Българска култура и духовност > Родово Наследство

Безсмъртното тракийско наследство

<< < (2/2)

Hatshepsut:
Траките можели да лекуват само с думи

Магическите заклинания се предават най-добре по майчина линия


Чували сте за баенето, а някои от вас сигурно са ходили при баби, които имат умението да премахват телесна болка, като изричат наум магически заклинания, докато ти разтриват леко челото или махат покрай главата ти с ръце. Но каква е силата на тези думи и действия, които извършват, никой не знае, защото те се предават в абсолютна тайна.

Баенето е отколешна традиция на свръхестествено въздействие върху психическото и физическо здраве на човек. Това е лечителски магически обред. Извършвал се е хилядолетия наред и се корени още от времето на жреческите ритуали, когато най-посветеният е изричал определени словесни формули за призоваването на добра поличба, за измолване на благоразположението на природните сили и боговете за берекет. От тях произтича най-вероятно и обредното лечение с използването на магически заклинания. То било широко разпространено сред всички народи на света. Баенето като елемент от народната медицина може да се открие в най-архаичните пластове на първобитната култура. Подобни лечебни заклинания

са намерени и в клинописните плочки в Месопотамия

датирани 4 хилядолетие преди н.е.

Магическите лечебни практики са били познати и на траки, и на славяни, и на прабългари. В „История на Витиния“ древният летописец Ариан пише, че „Траке била нимфа, веща в баянията и билките и могла, от една страна, да премахва страданията чрез билки, а от друга, да ги причинява“. Траките вярвали, че духът и тялото на човека са неразделни, а душата е безсмъртна. В своето съчинение „Хармид“, Платон свидетелства, че траките имали умението на лекуват душата с думи: „От подобно естество, Хармиде, е и въздействието на баенето. Научих го там във войската от един тракийски лекар от учениците на Залмоксис, за които се говори, че можели да направят човека безсмъртен. А Залмоксис – рече ми той – нашият цар, който е божество, говори, че както не бива да се заемаме с лечението на очите отделно от главата, тъй не бива да се заемаме с лечението на главата отделно от цялото тяло и също така тялото отделно от душата“. Храмовете на митичния тракийски цар, които са на повече от 2500 години, могат да се видят и днес край силистренското село Стрелково и са известни като Свещената долина на Залмоксис.

В Средновековна България баенето е било доста прилагано и е описано в Симеоновия сборник (1073 г.) Поп Еремия (X-XI в.), който се занимавал с лечение на хората, и по преданията направил много чудеса,

бил осъден като чародей, сключил договор с дявола

В антибогомилската литература се споменават и други целители използващи в практиката си баене – Василий Врач, Симон Влъхв, Ликопетр. Презвитер Козма ги осъжда строго: “ Е затова, о христолюбци, дори да видите еретик, че изгонва бесове, че лекува слепи или възкресява мъртви, не вярвайте, почитат своето учение и баят някакви басми, както ги учи да бръщолевят техният учител дявола“.

Живата фолклорна традиция на мартениците също е свързана с вярването за изчистващата сила на огъня и с магическата защита от уроки и болести. Смята се, че мартениците гонят злите очи, духове и болести. Например в Смолянско на мартениците се поставят байници – полускъпоценен камък с дупка, през който се промушва конец. Така се подсилва нейното действие. Против уроки се слага син конец, а за здраве, любов и късмет – червен. Баенето и гаденето с байници е било широко разпространено в миналото. От байниците са се правели гердани и амулети, които са служели като украшение и защита от зли очи.

