Въстанието на Ивайло - 1277 г.

[Nordwave]

Въстанието на Ивайло от 1277 г.


България в края на 13 век. Обхватът на въстанието е показан с червени точки

През последната третина на XIII в. атмосферата в България бързо се нажежава и през пролетта на 1277 г. в днешна Добруджа пламват първите искри на борбата. Разгаря се голямо въстание, начело на което застава Ивайло. То постепенно обхваща съседни имения, започва да се разпростира бързо и в други области.

В хода на въстанието Ивайло насочва вниманието си към татарите, чиито войски отново нахлуват в Североизточна България. Срещу тях войските на царя и болярите са безсилни. С успешни действия през лятото на 1277 г. Ивайло не само разгромява татарите, но ги отхвърля далеч зад Дунав. Това, което никой не е в състояние да направи – да излезе на бой с татарите, от които по това време страда цяла Европа, прави Ивайло. По този начин на практика въстаническата армия поема и функциите за отбрана на страната. Преплитането на социалния елемент с борбата срещу чуждите нашественици създава предпоставки за още по-широко развръщане на въстанието.

Неслучайно византийският историк Георги Пахимер пише: ,,Не се минавал ден, щото броят на неговите привърженици да не се увеличи сравнително с предния и щото той да не се отличи с някой нов подвиг". Името на Ивайло става синоним на закрилник на народа от вътрешни и чужди завоеватели. Крепостните селяни от цели области се надигат и се присъединяват към неговата дружина. ,,Повечето българи – продължава Пахимер – ...се присъединяваха към него".

Справедливият характер на борбата придава на въстаническата армия висок морален дух, който е един от решаващите фактори за нейното военно изкуство. В борбата с различните противници въстаническата армия израства и придобива значителен боен опит. Водена от своя талантлив пълководец Ивайло, тя громи с еднаква сила своите противници В огъня на борбата се изявяват и неговите качества на пълководец от голям мащаб. В своите действия той блестящо съчетава и умело прилага настъплението и отбраната като начин за действие в стратегически и тактически мащаб.

През есента на 1277 г. въстаниците разгромяват войските на Константин Асен, който загива. Тази победа има огромно политическо значение. След новата си победа Ивайло насочва усилията си към овладяване на населените пунктове и крепости, имащи общодържавно стратегическо значение. При тези успехи част от болярите преминават на страната на въстаниците, други продължават съпротивата, а трети побягват във Византия.

Във Византия следят с неотслабващ интерес развитието на въстанието. Там много добре схващат неговата същност, а това плаши византийските феодали. Те бързат да изпратят войски в помощ на българското болярство и замислят да поставят на престола протежето си Иван Асен III. В своите планове те успяват да увлекат и татарите. По това време Ивайло току-що е влязъл в Търново и е провъзгласен за цар. Той не се задържа дълго в столицата. От юг напират византийците, а на север ордите на Касим бег опустошават Добруджа.

Срещу византийците Ивайло преминава към отбрана, а с главните си сили потегля за Добруджа. В редица боеве въстаническите войски отново изтръгват победа над татарите и ги заставят да се оттеглят зад Дунав. ,,Смелите битки на Ивайло – пише Пахимер – излизаха сполучливи и тия, които се противопоставяха на неговия безреден устрем, не бяха в състояние да издържат. И силни войски се бояха от среща с него, тъй като той се отнасяше сурово с победения".

Успешно се развиват и отбранителните действия на юг, на рубежа от Тревненския балкан до черноморското крайбрежие, около крепостите, бранещи подстъпите към старопланинските проходи. Там през лятото на 1278 г. дружините на Ивайловите войводи Стан, Куман, Кънчо, Момчил и Дамян водят отбранителни боеве и нанасят редица поражения на войските на византийския император Михаил VIII Палеолог.

През късната есента на 1278 г. обстановката се усложнява. Византийците склоняват татарите и те отново настъпват. Ивайло се насочва срещу тях и с отбранителни действия ги задържа в района на крепостта Дръстър (Силистра). От юг Михаил VIII Палеолог напразно се опитва да пробие майсторски изградената и водена отбрана. След като ангажират въстаниците на два фронта, византийците стоварват десант в района на Варна и без да срещнат сериозна съпротива, достигат Търново, където провизантийски настроените боляри отварят вратите на крепостта. За цар е поставен Иван Асен III. След това те се придвижват на север и овладяват някои крепости между Дунав и Стара планина.

В това време Ивайло успява да се справи с татарите и дори ги привлича за съюзници. През пролетта на 1279 г. той минава в настъпление. Освободени са много крепости и войските се насочват към Търново. За да спаси своите привърженици, Михаил VIII Палеолог изпраща нови войски. През юли в Котленския проход при крепостта Диавена Ивайло разгромява 10-хилядна групировка на стратега Мурин. Само месец след това, на 17 август, е унищожен и 5-хиляден отряд на стратега Априн.

Докато Ивайло води борба с нашествениците, болярството в столицата му изменя и решава да му даде отпор. На мястото на избягалия Иван Асен III то избира за цар болярина Георги Тертер и се сплотява около него за борба срещу Ивайло.

В започналите действия въстаниците претърпяват неуспех. Продължителните борби с византийци, татари и с болярските дружини изтощават силите им. Те нямат повече възможност да продължават борбата с болярството, в чиито ръце са огромни материални ресурси. Ивайло е принуден да търси убежище при своя смъртен враг, татарския хан Ногай, който по време на един пир заповядва той да бъде обезглавен.

Така завършва своя живот водачът на селското въстание, което е кулминационна точка в борбата на българския народ срещу феодалния гнет. Обикновеният селски вожд Ивайло се издига като голям пълководец практик във въоръжената борба. Въстанието, което той оглавява, е първото масово. То е и първото, чийто вожд стига равнището на държавен ръководител.

Като пълководец Ивайло дава пример в нашата военна история за успешно водене на въоръжена борба на три фронта – срещу царя и болярите, срещу войските на Византия и срещу татарите. В българското военно изкуство той оставя забележителни образци за умело прилагане и съчетаване на форми и способи в областта на стратегията и тактиката.

[Бай Иван]

