ рискъ да оставиме на други преимуществото да печелятъ привърженици съ възвишени и неизпълними обещания, както и съ обещания за лични материални облаги, ние сме решени да говоримъ честно и открито до край, безъ огледъ дали това ще бѫде нѣкому недостатъчно или пъкъ ще бѫде другиму неприятно.

Българската нация е етническа, духовна, стопанска и политическа цѣлость, която има свой животъ и свое предопредѣление. Тя не се дѣли на класи. Къмъ българското работничество спадатъ всички български граждани, които се трудятъ и работятъ за материалното и духовното благосъстояние на нацията.

Извънъ българското работничество оставатъ главно три категории хора.

Първата се състои отъ спекулантит ѣ, които по най-различни пѫтища и подъ най-различни образи ограбватъ труда на българския работникъ и изсмукватъ благата на нацията.

Втората се състои отъ демагозит ѣ, начело съ партизанитѣ, които подмамватъ българското работничество съ политическа и социална лъжа, съ цель да заграбятъ обществени блага и съзнателно или несъзнателно увеличаватъ социалната неправда и рушатъ държавата.

Третата категория с ѫ бездѣлницитѣ, начело съ пършивия хайлайфъ, които мародерствуватъ всрѣдъ социалната неправда и рушатъ морала и благосъстоянието на нацията.

Социалната неправда произлиза отъ това, че политическата система дава възможность на т ѣзи три категории вредители: на спекулантитѣ, на демагозитѣ и бездѣлницитѣ, да ограбватъ часть отъ труда на работничеството и да изсмукватъ благата на нацията, като развалятъ и реда въ държавата.

Какви сѫ всѫщность основнитѣ социални искания на българския работникъ?

Попитайте всѣки истински български работникъ и той ще ви каже, че иска редовна работа при добри здравни условия и че иска справедливо заплащане на неговия трудъ, за да може да има здравословни жилищни условия да може да отгледа физически и духовно здраво потомство и да се ползува, макаръ и скромно, отъ придобивкитѣ на националната и на човѣшката култура.

Това сѫ справедливитѣ основни искания на всѣки истински работникъ. Това показва, че той има ясни и точно опредѣлени искания. Но ще бѫде ли той доволенъ, ако получи тѣзи придобивки? Като бѣлъ день е ясно, че той ще бѫде непремѣнно доволенъ, ако не установи, че нѣкои получаватъ незаслужени излишества. Но ако установи, че нѣкои събиратъ безъ заслуги национални блага, които трупатъ или пилѣятъ, той е длъженъ да поиска да се дадатъ тѣзи блага тамъ, дето има лична нужда и нужда за национално строителство.

Никой нѣма основание да твърди, че удовлетвореното до тази степень работничество ще бѫде недоволно, ако за изключителна дейность въ полза на нацията нѣкои труженици въ стопанството или въ духовното строителство получаватъ повече отъ него. Но никой нѣма право да иска отъ работничеството да чезне въ вреда на нацията и да бѫде доволно, когато други злоупотрѣбяватъ съ благата на нацията.

Така схваща всѣки истински работникъ социалния въпросъ. Социалниятъ идеалъ е толкова притегателенъ, че всѣки нормаленъ човѣкъ се стреми къмъ него. Борческитѣ натури се стремятъ да отиват къмъ него съ дѣло, а съзерцателнитѣ натури бѣгатъ къмъ него, но главно съ фантазията си. Такива хора задаватъ понѣкога интересни и твърде подробни въпроси. Тѣ питатъ напр., какво ще бѫде подробното устройство на справедливата национална държава, колко души ще има въ представителното събрание, какъ ще се уреди еди-кой си клонъ на стопанството и т.н. Иска имъ се да узнаятъ дори точно кой колко ще получава, въ какви стаи ще живѣе и какъ точно ще изглежда всичко. Така единъ наивенъ българинъ бѣше попиталъ нѣкога дякона Левски, какъвъ ще стане, когато се освободи България!

Социалниятъ идеалъ не представлява нѣщо като планински връхъ, та като се изкачимъ на него да свършимъ работата си. Наложатъ ли се споменатитѣ вече основни социални искания на българското работничество, главната цель ще бѫде постигната. Отъ тамъ нататъкъ ще се върши непрестанна планомѣрна работа и то съ мѫжество, за да се подобрява непрестанно животътъ на работничеството съответно материалното и културното развитие на нацията.

