Българското национално землище

[mpb_eu]

Поморавието изконна част от Българското национално землище

ДОКУМЕНТИ:

Българи на Морава, Гаврил Занетов, София 1914г. : http://www.promacedonia.org/gz2/gz_9.htmhttp://www.promacedonia.org/gz2/gz_6.htm:

" Всички пѫтешественници които минаватъ прѣзъ Моравската долина прѣзъ цѣлото турско господство опредѣлятъ за граница между България и Сърбия (и двѣтѣ подъ турско господство) Морава и Сръбска Морава. „Морава дѣли Сърбия отъ България” казватъ тѣ. Това тѣ го казватъ не защото е била нѣкаква официална граница, не защото така сѫ чели въ книгитѣ, a защото самото население въ тия мѣста така имъ е казвало, така ce е знаело и помнило отъ поколение въ поколение, на самото мѣсто. Ето нѣколко примера за това: Бертандонъ де да Брокиеръ на 1433 год. пѫтувалъ отъ Цариградъ за Бѣлградъ и слѣдъ като миналъ Нишъ стигналъ въ Крушевацъ; той казва : „стигнахме въ Крушевацъ малъкъ градъ, една миля далечъ отъ Морава, една голѣма рѣча, която иде отъ Босна (говори ce, за сръбска Морава) и раздѣля България отъ Расия или Сърбия страна, която има тия двѣ имена и която турчина подчинилъ прѣди шестъ години. Подъ Крушевацъ минахъ Морава съ каикъ и стигнахъ въ земитѣ на сръбския деспотъ”. Въ това врѣме цѣлата область отъ югъ до сръбска Морава съ крѣпостьта Сталакъ е била въ турски рѫце. Бузбекъ е миналъ отъ тукъ на 1551 год. като пѫтувалъ сѫщо отъ югъ на сѣверъ. Той казва: „като минахме рѣката която ce казва Морава (съединена Морава) спрѣхме въ сръбкото село Ягодина”. Мелхиоръ Базалтъ пѫтувалъ на 1584 г. и отбѣлѣзва, че при рѣчената рѣка (Морава) се дѣлатъ двѣтѣ земи Сърбия и България, както това ce приема изобщо”. Фредерикъ Креквихъ на 1591 година пише: „при Ягодина минахме водитѣ на Морава която на това мѣсто раздѣля Сърбия отъ България”. Адамъ Вернеръ на 1616 г.: „Слѣдъ Ягодина минахме Морава, която дѣли Сърбия отъ България”. Павелъ Тафернеръ на 1665 г.: „оставихме Ягодина и стигнахме до прочутата рѣка Морава, която дѣли Сърбия отъ България”. Д-ръ Браунъ на 1669 г. слиза отъ Бѣлградъ на югъ до лѣвия брѣгъ на Морава и като минава Сръбска Морава казва: „стигнахме Крушевацъ въ България”. Джонъ Бербери на 1671 г.: „отъ Ягодина по одинъ хубавъ и здравъ мость минахме рѣката Морава, която дѣли Сърбия отъ България. Слѣдующия градъ бѣше Паракинъ”. Въ сѫлщата смисъль говорятъ и пѫтешественницитѣ Курипешичъ на 1530 г., Шеперь на 1533 год., Рамбери на 1584, Бацекъ и Вранчичъ на 1457, Пигафете на 1567 год., Владиславъ отъ Митцовица на 1591 година. (Дримколовъ. сръбскитѣ претенции. българ. преглед 1891 г. кн V: Шишмановъ стари пѫтувания мин. сборн. кн. 4. Иречекъ, Стари пѫтувания Период. списание първитѣ книги. Минист. сборн. кн. 6 стр. 172, Период. списание кн. 60 стр. 944.)

