19.10.1903 г. - В Княжество България се произвеждат избори за Народно събрание

[Петкан]

След оставката на Константин Стоилов в България започва истинска правителствена "въртележка". На 19 януари 1899 г. управлението поема коалиционен кабинет под ръководството на Димитър Греков. Съставено от представители на НЛП и ЛП, това правителство не е единно. Силната фигура в него е вътрешният министър Васил Радославов. Той налага силовата политика, погазването на законите и корупцията като централни елементи в управленския стил на кабинета. Това правителство не успява да се справи със стопанската криза и подава оставка.
В проведените избори през есента на 1899 г. в условията на измами и репресии срещу опозицията ЛП печели мнозинството от депутатските мандати. На 1 октомври 1899 г. тя съставя собствен кабинет начело с Тодор Иванчов. Стамболовистите напускат изпълнителната власт и преминават в опозиция. Радославов и сега не получава така желания от него министър-председателски пост поради обтегнатите си отношения с княза. Той остава обаче правителствен ръководител "в сянка" и напълно развихря своята прословута политика на "сопата", заемайки отново поста министър на вътрешните работи.
През управлението на това правителство се взимат нови заеми и се поставя началото на финансовата зависимост на българската хазна от чужди банки. Разразяват се финансови скандали. Корупцията продължава да се шири. Нарушават се конституционните норми.
Пълна демагогия се оказва партийната програма за широко местно самоуправление, намаляване на данъците и по-добро социално осигуряване на населението. Министри и чиновници грабят държавата и съсипват нейните финанси. Администрацията управлява грубо, самонадеяно и безцеремонно. "Сопаджийството" се прилага безконтролно срещу всеки, дръзнал да изрази съмнение в правотата на правителствената политика. Ето защо управлението на ЛП остава в историята с красноречивото определение "черкезки режим".
Особено брутална е разправата със селските митинги, събрания и бунтове. Те се надигат в Североизточна България през 1899-1900 г., след като в Народното събрание е внесен за обсъждане и е приет законът за връщане на омразния от турското владичество натурален десятък. Той съсипва селяните с необходимостта да продават своята продукция и облагодетелства богатите поземлени собственици. Срещу вдигналите се на бунт селяни в Русенско, Варненско и Шуменско тръгват войскови и полицейски части. Падат десетки убити край селата Дуранкулак, Тръстеник и Шабла.
В тази тежка за държавата ситуация на 27 ноември 1900 г. княз Фердинанд отстранява от правителството лидера на либералите Васил Радославов и възлага на Тодор Иванчов да организира подготовката за нови избори. На 12 януари 1901 г. обаче, лишен от парламентарна подкрепа, министър-председателят Тодор Иванчов се оттегля от изпълнителската власт. Безрезултатни остават усилията на княза да закрепи правителството чрез персонални промени. Тогава княз Фердинанд възлага на близкия до двореца ген. Рачо Петров да създаде служебно безпартийно правителство, което в периода януари-февруари 1901 г. да подготви и проведе парламентарни избори. Амбициозният генерал действително създава условия за едни от най-демократичните избори в новата българска история. За времето на своето управление Рачо Петров се опитва да създаде т.нар. "безпартийна" партия, която има за цел да отстрани корумпираните и дискредитираните политически партии от властта и да управлява страната в тесен съюз с княз Фердинанд I. Усетили заплахата, традиционните партии провеждат сериозна предизборна кампания и успяват да провалят княжеско-генералските планове. В проведените избори резултатите не позволяват на нито една политическа партия да поеме самостоятелно управление.
С лека преднина в изборната борба Прогресивнолибералната партия и Деморатическата партия съставят коалиционно правителство, което под ръководството на Петко Каравелов управлява от 19 февруари до 21 декември 1901 г. Няколко неблагополучия в политиката по националния въпрос принуждават Каравелов да отстъпи поста си на досегашния министър на вътрешните работи д-р Стоян Данев, новият лидер на Прогресивнолибералата партия. Нейното самостоятелно правителство се задържа на власт до 3 май 1903 г.
Кабинетите на Петко Каравелов и на Стоян Данев се стремят да управлявят в демократичен дух. Те спазват Търновската конституция и се вслушват във волята на Народното събрание. През февруари 1902 г. прогресивните либерали провеждат едни от най-свободните избори на превала между двете столетия. Двете правителства преустановяват гоненията на политическите си опоненти и възстановяват свободата на словото. Амнистирани са участниците в селските бунтове. Пред съда застават някои незаконно забогатели министри от предишните правителства.
Икономическата политика на двата кабинета продължава процесите на модернизация. За тяхното ускоряване допринасят отмяната на натуралния десятък и замяната му с поземлен, приемането на закона за ново административно делене и др. Правителството на Каравелов обаче не успява да се справи с финансовата криза, което става основна причина за неговото падане.
През май 1903 г. управлението поема самостоятелно правителство на Народнолибералната партия. Нейните последователи продължават да се наричат стамболовисти, но от времето на големия български държавник характеристиката на партията търпи значителни промени. НЛП става по-умерена и по-толерантна във вътрешнополитическия живот на страната. Нейните лидери преминават през няколко коалиционни правителства и добиват политически опит. Въпреки това князът предпочита да има свой човек начело на правителството и назначава за министър-председател княжеския довереник ген. Рачо Петров (5 май 1903 – 22 октомври 1906 г.).
На 19.10.1903 г. в Княжество България се произвеждат избори за 13 Обикновено Народно събрание, спечелени от управляващата Народнолиберална партия. На изборите гласуват 41% от избирателите.
13-то Обикновено Народно събрание  работи от 2 ноември 1903 г. и  до 22.12.1907 г.   
   
ген.Рачо Петров

"Член 86 на Търновската конституция дава избирателни права на "всички български граждани, които имат възраст по-горе от 21 години и се ползват с граждански и политически правдини"2 в смисъл, че не са лишени от тях. Чл. 60 гарантира политически права за всички граждани, а чл. 54 дефинира гражданите като "всички родени в България, които не са приели друго поданство"3. Избирателните закони лишават от избирателни права определени социални групи - циганите-номади, циганите-нехристияни, както и просяците, държателите на публични домове, лицата под съдебно запрещение или настойничество, осъдените и постъпилите на работа в чужбина без разрешение. но за жените отново не става дума. Така, може да се каже, че българското законодателство не лишава изрично жените от избирателни права, но и не гарантира такива. Проблемът явно опира до тълкуването на законите. В крайна сметка българската жена не е допусната до избирателните процедури, не поради някакво формално-правно ограничение, а по силата на традицията. Това се дължи на факта, че към времето на гласуване на конституцията и избирателните закони (последният е от 1897 г.), женският въпрос на практика не съществува..."
http://www.kingsimeon.bg/downloads/Turnovska_Konstitucia.pdf
http://www.litclub.bg/library/fil/zhivkov/jeni.html