В народната традиция има два основни типа лечители – врач (врачка) и баяч (баячка). Първите лекуват предимно с билки, а вторите използват най-вече магия – обредното баене. Отношението към тези хора е предимно положително, въпреки че църквата ги осъжда. За това свидетелстват българските етнографи. Фолклористът Петър Любенов в началото на 19 век пише, че „вражалците и врачките между простия народ се ползват с такова уважение, каквото уважение няма свещеника, нито учителя“. Причина за това отношение според учените е, че в българското съзнание рязко се разграничават представите за тези, който биват наричани „баячка“ и „магьосница“. Първите правят само добри неща, лекуват хора и добитък, а вторите се занимават с така наречената черна магия, т.е. вредят на хората. Въпреки че баенето е езическа практика,

повечето баячки у нас са вярващи християнки

Счита се, че силата на баенето се предава по майчина линия, като най-добре е да е през поколение, от баба на внучка – нещо, което носи също езическото, т.е. бабата посвещава внучката, инициира я. В случай че няма момиче, или то не желае, баенето може да се предаде и на момче. За да бъде успешно предаването, баячката трябва да е „чиста“, т.е. сама, без мъж, ли поне да не е спала с мъж няколко – поне 3 дни, а момичето на което му се предава, трябва да е малко, още да не е имало цикъл. Когато се предава на момче, то трябва още да не е познало жена, т.е. да не е имало никакъв сексуален контакт. Смята се, че ученичката може да бае, но силата и ще дойде едва след смъртта на тази която и е предала.

За баене пари не се искат, ако някой иска оставя и то на земята, баячката трябва да ги настъпи и да каже: „От мен помощ, от Господ и от Светата Майка здраве!“ Оставят се на земята, защото всичката сила идвала първо от нея.

Наричането е древна техника на психотерапия

Ако можем да пренесем баенето към съвременно по-достъпно определение, то най-близката взаимовръзка на прилика може да се направи с някои техники на психотерапията и самовнушението. Баенето работи и лекува енергийното тяло, а чрез него и физическото. Психотерапевтът Орлин Баев се опитва да обясни начина, по който се е смятало, че действа баенето: „Предполага се, че баячът има връзка с отвъдното, както и че всички болести се причиняват от зъл дух. Баячът има умението да изтласка духа извън тялото на жертвата“. Според него може да се оприличи и на рейки.

Една опитна баячка трябва винаги да излъчва неоспорим авторитет и още отиването при нея да е заредено с пълната и непоколебима увереност, че след намесата й и баенето й ще последва бърз ефект. При среща с нея човек е необходимо да загърби всичките си съмнения и тревоги или пренебрежителни въпроси. Ако постигне пълно освобождаван, то той е направил първата крачка, която е необходима, за да си помогне.

След това се явяват от огромно значение целенасочените жестове и думи на баятелката, чието съчетание по строга определена ритуалност, носи необходимото предразполагащо усещане на спокойствие и закрила. Най-важното е да се постигне ментално-психическо състояние на пълно спокойствие у търсещия помощ и избавление. Това пък означава от своя страна, че е разбит механизмът на страха и автопрограмиране на най-негативния сценарий, по който си представяме нашето моментно състояние и причините, довели до него.

Болестта се пустосва и се гони вдън гори със заплахи

Всички се питат какво се говори в баилката, защото тя се шепти или изрича наум, за да не бъде чута. Според енциклопедичния речник на българската митология това е „словесна формула, с твърдо установен и устойчив текст, който се произнася обикновено тихо от посветеното лице (баячка, врачка), с цел да се извърши заклинание, да се прогони или умилостиви болестта и да бъде излекуван обектът“.