Въ началото на XIX вѣкъ левия и дѣсния брѣгъ на Морава ce намиратъ въ единъ административенъ окрѫгъ — Бѣлградския пашалъкъ. Въстанието ce почва отъ Шумадия, чисто сръбска страна, и то не въ името на националното освобождение, но за придобивание на мѣстни правдини еднакво необходими за цѣлия пашалъкъ. Българитѣ отъ истокъ на Морава не сѫ държали много на своето национално име, както не сѫ държали на това и българитѣ отъ Тимокъ, отъ Нишко, Пиротско и Видинско, даже отъ Врачанско, които сѫ искали по кѫсно да сѫ присъединятъ къмъ сръбского княаество и по такъвъ начинъ да ce освободятъ отъ турцитѣ. Тия, които успѣли въ своята задача, станали сърби, ония които не успѣли — останали българи. Такова е било врѣмето. Но има данни, че и въ началсто на ХIХ вѣкъ е имало едно съзнание и y турци и y българи, че на истокъ отъ Moрава не е сръбско. Тамъ страната по нѣкога ce нарича България по нѣкога въпроса ce замаглява съ неопределени фрази. Ето за това нѣколко примери : „Въ врѣме на въстанието дахията Кючукъ Али съ нѣколко стотини турци прѣминалъ отвъдъ Морава (на десния брѣгъ) да земе една помощь отъ двѣ хиляди кѫрджалии. На връщание въ Сърбия съ тази помощь, на всѣкѫдѣ билъ преслѣдванъ и едвамъ можалъ да влезе въ Бѣлградъ” (Дело, септемвр. 1904 г. Напомене о србији 1804.1806. Домбау стр. 347.)

На друго мѣсто пакъ едно подобно съобщение: „християнитѣ жители отъ нишската область, сѫщо и ония отъ крайдунавскитѣ мѣста явно държатъ съ сърбитѣ защото често ce е случва за по голѣма сигурность, да пращатъ въ Сърбия своитѣ жени и дѣца, прѣдъ турскитѣ нахлувания, така, че тѣ леко биха могли да се присъединятъ къмъ сърбитѣ. ( Ce тамъ стр. 357—358.)

Тука очевидно ce говори за крайдунавскитѣ мѣста по дѣсния бртъ на Морава, които предъ турскитѣ нахлувания сѫ бѣгали на левия брѣтъ — „въ Сърбия”. Ha 1806 г. влашкий господарь Ипсиланти пише на руския министръ князъ Черторижхи: „хората, които гледатъ съ добро око сърбитѣ и тѣхното дѣло виждатъ съ голѣмо задоволство, че тѣзи храбри хора ce разширяватъ и правятъ завоевания съ надѣжда, че ще бѫдатъ подкрѣпени отъ всичкитѣ християни на страната, която тѣ подчиняватъ и я приближаватъ къмъ себе си и че ще свършатъ съ въорѫжаванието на Кръста противъ угнетателитѣ. Трѣбва да ce биимъ, ако не имъ се помогне, че исляма ще съедини противъ тѣхъ голѣма сила и ще ги покори заедно съ другитѣ християни разединени като тѣхъ ( Богишичъ. Разборъ сочиненія Н. Попова Росія и Сърбія, стр. 39.).

При усмиряванието на въстанието, турцитѣ винаги сѫ гледали да заематъ дѣсния брѣгъ на Морава, тамъ сѫ отправявали своитѣ удари, като знаяли, че това не е истинска Сърбия. Разореното население отъ тукъ е бѣгало на лѣвия брѣтъ на Морава, да търси спасение въ една по-далечна страна — „въ Сърбия”. Ha Морава въ турско врѣме е имало бродове на, които турцитѣ сѫ тургали митници и земали мито на стоки и храна, вижда ce като остатъкъ отъ възпоменанкето за нѣкогашната граница сѫществующа тукъ.


ДОГОВОР ЗА "ТРАЙНО ПРИМИРИЕ" от 17 августъ 1808 година
между Кара Георги и главнокомандующия турските войски.