ПОЛУАПОЛОГИЯ НА ИВАЙЛО

   С големия си пълководчески талант Ивайло представлявал една сериозна възможност за България да прекрати или поне да забави упадъка си. Неговият военен гений, доказан в многобройните победи над татарите и ромеите изглежда изобщо не е впечатлил търновските боляри. Те са съизмервали претендентите за престола със съвсем други ценности и критерии. Първият от тях е бил наличието на родство с управляващия владетелски дом или законната династия и степента на това родство. В случая с Иван Мицо(в) те действително са имали оправдание да предадат Ивайло, докато той воюва извън столицата и да признаят за цар претендента, който наистина е бил Иван Асен ІІІ, поне по род. Но той се оказва непригоден да носи бремето на властта и гордото име на дядо си по майка. След позорното му бягство, причинено вероятно не толкова от малодушие, колкото от интригите, плетени от болярските групировки и от предчувствието за заговори, кроени от Георги Тертер, търновските боляри не си извличат нужната поука. Те и не помислят да се обърнат към човека, доказал военните си качества. Те не му оставят възможност да докаже дали има качества и на държавник, тъй като в техните очи той си остава узурпатор. Изглежда за тях са били напълно непознати или без никаква практическа стойност историческите познания, че сред най-великите василевси на ромеите остават поне трима узурпатори на престола от доста нисък произход, но за сметка на това велики военачалници или политици – Никифор Фока, Йоан Цимисхес, Василий І Македон(ец). Така след бягството на несъстоялия се български цар Иван Асен ІІІ, болярският съвет излъчва за нов цар може би най-умелия интригант в своите редици  - куманинът Георгий Тертерий. През трудното си 12-годишно царуване той не показва с нищо, че е по-добър избор от Ивайло. Дори напротив. Той не успява да се справи с нито един от сериозните проблеми на държавата, капитулира пред опустошителните татарски набези, пред сръбските, ромейските и унгарските завоевания в българските земи, България затъва все повече и повече. Дали и след неговото позорно бягство от Търново и унизителното му скитничество из Тракия (из околностите на Адрианопол), докато накрая византийците го приютят, са се намерили боляри и видни търновски граждани, които поне малко да съжаляват, че не са опитали докрай да заложат на поредната несъстояла се възможност в българската история - Ивайло? Та с какво Ивайло, който сам е спечелил престола на бойното поле, с победи над татарите и над вече недееспособния цар Константин Тих – Асен и след това, сключил законен брак с неговата вдовица и влязъл като неоспорим победител в Царевград Търнов, основателно предпочетен като по-малкото зло пред задаващата се византийска войска, е по-голям узурпатор от Георги Тертер, дошъл на власт след недостойни интриги на тъмно, или дори от Иван Мицо(в), поставен на престола не от родството си с Иван Асен ІІ, а от войските на изконния враг на българите – Византия, с подразбиращата се цел да служи като маша на нейната политика от престола си в Търново.
   Заслужава съжалението ни и другата несъстояла се възможност – Иван Асен Трети. Може би през 1279 г. му е било още твърде рано да се възкачи на дядовия си престол. Може би след време, натрупал политически опит и житейска зрелост в Константинополския двор, от него би излязъл един нов полугрък – Симеон или Калоян (но не ромеоубиец), стига да имаше търпение да изчака провала на Георги Тертер на българския престол, така както някога неговият дядо, Иван Асен ІІ изчака търпеливо цели десет години залеза на Борил от Галичкото си убежище. Тогава дори и начело на ромейска войска Иван Асен ІІІ би бил посрещнат като спасител на България и от Тертеровата слабост, и от татарите, и от маджарите, и от сърбите. А и неговият тъст Михаил VІІІ Палеолог (починал 1282 г.) не би насъсквал татарите да опустошават България като отмъщение за това, че Георги Тертер е отмъкнал престола от ромейското протеже Иван Асен ІІІ. При евентуалното му връщане на българския престол можеха да се избегнат и последвалите бягството на Тертер вътрешно-политически усложнения на няколко пъти поради необходимостта от избор на нов цар и смяна на династията и свързаното с тях отцепване от централната власт на отделни боляри. Ако не при Иван Мицо(в), то държавническият гений на Иван Асен ІІ можеше да се прояви при неговия син или дори внук, който да отбележи нови успехи на Асеновата династия на държавното поприще. Не би имало овдовяване на търновския престол след смъртта на Смилец, нито пък възможност той да се заеме от един случаен чужденец като татарина Чака на съмнителното основание, че е женен за дъщерята на бившия цар Георги Тертер.
   Двамата бележити царе от кумански род (поне по баща) Светослав Тертер и Михаил Шишман, въпреки големите си амбиции и някои безспорни успехи, не постигнаха нищо трайно за българската държава. След първоначалните си военни успехи срещу Византия и съюза си с татарите, Тодор-Светослав Тертер се задоволи с привилегията да бъде кротък ромейски зет и дарополучател, без да продължи активната си политика за освобождаване на всички български земи в Тракия, Родопите, Македония, Албания и Поморавието и връщането им в пределите на българската държава. Неговият син злощастно загина още в първата си война пред Адрианопол, без да успее да разкрие истинските си качества, нито да узрее докрай за голямата политика. Огромните амбиции на Михаил Шишман се разпиляха в няколко посоки, една от които беше налудничавият план да се превземе Цариград през 1328 г. от военоначалника му Иван. В крайна сметка, без да отбележи трайни и значими успехи, Михаил Шишман позволи непростимо да бъде изненадан и вероломно изигран от сърбите при Велбъжд (1330 г.). Този провал зачеркна резултатите от близо век и половина полууспешни усилия на българската държава в западна и югозападна посока. След него дойде и недалновидността на сестреника му Иван Александър, който позволи на зет си Стефан Душан да стане необезпокояван господар на западната част на Балканския полуостров и дори да бъде увенчан с чисто българската титла "цар" от търновския патриарх в ключовия български град Скопие (1346 г.), превърнат от Душан в столица на разнородната му империя, нещо повече – в нова сръбска столица, както преди това българският град Призрен изпълняваше същата роля при Душановите предходници.

[Иван Иванов]

Да, проигран е шанса, натрупаната инерция. Все пак, когато се появяват двама Лъжеивайловци, простия народ се спуска към тях като към спасителен остров. Има дори отбелязани победи срещу османските турци.
Може би ако се бе появила подобна личност през 1355г., прочутия "турски страх" нямаше да се разпростре по земята ни. Имало е и ресурси и хора- нямало е инициатива, мъжество.
А болярския сепаратизъм е бил прекалено силен дори и за най-минималните съвместни действия. Едно изключение : Вълкашин и Углеша. Двама феодали събират 60 000 души- и са позорно разбити от един турски преден отряд /командир Евренос Бей, един от водещите газибейове-грък/, половината се издавят в Марица, включително и предводителите.
И дотам...

[gadget]

Да, проигран е шанса, натрупаната инерция. Все пак, когато се появяват двама Лъжеивайловци, простия народ се спуска към тях като към спасителен остров. Има дори отбелязани победи срещу османските турци.
Може би ако се бе появила подобна личност през 1355г., прочутия "турски страх" нямаше да се разпростре по земята ни. Имало е и ресурси и хора- нямало е инициатива, мъжество.
А болярския сепаратизъм е бил прекалено силен дори и за най-минималните съвместни действия. Едно изключение : Вълкашин и Углеша. Двама феодали събират 60 000 души- и са позорно разбити от един турски преден отряд /командир Евренос Бей, един от водещите газибейове-грък/, половината се издавят в Марица, включително и предводителите.
И дотам...

Добре казано , представите за огромните османски орди направо си е мит.Почти във всеки момент от завоеванието българската армия е била по-голяма от османската.Но защо не сме им дали решително сражение не мога да си обясня , не е само сепаратизмът.Все пак търновското царство е било достатъчно голямо , за да събере голяма и боеспособна армия от едно поне 50 000 души и да се направи опит да се спрат османците.Няма такъв обаче , всъщност битките се ограничават до единични сражения за крепости винаги с османска победа.

[Царица]

Живота, произхода и въстанието на Ивайло са описани изключително оскъдно само от двама византийски летописци единия е споменатия в статията Пахимер а другия е Григора. Всичко останало е легенди и смешна социалистическа пропаганда - виждате ли как свинарят Ивайло наказа лошите боляри изедници . Лошото е че подобна статия нямаща нищо общо с историческата истина се мъдри в сайта на едно високо уважавано учебно заведение. Вижте само как започва статията : "В хода на въстанието Ивайло насочва вниманието си към татарите, чиито войски отново нахлуват в Североизточна България. Срещу тях войските на царя и болярите са безсилни. С успешни действия през лятото на 1277 г. Ивайло не само разгромява татарите, но ги отхвърля далеч зад Дунав Това, което никой не е в състояние да направи – да излезе на бой с татарите, от които по това време страда цяла Европа, прави Ивайло" Да се смее ли човек да се ядосва ли. Просто си ги приемаме нещата и сведенията без да с езамислим за липсата на всякаква реалистичност. И как така свинарят Лахана, Бърдоква и т.н. успял да разгроми татарите, тези които пак според статията тровели и цяла Европа. И ако някой прочете всички писания на Пахимер нищо от тях не насочва към това че той е бил обикновен отрок.
Най-вероятно си е бил обеднял дребен благородник, който е имал понятие от водене на битка.

[Бай Иван]

"Имало там селянин, който пасял свине срещу заплащане, наречен Бърдоква. Гръцкият език сближава това име със зеленчук, затова той се наричал и Лахана. Той се грижел много за свинете, но никак не се грижел за себе си, понеже не обръщал внимание нито на храната си, нито на облеклото си. Хранейки се само с хляб и диви зеленчуци, той живеел скромно и бедно. Често, като разговарял с другарите си и с тези, които били около него, той и явно показвал, че си въобразявал големи работи за себе ся. Тези по-скоро му се надсмивали и не му вярвали. (...) Като прекарвал много време замислен и не предприемайки нищо за свалянето на някаква власт, той често говорел едни и същи неща на другите селяни и свинепаси, разказвал им за някаквя явявания на светии, които го подбуждали към бунт и към управляване на народа. И понеже разказвал често тези неща, хората му повярвали и вече по-иначе се отнасяли с него, отколкото заслужавал. Той разказвал , че е близо определеното време за бунт. И така един ден, като казал, че получил знак за действие, веднага ги привлякъл за своя свита. Те го следвали,като се надявали,че той ще извърши нещо велико. Те се разпръснали по страната и разпространявали името на свинепаса, уж че му бил даден от Бога знак като на бъдещ управител. Едновременно с говоренето си те убеждавали и всекидневно се присъединявали все повече хора. Той се облякъл по-добре, наметнал връхна дреха, препасал меч, възседнал кон и смело се впуснал в дела, далеч по-големи от неговите възможности. (...) Лахана се сблъскал с татарската фаланга, нападнал ги заедно с хората си, колкото водел, и ги победил със сила. На следния ден победил друга фаланга и така за малко време се прославил. Областите се присъединявали към него и напълно били убедени,че ще бъдат добре под неговата власт. Лахана бил много прославян навсякъде, защото не минавал ден, в който да не притежавал повече от предишните дни, а при нападенията си действал смело."

