Легендарният създател на "Дружба Родина" в Чепинско, мюфтията Мустафа Шарков: Българският ни произход и родният език са нашата крепост
Вторник, 2 Ноември 2010г.
Автор: в. Атака
Мустафа /Маню/ Шарков е роден на 18 юни 1912 година в родопското село Корова / сегашното Драгиново/ - на няколко километра от Велинград. Високообразован за времето си, ярък оратор и публицист, голям родолюбец, името му се превръща в легенда. Като районен мюфтия хвърля огромни усилия да опази българското самосъзнание на помаците в региона, а през 1940 година, заедно с друг изключителен родолюбец - Герасим Попов, и техни сподвижници, създава в Чепинското корито патриотичната организация "Дружба Родина". След Втората световна война той организира истинско движение за защита на Родопите и срещу опитите на някои външни сили да ги присъединят към други държави. По този повод пише до Парижката мирна конференция: " Това е българска земя, в която живеят българи, независимо че част от тях изповядват мюсюлманска вяра"...
През 1942 година Шарков изпраща до тогавашния здравен министър и Висшия медицински съвет специално писмо с искане да се премахне сюнета. Ето какво четем в него: "Българите от мохамеданско вероизповедание възприели са някои други религиозни обязаности, каквито ги няма в Корана и които са създадени с оглед за арабския климат и то за века, когато са се създавали религиите в Арабия. От възприетите неща е и обрязването на малките момчета българи мохамедани, което става всяка година по градове, села и колиби....Това страшно варварство на днешния век не може да се окачестви с нищо. Днес, когато медицината е толкова напреднала и когато се полагат толкова грижи за човешкото здраве и живот, не бива да се допускат подобни страшни неща, които излагат децата на зарази и смърт. Ето защо, молиме Ви господин Министре, да наредите да спре обрязването, което е излишно, и /да/ се отърват утрешните българи от страшното варварство".
Забележителни редове има и в една от многобройните публикации на Шарков в периодичния печат: "Преди повече от двеста години ние, като част от българския народ, по едно или друго стечение на обстоятелствата сме преминали към мохамеданската религия. Тази промяна оказала пагубно влияние върху националното съзнание на мнозина от нас. Това жалко състояние в миналото довело до там, че в днешно време сто хиляди човеци, българи мохамедани, да изпаднат в невежество и мизерия, близки до робството... Но фанатизмът не е успял да погуби всичко. Останала е една светла искра в мрака. Това е езикът и народният бит, които останали непокътнати, въпреки всякакви верски и други влияния. Родопският българин мохамеданин е говорил, говори и днес своя чист български език, непокътнат и старинен, същия оня, на който са говорили българските царе и боляри в Средновековието. С него ние можем да се гордеем и той ни служи за чест и слава.
Да се попитаме сега, може ли напълно да се осъзнаем всички българи мохамедани и да се чувстваме като едно неразделно цяло от целокупния български народ? Аз ще отговоря: не само че може, но сме и длъжни за това. Затуй да заемем своето място, да знаем своя род, своята история и своя език, да имаме пълно нашето народностно съзнание и да се гордеем с него. За затвърдяване на това съзнание много ни помагат българските традиции, завещани ни от дедите. Традицията остава и служи за съединително звено, жива брънка между нас и прадедите българи. Ние сме чакали столетия животворното слънце на народностната пробуда и всяко съмнение или недоверие само забавя процеса на нашето общо пълно осъзнаване и приобщаване към майката родина. Отец Паисий издигна глас за събуждане. Нека чуем тоя глас и последваме неговия пример. Тъй ще бъдем достойни синове на майка България