Кратък исторически преглед на Българската православна църква

[Angel Lights]

На Балканския полуостров християнството проникнало още от апостолско време. Заслуга за това имал главно св. апостол Павел.

След образуването на Българската държава (681 г.) християнството продължило да се утвърждава сред местното население. За това допринасяли връзките на България с Византия, също употребата на гръцкия език у нас, размяната на пленници и др.

Мотивиран от вътрешни причини и от външни (главно признаването на България от другите европейски християнски държави) и от лична убеденост в правотата на християнството, българският княз Борис (852-889) в 864 г. приел християнската вяра от Византия. Веднага се пристъпило към покръстване на целия народ.

С този исторически акт се поставило ново начало в историята на българския народ. Княз Борис положил върховни усилия за утвърждаване на християнството в пределите на България. Нещо повече - той се домогвал не само до автономия на Българската църква, но дори до автокефалия, макар да знаел, че няма да получи такава.

Като изключителен дипломат, с цел постигане независимост на Българската църква, той водил преговори с двата утвърдени тогава културни и църковни центрове - Рим и Константинопол. Крайният резултат бил - на 4 март 870 г. приключващият тогава църковен събор в Константинопол с участието и на римски представители тържествено признал Българската църква за автономна, в състава на източните църкви на осмо по ред място. От начало Българската църква била автономна архиепископия под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила първия си архиепископ на име Йосиф, получила също свещеници, дякони и ръкописни богослужебни книги. Мечтата на княз Борис за автокефалия постигнал неговият син Симеон (893-927). През 927 г. Българската църква получила автокефалия и патриаршеско достойнство.

През втората половина на Х в. по военно-политически причини резиденцията на българския патриарх се местила последователно от столицата Преслав в Дръстър, Триадица (днес София), Воден, Мъглен, Преспа и накрая в Охрид.

През време на византийското владичество (1018-1186) Българската църква запазила автокефалията си, но не като патриаршия, а като архиепископия. Като такава просъществувала до 1767 г., когато била унищожена от Константинополската патриаршия.

Успешното въстание на братята Петър и Асен през 1185-1186 г. довело до началото на Второто българско царство със столица Търново.

Търсейки приемственост между църковните центрове в Преслав и Охрид, клирици и миряни, ръководени и от политически съображения се домогвали до възстановяване на Българската патриаршия. Отначало била учредена самостоятелна архиепископия с център Търново. По-късно, на православния църковен събор в град Лампсак, Мала Азия, в 1235 г. било възстановено патриаршеското достойнство на Българската църква.

През Второто българско царство църквата изпълнила достойно своето назначение: продължила църковно-просветното дело на Охридската и Преславската книжовни школи, изявено в Търновската книжовна школа. Нейни главни представители били преподобни Теодосий Търновски (1362 г.) и неговият ученик Евтимий  (1404 г.), патриарх Търновски; значителни успехи били постигнати и в областта на архитектурата и живописта.

След падането на Търново под османска власт (1393 г.) и заточението на патриарх Евтимий Българската църква загубила автокефалията си и преминала в диоцеза на Константинополската патриаршия. Другият български църковно-просветен център - Охрид, както вече беше отбелязано, просъществувал до 1767 г., оставайки през цялото време твърда опора на вярата, благочестието и народностното съзнание. През време на почти петвековното османско владичество (1393-1878) Българската църква не е съществувала като официална институция. Въпреки това чрез оцелелите от разрушение храмове и главно чрез многобройните манастири, осеяли цялата българска земя, православната вяра продължавала да оказва своето благотворно влияние както върху християнското, така и върху народностното съзнание на лишения от свобода български народ. Манастирите били неугасващите духовни светилници, които укрепвали верското и родолюбиво чувство. Тук се открояват особено ярко Зографският и Хилендарският манастири на Атон, Рилският, Троянският, Дряновският, Черепишкият, Гложенският, Драгалевският и много други. Все през време на османското владичество православният български народ дал много мъченици за вяра и род. Между тях особено ярко се открояват св. Георги Кратовски  (†1515 г.), св. Софроний Софийски (†1515), св. Николай Софийски (†1555 г.), св. Терапонт Софийски (†1555), епископ Висарион Смоленски (†1670 г.), св. Дамаскин Габровски (†1771 г.), св. Злата Мъгленска (†1795 г.), св. Онуфрий Габровски (†1818 г.) и много други, имената на които са известни само на Всевишния.

При много от българските манастири били открити килийни училища, каквито имало също в редица будни български селища като Трявна, Враца, Габрово, София, Пловдив, Самоков, Калофер и др. Крайният резултат от продължилата десетилетия църковно-народна борба с нейната национално-политическа насоченост бил учредяването на Българската екзархия в 1870 г. и освобождаването на българския народ от османското иго през 1877-1878 г.

Българската екзархия се оказала оня църковно-политически фокус, който сублимирал квинтесенцията на религиозното и народностното у изстрадалия български етнос и му вдъхнал сила и смелост в домогванията за национална свобода. В това отношение ролята на Екзархията е всепризната и по достойнство оценена.

[Йоан Златоуст]

ТЪРНОВСКИ ПАТРИАРСИ

След възстановяването на българската държава през 1186 г. предстоятел на възобновената Българска църква става ВАСИЛИЙ. Той коронясва по-малкия брат Асен I за цар и освещава църквата “Св. Димитър” ­ специално построена, за да приеме мощите на св. Йоан Рилски. Патриарх Евтимий описва в житието на св. Йоан пренасянето на мощите на Рилския чудотворец от Средец в Търново, като нарича Василий патриарх. Цариградската патриаршия отказва да признае възобновената Българска църква, която откъсвала епархии от нейния диоцез.

След като Петър и Асен падат убити от предателска ръка (1196 и 1197 г.), техният помалък брат Калоян, за да утвърди международния престиж на България, се обръща към папа Инокентий III да признае царското му достойнство, а Търновският архиепископ да бъде въздигнат в сан “патриарх”. На 7 ноември папският легат кардинал Лъв помазва в Търново Василий със св. миро и го обявява за примас, но по стара преславска традиция Василий се нарича “патриарх на цяла България”.