Из ,,История" от Георги Пахимер (византийски историк от втората половина на XIII в и на-чалото на XIV в. Съвременник на описаните събития.)

[MAGADAN]

Доста наивно, опростенческо, даже профаниращо историята. Нека не забравяме, че византийските историци не са имали никакъв интерес да представят вярно събитията в България. За такова отношение говори и проф. Божидар Димитров в Дванадесет мита в Българската история.

[Hatshepsut]

Taзи статия на Божидар Димитров представя една друга гледна точка за въстанието на Ивайло. Според автора Ивайло не е бил обикновен селянин-свинепас, а български болярин - областен управител на град Овеч (днес гр.Провадия). Въстанието на Ивайло е едно патриотично движение на българския народ за защита на българските земи от агресията на татарите и византийците.
Може да се каже, че аз споделям гледната точка на автора на статията.

Митът за антифеодалното въстание на Ивайло

Тези читатели, които израснаха и учиха в годините на комунизма, знаят, че в 1277 г. в България е вдигнато страшно антифеодално въстание на селянина Ивайло. Впрочем и учените от буржоазна България пишеха за надигане на селяните в България по това време, които сами се оправили и с татарското нашествие по това време, и с царя, и с византийците. Всъщност по това време в България стават събития, имащи съвсем различни движещи ги сили и доста по-различна мотивация на участниците в тях. Но за да разберем истинската им стойност, трябва да знаем някои особености на живота в средновековна България по това време. Нека да го изясним.

В средновековната си история българите и българската държава воюват с противници основно от две направления. От юг с Византия и на север със степните варвари, които по безбрежните евразийски степи се промъкват един след друг до земите на Северното Причерноморие и оттам атакуват държавната терито­рия на България. Византийците са грамотен народ, имат историография, оставят хроники и истории буквално за всеки период в историята, особено за тези, в които воюваме с тях, така че от тази гледна точка знаем доста неща. Вече имах възможност да кажа, че това, което знаем като своя средновековна история, е по-скоро история на българо-византийските отношения.

Това е така, защото варварите са безписмени и не пишат истории и хроники. Лошото се задълбочава, като се знае, че от нашата историография пък е оцеляло твърде малко - няколко кратки хроники, летописни епиграфски паметници, няколко преписки. Какво да се прави -първи поехме ударите на турското нашествие и установявайки ,,присъствието" си тук, турците изгориха всичките ни библиотеки, намиращи се в манастири или царски и болярски дворци още при завоюването през 1371-1396 г. А и да оцеля нещо, то загина в следващите пожарища след войни, въстания, кърджалийски размирици, фанариотски изстъпления.

А напрежението на север не е било по-малко, отколкото на юг. Откъслечните сведения сочат, че още кан Аспарух е имал теж­ки проблеми с хазарите и аварите и загива в сражение с първия от гореспоменатите народи. След това в края на IX век имаме проблеми с печенегите, после с узите, после с куманите.

А от XIII век имаме проблеми с татарите. Това е огромен народ, който в средата на XII век, увличайки и други сродни народи, тръгва от монголските си степи в походи по всички азимути, за да завладява света. И успяват да превземат бая голяма част от него. Преди да се доберат до България в 1241 г., успяват да покорят такива държави, като Китай, Индия, Волжка България, Киевска Русия, Унгария.

В последната година от царуването си цар Иван Асен П, според едно кратко съобщение, успял да ,,разгроми татарите". Изг­лежда, е ставало дума само за един корпус от армиите им, сондиращ военните възможности на царството, защото татарите ще играят още за десетилетия напред сериозна роля в българската история. Всъщност още на следващата година след смъртта на Иван Асен II татарите атакуват Северна България и Болярският съвет (царят Коломан е едва седемгодишен) решава България да стане васал на Татарската империя (наричана Златната орда), основана от хан Батой в предходната година.

Колкото и странно да звучи, но васалитетът спасява България от разорения за близо три десетилетия и в Търново могат да се занимават най-спокойно с ,,вътрешна политика", т.е. с дворцови интриги за наследството на великия български владетел Иван Асен П.

Междувременно, усетила слабостта на България, Никейската империя, обявила се за наследница на Византия, откъсва почти без сражения земите на юг от Марица. Опитът на младия цар Михаил Асен (1253-1256 г.) да върне загубените земи въпреки спечелените две битки завършва с неуспех. На преговорите той е предаден от собствената си делегация, сключила мир, възстановяващ статуквото и отгоре на всичко съдържащ клауза за предаването на Вардарска Македония на Византия. Областният управител на Скопие Константин Тих отказва да се подчини, разгромява византийския отряд, изпратен да окупира Скопската област, а след това, подкрепен от Болярския съвет, убива Михаил Асен и е избран на българския трон. Междувременно никейците си връщат в 1264 г. Константинопол и възстановяват Византия. Опитът на цар Константин Тих да си върне Тракия с войни и династичен брак с византийска принцеса през 60-те години на XIII век завършва с неуспех. Срещу него Византия образува в 1271 г. мощна коалиция, в която влиза и Златната орда.

Нападенията на татарите траят шест години, без цар Константин Тих да им окаже съпротива. Така и пишеше в учебниците: ,,Царят и болярите се затворили в крепостите, а народа изоставили на произвола на съдбата", т.е. на татарите. Но народът излъчил от средите си един смел селянин, който организирал народа на борба, която завършила с разгрома и на татарите, и със свалянето на безотговорния цар Константин Тих, на чийто трон седнал Ивайло - селският цар. Така било осъществено първото антифеодално въстание в света. Това бе поредното ни първо място - след като дадохме АБВ на Ренесанса чрез азбуката на Кирил и Методий и предшествахме Реформацията с богомилството има-няма с половин хилядолетие.

Но авторите на това поредно първо място бяха забравили да обяснят няколко доста съществени неща. България по това време е малка - само територията между Дунав и Стара планина. Татарите започват нападенията си в 1271 г., а Ивайло се появява на сцената чак в 1277 г. Та първият въпрос е: как изоставеният от царя и болярите народ в тази малка територия оцелява след седемгодишни, невъзпрепятствани от българска войска кланета и грабежи, та намира демографски ресурс да излъчи войска, способна едновременно, и то в рамките на три пълни години, да бие и татарите, и византийците, че и царската българска войска.

Непонятно, нали? Но съвършено ясно за познавачите на епохата. Армиите на България и Византия (а и на други уседнали държави) се бият, като тръгват една срещу друга, сблъскват се някъде в равнината или в някой старопланински проход в генерално сражение, и който победи, печели Тракия. Военните кампании траят 20-30 дни, обикновено през лятото, и то след жътва. С варварите е друго - те нападат едновременно, с десетки дружини, които се пръскат, щом преминат Дунав, като рояк из българската земя. Грабят, убиват, опожаряват села и градчета. Те са неуловими и недосегаеми за царските армии, напразно търсещи сражение в тях. Накрая варварите се обединяват в един юмрук и наистина дават генерално сражение на рухналата физически и психологически царска армия.

Но българската държавна мисъл не се оставя да падне в тази клопка. Срещу варварите още в Х век си създаваме военна стратегия, включваща три фази на ,,достойно посрещане". По заповед и с помощ на държавата всяко село си изгражда крепост на висок хълм, в която при нахлуване на варварите се укриват всички жители на селището, заедно с добитъка и кравите. Степните варвари, за разлика от византийците, не умеят да превземат крепости. Варварите палят селата, но не могат да засегнат населението. Тази отбрана не е пасивна – през нощта гарнизоните на по-големите крепости, ориентирайки се по огньовете на лагерите на варварските дружини, излизат от крепостите и ги атакуват безмилостно. След като бъде изтребена част от войската на нашествениците, а останалите са поизмъчвани от глад, в открита атака тръгват полковете на областните центрове и царските войски. Отпочинали пресни елитни войници, които започват истинско сафари на оцелелите степни дружини. Наесен всичко е свършено, селяните слизат от калетата, възстановяват къщите си и засяват житото за хляба на следващата година. Така се справяме с маджари, печенеги, узи, кумани. С татарите така я караме до 1277 г. - много са и унищожението им не е работа за една година.

