Митът на панславизма и съдбата на България

[Hatshepsut]

Любен Каравелов: Българинът тряба да бъде по-напред от сичко българин

Българинът тряба да бъде по-напред от сичко българин - пише Любен Каравелов в статията си във вестник "Независимост" от 21.юли 1873 година за славянството и за българщината!
И завършва статията :
"Българският народ са бори с Фанариотските злодейци и старае са да спаси вярата си и народността си; а русските богослови му разсказват, че петйото правило на 7-ят Вселенски събор говори, че овцете треба да са покоряват на вълците; българският народ влече турското иго и старае са със сичките си сили да облегчи своето положение; а г. Макушев му предлага своята младоженска десница, и калесва го на свадба; най-после, българинът са бори за своето съществование, за своята свобода, за своето име и за своята народност; а неговите русски братия му казват, че български народ не съществува и че думата България е само географическо понятие! Разбира са, че ,,ако славянофилите да не би биле така чудни, то тие биле твърде смешни.""
Статия, която следва да бъде прочетена и осмислена от всички славянофили и русофили!!!!



ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ, В-К "НЕЗАВИСИМОСТ"

В Россия съществуват две съвсем противоположни убеждения за восточните дела. Първото убеждение говори, че славянските племена в Турция и в Австрия тряба да добият своя самостоятелност и да заключат тесен съюз с Россия, която е обязанна да бъде тяхна покровителница и съюзница. ,,Славянските племена в тие две господарства, говорат истинните русски патриоти, тряба да състават две федерации, които ще да са намират под покровителството на Россия. Австрийските славяне ще да състават едно цяло; а турските – друго цяло. Панславизмът е празна мечта." На тие русси отговарят московските славянофили със следующите думи: ,,Сичките славянски племена тряба да състават едно цяло и да преклонат колената си пред своята по-стара сестра Россия." Преди малко време един от най-яростните славянофили г. Викентии Макушев (гл. ,,Голосъ", 178) отговаряше на г-на Палацки, за неговата статия в ,,Реформа", следующето: ,,Ако ние подаваме ръката си на славянските племена, то никак не мислиме да ги покориме, да ги погълнеме и да унищожиме тяхната племенна особенност (а не народност, като неправилно са изражава г. Палацки). Чехска народност няма така също, както няма и баварска или саксонска, венециянска или неаполитанска. Както немците или италиянците съставляват един немски или италиански народ, така също и славянските племена съставляват един славянски народ или една нация." И така, г. Макушев ни доказва, че на тоя свят не съществуват ни чехи, ни поляци, ни сърбе, ни българе; а съществува само "матушка Россия", която не ще ни да знае за племенните особенности на своите ,,нищожни" славянски братия. Разбира са, че подобни думи би биле оскърбителни за славянските племена даже и в такъв случай, когато би ги изсказал някой немец или някой грък; но г. Макушев е руссин, славянофил, православен и учен човек, т. е. той е професор в Киевският университет. Истина казваше А. Герцен, че множество учени хора са длъжни на Михала! Ако гореказаниите думи да беше изрекал някои прост и необразован човек, то умните хора би го причислите в числото на лудите; но тие са изречени от един професор, който е обязан да приготви знающи и разсъдителни граждани и който са счита за прогресист. Но както и да е, а г. Макушев с два реда, – само с два, – унищожи толкова славянски народности, които са съществувале цели хилядолетия! Да са обясниме. Ние мислиме, че между славянските племена ще да са въдвори братско споразумение и тесен съюз само тогава, когато сяко едно племе бъде независимо и когато сека една народност уварди своите племенни отличия. Другояче са не може. Ако г. Макушев обича своите русски особенности и ако са гордее със своето русско име, то и секи други славянин, т. е. секи чех или българин е длъжен така също да защищава своите племенни особенности и да варди своето собственно огнище. С една дума, сяка една славянска народност е длъжна по-напред да нареди своята собственна къща; а после вече да мисли за своето родство с това или с онова славянско племе. Българинът тряба да бъде по-напред от сичко българинът, сърбинът – сърбин, чехът – чех, руссинът – руссин; а после вече да яват на светът, че тие са и славяни. Но г. Макушев ни разсказва, че баварците, саксонците и пруссаците са немци. Това е така, но шведите не са немци. Ако Неапол и Сардиния са съставиле едно цяло, то Италия, Испания, Португалия, Франция и Ромъния никога няма да състават друго цяло. Тие четири романски народи могат да заключат настъпателен и отбранителен съюз против пангерманизмът, против англо-саксонците или против славянските племена; но никога не могат да станат един народ и да са управляват от една династия, защото французинът няма желание да пожертвова своята французска особенност за любовта на испанците, а италиянецът няма намерение да пожертвова своето име за любовта на ромънинът. Наполеон I. испита