"Ето единъ характеренъ документъ за истинскитѣ отношения между лѣвия и дѣсния брѣгъ на Морава отъ онова врѣме. Сръбския историкъ Арсениевичъ — Баталака го привежда въ своята история за сръбското въстание като го заема отъ френския „монитеръ” за 1808 г. Това е единъ договоръ за „трайно примирие” между турцитѣ и сръбскитѣ въстаници и има слѣдующето сьдържание:

Негово прѣвъзходителство Сюлейманъ паша върховенъ комендантъ на турската войска и Георги Петровичъ върховенъ командантъ на сръбската войска, прѣдъ видъ на смутоветѣ, които господствуватъ въ Цариградъ, твърдо сѫ рѣшили да сключатъ трайно примирие. За тази цѣль тѣ назначиха пълномощници, отъ една страна нишкия Аянинъ — Емиръ ага, отъ друга — войводата Стефанъ Яковлевичъ, които ce условиха както слѣдва:

1) За да ce избѣгне кръвопролитието отъ днесъ нататъкъ ще има примирие за неопредѣлено врѣме между двѣтѣ войски,
2) Отъ 19—20 този мѣсецъ ще ce разрушатъ всичкитѣ батареи и редути на двѣтѣ войски.
3)Турската и сръбската войси до 15 най-късно 18 день ще излѣзатъ отъ Горна България. Това излизане ще започне на 20 число на този мѣсецъ.
4) Азиатската войска ще ce отегли въ Едирне,  българската ще си разотиде по кѫщята, a сръбската войска въ която ce подразбира и обсервационния корпусъ въ Селисница (?) до Нова Оршова (Ада Кале) ще прѣмине съвсѣмъ отвъдъ Морава; щомъ и двѣтѣ войски ce изтеглятъ, ще ce възобновятъ съобщенията между жителитѣ на двата брѣга,
5) Негово прѣвъзходителство Сулейманъ паша по молбата на народа и прѣдъ видъ, че старейшинитѣ земать на себе си грижата за сигурностьта на пѫтищата и ce обѣщаватъ наново да построятъ магазиитѣ и хановетѣ, които прѣзъ врѣме на размирието сѫ били разрушени, задължава ce да употрѣби своето старание прѣдъ Дивана, щомъ ce върне въ София, щото гюмрюцитѣ, които иска да тури сръбския съвѣтъ за покриване на своитѣ разноски да не срѣщатъ никакво прѣпятствие и пѫтищата за търговията прѣзъ Сърбия да бѫдатъ отворени. Въ Брачинъ, 17 августъ 1808 г. (Богишичъ. Разборъ сочиненія Н. Попова Росія и Сърбія, стр. 39.)

Този договoръ не е билъ изпълненъ.... такъвъ договоръ е имало само въ проектъ или никакъ не е билъ сключенъ, обстоятелството че такъвъ е билъ обнародванъ ce пакъ указва какви понятия е имало тогава въобще т. е. y сърбитѣ, турцитѣ и българитѣ за истинскитѣ граници между Сърбия и България. A това е важно за нась въ дадения случай. Споредъ тогавашнитѣ понятия излиза, че на истокъ отъ Морава е било Горна България, че войската която била отъ тука, ce викала българска войска; . По този въпросъ Баталака не прави никакви възражения."


СВИДЕТЕЛСТВА ЗА БЪЛГАРСКОТО ПОМОРАВИЕ НА УНГАРСКИЯ ПРОФ. ЙОСИФ САБО В 1872-1874г.

"Маджарския професоръ Иосифъ Сабо е пѫтувалъ прѣзъ Сърбия на 1872—1874 год. и е успѣлъ да отбѣлѣжи доста любопитни подробности за българитѣ въ Сърбия, за тѣхнитѣ особености, за тѣхната раса. Неговото изслѣдвание може да служи като най-добро допълнение на ония данни, които е събралъ Цвиичъ за тази раса и които приведохме въ прѣдшествующата глава. Сабо констатира, че въ тогавашното сръбско княжство (безъ Нишъ, Враня, Пиротъ) имало три главни нациоалности: сърби, българи и власи. Сърбитѣ били въ западната часть на княжеството до Морава. Ha истокъ отъ Mopава живѣятъ власи и българи. Тукъ имало около 100,000 българи. Язика на българитѣ не е диалекть на сръбския езикъ, a съвършенно друтъ язикъ.   Тъй като тѣхната народность не ce признава отъ властьта, тѣ нѣматъ свои училища и не смѣятъ да си служатъ съ своя язикъ въ общественнитѣ работи. (Отачбина, май 1875 г. стр. 142—148.)"