Използваните думи от баячките са различни. Болестта обикновено се определя като черна птица или черна крава с черно теле и черно мляко, сипано в черна паница в черна къща от черна жена. Когато има съмнение за уроки, бабата баячка ги прогонва със заклинателни думи далеч от хората, в някое диво място, като например: „в пусти гори дека слънце не грее, дека ветър не духа, дека петел не пее, дека куче не лае, дека овци не блеят, дека кози не врещат“. Прогонва се със страховити заплахи. В други случаи, ако болестта е по-сериозна, се моли за милост, да „пусне“ човека. Има и вариант баячката да призове на помощ добрите сили.
Фолклористите са записали някои баилки. Например, за изгонване на страха като се сече с нож във въздуха над главата на пострадалия се изрича:
„Бягай, бясна кучка, иде бесен вълк.
Иде бесен вълк, бягай, бясна кучка.
Бягай, бясна кучка, иде бесен вълк.
Да иде страха в пусти гори, къде манара не сече,
където петел не пее, където куче не лае,
където овчар овци не пасе, където птици не пеят.“
В зелена паничка със зелени шарки се налива чиста вода, взема се жив въглен и с него се прави кръст над водата и се бае:
„Сива птица фърчеше, бело мляко капеше,
по камъне капеше, камене се пукаха.
Да пукнат тия очи дет са (името) урочасале!
Ако бъде маш – джуна му се пукнала!
Ако буде жена – боска и се пукнала!
Ако бъде мома – коса и слетала!“
Според поверията друг важен фактор за това, дали ще подейства заклинанието, е кога се изпълнява то. Ако се бае на деца, това се прави по изгрев слънце. Ако ли пък се бае на мъж – срещу понеделник или четвъртък, на жена – срещу сряда и събота. Срещу самодивска болест пък се бае след залез слънце.

https://svetovnizagadki.com/

Hatshepsut:
Древните траки изглеждали досущ като нас, съвременните българи


Траките винаги са били обект на интерес от страна на археолози, историци и обикновени хора. Културното наследство, което са ни завещали е необозримо, а това че непрестанно се откриват нови и нови находки, всъщност ни доказва колко малко знаем за тях – за техния бит, за обичаите им, за това къде какви племата са живяли или как са изглеждали траките . Предлагаме ви откъс от книгата „Траките”, с който да се пренесете в техния свят и да се запознаете с някои малко известни факти от живота им.



Тракийското общество

Компания древнотракийски младежи и девойки – по някакъв фантастичен пряк път – се озовава на днешен български площад. Или в дискотека. Ако са изкъпани и тихи, ако са пременени в дънки и тениски, те едва ли биха привлекли любопитни погледи. Защото външно не се различават особено от нас, днешните българи, колкото и да сме „разнообразени” от много векове бурна история. Впрочем в не един и двама нашенци тракийският ген сигурно е останал по-силен и от славянския, и от прабългарския, и от всички други. След броени години тези „белези” ще могат да се изследват с голяма точност.

Траките са били с европеидни черти. Принадлежали са предимно към два расови типа, които антрополозите наричат динарски и средиземноморски (медитерански). Накратко казано, „динарците” са подчертано високи (среден ръст при мъжете 1,74 м), с тесни лица, които изглеждат грубовато, често със закривен нос, с тъмни очи и с леко мургава кожа. Средиземноморският тип е много по-разнообразен, като за нашите земи изглежда е характерна неговата „грацилна” разновидност – нисък или среден ръст, по-тънки кости, сравнително малка глава, мургавина. Но какво освен антропологичните класификации позволява да предположим, че са изглеждали като нас?

Елинските летописци разказват много за нравите и обичаите на траките. Но те не са ни оставили почти нищо за техния физически облик (ако не броим беглото и несигурно сведение, че били руси или червенокоси, със светли очи). Най-простото обяснение за такъв пропуск е, че между самите тях и съседите им не е имало такава разлика, която да им направи впечатление.За такова сходство свидетелстват и материалните следи. Тракийски лица, макар не много, а и не много ясни, ни гледат от фрески, скулптури, монети. И в тези изображения някой от нас би открил двойник на свой приятел, братовчед или пък познат от казармата. Така е и със скулптурния портрет на знатна тракийка, погребана там, където днес е Враца. Той е изработен по костни останки и навява мисълта: „Би могло да е момиче от съседния клас”.Опитаме ли се обаче да видим тези „наши хора” в техния отдавна отминал истински живот, долавяме само мъглява пъстрота. Винаги е така, щом надничаш в далечното минало. Траките обаче са особено „неуловими” за такова надничане, въпреки че учените – и най-много българските – са натрупали изумителни количества информация, прозрения и догадки за тях. Общата ни представа неизбежно е изменчива и смътна; тя постоянно се изплъзва, за да се върне винаги различна – досущ като шарките, които рисуват многоцветните стъкълца в калейдоскопа.

