- 89 -
липса на извори за лесбийството през периода (известно в науката още като сафизъм или трибадизъм), така и в неговата несравнимо по-малка социална значимост. Впрочем последното донякъде обяснява причините за отсъствието на надеждни източници по проблема. Следва да се отчита и фактът, че медицинската наука е категорична в заключението си за многократно по-малкия процент на такъв тип отклонения сред жените – между 1 и 3 %, отколкото при мъжете, където тези цифри варират между 3 и 4 % [2] . Последните данни сочат приблизителната цифра 8 % в световен мащаб, а в България – около 6 % [3] . Следва да се има предвид обаче, че споменатите цифри, цитирани в медицинските изследвания, са съвсем условни, тъй като не е ясен начина на тяхното формиране. Когато се прави ретроспективен преглед на хомосексуализма в България през предходния период, следва да се отбележи, че обичайният дефицит на надеждни данни, в случая е още по-голям. От запазените косвени свидетелства обаче, може да се заключи, че още в годините след Освобождението, колкото и рядко явление да е по това време, на него се гледа подчертано враждебно. Това официално мнение и поведение не само че не среща никаква съпротива, но напълно хармонира с отрицателните настроения към феномена сред огромното мнозинство българи. Както е известно, в този период българското общество остава доминиращо селско, със запазена традиционна култура и ценностна система. Именно по тези причини на хомосексуализма по принцип се гледа определено негативно, а наказването на неговите носители се счита за естествено и за справедливо възмездие. Общата демократична рамка на управлението обаче, препятства директните репресии срещу тези хора. Промяната в отношението на официалната власт към тях започва в годините на Втората световна война, когато влиянието на националсоциализма и на неговата управленска практика в страната силно нараства. По тези причини първите гонения срещу “хората с противоестествени сексуални влечения” са предприети още при режима на Б. Филов в периода 1940 – 1944 г., без обаче те да бъдат мотивирани със съответната идеологическа “опаковка” и без по този проблем да се вдига излишен шум[4].
Затова и мерките, които се предприемат след преврата от 9.09.1944 г. в същия дух, се посрещат от обществото като нещо резонно и нормално. С постепенното стабилизиране на новата власт всякакви прояви на “другост” започват все по-методично да се преследват. Сред българите хомосексуалистите популярно и пейоративно екзонимично са наричани “педерас/т/и”, “педали”, “хюмнета” (в Източна България), “топли бракья” (в Македония), “меки китки и пр [5] . Техните ендоними от своя страна са “каки”, “копчета”, “сестрички” и др[6]. Още в първите години след преврата отношението на официалната държава към тези хора в България, следва вече утвърдената и категорична позиция на Сталинския режим в Съветския съюз. На този феномен се гледа като на “буржоазен остатък”, който предстои да бъде напълно и окончателно ликвидиран заедно със самата буржоазия и с проявленията на нейния начин на живот. В този смисъл хомосексуалистите, без обаче това да е изрично записано, попадат най-напред под ударите на приетия през 1946 г. “Закон за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите”, засягащ мъжете под 50 г. и жените под 45 г [7] . Във връзка с приложението на закона вътрешният министър А. Югов изпраща специална инструкция до регионалните звена на милицията и до кметовете на общините, в която изисква да бъдат
- 90 -
направени подробни списъци не само на “битово и морално разложените”, на хората “прекарващи времето си в безцелно шляене из кръчми, гостилници и кафенета”, но и на хомосексуалистите или на набедените за такива [8] . Всъщност този контингент рекрутира немалка част от бъдещите концлагеристи и затворници. Именно смесването на категориите, както по смисъла на споменатия закон, така и при попълването на основната маса лагерници с и без нормативен акт и основание, създава предпоставки криминално проявени и хомосексуалисти да се озоват заедно с политически затворници, набедени за “врагове на народа” и съвсем обикновени хора. Събирането на тези различни категории “провинили се” на едно място в затворите и лагерите през следващите години ще се превърне в още един лост за морално и физическо малтретиране на враговете на режима. Както споделят политически затворници от това време, криминалните и “педалите” са представлявали истински бич за тях[9].