След влошаването на отношенията с Латинската империя Иван-Асен II се обръща през 1231 г. към Никейския (Цариградски) патриарх Герман II с предложение за възобновяване на междуцърковните отношения на Българската с Източните църкви. Примас Василий се оттегля на Света Гора, като се отказва от архиерейството си. На овдовялата Търновска катедра е въздигнат св. Йоаким I.

Според житието му той е българин по произход и прочут подвижник. Първоначално на Атон, а после се поселва с трима свои ученици при Червен (Красен) на Дунава, където изсичат в скалите килии с църква “Свето Преображение” и се отдава на аскетически живот. Иван Асен II посещава прославилия се духовник, за да получи благословение. С дареното от царя злато Йоаким наема работници и изсича в скалите голям манастир, който нарича на името на “Св. арх. Михаил”, и събира множество монаси. По предложение на царя съборът на българските епископи избира Йоаким за Търновски архиепископ. След сключването на съюзния договор срещу латините между Иван Асен II и Йоан Ватаци през 1235 г. в Галиполи и бракосъчетанието, което патриарх Герман II извършва между сина на никейския император и дъщерята на българския владетел, в Лампсак (на противоположния азиатски бряг на Дарданелите) е свикан църковен събор, който провъзгласява Йоаким за Търновски патриарх.

Според житието му патриарх Йоаким  светителства 19 години и издъхва на 18 януари 1246 г.

Бориловият синодик посочва като приемници на Йоаким I патриарсите

ВАСИЛИЙ II и ЙОАКИМ II
В преписано в Търново старобългарско Евангелие и в Бориловия синодик се споменава за патриарх

ИГНАТИЙ (1272-1273)
В една приписка от 1276/77 г. той е наречен “стълб на Православието”, заради заслугите му за обезсилването на Балканския полуостров на сключената от император Михаил VIII Палеолог уния с папския престол. Императорът и Цариградският патриарх Йоан Век официално пожертвали Православието, за да се избегне войната с Неаполитанското царство и Венеция и положили усилия да наложат на народа си да приемат унията. Тогава именно просиял патриарх Игнатий. В Търново той оглавил мощно движение срещу византийския император за запазване чистотата на Православието и независимостта на Българската църква.

МАКАРИЙ
Патриарх Макарий е назован свещеномъченик в Бориловия синодик. Той живее в епохата на татарските нашествия и междуособиците по времето на Ивайло, Иван Асен III (1279-1280) и Георги Тертер (1280-1292). Загива мъченически, неизвестно кога и как.

ЙОАКИМ III
Патриарх Йоаким III e посочен в Бориловия синодик. През 1283 г. цар Георги Тертер го изпраща в Цариград с поръчение до император Андроник Палеолог. В отговор на властолюбивите политически и църковни претенции патриархът заплашва, че е готов незабавно да се присъедини към Римския престол. От друга страна, папа Николай IV прави неуспешен опит да привлече към уния Георги Тертер и патриарх Йоаким III. Към 1300 г. цар Теодор Светослав заповядва патриарх Йоаким III да бъде хвърлен от Лобната скала в р. Етър (Янтра) като изменник на отечеството. Паисий Хилендарски решително отхвърля обвиненията срещу Българския патриарх, че е предал страната и народа си на татарите, и порицава Теодор Светослав. Според “История славянобългарска” търновският духовен глава е истински светец, с чист и непорочен живот, неправедно обвинен и мъченически загинал.

ВИСАРИОН
Патриарх Висарион не фигурира в Бориловия синодик, нито има известие кога точно през ХIII в. е свещенодействал. Открит е само печат с неговото име, но без дата.

ДОРОТЕЙ, РОМАН, ТЕОДОСИЙ I, ЙОАНИКИЙ I
Те са споменати в Бориловия синодик, като Теодосий се явява на Търновския престол и в 1337 г.

СИМЕОН
Той също е посочен в Бориловия синодик. През 1346 г. отива със своя Синод в Скопие, където е свикан църковен събор, и заедно с Охридския архиепископ Николай провъзгласява архиепископ Йоаникий II за сръбски патриарх, а подир това тримата архиереи коронясват Стефан Душан за цар (16 април с. г.), жена му за царица и неговия син Урош за крал.

ТЕОДОСИЙ II
Отначало е монах в Зографския манастир. Споменава се в житието на св. Теодосий Търновски и в Бориловия синодик. Взема дейно участие в свиканите по заповед на цар Иван Александър в столицата два църковни събора (1350- и 1359/1360) против еретиците и юдействащите, които хулят християнското религиозно-нравствено учение.
Известно е, че патриарх Теодосий II адресира едно кратко послание до монасите от Зографския манастир във връзка с изпращането на ръкописи, съставени в Търново, за Св. Гора.

ЙОАНИКИЙ II
Споменат е в Бориловия синодик. Той е бивш игумен на търновския манастир “Св. Четиридесет мъченици”.
Цариградският патриарх Калист I с послание от 1355 г. до някои монаси и свещеници в Търново твърди, че на българския епископ в този град е дадено правото да се нарича патриарх само по снизхождение, по молба на българския цар, че той не е автокефален и равен с другите православни патриарси, а е подведомствен на цариградския духовен глава. Ето защо трябва да му плаща данък и да споменава името му през време на богослужение. Между двете църкви настава схизма. Сам Калист I съобщава, че тогава Търновската патриаршия не взема св. миро от Цариград, а си служи с такова от мощите на св. Димитър Солунски или от другаде. Процесът на разединението непрекъснато се усилва успоредно с упадъка на Второто българско царство.