Десетки племена

 …носят много имена, всяко племе според страната си, но имат приблизително еднакви обичаи.
Херодот

Цяла Тракия се състои от двадесет и две племена и може да свика, макар и да е твърде изтощена, петнадесет хиляди конника и двеста хиляди пехотинци...
Страбон

Със сигурност не са били само 22, били са може би 3–4 пъти повече.Множеството тракийски племена често воювали помежду си и щом едно от тях надделее и завладее територията на друго, обикновено изчезвало и името на победените. Понякога цели племена се преселвали в нови земи. В други случаи пък племената в един район се обединявали в по-големи съюзи или държавни обединения (това на одрисите е само най-мощното измежду тях) и с времето отделните им имена отстъпвали на общото.Така племенната картина непрестанно се меняла. А поради непълните и често не особено достоверни данни, които са достигнали до нас, тя не може да бъде възстановена в подробности за нито една историческа епоха.Заради всичко това днес знаем имената само на част от тракийските племена.За планинското население на Родопите са известни различни названия, но на древните автори най-силно впечатление са правили бесите. На висок връх в техните земи се намирало прочуто в древността светилище на Дионис. Планинците били храбри, сръчно въртели меча и така отстоявали своята независимост.Южните склонове на Родопите и крайбрежието на Егейско море обитавали племената сапеи, бистони и кикони. В „Илиада” киконите са посочени като съюзници на троянците. В „Одисея” пък Омир разказва за киконския жрец Марон, който дарил спрелия на тракийския бряг Одисей с божествено вино.Диря в летописите са оставили племената в Югозападна Тракия. Районът на горното течение на р. Стримон (Струма), западно от днешния град Перник, бил територия на агрианите, които имали царе през IV в. пр.Хр. Тяхната елитна лека пехота участвала в походите на Александър Велики и била високо ценена от македонския цар. В Кюстендилско се разполагали дентелетите, в района на Благоевград – медите, около Петрич и Сандански – синтите.