Но какво всъщност става в 1277 г. - на петата година от интензивните татарски нападения в Дунавска България. Българските източници (и без това доста оскъдни за Средните векове) не съобщават нищо по въпроса, с изключение на името на царя по това време - Ивайло. Сведението се съдържа в приписка към една книга, преписана в старобългарския град Свърлиг (днес в Сърбия). Спазвайки традицията, граматикът преписал книгата и написал накрая: ,,Написа се тази книга по време на царуването на цар Ивайло..." И слава богу, че така е написал, защото и досега нямаше да знаем името на българския цар в тази епоха. Двама византийски хронисти описват доста подробно как българите се справят с та-тари и гърци, но наричат водача им само с презрителни имена (Бърдоква, Лахана, Свинепаса). Според тях Ивайло бил селянин - човек от долен произход, който събрал дружина след внушения, които Света Богородица му направила, и започнал да изтребва татарските отряди, разпръснали се из България за грабеж след всяко нахлуване на татарската армия. Този произход много се хареса на марксистката историография, която обяви действията на Ивайло за антифеодално въстание на българското селячество.

Както и да се взираме в средновековните източници, нищо антифеодално не можем да открием в движението на Ивайло. При бездействието на българския владетел той проявил, казано по модерному, активна гражданска позиция, събрал един отряд отчаяни хора и започнал да трепе татарите, където ги намери. Това му донесло невероятна популярност и към него започнали да се присъединяват хиляди, готови да се сражават българи, включително и (както съобщават византийските хронисти Пахимер и Грегора) мнозина знатни, т.е. областни и градски началници, заедно с поверените им военни части. Никаква социална програма не виждаме в исканията на събралите се около Ивайло, още по-малко идея за унищожаване на феодалния ред или поне за реформирането му. ,,Мамка им да е... на татарите" - това са били идеята и бойният лозунг на българите около Ивайло и те ги реализират в рамките на два-три месеца. Преди татарите да усетят какво става, десетки бродещи из България техни отряди са били изклани. Ужасен, татарският хан събрал оцелелите в лагер на дунавския бряг, но Ивайло ги атакувал незабавно. В генералното сражение татарите били напълно разгромени, спасили се само тези, които мо­жели да плуват и да достигнат северния бряг на Дунав. "

Кой е бил наистина Ивайло? Селянин-свинепас или областен управител на Овеч (Провадия), както твърди народна песен, за­писана преди две десетилетия от етнографска експедиция на Великотърновския университет? Народните песни се смятат, и то с основание, от историците за крайно несигурен исторически източник. И все пак - трудно е да се повярва, че един селянин, събрал въоръжен отряд от необучени хора, може да спечели десетки сражения с най-добрите армии на епохата - татарската и византийската. Една-две битки по щастлива случайност може, но десетки - не. Военното изкуство си е военно изкуство и в онази епоха се предава от баща на син и от син на внук и се владее само от военно съсловие, което всъщност е и аристокрацията на страната. Не бива да се забравя, че към Ивайло още в първите седмици на действията му се присъединява и цялата провинциална аристокрация на страната (по-късно и столичната), а това е трудно мислимо за обичаите и нравите на епохата, ако Ивайло не е бил един от тях. Така че, макар и несигурни, сведенията, че Ивайло е облас­тен управител на Овеч (Провадия), трябва да се приемат като работна хипотеза до откриването на нови източници, които да я опровергаят или потвърдят. При всички случаи очевидно е, че българското общество просто е очаквало една ,,силна ръка", която да го поведе в бой срещу тормозещите го нашественици.

След разгрома на татарите се случва това, което се случва в Средновековието в такива случаи - Ивайло е вдигнат на щит от бойците и командирите на армията си и провъзгласен за български цар. Включилите се в действията на Ивайло прекрасно са знаели, че с разбитата татарска армия ресурсите на Златната орда не са свършили и че още на следващата пролет Дунав ще бъде минат от друга, може би още по-многобройна татарска армия. Затова е напълно естествено желанието им начело на държавното кормило да стои деен и способен във военните работи човек, вместо болния инвалид Константин Тих.

Константин Тих потеглил срещу армията на Ивайло, но бил разбит в едно кратко сражение, при което голяма част от войни­ците и командирите им преминали на страната на Ивайло. Царят бил убит, а Ивайло се озовал пред стените на Търново, където с властта се разпореждала царица Мария.

Царица Мария е византийска принцеса, омъжена за Константин Тих през 1269 г., за да се заздрави мирът между България и Византия, съобразно практиката на епохата. Всеобщо у нас е мнението, наложено от историците ни от XIX и началото на XX век, че византийските принцеси, женени за български царе, ставали проводници на византийското влияние или направо ,,агенти на Византия". Понеже и последната съпруга на Светослав Тертер ще бъде византийска принцеса, дължа на читателите едно опровержение на тази представа. Няма по-голям защитник на българските държавни интереси от византийските принцеси, омъжени за български царе. Ирина, съпругата на цар Иван Асен II, ще подбужда сина си Михаил II Асен на война с Византия, за да си върне Тракия. Мария, съпругата на Константин Тих, според ядовитите думи на византийски хронисти, ръчкала непрекъснато мъжа си за обещаната на България зестра - Южното Черноморие. Теодора, съпругата на Светослав Тертер, която е трудно забележима при царуването на мъжа си (човекът си знае и добре си върши работата), след като се омъжва за цар Михаил Шишман (1323-1330), буквално изтормозва добродушния си мъж, когато Византия откъсва Созопол, част от нейната зестра при брака й със Светослав. Цар Михаил Шишман, който управлява с мир една голяма и силна България, завещана му от Светослав Тертер, не желае да си разваля рахатлъка заради един само (при това трудно превземаем поради островното си тогава положение) град, но Теодора го принуждава да действа и дори му сочи как. Принуждава го да превземе Бухо-леон - императорските летни дворци в близост до Одрин, и да го обмени за Созопол. Разбира се, трябва да се има предвид, че българските царици се борят преди всичко за своите собствени интереси или за интересите на синовете си - престолонаследници на българския трон. А доколкото държавата е патримониум (лична собственост, бащино наследство), то личните интереси на царя и царицата съвпадат с държавния интерес. Нека си представим за момент, че българската царица - византийка, работи за интересите на Византия. Какво ще спечели лично тя при евентуален пълен успех? България ще бъде завладяна и превърната в провинция на Византия, а лично тя, ако не я изпратят в манастир, може да разчита само да я направят ,,зости" - придворна дама. Синът й в най-добрия случай пък ще получи феодално имение в Мала Азия. В България тя е царица, равна по ранг на императрицата на Византия, а перспективата пред сина й е да стане цар на една от най-старите корони в Европа и владетел на една голяма и силна дър­жава, която при определени обстоятелства често се превръща и в европейска суперсила. Царица Мария не направила изключение и в този случай. При вестта за смъртта на Константин Тих във византийския двор бързо подготвили Иван Асен (син на Мицо, който в 1263 г. през Несебър избягал във Византия и получил като феодал земи край Троя в Мала Азия) като свой подставленик на българския трон. Те подканяли царица Мария да предаде Търново на Иван Асен III и да се прибере в Цариград. Царица Мария обаче се омъжила за Ивайло и го приела в столицата като български владетел. Нататък историята е добре известна. През лятото на 1278 г. Византия предприема настъпление на широк фронт срещу България, като византийските войски се мъчат да форсират Стара планина едновременно през няколко прохода в източната й част. Ви­зантийският поет Мануил фил, описвайки подвизите на византийския пълководец Михаил Глава Траханиот (по ирония на съд­бата българин от древен род), през зъби споменава за упоритата отбрана на флангиращите проходите планински крепости Ктения, Мъглиж, Крън, Боруй, Колина, Венец, Студена, Пиргица, водена от войводите Куман, Станчо, Момчил, както и от самия Ивайло. Всички те са крепости в южните подстъпи на Балкана, което показва, че българските войски и опълчението не пуснали византийците на българска територия. Татарите също нападнали България по искане, подплатено с доста злато на Византия, но Ивайло се разправил безмилостно с тях в две-три битки и отново се насочил на юг, където сраженията се водили с нарастваща сила. Византийските хронисти пишат, че от много години не били виждали българите да се сражават така безпощадно и да не вземат пленници. Трябва да имаме предвид, че след покръстването на България войните с Византия доста се хуманизирали, тъй като общата християнска православна вяра повелявала пленниците да се освобождават, мирното население да не се закача, да се щадят църкви, манастири, а и граждански постройки. И общо взето този християнски регламент се е спазвал - редки изключения има само при император Василий II Българоубиец през XI век и при цар Калоян Ромео-убиец. В началото на XIII век, изглежда, много се е насъбрало на тогавашните българи от десетилетията на унижения, за да бъдат така безмилостни. Напразно ромеите давали пример, като освобождавали пленниците в малкото спечелени от тях сражения. Българите продължавали да колят всичко наред, което според Пахимер плашело византийските войници и те често отказвали да влизат в сражения.