Св. ЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ
Той светителства през най-тежкото време за българския народ. Свидетелство за величието на неговия дух и за високата му доблест е самият факт, че приема да оглави патриаршията в това бурно време, когато турците настъпват през Балканския полуостров и земите на българската държава.
Бележитият първойерарх е роден в Търново ок. 1325-1330 г. Образованието си най-вероятно получава в търновските манастири, които по онова време са значими книжовни средища. Духовен син е на св. Теодосий Търновски, който основава в Килифаревския манастир “Св. Богородица” голямо исихастко средище.
Патриарх Евтимий развива богата книжовна дейност. Превежда Василиевата, Златоустовата, Преждеосвещената литургия и литургиите на ап. Яков и ап. Петър, написва житията на св. Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Петка Епиватска-Търновска, Филотея Поливотска-Търновска и др. Несъмнено съчиненията му са били далеч повече от откритите.
През 1394 г., след падането на столицата Търново, патриарх Евтимий е изпратен на заточение. Раздялата с паството е описана в житието му, чийто автор е Киевският митрополит Григорий Цамблак.
Предполага се, че мястото на заточението на този велик патриарх е Бачковският манастир, където той е предал Богу дух вероятно през 1404 г. http://www.bg-patriarshia.bg

[Petrana]

В тази страница ще намерите няколко ценни произведения от български богословски изследователи за различни периоди от развитието на Българската православна църква и съответно отношенията с другите църкви.

Статия от Академик СНАГЕРОВ в интернет: "Отношенията между БПЦ и другите църкви след схизмата".

http://www.pravoslavie.domainbg.com/03/index.html

Вероятно тези трудове са Ви познати, но е хубаво да ги има човек на едно място.

Поздрави - Петрана :-)

[Генерал Колев]

На 4 март преди 1140 години - през 870 г., е създадена българската православна църква.

На тази дата византийският император Василий I свиква извънредно заседание с участието на представители на папа Адриан II, източните патриаршии и българската делегация, на което е решено България да получи своя архиепископия под опеката на Константинопол.

Така са поставени основите на Българска църква. Тя е осмата по ред в общността на източно-християнските църкви през IX в.

Самото покръстване започва няколко години по-рано,

когато хан Борис I (852-889 г.) решава да въведе християнството като официална религия, за да постигне духовно-етническото единство на държавата.
Първоначално той иска покръстването да се извърши от Западната (Римска) църква и през 862 г. сключва съюз с Людовик Немски, който урежда и приемането на християнството.

Византия обаче организира коалиция от Великоморавия, Хърватско и Сърбия против България и на следващата година българските войски са разбити. В мирния договор има клауза българският владетел и целият народ да бъдат покръстени от Константинопол.

Хан Борис и семейството му се покръстват през 864 г. Борис приема името Михаил и става княз.

Масовото покръстване на народа

започва през пролетта на 865 г.

Княз Борис се опитва бързо да изгради самостойна църква, за да попречи на разпространяването на други религии в страната, както и да се ограничи разширяването на византийското политическо влияние.

За целта възстановява политическия съюз с немците и търси протекцията на Римската църква.

След три години безплодни преговори

обаче княз Борис отново обръща поглед към Византия, която този път е по-сговорчива и склонна на отстъпки.

По същото време в Константинопол заседава църковен събор (869-870).

Три дни след закриването му императорът свиква извънредното заседание, на което България получава своя архиепископия.

На първия църковно-народен събор в Преслав през 893 г. е въведен славянския език в богослужението.

След успешната битка при река Ахелой (20 август 917 г.) княз Симеон се провъзгласява за "цар на българи и ромеи".

Според тогавашните разбирания положението на Църквата трябва да отговаря на високото достойнство на българската държава.

В самата Византия е създадена теорията за тясна връзка между царство и патриаршия , според която царството трябва да има патриаршия. По силата на това правило към 919 г. на Църковно-народен събор официално е провъзгласена църковната автокефалия и българският архиепископ получава титлата патриарх.

Българската автокефална църква с ранг на патриаршия заема шесто място сред древните най-авторитетни патриаршии на Православния Изток.
http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2815711

[Логос]

В тази страница ще намерите няколко ценни произведения от български богословски изследователи за различни периоди от развитието на Българската православна църква и съответно отношенията с другите църкви.

Статия от Академик СНАГЕРОВ в интернет: "Отношенията между БПЦ и другите църкви след схизмата".

http://www.pravoslavie.domainbg.com/03/index.html

Вероятно тези трудове са Ви познати, но е хубаво да ги има човек на едно място.

Поздрави - Петрана :-)

Сестро,
Попрочетох нещо за Сръбската православна църква.
Но има нещо, което буди у мен недоумение.
Не са показани някои изключително важни моменти от историята на Сръбската православна църква.
А те са изключително важни!
Нека да припомним :

– ПЪРВИТЕ СРЪБСКИ КРАЛЕ, В ТОВА ЧИСЛО И СТЕФАН НЕМАНЯ,който основава династията на Неманичите, СА КАТОЛИЦИ!!!
Стефан Неманя е средновековен сръбски владетел, велик жупан на Рашка, основател на средновековната сръбска държава известна като Рашка.
Стефан Неманя успява да сложи край на традиционните сръбски жупански междуособици, повеждайки сърбите обединени по пътя на политическата независимост. Произхожда от Зета и като дете е покатоличен!
Сега Стефан Неманя е Сръбски Светец!

 „Божествената белязаност” на Стефан Неманя по наследствен ред преминава и върху неговия наследник Стефан Първовенчани.   През 1217 г. след умела дипломатическа игра Стефан II Неманич получава кралска титла от папа Хонорий III. Той остава в историята с прозвището Първовенчани, тъй като с цел да затвърди и укрепи нововъзникналата сръбска държавност въвежда насетне за Неманичите практиката рашките владетели традиционно да сключват монархични бракове с представителки на най-силните съседни владетелски династии.
Въпреки получаването на титла и признанието от папата, на 6 декември 1219 г. новата Сръбска църква е издигната в ранг архиепископия от константинополския патриарх Мануел I /тогава пребиваващ в Никея (Никейска империя)/, а архиепископ Сава Сръбски коронова Стефан за православен крал на сърбите.
Новата сръбска автокефална архиепископия отцепва неканонично от Охридската българска архиепископия епархиите Рашка, Призренска, Липлянска и Сремска. По този повод до новопровъзгласилия се сръбски архиепископ Сава е отправено протестно писмо с обвинения задето получил архиерейски сан от чужда духовна власт и в нарушение на каноните, навлизайки в Рашката епархия, в която имало назначен епископ от Охридската архиепископия. Обвинението е и за сваляне на призренския епископ, който също е назначен от охридския архиепископ, чрез заменянето му със сърбин.
Според църковните канони на Източното Православие, Сръбската църква трябва да е автокефална  на Българската църква.
Друг сръбски владетел - Стефан Драгутин  се признава за васал на унгарския крал и приема католицизма под негово влияние.