Царства


Изящно украсен наколенник на трибалски аристократ от началото на IV в. пр.Хр., открит във Враца.
Подобни доспехи са били изключително скъпи. Те разказват за елит, който държи в ръцете си големи богатства и власт.
Много племенни вождове вече се именуват царе
Сред по-важните племена покрай долното течение на Стримон, близо до Егейското крайбрежие, са едоните, бисалтите и одомантите. Още в началото на V в. пр.Хр. един от вождовете там сякъл тежки сребърни монети с името и титлата си: „Гета, цар на едоните”.Херодот разказва, че в Гръко-персийските войни (в края на VI и първата четвърт на V в. пр.Хр.), минаващият през Тракия с огромната си армия Ксеркс заповядал всички местни племена и градове да дадат войски за похода срещу Елада. Царят на бисалтите отказал и се оттеглил в планините. Но шестимата му синове, жадни за слава, пренебрегнали забраната му и тръгнали с персийците. Когато всички се върнали живи и здрави, баща им за наказание ги ослепил.Траки населявали и района между долното течение на р. Хеброс (Марица), масива на Странджа и бреговете на Черно и Мраморно море чак до Босфора. Херодот поставя тук племенната група на тините, а по-късно се налага името на астите. В Северозападна Мала Азия пък след Троянската война се преселили витинците, които от IV до I в. пр.Хр. имали силно и богато царство и, пак според Херодот, били родствени на тините в Европа.В днешна Северна България, западно от р. Искър, се е ширило голямото и войнствено обединение на трибалите. Негови царе от IV в. пр.Хр. са забелязани от античните летописци. В 375 г. пр.Хр. трибалите стигат в грабителски поход чак до Егейското крайбрежие (над 300 км на юг!), където опустошават околностите на Абдера. По-късно нанасят поражение на македонския цар Филип II, а в 335 г. устояват на наказателния поход на Александър Велики, който накрая сключва мир с царя им Сирмос. В земите на трибалите са открити великолепните гробни находки от Враца, както и голямото сребърно съкровище от с. Рогозен.В Централна Северна България, между трибалите и гетите (силно и многочислено племенно обединение в Лудогорието и Добруджа), се налага името на мизийците (мизите). Това става едва при римското проникване, но тези земи са били населени много по-рано, за което съдим например по сребърните съкровища от Луковит и селата Летница и Борово (IV в. пр.Хр.). Когато в началото на I в. сл.Хр. земите край Долния Дунав са присъединени към Римската империя, новосъздадената провинция получава названието Мизия, което използваме и днес. В историята са шествали и сердите, дали старото име на София – Сердика.Най-силни измежду тракийските племена на север от Истрос са дакийците, които обитават Южните Карпати в днешна Румъния. (Наричат ги още даки, румънците ги ценят в своето историческо наследство и в тяхна чест „румънското рено” е кръстено „Дачия”.) През I в. сл.Хр. царството на дакийците дава юначен отпор на агресивния Рим. Водени от храбрия си цар Декебал, те се бият самоотвержено и едва в началото на II в. са победени, а земите им са превърнати в римската провинция Дакия.Много от племената в централните области на Тракия (Горнотракийската низина, Подбалканските полета, долното течение на Хеброс) попаднали още през V в. пр.Хр. под властта на одрисите и не са оставили самостоятелна историческа диря. Обаче за самото Одриско царство, обхванало и земите, които днес наричаме Тракия, знаем доста. То е било силно, много богато и е процъфтявало над 200 години.