С приемането на новия Наказателен закон от 1951 г. и Наказателно-процесуален кодекс през 1952 г. се създава и законовата рамка за гонения срещу хомосексуалистите. Така в член 176 на НЗ се казва: “За полово сношение или полово удовлетворение между лица от еднакъв пол наказанието е лишаване от свобода до 3 години. Ако това е извършено чрез насилие или чрез използване положение на зависимост, виновният се наказва с лишаване от свобода от 2 до 5 години” [10] . Макар от съвременна гледна точка тези наказания да изглеждат изключително тежки, съобразно размера на издаваните присъди в периода на чистия сталинистки режим, когато за изключително широк кръг престъпления се издават смъртни и доживотни присъди, тези могат да бъдат характеризирани общо взето като „леки”. Макар след 1956 г. политическият режим в страната определено да „омеква”, отношението към хомосексуалистите като цяло не се променя. Срещу определени представители на културния елит в страната, обвинени като „меки китки” се провеждат четири групови съдебни процеса – през 1961, 1964, 1974 и последният – през 1981 г. Всички те са предшествани от сериозна “профилактична работа” от страна на ДС. Според нейни донесения, събрани от средите на самите хомосексуалисти, най-общо те се делят на няколко категории: т. нар. „витринки” – на които отдалече личи ориентацията; „лимонките” са тези, които упорито се опитват да скрият наклонностите си, поне от непосветените; и т. нар. „влъхви” – мъжете, които не знаят какво точно искат и се борят сами със себе си. По отношение на ролята им в сексуалното общуване гейжаргонът ги разделя на „тирбушони”, т.е. активни хомосексуалисти и „швестери” – пасивни такива, като следва да се направи уговорката, че ролите често се сменят [11] . Поредната вълна на либерализация, обхванала обществото в началото на 60-те години се отразява и сред т. нар. „меки китки”. Част от тях „неправилно схващат повика на времето” и в началото на 60-те години си позволяват дори да „обсебят” традиционния празник Петльовден, празнуван на 2 февруари, и да го превърнат в свой „гилдиен” ден.
Метаморфозата на този празник заслужава по-сериозно внимание. Следва да се отбележи обаче, че нейната реконструкция е хипотетична и е сериозно затруднена от липсата на теренни и документални свидетелства. Известно е, че той се отбелязва предимно в източните райони на българската етническа територия и е известен още като Ихтим(а) и Пет(е)ларовден. Някъде е познат и като Баба Черна
- 91 -
или Църн ден, тъй като е запазено изискването коленото жертвено животно по възможност да е черно. Навсякъде е свързан с жертвоприношението на петел в семействата, в които има момчета в предбрачна възраст. Вероятно по аналогия, по-късно е започнал да се отбелязва и в къщи, където има момичета, и в които се коли черна ярка. Обикновено това става на прага на къщата, като кръвта на животното се използва за белязването на челата на момчетата в съответното домакинство. Самият петел също се коли от момче – “петелар”, което още не е имало полов контакт. С кръвта на петела се белязват и портите на къщите, като в някои райони над тях на пирон се забучва и главата му. Краката се хвърлят върху покрива на къщата, а перата се запазват. В някои селища от тях се правят т. нар. “колуни” – своеобразни знамена за празника. Петелът задължително трябва да бъде сварен цял, след което месото му се яде от близки и роднини. Освен това ритуалният комплекс включва и безкръвна жертва (пита, намазана с мед), която също се раздава. Смисълът на тези действия е в тяхната апотропейна насоченост срещу безплодие и зли сили по отношение на бъдещите бащи. Цялата тази езическа ритуалност е адаптирана от православната църква към култа на Св. Евтимий, отбелязван на този ден, известен с покровителството си над децата[12].
В Странджа (а също и в някои други райони на Източна България – Бургаско и Варненско) и е запазена връзката на този празник с библейския мотив за цар Ирод, който заповядал да бъдат избити всички младенци, за да умре и Христос. По аналогия се пресъздава и легендата за нацапването на децата с кръв, за да бъдат представени за вече заклани и по този начин да бъдат спасени [13]. Версия на същата легенда пресъздава събирането на кръвен данък от турците. Циганолозите Марушиякова и Попов описват интересен неин вариант, разпространен някога и сред българите, но в наши дни запазен само сред групата дасикане рома в Габровско и Сливенско. “Някога турците – се разказва в легендата – вземали кръвен данък от всяко семейство и отбелязвали с червен знак вратите на къщите, от които вече са взели дете. В една циганска къща имали само една рожба, едно момче, и за да го спасят, заклали петел и намазали с кръвта му вратата, а турците видели знака и отминали” [14] . В този разказ логическият преход, който представя скриването, замаскирането на мъжката (момчешка) идентичност пред реална или въображаема опасност и замяната й с друга, личи най-ясно. Оттук до осмислянето му като ден на „другата” идентичност остава само една крачка.
Следва да се отбележи, че Петльовден е един от празниците, който твърде рано се разпада като ритуален комплекс и почти изчезва от календарната система на българите още в началния процес на модернизация на обществото. Това негово ранно „разтваряне” допълнително улеснява трансформирането му в ден, натоварен с нова символика. Вероятно завършването на този процес става към 1968 г., когато със смяната на църковния календар Св. Евтимий започва да се празнува на 20 януари, докато старият стил – 2 февруари остава запазена марка за хората, които в процеса на разпадането на традиционната култура вече са са станали забележими, превърнали са се в субгрупа. Отбелязван вербално от хетеросексуалното мнозинство подигравателно и с насмешка, повече като антитеза на шумно пропагандирания ден на жената – 8 март, постепенно за хомосексуалистите в България той се превръща в „свой”, в „професионален” празник.