 Стефан Душан (Стефан Урош IV  )   е единствения  владетел от неманичите неканонизирането му за светец от Сръбската църква . Той е анатемосан от  Гръцката православна църква, заради включване на Света гора към територията на Душановото царство.

От по-ново време ...

На архиерейския събор в  Стремски Карловици  на  12 септември  1920 год.,   Димитрий  (1846 – 1930) е  избран за Патриарх на Сърбия.  Той е Професор в  Белградската семинария  от  1882 год.  На 8 ноември  1884 год.  е  хиритонисам  за епископ на Ниш. Ръководи катедра до 1889 год., СЛЕД ТОВА Е ИЗПРАТЕН ВЪВ ФРАНЦИЯ ЗА ДА ПРОДЪЛЖИ ОБРАЗОВАНИЕТО СИ.  Този факт рядко се споменава от СПЦ – Първият Сръбски Патриарх след  1766 год. е получил образованието си  в католическа  Франция!

И най-важното:

Връзките между Ватикана и Сърбия след   Първата  световна война най-добре  развират от КОНКОРДАТ  О Т 1935 год.  подписан от Римокатолическата църква и  Кралство Сърбия Конкордата със Сърбия изисква четири неща:
1.   Държавата да приеме "Codex iuris canonici" като задължителен. Конституцията на Кралството, трябва да подкрепя католическата църква;
2.   Да се гарантира на Римокатолическата църква свободно и публично да изпълнява своята мисия и чрез държавните органи;
3.   В случай на смесени бракове, гражданските органи да задължат семейството и децата да приемат католичеката вяра;
4.   Сръбското Кралство да признае първенството на Католицизма като основна религия.


Пояснение - Конкордат представлява  договор между папата и правителството на някоя държава. Чрез него се определя правното положение на католическата църква в съответната държава и има силата на дипломатически акт.

За католицизма в Сърбия в периода между Първата и края на Втората Световни войни, могат да се кажат още доста неудобни за Сръбската църква факти!

Така, че когато ми Говорите Сестро за Сръбската Православна църква, малко по-внимателно употребявай термина Братя!
Аз брятя сред Католиците нямам!

Бог да е с теб, Сестро и да ти показва Истината!

[Nordwave]

На 4 март отбелязваме една забележителна дата в българската история – основаването на Българската православна църква. 1141 години са минали от онази знаменателна 870 г., когато в Константинопол на поместен църковен събор се даде първият статут на автономия на нашата Църква.

Този важен за християнството събор бил свикан, за да се уредят възникнали проблеми между Изтока и Запада, но най-вече да се реши църковният статус и принадлежността на новопокръстения български народ. Тази дилема се превърнала в камък на раздора между Рим и Константинопол поради стратегическото местоположение на Българската държава. Проблемът се усложнявал поради сложността на юрисдикцията над българските земи. Но той бил разрешен веднъж завинаги на извънредно заседание на Константинополския събор, състояло се на 4 март 870 г., на което присъствали и представители от България.

Знаем от историята, че до 732 г. Източен Илирик, в който влизала и Западна България, бил подчинен на Рим, а латински духовници по покана на св. цар Борис извършвали евангелизация на българския народ. Това дало основание за претенции на Римския престол за юрисдикция над Българската църква.

Сериозни аргументи имал и Константинополският престол, под юрисдикцията на който след 732 г. попада цялата територия на Балканите. Този апостолски престол от първите векове на християнството обгрижвал духовно голяма част от българските земи преди основаването на българската държава. Под неговия омофор се кръщават князът и българският народ в 865 г.

След непримирими спорове за правото на юрисдикция над българските земи се стигнало до консенсус, че решаващ фактор за определянето й ще е какви духовници са заварили българите по тези земи, когато са основали своята държава. Българските пратеници отговорили, че са заварили гръцки (византийски) духовници. Това било решаващо за събора да отсъди, че следва Българската църква да принадлежи юридидически към Константинополския престол. Римските духовници следвало да напуснат България.

Съборът се вслушал и в аргументите на българските представители, които желаели България да има своя самоуправляваща се църква. Решено било да й се даде статут на автономна архиепископия под юрисдикцията на Константинополския престол. Това давало възможност на нашата църква почти самостоятелно да урежда духовния живот и административните въпроси в своя диоцез. На българския архиепископ било дадено право да свиква свой собствен синод, а сам той да се избира пряко от българския синод, в съгласие с владетеля, като Константинополският патриарх само утвърждавал станалия избор. Според правилата на св. Църква вменявало му се в дълг да споменава Константинополския патриарх по време на служби и да взима осветено миро от него.

Статута си на автономна архиепископия Българската църква запазила чак до 917 г., когато след победоносните войни на цар Симеон Константинополската патриаршия й признала статут на патриаршия.

Пръв глава на новосъздадената автономна Българска архиепископия става архиепископ Георги. За него имаме изключително ограничени сведения. Името му се споменава в надпис върху оловен печат от IX в., намерен в Мадара, който казва: „Богородице, помагай на своя раб Георги, архиепископ на България“. Подобен пръстен е намерен в Плиска. Единствено известно за архиеп. Георги е, че издигнал славянина Сергий за епископ в Белград, което станало причина за гневните протестни писма на папа Йоан VIII до св. княз Борис.