Новата 1279 г. България посрещнала с ново татарско нашествие. Ивайло потеглил срещу татарите и се затворил в яката кре­пост Дръстър (Силистра), спазвайки старата българска тактика на изтощение на степните нашественици чрез безплодна (за тях) обсада на крепости. Но през това време Михаил Глава Траханиот, който се убедил, че няма да мине през старопланинските проходи, извършил десант край село Галата, Варненско. С бърз марш през територия, в която нямало български войски (разделени на две, те пазели Дръстър на Дунав и старопланинските проходи), византийската армия стигнала до Търново, където след кратки преговори столичното болярство арестувало царица Мария и пуснало Иван Асен III като български цар в Търново.

Ивайло повече няма да се върне на престола. Той ще продължава да се бие с византийци и татари още година, без да загуби сражение. Ще бъде убит в 1280 г. в Двора на хан Ногай, където търси военен съюз срещу един нов цар на трона в Търново - Георги Тертер. Целият случай с него е една великолепна демонстрация за възможностите на българите сами да се справят с чужд нашественик, стига да има решителен и компетентен ръководител. Такъв, какъвто за съжаление няма да има сто години по-късно при нашествието на османските турци.

http://chitanka.info/text/9703/10

[Авитохол-165]

Taзи статия на Божидар Димитров представя една друга гледна точка за въстанието на Ивайло. Според автора Ивайло не е бил обикновен селянин-свинепас, а български болярин - областен управител на град Овеч (днес гр.Провадия). Въстанието на Ивайло е едно патриотично движение на българския народ за защита на българските земи от агресията на татарите и византийците.

Ако не се лъжа, проф. Йордан Андреев, Бог да го прости, беше автор на теорията, че Ивайло не е бил прост селянин, а някакъв дребен аристократ.
Иначе, Ивайло си е бележита фигура, сътворил нещо изключително, стигайки до трона. Но това има и отрицателни последици, България затъва във вътрешни борби, попадаме в една нестабилност и окончателно даваме инициативата на сърбите в югозападните ни земи, където преди това Константин Тих Асен е постигнал определени успехи.

[Nordwave]

Ивайло – свинар или областен управител

Народният въоръжен бунт, воден от Ивайло, започва през пролета на 1277 г. и завършва с краткото му царуване през 1280 г. Това е бунт-съпротива срещу вероломните въоръжени набези на татарските орди от север по българските земи. Беззащитното българско население е изоставено от централната власт в Търново и е подложено необезпокоявано на грабежи и избиване от татарите. По онова време България е управлявана от цар Константин Асен и царица Мария – племеница на византийския император Михайл Палеолог.

Център на въоръжения селски бунт през 1277 г. е град Овеч (дн. Провадия) и околните на него селища. Една щастлива случайност разбулва истината около името на Ивайло. През втората половина на ХIX век, чешкият учен Костантин Иречек при събиране материали за написване на българската история попада на така наречените ,,Свърлижки листове". Към тях един монах е написал: ,,Аз, раб божий Константин, назован Васил Граматик, написах тази книга за презвитер Георги в град Свърлиж, в дните на цар Ивайло в 6787 хилядолетие (1278г.), когато гърците обсъждаха Търново".

Народът възпява в песните си ,,селският цар" с името Иванчо/Иван. Но в много от историческата книжнина и учебниците по история той е представен като свинепас и тук-таме свенливо напоследък се прокрадва хипотезата, че е бил областен управител. Каква всъщност е истината?

В Провадийският ,,Лонгоз" по течението на река Камчия (Тича) както в далечното минало, така и преди 1944 г. са отглеждани хиляди диви свине, пуснати свободно да пасат без стопанинът им да се страхува, че ще убият или ще отмъкнат някое от грухтящите. Проф. Йордан Андреев пише в книгата си ,,Българските ханове и царе VII-XIV век", издадена през 1994 г.: ,,За произхода на Ивайло знаем твърде малко, той е бил от пастирски род". Аз подържам това негово убеждение и съм убеден, че баща му не е бил обикновен селянин. След като е отглеждало добитък, плодове и зеленчуци, явно семейството е притежавало голямо имотно състояние от ниви и градини. Само заможни и будни родители по онова време могат да отгледат и възпитат детето си в православен християнски дух.

Надарен физически и духовно, чрез своето дар слово Ивайло увличал хората със своето красноречие. Допускам, че всичко това да се е случвало в Овеч, който тогава е бил областен град, в който са се събирали много хора от различни социални прослойки. Тук Ивайло е имал най-верните си привърженици и е спечелил най-големите си военни победи. Възможно е да се е появил първоначално като преставител на баща си за продажбата на живата му стока на пазара в това голямо селище.

Самият византийски хронист Георги Пахимир пише: ,,Ивайло си е възобразявал големи работи, свързани с бунт и управление на народа". Известният историк проф. Йордан Андреев в своето изследване ,,Средновековния Овеч през XIII-XIX век" отбелязва следното: ,,Ивайло се е убедил в революционизирането на селската маса и то само с цената на изключителни средства". В този смисъл разказите му за проречества и светии преставляват своего рода част от идиологическата подготовка на бунта. По-нататък проф. Йордан Андреев изтъква: ,,По всичко изглежда, че въоръженият бунт е имал продължителна подготовка". От неговото изследване става пределно ясно, че селският цар Ивайло не е неук и обикновен младеж-свинепасец. След като е имало продължителна подготовка преди бунта, следователно дейността на Ивайло не се заключава само в границите на посочените три години 1277-1280 г., а някъде и в по-ранните 1275-1276 г.

Със сигурност може да се твърди, че през периода, в който води сражения с татарите, цар Константин и византийските воиски, той не е бил областен управител. Защото през тези години с него са войската му и неговите войводи и всъщност той е цар на България. Доколкото през 1275-1276 г. като организатор на бунта може да му дадена свобода на действие в овечка област, но не е избиран на подобен пост.

Интересно е да си отговорим на въпроса откъде е взето това добро оръжие на ръзбунтувалите се селяни, с което са се били с татарската войска, смятана по онова време за най-добре въоръжената в средновековна Европа? При едно мое изследване на материал в книгата на известния общественик и културен деец Балчо Нейков – ,,Факийски предания", попаднах на текст от песен, изпълнявана от майката на Стефан Караджа, Каля Маринчова. В последните й две строфи се пее: ,,Извади, буле, извади, до три рути копрински, до четири саби Добрински...", като в края на текста има пояснение, че: ,,Добрини е бил град на ½ час от изток гр.Провадия". Това затвърди в мен убеждението, че този градец в далечното минало е снабдявал с оръжие племениците на небезизвестния Момчил войвода около 1350-1360 г. Защо да не е снабдявал с оръжие и народната войска на цар Ивайло през 1277 г. Та между двете събития има разлика само от 60-70 години, което е не повече от един човешки живот. Така че съм твърдо убеден, че войската на Ивайло се е снабдявала с буздугани, саби, ками, ятагани и копия от железарските работилници на градеца Добрини.

Що се отнася до това къде е родното село на т. нар. ,,селски цар", намерих писмен материал за три евентуални негови родни места. Първото е село Добрал, което се споменава в поемата ,,В поход", написана още през 1929 г. от Стоян М. Попов. Един куплет от нея гласи: ,,Повел дружини бойни, от коница хвърката, върви в медена броня Добралския овчар", като косвено в това литературно произведение се намеква, че зад името ,,Добралски овчар" стои именно Ивайло.

Село Добрал е настоящото село Прилеп, Бургаско. В разговор с прилепчани те споделят, че не са чували стари хора да имат спомени от дедите си някога да се е говорило, че това е родното село на Ивайло. Вероятно авторът на поемата е вложил малко фантазия, за да й придаде по-силен заряд. Второто предполагаемо селище е с. Голица, Варненско. С пенсионираната учителка Златка Дойнова се разбрахме да ми изпрати две коледарски народни песни, в които се споменава за Ивайло. Ето какво се разказва в тях: ,,Разсърдил се сив сокола, че разпери сиви пера, че изтърси белу книже, бело книже, черну писму, че си събрал цар Костадина, сички светци и попови, да прочитат белу книже, бело книже, черно писму. Не се нае нийде никои, да прочете бело книже, бело книже, черно писму. Най се нае поп Никола, да прочете бело книже, черно писму. Кат го чете сълзи рони, сълзи рони и пругувори: Това писму не е нашу, това писму е от Бога, млад Иванчо цар да стани". В последните редове от друга една коледарска песен се пее: ,,Царювите бързум слуги, оттулили силни пещи, що да види царми Костадина: млад Иванчо на стол сиди, на стол сиди, книга пиши". От този текст се разбира, че Ивайло е бил грамотен млад човек.