- 92 -
Според донесенията на ДС, през 1962 и 1963 г. част от артистите от Оперетата се опитали да „завоалират” официалното си афиширане под формата на нещо, което в годините на прехода би било определено като „хепънинг”. Става дума за своеобразно шествие, което тръгвало от Централна баня и стигало до Горна баня. Участниците в него носели и кофа с вазелин. Накрая на шествието сядали без гащи, ядели гевреци и се навеждали да събират нарочно разпиляната наоколо леблебия, правейки си същевременно солени шеги [15] . Ролята на кофата с вазелин като ритуален атрибут има важно значение в подкрепа на изложената вече хипотеза за трансформацията на Петльовден в нов тип „празненство”. В своя „Речник на българския жаргон” Г. Армянов споменава екзонимите „вазелин”, „вазелинко”, „вазелинче” като придобили популярност названия на хомосексуалистите именно в началото на 60–те години[16] .
* * *
Обособяването на хомосексуалистите като субгрупа със своя специфична субкултура става паралелно с еволюцията на българската медицинска наука, занимаваща се с проблема. През 1963 г. д-р Т. Бостанджиев за първи път в България създава сексологичен кабинет към Института по неврология и психиатрия, в предмета на чиято дейност влиза медицинското изследване на феномена. През 1972 г. групата специалисти около д-р Бостанджиев прераства в Институт по сексология. Подобен център е открит и в Пловдив в структурата на Висшия медицински институт в града [17] . Институционалното развитие и укрепване на този клон от медицината, занимаващ се с човешката сексуалност, съответства и с промяната на официалните научни постановки за феномена „хомосексуализъм”. Както свидетелства Мишел Фуко, този проблем се намира в предметната област на психиатрията от 1870 г., когато в своя статия немският сексолог д-р Вестфал за първи път дефинира научно проблема [18] . Това разбиране за хомосексуализма като за вид психическо заболяване се запазва като цяло в науката повече от век. В това отношение българската медицина в годините след Втората световна война следва утвърдените схващания от Сталиновия режим в СССР. Така заболяването „педерастия” или „уранизъм” е квалифицирано през 50-те години в типа психични заболявания, определяни като „Разстройства на волята” [19]. Тази постановка остава непоклатима в българската медицинска наука чак до началото на 80-те години. В най-популярния учебник по психиатрия за българските медицински институти от 1973 г. феноменът е поставен в графата „Полово извратени психопатии” и е дефиниран като: „Извращение на половия инстинкт и неговата нормална насоченост към противоположния пол” [20]. Макар доминиращата до този момент теза да продължава да се поддържа, следва да се отбележи обаче, че за първи път в подобно учебно пособие се отбелязва съществуването на спор в световната наука за природата на феномена. „Засега е преобладаващо схващането, че хомосексуализмът най-често е придобит – се казва в текста.- В редки случаи половите перверзии и особено хомосексуализмът се дължат вероятно на конституционни и генетични фактори, но по този въпрос все още се спори”. Вече през 80-те години съветската, респ. и българската наука, започва да разглежда феномена многопластово. В предназначен за специализирана аудитория
- 93 -
Справочник по психиатрия се акцентира върху разликите между “патологичните полови извращения и псевдоперверзиите, при които удовлетворяването на сексуалното влечение по извратен начин произтича от обективната невъзможност за нормален полов живот (изолация в еднополови колективи, принудителна сексуална абстиненция, физически недостатъци). При истинните перверзии половото влечение постоянно се реализира по извратен път и замества нормалния полов живот, представлявайки единствена възможност за полово удовлетворение”[21] . По отношение на основния дебат в световната психиатрия по проблема – за природата и лечимостта на феномена, споменатият справочник също отбелязва известна еволюция. В етиологията и патогенезата на хомосексуализма определено място заемат както наследствено-конституционни, биологически, в т. ч. и ендокринни, така и редица психогенни и социални фактори. Вроденото извращение на половото влечение се среща сравнително рядко – се казва по-нататък в Справочника – Преди всичко то се появява в постнаталната фаза на човешкото развитие. При възникването му значителна роля принадлежи на микросоциалната среда” [22] .