СВИДЕТЕЛСТВА НА АВСТРИЙСКИЯ КОНСУЛ ХАН от 1860г.

"Австрийския консулъ Ханъ, който е пѫтувалъ по тия мѣста на 1860 г. и по-сетнѣ, е констатиралъ, че Лѣсковацъ тогава е билъ населенъ отъ българи и албанци. Село Църквица на Пуста рѣка е било граничното българско село отъ къмъ албанцитѣ (на устиетона Бублячка рѣка); отъ тамъ къмъ Морава селата Лопатница, Бричане и Стуба бяли смѣсени — албано-български. Котловината на Медведье е гѫсто населена съ чисто българско население. Отъ българското село Шилова на горѣ е населено съ албанци. Първото албанско село на западъ е Радиновци. Въ котловината на Сушица има петь села, отъ които най-западното — Игрище е албанско, но по-рано е било българско. Въобще въ Дардания планинската область къмъ истокъ и югъ, която обгръща долинитѣ и котловинитѣ на Българска Морава, съ малко изключения, е населена съ българи. Въ котловината на Ветерница границата на язика ce държи строго за правилото че долинитѣ принадлежатъ на българитѣ, a планинитѣ на албанцитѣ. Вѣроятно е че цѣлата планинска область е населена съ албанци. Поляница планина, напр., която обгръща и долината и образува цѣла околия е населена съ 12 български села. Нa водораздѣла, 3 1/2 часа отъ Враня селото Дрѣновецъ е показано като българско, гр. Враня е съ 1000 български и 600 албански кѫщи. Врански окрѫгъ е преимущественно български, защото отъ 360 села въ него, само 60 сѫ албански. Има едно влашко село — Преображенье, на Морава и едно турско - Билячъ." ( Hahn. Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 34, 37, 52, 65, 69, 85, 86.)

"Слѣдъ 1878 г. сичкитѣ албански села отъ тука сѫ изселени въ Турция и сѫ заменени сѫ нови заселеници преимущественно отъ български земи — Тиквешь, Пчиня, Кумановско, Скопско, Кратовско, Кюстендилско, Власина, Знеполе, а сѫщо отъ Ново Бърдо е Метохия.( Цвиичъ, Антропографски проблеми. CLXXXVI.)

На истокъ отъ Вранска Баня и селата Корбелица и Варденикъ и планинскитѣ върхове къмъ Власина, сичкия този прѣдѣлъ образува особенна область. Тукъ жителитѣ въ всѣко отношение тѣжнѣятъ къмъ Власина и „отъ старо врѣме” споредъ прѣданието, сѫ били присъединени къмъ Крива Паланка и Кюстендилъ." ( Hahn. Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 34, 37, 52, 65, 69, 85, 86.)

За населението отъ Нишко и Пиротско нѣма да говоримь по пространно; то е толкова добрѣ извѣстно за българско, щото нѣма нужда да ce доказва. Това ce доказва отъ цитиранитѣ съчинения на Нилъ Поповъ, на Ханъ, a сѫщо отъ статиитѣ на Романски и Христовъ въ Министер. ( С. Христовъ. Пиротски окрѫгъ Министер. Сборникъ кн. XI и Д-ръ Ст. Романски, Австрийски домумекти по Нишкото възстание отъ 1841 год. Министер. Сбор. Кн. XXVI. — Единъ сърбинъ пише че той ce срамува гдѣто Сърбия за четвъртъ вѣкъ въ новитѣ земи (Нишъ, Пиротъ и Враня) не е научила хората да приказватъ сърбски Іутро год. І, брой 148, 2 Августъ 1904 год.)"

[Hatshepsut]

Поморавието влиза в Българската държава още с основаването й в 681 и никога не е преставало да бъде част от българското национално землище, българска администрация в тази област на Западна България заедно с Македония има и през Първата и Втората световни войни.


