Мракобесието на "културния" марксизъм

[Hatshepsut]

Мракобесието на "културния" марксизъм

На първо време какво изобщо представлява културният марксизъм? Напоследък го чуваме подхвърлян по медии, като вече е станал и отличителен белег на алтернативното дясно, в своята критика на сегашното световно политическо статукво. Но така и не се среща подробно обяснение на този термин и често се стига до противоречиви мнения.

Това е защото самото понятие е изключително общо. Не съществува едно униформено движение, наречено културен марксизъм, а по-скоро наименованието се използва като събирателен термин, който обхваща няколко течения във философията и политическите науки, появили се през втората половина на 20-ти век.

Корените на културния марксизъм могат да се проследят до Франкфурт, Германия, по-точно при т.нар. Франкфуртска школа, която е представлявала неформално сдружение на европейски интелектуалци.

Недоволни и критично настроени както към капитализма, така и към социализма (в съветския му вариант), тяхната цел е била да изследват недостатъците в теорията на класическия марксизъм, както и да я модифицират, така че да коригират предполагаемите дефекти, довели до хуманитарната катастрофа в Съветския съюз.

През 70-те години на 20-ти век в западния академически, интелектуален и художествен живот се случва нещо изключително интересно. С издаването на Запад на книгата “Архипелаг Гулаг” на Александър Солженицин през 1973 г., в която обширно и обстойно се изобличава престъпният и човеконенавистен характер на руския експеримент. Повечето западни защитници и апологети на комунизма в крайна сметка се отказват от идеологията, а обещанията ѝ за утопично бъдещо общество, изградено от  homo sovieticus се спихват и изгубват каквато и да е легитимност. Точно по това време и идеите на франкфуртската школа се сдобиват с изключителна популярност и биват прегърнати от целия стар социалистически елит в западна европа, както и от масовите студентски организации по онова време.

И оттогава на практика  доминират академическия живот на запад.

От горе ляво надясно: Ерих Фром, Теодор Адорно, Макс Хоркхаймер, Лео Лоувентал,
Фридрих Полък, Франц Леополд Нюман, Хърбърт Маркузе, Уолтър Бенджамин

Какви са идеите на Франкфуртската школа?

Един от най-видните й представители Херберт Маркузе издава есе през 1965 г., озаглавено “Репресивната Толерантност”, в което пише:

“На малките и безсилни малцинства, които се борят с фалшивото съзнание, и с тези, които се облагодетелстват от него, трябва да се помогне: тяхното съществуване е по-важно от запазването на правата и свободите на тези, които злоупотребяват с тях, за да получат чрез конституцията власт в интерес на потисниците на тези малцинства.”

Феминизмът (т.нар. трета вълна феминизъм), който разглежда жената като потиснато малцинство, постколониализма, който разглежда колонизираните народи като потиснати малцинства, както и движението Black Power (Черна силa и в по нови време Black Lives Matter), което разглежда чернокожите като потиснати малцинства – всички те са произлезли от Франкфуртската школа.

В нейния фундамент лежи убеждението, че всеки един аспект на нашата идентичност без значение дали ще е раса, сексуална ориентация, пол, т.нар. ‘джендър’, семейство, култура или религия трябва дa бъде подложен на съмнение и критика, както и всяка поведенческа норма в нашето общество трябва да бъде оспорена, като в най-добрия случай се стигне до цялостното им изменяване, което да доведе до възмездие за предполагаемите потиснати малцинства.

Културният марксизъм се различава от класическия марксизъм по това, че той вече не разглежда историята и настоящето през призмата на класовия конфликт – между буржоазията и пролетариата, между тези със собственост и тези без. Вместо това на тяхно място идват потисниците и потиснатите (тези с привилегия и тези без). Малцинствени групи влизат в ролята на пролетариата и крайната цел се преобразява в тяхното повсеместно освобождаване от репресивния характер на обществата, изградени от потисниците им.

По-нататък социалната, политическа и икономическа структура, която се е създала и която е била изтъкана от цялото ни културно, историческо и интелектуално западно наследство, подлежи на “деконструкция” през призмата на франкфуртския похват.

За пример – патриархалното общество, създадено, построено и доминирано от мъже изначално и вътре в себе си е гнило, тъй като цели единствено да утвърждава и разпространява мъжката доминация над жените. Няма никаква стойност в него и каквото и да е създало, то е било просто инструмент за налагане, утвърждаване и продължаване на насилствения си характер.

За сметка на това мнозинствата биват определени, както отбелязах, като привелигировани потисници. И, както споменах, крайната цел на културния марксизъм е да измени социалната структура, така че да коригира това неравенство и да облагодетелства предполагаемите потиснати малцинства.

Хетеросексуални са потисници и са конструирали общество, което от само себе си ги привелигирова. Решението в този случай логично следва да бъде промотирането на различни сексуалности.