В края на разглеждания период мнението на официалната българска медицина в значителна степен се доближава до постановките в световната наука. Така в Ръководство по психиатрия, издадено през 1988 г., в което авторството в делът за сексуалните разстройства е дело на проф. Бостанджиев, са цитирани по-нови западни изследвания, свързващи хомосексуализма с наличието или липсата на специфичен мембранен антиген, т. нар. Н – У антиген, който е от особено значение за мъжката полова идентификация. В изследването се дава една твърде детайлна и диференцирана класификация на феномена. Тук той е включен в глава „Полови отклонения” и раздел „Обектни девиации”. Те от своя страна включват три основни негови разновидности. Първата, според ученият, е класифицирана като „транссексуална хомосексуалност”. При нея – се казва в Ръководството – лицето напълно се идентифицира с другия пол”. Втората разновидност е дефинирана като „Девиантна хомосексуалност по механизма на погрешното впечатване”. В нейната анамнеза се казва: „Лицето се идентифицира правилно със своя пол, но неговата полова роля е инвертирана и предпочита партньори от своя пол. Липсва стремеж да се променя телесния и гражданския пол”. Третата разновидност българският сексолог назовава „Девиантна хомосексуалност по механизма на девиантно изграден полов динамичен стереотип”. Той се характеризира с поведение, при което “половата идентификация и половата роля са нормално изградени, но е инверсирана психосексуалната ориентация”[23]. Всъщност става дума за т. нар. бисексуални, които в различни периоди и по различни причини сменят своята роля в сексуалното общуване.
Другият дискусионен момент, който се появява в медицинския дискурс за хомосексуализма в края на 80-те години, е по отношение съществуването на типични качества на характера на тези хора. Част от авторите застъпват тезата, че такива обективно не съществуват и че много от правещите впечатление начини на поведение са резултат от конфликтите им с обществото от позицията на аутсайдери[24].
Цитираните по-горе изследвания в областта на психиатрията и сексологията имат за цел не толкова да навлезат в медицинската анамнеза на феномена, а да
- 94 -
илюстрират еволюцията на общото познание на обществото и в частност на науката за него, както и на отношението към проявленията му. Ако през 50-те години той категорично и еднозначно е дефиниран като заболяване, през 70-те вече се допуска колебание относно неговата същност, то в края на разглеждания период той се представя като граничен медицинско – социален проблем. Впрочем промяната на доминиращите тези в българската наука повтаря вече извървения път на световната. През 1973 г. Американската психиатрична асоциация първа изключва хомосексуализма като вид психическо заболяване от своето Диагностично и статистическо ръководство за психичните разстройства (DSM). В края на 70-те години това се прави и в някои други западни страни. Що се отнася до Световната здравна организация, едва през 1991 г. тя го изважда от Международната статистическа класификация на заболяванията и свързаните здравни проблеми (JCD – 10)[25] . През същата година двама американски учени – психологът Алън Пийз и генетикът Ен Мойр утвърждават тезата, че хомосексуализмът е генетична предопределеност и не е въпрос на избор [26] . Във всеки случай ясно е, че дебатът в световната наука продължава.
Отношението към хомосексуализма като към заболяване, считащо се обаче за лечимо демонстрира не само официалната медицина, но и народната. Особено любопитно е описанието на феномена и препоръките за неговото лечение в тритомния труд на знахаря П. Димков, озаглавен „Българска народна медицина”. По-голямата част от това съчинение авторът е публикувал още в края на 20-те години, но след установяването на комунистическия режим делото е обречено на забрава. Едва в началото на 70-те години, поради сходство с езотеричните търсения на Л. Живкова той се сближава с нея, а според някои сведения дори и помага със своята нетрадиционна медицина да преодолее борбата си със смъртта през 1971 г[27]. Това става причина постепенно да се превърне в приближен на цялото Живково семейство и делото му да бъде реабилитирано. През 1977 г. трудът му е допълнен и преиздаден, а самият той става изключително популярен. Наивизмът и схематизмът, с които авторът обяснява хомосексуализма, а и други социални феномени, са до голяма степен показателни за общественото съзнание и представи в този период. В своя втори том, посветен на болестите в детска и юношеска възраст Димков пише: „Най-вредни от всичко за душата и тялото са онанизмът, педерастията и лесбийството – те погубват много деца. За да предпазите детето от тези пороци, приучете го от най-ранни години към подходящ труд, възлагайте му задачи и не го оставяйте да стои в безделие” [28] . Още по-екстравагантно звучат рецептите му за „лечение” на заболяването. В том трети на своя труд лечителят препоръчва: “Всяка вечер на тила и носа да се слагат торбички с хладък селски хлебен квасец, които се държат цяла нощ… Да се предпочита суровоядството и задължително преди обяд и вечер да се яде салата от суров кромид лук и магданоз по равни части, а след ядене да се изпива по една чаша вегетарианско вино, приготвено от сок от моркови, домати и грозде по равни части[29].” Цитираната „рецепта”, препоръчвана с лека разновидност и за лечение на онанизъм, достатъчно ясно илюстрира състоянието на разрешената народна медицина по това време. Впрочем, подобни „съвети” компрометират целия труд на Димков, в който те съжителстват с разумни и рационални препоръки, съдържащи вековните знания на народа, придобити при борбата му с болестите.