Тракийски пирати

Но от всичките тези войни не излиза ли, че траките са си падали по грабежа? Определено да. Но те не са били единствените с тази склонност. Изобщо грабежът има значителна роля в Античността, пък и почти в цялата история на света.Случвало се е древните траки да грабят и по море и да плячкосват острови и крайбрежни селища.В цели 40 тома е написал през I в. пр.Хр. своята „Историческа библиотека” Диодор от Сицилия. До наши дни са достигнали 15, което също не е малко. А няколко реда от тях остават сериозна главоблъсканица за учените, които изследват Древна Тракия.След Троянската война, разказва Диодор, няколко народа поред са налагали свое господство в Егейско море, своя таласократия (от гр. море и управление). Той дори знае точната продължителност на тези периоди, което е чудно, тъй като държи перото хиляда години след събитията. Таласократията на траките, твърди гръцкият историк, е продължила 79 години.Легенда! – отсичаха доскоро повечето учени. Тя според тях само показва какво впечатление са правили на древните гърци мащабните тракийски преселения в района на Егейско и Мраморно море.Такова движение е факт и даже е документирано върху днешните географски карти – например в името на остров Самотраки, долу-горе по средата на морския път между устието на р. Места и Троя. Та ето затова Диодор бил записал траките редом с доказано мореходни народи като египтяните и финикийците.Изследвания от последните 20–30 години подсказват, че тракийска таласократия и пиратство наистина е имало. Големият български историк Александър Фол (1933–2006) дори нарича „вътрешно тракийско море” Пропонтида (Мраморно море). Любопитно свидетелство за развитите мореплавателни умения на траките в края на II и началото на I хилядолетие пр.Хр. са част от разнообразните каменни котви, открити на дъното около Несебър, Созопол и другаде по Черноморското крайбрежие.Пиратите са оставили спомен и в запазена легенда за Наксос, един от егейските острови, заселени първо от траки. Там имало цяла династия опасни морски разбойници – Ликург, Бутес, Хекетор и други.Разбойничеството си е разбойничество, обаче историята на света показва, че племена и племенни съюзи, които са разчитали само или предимно на грабеж, не са стигнали далеч. Може да са били най-мощните и най-страшните, но са повяхвали за няколко десетки години, най-много за век-два.Така че забележителното дълголетие на тракийската народност говори и за нормална, здрава, що-годе мирна икономика. А по онова време тя неизбежно е свързана със земята и стадата. Ако наречем териториите, заети от траките, „страна”, тя си е била селска страна – обитавана преди всичко от селяни. Тракийското селско момче неизбежно се е запознавало с лъка и късия меч почти едновременно с ралото и стадото. Действителността го е налагала – във времена на несигурност и насилие, когато човешкият живот не е струвал кой знае колко.За обичайното тогава всекидневие на полумир-полувойна говорят остатъците от каменни крепости край селата, а и далеч от тях. Строяли са ги на възвишения или естествено защитени места, за да се крият там заедно със семействата, добитъка, храната и покъщнината от малките си домове, когато се зададе поредната лавина изгладнели грабители, обикновено също траки.Щом опасността отмине, селяните – все така постоянно нащрек – са можели да се върнат към нивите. Правени са опити да се изчисли колко пшеница е раждал един декар от днешните ни земи около средата на I хилядолетие пр.Хр. Долната граница е 40 кг/дка (при слаби почви) – твърде малко, като знаем, че за посев са били нужни 20–25 килограма. „Върхът” на предположенията е към 150 кг/дка – смайващо много, защото това е добивът в лоша година в някои райони на днешна България. Види се неслучайно Омир възпява „тлъстопочвената Тракия”.Във всеки случай в IV в. пр.Хр. одриският цар Котис I с успех е облагал всяко селско домакинство с данък от 3 медимни жито (3 крини по 52,2 л, т.е. общо към 125 кг зърно).За целта той наредил да се засеят допълнителни площи. Земя за оран по онова време често са отвоювали от горите – с огън и разчистване на овъглените коренища. В по-големи мащаби обаче това се практикува едва след като римляните завладяват Тракия в I в. сл.Хр.Освен пшеница са сели ечемик, ръж, просо. Произвеждали са лен и коноп, както и различни плодове и зеленчуци. На особена почит обаче се е радвало лозарството – привързаността на траките към виното (по тяхному „зелас” или „зила”) е пословична. Древните гърци смятали Тракия за родина на бога на виното и веселието Дионис.По „руйното вино” си пада и българинът, но той вероятно не би могъл да се мери с честите и буйни пиршества на древните траки, особено на по-заможните. Красиви и разнообразни са били техните съдове за наливане и пиене. Археологическите находки говорят още, че в Тракия често са вкусвали и вносно, гръцко вино.От ечемик пък тракийците приготвяли питие, наречено „брютон”. За вкуса му можем само да гадаем. Но тъй като модата на високоалкохолните напитки поема по света едва преди около 800 години, то не ще да е приличало на водка. Би могло да е било нещо като боза, хлебен квас, а най-вероятно като бира (позната още на шумерите и египтяните, около 2–3 хиляди години по-рано).В Древна Тракия са отглеждали добитък, какъвто е познат и днес – овце, кози, свине, говеда. А тяхната специалност, която е правила най-силно впечатление на съседите им, била коневъдството.Същевременно ловът и риболовът запазвали важното си значение за прехраната. Така впрочем е било във всички общества от онази епоха. За лова древните гърци са си „назначили” и специална богиня – Артемида (в римската митология Диана).

Копирано от https://www.24chasa.bg/novini/article/6774958 © www.24chasa.bg

Навигация

[0] Списък на темите

[*] Предходна страница

Премини на пълна версия