Предполага се, че седалището на архиепископа е било в столицата Плиска, където и досега стоят основите на величествена катедрала (Голямата базилика) – една от най-големите в тогавашния християнски свят. Там е намерен и пръстенът с името на архиепископа. Архиепископ Георги остава на върха на Българската църква докъм 885/886 г., когато на поста го сменя архиепископ св. Йосиф Изповедник.

Въздигането на Българската църква на 4 март 870 г. в ранг на автономна архиепископия от най-високата и авторитетна църковна институция – всехристиянски събор авторитетно поставя основите на самостойното ни духовно развитие през вековете, способствало България да се превърне в първостепенен духовен център на Балканите и в Европа. Създават се предпоставки за създаването само след няколко десетки години на самостоятелната ни патриаршия, просветила духовно славянския род и създала през вековете безценни духовни бисери, съхранявани и досега в съкровищницата на християнската святост. http://www.dveri.bg/content/view/12859/29/

[Сосипатор]

От тази дата, ни има като народ на небето.

[Nordwave]

Архиереите Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски - водачи в борбите за църковна независимост. Мозайка от Синодалната палата

 През юбилейната за Българската православна църква (БПЦ) година – 1140 години от нейното основаване, 150 години от Българския Великден и 140 години от учредяването на Българската екзархия бе издаден първият том на „Летопис на Българската православна църква – история и личности”. Богатството на тази книга е, че освен необходимата историческа част, която разказва за възникването, развитието на БПЦ в нейното историческо битие от IX век до наши дни, представя също патриарха, митрополитите и вторите по ранг след тях – епископите на православната ни църква. Читателят има възможност да се запознае с предстоятелите на Българската църква в миналото – тези, които са я оглавявали в епохата на Средновековието, в периода след създаването на екзархията до наши дни. Вълнуващата разходка из историческо минало на БПЦ е дело на един от най-популярните български историци и богослов – проф.д-р Георги Бакалов, а с предстоятелите на нашата църква от нейното основаване през 870 г. до учредяването на Българската екзархия през 1870 г. ни запознава Стобийският епископ Наум.



Книгата е луксозна, с повече от 3000 цветни илюстрации: храмове, манастири, видни църковни личности, миниатюри, произведения на изкуството, църковни ценности и богослужебни принадлежности, голяма част от които се публикуват за първи път. Текстът е на български и на английски език. Този алманах на БПЦ бе представен неотдавна в Европейския парламент в Брюксел.

„Много време българската идентичност се отъждествяваше с православието, каза в интервю за Радио България проф. Георги Бакалов. Винаги е имало разбиране, че православието в България, което води своето начало от създаването на църквата в 870 г., до наши дни е неразделна част от българското самосъзнание. В този смисъл българите, особено в недалечното минало, са смятали, че може да бъде българин само онзи, който е православен. Това смесване на идентичността като национална принадлежност и принадлежността към вярата е много характерно за нашия регион и поради обстоятелствата, че близо 500 години балканските народи са били управлявани от една верски чужда и културно твърде различна, военно-административна и политическа система, каквато е Османската империя. Българинът се самоизгражда като съзнание чрез своето православие. Там са заложени неговите идеи за държавността и поради факта, че българската църква винаги е била тясно свързана със самата държава. По принцип църквата има душеспасителна мисия. Тя не бива да се ръководи от това каква е етническата принадлежност на архиерея, на какъв език се служи, а само да съдейства за спасението на вярващите. В случая, обаче, има една силна политизация и църквата се свързва с националните и народностните етнически интереси на българите. Това е един модел, който е създаден във Византия и е наследен от нас. Примерно, когато се говори за възхода на Средновековна България във времето на княз Борис, цар Симеон, цар Петър, т. е. „Златния век”, той е златен и по отношение на църквата. Дейците на българската книжовност, създателите на културата са църковни дейци в онази епоха. Това прави присъствието и участието на Българската църква в историята ни като едно неотменимо правило. По-късно, когато България е покорена от Византия в 1018 г., император Василий II Българоубиец запазва автономията на Българската църква и в този смисъл българите преживяват близо 165-годишното византийско владичество много по-леко, отколкото по-късно, когато идва втората катастрофа с падането на България под властта на османските турци, когато е унищожена и независимостта на църквата.