POMORAVIE - WEST BULGARIA

[Цар Борис три]

ПЪРВО - Какво означава СЪРБИЗАЦИЯ
Сърбизацията или посръбчване (на сръбски: србизација или srbizacija) е термин, използван за обозначаване на процеса на културна и национална асимилация на несръбското население в сръбско.
През различни периоди от историята на Сърбия, на сърбизация са подлагани предимно онези етнически групи в страната, които изповядват православието, като българите, власите, циганите, румънците и други. Макар хърватите и бошняците да са езиково много по-близки до сърбите, тези малцинства по-трудно са подлагани на сърбизация поради католическата си и мюсюлманска религия.

По време на Кралството на сърби, хървати и словенци правителството му прави опити за сърбизация спрямо българите във Вардарска Македония, като ги обявява за прави срби, а вардарския дял на Македония за Южна Сърбия.Българските диалекти в Поморавието и Повардарието са обявени за диалекти на сърбо-хърватския език.[1]

Заедно с това е забранено говоренето на местния диалект в училищата и в останалите обществени дейности, като използването му е подлагано на наказания.

Същевременно в Западните покрайнини са намалявани часовете по български език [2], забранявани са българските окончания на фамилиите на жените, затваряни са родилните отделения, и по този начин българите са принуждавани да се записват като сърби при раждане в други места във вътрешността на Сърбия. Процесът на сърбизация на българите в Западните покрайнини продължава почти до началото на 21 век, когато пада режима на Слободан Милошевич, който провежда националистическа политика. По модела на македонизацията на българското население във Повардарието, в опитите си да наложат друга национална принадлежност на българите в Западните покрайнини, се правят опити от властите да ги обявят за шопско или торлашко малцинство. За целта на сцената на Царибродското читалище са представяни театрални представления от български класици на „шопски език“.
Впоследствие - Прави сърби ( КАКВО ОЗНАЧАВА )
Прави сърби (на сръбски: Прави срби или Pravi srbi, „същински сърби“) е сръбско наименование на етническите сърби, използвано на български като иронично название на сърбизираните българи в Сърбия и Югославия.

През 19 век всички народности в страната са обявени за прави сърби /т.е за "истински сърби"/.[1] След Междусъюзническата война българското население не само в Поморавието, а и във Вардарска Македония, е обявено за прави сърби /т.е. за "старосръбско"/ с аргумента, че "по време на Османската империя то е забравило своя сръбски произход, език и традиции".
КЪСАНЕТО НА БЪЛГАРСКОТО ЗЕМЛИЩЕ ( Поморавие) ( Западни покрайнини )
История
Поморавието е една от петте основни историко-географски области, в която редом с Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, се е формирала българската народност през средновековието. Почти през целия период на съществуване на Първата и Втората българска държава, Поморавието или по-значителна част от областта е в границите на българската държава. Поморавието е основата на т.нар. западни български земи, които не включват Тимошко, но които имат огромно значение и стойност в българската история. След поставянето на българските земи под византийска власт, точно оттук и тук се провеждат освободителните кампании, най-голямата заслуга за които има т.нар. зетски клон на Комитопулите. Западно от Поморавието се намират две области със самостойно развитие и значение към българската история - Рашка и Зета. Още Константин Порфирогенет отбелязва, че Рас е български град, а малкото кралство Зета дало името си на областта по едноименната река, до окончателното ѝ поставяне под османска власт, е тясно свъзано не със сръбската, а с българската история. В този смисъл следва да се прави разграничение между сръбската Дукля като част от т.нар. средновековни сръбски земи и зетското владение изпърво упоменато като такова от Кекавмен. [4] Също в този контекст е важно отграничението между Кралство Рашка и Средновековно кралство Сърбия, които след т.нар. дежевско споразумение са две отделни държави, като в първата винаги държавотворен народ е българския. В периода 1804-1868 г
Всички автентични етнически и народностни данни от периода до прословутото "Начертание" говорят ясно, издавайки българския характер на населението на Източна Сърбия. След започналия процес на сърбизация, издигнат в ранг на държавна политика, а постфактум и в култ, съществуващото като васално на Високата порта - Княжество Сърбия постепенно асимилира българското си население, започвайки и да отрича неговия истински народностен характер. Този процес е най-вече улеснен от провежданата и завършена по първоначалния си замисъл и план т.нар. вукова реформа. По този повод за знаменателната за българо-сръбските отношения 1868 г., Христо Ботев пише във вестник "Знаме":
Поморавието по време на Първата световна война
По време на Първата световна война Поморавието, с изключение на левия бряг на река Велика Морава, заедно с югоизточно Косово, е в рамките на Царство България, като Тайната българо-германска спогодба предполага неговото бъдещо трайно включване в границите на Третата българска държава. На територията на областта с център Ниш е формирана Моравската военно-инспекционна област начело с Александър Протогеров и Петър Дървингов. Всичко това позволява на българската наука свободно, самостоятелно и независимо да извърши проучвания на Поморавието с цел защита на националния интерес в и при бъдещите следвоенни мирни преговори. Провежда се и Научна експедиция в Македония и Поморавието, като същевременно излизат многобройни етнографски и други проучвания, които продължават и след края на Първата световна война, завършила катастрофално за България, от която освен Поморавието са откъснати и т.нар. Западните покрайнини.
Поморавието по време на Втората световна война
В 1941 г. български войски и администрация заемат отново и първоначално най-източните части на областта - Пиротско и Вранско, които са директно включени в състава на Царство България. По време на това второ българско управение, тук не стават никакви по-значими смутове, различни от обстановката в старите предели на Царството. Образувани са новите български общини Пирот, Цариброд, Бабушница, Босилеград, Сурдулица, Враня и Бояново, а към общините Кула, Видин и Белоградчик са придадени землищата на няколко владени дотогава от Сърбия български села.