Краеведът Илия Темелков от варненското село Цонево пък твърди, че цар Ивайло е от село Кесара, което в настояще време не съществува. Останало е само землището му, което носи неговото име. То се е намирало между селата Дъбравино и Нова Шипка, на брега на река Камчия. По време на водените сражения между византийските войски на Михаил Глава – Тарханиот и отрядите на Ивайло, част от населението е било изклано, а оцелелите са изселени надалече в балкански селища на България – най-вероятно в Шипка, откъдето по-късно хората са се завърнали по тези места и заселили в сегашното село Нова Шипка. Преданието за село Кесарево е запазено от 730 год. Трябва да се има предвид, че названието ,,кесар" е византийска военна титла, която се е давала само на синовете на византийските императори. С такава титла е удостоен и българският хан Тервел през 705 година заради оказаната от него помощ на византийският император Юстиниян II. Приема се също, че славянската титла ,,цар" произлиза именно от византийската титла ,,кесар". Всичко това потвърждава хипотезата, че местните приближени на Ивайло селяни от камчийския регион са го назовавали преживе и след неговата смърт – ,,Кесаря" и оттам така са нарекли и родното му село. Така че най-вероятно именно в него се е появил на бял свят бъдещият български цар.

http://www.desant.net/show-news/21678/



Редактирано от модератор: Премахване на невалиден линк.

[орикс]

http://evrazol.blog.bg/politika/2010/04/17/car-ivailo-1277-1280.530057В село Нова Шипка няма такъв мит. В посочените села-Цонево, Нова Шипка, Голица живеят цигани и маджури. Те не са коренното население на тези села.

[орикс]

