Българска култура и духовност > Поезия
Петя Дубарова
Hatshepsut:
Щом на белотата ми посегнат
нощи като прилепно ято,
да не позволя да ме досегнат
и ме изгорят като листо.
Петя Стойкова Дубарова
(25.04.1962, Бургас - 04.12.1979, Бургас)
През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Стиховете й разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унификацията, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и с отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество.
Родена e на 25.IV.1962 г. Майка й Мария Дубарова е прогимназиална учителка по литература. Баща й – Стайко Добрев е работник - майстор в един бургаски завод. Учи най-напред в училище "Иван Вазов" - Бургас, след което - в английската гимназия в същия град. На 4.XII.1979 г., едва на 17 години тя поставя край на живота си. Поетичният й талант се изявява в най-ранните й години. Още не може да пише, когато съчинява стихове игрословици. Първите й публикации са в "Септемврийче" и "Родна реч". Открива я известният бургаски поет Христо Фотев. Нейни духовни наставници и насърчители са и поетите Георги Константинов и Григор Ленков. Петя има и артистични изяви. През 1978 г. участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров - "Трампа".
През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията. Всичките й творби разкриват ярък поетически талант - единствен и неповторим.
http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=186
На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:
Измамена младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА
След изненадващата й и загадъчна смърт, веднага плъзват слухове и се раждат митове (както винаги става) за причините, пречупили крилете на феноменалното поетично дарование от крайморския град. Най-разпространената версия, която се разказва и днес, гласи, че поетесата се е самоубила заради едно нескопосано комсомолско обвинение за саботаж по време на средношколска бригада във фабрика, за строшена кръстачка на автоматизирана линия. Това днес звучи нелепо, но истината знае само тя...
https://bg.wikipedia.org/wiki/Петя_Дубарова
Аз искам, щом издъхна уморена,
то — слънцето — със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
Стихосбирки на Петя Дубарова:
Лястовица
Аз и морето
Български песни с текстове от стихотворения на Петя Дубарова:
Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.
Hatshepsut:
Да съм слънчево момиче
В дланите ми каца слънцето червено —
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."
Аз искам, щом издъхна уморена,
то — слънцето — със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
Hatshepsut:
Недосегната
Въздухът е чер като отрова,
мътен е и страшно ме души.
Вятърът - артист и стар, и ловък -
хвърля се от кестена плешив.
Бих желала в този миг да стъпвам
в пясък побелял от доброта
длани от морето да отдръпвам,
длани побелели от солта.
Искам като прах да побелея,
бяла като брезова кора,
в сенките добри да се прелея
и да бъда като тях добра.
Щом на белотата ми посегнат
нощи като прилепно ято,
да не позволя да ме досегнат
и ме изгорят като листо.
Hatshepsut:
Там някъде...
Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг
внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.
Аз падам във двете му властни ръце
и моето момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела,
Не чакам познатото тръпно "Ела"!
Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящият рой
то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.
Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.
Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.
Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.
Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.
Hatshepsut:
Нощна приказка
Разхождах се по спящата алея
във царството на размислите свои
и Вечер благородна като фея
прегръщаше ме в своите покои.
Над мене като резен бял от диня
увисваше прималиво луната
и тази вечер беше синя, синя,
на звуци и на цветове богата.
Но както крачех в тишината гъста,
зад мен долитна някой, тихо седна
и някой ме погали с хладни пръсти,
обърнах се нататък и погледнах.
И чудо... беше кацнал тъй безшумен,
до мен довлякъл беше своя шатър
с издути бузи и добър, и румен,
до мене беше кацнал Вятър.
"Аз идвам отдалече - тъй прошепна -
и моята родина е прекрасна,
земята моя е великолепна,
със синя нощ и утрин чиста, ясна.
Там няма зима, винаги е лято
и вечна е ваканцията лятна,
от нея няма, няма по-богата,
по-хубава, по-свежа, благодатна.
Там хиляди блестящи портокали
търкалят се безгрижно по земята,
лимони златни, чудно заблестяли,
търкулват се в ръцете на децата.
Морето не е никога зелено
и бури в него никога на вият,
то има цвят на облаци червени
и дивни брегове вълните мият.
Дърветата са винаги зелени,
цветя добри навсякъде се пукат
и залезите пурпурночервени
прекрасно над страната дивна рукват.
Ела, о, мило, хубаво момиче,
хвани се ти за дрехата ми бяла,
в света най-бързо аз от всички тичам
да идем в страната засияла!"
Аз бях готова мигом да се метна
и с вятъра да литнем над морета,
пред мен желаех в този миг да светне
нечуваната приказна планета.
Но моята звезда над мен блестеше
и гледаше ме, звезден дъх прибрала,
морето свойта песен спряло беше
и музиката нощна беше спряла.
И яворът ръцете си протегна
съвсем като човек и мен загледа,
на рамото ми тишина натегна,
зарадвана от своята победа.
Луната изпитателно надвисна,
загледа ме, дъха си бял стаила,
и Вятър не посмя да свисне,
о, всяка нота беше се прикрила!
"От моята родина не познавам
по-хубава, по-пъстра, по-богата,
тя може да не е така голяма,
но тука най-щастливи са децата!
Какво, че тука няма портокали,
какво, че няма дъхави лимони,
нима децата там далеч са яли
и ябълки - по-сладки от бонбони?!
Нима и грозде с шепи те са брали
и дюли на полици са редили?
В училище нима са те четяли,
изпълнени със радост и със сили..."
И цялата природа заговори
и вятърът отнякъде повея,
но мигом тъмнината се разтвори,
вълшебникът загуби се във нея.
След миг аз пак по спящата алея
заета пак от размислите свои
разхождах се, а Вечер като фея
прегръщаше ме в своите покои.
Navigation
[0] Message Index
[#] Next page
Go to full version