По силата на сключеното на Коледата през същата година тайно българо-германско споразумение, Българската армия на практика заема цялата територия на остатъчна Сърбия, формирайки Първи окупационен корпус с щаб в Нишка баня. Следва да се отбележи обстоятелството, че с изключение на територията на т.нар. Ужичка република, на остатъчната сръбска територия по време на войната, съпротивата е с интензитета на тази в Царство България.

На 5 септември 1944 г. във връзка с обявената от СССР на Царство България война, положението в Поморавието става изключително сложно, особено предвид изпълнението на т. 2 от програмата на Отечествения фронт. Новата отечественофронтовска власт в България, начело с Кимон Георгиев обявява война на Третия Райх и през октомври 1944 г. отпочва бойни действия "за освобождението на Югославия", предавайки цялата област отново на възстановена Югославия след края на Втората световна война, което е и юридически скрепено с т.нар. Парижки мирен договор (1947). Отново и повторно цялото Поморавие със Западните покрайнини (с изключение на една съвсем незначителна част от Понишавието) влизат в състава на Социалистическа република Сърбия.
Сръбска пропаганда в БЮРМ Вардерско ,,Македония"
Сръбска пропаганда в БЮРМ Вардерско ,,Македония" се наричат усилията на сръбската държава и общество за промяна на националното съзнание на българите от БЮРМ Вардерско ,,Македония". Сръбската пропаганда започва в края на 60-те години на 19 век и завършва с налагането на македонизма като официална идеология във Вардарска Македония от югославските комунистически власти в средата на 40-те години на 20 век.[1]
Още по време на Сръбско-Турската война от 1876 година, в която участват и български доброволци, българо-сръбските противоречия се проявяват в началото. Сръбското командване забранява на българите да носят български знамена, а после Йован Ристич иска да нарече българските доброволци от Поморавието и Македония „стари сърби”. По тази причина Любен Каравелов влиза в конфликт със сръбските власти и отказва по-нататъшни съвместни действия. Самото название „старосръбски” което сръбското командване използва по време на войната е причина за раздори между българските воеводи от тези краища. Воеводата Симо Соколов се обявил за „стар сърбин” и това води до скарването му с Ильо Марков и Христо Македонски, които със своите хора се отделят от него. Сърбия посреща със задоволство Руско-турската война (1877-1878), като възможност за реванш на „пропуснатите ползи” от 1876 г. Нейните войски завземат редица градове под юрисдикцията на Българската Екзархия, като Ниш, Пирот, Враня, Лесковац, Трън, Прокупле, Куршумлия. В завладените български селища, сръбските военни власти започват веднага процес на сърбизация. Преследват се българските учители и екзархийски свещеници. Милош Милоевич и Панта Сречкович, трайно се настаняват в Пирот, през пролетта на 1878 г., а техни агенти започват да навестяват с открити просръбски експанзионистични цели София и софийските села. След подписване на Санстефанския мирен договор от 1878 година една от най-недоволните страни е Сърбия, макар че получава Нишко. В същото време, на Берлинския конгрес, за да увеличи териториалните си придобивки от заселени с българи земи, Сърбия вече се е преориентирала към подобряване отношенията с Австро-Унгария и отдалечаване от Русия, от която за момента вече нямат полза. В крайна сметка под натиска на Австро-Унгария, Сърбия получава независимост, плюс териториално разширение с Пирот и Враня и така окончателно получава Поморавието. По този повод в Белград, сръбските вестници пишат че в Берлин, Сърбия намерила „едно политическо Елдорадо на Моравското дъно”. След това интересите на Сърбия на западната ѝ граница се пренасочват по посока към Косово и Македония.
Културна и религиозна пропаганда
В 1891 година се основават сръбски общини в Прилеп и Кичево, а в 1892 година - в Охрид, Галичник, Крушево и Дебър. Общините не са призната нито от османските власти, нито от патриаршеските църковни власти. Председателите на общините, а в поречката, прилепската и кичевската община и членовете на управата са на сръбска издръжка.