Епохата на Възраждането има три линии: борба за просвета – народностна, българска, борба за самостойна църква и борба за политическо освобождение. От тези три линии две се реализираха. Ние създадохме просветна мрежа, училища, читалища, библиотеки, театрални групи, постановки... Създадохме и Българска екзархия като самостойна автономна църква. Само не успяхме да постигнем политическата независимост със свои средства. Така че, пак виждаме участието на църквата и то в кулминацията на най-високия период, в Българското Възраждане. Българите са усещали, че без независима църква, устроена по традициите на миналото, страната не може да разчита на просперитет в бъдеще. Непрекъснато в нашата история се сблъскваме с този феномен – църквата близо до народните въжделения и държавата”. Периодът на възстановяването на Българската патриаршия в 1235 г. по времето на цар Йоан-Асен II особено привлича научния интерес на проф. Георги Бакалов. „Знайно е, че Калоян подписва уния с римския папа в 1205 г., която практически е валидна до 1235 г. 30 години Българската църква е в юрисдикцията на римския папа. Заради неудовлетворените от договорите с константинополските барони, подписани от Йоан-Асен II, той отхвърля унията и връща църквата отново в лоното на православието чрез една доста дълга кореспонденция с никейския патриарх Герман II, с митрополит Христофор и др. В най-тясното място на Дарданелите, където са били тогавашните градове Лампсак и Галиполи, двете делегации – никейската (константинополската) и българската, се срещат и възстановяват Българската патриаршия. Търново е вече център и личният изповедник на царя Йоаким става патриарх на Търново и цяла България. От там нататък Българската църква става един съществен фактор в източното православие. В края на ХIII и началото на ХIV в. Търново се удостоява с честта на „трети Рим” като единствената свободна столица, останала вярна на православието. Много по-късно тази идея ще се изземе от Москва като Москва – „трети Рим” В периода от ХIII в. до края на ХIV в. Българската църква е водеща в православния свят. Има известни кириарси, които участват много активно в книжовния и духовен живот. Сред тях се откроява Св. Патриарх Евтимий, който, освен всичко друго, извършва и книжовна реформа на българския език – възстановява неговата кирило-методиевска автентичност, която е загубена в многобройните преписи през годините, създава около себе си една школа. В България силен отзвук намира исихазмът – едно модно за ХIV век течение, в което българите имат много силно участие.” Предговорът към „Летопис на Българската православна църква” е написан от вселенския патриарх Вартоломей. Проф. Бакалов обяснява значението на този факт: „Дълго време – от 1872 до 1945 г., Вселенската патриаршия, която е църквата-майка, беше обявила нашата църква за схизматична. Това създава силни затруднения на една православна поместна църква, каквато е българската. Едва след премахването на схизмата, тя можеше да влезе в общение с други православни сестрински църкви и така се стигна до 1953 г., когато отново бе възстановено патриаршеското достойнство на България. Трябваше да минат още години, за да може Вселенската патриаршия окончателно да признае Българската православна автокефална църква. Това, че вселенският патриарх Вартоломей поставя името си в предговор на едно такова издание, е поредно потвърждение за установените добри взаимоотношения между църквата-майка и нашата църква. Ние сме част от голямото православно семейство и това е смисълът на това обръщение.”  Съставител на „Летопис на Българската православна църква” е църковният изследовател Борис Цацов. С желание за съхраняване на историческата памет той се е постарал да издири хората и събитията, олицетворяващи БПЦ в нейния богат летопис, събирал е документи, предмети, както и онези художествени произведения, пресъздаващи значими моменти от историята ни. „Отне ми четири години, споделя Борис Цацов, но и много други хора са спомагали за това – от почти всички епархии от страната, от почти всяка митрополия са предоставили това, което имат като предмети, материали, снимки. 90 на сто от фотографиите, църковните принадлежности не са показвани. Те не са музейни експонати, не се употребяват, защото са стари и лесно повредими. Години отне да се съберат тези неща, но екипът, който прави книгата, е доста голям. Аз съм ги насочвал, но работата е огромна и не може да се свърши от един човек.”  Борис Цацов се е докоснал до хиляди предмети с историческа стойност, но ето към какво има особен респект. „За първи път се публикува Томосът, издаден от Вселенската патриаршия през 1945 г., отменящ наложената през 1872 г. схизма, споделя Борис Цацов. Това е официалното признаване на нашата църква като автокефална. Сега се сещам и за едно енголпие на екзарх Йосиф и само като си представя, че този велик човек го е носил на гърдите си, а аз мога да се докосна до него. След смъртта му то е преминало в неговия духовен син врачанския митрополит Паисий, който го е завещал на Църковния музей.”

Във втората част на първия том от „Летопис на Българската православна църква” са представени кратки биографични бележки и фотографии на всички български архиереи от борбата за независима Българска църква от края на ХIХ век до днес.

По думите на Борис Цацов „Летопис на Българската православна църква” към момента ще бъде в два тома. Идеята е била в първия том – история и личности, да бъдат събрани артефакти, ценности и всички висши духовници на църквата от борбата за независима Българска църква до днес. Вторият том ще включва всички църковно-обществени събития. Събития, свързани с царското семейство, с държавната власт, с културата. Вторият том ще бъде още по-богато илюстриран с много документи.

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100228088/letopis-na-bylgarskata-pravoslavna-cyrkva

[Петкан]

Недълго след покръстването на българите от св. княз Борис през 864 година, Българската църква била издигната в ранг на архиепископия. Това станало на 4 март 870 година. Пръв български архиепископ станал архиепископ Йосиф (Стефан). Нейната автономия и международен авторитет нараснали при цар Симеон и св. цар Петър , и на втория всебългарски църковно-народен събор от 917 г. Църквата била прогласена за автокефална (самоуправляема) със свой патриарх - патриарх Дамян. Седалището на Църквата през Първото българско царство е било последователно в Плиска, Преслав, Доростол и Средец.
http://www.pravoslavieto.com/history/12/1018_ohridska_arhiepiskopia/index.htm

Йосиф І или Стефан е първият църковен глава на основаната през 870 г. Българската архиепископия.
Учредяването на Архиепископията е безпрецедентен дотогава случай в историята на православния свят и серия от събития довеждат до него. През 864 г. българският владетел Борис сключва мир с Византия след поредната неуспешна война с Империята. Ако може да се вярва на византийските хронисти (Продължителя на Теофан и неговите многобройни преписвачи, Теофилакт Охридски), победителят му поставя условието да приеме Християнството. Борис покръства официално цяла България и през следващите години предприема редица дипломатически стъпки, за да получи правото да основе собствена българска църква, начело на която стои международно признат архиепископ. Очевидно привлечен от щедрите обещанията в тази насока на папа Николай I, князът на България скоро обръща гръб на Константинополската патриаршия и се сближава с Рим. В периода 866-870 г. България се подчинява на папата, който обаче не изпълнява изконното желание на Борис и пропуска шанса да обвърже трайно новопокръстената държава с катедрата на свети Петър. Вследствие на факта, че папа Адриан II отказва да назначи български архиепископ, настъпва повторно стопляне на отношенията между България и Византия и с новия византийски император Василий I Македонец се водят тайни от Рим преговори за създаването на архиепископия на българите.
Така се стига до IV събор в Константинопол ( известен като VIII Вселенски събор), на който (според доста подробния разказ на Анастасий Библиотекар) пред невярващите очи на папските представители дипломатите на княз Борис открито поставят искането да се откъснат от влиянието на римския понтифекс и отново да преминат към Константиполската патриаршия. След съответното решение на събора, взето на 4 март 870 г., със съдействието на Патриаршията и византийския император са положени основите на Българската архиепископия. Решено е българският диоцез да бъде организиран в отделна от Патриаршията църковна единица и нейният йерарх да получи титлата архиепископ.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%99%D0%BE%D1%81%D0%B8%D1%84_I_(%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D0%B5%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BF)

[Петкан]

На 7-ми юни 1901 година, по инициатива на митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски, Светият синод свиква за първи път епархиални събори на свещениците и утвърждава типовия им устав на 27 март 1903 г.