Но какво трѣбва да се отстрани, за да се постигне главната цель? Трѣбва да се обезвредятъ и тритѣ категории врагове на българското работничество

Нека почнемъ отъ спекулантитѣ. Кой е спекулантъ? Спекулантъ е този банкеръ, който не се задоволява съ припадащето му се право, а чрeзъ кредитa скубе предприятията и производството. Спекулантътъ е онзи индустриялецъ, който ощетява държавата чрeзъ наложени отъ него закони и не заплаща справедливо труда на работницитѣ. Спекулантътъ е онзи търговецъ на едро, който съ машинации налага прекалени цени и поставя въ робство дребната търговия, на която прѣчи дори да се кооперира за общи доставки. Спекулантски гнезда сѫ онези акционерни дружества, които сѫ образувани съ цель да използуватъ акционерната форма, за да укриватъ капитала и печалбитѣ си и за да избѣгватъ обществената отговорность. Спекулантски гнезда сѫ и онѣзи кооперативни предприятия, които задъ напредничави социални форми изсмукватъ хищно национални блага. Спекулантъ съ морала и реда е укривательтъ на данъкъ изобщо, който си присвоява национални блага. Спекулантъ съ държавната власть е онзи държавенъ служитель, който отъ лична користь уврежда и продава интереситѣ на нацията. Спекулантски изцѣло е онзи инородски колониаленъ капиталъ, който се всмуква все повече като хидра въ снагата на българската нация.

Нѣкои питатъ, дали има разлика между българина и чужденеца спекулантъ. Отъ морално гледище тѣ сѫ еднакво отвратителни, но отъ стопанско гледище единиятъ е по-вреденъ.

Нашенецътъ спекулантъ, като натрупва чужди блага, увеличава социалната неправда, но и да изнесе дори приживе часть отъ капитала си въ чуждбина, следъ като умре капиталътъ му се връща чрезъ наследницитѣ пакъ въ страната. Той смущава кръвообръщението. Но чужденецътъ спекулантъ не само ограбва национални блага, но завинаги ги изнася въ чуждбина. Той обезкръвява като пиявица нацията. Освенъ това, той е покровителствуванъ отъ дипломацията на страната си, която го пази отъ българскитѣ закони, а нашенецътъ ще получи лесно и веднага юларъ, щомъ нацията наложи редъ въ държавата си. Та има разлика. Затова инородци спекуланти, отрастнали въ България, ставатъ чужди поданици. Иначе, не ще и дума, че както българи работятъ въ чуждбина, така и чужденци ще работятъ въ България. Но само възъ основа на справедлива взаимность.

Ето тази очертана на кратко хидра на спекулата трѣбва да бѫде отстранена отъ младото и здраво тѣло на България. И тогава ще бликнатъ блага къмъ работничеството и къмъ държавата. Колкото и да изглеждатъ силни спекулата и паритѣ, колкото и да се перчатъ съ силата имъ тѣзи, които увреждатъ нацията съ тѣхъ, все пакъ тѣ съвсемъ не сѫ непобедими. Защото отъ всички сили най-силна е социалната, политическата сила. Щомъ я изградимъ, тя ще свие врата имъ и ще вкара всички въ българския пѫть.

Демагозитѣ, втората категория врагове на българското общество сѫ въ съюзъ съ първата категория. Чрезъ партии и партизанство демагозитѣ се стремятъ да грабнатъ властьта и съ чужда пита поменъ да правятъ. Тѣ грабятъ държавни срѣдства, объркватъ държавата и предаватъ националнитѣ блага на колониалния капиталъ и на наше
 

Неактивен Exodus

  • Newbie
  • Публикации: 3
Re: РНБ (“Ратници за Напредъка на Българщината”)
« Отговор #36 -: Март 02, 2017, 16:38:27 »
Не знам точно къде да си задам въпроса, затова пиша тука.

Опитвам се да намеря всякакви песни, маршове или химни на големите националистически организации преди 1944 (СБНЛ, РНБ, Бранник и т.н.). Ще съм много благодарен ако някой ми помогне.

Благодаря предварително и се извинявам ако това не е правилното място!