С времето обаче сръбските управленчески среди установяват, че налагането на прекия сърбизъм е с ограничен мащаб и е обречено на неуспех. Затова сръбското правителство започва да действа в друга насока, като създава теорията за т.нар. „македонизъм“. Пропагандата внушава, че населението на Македония не е българско, не е сръбско, а е самобитно и има своя история и култура. Творците на македонизма изготвят учебници на диалектен език, в който прибавят сръбски думи.
Присъединяване на БЮРМ Вардарско ,,Македония"
Гърция и Сърбия сключват таен съюз насочен против България, техните войски нарушават предвоенните споразумения окупирайки населени с българи земи в Македония, впоследствие отказват да се изтеглят в предварително договорените за тях окупационни зони. Провокиран от това осланяйки се на силата на българската армия цар Фердинанд, без никаква дипломатическа подготовка, заповядва сръбските и гръцките сили да бъдат изгонени от Македония и да им бъде наложено спазването на съюзните договори. Така е даден повод за Междусъюзническата война. След нея Сърбия и Гърция практически си поделят българските земи в Македония и установяват обща граница помежду си. След избухването на Първата световна война в 1914 година Сърбия създава така наречения Четнически комитет със седалище в Скопие, на който се възлага задачата успоредно с армията и жандармерията да „пази реда и спокойствието в Македония“. В комитета влизат сръбските войводи Цено Марков, Василие Търбич, Йован Бабунски, Йосиф Дякович, Стефан Келеша, Вангел Йованович, Михаил Борянец и Михаил Коневич, на които сръбското военно командване дава на разположение по 100— 150 четници.[16] В Първата световна война сръбската армия е напълно победена от Централните сили (сред които и България), но след края ѝ те се нареждат сред печелившите като съюзници на страните от Съглашението и България губи отново Вардарска Македония. Сръбската кралска династия е обявена за глава на създаденото през 1918 г. Кралство на сърби, хървати и словенци преименувано в 1929 г. в кралство Югославия. Населението на Вардарска Македония е официално обявено за „южни сърби“, а самата територия за „Южна Сърбия“
ЗА ДА ВИДИТЕ СНИМКИТЕ НА ЦЯЛ ЕКРАН НАТИСНЕТЕ ДЯСНОТО КОПЧЕ НА МИШКАТА OPEN IMAGE IN NEW TAB ВЪРХУ СНИМКАТА




България - административно деление през Втората световна война

[mpb_eu]

БЪЛГАРСКОТО ПОМОРАВИЕ ДНЕС Българите далеч отвъд днешната граница - тези в Поморавски окръг на река Велика Морава в село Дубле (Дубље), община Свиланац (општина Свилајнац), и по-близо до нея  в Неготинско - с. Голем Извор (Велики Извор) община Зайчар (Зајечар) -




Българите в село Дубле, община Свиланац, Сърбия