сичкото това практически. Ни у една народност, ни в едно господарство той не е срещал такава голяма опозиция, каквато срещна в Испания. В другите господарства Наполеон беше длъжен да са бори с войските; а в Испания – със самият народ. И така, славянските племена могат да бъдат съюзни само тогава, когато сяко из тях бъде независимо или когато секиму са дозволи да управлява своята къщица по своята собственна воля; с една дума, славянските племена само тогава ще да бъдат славяни, когато руссинът са остане руссин, чехът – чех, а българинът - българин. Ние са съзнаваме, че между някои славянски племена съществува глупаво, ситно и ненужно религиозно, политическо или историческо разделение и че подобно разделение не треба да бъде; но това са отнася само до оние славянски племена, които са една народност или една фамилия. Така, например, сърбете, хорватите, черногорците и босанците съставляват един народ или една народност, защото говорат един език и защото имат еднакви нрави и обичаи; чехите, моравците и словаците съставляват друга народност; а руссите, мало-руссите и бело-руссите – третя народност. Между руссинът и мало-руссинът съществува по-голямо разстояние, нежели между сърбинът и словенецът; а между полякът и чехинът съществува по-малко различие, нежели между българинът и руссинът. Ако г. Макушев е добар филолог, то сичкото това одавна вече му е известно. Ние мислиме, че панславизмът е възможен, – барем приблизително, – сама тогава, когато австрийските славяне, т. е. чехите, моравците, словаците, лужичаните и поляците състават едно независимо цяло; сърбете и българете – друго цяло; а Россия – третйо цяло. Разбира са, че тие три цели тряба да имат между себе си споразумение и да са съветоват за някои общи дела. Освен това, сека една народност, която влазя в съставът на това или на онова дело, треба да уварди своите племенни особенности и да остане независима в сяко едно отношение. Треба да кажеме и това, че гореизложенното наше мнение не е нищо друго, освен една теория. Единственното добро, което са в състояние да ни направата днес нашите русски братия, са състои в тяхното съчувствие кам нашата политическа свобода и кам нашата племенна особенност. Помогнете ни да свалиме от шеите си турското и немското иго; развежете ни ръцете и дайте ни възможност да добиеме своя собственна воля; докажете на Европа, че нямате задни мисли и че са ръководите от чисти побуждения; най-после, докажете ни своето съчувствие и своето братство практически, – и вие ще да намерите нелицемерни братия и яростни съюзници. ,,Соловья баснями не кормятъ", говори русската пословица. Ограбенният, погазенният и полуубиенният народ не е в състояние нито да помисли ни за ,,великите славянофилски идеи", ни за ,,Аксаковските братства", ни за Катковската ,,общеславянска литература." Нека ни бъде дозволено да кажеме, че празните филологически теории, славянофилските азбуки и Погодиновските послания не само че не облегчават положението на поробенните славянски народности, но причиняват им положителна вреда. Г. Макушев е пътувал по славянските земи и познава твърде добре това критическо положение. Гръцките шарлатани и турските кесиджие и без теориите на г. Макушева приследоват твърде енергически ,,несъществующите" русски пропаганди, които, по техните думи, са са появиле и над камак, и под камак. Но да оставиме това и да продължиме своето обозрение. Ако чехите, за любов на г-на Макушева, са откажат от своята народост, то другите славянски племена нямат подобно намерение. Ние, българете, обичаме руссите, но още повече обичаме сами себе си; ние са радваме на русските успехи и на русското величие, но в това също време желаеме да бъдем свободни и независими; най-после, ние сме готови да защищаваме общеславянските интереси, но желале би по-напред да защитиме сами себе си. Нашето днешно положение е такова, щото народът не може да мисли ни за племенно родство, ни за славянофилство; а ако е сичкото това така, то той (народът) е готов да са хвърли на шеята сякому, който му подаде каквато и да е помощ и който пожелае да облегчи неговото горчиво съществование. На гладният, на жедният, на убиенният и на нещастният не требат никакви теории и никакви платонически съчувствия. Политиците говорат, че днешните времена са практически, економически и егоистически. Ние им вярваме. Българският народ са бори с Фанариотските злодейци и старае са да спаси вярата си и народността си; а русските богослови му разсказват, че петйото правило на 7-ят Вселенски събор говори, че овцете треба да са покоряват на вълците; българският народ влече турското иго и старае са със сичките си сили да облегчи своето положение; а г. Макушев му предлага своята младоженска десница, и калесва го на свадба; най-после, българинът са бори за своето съществование, за своята свобода, за своето име и за своята народност; а неговите русски братия му казват, че български народ не съществува и че думата България е само географическо понятие! Разбира са, че ,,ако славянофилите да не би биле така чудни, то тие биле твърде смешни."