Белите са потисници и идеята за превъзходство на белите (white supremacy е заложена в западните инститицуии и социалния живот още от появата им и е техен основен белег затова и решението е мултикултурализъм, който включва мерки като позитивна дискриминация (напр. квоти за небели хора в държавни служби).

Друга интересна и плашеща характеристика на културния марксизъм е неговото активно идеологизиране на лингвистичното ни наследство. Думи се променят, така че да пасват ценностната система на франкфуртистите. Пример за това е новото название на нелегалните имигранти в САЩ, които вече се наричат недокументирани имигранти. Пример от България е опитът за назоваване на циганите „роми“. Тези тоталитарни набези върху речника ни могат да се разглеждат като удобни начини за контролиране на дискурса. [ обяснителна бележка – поради това идеологизиране се възражда т.нар. езикова относителност или лингвистичен релативизъм, познат като теорията на Сапир и Уорф, която в общи линии твърди, че езикът променя мисленето, а не, че езикът е просто материалната проява на мисълта.]

Дори и думата да се запази, тя може също така да промени значението си. Най-видно тук изпъкват термините сексизъм и расизъм, които вече не се определят като предубеденост на база раса/пол, а вместо това се разглеждат като симбиоза между привилегия и власт. Така се стига до абсурдни твърдения и теории, които за съжaлeние доминират университетските кампуси на запад, като например – „Аз като жена от малцинствена група не мога да бъда сексистка или расистка спрямо бели мъжe“.

Друг виден представител на Франкфуртската школа Теодор Адорно пише книга „Авторитарната личност“, в която той определя бащинството, гордостта от семейството, християнството,  склонността към традиционни полови роли и сексуалност, както и патриотизма (любов към родината) като патологични феномени. Тази тенденция да се патологизират мненията на инакомислeщите и несъгласните с политическите цели и възгледите на идеологията, е характерно за културния марксизъм.

По този начин критиките към тях могат да се дискредитират като „ирационални страхове“ или фобии.

Например ако бяло християнско семейство не иска да живее като малцинство в общност, доминирана от различна култура или религия, и вместо това проявява предпочитание към хора, споделящи същото културно и историческо наследство, това се определя като „фобия“ и тесногръдие.

Така се раждат безбройните термини, които се използват като идеологизиран лингвистичен арсенал от проповедниците на новата „културна революция“ – ислямофоб, хомофоб, ксенофоб и тн.

Това прераства в явлението ‘политическа коректност’, която вече успешно навигира медийния и обществен дискурс, като налага автоцензура от страх да не бъдеш заклеймен като расист, сексист и т.н.

Ако се върна обратно към пасажа от Маркузе е видно, че културните марксисти разглеждат конституционните свободи и права като свобода на словото не като средство, чрез което могат да се овластят дадени маргинални групи, а обратното – инструмент, създаден от западната политическа мисъл, с единствената цел да налага, утвърждава и продължава господството на западната цивилизация и още по-конкретно нейните строители – бели хетеросексуални християни мъже.

Затова и отново се стига до нелепости като горене на плакат, на който пише „Свобода на словото“ (Free speech) в името на социалната правда, което се случи през пролетта на 2017 г. в елитния американски университет Бъркли.

Проникването и разпространяването на тази идеология във висшите учебни заведения е може би най-фрапантната част от всичко, което описвам. Роджър Скрутън брилятно описва в своето есе в какво са се превърнали по негово мнение хуманитарните науки в днешните университети.

„Разбира се, културата на Запада остава главният предмет на изучаване в хуманитарните науки. Обаче целта вече не е да насади тази въпросна култура, а да я опровергае – да изследва всички начини, по които тя греши по отношение на егалитарния светоглед. Хуманитарните дисциплини вече са проектирани да докажат тази теза – да изобличат всички начини, по които чрез историята си, схващанията и вярванията си, както и своите произведения на изкуството, своята музика и език, културата на Запада няма по дълбоко значение и смисъл от властта, която тя цели да утвърди и продължи.“

До някаква степен обобщих какво представлява явлението културен марксизъм, въпреки че тази задача е изключително трудна поради хетерогенноста на и разнообразието вътре в мисловната школа, както и поради наглед фрагментарното ѝ състояние.

Аз самият съм твърдо против културния марксизъм поради ред причини, най-важната от които е, че смятам самото движение и практиките, които го подплатяват, за носещи много повече вреда от полза по отношение на малцинствените групи, които твърди, че представлява и защитава.

https://misal.bg/smash-cultural-marxism/

[Panzerfaust]

Добре аргументирано мнение! Браво на автора, аз също съм на същата позиция.