Византийските историци го наричат Лахана - името е от гръцки произход (означава зеленчук, зеле, в някои случаи и кисело зеле) и е по-скоро прозвище. За произхода на Ивайло знаем твърде малко: той бил ,,от пастирски род", ,,живеел скромно и бедно" и ,,пасял свине срещу заплащане". Тези случайни бележки, промъкнали се в писанията на византийските историци (придружени задължително от язвителни и обидни бележки), свидетелствуват, че Ивайло принадлежал към най-унизените слоеве на народа ни, обречени да преживяват с цената на непрекъснат труд и унижения. За родното му място съществуват редица предположения -всички имат този недостатък, че не са подкрепени от конкретни указания на изворите, а се основават изключително на доводи, почерпани от т.нар. местен патриотизъм. Единственото, което знаем със сигурност, е това, че ,,родните му поля" се намирали в Североизточна България - по-точно в предпланините на Провадийския балкан. Не случайно по тези места Ивайло имал най-верните си привърженици и там спечелил най-големите си победи.Дълго време преди името му да стане известно по цялата българска земя, Ивайло бил познат на съселяните си с това, ,,че си въобразявал големи работи". Както уточнява Георги Пахимер, ,,големите работи" били свързани с призиви ,,за бунт и управление на народа". Проповедите на свинепаса, макар и да разпалвали въображението на заобикалящите го, били посрещнати с присмех и подигравки.Скоро след това в поведението на Ивайло се забелязала странна промяна — той се отдал на постоянни молитви, прекарвал много време замислен, разказвал за явявания на светии и чакал бог да му даде знак за действие. Някои изследователи са склонни да приемат, че Ивайло изпаднал в състояние на религиозна екзалтация, която до голяма степен предопределила вярата му в някаква мистична предопределеност. Всъщност мистицизмът в поведението на Ивайло бил повече или по-малко престорен - той стигнал до него, след като разбрал, че в проповедите му липсва онзи елемент, без който в онази епоха не било възможно никакво голямо начинание. Ивайло се убедил, че ,,революционизирането" на инертната селска маса е възможно само с цената на изключителни средства. В този смисъл разказите му за пророчествата и светиите представлявали своего рода част от идеологическата подготовка на въстанието. Ако беше обратното, т.е. ако Ивайло действително бил в плен на дълбоко религиозния дух на епохата, той би започнал своята проповед с ,,божествените слова", а не с призивите за бунт и управление на народа, както било в действителност. Излиза следователно, че мистицизмът в поведението на народния вожд е издалеко пресметнато действие, което трябвало да придаде на аргументацията му въздействието на ,,божествено откровение" и да я направи действена и неотразима.По всичко изглежда, че въстанието имало продължителна подготовка и още в началото Ивайло сполучил да привлече хора, предани на идеите му. Когато един ден обявил, че е получил знак за действие, сподвижниците му се разпръснали по цялата българска земя, ,,като разпространявали името на свинепаса, че му е даден знак от бога за бъдещ управител. Едновременно с говоренето те убеждавали и всекидневно се присъединявали все повече хора". Това били агитаторите на движението, с чиято помощ Ивайло успял да увлече целия народ, т.е. той имал на разположение хора, които не само можели да въртят меч, но и били способни да предадат на призивите му достатъчно убедителна сила. Движението, възглавявано от Ивайло, приело характера на истинска селска война, която имала открит класов характер. Днес е много трудно да очертаем политическите и социалните идеали на българите от XIII век, но по всичко личи, че селяните се вдигнали на бунт, запленени от убеждението, че Ивайло е ,,добрият цар", т.е. онзи идеален владетел, който ,,ще възвиси бедните и ще принизи богатите" и ще осъществи мечтаната социална хармония.Селската война в България започнала през пролетта или най-късно през лятото на 1277 г. Ивайло се ,,облякъл по-добре - пише Георги Пахимер, - наметнал връхна дреха, препасал меч, яхнал кон и смело се впуснал в дела, далеч по-големи от неговите възможности". Последната забележка на византийския историк едва ли е оправдана - с действията си Ивайло неведнъж показал, че притежава изключителни качества и е способен не само да увлича хората с магнетичната сила на словото си, но и да печели победа след победа.През лятото на 1277 г. Ивайло трябвало да мери сили не само с болярите, но и с татарските нашественици, които непрекъснато разорявали българските земи и ,,всеки ден правели имуществото на мизийците (т.е. на българите) мизийска плячка". Първият сблъсък с тях му донесъл голяма слава - той разгромил една скитаща се из страната татарска фаланга. При следващата среща с татарите победата отново била на негова страна и така ,,за малко време се прославил, тъй като не минавало ден, в който да не притежава повече от предишните, а при нападенията действувал смело". Онова, което дотогава изглеждало невъзможно даже за войската на цар Константин Асен, Ивайло сторил в съвсем кратък срок и очистил напълно страната от татарските разбойници - есента на 1277 г. Народът навсякъде го акламирал като цар, а областите една след друга минавали под неговата власт. Широкият размах на движението и шумните победи на Ивайло възбудили духовете не само в България. Император Михаил VIII Палеолог следял внимателно събитията на север - едно, заради класовия характер на движението, и второ, заради опасенията, че ако Ивайло застане начело в България, съдбата на Византия би могла да стане друга. Сам Михаил VIII Палеолог говорел на приближените си, че Ивайло ,,постепенно щял да стигне до такава голяма сила, че и на ромеите след време ще бъде мъчно да го надвият". Императорът напуснал столицата и се отправил към Одрин, откъдето внимателно следял развитието на събитията в България. Тук го застигнала още по-обезпокояваща новина - цар Константин Асен, който дълго време не смеел да предприеме някакви действия срещу въстаниците, накрая събрал остатъка от предишното си мъжество и тръгнал на поход срещу Ивайло. Малката му армия се движела бавно, тъй като царят страдал от болки в крака и се придвижвал на колесница като ,,ненужен товар". Ивайло нападнал изненадващо царската армия и спечелил пълна победа — приближените на Константин Асен били избити, а останалите се присъединили към войската на селския цар. В това сражение Ивайло лично погубил Константин Асен като ,,жертвено животно" - той оправдал постъпката си с твърдението, че в битката царят не направил нищо достойно, за да защити своята чест - краят на 1277 г. След този триумф Ивайло държал здраво в ръцете си цялата страна и започнал завладяването на укрепените градове, които без съпротива се предавали и го обявявали за цар. ,,С всеки изминат ден той ставал все по-силен и успешно напредвал... и си присвоил всички места около столицата още при първия удар" - само Търново останал под властта на царица Мария. Скоро станало ясно, че плановете на Михаил VIII Палеолог били на път да се провалят, тъй като царица Мария предприела действия, които не били предвидени в Константинопол. Неочаквано за всички тя изпратила пратеници при Ивайло, като му предложила заедно с ръката си и короната на българите. Византийските историци коментират нашироко постъпката на царица Мария, която ,,пренебрегнала законните си задължения към починалия" си съпруг. Властолюбивият й характер, ненавистта към вуйчо й Михаил VIII и желанието да запази на всяка цена престола за сина си Михаил подтикнали Мария към действия, които били в разрез с етичните норми на епохата. В началото тя крояла планове да сключи мир с Ивайло, ако той се съгласи да я остави да управлява сама българите. Когато се убедила, че е ,,невъзможно този, който се стреми към същата власт, да сключи мир с тази, която има тази власт", Мария не без съжаление се съгласила ,,да се предостави напълно на свинепаса, да му отвори вратите на престолния град, да се омъжи за него и да заживее като царица с цар" — при условие че Ивайло ще гарантира наследствените права на сина й Михаил.Византийските историци са крайно пристрастни, когато описват поведението на Ивайло пред пратениците на царица Мария: ,,възгордял се, започнал да важничи, като заявявал, че тя бърза да му предаде властта, преди той да я спечели с меч и твърде силната си войска". За верни ще трябва да признаем последните му думи, тъй като селската войска стояла в подстъпите на Търново и падането на столицата изглеждало предстоящо. Но Ивайло не играел на ,,високомерие и гордост", тъй като на негова страна била не само силата, но и съзнанието, че за първи път в историята на средновековна България народ и владетел вървели заедно в името на една толкова голяма и справедлива идея. В крайна сметка Ивайло приел предложението на царица Мария (,,заради мира и от желание да не се пролива кръв в междуособна война"). Решението му било повлияно и от враждебните действия, които започнал император Михаил VIII Палеолог. Едва ли са го измъчвали скрупулите, че сподвижниците му биха го обвинили за ,,женолюбец и почитател на женските спални". Съмненията относно предприетата от него стъпка произтичали от това, че бракът му с царицата поставял на изпитание целите на въстанието, че влизането му в Търново ставало чрез компромис, който можел да се изтълкува превратно, в смисъл че е измамил надеждите на разбунтувалия се народ. Същевременно той си давал сметка, че трябва да се ,,предпазва от покварените нрави на тези, които ще го приемат" - Ивайло не хранел никакви илюзии относно моралния облик на царица Мария и нейното обкръжение. Влизането на Ивайло в Търново станало от позиция на силата. Достойни за възхищение са думите му, че ,,той дава милост, а не получава такава" - същевременно те звучали като предупреждение към търновската аристокрация. През пролетта на 1278 г., акламиран от целия народ, Ивайло ,,взел знаците на царското достойнство". България била обединена под властта на народния цар, но с това проблемите на страната далеч не били ликвидирани. Византийският император Михаил VIII Палеолог не се примирил с положението и изпращал непрекъснато войски, които трябвало да наложат на българския престол неговото протеже Иван Асен III. Същевременно дипломацията му се постарала татарите да възобновят нашествията си в България. Като връх на всичко на изпитание били поставени и отношенията на Ивайло с царица Мария. ,,Заобиколен от война и ласкателства", народният цар се озовал в изключително тежко положение. Няма съмнение, че най-много проблеми му създавала вътрешната опозиция - болярството нито за момент не се примирило с властта на народния цар. Опитът на Ивайло да привлече ,,българските първенци" срещнал мълчаливата им съпротива. Скоро Ивайло ,,намразил нежностите на жена си, често се карал с Мария и я биел" - византийските историци обясняват действията му с неговата ,,варварска" природа. Всъщност това представлявало по-скоро демонстрация, т.е. Ивайло се стараел да убеди народа, че не се е продал на аристокрацията и не е забравил, че благодарение на народа и неговата воля е стигнал до царския престол. Тъй като станало ясно, че ,,не е възможно да сключи примирие с татарите, нито пък по някакъв начин да се подчини на императора", Ивайло бил заставен да воюва. В началото той сполучил да отхвърли татарите зад Дунав, но далеч повече били проблемите, които му създавали византийските войски - те нападали на широк фронт (от Черно море до Шипченския проход). В една поема на гръцки език подробно са описани походите на византийския военачалник Михаил Глава Тарханиот, който оглавявал кампанията срещу Ивайло. Прехвалените пълководчески способности на Михаил Глава не довели до победа на ромейското оръжие: упорита съпротива му била оказана по крепостите на Стара планина, където се отличили Ивайловите войводи Момчил, Куман, Дамян, Кънчо и Стан. А когато начело на българските войски заставал сам Ивайло, победата била винаги на негова страна. Византийските историци признават, че никой не бил в състояние да се противопостави на ,,смелите му нападения, които винаги излизали успешни". Борбата се водела със страшно ожесточение - ,,нищо хубаво не очаквал онзи, който бил заловен жив, защото да се падне в ръцете на Лахана (Ивайло) било равносилно на смърт поради крайната му жестокост". Затова византийските войски влизали в сражения с Ивайло ,,малодушни поради представата за очакващите ги ужаси, ако бъдат пленени". Лятото и есента на 1278 г. преминали под знака на Ивайловите победи - въпреки огромните усилия византийските войски не постигнали надмощие. След като Ивайло стабилизирал положението на юг, той трябвало да се заеме с татарите, които нападали непрекъснато от север. Този път войната се оказала трудна и продължителна. За разлика от миналите години, когато Ивайло имал работа със скитащи за грабеж татарски дружини, сега насреща му стояли елитни войски от Ногай. Татарите взели надмощие и Ивайло се затворил в крепостта на Дръстър, където бил обсаждай цели три месеца. Този неуспех довел до измяната на търновската аристокрация - при вестта за поражението (пуснат бил слух, че Ивайло е убит) болярите отворили вратите на столицата пред византийските войски начело с Иван Асен III, който бил обявен за български цар - началото на 1279 г. Царица Мария, бременна от Ивайло, била изпратена в Константинопол заедно със сина си Михаил. Минали само няколко месеца и Ивайло успял да разкъса татарската обсада - неочаквано за всички войските му се появили под стените на Търново. Това вещаело смъртна опасност за Иван Асен III и византийският император предприел спешни мерки в защита на своето протеже. През лятото на 1279 г. към България потеглила 10 000-дна армия начело с протовестиария Мурин. Ивайло нападнал ромеите, когато се установили на лагер в равнината при село Девня - сражението станало на 17 юли. Византийската армия била сразена, въпреки че Ивайло разполагал с много по-малко сили - това признават самите византийски историци. Част от ромеите намерили смъртта си по време на сражението, а пленниците били посечени по заповед на Ивайло.амо месец по-късно император Михаил VIII Палеолог изпратил нова армия срещу Ивайло - тя наброявала 5000 човека под командуването на протовестиария Априн. Византийските историци не уточняват мястото на сражението - те се задоволяват да отбележат, че Ивайло нападнал ,,някъде около Хемус", т.е. в проходите на Източна Стара планина. Сражението било продължително, но и този път редиците на ромеите не издържали. Нашествениците били разбити, а предводителят им бил посечен - 15 август 1279 г. В двете сражения Ивайло лично командувал малката си армия, ,,извършил големи подвизи и се сражавал с безумна смелост". Положението на Иван Асен III станало неудържимо - той трябвало да бяга от Търново, а тържествуващото болярство провъзгласило за цар Георги Тертер, един от най-могъщите феодални владетели в страната. Тези събития се отразили неблагоприятно върху по-нататъшния ход на въстанието. Народният цар бил изправен пред обединените сили на феодалната класа, която в името на собственото си благополучие проявила учудващо единство. От друга страна, бойният дух на въстаническата армия бил вече прекършен - разочаровани от продължителните войни, селяните започнали да напускат Ивайло. Останал с малцина верни привърженици, Ивайло постепенно губел влияние. В края на 1280 г. съвсем изненадващо той се озовал в стана на Ногай с молба да му съдействува да се върне на престола. Постъпката на народния цар, която не е лишена от драматизъм, е била предмет на противоречиви и пристрастни оценки — от твърдението, че представлявала ,,предателство" спрямо въстанието, до становището, че всичко трябва да се отдаде на неблагоприятното стечение на обстоятелствата. Тази неочаквана постъпка е резултат както от крайния неуспех на въстанието, така и от предварителното уреждане на взаимоотношенията между Ивайло и Златната орда - още през 1279 г. Ивайло поел васални задължения към Ногай. Поставени в контекста на тези взаимоотношения, действията на Ивайло не могат да предизвикат изненада, а са напълно естествени - в съответствие със съществуващата практика васалът (в случая Ивайло) потърсил помощта на своя сюзерен. Следователно бягството при татарите произтича от една предварителна договореност и не бива да се преценява като ,,акт на отчаянието". Накрая естествено трябва да стигнем до оценката на Ивайловата личност - на съвременниците му и на по-късните поколения. За великото му дело притежаваме свидетелства, които произхождат от средите на неговите противници - те се надпреварват да изтъкват ,,варварската му природа" и ,,крайната му жестокост", като се стараят да внушат мисълта, че става дума ,,за недостоен за нищо човек". Несъстоятелността на твърденията им е очевидна — човекът, който с помощта на народните маси сътворил най-великото дело в средновековната ни история, се радвал на изключителна популярност сред българите. Простото споменаване на името му било в състояние да възбуди духовете до краен предел: ,,Изглеждаше сякаш самата вселена и земята са в движение. Тези, които не разбираха нищо друго освен от земеделие, копан или знаеха само да карат волове - хора овчари и селяни, - напускаха селата и имотите си и въоръжени само с криваци, се стичаха самоволно. Войници без оръжие, те образуваха безпорядъчни дружини, за които само името на Лахана (Ивайло) беше достатъчно, за да спечелят победата, където и да се появят. Така в късо време се събраха несметно число войници." Пасажът принадлежи на перото на византийския историк Георги Пахимер и се отнася до събития, станали през 1294 г., когато в Тракия се появил един Лъже-Ивайло. Няма съмнение обаче, че по същия начин се стичали българите и под знамената на Ивайло (подобно на ,,буен поток") по време на селската война в България. Историята е записала само 4 или 5 години от живота и делата на този забележителен българин и необикновен човек, който повече от всички бил съпричастен на стремленията на народния ни дух; довел всенародното дело до завършек, до който не стигнали и най-смелите мечти. Друг е въпросът, че Ивайло не разполагал с време и възможности да осъществи онези преобразувания, които предвиждала предварителната му програма. 

[Hatshepsut]

Цар Ивайло – историята на едно въстание

Късното средновековие на Стария континент носи своите отличителни белези. Особено интересна е динамиката на събитията от XIII и XIV век, когато над Европа тегне огромна опасност. Татарската заплаха оказва унищожително влияние върху много от развиващите се и проспериращи държави. В днешното издание на рубриката ,,Стоманените векове" ние ще ви разкажем за един изключителен български цар, който не само се изправя, но и побеждава тази страховита сила, която върлува над цяла Европа. Той не е от династията на Асеневци, не е благородник, не е болярин, а обикновен селянин. Вероятно вече се досещате, че става дума за бунтовника Ивайло и неговото въстание. Както всички знаем, по времето на цар Иван Асен II България се прославя с изключителни военни, политически и културни постижения. След смъртта на могъщия владетел обаче, страната изпада в тежка криза. Наследниците му далеч не са така талантливи като него и позволяват на враговете да вземат надмощие. Набиращата сили Никея, както и намиращото се на северозапад Унгарско кралство, атакуват българите и завземат голяма част от териториите ми. Потомците на Асеневци не успяват да стабилизират държавата, а междувременно на хоризонта се появява нова заплаха. Докато селското съсловие страда неимоверно от феодализацията, татарските орди започват да връхлитат върху плодородните земи на майка България и да грабят от работливите българи. Общественото недоволство е огромно и именно в този момент се появява Ивайло.
Според възприетата от повечето учени теория, той е бил обикновен селянин, който успява да обедини народа да въстане заедно с него. Други обаче смятат, че Ивайло е бил дребен провинциален благородник, тъй като е притежавал твърде голям талант на пълководец за човек от простолюдието. Каквато и да е истината обаче, фактите са на лице. Той придобива много последователи, които му се вричат във вярност и започват въстание. Първата битка на Ивайло е именно срещу татарските орди, които опустошават държавата. Нито войските на царя, нито болярите са способни да се опълчат на постоянно нападащата вражеска напаст. Бунтовникът Ивайло обаче повежда хората си срещу татарите през 1277г. и ги разбива. Популярността му расте( именно заради неговата знаменита победа. Татарите обаче не са единственият враг на въстаника, той иска да се разправи и с цар Константин Асен, който по време на управлението си позволява държавата да преживее подобно падение. Законният владетел не може да се противопостави на Ивайло, армията му се движи твърде бавно и бунтовникът успява да го издебне в засада. В хода на сражението бойците на Константин Асен му обръщат гръб, виждайки какъв ще е изходът. Те се присъединяват към въстаниците и започват да помагат на Ивайло, който по време на битката убива монарха. След тази победа обществото в България е по-скоро доволно. Бунтовникът започва да превзема наред по-важните градове в страната, които пък от своя страна започват да го наричат свой цар. Единствено Търново остава в ръцете на съпругата на Константин – Мария. Междувременно гърците следят отблизо случващото се в България. Набиращият сила селски вожд, който има и дързостта да се нарече владетел, става твърде неудобен за император Михаил VIII Палеолог. Византийският самодържец решава да се намеси пряко в избухналите вълнения в съседната страна.

Татарските орди на Ногай

Той преценява, че най-добре за интересите на държавата му е да подкрепи болярската опозиция, която се заформя срещу Ивайло. Събитията обаче не протичат съвсем по план. Най-неочаквано царица Мария, която е и племенничка на император Михаил, решава да поеме по свой път. Тя предлага на Ивайло властта, при положение че той се ожени за нея и направи синът й законен престолонаследник. Въпреки съмненията на въстаника в искреността на Мария, той приема. Съседна Византия е бясна. Когато на следващата 1278г. сватбата се състои, от Константинопол изказват явното си недоволство. Византийците започват да наричат Ивайло свинар, а много от хронистите му лепват прякори като ,,лахана"(зеле) и ,,бърдоква"(маруля), за да покажат ясно произхода му. След коронясването на новия владетел, България вече има на престола си един сигурен и способен пълководец. Срещу него обаче са изправени много силни врагове. Във вътрешността на страната болярите все по-настойчиво организират заговори срещу Ивайло, а зад граница Византия вече води преговори с татарите за общо нападение. Срещу царя е изпратен военачалникът Михаил Глава – един от най-талантливите войни на империята, който нееднократно е побеждавал българите в битка. Търновският владетел се вдига отново на оръжие. Той се отправя първоначално към Дунава, като влиза в сражение с напредващите татарски орди и ги отблъсква отвъд реката. На другия фронт, византийците навлизат в българските земи през Тракия и се насочват към Стара планина. Михаил Глава разгръща широк фронт и повежда войските си на сеч, но срещу него застават верните хора на цар Ивайло. С много усилия те успяват да обърнат хода на битката и да победят.
Търновският владетел, осигурил защитата си от юг, отново обръща поглед към случващото се на север. Там нещата стават все по-страховити. Този път срещу България са изпратени елитните войски на татарите от  Златната орда. Техен предводител е правнукът на Чингис хан – Иса Ногай. Този път силите на царя обаче не стигат за да се противопостави. Той е победен и е принуден да се укрепи в крепостта Дръстър, където остава под обсада в продължение на няколко месеца. Отсъствието на Ивайло и неговата усложнена ситуация дават повод на болярската опозиция в Търново да действа. В българската столица е извършен преврат, царица Мария е свалена от престола и изпратена като пленница в Константинопол, а на престола се възкачва Иван Асен III. През това време обаче цар Ивайло пробива блокадата на татарите и започва да търси възмездие. Поема с войската си към Търново и поставя столицата под обсада, докато в нея се намира Иван Асен III. Император Михаил Палеолог веднага изпраща армия, която да защити интересите на Византия. Срещу българите са направени два похода. Цар Ивайло ги разбива. Властта на настоящия български владетел е пред сериозна заплаха и той е принуден да избяга от Търново. На негово място на престола се възкачил един от най-влиятелните боляри – Георги I Тертер. ,,Водачът на селяците" осъзнал, че няма да успее със сегашните си сили да се изправи срещу болярите-предатели, затова се решил да предприеме дързък ход. Той се срещнал със своя могъщ враг – Иса Ногай, предводителят на Златната орда. Ивайло помолил татарския вожд да му помогне да възвърне престола си. Ногай обаче бил верен съюзник на Византия, която не пестяла парите си, когато става въпрос за дипломация. По настояване на император Михаил Палеолог през 1280г. Ивайло бил убит в двора на татарския предводител.

Каменната стража на Ивайло – паметник по случай победата на царя над император Михаил

Смъртта на царя хвърлила страната в десетилетия на тежка криза. България успява да се стабилизира едва при управлението на цар Теодор Светослав. Историята на Ивайло представлява един особен прецедент за развитието на Средновековна  Европа. На Стария континент, не само по българските земи, но и навсякъде, селячеството започва да въстава срещу своите феодални господари. Само в България обаче бунтовниците успяват да направят своя предводител цар, който при това се превръща и в способен пълководец. Теглото, което Ивайло носи, обаче е твърде голямо. Обграден от врагове, той не успява да излезе от клопката на предателството. Въпреки всичко, царят оставя една необикновена следа в историята ни и ще остане завинаги в нея като една изключителна личност.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=20425