Митрополит Натанаил
(1820-1906)
Митрополит Натанаил е роден като Нешо (Недялко) Стоянов или Станков Бойкикев в село Кучевище, Скопска Църна гора. Негов брат е революционерът Златан Бойкикев. Учи в Кучевищкия манастир, а в 1835 година отива да учи в Самоков.След това продължава образованието си в Прилеп, където заедно с учителя Георги Самуркашев от Велес превежда
„   во простий и краткий язик болгарский   “
антисемитския трактат „Служение еврейско и все злотворение нихно“ на монаха Неофит, отпечетан в 1838 година от Теодосий Синаитски...
През септември 1872 година Натанаил е ръкоположен за пръв митрополит на Българската екзархия в Охрид, но получава берат през 1874 година. В 1873 година издава в Цариград „За Юстинианови права на Охридска архиепископия или за църковна независимост и самостоятелност на Охридско-Българско священоначалие“. Заедно със секретаря си Стоян Костов изготвят подробно изложение, относно злоупотребите на османската власт. Документът е подписан и подпечатан от представители на Охридската кааза и изпратен до Цариградската конференция от 1876-1877 година.[4] При избухването на Руско-турската война в 1877 година заминава за Цариград. Взима участие в организирането на Кресненско-Разложкото въстание през 1878 — 1879 година. В адрес от 15 юли 1878 година съобщава на княз Александър Дондуков-Корсаков за опожарени села, убийства, насилия, изнасилвания на девойки и жени в Битолско, Охридско и Прилепско. В писмо от 24 юли 1878 година до Иван Аксаков описва политическата ситуация в Македония, положението на
„   македонските българи, които ежедневно, ежеминутно в продължение на пет века са претърпели повече от всички убийства, насилия, тъмници, насилствени смърти, грабежи, отнемане на собствеността и съвършено поробване.[5]   “
Натанаил се оплаква на Аксаков, че в Берлинския договор няма и помен за македонските българи, които са участвали равностойно в борбата срещу поробителя. Преследвано от турците, клеветени от гръцките пропагандисти, македонските българи са принудени да бягат към България.[6]


Натанаил през 1906 година. Източник: ДА "Архиви"
Установява се в София, а по-късно във Враца и Ловеч. В 1880 година е освободен от Охридската митрополитска катедра, тъй като връщането му в Османската империя става невъзможно поради участието му в Кресненското въстание. От 1880 до 1891 година е ловешки, а от 1891 година до смъртта си е Пловдивски митрополит.
Натанаил Охридски е действителен член на Българското книжовно дружество. Използва псевдонимите Н. Богдан, Един Задунаец, Богомолец, Богдан.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9E%D1%85%D1%80%D0%B8%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B8
...

...
http://www.promacedonia.org/bmark/no/index.html

[Петкан]

Учредяването на Българската екзархия

На 27 февруари, през 1870 година, със султански ферман е учредена Българската екзархия.


Ферманът на султан Абдул Азис , с който е учредена Българската екзархия.

Българска версия от триезичното (на български, турски и гръцки) издание на фермана от 1870 г. Съдържанието е предадено по правописа от 1945 г. със запазени някои стари черти.
 

ОБРАЗ НА ВИСОКИЯ ЦАРСКИЙ ФЕРМАН

Моята Царска воля е, щото всичките жители по държавата Ми и верни Мои поданици, да могат да помагат, доколкото им се пада на частта, на ежедневните ми Царски старания, които полагам за достижението до по-висока степен на образованието и за благоденствието на Държавата, и това, като те са и във вярата си, и във вероизповеданието си, и във всяко друго отношение винаги осигурени и спокойни, и като поминуват помежду си в любов и съгласие и с начин, който прилича на человечеството и съотечествеността.

Разпрата и разискванията, които против туй Ми добро желание се породиха от няколко време от степента на духовната покорност помежду православните Българи и Гръцката Патриаршия, т. е. поради границите на свързванието на Българските Митрополити, Епископи, Свещеници и Църкви с Патриаршията, като станаха причина на оскърблението Ми, за доброто им решение и за следствие на разискванията и размишленията, които стават за това, излагат се следующите членове за последен техен край и решение.

Чл. 1-й. Съставя се едно отделно духовно правление (Окръг) под официално наименование (титул) БЪЛГАРСКА ЕКСАРХИЯ, която ще обема с долуизложените Митрополии и Епископии, още и другите някои места; и на туй отделение управлението на духовните и религиозни работи ще е поверено съвършено на Ексархията.

Чл. 2-й. Онзи от Митрополитите на речения Окръг, който по чин е най-голям, ще носи титула Ексарх, а Нему ще принадлежи каноническото председателство на Българския Синод, който постоянно ще го придружава.

Чл. 3-й. Вътрешното духовно управление на тази Ексархия ще се определи с един особен устав, който всякак да е съгласен с утвърдените канони и религиозните обряди на православната Църква, и за потвърждение и приемвание ще се подложи на Високото Ми Царство. Този устав ще се състави по един начин, който да осигурява Ексархията, щото Патриархът, нито направо, нито посредствено, никак да се не намиса в управлението на духовните работи; и особено в избиранието на Епископите и на Ексарха. А щом се избере Ексархът, Българският Синод ще яви работата на Патриарха, а той час напред ще даде потребното според вярата потвърдително писмо.

Чл. 4-й. Този Ексарх, определяем с Мой Висок Берат, ще е длъжен съгласно с църковните правила да поменува името на Цариградския Патриарх. И преди да се извърши духовното според вярата избирание на достойното за Ексарха лице, ще се отнася до мнението и одобрението на Високото Ми Царство.