[Петкан]

 Марксисткото учение утвърждава принципите на пролетарския интернационализъм с използването на всякакви средства-революция, бунт и други противозаконни, и противоконституционни средства.
Целта на марксисткото учение е да бъде извършен обществен преход от идеите на идеализма към материализма и от т.нар.  "революционен демократизъм" към комунизъм.
Марксизмът във всякакви интерпретации единствено може да създава диктатори, а характерна особеност на диктаторската природа е нейното пряко и непоколебимо отношение, незачитащо човешката индивидуалност.
Заради това понятието "културен марксизъм" с всичките му увъртания и претенции е несъвместимо с нормалните представи за демокрация и конституционализъм.

[Hatshepsut]

“Третият пол”, или когато човекът се мисли за Бог

"Това е триумфът на крайния индивидуализъм. Вече няма външна реалност пред желанията на индивида, който се мисли за Бог. Индивидът трябва да се самопороди, да избере своя пол, да избере своята култура. Само и единствено изхождайки от тези свои фантазии, той ще се определи. Идеалът зад всичко това? Неутрален човек, нито мъж, нито жена, без родина и семейство, вид мутант, в крайна сметка, който няма да дължи нищо на миналото и ще се превърне в морско свинче за луди учени, готови на всичко, за да наложат своята визия".



Предложението трябваше да накара мнозина да подскочат: събрани на конгрес, членовете на Либералната партия на Канада ще обсъждат възможното признаване на “трети пол”. Отгатвам реакцията: още една глупост на Джъстин Трюдо. Трябва обаче да приемем това предложение сериозно.

То е част от програмата на новата радикална левица, която се представя за умерена. Тя претендира, че “се бори срещу дискриминациите”. Проблемът е, че предлага екстремистка концепция за тази борба, която я изопачава. Какво ли не оправдават в нейно име.

Така тя възнамерява да премахне разделянето на човечеството на мъже и жени. Това разграничение се представя като архаична останка, която спъва процъфтяването на сексуалното различие. Мъжете и жените били потиснически категории, които пречат на индивидите да живеят напълно свободно.
 

Теорията за пола

Тук разпознаваме теорията за пола, която предизвиква големи дебати във Франция. Според нея мъжкото и женското са чисто социални конструкции и това, което ги отличава, произтича от сексистките стереотипи. В името на човешката свобода, трябвало да се деконструират тези категории. Или най-малкото да се релативизират.

Откъдето и признаването на “трети пол”. След мъжа и жената, “неопределеният”. Той щял да бъде по-висш, защото ще измисли собствения си пол. Очевидно някои хора имат нарушения на сексуалната идентичност. Но тяхното трудно положение се използва от радикали, които искат да обявят за недействително едно цивилизационно правило в името на изключението.

По същата логика, която днес кара някои да искат да премахнат графата “баща” и “майка” в административните формуляри и да ги заменят с “родител 1” и “родител 2”. Или пък виждат сексистки скандал, когато стаята на момчето е боядисана в синьо, а тази на момиченцето - в розово.


Краен индивидуализъм

Това е триумфът на крайния индивидуализъм. Вече няма външна реалност пред желанията на индивида, който се мисли за Бог. Индивидът трябва да се самопороди, да избере своя пол, да избере своята култура. Само и единствено изхождайки от тези свои фантазии, той ще се определи.

Идеалът зад всичко това? Неутрален човек, нито мъж, нито жена, без родина и семейство, вид мутант, в крайна сметка, който няма да дължи нищо на миналото и ще се превърне в морско свинче за луди учени, готови на всичко, за да наложат своята визия. И не мислете, че тази визия е обречена на безпомощност: тя влияе на правото и оттеква в училищата.

Въпреки това, сексуалното разделение на човечеството е основен принцип, който структурира всички цивилизации. Мъж и жена не са изкуствени категории. Без тях човечеството губи жизненоважните си ориентири в объркване, което първо обезсилва, после разрушава индивидите.

Очевидно всяко общество изгражда по различен начин представата си за мъжко и женско. Те не са застинали и се променят с времето. За щастие. Но никога на нито едно общество не му е хрумвала идеята да премахне това жизненоважно разграничение. С изключение на нашето. Зад този фалшив прогрес се крие истинска глупост.
 

Статията на Матю Бок-Коте по актуалната вече и за България тема за признаването на “трети пол” е публикувана преди четири години (Justin Trudeau et le « troisième sexe », journaldemontreal.com, 22 февруари 2014 г. ). Авторът е доктор по социология и доцент във Висшето училище по търговия (HEC) в Монреал, колумнист в “Журнал дьо Монреал” и Радио Канада. Трудовете му засягат главно мултикултурализма, промените в съвременната демокрация и квебекския национален въпрос.

Превод от френски: Галя Дачкова

http://new.glasove.com/categories/na-fokus/news/tretiyat-pol-ili-kogato-chovekyt-se-misli-za-bog

[Hatshepsut]

Кратко, точно и ясно


https://www.facebook.com/bgnacionalisti.org/photos/a.1428726294005530.1073741828.1428497157361777/2189210154623803/?type=3&theater