(Публ. във в. ,,Независимост", г. III, Букурещ, 21 юли 1873 г., бр. 44, с. 346-346.)

https://www.facebook.com/SiteBulgariZaedno/posts/933988313340629

[Петкан]

През 1878 г., след Руско-турската война, като компенсация за възвръщането на Бесарабия към Русия и като награда за значителното румънско участие във войната руският император Александър II Освободител подарява на Румъния Северна Добруджа, населена тогава с огромно мнозинство от българи.
Това е натрапен, типично в духа на руската имперска политика, диктат на Румъния за размяна на територии за наша сметка. Отначало Румъния не приема с голямо желание тази териториална придобивка. Признава с основание, че областта е българска по история и по състав на населението й. Постепенно румънските политици се примиряват с наложения им от Русия грабеж на български земи. Харесва им българската Добруджа. Започват да я усвояват и колонизират, а заедно с това и да румънизират местните българи. Паралелно с усвояването на Северна Добруджа погледът на румънските политици се отправя и към Южна Добруджа.
През юни 1880 г. на Цариградската конференция Румъния за пръв път предявява претенции към Южна Добруджа. Тогава румънците, подкрепени от латинските си съюзници Франция и Италия, предявяват претенции за българския град Силистра, който по Санстефанския договор е част от Княжество (от 1908 г. Царство) България.
За заграбването на Южна Добруджа Румъния работи системно и последователно в целия период от 1878 до 1913 г. Тя намира съюзник по добруджанските си амбиции в лицето на Сърбия.
През 1885 г. по време на кризата на Балканите във връзка с българското Съединение Сърбия  предлага румънско участие във войната против България срещу заграбване  на българските земи до линията Русе-Варна. Румъния обаче отказва и последиците на Сърбия са тежки. Тя остава дипломатически изолирана на Балканите и бита на бойното поле от българската армия. Измъква се обаче без териториални загуби заради намесата на Австро-Унгария и Русия, които спират успешното българско настъпление след победата ни при Пирот.
В началото на XX век Румъния възприема линия на промяна на статуквото на Балканите. През 1902 г. румънският крал Карол предупреждава, че при териториално разширение на България на Балканите вследствие на война срещу Турция територията до линията Русе-Варна ще влезе в пределите на Румъния. Това е категорична румънска позиция, която с течение на времето не се изменя без оглед на това кой управлява в Букурещ.

На 26 септември 1912 г. Черна гора обявява война на Османската империя, нейните войски нахлуват в Северна Албания и се насочват към крепостта Шкодра. На 4 октомври 1912 г. Османската империя обявява война на държавите от Балканския съюз. На 5 октомври България и Гърция на свой ред обявяват война на Турция, последвани от Сърбия на 7 октомври.

Балканският съюз изпраща на бойните полета около 645 000 души с 1412 оръдия (в това число не влизат всички мобилизирани). В началото на войната Турция разполага с мобилизационен състав на европейска територия от около 420-430 хиляди души и 930 оръдия.

След планиран от началника на главния щаб генерал Иван Фичев преход през Странджа, на 11 октомври 1912 г. изненадващо е превзет Лозенград. На 16-20 октомври Трета българска армия, командвана от Радко Димитриев, превзема Люлебургаз и Бунархисар. След това настъпва към Чаталджа (на 40 км от Цариград). Освен в Източна Тракия, през октомври и ноември 1912 г. български войски действат и в Родопите, Беломорието и поречията на Струма и Места. Целта на настъплението им е, от една страна, да осигурят тила на настъпващите срещу Цариград войски, и, от друга страна, да изолират турските групировки в Македония, където съюзническите сили имат почти трикратно числено превъзходство. Разположената край Враня, на река Южна Морава 1-а сръбска армия (90 000 войници с 40 батареи) е изправена срещу главните сили на турската Вардарска армия (три корпуса, наброяващи над 68 000 военнослужещи и 63 батареи), които са съсредоточени в района между Скопие и Куманово. Срещу десния фланг на турската групировка действа 2-а съюзна армия (съставена от една сръбска и 7-а Рилска дивизия), части от която настъпват от Кюстендил. По-слаби турски отряди бранят областите Косово и Санджак от сръбски и черногорски войски. След успешни боеве при Еласона и при прохода Сарандапоро гръцката армия изтласква турските войски и влиза в Солун на 26 октомври. Същевременно подлага на обсада крепостта Янина в Епир. Успехите на Черна гора се състоят в изтласкването на турците от Новопазарския санджак и обсаждането на Шкодра. За пръв път в историята като бойни средства са използвани самолетите. Освен това те имат и разузнавателна функция. Първото военно използване на самолетите е през 1911 г. в турско-италианската война, но тогава италианската армия използва авиацията само за разузнаване, докато в Балканската война българската армия за пръв път използва самолети за бомбардиране с ръчни гранати на турските позиции.
На 3 ноември 1912 г. Турция се обръща към Великите сили с молба те да посредничат за преустановяването на военните действия.
България може да приключи войната при много благоприятни условия, но Фердинанд има други намерения. На 4 ноември по негова заповед българските войски атакуват укрепената Чаталджанска позиция. Така на 4-5 ноември 1912 година българските войски претърпяват тежко поражение при Чаталджа, което води до сключване на примирие на 20 ноември. Едно от условията му е преговорите за мирния договор да започнат до края на месеца.
Румъния също моли Великите сили да я допуснат да участва на бъдещата конференция за изготвяне на мирния договор в Лондон през декември 1912 г.
През 1912-1913 г. Румъния е в много изгодна спрямо България позиция в Европа, защото няма ясно определена външнополитическа ориентация. Формално е член на Тройния съюз, но тъкмо поради това е много ценна и за противоположния блок от Велики сили - Антантата, в която влизат Русия, Франция и Англия.
Тъкмо Русия упражнява натиск Румъния да бъде допусната до участие в конференцията. Лично руският външен министър Сергей Сазонов се ангажира да съдейства този въпрос да бъде решен благоприятно в полза на Румъния. Така и става. Съюзниците на Русия в Антантата - Франция и Англия, се съгласяват с румънското участие в Лондон. Това е прецедент, защото конференцията е свикана да решава въпросите на Балканите, породени от Балканската война, в която Румъния не участва.
Мирната конференция е открита в двореца "Сейнт Джеймс" в Лондон на 3 декември. Участие в нея взема и Гърция, която все още води бойните действия в Епир и Егейско море. По същото време в британската столица се провеждат и съвещания на посланиците на Великите сили – Великобритания, Франция, Русия, Австро – Унгария, Италия и Германия.
В средата на декември 1912 г. в Лондон започват преговори на България с Румъния за изглаждане на спора. От българска страна те се водят от д-р Стоян Данев, а от румънска - от делегатите на северната ни съседка Николае Мишу и Таке Йонеску. Съотношението на силите е неравностойно. Румъния действа от позиция на силата, защото има подкрепата на всички велики сили, особено на Русия, Франция и Австро-Унгария.