Чл. 5-й. За работи, които се отнасят до места, дето са под духовното управление на Ексарха, и за които Той правилно и законно има пълна власт да посредствува при Правителството, ще му е позволено да се отнася направо до местните власти, и в нужда до Високата Ми Порта. Частно же, Бератите, дето ще се дават на духовните под негово ведомство лица, ще излазят по негово представление.

Чл. 6-й. За съдружно съразмишление и съдействие в работи, които се касаят до православната вяра, Синодът на Ексархията ще се отнася до вселенския Патриарх и до Събора на Митрополитите, и те ще побързуват да дават нужната помощ и да изпращат потребните отговори.

Чл. 7-й. Синодът на Ексархията ще иска от Цариградската Патриаршия Святото Миро, което се употреблява църковно.

Чл. 8-й. Епископите, Архиепископите и Митрополитите, които са подчинени на Цариградската Патриаршия, ще минуват безпрепятствено през Епархиите на Българският Ексарх, както и Българските Епископи, Архиепископи и Митрополити през Епархиите на Цариградският Патриарх; и могат да пребивават в средоточията на вилаетите и в другите правителствени места за случающите им работи, но вън от своят духовен окръг не ще могат да събират синод, и в работите на Християните, които не са под тяхното духовно ведомство, не ще могат и да се месят, и на което място се намират, без позволението на тамошния Епископ не ще могат да свещенодействуват.

Чл. 9-й. Понеже както Иерусалимският на Фенер Метох, свързан с Иерусалимския Патриарх, е под управлението на Иерусалимския Патриархат, тъй и находящия на същото място Български Метох заедно с близолежащата Българска Църква ще бъдат подчинени на Българския Ексарх, затова горереченият Ексарх, когато стане нужда, ще му е позволено да дохожда в Столицата Ми и да пребивава в речения Метох; и той или, както се каза по-горе, когато дойде тука по нужда, или додето се намира тука, в извършванието на църковните обряди ще се съобразява с църковните правила, на които в такива случаи са подчинени Иерусалимс[кият], Александрийск[ият] и Антиохийск[ият] Патриарси.

Чл. 10-й. Църковният Окръг на тази Българска Ексархия състои от Епархиите: „Русчушка, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловченска, Видинска, Нишска, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велеска, Пловдивска, Сливненския Санджак и каазата Созополи“, освен около двадесет села между Варна и Кюстенджа по крайморието, на които жителите не са Българи, и освен градовете Варна, Анхиало[1] и Месемврия[2], и освен крайморските села на каазата Созополи, и освен градовете Филибе[3] и Станимака[4] заедно със селата Куклен, Водин[5], Арнауткьой[6], Панагия[7], Ново-село[8], Лясково, Ахлан[9], Бачково, Белащица, и манастирите Бачковский, Св. Безсребърници, Св. Параскева и Св. Георгий. Махалата Св. Богородица вътре във Филибе, която ще влезе в Българската Ексархия, някои от жителите на тази махла, ако не щат да се подчиняват на Българската църква и Ексархия, ще бъдат волни. А подробностите на това ще се уредят помежду Патриаршията и Ексархията според вероизповедните обичаи.

Освен тези изчислени и поименовани места, ако православните жители на другите места, всичките или най-малко две третини поискат в духовните си работи да се подчиняват на Българската Ексархия, и това като се изпита ако се потвърди и докаже, ще им се допрощава. Но понеже това ще да става, както се каза горе, с желанието и съгласието на всичките или поне на двете третини, заради това които с този предлог се трудят да сеят някак си несъгласие и раздор помежду жителите, такивато законно ще бъдат под отговорност и ще се наказват според законът.

Чл. 11-й. Порядъкът на Манастирите, които се намират в границите на Българската Ексархия, а са свързани с Патриаршията по вероизповедните Канони, ще си следват и ще се вардят както и напред.

Гореизложените точки, понеже се видяха, че удовлетворяват законните нужди и на двете страни отмахват станалите прискръбни раздори, одобриха се от Моето Високо Царство. И от сега нататък, за да се държи за правило и да се отбягнува от нарушението му, произнесе се Моето Високо Ираде, и в обявление се издаде настоящият Ми Царски Ферман.

8 Зилхидже 1286[10]
https://bg.wikisource.org/wiki/%D0%A4%D0%B5%D1%80%D0%BC%D0%B0%D0%BD_%D0%B7%D0%B0_%D1%83%D1%87%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%B5%D0%BA%D0%B7%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%8F
...

Българската екзархия е върховна национална организация на Българската православна църква. Просъществувала до 1953 г. До освобождението на България от османско иго Българската Екзархия обхваща следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата „Св. Богородица“ и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска).
http://peshterainfo.com/uchredena-balgarska-ekzarhiya/

[Петкан]

На 17 декември 1883 г. екзарх Йосиф I е приет от султан Абдул Хамид II и правата на Българската екзархия в Османската империя са възстановени официално.
 След дипломатически скандал и под натиска на българските правителства в София и Пловдив, Високата порта е принудена да възстановени официално правата на Българската екзархия в Османската империя.

Провъзгласеният на 24 април 1877 г. млад Ловчански митрополит Йосиф за български екзарх определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население. Идеалът му да бъде духовен стълб на българщината се реализира в значителни мащаби. Заставайки начело на българската църква, като духовен водач на своя народ, той става посредник между държавната власт и християнското население в рамките на политическите и националните съперничества в многонационалната империя.

37-годишният екзарх тогава е бил призван в условията на действащия Берлински договор да бъде повече дипломат и политик, отколкото православен архиерей. Неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания екзархийски диоцез, да брани църковно-националните интереси и права на българите от Македония, Беломорска и Одринска Тракия, останали под чужда власт.

Негови са заслугите за откриването на Българска духовна семинария в Цариград, изграждането на църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина.